Амбър Кей
Джена (2)

Втора глава

Джена се събуди внезапно. Какво я бе стреснало? И тогава го чу — трополене на карета по калдъръма. Още не можеше да привикне към този звук. Във Венеция хората пътуваха по вода, но това бе Париж, а тя бе тук от няколко месеца.

Ако шумовете отвън не бяха достатъчни да й го припомнят, то вътрешността на тази взета под наем къща би трябвало да го стори. Вместо прозорци от пода до тавана, пропускащи яркото слънце на Италия, тя се сблъскваше с тежки кадифени завеси, покриващи миниатюрни прозорци, които изолираха нежеланото натрапничество на големия град. Вместо полирани мраморни подове в пъстри тонове, тя стъпваше върху дебел кафяв килим, от който внушителната й спалня изглеждаше тъмна и гробовна. Дори мебелите бяха отблъскващи, масивни, натруфени реликви от друга епоха.

Не би избрала тази къща с мрачната й атмосфера и в близост до центъра на Париж. Избрал я бе Ричи, заявявайки, че при сегашния наплив от хора, стичащи се тук да отпразнуват заточването на Наполеон на Елба, не би могло да се намери нищо по-добро.

Тя въздъхна примирено при мисълта за Ричи, бъдещия й съпруг и последен потомък на фамилията Понти. Беше принудена да приеме Ричи. Това бе спомен, който би предпочела да забрави, но…

* * *

— Джена — каза Луиджи.

Гласът на съпруга й изпод купчината одеяла, покриващи измършавялото му тяло, бе тих и хриптящ. Поглеждайки над книгата си, Джена видя, че той протяга към нея ръка. Веднага остави романа и се изправи. Пръстите му бяха студени и се впиха в топлата й плът, сякаш се опитваше да изкопчи от нея живот. От цялата си душа искаше да може да му даде това, от което се нуждае, откакто лекарят бе казал, че не му остава много.

— Да, Луиджи? — попита тя тихо, сърцето я болеше, че трябва да го гледа в това унизително положение.

— Джена, и двамата знаем, че умирам. — Пресече го пристъп на кашлица.

Тя го придържаше за раменете по време на разтърсващите движения, желаейки повече от всичко да облекчи болката му. Усети как очите й се пълнят със сълзи, но се удържа. Това нямаше да му хареса. Когато най-сетне спря да кашля, тя го положи обратно на възглавниците и нежно отстрани рядката прошарена коса от челото му, останало сухо въпреки усилието.

Той си пое жадно въздух като удавник, показал се за миг на повърхността.

— Ти ми беше опора и дясна ръка през петте години, откакто сме женени. Искам да ми бъдеш партньор и след смъртта.

— Шшт! — прекъсна го тя. — Нуждаеш се от почивка.

Сивите му очи я гледаха твърдо и тя усети, че я изпълва чувство за обреченост. Знаеше какво ще й каже. Водеха този разговор всеки ден, откакто немощта го бе приковала към леглото. Досега бе съумявала да го отклони, но усещаше, че той е обзет от отчаяние и повече няма да отстъпи. Не искаше да направи това, за което той настояваше. Но как можеше да му откаже? Как би могла да измери дълга си към него? Нямаше представа, но така или иначе остатъкът от живота й беше прекалено голяма отплата. Знаеше, че той не е съгласен.

— Този път ще ме изслушаш — каза той с фалшива сила в гласа. — Няма да преживея нощта. Преди да си отида, искам да ми дадеш дума.

И щеше да я получи — знаеше го със сигурност — и волята я напусна. Когато ставаше въпрос за фамилията Понти, Луиджи бе неумолим.

— Трябва да се омъжиш за Ричи. Богатството трябва да остане при титлата. — Той спря, за да си поеме дъх.

— Остави парите на Ричи — замоли го тя. — Не ги искам.

Ръката му отново се впи в пръстите й.

— Забравяш за майка си.

Думите му я смразиха, но знаеше, че не го прави от жестокост. Майка й, болна от туберкулоза, се намираше в швейцарски санаториум и беше там от години. Здравето на майка й беше причината Джена да се омъжи за Луиджи. И, изглежда, щеше да е причината Джена да се омъжи за Ричи, освен ако не успееше да го разубеди. Трябваше да опита.

— Тогава ми остави достатъчно пари, за да се погрижа за нея — замоли го Джена. — Останалото дай на Ричи.

— Ричи ще пропилее парите по жени и карти само за две седмици. Знаем го и двамата.

Суровата категоричност оживи лицето му и то засия, сякаш здравето му се бе възвърнало. Щом видя това, Джена разбра, че е загубена.

— Ще ме обречеш да прекарам целия си живот с човек като Ричи? — попита тя тихо, използвайки въпроса си като последна защита. Още докато го задаваше, знаеше, че няма да е достатъчен да промени решението на Луиджи.

— Ще направя всичко, за да спася фамилията. Ти знаеш как да се грижиш за парите. През последните две години се справяше вместо мен. Пък и кой знае, бракът с добра жена може да промени Ричи. Бог е свидетел колко много разгулници са се преобразили от любов.

— Любов! — Смехът й беше тих и горчив. — Ричи не ме обича, нито пък аз него.

— И това ще стане. Надявам се да е така заради теб, защото трябва да настоявам. Без твоето обещание ще оставя всичко на Ричи. Няма да имаш пари, за да се грижиш за майка си. Адвокатът ми чака решението.

Тя се опита да издърпа пръстите си от ръката му, но той ги държеше като в менгеме, а погледът му я пронизваше. Като в мъгла тя го наблюдаваше как посяга със свободната си ръка към златния звънец на нощното шкафче. Едва беше позвънил, когато вратата се отвори и влезе секретарят му. Къде бе деликатният човек, за когото се бе омъжила? Промени се в желанието да продължи рода си. Те нямаха деца, тъй че Ричи беше последната му надежда да съхрани името Понти, но Ричи трябваше да има пари. А тя щеше да се погрижи за това…

* * *

Сега бе сгодена за Ричи — обстоятелство, на което честта й не позволяваше да сложи край, въпреки че Луиджи бе мъртъв и не можеше да стане от гроба, за да я спре. Не, тя бе обвързана с бъдещ брак, планиран от Луиджи.

Въздъхвайки заради несправедливостта на всичко това, Джена вдигна ръце над главата си и се протегна. Животът и щастието й бяха принесени в жертва на бъдещето на една фамилия развратни италиански графове. Нищо не би могла да направи по отношение на годежа си с Ричи, но би могла да види как е новият й пациент и да реши какво да прави с него.

Стана от леглото, забелязвайки за първи път, че все още е в роклята от предишната нощ. Главата я бе боляла толкова силно и бе толкова уморена, че не си бе направила труда да се преоблече.

Изхлузвайки се от намачканата рокля, тя се изми със студена вода и кожата й настръхна. После отвори масивния гардероб от махагоново дърво и прерови няколко пъти дрехите си, преди да се спре на една рокля в теменужен цвят и семпла кройка. Облече я бързо.

Огледа се критично в голямото огледало, което я отразяваше в цял ръст. Облечена подходящо, би могла да се смята за привлекателна, но не беше красавица. Погледът й бе твърде решителен, а брадичката твърде силна. Дори фигурата й не бе от тези, каквито се харесваха в момента: с прекалено едър бюст, твърде царствена. Луиджи се бе възхищавал от пищните й форми, понеже младостта му бе преминала по времето, когато от жените се очакваше да са щедро надарени и им се възхищаваха за това.

Приглади с ръка роклята си, мръщейки се на начина, по който високата талия подчертаваше закръглените й бедра, а всъщност трябваше да изглежда по-слаба. Неканен, образът на непознатия в Златната стая нахлу в мислите й. Щеше ли да хареса фигура като нейната? Съмняваше се.

Отдръпвайки се от огледалото, Джена плътно затвори очи. Какво значение имаше? Никога преди не се бе интересувала дали се харесва на мъжете. Нито дори на Луиджи.

И защо се връщаха спомените й за Луиджи? От смъртта му бе изминала година. Да, тя го бе обичала, но както дъщеря баща си. Той не беше голямата й любов — каквато бе съществувала между родителите й. Отдавна беше решила, че чувства като тези на майка й и баща й не са й отредени.

Засмя се горчиво, преди да успее да се спре. Всъщност това бе добре, защото й предстоеше друг брак без любов.

Безполезно беше да размишлява за нещо, което не би могло да се промени. Нейната дума беше нейната чест и тя нямаше да я опетни, като пристъпи обещанието си към Луиджи.

Но тази сутрин трябваше да свърши някои неща преди посещението на годеника си, а тя дори не бе приключила с тоалета си. Взе четката си за коса с позлатен гръб, една от малкото лични вещи, които бе донесла със себе си от Венеция, и ожесточено я прокара през косата си. Едно бързо движение и косата й бе прибрана с виолетова панделка на тила, така че гъстите къдрици с бакърен цвят падаха свободно по раменете й.

Минути по-късно тя вървеше по коридора към стаята, където лежеше неканеният й гост. Спря отпред и тихо почука. Секунда по-късно Алфонс излезе, затваряйки вратата след себе си.

Кимайки към вратата, Алфонс каза:

— Трябва да сте му дали конска доза приспивателно, милейди. Спа като пън, не го чух да издаде и звук. Ей сега се размърда. Отивам да взема приборите си за бръснене. Който и да е, ще му дойде добре да се поосвежи.

— Да — измърмори Джена, — Луиджи винаги се чувстваше по-добре след бръснене. Междувременно ще видя как е нашият гост. И кажи на Майкълс да наеме още прислуга. — Тя погледна разбиращо Алфонс.

Не го изчака да тръгне, а влезе в стаята. Завесите не бяха дръпнати и бе толкова сумрачно, че трябваше да изчака, докато привикнат очите й. В камината гореше слаб огън, голямото кресло беше придърпано близо до леглото. Джена тръгна към него.

Мъжът се бе проснал напреко на кревата и завивките се бяха усукали около кръста му, оголвайки останалата част от дюшека. Единият му крак висеше отстрани. От мястото си можеше да види, че прасците му са добре оформени, а стъпалото му е дълго и тясно, с висока извивка. Крайник на благородник.

Тя се усмихна, мислейки си колко ли е неудобно да се спи в едно легло с него. Сигурно тази, която споделяше нощите му, редовно се озоваваше на пода. По навик посегна да го завие. Преди да успее да го стори, той се размърда. Тя се взря в лицето му. Очите му бяха отворени и я гледаха преценяващо.

— О — каза тя, отдръпвайки се назад, — не знаех, че сте буден. Алфонс отиде да донесе вода и бръснач. Как се чувствате? Той каза, че сте спали непробудно. — Смущаваше се — нещо, което не й се бе случвало никога досега. Този мъж разклащаше равновесието й. Може би защото бе загадка, каза си тя.

Усмивката му разкри силни равни бели зъби.

— Подскочихте тъй, сякаш видяхте самия дявол. Съжалявам, че ви стреснах. Чух шумоленето на поли и си помислих, че може да сте вие, понеже лакеят ви не си пада по фустите.

— Можеше да е икономката — отвърна тя. Чувството му за хумор я забавляваше.

— Би могло, но тя стъпва по-тежко от вас.

Тя присви очи. Беше доста проницателен.

— Интересно е, че сте забелязали нещо толкова дребно. Сигурно работата ви изисква от вас да обръщате внимание на подробностите.

Усмивката му се стопи.

— Да, така е.

— Все още не желаете да ми кажете нищо — каза тя, без да се старае да прикрие нетърпението в гласа си. — Поне си кажете името, за да не ви наричам „непознатия“ или „мъжа“.

— Джейсън.

Тя бе толкова ядосана, че му се сопна:

— Джейсън кой?

— Мога да ви кажа само толкова, освен ако не искате да ви излъжа. Предпочитам да не ви лъжа.

Очите му я гледаха открито. Бяха красиви, издължени очи с тежки клепачи, гъстите мигли ги обрамчваха и привличаха вниманието към зелените ириси, в които танцуваха златисти точици. Очите му й говореха за доверие и изпълнени обещания и това я изплаши повече, отколкото неочакваната му поява пред вратата й, защото й даваха надежда за… за какво?

Това беше лудост. Сигурно не бе съвсем наред, щом можеше да прочете в един поглед повече, отколкото би могла да види там. Той не се интересуваше от нея, а дали тя искаше да се грижи за него, докато оздравее. Не се интересуваше от него, освен като болен. Каквото и да си бе помислила, че й казват очите му, беше си въобразила.

Разочарованието се оттегли, за да отстъпи място на примирението, че не може да изпитва чувства към този мъж или към някой друг. Беше се обрекла на фамилията Ди Понти.

Извърна глава, за да прекъсне мълчаливия диалог помежду им.

— Не искам лъжи, така че „Джейсън“ ще свърши работа. Но трябва да ви кажа, че макар френският ви да е безупречен, името ви е английско. Дори и аз, колкото и глупава да ме мислите, разбирам, че не сте французин. — Държеше се грубо и го съзнаваше, но след малкото, което й казваше той, оставаха ужасно много въпросителни.

— Твърде проницателна сте — каза той. — Или аз съм твърде прозрачен. И в двата случая най-добре ще е да си тръгна. Ако наредите да ми донесат дрехите, ще го сторя незабавно.

— Не! — веднага реагира тя. Беше прекалено слаб.

Той се усмихна.

Виждайки реакцията му, си припомни колко бе силен предишната нощ, когато бе предложила да извика лекар. Изглежда двамата си приличаха в някои отношения.

— Не искам лекар, а вие не желаете да си тръгна — каза той. — В задънена улица сме.

Озадачена от бързото му отстъпление, тя го попита:

— Кой сте вие всъщност? Сигурно сте англичанин.

Отварянето на вратата прекъсна разговора им.

— Милейди — каза Алфонс, — настоявам да излезете. Никой мъж не желае да го бръснат в присъствието на жена. Пък и граф Ди Понти ви чака.

Неспособна да възрази на последното, тя каза:

— Виждала съм как се бръсне мъж! Дори сама съм го правила, както добре ти е известно.

Чу смеха на Джейсън, но тръгна толкова бързо, че не успя да види усмивката му. Съжали за това, припомняйки си начина, по който се оживяваха чертите му, когато се усмихваше. Все пак щеше да е почти облекчение да се види с Ричи. Тя го разбираше и не се объркваше в негово присъствие, както се объркваше с този мъж.

„Джейсън“, помисли си тя, изговаряйки наум думата. Беше хубаво име, в него имаше кураж и решителност, макар че я бе накарало да се пита защо непознатият се преструва на французин.

— Джена!

Раздразненият глас на Ричи прекъсна мислите й. Стоеше на площадката на стълбището, изнесъл единия си крак напред, за да покаже облеченото си в плътно прилепналите бежови панталони бедро. Жакетът му бе втален, а под него носеше фино избродирана жилетка. Ричи, граф Ди Понти, беше конте до последното косъмче на педантично подредените си черни къдрици. Гордееше се с черните си очи, впечатляващи жените, и имаше пълни, добре оформени устни, които в момента бяха нацупени.

За Джена той не беше нищо повече от едно пораснало дете, макар че бе на двайсет и шест, с година по-голям от нея. Как можа да се остави да я убедят да се омъжи за него? Обещанието й към един умиращ. Въздъхна и тръгна към Ричи.

— Защо стоиш така, Джена? Очаквам от теб да ме посрещаш, както се полага на мъж, който след дванайсет месеца ще ти стане съпруг.

Думите на Ричи увиснаха във въздуха. С натежали крака тя измина разстоянието, което ги отделяше, и накрая се озова на площадката до него. Подаде бузата си за целувка, неспособна да му предложи устните си. Примирението по отношение на този брак бе нещо, до което бе стигнала отдавна, но нямаше желание да отива отвъд необходимото. Обикновено Ричи не възразяваше.

— Хайде, хайде — каза той закачливо. — Що за посрещане е това? Очаквам повече от една братска целувка.

Ръцете му я обгърнаха и притеглиха, докато двамата се озоваха лице в лице. Беше само няколко сантиметра по-висок от нея и имаше крехко телосложение. Знаеше, че ако иска да направи сцена, би могла да се измъкне от прегръдката му, ала тя бе дала дума, а целувката в края на краищата си е само целувка и нищо повече.

Устните му бяха влажни, докато я насилваше с езика си да отвори уста. Тя потръпна от отвращение. Съпружеското легло нямаше да е удоволствие.

Миришеше на скъп парфюм, какъвто би носила жена. Бе дошъл при нея от последната си любовница. Мислеше, че се е примирила с това, понеже не беше за първи път. Преди никога не бе имало значение, защото не го обичаше, защо трябваше да има и сега?

„Защото си глупава — каза си тя. — Поглеждаш в очите на непознат мъж и виждаш там мечти за неща, които никога не биха могли да бъдат твои.“ Ричи беше неин годеник и изневерите му бяха нещо, с което щеше да живее до края на дните си. Не трябваше да позволява това да я огорчава.

След цяла вечност той се отдръпна от нея. Тя отстъпи назад и спокойно каза:

— Ще отидем ли в трапезарията? Още не съм закусила.

Без да дочака отговор, мина покрай него с високо вдигната глава и царствена походка.

— Студена кучка — каза той достатъчно високо, за да го чуе.

Не му отговори. Ако трябваше да отвърне на думите му, сигурно не би премълчала какво мисли за него и похожденията му. Но нямаше да го стори. Той беше бъдещият й съпруг и тя му дължеше лоялност — за това, ако не за друго.

Щом влязоха в трапезарията, те седнаха един срещу друг и изчакаха, докато им сервират закуската и Майкълс излезе от стаята. Ричи не беше дошъл тук, за да я целуне, а после да я обиди. Не, тя знаеше, че той е тук за пари, но щеше да започне със същите думи. Винаги започваше с тях.

— Джена — каза той, тъмните му очи омекнаха и я загледаха умолително, — ние ще се женим. Можеш да си позволиш да отговориш на ласките ми.

Тя отхапа малко от яйцето, после от препечената филийка и отпи кафе. Винаги бе едно и също. Той се нуждаеше от пари и можеше да измисли само един начин, за да ги поиска. Опитваше се да я предразположи към ласки, а щом не успееше, избухваше и накрая се държеше помирително. Колко пъти още ще може да си повтаря, че не е лош, само недостатъчно зрял.

С въздишка на примирение тя попита:

— Колко ти трябват?

— Десет хиляди франка. Снощи изгубих много.

— Десет хиляди? — Това бе повече от обичайното. Знаеше, че той превишава издръжката, определена му в завещанието на Луиджи, защото предната седмица й бе поискал пет хиляди.

— Ами — изхленчи той — вината е твоя. Ако не си беше тръгнала от мадам Дьо Пре толкова рано снощи, аз нямаше да се отегча и да си потърся друго развлечение. И сега нямаше да се нуждая от толкова много.

Ако не си беше тръгнала по-рано снощи, сега Джейсън можеше да е мъртъв. Кокалчетата й побеляха, докато стискаше вилицата.

— Ричи, съмнявам се, че моето тръгване е било причината да прахосаш толкова. Но — тя вдигна ръка, за да възпре протестите му — ще ти напиша чек. — Така беше по-лесно.

Той се усмихна самодоволно, но тя видя негодуванието, спотайващо се в очите му. Не бе понесъл добре обстоятелството, че Луиджи остави всичките си пари и имущество на нея, дори великолепния дворец в околностите на Венеция. Колкото и да се опитваше да го скрие, Ричи негодуваше, че тя държи в ръцете си цялото богатство. Не можеше да го вини.

Ричи си тръгна скоро след като получи това, за което бе дошъл, и Джена побърза да се премести в библиотеката. С въздишка на облекчение се настани в огромното кресло. Богатата ламперия от махагоново дърво и дебелите зелени завеси правеха стаята тъмна и тя се нуждаеше от двата големи сребърни свещника на бюрото си, но уединението тук си струваше сумрака. Пък и в камината гореше весел огън, който повишаваше настроението й и изпращаше вълни от топлина, пропъждащи студа от предната нощ.

Париж в началото на март бе неприятно студен. Отдавна беше забравила за скрежа, който покриваше Шотландия по това време на годината. Но може би не го бе забелязвала заради топлотата на родителите й към нея — тяхното единствено дете. Споменът бе горчиво-сладък. Любовта им я бе накарала да повярва, че един ден и тя ще е толкова щастлива.

Пропъди фалшивите илюзии. Трябваше да уреди сметката за санаториума на майка си. Написа набързо една бележка за секретаря си, напомняйки му да плати.

Надигайки се, уви шала по-плътно около себе си. Беше крайно време да отиде да види болния. Спря я почукване по вратата.

— Джена — каза Хестър през тясната пролука, която бързо се разшири, за да пропусне пълната фигура на възрастната жена. — Това… това създание още ли е тук? — Потрепери и тялото й се затресе.

Джена присви устни, мислейки в първия момент, че става дума за Ричи, но после разбра, че леля й има предвид Джейсън. Усмивката й я напусна, щом леля й дойде под светлината от камината и свещите на стената. Очите на Хестър бяха подути и зачервени от недоспиване.

— О, лельо — каза Джена и побърза да улови старата жена за ръката, повеждайки я към коженото кресло, от което току-що бе станала. — Ела, огънят ще стопли студените ти ръце. Ще позвъня за чай.

— Да, може да ми помогне — отвърна Хестър с треперещ глас. — Но ще се почувствам много по-добре, ако се отървеш от този нехранимайко. Цяла нощ не съм мигнала от страх да не ме нападне, докато спя.

Джена стисна устни, за да не прихне. Сега не беше моментът да се шегува със страховете на Хестър. Сядайки наблизо, тя каза:

— Скъпа моя лельо, нехранимайкото се казва Джейсън и е твърде слаб да стане дори от леглото, камо ли да те нападне. Но за по-голяма сигурност накарах Майкълс да увеличи прислугата, а сега при болния е Алфонс.

— Този Джейсън, както го наричаш, е висок мъж. Сигурна съм, че Алфонс няма да може да го спре, ако се случи нещо. Той просто трябва да си върви!

Майкълс влезе с таблата и те замълчаха, докато той не си отиде. Джена наля една чаша силен чай, добавяйки три лъжици захар и много сметана.

— Заповядай, скъпа — подаде тя чашата на Хестър. — Разбирам притеснението ти, но човекът е ранен. Съжалявам, че не си спала добре, бих искала да не беше така, но не мога да го изхвърля на улицата. Просто не мога. — Очите й умоляваха Хестър да я разбере. — Още повече, че е бил нападнат.

Забеляза как очите на леля й се разшириха от ужас, а възлестите й пръсти се разтрепериха, докато посягаше към чая си. Леля й, горкичката й леля, изглеждаше състарена с няколко години, но тя не можеше да пропъди Джейсън.

— Така си и помислих — каза Хестър, след като отпи голяма глътка чай.

— Само че, нали разбираш, скъпа — Джена бе решила да приключи с неприятния разговор, — това означава, че някой е по петите му или го мисли за мъртъв. А ние не познаваме нападателя му, така че по-добре да си мълчим за Джейсън.

Хестър посегна за парче кейк и отхапа малко, преди да отговори.

— Най-добре ще е за него да се върне в тинята, откъдето го измъкна. — Още една хапка и тя свърши с кейка, въздъхвайки заради изтерзания вид на Джена. — На Луиджи това нямаше да му се хареса. И на Ричи няма да се хареса.

— Не бива да казваш на Ричи — реагира рязко Джена. — Той е такъв бърборко, че утре цял Париж ще е научил. Това ще изложи на опасност Джей… искам да кажа нас.

Лицето на Хестър пребледня при мисълта за вероятни усложнения, но кимна разбиращо.

— Е, само ако можеше да се отървеш от този натрапник — въздъхна тя.

Джена не пожела да отговори. Бяха приключили с това и тя бе взела решение. За добро или за лошо, щеше да се грижи за Джейсън, докато той се възстановеше достатъчно.

Хестър отново отпи от чая и посегна към друго парче кейк, преди да въздъхне:

— Тогава ще си тръгнем ние. Това ще разреши проблема ти по отношение на този мъж. Остави някой слуга да се грижи за него. Пък и вече е време да посетим майка ти. Бог ни е свидетел, че щяхме да сме отишли досега, ако Ричи все не забравяше да уреди пътуването, въпреки че сам настоя да го стори. Мисля, че го направи, за да получи пари с извинението, че трябва да плати за някои неща предварително. Сигурна съм, че е похарчил парите за друго.

— Аз също — промърмори Джена. — Но ти си права, скъпа. Трябваше да заминем по-рано. Както и да е, вече съм казала на секретаря си да уреди пътуването. Ще се погрижи и за отиването ни в Италия след Швейцария. — Не каза на леля си, че плановете й бяха съобразени с Джейсън и времето, необходимо да се възстанови, за да може да пътува сам.

— Италия! — Хестър рязко остави чашата и тя издрънча. — Надявах се, че ще се върнем в Шотландия.

— Защо? — кротко попита Джена. Колко пъти бяха водили този разговор? — В Гленфинан не ме очаква нищо. Татко умря разорен. Всички земи и титлата преминаха към наследника му, далечен братовчед, когото не познавам и който не се интересува от мен. Не, сега мястото ми е в Италия.

— В Италия не те очаква нищо, освен една огромна къща-мавзолей и брак с мъж, който ще се перчи пред теб с любовниците си и ще пилее парите ти на поразия.

— Лельо! — Джена едва не се задави, както отпиваше от чая. Щом успя да си поеме дъх, каза: — Какво говориш!

Хестър малко се притесни.

— Истината.

— Не, не е точно така — каза Джена спокойно. — Семейството на майка ми е в Италия, а от шотландските си роднини обичам само теб, а ти си с мен.

— Семейството на майка ти няма да те приеме.

Ударът беше директен, знаеха го и двете. Лицето на Джена пребледня и тя се загледа в огъня, за да не види Хестър сълзите, които заплашваха да потекат. Мислеше си, че бе оставила разочарованието зад гърба си. В края на краищата това се бе случило, преди да се роди тя.

Майка й, Франческа Галучи, беше единственото дете на богата фамилия от Неапол. Бе избягала с красив беден шотландски благородник и не само че я бяха лишили от наследство, ами бяха изтрили и името й от семейната библия.

Джена не желаеше да говори повече за това.

— Права си, лельо — каза тя колкото може по-безгрижно, надигайки се от мястото си. — Все пак сега Венеция е моят дом. Ще живея там след женитбата си. Това е мястото, където ще отида, след като се видя с мама. — Усмихна се, за да смекчи следващите думи: — Извини ме, трябва да се погрижа за моя болен.

Хестър присви състрадателно малката си уста, наблюдавайки как единствената й племенница излиза от стаята. Последното нещо, което би искала, бе да нарани Джена, но детето не биваше да се омъжва за този Ричи. Сега трябваше да се омъжи за някой добър шотландски момък. А най-напред трябва да се отърве от онзи човек в Златната стая.

* * *

Джейсън безмълвно се бореше с кошмарите си. Мъртъвците, които го заобикаляха, се разпръснаха, щом се върна в реалността. Някой беше в стаята. Шумът от обръщане на страници, жълтата светлина от свещите и топлината от разгорелия се огън се врязваха в изострените му сетива.

Колко дълго беше спал? Последното, което си спомняше, бе, че е играл вист с лакея, Алфонс. По време на играта бе научил, че въпреки френското си име, Алфонс е италианец. Не му харесваше, че са в Париж, но господарката му беше дошла тук и той трябваше да я последва. Не парите го бяха довели в Париж, а привързаността.

Любопитството на Джейсън ставаше все по-голямо. Каква жена би могла да предизвика подобно чувство у един слуга? Тя също ли беше италианка? Много добре говореше френски, ако е така. А дали говореше английски? Хубаво щеше да е, ако можеше отново да говори на родния си език, без да се страхува от това.

Обърна глава, за да види кой седи до него този път, надявайки се да е тя. Тя беше.

Потрепващата светлина от свещта хвърляше сенки върху страните й и под брадичката. Гърдите й, едри и заоблени, преминаваха в тънка талия, която само подчертаваше богатите й форми, и той усети как кръвта му пламва. После направи гримаса, ругаейки се вътрешно. Тя му беше спасила живота и той й дължеше уважение, а не такива помисли, щом не можеше да й предложи нищо повече от една приятно прекарана нощ.

— Мадмоазел? — Гласът му секна, щом тя трепна. Винаги ли щеше да я плаши така?

Тя вдигна стреснато очи и кафявите й ириси заблестяха като кехлибар. Той се почувства особено.

— Parlez-vous Anglais?^[1]

Той задържа дъха си, изплашен от собственото си безразсъдство. Проклет глупак, да рискува така мисията си, но вече нямаше връщане назад. Пък и тя знаеше името му и беше предположила, че е англичанин. Освен това той й вярваше.

— Да — отвърна тя. — Аз съм наполовина шотландка.

Мелодичният й глас го изпълни с наслада, заедно с изненадата и радостта от отговора й. Поемаше нечуван риск, но жена с глас като нейния положително не би го издала. Освен това фактът, че говори английски, не бе кой знае какво признание, пък и тя имаше шотландска кръв. Шотландците бяха изключително горди и лоялни хора. Може би тя ще подкрепи каузата му. Още не смееше да я попита, но заслужаваше да помисли за това.

— По баща или по майка? — попита той. Искаше да узнае повече за нея, за да установи някакъв контакт помежду им.

Тя го изучаваше, в очите й проблеснаха множество емоции, преди да каже:

— Когато вие сте готов да ми разкажете повече за себе си, тогава и аз ще ви отговоря.

Нямаше да й каже нищо и тя го знаеше. Малкото дяволче! Макар че отговорът й го раздразни, това само увеличи възхищението му към нея. Беше с милостиво сърце, когато ставаше дума за безпомощен човек, но изобщо не беше глупачка.

Наблюдаваше я как оставя книгата и се изправя, за да се приближи към него. Косата й бе прихваната на тила и падаше на вълни, галейки кадифената белота на шията й. Имаше гъсти къси мигли, обрамчващи леко дръпнатите й очи, които й придаваха екзотичен вид. Прииска му се да се удави в тези очи, точно както му се искаше да я има цялата. При повдигането и спускането на гърдите й по деколтето се образуваха сладострастни гънки, каращи дъха му да излиза на пресекулки. Роклята с висока талия подчертаваше съблазнителните й бедра, докато се приближаваше. Напомняше му за гръцката статуя на Хера, богинята майка, която бе видял някога, узряла за любов.

Хладната й ръка върху челото му беше като плисване с ледена вода. Какъв глупак бе само! Жената беше спасила живота му, не го беше прибрала в леглото си.

— Па̀рите — каза тя, прокарвайки пръсти по бузата му. — Дано не ви втресе.

Веждите й се сбърчиха и на него му се прииска да се протегне и да ги изглади.

— Аз ви преча — каза той, желаеше да я види усмихната, а не притеснена.

— Не бих могла да постъпя другояче — каза тя. — Вие сте ранен. — Въздъхна, сякаш това й тежеше, но нищо не можеше да направи. — Имам слабост към хора или животни в беда.

— Радвам се — каза той, като взе ръката й от бузата си и целуна дланта й. Копринената хладина на кожата й облекчи горещите му устни, но едновременно с това разпали сетивата му. Сърцето му биеше силно. Дали тя можеше да го чуе?

Издърпа ръката си, сякаш я бе изгорил.

— Мога да си представя — отвърна сухо тя.

Той се засмя и промени темата:

— Лакеят ви е италианец. А вие говорите френски и английски, и английският ви е много по-добър. Интересно какъв ли е италианският ви?

Забеляза колко изпитателно го гледа тя. Нямаше да се изненада, ако откажеше да отговори, докато той не й каже нещо повече. Вече знаеше, че тя е не само състрадателна, но и смела.

— Италианският ми е като английския — отговори тя. — Боли ли? — попита загрижено, поставяйки ръка на гърдите му.

Дори одеялото, което го покриваше, не успя да притъпи възбудата, предизвикана от докосването й. Той беше глупак. Чувал беше за мъже, които се влюбват в болногледачките си, но никога не бе мислил, че е от тях.

— Не — каза той със стиснати зъби. — Не ме боли повече, отколкото когато се събудих. Колко е часът?

— Минава пет — отвърна тя, отдръпвайки ръката си.

Той въздъхна облекчено.

— Какви са шансовете ми да получа нещо за ядене? — Вече не го докосваше и почувства глад.

— Чудех се кога ще се обади стомахът ви — каза тя. — Винаги става така. Дори и Луиджи, колкото и слаб да беше, не забравяше да си похапне.

Думите й го попариха като с вряла вода. Бе стояла край леглото на друг болен. Беше ли умрял? За миг той го пожела, после се наруга, че е такъв егоист. Но трябваше да знае.

— Кой е Луиджи?

— Съпругът ми — каза тихо тя.

Усети как пръстите му изстиват. Друг мъж я любеше, галейки заоблените й форми. Прииска му се да удуши мъжа, който имаше това право.

Отново си напомни, че е глупак и че това всъщност е без значение. Щеше да си тръгне след ден, най-много два. Трябваше да стигне до Брюксел. Тя бе само една красива жена, към която имаше дълг, по-голям, отколкото би могъл да изплати някога.

— Изненадан съм, че съпругът ви разрешава да се грижите за мен — каза той колкото може по-безгрижно.

Този път тя се засмя — тихо и мелодично. Той присви раздразнено очи. Как можеше да е така грижовна към него и в същото време да се смее за нещо, което би го обезпокоило, ако беше омъжена за него и седеше край леглото на друг мъж.

Сигурно бе видяла смръщената му физиономия, защото побърза да добави:

— Аз съм вдовица.

Как можеше да се смее, щом съпругът й е починал? Не знаеше какво да мисли за нея.

— Не изглеждате много натъжена от загубата на съпруга си.

Видя как сви устни от неодобрението в гласа му. Знаеше, че не е негова работа да я критикува, особено след всичко, което бе сторила за него, но не разбираше какви емоции бушуват в душата му. Никога преди не бе губил контрол върху действията или думите си. Иначе не би оцелял.

— Съпругът ми почина преди година. Макар това да не ви засяга — каза тя толкова ледено, че би го смразила, ако не бе толкова доволен да чуе, че от доста време е вдовица.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, преди той да успее да отговори. Оранжевите отблясъци от огъня очертаваха скования й силует. Изправените й рамене повече от всякакви думи му говореха колко много я бе разстроил.

— Моите извинения — каза той със задавен глас. — Май съм забравил добрите обноски.

Връщайки се към леглото, тя каза:

— Не е чудно, с тази рана на гърдите. Не биваше да се разстройвам от нещо толкова дребно.

— Не, не, аз не трябваше да казвам каквото и да било, още по-малко да ви укорявам — каза той, в никакъв случай не искаше тя да се обвинява за невъзпитаната му реакция. — Аз съм ви толкова задължен, а и изобщо не е моя работа.

— Добре, стига сте се укорявали — отвърна усмихнато тя.

Олекна му, макар да знаеше, че сигурно изглежда като глупак с тази широка усмивка на лицето. Започваше да се усеща слаб.

— Трябва да престанем с препирните — каза той. — Вече за втори път се спречкваме.

— Само за втори? — попита тя шеговито, преструвайки се на изненадана. — Позволявам си да имам друго мнение. Досега за нищо не сме постигнали съгласие. Боя се, че това ще продължи.

— Какво имате предвид? — словесната им престрелка му харесваше и му се искаше да продължи.

— Вечерята ви.

— Бифтек и бира?

— О! Искате да кажете бульон и овесена каша.

Той присви развеселено очи, гледаше я с възхищение; с една ръка на бедрото, а другата сочеща към него, сякаш бе непослушно дете.

— Малка хитруша — каза той с поглед, вперен в нея. — Макар че не сте толкова малка. Обзалагам се, че ми стигате до рамото.

— Това не ми говори нищо, не знам точно колко сте висок. И не се опитвайте да променяте темата. Трябва да ядете лека храна.

— Само ако вие ме храните.

Той капитулира толкова бързо, че я изненада. Очевидно бе очаквала съпротива, но той не искаше да спори с нея. Искаше топлината на тялото й до неговото и нежния допир на пръстите й, докато го храни.

— И твърдите, че аз съм хитруша. Както и да е, наистина сте твърде слаб, за да се храните сам, тъй че ще трябва да ви помогна.

— Не се преструвайте, не ви отива.

— Точно така — каза тя, тръгвайки към вратата. — Ей сега се връщам.

Той протегна ръка да я спре.

— Защо не позвъните на слугата?

— Би трябвало да знаете защо. Имате тайна, която не желаете да разкриете. За вас няма да е добре, ако слугите видят лицето ви. Те са приказливи и ако някое от английските или френски домакинства е усетило липсата ви, слугите ми непременно ще разберат и може да кажат къде сте. Не искам да излагам на опасност хората си. Но май ви казах нещо подобно още снощи.

Той се замисли върху думите й и можа смътно да си спомни, че бе чул нещо в този смисъл, но тогава бе толкова унесен от приспивателното, че много неща му се губеха.

Преди да може да й отговори, тя вече беше излязла.