Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Putin’s Russia, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo (2009)
Издание:
Анна Политковская. Русия на Путин
ИК „Бард“, 2007
Редактор: Радка Бояджиева
Художествено оформление на корицата: „Megachrom“
ISBN 978–954–585–798–0
История
- — Добавяне
Няколко разказа
Русия, разбира се, има военен бюджет и около него много се дискутира. Армейското лоби се бори за нови инвестиции, за които да плаща държавната хазна. Това е стандартна международна практика. Но една важна подробност ни различава от другите страни и тя е, че сме сред най-крупните производители на оръжия и търгуваме с тях по целия свят. Именно Русия даде на света автомата „Калашников“. За много руснаци това е повод за гордост.
Не бих искала да се впускам в статистики. Чудя се само дали хората са доволни от реда, установен от президента Путин. Смятам това за най-важния критерий, по който трябва да се съди за действията на държавния глава. В търсене на отговор отидох в Комитета на войнишките майки и попитах жените там: „Вашите синове радваха ли се, че отиват в армията? Тя направи ли ги истински мъже?“
Научих много от отговорите им.
Детайлите са по-важни от цялостната картина. Поне за мен е така.
Миша Николаев живеел в покрайнините на Москва. Семейството му го изпратило в армията през юли 2001 г. да пази границата на десет часа път със самолет от Москва в селцето Горячий Пляж на остров Анучина на Южните Курили. Това е архипелагът, заради който непрекъснато има напрежение между руските и японските политици след края на Втората световна пойна.
Но докато се карат, някой трябва да пази границата. И един от тези хора бил Миша. Той оцелял само шест месеца в руския Далечен изток и загинал на 22 декември 2001 г. През есента вече пращал вкъщи тревожни писма, в които разказвал, че тялото му е покрито с рани. Молел семейството си да му изпрати лекарства: балсам на Вишневски, сулфаниламид, „каквото и да е за лечение на гнойни язви, метапирин, антисептици, превръзки и колкото се може повече лейкопласт. Тук няма нищо.“ Родителите му изпратили колет, без да роптаят, защото знаели, че армията е бедна, и си мислели, че положението не може да е чак толкова тежко, тъй като Миша все още работел като готвач в армейската столова. Ако бил сериозно болен, предполагали майката и бащата, няма да го допускат до мястото, където се приготвя храната.
Миша обаче продължил да готви на войниците дори когато цялото му тяло се покрило с гнойни рани. В заключението на патолога, направил аутопсията му, пише, че тъканите на нещастния войник буквално се цепели под скалпела му. В началото на XXI век руски войник изгнил жив пред очите на офицерите, без да получи каквато и да е медицинска помощ. Пълната безотговорност на командирите му убила Миша.
Дмитрий Кисельов бил изпратен да служи в селцето Истра в московските покрайнини. В Русия такова назначение се счита за чист късмет. Бил близо де Москва, родителите му, които били московчани, можели да го посещават и да се доберат до командира му, ако синът им имал нужда от помощ. Не било като да го пратят на Курилските острови. Но и това не спасило Миша от разложението сред офицерите.
Командирът на редник Кисельов — подполковник Александър Бороненков — имал печеливш страничен бизнес. Нищо необичайно за съвременната руска армия. Офицерите й са готови на всякакви номера, тъй като заплатите им са малки. Но специално този подполковник търгувал с войници. Истра е вилно селище и Бороненков продавал войниците си на собствениците на околните земи като евтина работна ръка. Редниците работели само за храна, а заплащането им отивало директно за командира. Но и тази схема за печелене на пари не е уникална. Даже е широко разпространена: войниците се „продават“ като безплатни аргати, или по-точно роби, на богаташи за срока на военната им служба. Така офицерите си уреждат „бартер“ с хора, които смятат за „полезни“. Ако офицерът има нужда от поправка на колата, но няма пари, води няколко войници в сервиза. Те работят безплатно колкото каже началникът на сервиза и в замяна офицерът получава ремонт на колата си.
В края на юни 2002 г. дошъл ред и на новобранеца Дмитрий Кисельов да бъде продаден в робство. Пратили го да строи къщата на някой си г-н Карабутов, член на Градинарската асоциация „Мир“ в Истра. Отначало се трудел на строежа, но после заедно с още седем други редници го накарали да копае канал по дължината на цялото имение. На 2 юли в 7 часа вечерта каналът се срутил и погребал три момчета. Сред тях бил и Дмитрий, който се задушил под пръстта. Родителите му се опитали да съдят подполковник Бороненков, но той успял да се измъкне. Познавал много „полезни“ хора. Дмитрий бил единствен син на семейство Кисельови.[1]
На 28 август 2002 г. поделение 42839 било изпратено в Чечня недалеч от село Калиновская, където от доста време не се водели битки. „Старите“ пиели до припадък. „Старите“ са обикновени войници, на които им остава малко до уволнение. Те са най-лошата и смъртно опасна част от армията. Вечерта на старите им се сторило, че водката свършва, затова накарали първия войник, който се появил пред очите им, Юрий Дяченко, да отиде до селото и „да купи още откъдето иска“. Войникът отказал. Първо, бил дежурен, охранявал част от терена и нямал право да напуска поста си. Второ, обяснил им, че няма пари. Старите му казали да открадне пари от селото и с тях да им купи водка.
Но Юрий бил непреклонен. „Няма да отида.“ Били го жестоко до 5 сутринта и в почивките го подложили на ужасни и жестоки унижения. Потопили подочистачката в тоалетната и търкали с нея лицето на Юрий. Накарали го да бърше пода и когато се навел, се изреждали да пъхат дръжката на подочистачката в ануса му. И като завършек на така нареченото от тях „учение“, го завлекли в столовата и го накарали да изяде три литра каша и го биели, когато спирал да преглъща.
Къде били офицерите? Тази нощ и те били пияни до безсъзнание и физически им било невъзможно да контролират каквото и да било. Около 6 сутринта на 29 август 2002 г. намерили Юри Дяченко в склада с провизиите. Бил се обесил.
Сибир не е като Чечня. Той е далеч от войната, но това не е от значение, Роденият в Тюменска област Валерий Путинцев бил изпратен в района на Красноярск. Служил в окръжния град Ужур в елитните стратегически ракетни части. Майка му Светлана Путинцева се радвала. Предполагало се, че след като отговарят за най-опасните оръжия на планетата, офицерите там трябва да са сред най-образованите, да не пият и да не бият войниците, а да поддържат дисциплината. Но скоро и тя започнала да получава обезпокоителни писма от сина си, в които той разказвал, че офицерите били истински „чакали“.
„Здравей, мамо! Не давай това писмо на никого. Най-вече не казвай нищо на баба. И двамата знаем как се чувства и съм сигурен, че няма да застрашиш крехкото й здраве. Много се притеснявам за нея. Не мога да се примиря, че трябва да работя като роб в облага на хора, които презирам. Най-много от всичко на света бих искал да работя за доброто на близките си, да помогна на семейството си. Чак тук разбрах колко много значите вие за мен…“
На Валерий не му било писано да работи за доброто да близките си. Офицерите от казармата в Ужур били напълно излезли от контрол. Лейтенантите грабели от войниците всичко, което успявали да докопат, и унижавали всеки, който като Валерий се опитвал да защити достойнството си. През тази половин година, която прекарал в поделението, четирима редници били изнесени в ковчези — всичките пребити до смърт.
Офицерите най-напред се забавлявали, като конфискували униформата на Валерий (нашите войници нямат други дрехи, освен униформите си). Казали му, че трябва да си я откупи. Предполагали, че ще пише вкъщи и ще поиска спешно да му пратят пари. Но Валерий не направил така, Знаел, че майка му живее много скромно заедно с баба му, възрастна пенсионерка, сестра му и малката й дъщеря и че не може да си позволи да му праща пари. И заради това бил многократно жестоко пребиван. Накрая му писнало. Опълчил се на офицерите и бил изпратен в карцера за неподчинение. Инсценирали бягството му и го ранили лошо. Светлана Путинцева се притеснила и позвънила на командира на поделението подполковник Бутов, който я информирал, че знае как да бие, без да оставя следи. Светлана зарязала всичко и веднага отлетяла към Ужур, където намерила сина си на прага на смъртта. Бил прострелян в таза, пикочния мехур, уретрата и феморалната артерия. В болницата й казали, че трябва да намери кръв за преливане: „Спешно! Тук нямаме.“ Искали от нея да намери донори сама в чужд град. Тя се върнала в поделението да помоли за помощ. Командирите отказали да й съдействат. Втурнала се из града да търси помощ за сина си. Но не успяла да намери. Тъй като нямало кръв за преливане, Валерий починал на 27 февруари 2002 г. В едно от последните му писма до Светлана пише: „Не очаквах от офицерите помощ. Те знаят само как да унижават хората.“
Да се върнем в Московска област в утрото на 4 май 2002 г. в армейско поделение 13815 в село Балашиха. Две параджийки от топлоцентралата, отопляваща поделението, чули наблизо викове за помощ. Втурнали се навън и видели, че насред двора е изкопана дупка, в която един войник е заровен до шията. Изровили го, прерязали въжетата, с които били вързани ръцете и краката му и му помогнали да излезе.
В този момент се появил вбесен майор Александър Симакин. Започнал да крещи на жените да оставят войника. Той давал на редник Чеснаков урок и ако те двете не се върнели незабавно в топлоцентралата, щял да се погрижи да ги уволнят.
Освободеният от ямата редник Чеснаков избягал от поделението.
Руската армия винаги е била един от основните стълбове на държавата. Но днес се е превърнала в затвор, ограден с бодлива тел, в който изпращат младите граждани на страната без съд и присъда. И офицерите в нея са наложили правила като в местата за лишаване от свобода. Да пребиеш някого до смърт там е основен метод на възпитание. Случайно или не, но така самият Путин описа начина, по който смята да се справи с враговете на Русия, когато се качи на трона в Кремъл.
За президента с неговите еполети на подполковник и две дъщери у дома, които никога няма да служат в армията, това положение може и да е приемливо. Останалите обаче сме дълбоко потресени, може би само с изключение на офицерската каста, която се държи като шайка дребни гангстери над закона. Особено възмутени са хората, които имат синове в донаборна възраст. Те нямат време да чакат отдавна обещаните, но забуксували реформи в армията да се случат. Те се страхуват да изпратят синовете си в някой полигон като Камишин, или в Чечня, или на някое друго място, откъдето няма връщане.