Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Putin’s Russia, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo (2009)
Издание:
Анна Политковская. Русия на Путин
ИК „Бард“, 2007
Редактор: Радка Бояджиева
Художествено оформление на корицата: „Megachrom“
ISBN 978–954–585–798–0
История
- — Добавяне
МИША И ЛЕНА
Миша беше съпруг на Лена, моя приятелка от ранните ученически години. Запознаха се по време на следването в края на 70-те години на миналия век. По това време той беше много умен и талантлив младеж, още като студент в Института по чужди езици превеждаше от немски и дублираше филми, а бъдещето му изглеждаше блестящо. Когато завърши, беше засипан с примамливи предложения за работа, което не се случваше често.
Накрая започна работа в Министерството на външните работи, което беше много престижно, особено в края на съветската ера. Не беше обичайно за момче без семейни връзки да се добере до външно министерство, а Миша нямаше никакви. Беше отгледан от баба си, скромна чистачка. Майка му починала внезапно от мозъчен тумор, когато Миша бил едва на 14 години. След това баща му изоставил семейството и избягал с друга жена.
И така Миша се озова във външното министерство. Бяхме големи приятели. Ходехме заедно на пикници, правехме си барбекюта в гората на лагерен огън и се забавлявахме прекрасно. С Лена бяхме много близки, а Миша също се държеше много приятелски.
Моите две малки деца още повече скрепяваха дружбата ни. Когато идваше у нас, Миша просто не сваляше очи от тях. Занимаваше ги с радост, независимо какви бели правеха, говореше и си играеше с тях с часове.
Всичките ни приятели знаеха, че Миша много иска да има деца. Беше обсебен от идеята, но Лена беше талантлив лингвист. Пишеше дисертация и все отлагаше раждането на бебе за след завършването.
В резултат на това Миша много се изнерви. Постепенно разви комплекси, че нямат деца. Започна да страда и да измъчва всички около себе си, но най-вече Лена. Но тя беше корава жена и като си наумеше нещо, никой не можеше да промени решението й. Смяташе да защити дисертация, да получи научна степен и след това да забременее. Това беше всичко по въпроса.
В резултат Миша се пропи. Беше се примирявал с разочарованието си, докато имаше сили, но накрая излезе от релси. Отначало не пиеше много и хората се шегуваха с него и го дразнеха, но после запоите му траеха по няколко дни. Изчезваше и никой не знаеше къде прекарва нощите си. После започна да се запива по цели седмици. Лена се замисляше дали да не отстъпи и да не завърши дисертацията си, но как се създава дете, когато мъжът ти е непрекъснато пиян?
Тогава настъпиха промените: Горбачов, Елцин. Единствената причина Миша да не бъде уволнен заради хроничното си пиене (за което при комунизма щеше да изхвърчи веднага от работа) беше, че нямаше кой да го замести. Изведнъж служителите на Министерството на външните работи, които знаеха езици и имаха опит в работата от другата страна на „желязната завеса“, станаха по-ценни от злато. Защото напускаха бедното ведомство, за да работят за частни фирми и клонове на чуждестранни компании, които изникваха навсякъде. Миша не получаваше никакви покани, въпреки че немците бяха сред първите, които се втурнаха на руския пазар, и преводачите от немски бяха много търсени.
Дори и в министерството дните му бяха преброени и той най-накрая беше уволнен. Късно една вечер в самия край на 1996 г., през декември при минус 30 градуса навън, някой позвъни на вратата ми. Беше Лена, облечена само с нощница под палтото. Никой не се разхожда из Москва облечен по този начин и със сигурност тя никога не би го направила, винаги беше безупречно облечена. Беше уравновесена, добре възпитана и интелигентна млада жена. А сега единият й крак беше бос като на пропаднала бездомница, а на другия имаше полузакопчан ботуш, чиято горна част се вееше като знаме. Приятелката ми трепереше, сякаш е паднала в ледена вода и току-що са я изтеглили оттам. Нещо я беше изплашило до смърт и шокът я беше докарал до несвяст.
— Миша, Миша… — повтаряше тя неспирно, хлипаше силно и никак не приличаше на себе си, сякаш не забелязваше хората наоколо.
Децата се събудиха и тихо дойдоха от стаята си. Стояха до Лена като препарирани от болката й, която не можеха да проумеят. Тя най-накрая ги забеляза, стегна се, преглътна едно успокоително с чаша вода и започна да разказва какво се е случило.
Миша не се бе прибирал три поредни нощи. Лена не го очаквала да се върне и тази вечер. Беше свикнала със запоите и отсъствията му, затова си легнала. Сутринта рано трябвало да ходи в института. Малко след полунощ обаче Миша неочаквано се върнал. Което не било обичайно.
Този път влязъл през вратата и както си бил със зимното палто и мръсните обувки, немит и вонящ, отишъл в спалнята, надвесил се заплашително над Лена и мълчаливо се взрял в нея в полуздрача. Не изглеждал с всичкия си. Черните му очи блестели неестествено и бузите му били сребристи. Някога красивото му лице било изкривено в гримаса. Лена придърпала завивките и не казала нищо. От горчивия си опит на съжителство с непоправим алкохолик знаела, че е безсмислено да казва каквото и да било. Все едно да говориш с човек, който не те чува. Просто трябва да го изчакаш да заспи.
Но Миша се приближил към леглото и казал: „Край… Ти си виновна… че пия… и сега ще те убия.“
Лена доловила в гласа му тиха решителност, която не оставяла никакво място за съмнение. Скочила и се втурнала навън от стаята. Отначало Миша я заклещил на балкона и тя помислила, че това е краят, но пияниците са непохватни и успяла да се отскубне, грабнала каквото успяла от коридора и побягнала през снега към най-близкото убежище — моя блок.
След това се разведоха и въпреки че нито един от тях не беше сантиментален по природа, идваха един по един да ми хленчат в кухнята и да ми обясняват колко много се обичали, но как не можели вече да бъдат заедно.
Още се виждам с Миша, макар и все по-рядко. Отбива се от време на време, най-вече да иска пари, защото продължава да пие, и то много. Понякога му пада по някой превод да свърже двата края.
В редките му трезви посещения ми казва как се опитва да спре и да започне нов живот. Запалил се е по православието, чете религиозни книги, покръсти се, има си изповедник, на който се доверява, ходи на изповеди и причастия и намира утеха в тях. Убеден е, че спасението е възможно. Но не изглежда като човек, започнал да се поправя. Видът му е ужасен, косата — мазна и рошава. Носи овехтяло черно палто, очевидно втора употреба, което му е прекалено късо. Когато го попитах къде живее, промърмори, че никой не го разбирал и че е много трудно да живееш някъде, когато никой не те разбира.
По времето на Елцин хора като него не бяха никаква изненада и се срещаха често. Много бедняци се скитаха по улиците, все добре образовани, уважавани граждани, изгубили работата си и се пропили, след като не са успели да си намерят място в новата действителност. Точно върху тази благодатна почва на всеобщо недоволство, безработица и уволнения на професионалисти от съветско време православието стана модерно и всички неудачници, изгубили работата, съпругите си или смисъла в живота, се втурнаха към християнството, макар че повечето от тях не бяха истински вярващи.
И Миша беше един от тях. Веднъж дойде при мен трезвен и весел и каза, че трябва да го поздравя. Предишния ден беше станал баща, родил му се беше син. Надпреварвахме се да му казваме колко се радваме за него, най-накрая мечтата му се беше сбъднала. Но незнайно защо Миша не беше на седмото небе, както се очакваше.
Момченцето се казваше Никита. Доста отдавна, когато все още беше женен за Лена, Миша често беше казвал, че ако има син, ще го кръсти Никита.
— Коя е майката на Никита? — попитах предпазливо.
— Едно младо момиче.
— Заедно ли живеете? Женени ли сте… или ще се жените?
— Не. Родителите й не ме харесват.
— Тогава си наемете апартамент и живейте заедно със сина си. Това е много важно.
— Нямам достатъчно пари.
— Започни да печелиш.
— Не искам, а и не мога. Просто не мога, нямам никаква възможност.
Отряза всички по-нататъшни опити за разговор.
Мина повече от година. Елцин абдикира от властта и определи Путин за свой наследник. Започна Втората чеченска война. Путин непрекъснато се появяваше по телевизията. Веднъж летеше на военен хеликоптер, друг път даваше указания какво да се прави в Чечня. Наближаваха избори, които бяха предрешени.
Късно една вечер позвъни Лена.
— Знаеш ли какво — каза тя със странен глас, много дрезгав, като на певец след концерт. — Току-що ми се обадиха. Миша убил жената, с която живеел. Оставила е сираче, 14-годишен син от първия си брак. Момчето е било в апартамента, когато се е случило. Миша се напил. Очевидно жената е била по-възрастна от него, съжалявала го е и пиела с него, за да не се чувства сам. Та вчера пиели заедно, Миша извадил нож и й казал също като на мен: „Ще те убия.“
Лена избухна в сълзи.
— Можех да съм аз — каза. — Помниш ли? Всички го опитвахте да ме убедите да не се развеждам. Казвахте, че щял да се поправи, че имал нужда от лечение. А той щеше да ме убие.
Съдът беше снизходителен към Миша, особено когато чу историята на живота му. Осъдиха го на четири и половина години затвор. Не е никак много за убийство. Магистратите решиха, че не е психически болен и носи пълна отговорност за действията си въпреки алкохолизма.
Изпратиха го в трудов лагер в Мордовия, вдън горите. Шест месеца по-късно комендантът на лагера отишъл при Лена в московския й апартамент, в който тя вече живееше с новия си съпруг и сина, който най-накрая беше родила. Комендантът не бил сред най-интелигентните, но очевидно имал добро сърце. Решението да отиде при Лена било негово. Тъй като бил в столицата по работа, смятал за свой дълг да я намери, макар да знаел, че са разведени, и да й каже, че „нейният Михаил“ (както го нарекъл за ужас на новия й съпруг) е най-примерният затворник, който някога бил виждал, най-грамотният и най-трудолюбивият в целия лагер. Очевидно началникът на Миша имал педагогическа дарба, бил го назначил да се грижи за затворническата библиотека и той напълно я бил реорганизирал. Четял много и съветвал другите престъпници като психолог. Със собствените си ръце построил дървен параклис зад бодливата тел на лагера и се готвел да стане монах. Кореспондирал си с един манастир за наставления за избрания от него път. Комендантът информирал Лена, че подкрепял желанието на Миша да се отдаде на монашеството, тъй като то щяло да донесе само добро за поверените му убийци, изнасилвачи и рецидивисти. По поръчка на Миша щял да купи църковна утвар от магазина на московската патриаршия и да я занесе в лагера.
Накрая надзирателят обещал, че ще настоява да намалят присъдата на Миша заради примерното му поведение.
— Лена, не се ли радваш? — попитал той бившата съпруга, като забелязал, че плаче.
— Уплашена съм — отвърнала тя.
— Няма от какво — казал комендантът. — Той много се е променил и вече не е опасен. Не пие и не би убил никого. Поне аз не смятам, че е способен.
После погладил косата си, допил си чая, потрил ръце, сякаш искал да запали огън с дланите си, и добавил:
— Ако трябва да бъда честен, малко съжалявам, че ще ни напусне.
Започнахме да се подготвяме за истината, която можеше да лъсне зад това примерно поведение. Миша можеше да се появи в Москва всеки момент. Дойде през 2001 г. Няколко седмици се скиташе, защото пак нямаше къде да живее. Беше забравил немския напълно и не можеше да се адаптира към новия живот.
Отдавна знаех, че е в Москва, но се срещнахме случайно на булевард „Тверской“. Едва познах някога толкова близките черти. Седнахме на една пейка и говорихме три часа, без да спираме. Не попита за децата ми и аз не попитах за сина му. Миша просто имаше нужда да поговори с някого и някой да го изслуша.
През цялото време говореше за правилния избор на манастир. Разглеждах внимателно човека пред себе си. Не беше останало нищо от предишния Миша, или от това, което беше на млади години. Беше посивял, остарял и подпухнал. От таланта, който някога струеше от него, нямаше и следа. Беше изпълнен единствено със злоба към нещастната си съдба и говореше на затворнически жаргон. Поднесе ми купища банални глупости за смисъла на живота, и то по начин, по който го описваха в религиозните брошури за полуграмотни. Стана ми ясно що за библиотека е имало в Мордовия.
— Намери ли си работа?
— Къде? Плащат малко, а очакват много.
— Е, всички сме така. Трябва да се нагодим към това… — започнах, но Миша ме прекъсна.
— Ами аз не искам да съм като всички.
Наистина беше пълен с клишета.
— Как вървят нещата с манастира?
— Засега не могат да ме вземат. Има опашка и дори за това трябват връзки. Трябва да познаваш определени хора. А фактът, че съм бил в затвора, никак не ми помага.
— Разбираемо е, отдавна влезе.
— Аз пък не го разбирам. — Миша ставаше агресивен.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще отида в ей тази малка църква — и той посочи с ръка зад себе си, където се намираше една от най-старите църкви в Москва. Стоеше си там усамотена, вкоренена. — Ще ги помоля да ме вземат за пазач. Казаха ми, че трябва да набирам точки, за да вляза в манастира.
И двамата се засмяхме. Само човек, роден и живял през голяма част от съзнателния си живот в СССР, знаеше типичния съветски начин да си намери добра работа, когато няма връзки. А уж си говорехме за манастири, вяра, религия, правилата на църквата, които нямат нищо общо с прозата на съветския начин на живот. Стана ни смешно.
— Странно — каза Миша — как са се преплели съветският живот и православието в нова Русия.
Зад подпухналите му като на бъбречно или сърдечно болен клепачи изведнъж ме погледна старият Миша — весел, закачлив, галантен.
— Разбира се, че са се преплели. Не се ли страхуваш, че църквата, към която толкова искаш да се присъединиш, се е превърнала в отдел на комсомола, от който някога така искаше да избягаш? Че всичко е само една пребоядисана фасада и че когато най-накрая влезеш в манастир, ще си горчиво разочарован и…
Прехапах си езика. Изгубих дар слово.
— Искаше да кажеш, че мога пак да убия някого и да го обвиня за проблемите си?
— Разбира се, че не — запелтечих, защото точно това бях на път да кажа. С Миша очевидно се бяхме върнали на една вълна.
— Точно това смяташе да кажеш. Мога само да ти отговоря, че и аз се страхувам от себе си, но няма къде другаде да отида. Ако остана тук, със сигурност ще се върна в затвора. Там се чувствах по-добре, бях на сигурно място. Манастирът е също като трудовия лагер, само че надзирателите са различни. Имам нужда някой да ме надзирава, не мога да се владея, като гледам живота около себе си.
— И какво му е на живота?
— Циничен е. Не понасям цинизма. Затова започнах да пия.
— А защо уби приятелката си? Тя цинична ли беше?
— Не, беше много добър човек и не помня защо я убих. Бях пиян.
— Значи по никакъв начин няма да останеш в този свят.
— Няма начин. Не мога да го понасям.
Повече не срещнах Миша, но знам, че не е успял да влезе в манастир. Бумащината се проточила безкрайно. Православната бюрокрация много прилича на държавната, напълно безразлична е към всичко, което не я засяга пряко. Миша направил пътека до патриаршията, попълвал формуляри, работел като пазач на църквата и живеел в нея. Постепенно отново се върнал към пиенето. Два пъти ходил при Лена да й иска пари, втория път тя отказала. И била права. Със съпруга й не работели, за да може Миша да се напива, когато му се иска. Разбира се, че била права.
Само че Миша се хвърлил под влака в метрото. Научихме за това много по-късно, и то случайно. И разбрахме, че Миша, един от най-талантливите руснаци, които някога съм познавала, е погребан като безименен бездомник. Или по-точно — погребали праха му, защото в такива случаи тленните останки се кремират. Никой не знае къде е гробът му.