Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endless Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 35 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2015)

Издание:

Амбър Кей. Джена

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Единадесета глава

Телата им лежаха сплетени, две половини от едно цяло. Огънят, който Джейсън беше запалил в огнището, се бе превърнал в пепел. Студеният въздух в стаята охлаждаше разгорещената им кожа.

— Бър-р! — Джена се изплъзна от прегръдката му, за да вдигне завивките, които бяха паднали на пода. После се зави хубаво и отново прилепи гръб до гърдите на Джейсън.

— Ммм — обади се той, като завираше лице във врата й. — Така е идеално.

Преситена от ласките му и сънно отпусната, тя промърмори нещо в отговор и мигновено заспа.

Джейсън дълго лежа така, вслушвайки се в спокойното й дишане. Джена беше топла и копринено гладка в ръцете му.

Целият живот беше пред тях.

* * *

Джена бавно се събуди, с нежелание се изтръгна от съня, в който тя и Джейсън бяха заедно и нищо, и никой не ги разделяше. Постепенно тя осъзна, че ръцете на Джейсън обгръщат и опипват тялото й и тъкмо това е била причината да се събуди.

Горещите му и меки устни докосваха врата и раменете й, от което по гърба й пробягваха на талази горещи тръпки. Главата й лежеше на едната му ръка.

— Бих искал да се събуждам така всяка сутрин до края на живота си — прошепна той в ухото й. — Тялото ти е толкова красиво, прекрасно.

— Обичам те, Джейсън.

— Знам — тихо каза той, като целуваше рамото й. — И аз те обичам.

Той продължи нежно да хапе и целува раменете и врата й, докато ръцете му галеха сочната и гладка като коприна кожа.

Джейсън се усмихна, знаеше, че тя не може да го види. Беше сигурен, че е първият й мъж. И щеше да бъде единственият. Щеше да я накара да жадува за ласките му повече от всичко на света. Когато двамата се оженеха, щеше да я обича повече от всеки друг мъж на света.

Обичаше я и също толкова силно я желаеше. Колкото и да беше изтощен от преживяното през последните седмици и от споделената страст, все така желаеше Джена. Знаеше, че никога няма да се насити на това сладко, безкрайно отдаване.

— Джена — промълви той нежно, — ти си моя.

— Обичам те — отвърна тя.

Джена имаше чувството, че всяка поричка от тялото й е изпълнена с неговата любов. Кожата й сякаш бе преситена. Разширените й ноздри поемаха мускусния аромат на любовта, който беше полепнал по телата им и по завивките.

Джейсън се отпусна по гръб и същевременно я привлече към себе си. Целуна челото й, върха на носа, устните. Сега я докосваше нежно, без страст.

— Щом пристигнем в Брюксел, ще се оженим. — Думите му прозвучаха тихо и ясно, а очите му дебнеха да видят реакцията й.

Ще се оженим… Тя въобще не бе очаквала, че ще й предложи женитба. Ако си бе помислила такова нещо, нямаше да му позволи да я люби, защото знаеше каква болка ще му причини по-късно.

Задоволството и отмалата напуснаха тялото й. Трябваше да напрегне всички сили, за да се овладее и да не й проличи колко е отчаяна. Какво трябваше да му каже? След като се беше любила така с него, трябваше да бъде невероятно щастлива, че й предлага да се оженят.

Каква ирония на съдбата, че не може да го има, че той я желае толкова силно, колкото и тя него, сърцето й направо щеше да се пръсне от мъка. С неимоверни усилия тя успя да сдържи сълзите, които вече замъгляваха очите й.

Ами Ричи? Независимо какво изпитваше към Джейсън, тя нямаше право да измени на думата, дадена на Луиджи. Луиджи можеше да е мъртъв, но тя беше длъжна да удържи думата си. Независимо по какъв начин я бяха принудили да се съгласи. Ако не беше Луиджи, майка й щеше да умре.

Усещаше, че всичко е свършено, но някак си успяваше да се усмихва на любимия си. Въпреки всичко, споменът за тази любовна нощ, за предложението му да се оженят щеше да я подкрепя през останалата част от живота й, който щеше да бъде истински ад.

Тя прокара пръст по веждите на Джейсън, после по правата линия на носа му и като стигна до устните, спря. Той беше нейният любим, нейната любов, животът й — и тя не можеше да го има.

— Нека първо да стигнем в Брюксел, тогава ще правим планове.

— Джена? — Лицето му изглеждаше разтревожено, той сложи ръка на кръста й, за да й попречи да стане. — Какво има?

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Нищо, нищо, любими.

Лицето му стана още по-навъсено, когато тя се измъкна от прегръдките му. Усещаше, че докато се обличаха, той не откъсва поглед от нея. Нямаше сили да го погледне, страхуваше се, че мъката ще я завладее напълно и затова упорито извръщаше очи.

Вместо това се стараеше да запомни всичко в малката стая — от грубите стени до гаснещия огън, до голия под и неравното легло, върху което се бяха любили. Не биваше да го прави. Тя се извърна настрана и скришом бръсна сълзата, която се стичаше по бузите й.

Джейсън забеляза мъката, изписана на лицето й. Когато тя вдигна ръка, той се досети, че плаче. Неспособен да издържа повече, той се приближи до нея, забравил студа, от който цялото му тяло бе настръхнало.

— Джена — промълви той, взе я в прегръдките си и я притисна до сърцето си. — Защо плачеш, щом няма нищо? — Тя не искаше да го погледне и той повдигна брадичката й. — Няма ли да ми кажеш?

Тази нежна загриженост я накара да изпита облекчение, изкушаваше се да му каже всичко. Помисли си, че така навярно ще е най-добре. Дори той да разбереше всичко, двамата можеха да продължават по този начин, докато стигнеха до Брюксел.

Все пак изпитваше известно съмнение. Ако Джейсън разбереше, че е сгодена, за него щеше да бъде въпрос на чест да не я докосва повече, а тя нямаше да го понесе. Не още. Отчуждението между тях щеше да дойде прекалено рано.

Колкото и да жадуваше за щастието да бъде в прегръдките му, все пак никак не й се искаше да го лъже. А да продължава да твърди, че няма нищо, означаваше да го лъже.

— О, Джейсън — задавено изплака Джена и зарови лице на гърдите му. — Толкова те обичам, че чак ме боли от това.

Той я вдигна на ръце и я занесе до леглото. Седна на ръба му и я сложи в скута си като малко дете.

— Джена, струва ми се, че нищо не разбирам. Никога не съм искал да ти причиня болка. Ако ме обичаш толкова много, защо те боли от това?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Джейсън, аз те обичам, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от толкова много любов, защото не може да я побере. Мисля, че те обичам още от онзи миг, когато зашивах раната ти и ти отвори очи. Вместо да се оплачеш, че те боли, ти се пошегува.

Той кимна, насърчавайки я да продължава, но уплахата растеше в душата му подобно на ледена висулка, която с всяка капка става все по-голяма в мразовитата зима.

Сърцето й кървеше, най-накрая тя не издържа и сълзите й бликнаха. Проблеснаха върху лицето й като малки скъпоценни камъчета.

— Джейсън, бих дала всичко, което притежавам, всичко от себе си, за да се омъжа за теб. — Очите й го умоляваха да я разбере и да продължи да я обича. — Но аз съм сгодена за друг. Не мога да се омъжа за теб.

Думите трябваше да предизвикат неизбежния катарзис. Но вместо да облекчат мъката й, те я направиха още по-непоносима. Сега тя сама щеше да сложи край на мечтите си. Сега Джейсън щеше да я презира и да я укорява, че не му е признала всичко, преди да се любят. Той беше засегнат и щеше да я упреква, че не е била по-силна.

— Какво? — възкликна той, а облекчението се разля на горещи вълни по тялото му и стопи ледения пръстен, който бе стегнал сърцето му. Опита се да избърше сълзите й. — Това ли е всичко?

Напълно зашеметена, тя мачкаше с изтръпнали пръсти ръкава му.

— Не е ли достатъчно? То означава, че никога няма да бъдем заедно.

Джейсън бързо заклати глава, отричаше казаното, не желаеше да приеме безвъзвратното.

— Нищо подобно. Ще се откажеш от годежа. А после ще се оженим.

Слисана, тя се смъкна от скута му и се изправи на крака.

— Джейсън, не мога да изменя на думата си. Дадох я, когато Луиджи беше на смъртно легло.

Той не искаше да я слуша повече. Изправи се и я взе в прегръдките си.

— Ти ме обичаш, нали?

— Да. — Тя вдигна очи към него, усещайки как топлината на тялото му прониква през дрехите й и кара кожата й да пламти. — Повече от всичко на света.

По лицето му се разля задоволство, на устните му се появи тържествуваща усмивка.

— Само това има значение.

— Не, не е така — отвърна тя, макар че нещо й подсказваше да замълчи. — Не е така, Джейсън. Дадох дума и не мога да се отрека от нея. Цял живот съм била вярна на обещанията си. Баща ми винаги ме е учил, че казаното и стореното не могат да се върнат и трябва да се примиряваме. Ако не сме верни на онова, на което държим, ние не сме верни на себе си. Не мога да наруша дадената дума.

Джейсън направо не можеше да повярва на ушите си. Как можеше тя да държи повече на едно обещание, дадено на някакъв умиращ, отколкото на тяхната любов? Това не беше възможно и той щеше да й го докаже.

Като ястреб се наведе над нея и впи устни в нейните, тъй че всички мисли излетяха от главата й. Усещаше само натиска на устните му, ръцете му, които притискаха гърба й и галеха бедрата й в знак на интимност и любов.

Той беше целият й живот и нищо друго нямаше значение. Утре или вдругиден, или след седмица Джена щеше да се справи с онова, което ги разделяше, с обещанието, дадено на Луиджи. Но засега щеше да изживява всеки миг така, както й беше даден, и да обича Джейсън с цялата си безнадеждна страст.

* * *

Един час по-късно двамата бяха на път, а обикновената храна, която бяха изяли — зеленчуци, овнешко и груб кафяв хляб — стопляше стомасите им. Джена беше благодарна за тази храна и за мушамата, която я предпазваше от ръмящия дъждец. Джейсън бе купил тези неща от собственика на странноприемницата.

Все пак, когато нощта се спусна, зъбите й започнаха да тракат от студ. Сега, след като бяха прекарали нощта в странноприемницата, още повече се страхуваше да спи на студената и твърда земя. Минаха през едно малко градче и Джена жадно погледна табелата над входа на местната странноприемница, но не се учуди, когато Джейсън продължи нататък, без да продума. Тя се овладя и не каза нищо.

В окаяното си физическо състояние само се стараеше да не мисли за онова, което се беше случило между нея и Джейсън, когато той изведнъж вдигна ръка и спря коня си.

— Бързо — изшептя и сграбчи юздите на кобилата й. — Някой препуска след нас.

Преди тя да разбере какво става, Джейсън отведе и двата коня в канавката край пътя. Без да й казва, Джена знаеше, че трябва да мълчи. В настъпилата тишина по спечената кал на пътя отекна тропотът на конски копита.

Дали това не беше същият шпионин, който се бе промъкнал в къщата в Париж? Може би бе успял да ги проследи? Защо иначе този човек щеше да препуска така бързо в студената и влажна нощ?

Сърцето й се разтуптя, ръцете й се изпотиха в кожените ръкавици. Пръстите на ръцете и стъпалата й сякаш бяха от лед и ставаха все по-студени с всеки удар на копитата в твърдата земя.

А после пътникът профуча покрай тях, в тъмнината беше невъзможно да се различат чертите на лицето му. Препускаше така, сякаш го гонеше самият дявол, наметалото му се развяваше, а шапката беше ниско нахлупена на челото му.

Джена потрепери. Когато миризмата на препускащия кон достигна до тях, тя успя да укроти кобилата си и да й попречи да се изправи на задните си крака. После той изчезна.

Щом тропотът на копитата заглъхна напълно, Джейсън се размърда, но остана на мястото си, докато преброи до хиляда. После поведе конете обратно натам, откъдето бяха дошли, но не излязоха от канавката, което означава, че се движеха не по-бързо от костенурки.

Макар че много й се искаше да разбере защо се връщат назад, Джена не посмя да попита за това. Когато решеше, Джейсън сам щеше да й каже всичко.

За да притъпи страховете си, тя се съсредоточи върху болката в кръста си, която я пронизваше при всяка крачка на коня. Никога повече нямаше да се качи на такова дамско седло!

Въздъхна дълбоко и от устата й излезе бяло облаче. Болките и мъките на пътуването, страхът да не бъдат открити, всичко това само за малко я отвличаше от истинската й грижа — предложението, което Джейсън й беше направил.

Трябваше да го накара да разбере, че никога няма да може да се омъжи за него, това беше една невъзможна мечта. Утешаваше се с това, че се бе опитала да му обясни. Той отказваше да я чуе. От преживяното с Луиджи беше научила, че когато един мъж не желае да промени мнението си, думите не достигат до ушите му, колкото и да са верни. Само реалните събития можеха да му въздействат.

Потънали в мрачните си мисли, двамата пристигнаха в селото, през което бяха минали преди час. Джейсън вече слизаше от коня, когато тя най-сетне проумя къде се намират.

— Остани тук — нареди той и думите му я накараха да се опомни. — Спусни качулката си още по-ниско. Не разговаряй с никого.

Той стъпи на земята и порови в дисагите. Когато се обърна към нея, в ръката си държеше пистолет.

— Използвай го, ако се наложи.

Тя го взе, но продължаваше да се взира в него с невярващи очи.

— Струва ми се, че няма да мога. Не е ли по-добре просто да дойда с теб?

Едва-едва го виждаше в бледата светлина, струяща от прозорците на странноприемницата, но веднага усети, че е недоволен.

— Не, Джена, не смея да те взема с мен. Искам да огледам всичко вътре, без да привличам повече внимание от необходимото. Ако не трябваше да задавам въпроси, щях да те взема със себе си вътре, за да ги заблудя, моят преследвач сигурно е питал само за непознат мъж. При това положение мога да се издам, особено ако нашият човек се върне.

Цялата тази работа никак не й харесваше, но в думите му имаше логика. Затова тя се сви още повече под наметалото си и с треперещи ръце стисна пистолета.

Джейсън се върна заедно с облак топъл въздух, който миришеше на пушек, овнешко и немити тела.

— Един дребен тъмнокос и тъмноок човек е бил тук, питал е за мъж с руса коса. По дяволите! Трябва да преосмисля всичко това.

Качи се на седлото и няколко дълги минути остана като закован там, а после подкара двата коня по пътя. Но вместо да се върнат обратно, поеха на юг към Париж, натам, откъдето бяха пътували през целия ден.

Съвсем объркана, тя настигна Джейсън.

— Какво правиш?

В този миг луната реши да изплува иззад облаците и в ярката й светлина Джена съвсем ясно видя лицето му. От двете страни на устата му се бяха изписали дълбоките бръчки на напрежението.

— Надявам се така да заблудя нашия преследвач и да осигуря топло легло за двама ни през тази нощ.

— Но аз не мога да разбера как ще го постигнеш по този начин.

Той се усмихна леко, устните му едва-едва помръднаха.

— Ако аз преследвах човек, който носеше важна информация, спешно необходима на господаря му, и през ум нямаше да ми мине, че моята жертва ще се върне назад по стъпките си.

Вече напълно объркана, тя го попита:

— А ти не носиш ли спешна информация?

Ръката му стисна юздите и конят нервно се изправи на задните си крака.

— Не. Ако не бяха ме ранили, може би щях да стигна до Уелингтън навреме и да съобщя за бягството на Наполеон. Тогава херцогът навярно щеше да успее да направи нещо, за да попречи на Бонапарт да навлезе във Франция. Но сега вече е късно.

Джена проумя всичко и още повече се възхити от този мъж, в чиито ръце бе поверила съдбата си, при все че му съчувстваше за неуспеха. Много й се искаше да го утеши, но знаеше, че никакви думи не могат да го накарат да забрави провала си.

Когато стигнаха до следващия град, в който имаше странноприемница, луната вече бе залязла и слънцето се канеше да изгрее. Джена се държеше на седлото с огромни усилия. Знаеше, че Джейсън не е по-добре от нея, тъй като раната му едва бе зараснала.

В мътната сива светлина на утрото Джейсън влезе в странноприемницата и нае стая. Тя не знаеше колко дълго смята да останат тук, нито пък се интересуваше. Дори в леглото да имаше дървеници, все едно й беше.

Без да направи опит да се съблече, Джена тежко се отпусна върху единичното легло. Смътно забеляза, че Джейсън подпря с един стол вратата и после всичко изчезна.

Той се загледа съчувствено в изтощеното й тяло. Събра цялата си останала енергия, за да свали високите й обувки, после смъкна и своите, пъхна се под завивките и се сгуши до нея.

Когато тя изплува от съня, Джейсън я галеше и нежно я целуваше по лицето. Всички мисли за преследването, опасностите и неясното бъдеще, което ги очакваше, се изпариха от главата й, когато откликна на движенията му по най-първичния начин.

Любиха се, докато и двамата започнаха да треперят от изтощение. Едва тогава изплуваха другите им грижи.

— Джейсън — с отмалял глас попита Джена, — не трябва ли да тръгваме?

Той се засмя.

— Права си. Но все пак ми се струва, че можем да прекараме тук останалата част от деня и цялата нощ. Човекът, който ни преследваше, сигурно вече е в Брюксел или е дяволски близо до него. Уелингтън навярно още не е там и затова няма нужда да бързаме. Моята свръзка ще остане на мястото си, докато Уелингтън й нареди друго, а аз нямам никаква информация, че дукът вече го е направил.

Тя въздъхна.

— Тогава защо бързахме толкова?

Той се усмихна и се наведе, за да я целуне. После откъсна устните си от нейните.

— Бързахме толкова много, защото се страхувах от човека, който ни преследваше. Нямах никакво желание да ме хване. — Той пак я целуна. — Хубава си, Джена — промълви Джейсън. — Сега нашият враг пътува пред нас и сигурно ще се скрие някъде в Брюксел да ни чака, затова можем да поостанем тук и да се наслаждаваме.

Джейсън усети как плътта й потръпва под устните му и изпита огромно задоволство. Тя беше негова и той щеше да я накара да забрави напълно за мъжа, за когото беше сгодена. Щеше да притежава тялото и душата й, докато тя не кажеше, че не желае никой друг, освен него.

Щеше да я притежава изцяло, да я люби, докато тя не заченеше неговото дете и с това не се обвържеше с него завинаги. Джена щеше да бъде негова и той за нищо на света нямаше да й позволи да отиде при друг мъж. Независимо че беше дала дума.