Анна Политковская
Русия на Путин (16)

Камчатка: борба за оцеляване

Камчатка е най-източната точка на Русия. Полетът от Москва до там трае почти десет часа. Самолетите по маршрута за Петропавловск-Камчатский са доста примитивни и те предразполагат да се замислиш върху необятността на сложната ни страна и за това, че само малка част от нашия народ живее в Москва, играе големи политически игри, създава си идоли и ги унищожава, а всъщност тази малка част вярва, че контролира цялата огромна страна.

Камчатка много ясно показва колко откъсната е провинцията от столицата. И географското разстояние няма нищо общо с това. Провинцията живее по различен начин, диша друг въздух и точно в нея можеш да откриеш истинската Русия.

В Камчатка живеят толкова моряци, колкото и рибари, дори повече. Въпреки големите съкращения в армията структурата на електората си остава същата: за когото гласува Камчатската флотилия от Тихоокеанския флот, той печели изборите.

Както може да се очаква в един крайбрежен град, навсякъде преобладават черният и тъмносиният цвят: моряшки якета и куртки, плетени шапки. Единственото, което липсва, е легендарната елегантност на флота. Якетата са поизносени, куртките — избелели от пране, а шапките — поразръфани.

Алексей Дикий е командир на ядрената подводница „Вилючинск“. Той принадлежи към елита на нашия флот, както и плавателният съд, който е част от Камчатската флотилия.

Дикий получил изключително добро образование в Ленинград — днешния Санкт Петербург — и след това направил блестяща кариера на талантлив офицер. До 34-годишна възраст вече бил висококвалифициран подвоничар. Според международния пазар на военния труд всеки месец служба увеличавал цената му с хиляди долари. Само че днес капитан първи ранг Алексей Дикий влачи мизерно съществувание, просто няма как да го кажа по друг начин. Живее в ужасно военно общежитие с олющени коридори, полуразрушено и мрачно. Всеки, който е могъл да се измъкне от това място, го е направил, върнал се е на „континента“ и захвърлил военната кариера на вятъра. Прозорците на многобройните необитаеми апартаменти сега са тъмни. Тук царят студ, глад и неприветливост. Хората бягат най-вече от бедността. Капитан Дикий ми казва, че когато времето е хубаво, с другите офицери ходят да ловят риба, за да могат да сложат на масата прилично ядене.

На масата в кухнята е сложил това, с което майката Родина му се е отплатила за безупречната и вярна служба. В един армейски чаршаф Дикий току-що е донесъл месечния си капитански порцион. Той се състои от два пакета пресен грах, два килограма черно брашно и ориз в хартиени пакети, две от най-евтините консерви грах, две консерви тихоокеанска херинга и бутилка олио.

— Това ли е всичко?

— Да. Това е.

Дикий не се оплаква, просто потвърждава. Той е истински силен мъж. По-точно — типичен руснак. Свикнал е на лишения. Той е по-скоро верен на родината си, а не на човека, случайно озовал се на лидерския пост. Ако си позволяваше да мисли по друг начин, отдавна да не е тук. Приема спокойно всичко, което се случва, дори и глада, а порционът му напомня точно за глад.

Тези консерви и хартиени пакети съдържат месечните запаси за тричленното семейство на капитан Дикий. Съпругата му Лариса е квалифициран радио-химик. Завършила е престижния Московски институт по инженерни науки и физика, към чиито възпитаници компютърните фирми от Силиконовата долина в Калифорния проявят интерес още докато са на студентските скамейки.

Тъй като живее в затворено военно градче при съпруруга си, Лариса е безработна. Това обаче изобщо не интересува щаба на флота, нито далечното Министерство на отбраната. Кадровата политика на армията е такава, че от щабовете категорично отказват да видят какво злато лежи само на метри от тях. Лариса не може да си намери преподавателска работа дори в училището за подводничарските деца. Всички места са заети, а има и списък на чакащите. Безработицата сред цивилното население тук надминава 90 процента.

Третият член на семейството на капитан Дикий е неговата дъщеря Алиса, ученичка във втори клас. Нейното положение също е невероятно. В този град няма нито едно място, на което Алиса и другите деца да могат да изявят способностите си. Няма спортни центрове, нито танцови школи, нито компютърни клубове. Момчетата и момичетата от гарнизона имат само един мрачен и мръсен двор и клуб с видеокасетофон и няколко анимационни филма. Камчатка е не само най-отдалечената точка на страната ни, но и най-далече от сърцето на държавата. От една страна, тук можем да намерим свръхмодерни технологии за отнемане на човешки живот, а от друга — хората, които се грижат за тях, водят примитивно съществувание. За всичко се разчита само на личен ентусиазъм и патриотизъм. Няма пари, няма слава, няма бъдеще.

Дикий живее в Рибачие. Намира се на един час път с кола от Петропавловск-Камчатский, столицата на полуостров Камчатка. Рибачие е може би най-известният затворен военен град в света. Населението му е 20 000 души. Той е символът и авангардът на руския ядрен флот. Градчето е екипирано с най-модерни и най-разнообразни оръжия. В него се намира източният ядрен щит на Русия и логично там живеят хората, които го поддържат в безупречно състояние.

Подводницата на капитан Дикий е един от най-важните компоненти на този ядрен щит, от което следва, че и Дикий е важен компонент на щита. Плавателният съд е перфектно високотехнологично оръжие, каквото не може да се намери никъде по света. Може да унищожи всички флотилии над водата и най-добрите подводници на великите световни сили, включително и на САЩ. Дикий командва уникално съоръжение с впечатляваща система от торпеда. Докато имаме такава защитна мощ, Русия не може да бъде уязвима, поне не и откъм Тихия океан.

Самият капитан Дикий обаче е много уязвим, и то най-вече от посока на страната, на която служи. Но рядко се замисля за това. Като много други офицери и той е свикнал да оцелява без пари. Заплатата му е ниска и я получава нередовно, често с по шест месеца закъснение.

Когато няма пари, Дикий отказва да яде на борда на подводницата (макар че офицерите имат право да се хранят там), а носи порциите си под формата на пакетирана храна вкъщи на семейството си. Няма друг начин да ги нахрани. В резултат на това се е превърнал в бледа сянка. Изключително слаб е. Лицето му е с нездрав цвят и ясно защо: капитанът на най-важния елемент на руския ядрен щит е недохранен.

Непрекъснатото излагане на радиация също взима своето. В миналото за това даваха компенсации и подводничарите бяха много търсени съпрузи, но днес всичко се е променило. Момичетата вече извръщат глава, когато покрай тях мине офицер от флота.

— Всъщност бедността не е най-големият проблем — казва Дикий. Той е аскет и въпреки че е безпаричен, е романтик, воин до мозъка на костите си, почти светец в наше време, когато всички ценности се преизчисляват в циничния доларов курс. — Можеш да живееш в бедност, стига да имаш ясна цел и разбираеми оперативни задачи. Истинската беда е ужасното състояние на руския ядрен флот и положението е безнадеждно. В Москва изглежда не разбират, че към тези оръжия трябва да се отнасяме сериозно. Ако сегашното ниво на финансиране се запази, след десет години тук или няма да има нищо, или НАТО ще зарежда на нашите пристанища.

За да заглуши чувството на безнадеждност от случващото се пред очите му, Дикий решил да продължи да учи в Генерал-щабната академия. Иска да напише дисертация за състоянието на руската национална сигурност в края на XX и началото на XXI век. Надява се когато я завърши, да може да даде академичен отговор на въпроса, който го тревожи: кой има интерес да подкопава руската национална сигурност?

Сегашните му заключения не говорят никак ласкателно за Москва, но капитанът не е враждебно настроен, нито обиден от това, което се случва. Смята, че от столицата се държат отвратително, но нищо не може да се направи. Освен да се търпи, защото военнослужещите са по-силни и интелигентни от началниците си.

Заради работата животът на Дикий не му принадлежи. Не може да прави нормални неща, като другите хора. Тъй като всеки миг може да се наложи да отиде до подводницата си за 25 минути, не може да замине никъде. Трябва винаги да е на разположение и да има връзка с него. Не може просто да отиде да бере боровинки и гъби в планината или на излет с приятели. Трябва да живее с поста, който е приел, и не може да го предаде на някой друг. Трябва да е близо до офицерите си, за да е сигурен, че няма да се деморализират в тези трудни времена. Трябва да намери време да надникне и в казармите и да нагледа бащински войниците. Той е един доста зает човек.

Много офицери, които живеят като просяци също като капитан Дикий, поне могат да изкарат малко пари някъде другаде след работно време, за да нахранят семейството си и да си позволят дрехи и дори униформа (всъщност за повечето офицери това е задължително). Капитан Дикий няма нито времето, нито възможността да го направи. В малкото свободно време след работа той задължително трябва да си почине, да се наспи и да си възвърне равновесието. Защото когато се качи в подводницата, трябва да е напълно спокоен. Това е изискване на работата му. Последствията от неговата нервност могат да бъдат катастрофални.

— На работа трябва да съм толкова спокоен и уравновесен — обяснява Дикий, — сякаш току-що съм се върнал от отпуск, нямам никакви проблеми и не трябва да се тревожа как ще нахраня жена ми и дъщеря ми утре.

— Казваш, че трябва. Според мен гледаш на положението от неправилния ъгъл. Ти служиш на държавата и тя носи отговорността да ти създаде подходящите условия да си спокоен на работа.

Дикий се усмихва малко покровителствено и аз не съм сигурна към кого е отправена усмивката на този странен, корав и специален човек — дали към мен, задето задавам такива въпроси, или към държавата, която пренебрегва най-добрите си воини. Оказва се, че е към мен.

— В момента държавата не може да го направи — казва накрая капитанът. — Не може и това е. Какъв е смисълът да искаме нещо, което няма как да ни се даде? Аз съм реалист, не се паля лесно. Всички сантиментални и раздразнителни хора отдавна си тръгнаха оттук. Уволниха се от флота.

— Все още не мога да разбера защо и ти не си подал рапорт за уволнение. Ти си ядрен специалист, имаш гражданска специалност инженерство. Сигурна съм, че можеш да си намериш прилична работа.

— Не мога да напусна, защото не мога да изоставя подводницата си. Аз съм командир, а не срочнослужещ. Няма кой да ме замести. Ако си тръгна, ще се чувствам като предател.

— Предател спрямо кого? Държавата със сигурност те е предала първа.

— С времето държавата ще се осъзнае. Засега трябва само да сме търпеливи и да запазим ядрения флот. Ето това правя аз. Дори Министерството на отбраната да поведе предателска политика, мой дълг е да служа на Русия. Аз защитавам народа на родината си, не държавната бюрокрация.

Ето ви образа на един руски подводничар в днешно време. Заточен в най-далечната точка на страната, верен на военната си клетва, готов всекидневно да покрие амбразурата с тялото, ако няма с какво друго.

За да изпълни дълга си в условията на тоталната мизерия, сполетяла армията, от командира се изисква пълно отдаване. Всеки ден излиза в 7.20 сутринта и се връща в 10.40 вечерта. Прекарва на борда на подводницата по десет часа в денонощие, а понякога и повече. Няма друг начин. Флотът се разпада пред очите си, техниката не се поддържа както трябва, всеки момент са възможни инциденти, включително и истински катастрофи. Само знамето се вдига както винаги. Ритуалът се извършва всяка сутрин в 8 часа, независимо дали навън бушува ураган, снежна буря, има нещастен случай или сменят правителството.

Дикий отива пеша от дома си до мястото, където е закотвена подводницата „Вилючинск“. Отнема му точно 40 минути. Ходи пеша не защото движението е здравословно, а защото няма пари за собствена кола, а флотът не му осигурява друг транспорт. Всъщност няма друг избор. Втора флотилия, към която принадлежи „Вилючинск“, страда от жестока криза за горива, както и цялата Камчатка. До кея не ходят никакви коли и автобуси. Флотът няма достатъчно бензин. В страна, която продава петрол навън, няма бензин! Но това е най-малкото. Ами ако им свърши хлябът? Гарнизонът е непрекъснато в дълг към местния хлебозавод, който зарежда корабите.

Можете ли да повярвате? Личният състав, който поддържа ядрения щит на световна суперсила, се храни по милост!

Чудя се как ли се чувства президентът, когато ходи на срещи на Г8.

Добре, всички офицери от Рибачие отиват сутрин пеша на работа. По пътя обаче жужат като разгневен кошер. Обсъждат въпросите, които ги вълнуват: докога ще се примиряваме с това положение? Към каква пропаст вървим?

Разгорещените им политически дискусии се нажежават още повече от гледката пред очите им. Докато вървиш към кей номер 5 например, където е закотвена и „Вилючинск“, виждаш остров Хлебалкин, на който се намира разнебитеният док. Преди 2–3 години на Хлебалкин имаше по 15 или 16 подводници за ремонт. Днес повърхността на водата е спокойна и гладка като огледало и не се вижда нито един съд. Офицерите са информирани, че поддръжката на подводниците влиза в режим на жестоки икономии.

— Отвратителна гледка — каза Дикий. — Много добре знаем какво значи това. Техниката ни трябва да се поддържа на ниво. Не може просто да седиш и да очакваш чудеса. Подводниците не са столетници, които нямат нужда от лекар. Инцидентите са неизбежни.

Разрухата е демобилизирала напълно някои от офицерите в Рибачие. Други е тласнала към порока. Напоследък в гарнизона са виждали какво ли не: от странно поведение до самоубийства.

— Сегашното положение потиска офицерите — казва ми Дикий. — Затова толкова настоявам всички да идват на вдигането на знамето точно в 8 часа. Трябва да видят очите на командира си и да прочетат в тях, че всичко е наред, че ситуацията е стабилна и продължаваме да изпълняваме дълга си каквото и да се случи. Въпреки всичко.

„Офицерски глупости! Красиви думи и мътни мозъци!“ Много от четящите тези редове биха се изказали така за чувствата на капитан Дикий. Донякъде ще са прави. Това наистина са възвишени чувства, но офицерите, които все още не са се уволнили от разпадащия се Тихоокеански флот, продължават да изпълняват задълженията си само защото все още се държат за тези красиви думи като удавник за сламка. Те са хора с принципи и идеали. Затова са постъпили във флота. Сами са заявили желание да служат на подводници, защото това е престижно и са очаквали шеметни военни кариери и високи заплати. Видели са и други времена и очакват да се върнат.

Но тъй като животът не е подреден и логичен като книга или филм, в Рибачие възвишеното мирно съжителства с абсурда и рутината.

— Невъзможно е да се живее така, както живее съпругът ти! Човек понякога се нуждае от малко време за себе си.

Лариса Дикий е поразително красива жена, родена е в Житомир в Украйна. Жертвала е собствения си живот, живее на ръба на мизерията, за да може съпругът й да изпълнява своя дълг. В отговор се смее палаво.

— Всъщност на мен животът ми харесва и такъв какъвто е. Поне винаги знам къде е съпругът ми. Няма къде да се скрие от мен, така ми спестява мъченията на ревността.

Дикий стои до нас. Усмихва се неловко като ученик, който току-що е получил любовно обяснение от красавицата на класа. Откривам, че капитанът е срамежлив. Изчервява се. Направо ми се доплаква. Осъзнавам, че огромното бреме на отговорността, която носи командирът на ядрената подводница, е напълно несъвместимо не само с начина и стандарта му на живот, но и с възрастта и външността му.

Когато е вкъщи и без униформа капитан първи ранг Алексей Дикий прилича на гимназист отличник — слаб и меланхоличен. И то по критериите на Москва, където младежите все още съзряват късно. Да не забравяме, че е само на 34 години.

— Вече направи 32 години стаж във флота. Време ти е да се пенсионираш — казва Лариса.

— Всъщност бих могъл — отвръща капитанът все още притеснен.

— Какво имаш предвид? Че си влязъл във флота на 2 години? Че като син на благородници се регистриран в полка още при раждането си и когато си навършил пълнолетие вече си имал солиден военен стаж и еполети? — притискам го аз да отговори.

Капитанът се усмихва. Усещам, че няма търпение да ми каже. Баща му наистина е бил флотски офицер и сега, разбира се, е пенсионер. Дикий израснал в Севастопол в черноморска военна база.

— А за тези трийсет и две години служба… — започва той, но го прекъсва жизнерадостната му съпруга.

— Означава, че цялата му служба е минала в най-трудния от всички сектори, на подводница, в непосредствена близост до ядрени реактори и оръжия. Тук една година се брои за три.

— Дори само заради това не ти ли се струва, че държавата отдавна е трябвало да те окъпе в злато? — настоявам аз. — Не ти ли е обидно, че трябва да си делиш вечерята с още двама души, сякаш си студент?

— Не, не ми е обидно — отвръща той спокойно и уверено. — Би било напълно безсмислено ние, подводничарите, да вдигаме стачка. В нашето затворено градче всички живеят по този начин. Оцеляваме, защото си помагаме. Непрекъснато си даваме храна и пари назаем един на друг.

— Ако роднини изпратят на някого колет с храна, семейството веднага организира пиршество — казва Лариса. — Имаме си кръг от приятели, с които си ходим на гости и си отяждаме. Ето така живеем.

— Родителите ти пращат ли колети от Украйна?

— Разбира се. И с тях храним всичките си гладни приятели.

Тя се засмива високо.

Както казва един наш писател, от тези хора можеш да правиш пирони.

Любопитно е, че минаха доста години и вече много време ни дели от падането на комунистическата партия, но определени навици от миналото си остават. Сред тях най-неизтребимият е патологичната липса на уважение към хората, особено тези, които въпреки всичко остават безрезервно отдадени на работата си и наистина обичат каузата, на която служат. Правителството така и не се научи как да благодари на онези, които са посветили живота си в служба на отечеството. Работите много? Е, продължавайте, докато не изплезите език или не ви се пръсне сърцето. С всеки изминал ден властта става все по-нагла и убива волята на най-достойните си граждани.

А те с маниакално постоянство залагат винаги на губещата карта.

Няма съмнение, че комунизмът е истинска катастрофа за Русия, но днешният ни живот е дори по-лош.

Продължаваме да си говорим за възвишени неща с капитан Дикий в командната кабина на „Вилючинск“. Рибачие е напълно затворен за външни и любопитни хора град, дори офицерските съпруги нямат достъп до секретните кейове. Но за мен най-неочаквано военното разузнаване направи изключение.

Хищническата бойна природа на „Вилючинск“ е видна още от брега. На носа й има страховито произведение на изкуството: озъбена косатка. В желанието си да изобрази животното колкото се може по-заплашително художникът му е нарисувал повече зъби, отколкото нормално се срещат в природата. Изображението на косатката не е случайно. Първото име на подводницата веднага след построяването е именно „Косатка“, преименувана е наскоро. Причината е пълна загадка за офицерите, но нямат проблеми с новото название.

Опознавателният тур ми дава изключително важна информация и може би точно заради нея ме пуснаха на подводницата. Минавам покрай ужасяващ вулкан — да не дава Бог да изригне в грешната посока. Атомният реактор и ядрените ракети са взривоопасна смес. Подводницата е пълна с ядрени оръжия, икономиката ни е в криза и в армията цари пълен хаос. Нима има нещо по-плашещо от това?

Продължаваме обиколката, Дикий не спира да ми излага възгледите си и разбирам, че в идеологията е доста педантичен. Не допуска компромиси във въоръжените сили, независимо какви промени се случват в обществото. Категорично отрича правото на неподчинение на „престъпна заповед“, а тази идея упорито обикаля армията от 1991 г. насам. Смята, че ако отпуснеш съвсем малко дисциплината, ако позволиш на подчинения да не изпълни дори елементарна заповед, защото му се струва глупава или неправилна, цялата система ще се разпадне като при ефекта на доминото. Армията е пирамидална структура и никой не може да си позволи да рискува с нея.

И капитан Дикий, и другите присъединили се към разговора ни офицери, чиито униформи са обсипани с награди за героични подводничарски мисии от по няколко месеца, имат различно отношение към две понятия. От едната страна е родината, на която служат, а от другата — Москва, с която са в конфликт. Казват, че Русия и нейната столица са две отделни държави.

Офицерите са искрени. Погледнато от Камчатка, случващото се във въоръжените сили изглежда доста нелепо. Защо Министерството на отбраната упорито отказва да плаща за поддръжката на ядрените подводници, когато знае много добре, че не само е невъзможно, но е и напълно забранено военнослужещите сами да вършат тази работа? Защо безмилостно отписват 10–15 годишни съдове, в които все още има много години живот? Защо всъщност систематично правят на решето ядрения си щит, създаден с толкова усилия от цялата нация? И то точно когато съществува реална заплаха заради огромния брой китайски ядрени подводници, които плават непрекъснато край руската акватория.

На моята разходка из „Вилючинск“ присъстваше и най-важният човек в региона — вицеадмиралът на Камчатка и командир на група „Североизток“ Валерий Дорогин. Скоро след това Дорогин щеше да приключи с военната си кариера и да стане депутат в Държавната Дума. Офицерите говорят откровено дори в негово присъствие и не се притесняват от високия му чин. Не усещам да оказва йерархичен натиск или да издига бариерите на поста си, както обикновено се случва в армейска обстановка.

До голяма степен това е така, защото Дорогин също е част от Рибачие. Офицерите и техният командир не могат да скрият нищо един от друг. Дорогин служи тук, в това затворено флотско градче, от почти двайсет години. Дълго време също като Дикий е командвал ядрена подводница. Сега по-големият му син Денис Дорогин също служи в Рибачие. Както всички останали вицеадмиралът ходи сутрин пеша до кея. И като тях вижда разпада. И той няма никакви други средства за прехрана и чака някой приятел да го покани на гости, за да си „отяде“.

Групата „Североизток“, към която принадлежи Камчатка заедно с Чукотка и Магаданска област, е съставена пак благодарение на строгите икономии. Подобно формирование е съществувало преди революцията от 1917 г. и после при управлението на болшевиките чак до 30-те години на миналия век.

Във всяка група неизбежно доминира един род войски. В Камчатка, местонахождението на ядрения щит, както може да се предположи, доминират подводниците и на това се дължи високият пост на вицеадмирала. Но под негово командване се намират също така пехота, брегова охрана, авиация и противовъздушна отбрана. Отначало е имало известен ропот и недоволство, но после всичко се успокоило. И до голяма степен това се дължало на влиянието на Дорогин. В Камчатка той е легенда.

Вицеадмиралът е прекарал 33 години във флота. Целият му стаж наброява 48 години заради службата на подводница. Но легендата „Дорогин“ не се основава на военното му минало, а на настоящето. Живее в Петропавловск-Камчатский. Доскоро месечната му заплата като офицер, отговарящ за огромна територия и втори по ранг след губернаторите на три големи руски провинции, е била 3600 рубли, или малко над 100 долара.

Всъщност заедно с пенсията, която той отдавна е изплатил с активна служба, е получавал малко под 5000 рубли на месец. За сравнение шофьор от градския транспорт в Петропавловск-Камчатский взима 6000 рубли на месец.

Дорогин живее във ведомствен апартамент на улица „Морска“ при абсолютно същите условия като останалите офицери. Няма топла вода, студено е, става течение и е неуютно.

— Защо не си купите поне обикновен бойлер?

— Нямаме пари. Ако намерим, ще си купим.

Дорогин държи най-много на репутацията си. Живее аскетично. Апартаментът му не е гол, но никак не отива на един адмирал. Най-ценните вещи са събрани в кабинета му. Там има морски сувенири от излязъл от строя кораб, който някога служел в руския Далечен изток. Голямата му любов е морската история.

— Ами вилата ви? Би трябвало да имате вила. Всеки адмирал в Русия има.

— Имам, разбира се — отвръща Дорогин. — И то каква вила. О, боже! Утре ще отидем да я видите, иначе няма да ми повярвате.

Утрешният ден идва и аз виждам парче земя, засадено с картофи и краставици в покрайнините на Петропавловск-Камчатский. Зеленчуците изхранват семейството на адмирала през зимата. Насред градината върху тухли е поставен стар железопътен вагон, все пак това е място за работа. Ако го сравним с московските представи за стандарта на живот на един висш военен, си е истински позор.

Както видяхме, Камчатка не е Москва. Всички тук са много по-открити и добронамерени. Група рибари ми подаряват торба риба, която току-що са наловили. Давам я на Галина, съпругата на вицеадмирала, и се чувствам малко неудобно, защото съм сигурна, че на жената на главнокомандващия на Камчатка сигурно й носят тонове риба, а аз няма къде да я приготвя.

За моя огромна изненада Галина ми благодари сърдечно и избухва в сълзи. В своята бедност тя вижда рибата като истинско богатство. Приготвя вечеря и може да покани гости, дори консервира част от улова за по-късно. И за нейно щастие в някои от рибите има червен хайвер.

Галина Дорогина ми разказва, че макар през целия си живот съпругите на висшите офицери да са живели на полуострова, те са видели много малко от екзотичната Камчатка.

— Дните ни са преминали в учения и мисии, кратки събирания и дълги раздели — казва тя.

Галина не съжалява за нищо — нито дори за годините, които на някого може да се сторят пропилени.

— Истината е, че нищо не се е променило съществено за офицерските жени. И преди 20 години живеехме на студено и бяхме гладни, на мен ми се налагаше да се редя на опашки по цели дни за дузина яйца и там ми записваха поредния номер на ръката. Единствената разлика е, че сега нямаме абсолютно никакви пари. В магазините има яйца, но офицерите няма с какво да си ги купят.

Разсъжденията на вицеадмирала са идеологически мишмаш, амалгама от комунистически и капиталистически идеи. Това вероятно може да се очаква от човек, прекарал почти целия си живот при съветския режим, бивш комсомолец и член на комунистическата партия, който сега живее в новите реалности на свободния пазар. От моя гледна точка идеите му са старомодни. Овехтяла идеология, която загуби валидността си след разпадането на СССР. Но пък адмиралът напълно разбира демократичните стремежи и тяхната необходимост.

Към кой от двата идеологически полюса го тегли сърцето и в кое измерение се чувства най-добре? Не е лесно да се определи, но решавам да опитам.

Дорогин е отговорен за всичко в Камчатка — от подводниците до състоянието на военния музей. Ето само един епизод от живота му.

Двайсет и втора Чапаевска моторизирана дивизия също е част от група Североизток. Дивизията носи това име, защото е основана в Поволжието през 1918 г. от Василий Чапаев, легендарния герой от Гражданската война. Но тук се е била неговата приятелка болшевичката Анка, главна героиня в много руски вицове.

След Втората световна война дивизията на Чапаев е предислоцирана в Далечния изток и днес е в Камчатка. Известна е с това, че в нейната първа рота се пази койка за Владимир Илич Ленин, лидера на световния пролетариат. През 1922 г. Ленин е обявен за почетен воин на Червената армия в същата тази дивизия и му е зачислено легло. От 1922 г. където и да пратят дивизията, тя неизменно пренася леглото на Ленин заедно с останалото оборудване. Дори и днес то се радва на видно място в казармите. Спретнато оправено е, а на стените край него е подреден Ленински кът с картини по темата „Добрият ученик Володя“. Всички тези предмети са описани в инвентарна книга, която се съхранява на тайно място в дивизията.

Командирът на Първа Ленинска рота капитан Игор Шаповал, 26-годишен, смята, че духът на Ленин държи във форма войниците му.

— Сериозно ли говорите?

— Да. Виждат спретнато оправеното легло и се опитват да му подражават.

Смятам това за смешно, но после виждам, че вицеадмирал Дорогин вярва не по-малко от капитан Шаповал във високата идеологическа роля на леглото на Ленин.

— Новобранците отначало го смятат за странно, но после започват да го уважават — казва Дорогин. — Когато в Москва победи демокрацията, тук имаше опити да махнат леглото на Ленин, но успяхме да го спасим. И все пак едва ли попада в същата категория като монумента на Дзерджински на Лубянка.

Дорогин не вярва в промяната заради самата промяна. Историята е това, което е, и не трябва много ум, за да унищожиш паметника на основателя на болшевишката тайна полиция. Той също така смята, че щом Ленинският кът е създаден със специално решение на съвета на народните комисари, трябва поне директива от правителството на Русия, подписана от премиера, за да бъде махнато леглото и пратено за вторични суровини.

Говорим си чий пример трябва да бъдат призовани да следват днес воините в Камчатка. Настоящият командир на дивизията подполковник Валерий Олейников казва недвусмислено:

— Примерът на тези, които се биха в Чечня и Афганистан.

Предишният командир на Ленинската рота наистина се е бил в Чечня. Лейтенант Юрий Бучнев е удостоен със званието „Герой на Русия“ за участието си в битките в Грозни. Продължаваме разговора за примера и аз изказвам мнение, че едва ли е добра идея войниците да се учат от ставащото в Чечня. Дорогин се изключва от дискусията, което и би трябвало да направи като висш офицер. Той служи на родината си и по принцип политическите му възгледи не би трябвало да интересуват никого. Но има огромно желание да говори за бъдещето. Идеологията е едно, а икономиите в армията — съвсем друго. Офицерите се чувстват като върху барутен погреб.

— Очакваме всеки момент държавата да изхвърли на улицата тези, които са й служили вярно — коментира Александър Шевченко, началник щаб на дивизията. Другите офицери, включително и Дорогин, се съгласяват. Нито един от военнослужещите, за които е вероятно да бъдат уволнени, няма гражданска специалност, сравнима с чина и статуса му в армията. И разбира се, няма да има къде да живеят. Ако се наложи да напуснат войската, губят домовете си, защото в момента живеят във ведомствени апартаменти. Игор Шаповал е инженер по поддръжката на бойни машини. Владее студената обработка на метала, затова след уволнението си би могъл да стане тракторен механик или ключар. Шевченко вече има опит в цивилния живот. Две от трите години, през които е учил в Артилерийската академия в Москва, работил като пазач в цветарски магазин, като е покривал 24-те часа от денонощието на смени с още трима колеги.

В Камчатка смятат, че Министерството на отбраната не иска офицерите да се отдадат изцяло само на военните си задължения и да не си губят времето с допълнителна работа.

— При сегашното положение е много лесно човек да се забърка в незаконна дейност — казва вицеадмиралът. — На мен лично ми предложиха две хиляди долара в плик. Даваше ми ги човек, насочен към мен от приятел. Подкупът беше предложен много учтиво: „Имате нужда от пари за лечението на жена ви.“ И това беше самата истина. Условието беше да подпиша договор за продажба на скрап при неизгодни за армията условия — не за 700, а за 450 долара на тон. Всъщност моят беше последният от поредица подписи на висши военни фигури. Можех просто да изхвърля човека с рушвета, но аз се обадих на прокуратурата, мислех, че ще дам добър пример на другите.

В много отношения Дорогин е истински светец. Както доста други офицери, и той служи на родината си не заради пари, а от чувство за дълг. Само тук, в далечния руски изток, могат да се намерят толкова морално здрави хора.

Никой не знае докога ще издържи търпението на Дикий, Дорогин и останалите, дори те самите не са наясно. Днешният флот се крепи от старото и средното поколение флотски офицери. Почти няма млади, не идват тук. Малцината, които са го направили, не искат да се примирят с идеята, че трябва да се отдадат напълно на службата и да не получат нищо в замяна. Какви офицери ще останат във флота след още няколко години?

— Патриотизъм ли? — усмихва се горчиво млад капитан втори ранг от Рибачие. Той служи на подводницата „Омск“. — За патриотизма трябва да се плаща.

Време е да сложим край на това безумие, на тази игра на просяци. Имаме нужда да си стъпим на краката, а не да куцукаме като Дикий. Командир е, а винаги носи евтини маратонки и пие евтино бренди. Не е нормално да се отнасят така към флота и единственият начин да отвърнем, е да си направим наши правила.

— Какво имате предвид?

„Да си направим наши правила“ според офицера означава да си осигурим достоен живот с всякакви средства — добри и лоши. Казва, че всички офицери на неговата възраст тайно търгуват с всичко, до което успеят да се докопат под тезгяха.

— У дома ми носят риба и хайвер — заявява той гордо. — Преди две години търгувах с алкохол, който крадях от кораба, тогава хората не ме уважаваха.

— Високият стандарт на живот започва да се превръща за младите офицери в основна причина да постъпват във флота — казва тъжно вицеадмирал Дорогин. Смята, че всяка мисъл за отговор на държавното пренебрежение към тях със „създаването на наши си правила“ е също толкова пагубна, колкото поставянето под съмнение на заповедите на командира.