Амбър Кей
Джена (4)

Четвърта глава

— О, не! — простена Джена, дясната й ръка лежеше върху челото на Джейсън. Той пареше като главня. — Защо го оставих днес?

— Вие нямате вина, милейди — обади се Алфонс. — Сутринта беше добре.

Джена погледна безстрастното лице на Алфонс:

— Трябваше да остана при него. Може би сега нямаше да е толкова зле.

Изпъчвайки дребната си фигура, лакеят каза:

— Да не би да искате да кажете, че не знам как да се грижа за болен? Да не искате да кажете, че аз съм виновен да се влоши?

Бурната реакция на Алфонс я накара да се пресегне импулсивно през утихналото тяло на Джейсън и да постави ръката си върху тази на лакея:

— Не, Алфонс. Не те виня.

— Тогава защо обвинявате себе си?

Погледът й се плъзна встрани от очите на възрастния човек. Защо се обвиняваше? Защото този непознат твърдоглав мъж, който дори не искаше да й каже пълното си име, да не говорим защо е в Париж, ставаше неотделима част от всекидневните й мисли и действия.

Опита се да срещне очите на Алфонс и мъчейки се да преодолее емоциите, бушуващи в гърдите й, тя каза с тон на шеговито самопорицание:

— Защото съм глупачка. Нали знаеш как преживявах всяко влошаване на Луиджи, дори и когато знаехме, че нищо не може да се направи.

Алфонс изсумтя в знак на съгласие.

— Не! — извика Джейсън, привличайки вниманието им. Тялото му се преви на две и той се изправи в леглото. Очите му се взираха напред към нещо, което само той можеше да види. — Трябва да стигна дотам. Трябва!

— Джейсън! — Джена произнесе името му като дълга въздишка и се спусна към него. Вчерашният инцидент не бе отворил раната му и тя не искаше това да се случи сега. Треската, която го изгаряше, беше достатъчно опасна.

— Той се нуждае от лекар — обади се Алфонс.

Тя обърна невиждащи очи към лакея.

— Знам — прошепна, думите засядаха в гърлото й. — Знам.

Използвайки цялата си сила, тя успя да накара Джейсън да легне, но дишането му продължаваше да е неспокойно и хрипливо. Ръцете му конвулсивно потръпваха, а главата му се люшкаше наляво-надясно. Очите му бяха затворени и тя не можеше да види болката в тях, но лесно можеше да си я представи по бръчките около устата и изпънатите жили на врата.

— Джейсън, Джейсън — прошепна тя, прибирайки влажната му руса коса от челото. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. — През рамо каза на Алфонс: — Донесете ми влажна кърпа. Трябва да охладим тялото му, а аз не знам друг начин.

— Трябва да го прегледа лекар.

Само ако можеше да извика лекар, но знаеше, че Джейсън не иска. По-скоро би умрял, отколкото да рискува мисията си, каквато и да е тя, която го бе тласнала по този опасен път.

— Не, Алфонс. Няма да викаме лекар.

Лакеят впери поглед в нея и тя разбра, че иска да я накара да се подчини на волята му. Най-сетне, виждайки, че тя няма да отстъпи, Алфонс отмести втренчения си поглед.

— Щом настоявате, милейди — рече той неохотно. — Мисля, че правите грешка, но явно не можете да постъпите другояче.

— Не — каза тя тихо, искаше старият й приятел да я разбере, но щеше да продължи, както бе започнала, независимо дали Алфонс разбира или не. За краткото време, през което Джейсън бе с нея, й бе станал по-близък, отколкото смееше да признае… дори пред себе си.

— Тогава по-добре да донеса нова вода, тази вече се е затоплила. — Без да каже повече дума, Алфонс напусна стаята.

Вниманието на Джена веднага се върна към мъжа в леглото. Сега бе по-спокоен, но кожата му все още бе зачервена и суха като фин пергамент.

Поемайки дълбоко дъх, за да успокои ускорения си пулс и треперещите пръсти, Джена се замоли Джейсън да се подобри. В най-съкровените кътчета на сърцето си тя не искаше друго, освен да е жив; знаеше, че за него никога няма да е нещо повече от болногледачка и че той никога няма да бъде друго, освен нейния ранен.

Колкото може по-внимателно тя започна да прокарва кърпата по пламтящото му лице.

Часове по-късно, когато всички в къщата отдавна си бяха легнали, Джена се взираше в притихналото тяло на Джейсън. Очите й бяха подути и пареха от безсъние, едва различаваше силуета му под слабите отблясъци на огъня. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, все едно че бе умрял. При тази мисъл гърдите й се свиха болезнено.

Беше направила всичко, за което можеше да се сети: бе мокрила с вода устните му и трила с кърпа всяка част от тялото, свалила бе всички завивки от него, а когато и това не помогна, го бе увила в колкото одеяла можа да намери. Но треската продължаваше да го измъчва.

Тя се изправи, краката й се огъваха от изтощение и трябваше да се опре в ръба на леглото.

— Джена, моя красива, огнена Джена.

Гласът на Джейсън бе тих, предишната сила бе изчезнала, но въпреки това я стресна. Мислеше, че спи. Наведе се по-близо, не беше сигурна какво каза и искаше да разбере със сигурност. Наистина ли я бе нарекъл красива или бе плод на въображението й?

— Джена.

Името й, изговорено с целия копнеж на мъж, жаден за любов, я накара да се облее в топли вълни. Дали я обичаше?

Той отвори очи, замъглени от треската, зениците му бяха разширени и наситенозеленият цвят около тях едва се различаваше.

— Моя красива Джена.

Той сведе клепачи и въздъхна. Джена се изплаши. Наведе се и допря ухо до гръдта му. Сърцето му биеше отчетливо и тя се успокои, че той още има сили да се бори с болестта.

В продължение на минути тя задържа главата си върху гърдите му, като се повдигаше и снишаваше заедно с тях. Гъстите кафяви косъмчета гъделичкаха бузата й; мирисът на дезинфекцираща пудра, която бе използвала за раната му, и на лимонената вода, с която го бе мила, я опияняваше и възпламеняваше сетивата й.

Вдигайки глава, тя се взря в лицето му, изучавайки го черта по черта, отдавайки се на силния копнеж, който той будеше у нея. Когато отвори очи и вдигна ръка, за да я постави върху главата й и да притегли устните й към своите, тя не се възпротиви.

Устните им се допряха, леко докосване на плът о плът. Ричи и обещанието й към Луиджи бяха забравени. Всичко, което знаеше, всичко, което искаше, бе необяснимо свързано с този мъж, чиито устни я държаха в плен. Нейният свят, самото й съществуване се въртяха около Джейсън и невероятното удоволствие, което й доставяше и най-леката му целувка.

Устните му върху нейните запалиха у Джена огън, който постепенно се разстла по цялото й тяло, стигна до всеки нерв и замая главата й. Искаше й се това да няма край.

Свърши твърде бързо.

Джейсън се отпусна назад, очите му се затвориха. Джена се взря смаяно в този човек, който бе способен да възпламени всичките й сетива само с едно ефирно докосване.

— Джейсън? — Тя произнесе името му шепнешком, но във въпроса й се съдържаше целият копнеж, който той бе възбудил в сърцето й. След безкрайни мигове на очакване тя осъзна, че той е заспал.

— Милейди?

Гласът на Алфонс дойде от вратата, чието отваряне Джена не бе чула. Извръщайки се, с ръка на гърлото, тя бързо скочи от леглото, а бузите й станаха аленочервени.

— Да? — Гласът й все още беше глух от желанието, което Джейсън бе събудил в нея.

— Милейди, трябва да си починете. — Алфонс влезе навътре в стаята, живите му кафяви очи огледаха наоколо и челото му се намръщи още повече. — Мястото ви изобщо не е тук.

Изчервявайки се още повече, Джена каза:

— Не мога да го оставя. Благоприличието е за онези, които не излагат живота си на риск.

Щом той вдигна вежди, тя отсече решително:

— Джейсън може да умре от тази треска. Някой трябва да се грижи за него.

— Аз ще го направя.

Беше казано без заобикалки и тя знаеше, че той й желае доброто. Но ако Джейсън дойдеше в съзнание, щеше да очаква тя да е тук и тя искаше да е тук. Поклати глава. Не можеше да разреши на никой друг да се грижи за него.

Свил упорито устни, Алфонс добави:

— Тогава поне си починете малко. Един час. Знаете, че можете да ми го поверите. — Когато тя повдигна брадичка да каже „не“, той продължи: — Няма да сте му от полза, ако се разболеете, а сте тук вече двайсет и четири часа без прекъсване.

Джена си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои бушуващите емоции, които още се движеха във вените й като шампанско. Алфонс беше прав. Трябваше да почине и похапне. Не бе яла от сутринта, пък и нямаше да я има само за кратко, а Джейсън надали би се събудил в това състояние.

— Ще отида да хапна и да се поизмия малко. После се връщам.

— Трябва да поспите.

Отново беше прав, но Джена се страхуваше да остави Джейсън. Ами ако се влоши, докато я няма? Но ако припаднеше от изтощение, също нямаше да му е полезна. Погледна към леглото, където той лежеше кротко, и сърцето й се изпълни с копнеж и желание да оздравее.

— Милейди — настоя Алфонс.

— Прав сте, приятелю — съгласи се тя най-накрая. — Но само за малко.

Беше три часът следобед, когато Джена се върна при болния. Щеше да се върне по-рано, но трябваше да успокоява леля си. Бе успяла да разсее страховете на Хестър по отношение на „нехранимайкото“, настанил се в Златната стая, и в същото време се бе опитала да овладее собственото си безпокойство за въпросния „нехранимайко“. Дали не се бе влошило състоянието му?

Щом влезе в Златната стая, тя се стресна, виждайки, че Алфонс се е навел над мятащия се Джейсън.

— О, боже! — Тя се втурна към леглото.

В стаята беше задушно, а от сухите устни на Джейсън се лееше неудържим порой от думи, докато се гърчеше в ръцете на Алфонс.

— Не, не, нищо не може да ме спре да стигна до Брюксел. Трябва да се видя с Уелингтън. — Джейсън се задъха, изтръгна ръката си от хватката на Алфонс и се подпря на лакът с широко отворени, вперени напред очи.

— Шшт, Джейсън, ще стигнеш до Брюксел. — Джена натисна надолу гърдите му внимавайки да не докосва превръзката, но решена да го накара отново да легне. Беше почти невъзможно.

За част от секундата очите на Джейсън като че ли се фокусираха върху нея, но после той отново забълнува, възпротивявайки се на усилията й да го накара да легне.

— Ти не знаеш — изхриптя той, сякаш говореше на някого в другия край на леглото. — Имам информация за Наполеон, която трябва да предам на Уелингтън. Не търпи отлагане.

Джена усети как кръвта се оттича от лицето й и погледът й срещна този на Алфонс над главата на Джейсън.

Лакеят завъртя очи и тихо каза:

— Знаех си, че нещо не е наред. Иначе нямаше да се опитва да прикрие следите си.

— Мили боже! — измърмори Джена. — Английски шпионин. Никой не бива да научи за това. — Още докато изговаряше думите, тя се вгледа в изражението на Алфонс, за да разбере дали ще пази мълчание.

— Няма да го издам, милейди. Но вие трябва да внимавате кого пускате в стаята или близо до нея, докато той е в това състояние. И преди бяхме предпазливи, но сега е по-добре да останем само двамата с вас.

Стиснатата уста на Алфонс и потъмнелите му очи й казваха по-изразително от всякакви думи колко много му струва това. Означаваше, че сега, независимо дали му харесва, или не, той трябваше да се съгласи с нея, че никой друг не може да се грижи за Джейсън.

Натискайки едновременно Джейсън надолу, най-накрая те успяха да го накарат да легне, но не можеха да спрат неспокойното въртене на главата, нито невиждащото му взиране в пространството. От устата му продължаваше да излиза неспирен поток от думи, които ставаха все по-несвързани.

— Вече нищо не му се разбира — каза Джена, облягайки се тежко на нощното шкафче до леглото, за да си поеме дъх.

— Трябва да му дадем лауданум — каза Алфонс. — Той ще го накара да млъкне.

Джена го погледна подозрително.

— Не е ли опасно? С тази треска и в подобно състояние?

— Имаме ли друг избор?

Тя вдигна рамене.

— Прав си, както обикновено. Някой винаги може да обърка и да влезе в стаята, независимо колко внимаваме. И ако това стане, той лесно ще се издаде с бълнуванията си, че е английски шпионин. А това е по-опасно и от треската.

Един час по-късно в стаята бе сумрачно, осветяваше я единствено огънят. Алфонс си бе тръгнал трийсет минути по-рано, а Джена не искаше да пали свещи. Полумракът съответстваше на тъмния смут в гърдите й. Какво трябваше да стори?

След като му дадоха лауданум, Джейсън спеше на пресекулки, но, слава богу, не бълнуваше. Треската още беше силна, но поне от устата му не излизаха издайнически думи. Сега тя със сигурност знаеше, че той застрашава хората й. И въпреки това не можеше да го остави да умре на улицата.

Нещо в него, може би честта и убедеността в собствената кауза, отговаряше на собствените й морални ценности. Той започваше да означава за нея повече от всеки друг в живота й. Тя се засмя с глух, почти горчив смях.

Погледът й се върна на Джейсън. Изправи се и приближи достатъчно, за да го вижда. В съзнанието й, неканени, се върнаха спомените за тяхната целувка. По тялото й отново преминаха тръпки на наслада, напомняйки й за омайното блаженство, което бе намерила в прегръдките му.

От стиснатите й устни се изтръгна безсилно ридание. Не биваше да стои така и да го гледа. Всичко трябваше да продължи, както бе започнало. Щеше да се грижи за него, докато оздравее. А после щеше да го изпрати по пътя му, без значение дали това ще разбие сърцето й. Те не бяха един за друг.

Джейсън простена и я откъсна от нерадостните й мисли. Всичките й самообвинения изчезнаха. Това, което единствено имаше значение, бе, че Джейсън се нуждае от нея.

С няколко бързи крачки се озова до леглото. Сложи ръка на челото му и ахна щастливо. Той се потеше. Наистина се потеше. Щеше да се оправи. Треската му минаваше.

Падайки на колене до леглото, тя взе ръката му и я допря до бузата си. Всичко щеше да се оправи. Необходимо му бе само време да възстанови силите си и скоро щеше да може да продължи пътя си. Тази мисъл веднага я натъжи, но тя не я пропъди. Така беше най-добре за Джейсън.

Щом радостната констатация я върна към нормалното й състояние, тя избърса свободно стичащата се пот по лицето и гърдите на Джейсън.

— Благодаря — каза той. От дрезгавия му глас я побиха студени тръпки, не знаеше, че е буден.

Борейки се да не издаде силните чувства, които той предизвикваше у нея, Джена отвърна:

— Няма защо. Бих го направила за всеки.

— Не омаловажавайте грижите си — каза той, веждите му раздразнено се събраха.

Неспособна да устои на импулса, тя се протегна и изглади челото му с върховете на пръстите.

— Няма да ги омаловажавам, защото те ви излекуваха.

Той хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. От допира на напуканите му от треската устни до кожата й тя усети пронизваща страст. Копнежът, разлял се по тялото й, я накара да потрепери. Пръстите й несъзнателно загалиха брадясалите му бузи, докато той продължаваше да държи ръката й.

Неспособна да сложи край на това, тя вдигна очи и срещна неговите в безмълвно желание. Онова, което видя в златистите им дълбини, я накара да притаи дъх. Той я гледаше жадно, предизвикателно, но и умоляващо. Ала имаше и още нещо. Имаше нежност и това я изплаши повече от всяка угроза за живота й. Изплаши я до дъното на душата.

Тя бе сгодена за друг. Беше дала дума да се омъжи за Ричи, каквото и да се случи. Нямаше да се поддаде на копнежа, който Джейсън пораждаше у нея.

Бързо се дръпна от него. Направи няколко крачки и се почувства на достатъчно безопасно разстояние, за да го погледне отново.

— Е, Джейсън, какво да ви правя сега? — Постара се гласът й да прозвучи спокойно и авторитетно и видя в очите му объркване, което бързо се смени с усмивка.

— Бягате от мен?

— А не трябва ли? — Тя не се сдържа и иронично повдигна вежди. Той разруши начина й на живот из основи.

Усмивката изчезна от лицето му и то стана мрачно и затворено.

— Навярно.

Тя въздъхна, докато премисляше ситуацията. Той бе английски шпионин, комуто тя се доверяваше, но на когото не можеше да позволи да остане повече, отколкото бе необходимо за оздравяването му. Докато той беше тук, хората й бяха застрашени от французите и човека, който го бе нападнал.

И понеже той оставаше, тя почувства, че трябва да доизясни онова, което се бе изплъзнало по време на бълнуванията му. Може би сега вече щеше да й каже нещо повече.

А после какво? Устните й се свиха иронично — тя не би го изхвърлила за нищо на света.

— Джейсън, говорехте насън.

Изражението му изведнъж стана войнствено, миглите засенчиха погледа му. Бавно, провлачено и толкова тихо, че тя едва можеше да го чуе, той каза:

— Сигурно не съм говорил за времето.

Нечувано! Джена поиска да му се разсърди за тази непочтителност, но перченето в такъв момент я разсмя.

— Не, не беше за времето.

Мускулите на раменете му се издуха, а ръцете му сграбчиха чаршафа толкова силно, че го намачкаха. Не се престори, че не я е разбрал.

— Ще ме предадете ли на властите?

Допускането, че би могла да го предаде, я прониза като с кинжал и тя заговори, преди да е обмислила:

— Как изобщо може да си помислите, че ще направя подобно нещо, а вие го и казахте! Нима досега не рискувах всичко, което ми е скъпо, приютявайки ви тук, макар че дори не знаех защо сте нападнат? Какво сторих, та ми нямате доверие?

Страданието, което той й причини със съмненията си, бе толкова голямо, че Джена трябваше да се обърне с гръб, за да не види той сълзите на разочарование, напълнили очите й. След всичко, което беше направила, след чувствата, които бе събудил у нея, а и тя у него, той я смяташе за способна да извърши такова подло нещо.

— О, господи! — Излизаше от стаята, но мъчителното му възклицание я спря. — Джена, мой огнен ангеле, не съм искал да ви обидя, но трябваше да попитам. Трябваше да знам със сигурност.

Все още с гръб към него, тя преглътна риданието, което се надигаше в гърлото й. Цял живот бе разумна, защото й се налагаше да бъде такава. Трябваше да приеме натрапения й брак с Луиджи, а после и годежа с Ричи, за да може майка й да остане в швейцарския санаториум, толкова необходим за лечението на туберкулозата й.

Сега трябваше да бъде разумна и с Джейсън. Той беше прав. Трябваше да й зададе въпроса, независимо колко можеше да я нарани. Беше заложил на карта живота си. Трябваше да го разбере и да се освободи от болката, която й бе причинил. Поемайки си дълбоко дъх, тя каза:

— Разбирам. Вие трябваше да знаете. Всичко е наред.

Но не беше, не съвсем. В сърцето й остана болка, която практичният й ум не бе в състояние да потуши. Сякаш усетил лъжата в думите й, той каза:

— Джена, моля ви, елате тук. Не е наред и ми се иска да не бях изрекъл тези думи, но се налагаше. Онова, което върша, е по-важно и от двама ни. Съжалявам.

Вдигна рамене и се обърна с лице към него.

— Знам. И за да ви успокоя, ще ви кажа, че аз съм наполовина шотландка, без капка френска кръв във вените. Нито пък съм лоялна към французите. Не знам защо сте шпионин или защо информацията, която носите, е толкова ценна, че някой се е опитал да ви убие, но няма да ви издам.

Главата му се отпусна на възглавниците, очите му се затвориха и тялото му се освободи от напрежението, сякаш бе отхвърлило огромен товар.

— Благодаря ви.

Джена осъзна, че това е всичко, което щеше да й каже, а и собствените й чувства бяха още твърде объркани, за да продължи да го разпитва.

— Ще ви оставя да си починете — каза тя, копнееща да си тръгне и да се успокои, както по-рано бе копняла да остане до леглото му.

Вместо да й отговори, той впери поглед в нея. Това, което видя в очите му, я натъжи повече, отколкото когато умираше Луиджи. По лицето на Джейсън бе изписано такова съжаление и копнеж, че тя се изплаши, защото знаеше, че е отражение на собственото й изражение.

Без да каже дума повече, тя избяга от стаята и от обещанието в очите му, което никога не би могло да се осъществи.

Заслепена от мъката си, Джена се блъсна в Ричи, преди да разбере, че е той. Ахна изненадано.

— Какво правиш тук?

Очите му се присвиха, а едната му ръка я сграбчи за дясната китка, причиняваше й болка.

— Тц… тц… мила, така ли се посреща годеник?

Извивайки ръката си, тя опита да се освободи, но той я стисна още по-силно. Беше безсмислено да се бори с него и тя престана. Не можеше обаче да отмине злобата, с която Ричи й причиняваше болка. Джейсън я бе държал по същия начин преди няколко дни, но без да иска да я нарани. Тя заглуши риданието, което се надигна в гърлото й от разликата между двамата мъже. Ричи не се интересуваше от нея и се наслаждаваше на всяко страдание, което можеше да й причини; Джейсън страдаше колкото нея, когато я наранеше.

Изведнъж Джена сякаш получи просветление, осъзнавайки колко жесток би могъл да бъде Ричи. Тя се обви в достойнството си като в плащ и каза:

— Не очаквах да се появиш по това време на нощта. Обикновено имаш други занимания.

И да бе доловил сарказма в думите й, не му обърна внимание. Освободи ръката й, но тръгна към нея, докато Джена не опря гръб о стената. Повдигна брадичка и го погледна отвисоко, нямаше да му позволи да я изплаши.

Нарочно изговаряйки бавно думите си, той каза:

— Ако присъстваше на нормалните светски събирания, нямаше да ми се налага да прекъсвам удоволствията си, за да идвам при теб. Все пак ти си бъдещата ми жена и като такава трябва да те покровителствам.

Покровител бе последното нещо, с което можеше да нарече Ричи, и тя едва се сдържа да не му се изсмее в лицето. Успя да скрие пренебрежението в гласа си.

— Защо ми е твоята защита в този час на нощта? И как влезе?

Той се ухили:

— Влязох през входната врата, след като чуках достатъчно дълго, за да събудя Майкълс. Отдавна съм ти казал, че икономът ти не струва. Щом се оженим, ще се отърва от него и благоверната му съпруга. Но не съм дошъл тук за това.

Джена затвори очи, за да не види той неприязънта в тях. Искаше й се да му каже, че не е негова работа да определя кого ще задържи тя след сватбата, но не бе толкова глупава. Като неин съпруг той щеше да диктува всичко. Такава беше горчивата истина.

— Както казах — продължи Ричи, — като твой единствен роднина от мъжки пол, мой дълг е да се погрижа за теб. Луи е избягал от Париж. Градът вече не е безопасен за хора с шотландска кръв. Трябва да го напуснем веднага.

— Но аз не мога — изрече Джена.