Анна Политковская
Русия на Путин (21)

Сиражди, Яха и техните приятели

Само луд би могъл да завижда на живеещите днес в Русия чеченци. През изминалите години положението им беше незавидно, но след „Норд-Ост“ расистката машина на държавното възмездие се задвижи с пълна сила. Расистките атаки и прочиствания, надзиравани от полицията, стават все по-чести. Човешки животи се съсипват за един миг, хората губят домовете, работата и общественото си положение, и то само по една причина — че са чеченци. Животът им в Москва и другите големи градове е нетърпим: подхвърлят им наркотици и оръжия и веднага ги хвърлят за няколко години в затвора. Съвсем открито ги превръщат в парии. И те се оказват в задънена улица, от която не знаят как да се измъкнат. Никой не е пощаден, без значение от възрастта му.

— Когато започнаха да говорят на чеченски и прекъснаха второто действие, осъзнах, че положението е сериозно и че ще стане още по-лошо, Някак си ми стана ясно веднага. — Яха Несерхаева е 43-годишна московчанка, икономист по професия. Тя е чеченка, родена е в Грозни, но се преселила отдавна в столицата. На 23 октомври отишла да гледа „Норд-Ост“. Приятелката й Галя, с която се познават от години, е от северния руски град Ухта. Тя купила билетите за 13 ред. Яха не обичала много мюзикълите, но Галя я убедила да дойде.

— Каза ли им, че си чеченка?

— Не. Бях изплашена. Не знаех дали е по-добре да им кажа, или да си премълча. Можеха да ме застрелят, защото съм чеченка, а ходя на мюзикъл.

Яха не видяла газа, въпреки че много от заложниците забелязали белите облаци във въздуха. От мястото, където седяла, само чула викове „Пуснаха газ!“ и няколко секунди по-късно загубила съзнание.

Свестила се в 13-а болница, в която били закарани много от жертвите, включително и Ирина Фадеева, майката на Ярослав, застреляното момче. На Яха й било зле. Нямала никаква представа какво се случва. Скоро при нея се появил следовател.

— Попита ме за името и фамилията, къде живея, къде съм родена и какво съм правила на „Норд-Ост“. После дойдоха две жени, взеха ми отпечатъци от пръстите и ми прибраха дрехите са изследвания. Вечерта следователят се върна и ми каза: „Имам лоши новини за вас.“ Първото нещо, което си помислих, беше, че приятелката ми, с която бях отишла на мюзикъла, е починала, но той каза: „Арестувам ви като съучастник на терористите.“ Бях в шок, но станах и тръгнах след следователя, както си бях болничните чехли и нощницата. Първо останах два дни в 20-а болница (охранявана със специален режим), където никой не ме попита нищо и не ме лекуваха. Всъщност през цялото време никой не ми оказа медицинска помощ. В края на втория ден следователят пак дойде. Снимаха ме и записаха гласа ми. След няколко минути ми донесоха палто и чифт мъжки боти, сложиха ми белезници и ми казаха: „Имате нужда от лечение в друга болница.“ Качиха ме в полицейска кола, закараха ме в прокуратурата, където останах около десет минути, а след това ме отведоха в затвора Мариино (женски строго охраняван затвор в Москва). И ето ме — с три номера по-големи боти, обути на босо, в мръсно мъжко палто, немита и несресана от седмица. Затвориха ме в килия и всички жени надзирателки се обръщаха към мен с „Ей, чумо!“.

— Често ли те разпитваха, докато беше в ареста?

— Изобщо не ме разпитваха. Само седях вътре и не спирах да моля надзирателката за среща със следователя.

Яха говори тихо, бавно и без емоция. Присъствието й едва се усеща. Има изражение на мъртвец, зениците й са разширени, а погледът — втренчен, мускулите й са като сковани. От снимката в паспорта й ме гледа съвсем друг човек, красива и горда жена.

Яха понякога се опитва да се усмихне, но сякаш за двете седмици, прекарани в затвора, е забравила как се прави това. Мислила си, че с нея е свършено и нещо не може да я спаси. Положението било възможно най-лошо. Само полицаите, който я транспортирали от 20-а болница, й казали нещо за бъдещето й. Те я информирали, че „ще отговаря за всички“, тъй като останалите терористи са унищожени и тя е единствената оцеляла.

Но както обикновено става в мюзикълите, историята на Яха имала щастлив край.

Приятелите й се обединили и бързо наели адвокат, който по чудо успял да проникне през привидно непробиваемата стена, заобикаляща Яха Несерхаева. След десет дни я пуснали от затвора. Изненадващо, но въпреки расисткото време, разследващите прокурори, работещи по случая „Норд-Ост“, след като не открили нищо, което да уличава Яха, постъпили почтено. Не се опитали да я натопят. Не скалъпили обвинение, не подхвърлили улики, не я унижавали. Не се опитали да си отмъстят на една чеченска жена само заради произхода й. Това в днешни дни е голямо събитие.

Отишли дори по-далеч. Когато казали на Яха, че е свободна и може да си ходи, се извинили и я откарали у дома й. За това трябва да благодари на главния разследващ, заслужилия юрист В. Прихожников. Задължена е и на служителите на управлението на вътрешните работи в Богородское. Издали на сестрата на Яха, Малика, която веднага пристигнала от Грозни, за да се опита да помогне, специално разрешение да остане в столицата, тъй като близък роднина се нуждае от постоянните й грижи — знаели, че без него днес в Москва чеченец не може да излезе през вратата, тъй като веднага ще го арестуват.

 

Аелита Шидаева е на 31 години. Тя също е чеченка. От началото на настоящата война живее с родителите си и дъщеря си Хадижат в Москва. Аелита е арестувана в кафенето, където работи, близо до метростанция Мариино. Разказва ми историята си спокойно и овладяно, без сълзи и истерия, учтиво усмихната. Ще речеш, че не й се е случило нищо необикновено. Но само ако не знаеш, че когато най-накрая я освобождават от полицейското управление в Мариино след няколко часа безмилостен разпит, тя припаднала.

— Всичко беше много странно. Първо единият от полицаите вечеря в нашето заведение. Нищо необичайно, често ядат при нас. Полицейското управление е на сто метра. Никога не съм крила от тях, че съм чеченка, избягала от Грозни, за да се спаси от войната. Та полицаят приключи с вечерята си и излезе, после изведнъж се втурнаха други негови колеги. Бяха около петнайсет, водени от кварталния Василиев. Той ме познава много добре. Изправиха всички до стената, претърсиха ни и ме отведоха.

— Какво те питаха?

— Какви са връзките ми с терористите. Казах им: „Виждате ме коя съм. Всеки ден по дванайсет часа съм ви пред очите, от единайсет сутринта до единайсет вечерта.“

— И те какво ти отговориха?

— Питаха ме с кого от терористите съм ходила на ресторант. Никога, откакто съм в Москва, не съм ходила на ресторант. Казаха, че ако не призная за връзките си с терористите, ще ми подхвърлят наркотици и оръжие. Разпитваха ме на смени. През цялото време наоколо минаваха заплашително изглеждащи мъже в униформи и се взираха в мен. Следователят каза, че ако не си призная за връзките с терористите, ще ме остави в ръцете на тези мъже и те щели да ме „изядат жива“. Че нямали търпение да ме докопат и че можели да накарат всекиго да говори.

В полицейския участък информирали Аелита, че е уволнена от работа. Следователят казал, че той наредил на собственика на кафенето да го направи, ако не искал да му затворят заведението. Пуснали Аелита само защото майка й Макка, учителка по руски, показала способности на истински защитник на гражданските права. Според полицаите от Мариино тя „разтръбила случая из цяла Москва“. Макка се обадила в радио „Ехото на Москва“, мобилизирала адвоката Абдула Хамзаев и много други. Макар полицаите непрекъснато да повтаряли, че Аелита не е при тях, най-накрая успяла да ги принуди да я пуснат.

Аелита се е излекувала от шока. Напълно разбира положението и казва, че само иска да се махне от Москва.

— И да се върнеш в Чечня?

— Не, в чужбина.

Макка е против тази идея. Не че не е съгласна дъщеря й да отведе внучката й някъде другаде: Хадижат трябва да ходи на училище въпреки това, което направиха Мовсар Бараев и неговите хора в театъра на „Дубровка“ и въпреки засиления интерес на московската полиция към младите чеченки. Но на Макка не й се ходи никъде. Не може да си представи да живее извън Русия, но също така не може да разбере какво иска Русия от Аелита, от нея и от Хадижат. Едната е възрастна жена, прекарала по-голямата част от живота си в СССР. Другата е млада жена, която никога не е живяла нормално, все бяга от някъде, от една война — та на друга. А третата е малка, само внимателно гледа и слуша какво става около нея и засега не казва нищо.

Скоро учителката на Хадижат се обадила на Аелита много засрамена и й казала, че трябва да донесе документ, с който да потвърди положението й на самотна майка. Кой издава такива удостоверения? Всичките й други документи са в ред, но ако не донесе и такъв, учителката „просто не знаела какво да прави“. Искат да изгонят Хадижат от училище. След 26 октомври 2002 г. в 931-во училище в Москва вече няма място в пети клас за едно чеченско момиченце, доведено от семейството си да се образова.

— Не мога да разбера как това, че съм самотна майка, влияе на положението на Хадижат — пита се Аелита. — На кого да имаш вече доверие?^[1]

 

Абубакар Бакриев някога заемал дребна техническа служба в Първа републиканска банка. Но сега вече е освободен от всякакви такива задължения. Всичко станало много тихо и кротко. Абубакар бил извикан от заместник-директора по сигурността, който му казал: „Не ме разбирай грешно, но ще си имаме проблеми заради теб. Подай молба за напускане по собствено желание.“

Отначало Абубакар не можел да повярва на ушите си, но след това заместник-директорът добавил, че „те“ искали да молбата му да е със задна дата, например 16 октомври, така че всичко да изглежда нормално и никой да не може да ги обвини, че уволнението му е част от античеченските настроения след случая „Норд-Ост“.

Ето как става: екзекуторите те осъждат на смърт (а за много чеченци днес уволнението е абсолютен край, няма да начин да си намерят друга работа), но се надяват, че ще разбереш в какво затруднено положение са изпаднали. Типично е в днешно време убиецът да каже на жертвата: „Ще те убия не защото съм лош човек, а защото нямам друг избор. Но ще те помоля да направиш така, че да изглежда все едно не съм те убил.“

Същия ден и един дагестанец бил „доброволно уволнен“ от същата банка и неговото „лично решение“ също било със задна дата. Той заемал скромен пост, но също станал жертва на етническото прочистване, за да се избегнат неприятните въпроси за работещите в банката хора с кавказки произход.

— Първа републиканска банка беше прочистена — казва Абубакар. — Сега вече служителите по сигурността могат да спят спокойно. Аз съм на 54 години. Не знам къде да отида. Полицията идва три пъти в дома ми да види как живея с трите ми деца. Превръщате ни във врагове. Трябва да разберете, че вече нямаме друг избор, освен да искаме независимост, защото наистина имаме нужда от място, където да живеем в мир. Дайте ни земя където пожелаете и ние ще отидем да живеем там.

 

Исита Чиргизова и Наташа Уматгариева са чеченки, живеещи във временен център за настаняване на бежанци в село Серебряники в Тверска област. С тях се запознах в 14-о полицейско управление в Москва. Исита си бършеше мастилото от пръстите, след като й бяха взели отпечатъци. Наташа плачеше неутешимо. Току-що ги бяха освободили, истинско чудо в днешно време. Полицаите се бяха смилили над тях.

Сутринта на 13 ноември 2002 г. жените били подложени на обичайните процедури. Дошли в Москва с ранния влак, за да получат помощ от организация за защита на човешките права. Били арестувани на гарата, на няколко метра от входа на организацията, тъй като Наташа куцала. Има открита рана на крака вследствие на диабет, а те я заподозрели, че е ранена партизанка. Исита е бременна в седмия месец, което означава, че има голяма подутина под палтото си, точно там, където камикадзетата си връзват коланите с експлозиви. Така поне майор Любезнов, дежурният в 14 управление, обясни причините за ареста им. Въпреки името си майорът никак не беше любезен. За да предпази Русия от терористична заплаха, той се почувствал задължен лично да опипа подутината на корема на Исита, за да се увери, че е причинена от бременност.

Всичко завършило добре за Исита и Наташа. Майорът само ги предупредил: „Ако ни убивате, и ние ще ви убиваме.“ Нямал време да се излага повече, освен това се оказа, че е напълно възможно да се правят някои полезни неща в такива случаи. Първо, успях да засека жените в полицейското управление още преди да ги откарат в някой строго охраняван арест или изолирана стая за разпит. Второ, успях да убедя Владимир Машкин, началника на полицейското управление (а той се поддаваше на убеждение), че хората понякога наистина идват да си вземат хуманитарната помощ просто защото са бедни и не могат да си намерят работа и квартира.

 

Зара работела като продавачка на зеленчуци край метростанция „Речна“. Собственикът на малкия магазин дошъл при нея и й казал: „Утре не идвай на работа, защото си чеченка.“ Зара е единственият източник на доходи за семейството си, което се състои от трите й деца и болния й от туберкулоза съпруг. Защо им е на полицаите да се замесват в такива случаи?

 

По време на Първата чеченска война Аслан Курбанов живеел в охраняван лагер за бежанци в Ингушетия. През лятото го напуснал и постъпил в институт в Саратов, после се преместил в Москва при леля си Зура Мовсарова, докторант в Московския автотехнически институт. Намерил си работа и бил официално регистриран с право да пребивава в столицата.

На 28 октомври 2002 г. в дома му дошли служители на криминалната полиция от 172-ро районно полицейско управление. Предния ден по молба на местната полиция взели на Зура отпечатъци от пръсти, затова когато казали на Аслан, че искат само да дойде с тях, за да му вземат и на него, никой не заподозрял нищо. Аслан си облякъл палтото и влязъл в полицейската кола.

Три часа по-късно Зура се притеснила. Племенникът й още не се бил върнал и тя отишла до полицейското управление. Там й казали, че Аслан е арестуван за притежание на наркотици. Що за измишльотина? Значи той станал, облякъл си палтото, сложил си в джоба наркотици и така отишъл в полицията? Аслан успял да извика на Зура, че го завели в една стая, където изпод масата извадили канабис и му казали: „Това трябва да е твое. Няма да позволим на чеченците да си правят каквото си искат. Ще ви смачкаме всичките така.“

Аслан дори не пуши. Прекарал двайсет и втория си рожден ден на 30 октомври в затвора „Матроская тишина“.

 

Сутринта на 25 октомври 2002 г. в дома на живеещото в Москва чеченско семейство Гелагоеви нахлула полиция. Алихан, собственикът на апартамента, бил окован в белезници и отведен. Съпругата му Марек се втурнала да търси помощ в полицейското управление в Ростокино, но й казали, че от него не е излизал и един полицай в този ден. Обадила се на радио „Свобода“, което съобщило за отвличането на Алихан Гелагоев и до вечерта го пуснали. Била натиснала точния бутон.

Алихан ми каза, че като го качили в колата, полицаите му сложили качулка на главата и го били по целия път до „Петровка“ — улицата, на която се намира московското Централно полицейско управление. Крещели: „Вие ни мразите и ние ви мразим. Вие ни избивате и ние ще ви избиваме.“

Когато пристигнали на „Петровка“ обаче, спрели да го бият и часове наред се опитвали да го убедят да подпише самопризнания, че е идеологическият организатор на терористичната атака на „Норд-Ост“. Точно такива неща са се случвали по времето на Сталин. „Самопризнанията“ дори се пишели предварително, същото става и сега. От Алихан се искало само да се подпише отдолу.

Той отказал, но за да го пуснат, нямал друг избор, освен да подпише декларация, че е дошъл доброволно в полицейското управление и няма оплаквания срещу полицаите.

Расизъм? Да. Отвратително поведение? Разбира се. Това е много притеснително извращаване на войната срещу тероризма. Не вярвам в нито една статистика на полицията за успеха на тяхната антитерористична операция „Вихър“, на нито една тяхна дума колко „съучастници на терористите“ са заловили. Цифрите им са кухи. И самата полиция също е куха и издава кухи доклади, основаващи се на кухи разследвания.

А междувременно къде са терористите? Какво замислят? Кой знае? Полицията няма време да се занимава с това. Путин насърчава връщането на старата съветска имитация на дейност, която замества истинската работа.

— Полицейските следователи бяха много любезни — казва ми 36-годишният Зелиман Насаев. — Казаха да не се притеснявам, защото ще получа най-много 3–4 години, а след това ще изляза. Може дори да ме осъдят условно. Само да подпиша и да си улесня живота.

Зелиман живее от дълги години в Москва. Семейството му се преместило тук, за да избяга от Втората чеченска война. Първа пристигнала най-голямата му сестра Инна.

— Биха ли те в полицията?

— Разбира се. Събудиха ме в три часа през нощта и казаха: „Време е за натиск.“ Биха ме през някаква твърда материя (очевидно техника, която не оставя белези) по бъбреците и черния дроб, за да ме принудят да подпиша самопризнания, но аз не се поддадох. Казах им: „Добре, оказвайте ми натиск. Дори да ме застреляте, няма да ви позволя да ми приписвате обвинения.“ А те повтаряха: „Какво прави чеченец като теб тук? Твоето място е в Чечня. Върни се там и си води войната.“ Отвърнах им: „Моята страна е Русия и аз живея в нашата столица.“ Те много се ядосаха на това. За да ме накарат да изгубя контрол, един от полицаите ми каза: „Е, току-що изчуках майка ти.“

Само ако е знаел този агент от Нижегородското полицейско управление чия майка твърди, че е изнасилил, и кого бие и се опитва да принуди да признае неизвършено престъпление, за да може да манипулира статистиките на кампанията за „залавяне на чеченските престъпници в Москва“ след случая „Норд-Ост“! Но може би по-добре, че не е знаел.

Роза Насаева е внучка и Зелиман съответно е правнук на легендарната руска красавица Мария-Мариам от семейство Романови, роднина на руския император Николай II, която се влюбила страстно във Вакху, чеченски офицер от царската армия. Избягала с него в Кавказ, приела исляма и с него името Мариам, родила на Вакху пет деца и била депортирана заедно с него в Казахстан, а след смъртта му се върнала в Чечня. Починала там през 60-те години на XX век и чеченците я смятат почти за светица. Тази красива история за руско-чеченската дружба и любов, известна из цял Кавказ, в момента не върши никаква работа, защото нищо не може да спаси Зелиман от днешната московска полиция. Дори във вените му да тече кръвта на десет императори, те ще се отнасят с него както с всички други чеченци.

В някои части на Москва нормалните хора наистина нямат работа. Това са мрачни пространства зад фабрики, в индустриални зони или под електропроводи за високо напрежение. Точно там можете да намерите чеченците, които се опитват да оцелеят в столицата ни. Едно от тези места е Фрезерско шосе, разбита ивица асфалт, водеща от Рязански проспект покрай полуобезлюдени тухлени пететажни сгради към индустриалните бордеи далеч от живота на метрополиса.

Всъщност те никога не са били регистрирани като жилищни сгради. Официално се водят все още цехове и халета, спрели отдавна производство, жертви на перестройката. Работниците им ги няма, а шефовете им днес се издържат, като дават разбитите помещения под наем. В една такава мръсна разграбена бивша фабрика през 1997 г. се появиха първите чеченски бежанци. Бяха избягали от престъпната анархия между Първата и Втората чеченска война и бяха главно от семейства, противопоставящи се на тогавашните чеченски лидери Аслан Масхадов и Шамил Басаев. Директорите на фабриките им позволиха да ремонтират помещенията и да ги превърнат в жилищни сгради, а след това да им плащат наем.

Чеченците живеят там и до днес, сред тях са и Насаеви заедно с още 26 семейства. Местната полиция ги познава много добре. Никой не се крие, защото няма за какво, нито има къде да избяга.

Когато се случи заложническата криза от „Норд-Ост“, веднага там се появиха служители от Нижегородското полицейско управление и обясниха, че имат да изпълняват норма и да арестуват по 15 чеченци „от всеки участък“. Бяха задържани всички мъже от 26-те семейства и откарани с автобуси за снемане на пръстови отпечатъци.

Но за лош късмет Зелиман Насаев-Романов по това време не си бил вкъщи. Отишъл да предаде химикалките, които семейството сглобява надомно, и да вземе части за още.

Полицията скоро се върнала в индустриалната зона, където живеят потомците на императорското семейство. Казали, че искат отпечатъци и от него и Роза го пуснала, без да се притеснява. Семейството обаче започнало да се тревожи, когато няколко часа по-късно синът им още не се бил върнал. Накрая майката и бащата се отправили към полицейското управление, където в типичния полицейски неадекватен стил им казали: „Синът ви имаше граната и предпазител в джоба си. Имаме много свидетели.“

— Извиках: „Нямате право! Сами го отведохте. Тръгна с вас от дома и тогава в джобовете му нямаше нищо. И ние имаме много свидетели.“ — разказва Роза. — А полицаите ми отвърнаха: „Тук чеченците не могат да бъдат никакви свидетели.“ Бях много обидена. Да не би вече да не ни броят за граждани на тази страна?

Когато майката на Зелиман се върнала на следващата сутрин в полицейския участък, й казали: „Синът ви продава марихуана. Не можете да му помогнете.“

— Като отидох, ме заведоха в един кабинет — разказва Зелиман. — Казаха ми: „Ти търгуваш с хероин.“ По-старшият полицай държеше малко пакетче и ми заяви: „Това е твое.“ Оковаха ме в белезници и сложиха пакетчето в джоба ми. Започнах да протестирам, а те отвърнаха: „Добре, тогава ще ти добавим и един предпазител от лимонка.“ Видях как единият вече бършеше предпазителя с парцал, за да махне отпечатъците. Сложи ми го в ръката и си записа нещо. Извиках: „Нямате право!“ А те ми казаха: „Имаме си заповеди. И имаме пълното право. А ако не се държиш като добро момче и не признаеш престъпленията, които си извършил, роднините ти ще те последват. Сега се връщаме у вас да направим обиск и ще намерим други части от същата граната. Подпиши самопризнанията.“

Зелиман отказал да подписва каквото и да било. Били го и му казали, че ще продължат да го бият и няма да пускат адвокат при него. Пуснали го защото се намесили журналисти и депутатът от Думата Асламбек Аслаханов. Сега Зелиман си седи у дома в преустроената фабрика и е изпаднал дълбока депресия. Бои се от всяко почукване на вратата. Депресията поразява всички чеченци, които живеят сред нас. Няма един оптимист между тях — нито сред старите, нито сред младите. Поне аз не съм виждала. Всички мечтаят да емигрират, да получат възможност да се слеят някъде с пейзажа и да не се налага повече да обясняват от каква националност са.

— Полицията непрекъснато упражнява тормоз върху чеченците в Русия — твърди Светлана Ганушкина, директор на Обществения комитет за гражданска помощ на бежанци и изселници. В нещастието си хората се обръщат към тази организация. Те са чеченци, чиито роднини са арестувани, снети са им отпечатъци от пръсти и са им подхвърлени наркотици или оръжия; чеченци, уволнени от работа или заплашвани с депортация. (Къде, за бога, може да бъде депортиран руски гражданин от столицата на Русия?) Идват при Светлана Ганушкина, защото няма къде другаде да отидат.

— Сигнал, че има нова вълна от държавен расизъм, който официално се нарича Антитерористична операция „Вихър“ — продължава Светлана, — беше подаден веднага след атаката на театъра на „Дубровка“. Гонят чеченците отвсякъде. Най-голям е проблемът, когато ги уволнят от работа или ги изхвърлят от жилищата им. Това е разчистване на сметки с цял един народ заради действията на отделни индивиди. Основният метод, с който ги дискредитират като нация, е завеждането на наказателни дела след подхвърляне на наркотици или оръжия. Полицаите се смятат за много велики, когато подигравателно питат жертвите си: „Какво предпочиташ — наркотици или оръжие?“ Спасяват се само хората с майки като Макка Шидаева. Ами другите?

Що за нация сме ние, руснаците?

Едно чеченско семейство имало три дъщери. Едната издържала приемния изпит и влязла в музикалното училище, другите две не успели. Родителите помолили учителката по пиано на успялата сестра да дава частни уроци на другите две. Учителката отказала. Директорката на музикалното училище, където всеки, разбира се, си вре носа в живота на останалите, не й позволила, като обяснила, че така й били наредили от Културния отдел. Че ако продължи да преподава на чеченци, специалните служби ще се заинтересуват от нея.

Ето в какво ни забъркват нас, руснаците. Повечето от нас се поддават на държавната ксенофобия и не чувстват нужда да протестират. Защо? Официалната пропаганда е много ефективна, а и мнозинството споделя възгледите на Путин, че целият народ трябва да носи колективна отговорност за престъпления, извършени от малцина.

Най-важното е, че никой засега не знае какво точно искат властите от чеченците? Въпреки войната, която се води от години, въпреки терористичните актове, катастрофите и потоците от бежанци. Искат ли тези хора да живеят в пределите на Руската федерация или не?

 

В заключение — една неподправена история на обикновени живеещи в Русия хора, пострадали от предизвиканата от държавата истерия.

— Често ли ти се карат в училище?

— Да — въздъхва Сиражди.

— И има ли причина?

— Да. — Той пак въздъхва.

— Какво лошо вършиш?

— Тичам по коридорите и когато някой се блъсне в мен, и аз го блъскам, за да не си мисли, че може да си позволява да ме удря. И след това учителката ме пита „Ти ли ги удари?“, а аз винаги й казвам истината, признавам си, но другите не си признават и се карат само на мен.

— Може би и ти не трябва да си признаваш? Така няма да имаш проблеми.

— Не мога — въздиша той много тежко. — Да не съм момиче? Щом съм го направил, значи трябва да си призная.

— Той се опитва да спъне учениците, за да могат по-малките да паднат и да си ударят главата. И след това да умрат…

Боже мили! Това последното не го казва Сиражди за себе си, а са думи на възрастен човек за него. Не говорим за специално обучени агенти, залавящи терористи, а за седемгодишно чеченско момче на име Сиражди Дигаев. Последното е публично изказано мнение на жена от родителския комитет на 26 клас на 155-о училище в Москва, където учи Сиражди.

— Знаете ли, детето ми се оплаква, че Сиражди никога няма нищо и все трябва да му дават разни неща — казва друга майка от същия комитет.

И защо се оплаква това дете? Естествено, че ако съученикът ти до теб няма нещо, а ти го имаш, би трябвало да му услужиш!

— Той ядосва всички. Трябва да ни разберете. Синът ми казва, че не си пише заданията в час, защото Сиражди вдига толкова шум, че не може да чуе учителката. Сиражди е неконтролируем. Като всички чеченци. Трябва да разберете! — настоява друга майка.

Разговорът се провежда в празна класна стая. Второкласниците са се прибрали у дома, а родителският комитет обсъжда как да прочисти класа от малкото чеченче, за да „не учат нашите деца лоши неща от един бъдещ терорист“.

Сигурно смятате, че си измислям. За съжаление — не.

— Не ни разбирайте погрешно. Няма значение, че е чеченец, ние не делим националностите. Не. Само искаме да предпазим децата си…

От какво? През ноември родителският комитет на 26 клас се събра, за да предупреди майката и бащата на Сиражди, че ако не го усмирят до Нова година и ако дотогава не започне да се държи според разбиранията на родителския комитет за добро поведение, „въпреки че е чеченец“, ще поискат от директора на училището да го изключи.

— Добре, кажете ми защо те прииждат в Москва? — Така се появява истинската причина, когато седмица две по-късно един от членовете на родителския комитет се опитва да ми обясни защо са взели това решение.

Добре, защо пък „те“ да не идват в Москва? Да не би жителите на този град да са толкова специални, че близостта им с други граждани на Русия да оказва негативно влияние върху подредения им живот?

— Защо казвате, че им е трудно? — почти крещи друг родител. — Нас пита ли ни някой дали ни е лесно? Защо смятате, че на нашите деца им е по-леко?

Защо ли? Ами Сиражди е роден в Чечня през 1995 г. Когато майка му Зулай била бременна с него, край нея падали бомби от всички посоки. Избягала, защото нямала друг избор, когато започнала Първата чеченска война. И днес Зулай се чувства странно, когато вижда как Сиражди се плаши от фойерверки и гръмотевици, въпреки че живеят в Москва от 1996 г. и най-малкият й син е московчанин почти от началото на дните си. Той се крие и плаче, без да знае защо.

— А, значи било, защото тук не се чувстват у дома си — издига раздразнен глас друг член на родителския комитет. — Значи смятат, че трябва да си донесат всичките традиции и правила в нашия дом, така ли? Не, благодаря, не искаме!

Раздразнението им е предизвикано от факта, че бащата на Сиражди — Алви, дошъл на събранието, изслушал всичко, което са имали да му кажат, и след това взел думата, за да се опита да обясни проблемите си. Как един полицай го псувал пред децата му, след като нахлул в стаята им с ботуши, и че бащата не е могъл да направи нищо. И децата са видели всичко това.

Алви също така им казал, че основната причина въпреки всички неудобства семейството му да е в Москва, а не в Чечня, е възможността децата му да учат, без около тях да се води война. Зулай е учителка по математика, но работи като продавачка на пазара и не я бива много в това. Цяла вечер увиват пилешки пържоли, които на другия ден продават. Но Зулай прави всичко това заради децата.

— Стига бе! Намърдват се в центъра на Москва и очакват да живеят в апартамент за 500 долара! — Това е реакцията на родителския комитет на думите на Алви.

— Не искам сина ми/дъщеря ми да бъдат в един клас с такова дете. — Това е присъдата на събранието срещу Алви и Зулай.

— Кой казва, че не сме прави? — питат членовете на родителския комитет.

Разбира се, че никой.

Хубаво е да си спомним нещо, започнало по подобен начин през миналия век, но свършило различно. Когато фашистите влизат в Дания, на всички евреи е заповядано да си пришият жълти звезди на дрехите, за да могат да бъдат лесно разпознавани. И всички датчани също си зашили жълти звезди, за да спасят евреите, но и да спасят себе си да не се превърнат във фашисти. И кралят им ги подкрепил.

Ситуацията в Москва днес е точно обратната. Когато властите удрят наши съседи чеченци, ние не си пришиваме жълти звезди от солидарност към тях. Уви, правим точно противоположното. Ние се погрижваме Сиражди никога да не се отърве от усещането, че е втора категория човек.

По моя молба той ми показва тетрадката си за упражнения по руски език. Оценките му са само двойки и тройки. Почеркът му е разкривен, както му припомня Елена Дмитриевна на почти всяка страница. Това е неговата класна, която пише отрицателните си забележки с умела като на калиграф ръка. Учителка е от 36 години и всичките — в началния курс.

Елена Дмитриевна не подкрепя кампанията на родителския комитет да се отърве от чеченското момче, но също не си е зашила жълта звезда на дрехите. Не отказва категорично да бъде част от този фарс, въпреки че може да го направи и така да спре преследването на семейство Дигаеви от прословутото руско „обществено мнение“.

Сиражди се върти като пумпал и няма никакво желание да ми показва тетрадката си по руски, Прави всякакви номера, за да ми отвлече вниманието и да ми покаже тетрадката си по математика, където положението е много по-добро. Обикновено момче, което не може да седи на едно място. Но най-важното е, че много иска да се хареса. Защо да е различен, да бъде скромно забило в пода поглед момче, както иска родителският комитет, за да го считат за по-малко чеченец?

Дори и математиката скоро го отегчава. Обещава да ми нарисува „меч и човек“ и изтичва буйно навън. Буен във всичко. Скоро се връща с лист с очертанията на силует на як човек с големи мускули от „Властелинът на пръстените“. Нарисувал е с пастели някакво продълговато петно, което би трябвало да представлява меч.

— Искахме само най-доброто за него — казват сега родителите на децата от 26 клас, осъзнали, че след истерията около събитията на „Норд-Ост“ журналистите са подели и тяхната кампания. — Само най-доброто…

Дали Сиражди ще им повярва, че това е най-доброто за него? Той наистина се бие с децата. По време на часовете по рисуване хвърля боя по стените. И наистина спъва съучениците си. И колкото по-често го прави, толкова по-силно те му дават да разбере, че е различен от другите деца във 26 клас.

Така изглежда животът в Русия след „Норд-Ост“. Минават месеци и става все по-ясно, че тази отвратителна трагедия повдигна много проблеми. Всъщност тя се оказа доста удобна на много хора по много и различни причини.

Пръв в редицата е президентът с неговия безобразен селски цинизъм. Започна открито да трупа международни дивиденти от преживения ужас и смъртоносния му завършек. Не се посвени да използва кръвта на други хора, за да си направи реклама вътре в самата Русия.

А на дъното на тази пирамида са дребните крамоли в училищата и доволните полицаи, получили възможност да си завишат постиженията в „борбата с тероризма“ преди Нова година, за да си спечелят премии. Яростният античеченски шовинизъм и нападенията на расова основа непосредствено след „Норд-Ост“ се стопиха до един прагматичен и по-рафиниран расизъм.

„Какво, да се хващаме ли за оръжията?“ — питат някои чеченци. Можете да ги чуете как скърцат със зъби от безсилие. „Повече не можем да търпим“ — простенват други. Това, разбира се, е признак на слабост, която никак не им подхожда, особено когато децата им гледат. Какво да правят?