Анна Политковская
Русия на Путин (12)

РИНАТ

Можеш да тръгнеш фронтално напред, а можеш и да заобиколиш. Местонахождението на най-елитните специални разузнавателни части на Министерството на отбраната не е място, на което цивилни като мен могат да се разхождат. Но понякога се налага. Там ме заведе Ринат, един от офицерите в този полк. Ринат е майор. Никой не знае кои са родителите му. Израснал е в сиропиталище. Има ориенталски черти, дръпнати очи и говори няколко централноазиатски езика. Специалист е по събиране на разузнавателна информация. Години наред е под прикритие в Афганистан по време на войната. След това се внедрява в таджикските въоръжени банди в планините по афгано-таджикската граница и залавя на място контрабандисти на наркотици. От името на руското правителство тайно е помагал на настоящите президенти на бившите съветски републики да се възкачат на власт. И естествено, прекарал доста време в Чечня по време на двете войни. Гърдите му са покрити с медали.

С Ринат търсим дупка в оградата. Той иска да ми покаже в какви омерзителни казарми живее въпреки медалите си. Иска да видя и къщата във военното градче, в която се е надявал да се премести, но късметът му изневерил. И въпреки че става въпрос за елитен и добре обучен полк, успяваме да намерим дупката, която търсим. И то каква дупка — през нея не само че можехме да минем и двамата, ами можехме да прекараме и танк.

Продължаваме да вървим още пет минути и стигаме до градчето, в което живеят шпионите. Сутрин е. Около нас минават намръщени офицери в почивен ден. Времето никак не е ведро. Газим до колене в кал, не вървим, а се пързаляме и непрекъснато си гледаме в краката къде стъпваме.

Вдигам поглед и пред мен се разкрива чудна гледка — като мираж сред неприветливите пететажни сгради се кипри новичък сиво-зелен многоетажен жилищен блок.

— Ето така започна всичко — казва Ринат. — Аз, разбира се, исках апартамент. Наскитал съм се по света. Синът ми расте, а аз съм все някъде на война.

Майорът млъква насред изречението и изведнъж предприема маневра, която ме изненадва. Покрива с длани лицето си и се превива на две, сякаш е прострелян и има нужда да се скрие в окоп. Прошепва ми тихичко да се правим, че не се познаваме. Моли ме да сведа очи и да не размахвам ръце, за да не привличам внимание.

— Но какво има? — питам. — Да не би да сме в засада?

Шегувам се, разбира се.

— Не трябва да го ядосваме — казва тихо Ринат и продължава заблуждаващата си маневра. И като добре тренирани шпиони бързо и ловко, но без излишен шум, сменяме посоката.

— Кого не трябва да ядосваме? — питам, когато Ринат въздъхва облекчено и вдига глава, за да покаже, че опасността е преминала.

— Петров, заместник-командира.

И обяснява, че се наложило да се държим така, защото той карал срещу нас. Спрял колата пред новия красив блок, където живеел. Когато изчезна във входа, Ринат се отпусна и разходката ни продължи. Стигнахме до хубавата сграда, която Ринат гледаше завист и копнеж.

Честно казано, бях объркана. Познавам донякъде военната автобиография на Ринат, знам, че е безстрашен, и затова съм учудена. Чудя се какво го плаши най-много. Смъртта?

— Не, научих се да живея със смърт около себе си. Но не искам да се хваля.

— Да не те пленят?

— Да, от това, разбира се, се страхувам, защото знам, че ще ме измъчват. Виждал съм как става. Но не се боя чак толкова от плен.

— Тогава от какво?

— Сигурно от мира, от цивилния живот. Нищо не знам за него. И не съм подготвен.

Ринат е на 37 години. Цял живот не е правил нищо друго, освен да воюва. Раняван е навсякъде. Има язва на стомаха и дванайсетопръстника, нервната му система е разбита. Непрекъснато изпитва силна болка в ставите и понякога получава мозъчни спазми, които се дължат на няколко ранявания в главата.

Наскоро майорът решил, че е време да се установи, да загърби войната и да се върне в нормалния живот. И открил, че не знае нищо за него. Например откъде да получи квартира. Със сигурност заслужава апартамент заради всичките му заслуги в защита на държавата. Или пък някакви пари?

Когато Ринат се обърнал към Петров с такава молба, станало ясно, че не може да очаква нищо. Решил, че докато е изпълнявал специални държавни мисии из планини, далечни страни и континенти, страната му се е нуждаела от него и го е възнаграждавала с медали. Но щом здравето му се разклатило и той решил да се опита да спре, се оказало, че няма нищо зад гърба си и военната машина се кани да го остави на улицата. Дори се канели да го изгонят от малкото му ъгълче в казармите, където в момента живеел заедно със сина си.

Ринат има син на име Едик, който отглежда сам. Майката на момчето починала преди няколко години и Едик дълго време живял сам в офицерските общежития и чакал баща си да се върне от многобройните си войни и важни бойни мисии.

— Знам как да убия враг, без да издаде и един звук — казва ми Ринат. — Мога да се изкача тихо и ловко в планината и да превзема позиция. Отличен катерач и планинар съм. Разчитам планинските пътеки по клонки и храсти и знам кой е минал по тях и къде се крие. Усещам планините, казват, че това е талант, но не мога да си намеря жилище. Неспособен съм да постигна каквото и да било в цивилния живот.

Пред мен стои един нещастен професионален убиец, обучен от държавата. Като него има много. Правителството хвърля хората във войната, те живеят сред битки с години, след това се връщат и не знаят как да се справят с правилата на мирния живот. Пропиват се, присъединяват се към банди, стават поръчкови убийци и новите им господари им плащат много пари, за да очистят тези, които според тях застрашават интересите на държавата.

А държавата? Не дава и пукната пара. При Путин тя практически спря да се интересува от офицерите, завърнали се от война. Сякаш има интерес да захранва престъпните банди с възможно най-голям брой професионално обучени убийци.

— С това ли смяташ да се занимаваш, Ринат?

— Не, не искам да правя това, но ако с Едик се окажем на улицата, не бих изключил подобна възможност. Мога да правя само това, на което са ме научили.

Най-накрая изгазваме през калта и стигаме до една неугледна развалина. Наричат я „триетажка“, в нея живеят офицерите. Качваме се на втория етаж и зад олющената врата се открива мизерна спартанска стая.

През целия си живот майорът никога не е имал собствен дом. Първо е живял в сиропиталище в Урал. След това в казармите на военното училище, в което постъпил направо от детския дом. После гарнизонните общежития, палатките. От 16 години е в армията, непрекъснато е в движение, защото е положил клетва да служи на страната си. През последните единайсет години Ринат непрекъснато пътува от мисия на мисия. При такъв живот няма как да се сдобиеш със собственост.

— Но съм щастлив — казва майорът. — Никога не съм си и помислял да спра да се бия. Мислех си, че това ще продължава вечно.

Всичко, което Ринат притежава, се събира в една раница. Майорът отваря разнебитения шкаф с инвентарен номер и ми я показва.

— Мятам я на рамо и заминавам на следващата мисия — обобщава той своите ценности.

На дивана седи момче с тъжен поглед — това е Едик. Прекъсвам майора:

— Бил си женен, трябва да си имал някакво домакинство.

— Не, нищо си нямахме. Не ни остана време да съберем домакинство.

Докато Ринат се биел в Таджикистан и помагал на настоящия президент Рахмонов да се възкачи на власт, се измъкнал, за да се ожени в Киргизия. Младоженците се запознали по време на предишната мисия на Ринат в град Ош, където живеело момичето и където Ринат бил изпратен заради кървав конфликт между дванайсет етнически групи.

Оженили се там, страстта и любовта им избуяли сред кръвопролития и болка. След това Ринат представил младата си съпруга на своя командир. Той само свил рамене и му казал да я остави в Ош, защото за един шпионин жената е ахилесова пета. И Ринат наистина я оставил и се върнал в Таджикистан, за да се внедри във въоръжена група, която действала по границата.

Един ден командирът му съобщил, че има син и че жена му го е кръстила Едик. По-късно през юни 1995 г. младата съпруга на Ринат, студентка в местната консерватория, била убита от хора, които разбрали за кого е омъжена. Току-що била навършила 21 години и същия ден отивала да си вземе изпитите за втори курс.

Отначало Едик останал при баба си в Киргизия. Момчето било прекалено малко, за да живее по казармите, а и Ринат рядко се прибирал в мрачните мръсни помещения, които държавата му осигурявала. Все още участвал в тайни операции и бродел по планините на страната. Бил два пъти сериозно раняван и прекарал доста време по болниците.

— Дори и тогава не поисках да променя живота си — казва Ринат. — Но Едик растеше.

Накрая решил да си прибере сина и го оставял на баба му само когато заминавал на шестмесечни военни мисии.

Седим в студената им мрачна стая. Едик е кротко момче с будни очи, които не пропускат нищо. Много зрял за годините си. Говори само когато баща му излезе и само когато му се зададе въпрос: син на шпионин, с една дума. Разбира, че на баща му в момента му е трудно, и затова иска за следващата учебна година да го изпрати в кадетско училище. Но на момчето тази идея не му харесва.

— Искам да остана вкъщи — казва той спокойно и много мъжки, без да звучи като хленчене. Но все пак го повтаря няколко пъти. — Искам да живея вкъщи, вкъщи.

Едик е откровено момче. Знае, че когато не можеш да кажеш истината, по-добре да си премълчиш, и той точно това прави.

И наистина, кой би могъл да нарече „дом“ това сборище на бойни офицери с пиянските свади на наемните войници, които се чуват прекрасно през тънките стени, тази обзаведена с инвентаризирани прости мебели кочина? Но Едик знае, че се опитват да изгонят баща му дори оттук, затова за него това е „вкъщи“.

Отношенията между командирите на полка и майора започнали да се влошават, когато Ринат помолил да му бъде даден апартамент в хубавата нова сграда, покрай която минахме, докато се криехме от заместник командира. Майорът предполага, че е имал право да поиска това, тъй като от години е начело на списъка от чакащи за квартира.

— Когато помолих Петров, той се ядоса: „Не си не направил достатъчно за полка.“ — обяснява Ринат. — Можеш ли да повярваш? Точно това ми каза. Бях много изненадан и му отвърнах, че непрекъснато съм на война, спасявал съм пилоти в планината, когато никой друг не е успявал да ги намери, и че държавата има нужда от мен.

Майорът наистина е предложен за най-високата държавна награда „Герой на Русия“ заради това, което е направил през 2001 г. в планините на Чечня, когато близо до селцето Итум-Кале се разбива боен самолет. Няколко екипа безуспешно търсели екипажа. Тогава командирите си спомнили за Ринат и неговия уникален военен опит, усета му за планината и способността му да намира хора, като разчита знаците на клонките, пръчиците и листата.

Намерил мъртвите пилоти само за 24 часа. Единият труп бил овързан с експлозиви от чеченските партизани, Ринат го обезвредил. И сега близките на пилота имат гроб, на който да ходят.

Офицерите на активна военна служба казват, че командирите, които се страхуват на бойното поле, стават най-големите бюрократи в цивилния живот. Ринат казал на Петров: „Знам ви какъв герой бяхте в Чечня, все се криехте в щаба.“ Заместник-командирът му отвърнал: „Е, сега вече загази, майоре. Заради тази реплика ще те съсипя. Ще те уволня, без да ти дам квартира. И със сина ти оставате на улицата.“

Петров отмъстително се заел да изпълни заплахата. Първо унижил майора, като го накарал да украси парадния площад и да се грижи за клуба, където се организирали филмови прожекции за войниците.

След това го накарал да прави плакати (той рисува много добре), което преди вършела съпругата на Петров. Тя просто престанала да идва на работа и всички знаели, че Ринат изпълнява задълженията й, докато тя си почива в новия апартамент.

Тогава Едик се разболял и трябвало да постъпи в болница. Лекарите казали на Ринат, че трябва да остане до леглото на сина си. Ринат непрекъснато искал болнични, но въпреки документите, подписани от лекарите, Петров му пишел със задна дата самоотлъчки, свикал офицерски съд, фалшифицирал протокола и го използвал, за да извади майора от списъка с чакащите за жилище. В същото време агитирал да уволнят Ринат от армията без привилегии. Накратко — Ринат нападнал в беда.

— Какво толкова направих? — навежда глава той, осъзнавайки, че е бил надхитрен.

Войните, които нашата страна води, продължават, без значение какво се случва с хората, участвали в тях. Те обикновено се връщат в поделенията си след края на мисиите. Тогава щабните офицери влизат в смъртна схватка с тях и накрая ги уволняват заради неподчинение, предишните им подвизи са забравени и те са засипани с обиди. Ринат не е единственият с такава съдба. Днес офицерите в армията са разделени на две неравностойни категории. Първите наистина са участвали в битки, рискували са живота си, пълзели са по планини, стояли са заринати в пръст и сняг дни наред. Повечето от тях многократно са ранявани. На човек да му стане жал, като ги види. Трудно им е да си намерят място в цивилния живот, който на нас изглежда толкова нормален. Не могат да намерят общ език с щабните офицери, които също са били в Чечня, затова се бунтуват, пропиват се и се чувстват ужасно. По принцип щабните офицери ги прецакват винаги когато имат възможност: дават фалшиви показания срещу тях, клеветят ги пред по-висшестоящите, измислят сплетни, заговорничат. И още преди да се усетят, неудобните са уволнени. И какво толкова са направили? Просто са били себе си. Защото само с присъствието си в поделенията всекидневно напомнят на щабните офицери кой кой е в армията.

А щабните офицери? Те се издигат по йерархията със скоростта на изстрелян куршум. Уреждат си живота прекрасно, получават всичките апартаменти и вили.

Ринат накрая се предаде. Напусна армията, която обичаше толкова много, и замина някъде с Едик. Бездомен и безпаричен боен офицер. Страхувам се за него, защото предполагам къде е отишъл. Страхувам се за всички ни.