Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Putin’s Russia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2009)

Издание:

Анна Политковская. Русия на Путин

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–798–0

История

  1. — Добавяне

№ 2251: Неидентифициран

Преди да ви разкажа тази история, трябва да ви обясня нещо. Тя е за начина, по който живеем в Русия след събитията от „Норд-Ост“ и за състоянието на руската съдебна система при Путин.

Истина е, че по конституция съдилищата ни никога не са били толкова независими. Само че съдебната система неусетно мутира към състояние на пълна сервилност към изпълнителната власт. „Телефонната диктатура“ в нея е стигнала невиждани размери.

Този термин се използва, когато някой съдия произнася присъда според това, което му е продиктувано по телефона от представителите на изпълнителната власт. „Телефонната диктатура“ е ежедневно явление в Русия.[1]

А „жертвите от «Норд-Ост»“ наричат хора, които изгубиха близките си по време на атаката, и заложниците, пострадали от обгазяването. Тези жертви подават жалби, за да получат компенсации за нанесените им морални щети, и посочват като ответник московската община. Те твърдят, че общината в желанието си да не противоречи на Путин и ФСБ, не е успяла да организира навременна медицинска помощ за пострадалите. Ищците смятат, че вината на общинското ръководство е по-голяма, тъй като кметът Юрий Лужков е един от хората, които подкрепиха президента при използването на химическо оръжие срещу руски граждани.

Първите жалби са подадени в Тверския районен съд в Москва през ноември 2002 г. До 17 януари 2003 г., когато първите две са гледани от съдия Марина Горбачова, за да определи дали да даде ход на делото, техният брой нараства до 61. Общата сума на всички искани обезщетения се равнява в рубли на еквивалента на 60 милиона долара, като тъжителите твърдят, че такава е цената на държавната лъжа. Най-напред те искат да знаят истината за смъртта на роднините си. Това се оказа невъзможно, защото ФСБ засекрети всичко, свързано с октомврийския терористичен акт. И тъй като е намесена ФСБ на Путин, съдебните заседания протичаха в условия на злостна пропаганда срещу ищците, която се лееше от държавните медии. Обвиняваха ги, че искат да се облагодетелстват от държавната хазна и да се обогатят, използвайки смъртта на близките си. Всички видни московски юристи се уплашиха да се замесят в случая „Норд-Ост“, защото се бояха от гнева на Кремъл. Върху Игор Трунов, който все пак се съгласи да поеме делото, се изляха тонове помия в пресата.

Властите оказаха всякакъв натиск, за да се измъкнат чисти от обвиненията, като използваха и цялата пропагандна машина на тяхно разположение, държаха се сякаш бяха не виновни, а потърпевши.

На 23 януари 2003 г. съдия Горбачова, която можем спокойно да определим като „телефонен съдия“, опирайки се на технически подробности, отхвърли първите три иска. Федералният закон за борба срещу тероризма може да се тълкува по различни начини и между отделните му постановки има противоречия. Едно от възможните тълкувания е, че държавата не е длъжна да компенсира жертвите на терористични актове за загубите, които са претърпели. Всъщност съдията направи нещо повече от отхвърляне на исковете. Тя придружи решението си с поток от обиди, които бяха толкова безсрамни, колкото и пропагандата на властите, а и без съмнение именно те са я накарали да постъпи така. Заседанията се превърнаха в поредица от непростими обиди и унижения, насочени към ищците.

Ето няколко примера от заседанието на 23 януари.

— Карпов, седнете! Казах да седнете!

— Но аз искам да кажа нещо…

Съдия Горбачова прекъсва ищеца Сергей Карпов насред изречението. Той е баща на Александър Карпов, популярен московски певец, поет и преводач, който се е задушил по време на атаката.

— Седнете, Карпов, или ще накарам да ви отстранят. Пропуснахте възможността да представите писмено становището си пред съда.

— Не съм, просто никой не ми е казал.

— Ето, казах ви. Седнете или ще накарам да ви отстранят.

— Искам да представя…

— Нищо не приемам от вас!

Съдията има истеричен вид. Очите й са празни и говори като амбулантна търговка. Докато крещи на ищците си чисти мърсотията под ноктите. Гледката е отвратителна. Продължава да се гаври със Сергей Карпов.

— Карпов, не вдигайте повече ръка.

— Искам да ми бъдат обяснени правата.

— Нищо няма да ви се обяснява.

Съдебната зала не е чистена отдавна. Претъпкана е. На всички журналисти е забранено да правят записи с диктофони. Защо? Какви държавни тайни може да бъдат разкрити? Душите на жертвите се гърчат. На никой не му се говори с тях, защото веднага започват да плачат. С тях са роднини и приятели, дошли да ги подкрепят, ако им прилошее. А руската магистратка продължава да удавя всичко в своята вулгарност.

— Храмцова, В.И., Храмцова, И.Ф., Храмцов, Т.И. Присъстват ли? Не? — Съдията чете имената без капка учтивост.

— Аз съм тук — обажда се висок млад мъж.

— Храмцов! Можете да говорите! — Произнася го с такъв тон, сякаш му казва: „Ето ти една рубла, приятел, хайде, от мен да мине! И после ми се махай от главата.“

Александър Храмцов е загубил баща си, който свирел на тромпет в оркестъра на „Норд-Ост“. Започва да говори, но му е трудно да сдържа сълзите си.

— Баща ми обиколи света с оркестъра, имаше и солови изпълнения. Представляваше страната и града ни навсякъде. Смъртта му е непрежалима загуба. Не ви ли е ясно? Вие пуснахте терористите вътре, вие, московската администрация. Те си влязоха вътре, без никой да ги спре. Разбира се, че не сте отговорни за това, което са извършили, но защо 400 души са откарани в тринайсета болница, където е имало само 50 души дежурни, които не са могли да се погрижат за всички? Хората са умирали преди да им бъде обърнато внимание. Ето така е умрял и баща ми.

Дамата в съдийска тога на катедрата сякаш е на километри от залата. Тя лениво мести книжата пред себе си, сякаш за да убие време. Неспокойна е и от време на време поглежда през прозореца, оправя си яката, оглежда се в стъклата на слънчевите си очила. Една от обеците й нещо я дразни и тя се чеше по ухото.

Синът продължава да говори. Естествено, обръща се към тримата ответници на страничната скамейка. Това са „представителите на Москва“, юристи от общината. В същото време съдията си проверява състоянието на маникюра.

— Защо поне не позволихте на студенти по медицина да помогнат, щом не са ви стигали лекарите? Или пък в автобусите, които откарваха заложниците в болницата? Можеха да се погрижат за пострадалите още по пътя. Хората са се задушавали и са умирали, защото са лежали по гръб.

— Храмцов! — прекъсва го сопнато Горбачова, като забелязва към кого се е обърнал ищецът. — Къде гледате? Трябва да отправяте думите си към мен.

— Добре. — Александър се обръща отново към съдийската катедра. — Те са се задушавали в автобусите. Задушавали са се!

Плаче. Кой би могъл да остане равнодушен?

Точно зад свидетелската банка е седнала Валентина Храмцова, овдовялата му майка, която също лее сълзи. Цялата е облечена в черно. Горбачова няма как да я пропусне. До нея е Олга Миловидова, лицето й скрито в носна кърпичка, а раменете й са приведени, но се опитва да не плаче, за да не разстройва заседанието. Всички ищци знаят, че не бива да ядосват съдията, тъй като тя може да нареди да опразнят залата и тогава ще трябва да чакат няколко часа отвън. Олга е бременна в седмия месец. Четиринайсетгодишната й дъщеря Нина умира сред публиката на „Норд-Ост“. Олга й купила билета.

— Защо не спрете да ни унижавате? — извиква Татяна Карпова, майката на загиналия Александър Карпов и съпруга на Сергей. — С какво сме го заслужили?

Данила Чернецов, московски студент, задушил се е газ, бил на 21 години и печелел по малко вечер като разпоредител на „Норд-Ост“. Майка му Зоя Чернецова става и излиза от съдебната зала. Чува се как нарежда отвън.

— А чаках внуци — плаче тя. Младата бременна вдовица на сина й пометнала девет дни след погребението. — А сега водя дело, на което ме обиждат в лицето.

В нашата страна няма свестни съдебни традиции. Всички знаем какво е положението на съдия Горбачова. Началниците й смятат, че те, а не ние, данъкоплатците, й плащаме заплатата. Могат да я уволнят, да й отнемат привилегиите на поста, които са доста примамливи и правят живота й по-лесен от този на обикновените граждани с ниски доходи. Да предположим, че няма друг избор, освен да отхвърли всички жалби на нещастните жертви.

Но защо трябва да бъде толкова груба? Кому са нужни всичките тези подигравки и обиди? Наистина ли изпитва удоволствие да подритва хора, които и без това са съборени от съдбата? Защо съдия Горбачова така яростно защитава интересите на московската община?

Мислите ли, че някой е писал по този начин за заседанията по случая „Норд-Ост“ в контролираната от правителството преса или телевизия? Надявайте се! Ден след ден медиите информираха гражданите, че правителството подкрепя съдия Горбачова в опита й да защити интересите на държавата, които стоят над личните интереси.

Такава е нашата нова идеология — идеологията на Путин. И не можем да скрием истината, че тя беше първо приложена в Чечня. Точно когато Путин се възкачи на трона в Кремъл, под тътена на бомбардировките от началото на Втората чеченска война, руското общество направи за първи път трагична и напълно неморална грешка заради типичната си неохота да мисли ясно и логично. Обществото ни пренебрегна истината за случващото се в Чечня, факта, че се бомбардират не лагери на терористи, а градове и села, и че се убиват стотици невинни хора. Точно тогава повечето хора, живеещи в Чечня, почувстваха, а и още чувстват, пълната зловеща безнадеждност, в която са изпаднали. Когато отвеждаха незнайно къде и по незнайно какви причини техните деца, бащи и братя, военните и цивилните власти им казваха грубо (и все още го правят): „Стига сте циврили. Просто приемете, че това го изискват висшите интереси на войната срещу тероризма.“

Руското общество запази почти пълно мълчание цели три години. Огромното мнозинство приемаше — без да пророни и дума — това поведение в Чечня и не обръщаше внимание на тези, които им казваха, че то ще се върне като бумеранг върху тях, тъй като едно правителство, позволило си да се държи по този начин в част от страната, няма да спре дотам.

Правата на жертвите от „Норд-Ост“ и на семействата на тези, които загинаха, са погазени по абсолютно същия начин. Стига сте циврили — казват им. — Така е трябвало да се постъпи. Обществените интереси стоят над личните.

Е, може би правителството се държи малко по-добре, с около 50–100 хиляди рубли по-добре с тях, тъй като този път си позволи да се поотпусне малко и поне да плати погребенията.

Ами реакцията на руснаците? Не проявиха особено съчувствие, а съчувствието е политически импулс, който правителството не би могло да си позволи да пренебрегне. Тъкмо обратното. Едно изтерзано общество иска спокойствие за себе си, иска мир и тишина и не се интересува дали това се постига с цената на други човешки животи. Хората се извърнаха от трагедията „Норд-Ост“ и предпочетоха да повярват на промиващата мозъците държавна машина, вместо на истината.

Час след осъдителната реч на Александър Храмцов съдия Горбачова произнася решението си, като отсъжда в полза на общината на Москва. Съдебната зала се опразва и в нея остават само победителите: Юри Булгаков, юрист в данъчния отдел, и Андрей Расторгуев и Марат Гафуров от юридическия отдел на общината.[2]

— Ще празнувате ли? — не се въздържах да ги попитам.

— Не — отвърнаха тъжно и тримата. — В края на краищата и ние сме хора. Виждаме какво става. Позор за страната ни е да се държи така с хората.

— И защо не спрете да вършите този позор?

Млъкнаха. Излязохме в тъмната московска нощ, някои поеха към топлите си домове, пълни със смеха на семействата им, други към кънтящи апартаменти, останали завинаги празни след 23 октомври. Последен си тръгна приведен побелял мъж с изразителни очи. През цялото заседание седеше с тихо достойнство в ъгъла.

— Как се казвате? — извиках след него.

— Тукай Хазиев.

— Заложник ли бяхте?

— Не. Синът ми загина там.

— Може ли да поговорим?

Тукай Хазиев с неохота ми дава телефонния си номер.

— Не знам какво мисли жена ми по въпроса. Трябва да я разберете, не й се говори за това. Но позвънете след седмица, аз ще поговоря с нея.

Хазиеви са московско семейство и са минали през истински руски ад. Не само че загубили 27-годишния си син Тимур, музикант в оркестъра на „Норд-Ост“, но станали жертва и на същата така несломима идеология, която без преувеличение е истинският убиец на Тимур.

— Толкова ли му беше трудно да Путин на направи поне някакъв компромис с чеченците, с терористите? — не спира да пита Тукай Хазиев. — Кому е нужна тази негова „непобедимост“? На нас не, със сигурност…

Тукай е единственият човек в този дом на Волгоградски проспект, който може да говори за това, без да плаче. Съпругата му Роза, Таня, младата вдовица на Тимур, и 87-годишната баба не могат да овладеят мъката си. Тригодишната дъщеря на Тимур, светлокосата Сонечка, тича около възрастните. Татко й го нямало на третия й рожден ден, защото той бил след „Норд-Ост“.

Седят край масата и Сонечка се катери по столовете. Взима най-голямата чаша.

— Това е на татко. Това е чашата на татко. Не пий от нея! — предупреждава тя с тон, който не търпи възражение.

Баба й Роза й обяснила, че баща й е на небето, също като бащата на самата Роза, и че повече не може да се върне. Но момиченцето е прекалено малко и не разбира защо пък да не може да се върне, когато тя, неговата любима Сонечка, толкова много иска да го види.

— Вярвах на държавата — казва Тукай Хазиев. — Почти до края на обсадата й вярвах. Мислех, че специалните служби ще измислят нещо, ще стигнат до споразумение, ще направят някакви обещания, ще замажат някои неща и всичко ще се оправи. Но не очаквах, че ще постъпят както предложи Жириновски в деня преди атаката. Спомням си го как каза, че трябва да се пусне газ. Всички щели да заспят за няколко часа, после да се събудят и да си тръгнат. Само дето не се събудиха и не си тръгнаха просто така.

Целият живот на Тимур Хазиев се въртял около музиката и Дома на културата на улица „Дубровская“ № 1. Още като дете посещавал музикалното студио там. Там подписал договор с оркестъра на „Норд-Ост“, който наел залата на дома. И там и умрял.

Родителите му Роза и Тукай преди живеели в стая в комунален апартамент близо до Дома на културата. И двамата им синове, Тимур и по-големият Елдар, се научили да свирят на акордеон в тази сграда. Преподавателите посъветвали Тимур да продължи да свири. Бил талантливо момче и когато след десети клас му дошло време да си избере професия, издържал блестящо изпитите за перкусионист след едногодишно обучение от учителя му по акордеон. Влязъл в училището по духови инструменти, което завършил за три вместо за четири години, и след това бил приет в престижната музикална академия „Гнезинс“, за която отдавна мечтаел.

Преподавателят му го наричал „Рафинад“ („Захарна бучка“) заради изтънчения начин, по който държал палките. Бил изискан, интелигентен и талантлив перкусионист.

Тимур съчетавал учението в Академията със свирене на духови инструменти в симфоничния оркестър на Министерството на отбраната. Пътувал до Норвегия с военния оркестър, а след 23 октомври трябвало да замине на турне в Испания.

— Ето, приготвила съм му униформата и сутрешното облекло за концертите — казва Роза твърдо, мъчейки се така да потисне емоцията. Отваря шкафа, за да покаже. — А от Министерството на отбраната никой не идва да си я прибере.

Сонечка минава покрай нас и направо грабва шапката с лъскавата кокарда, слага си я на главата и започва да тича из стаята.

— Шапката на татко! Шапката на татко!

Таня се разплаква и излиза от стаята.

Когато завършил Академията, Тимур бил поканен да свири в оркестъра на „Норд-Ост“. Това била третата му работа, но той я приел. Бил женен и дъщеря му растяла. Таня завършила сценични изкуства и била актриса и режисьор, но работела в детска градина за много ниска заплата.

Не е модерно да се вярва на мистика и предчувствия, но месец преди обсадата на театъра Тимур имал проблеми със съня.

— Събуждах се сутрин и го виждах седнал на леглото — разказва ми Таня. — Питах го какво му е, карах го да си легне пак, но той отвръщаше: „Нещо ме кара да се чувствам напрегнат.“

Семейството му предполага, че Тимур е бил просто много уморен. Денят му започвал рано, когато карал Сонечка и Таня до детската градина. Оттам се връщал веднага в дома на родителите си, където били инструментите му, за да свири. Напоследък работел по усъвършенстване на лявата ръка и бил доволен от резултатите. Казал на Таня, че още няколко години и щял да стане наистина добър перкусионист. Когато приключвал със самостоятелните упражнения, скачал в колата и отивал на репетиции с военния оркестър. Оттам взимал жена си и детето си и ги прибирал вкъщи от детската градина и след това отивал на представление на „Норд-Ост“. Връщал се към полунощ и цикълът се повтарял отново на следващата сутрин. Изглежда сякаш бързал да живее живота си. Защо? Бил само на 27 години. Никой няма отговор на този въпрос, дори не знаят защо на 23 октомври Тимур решил да отиде на представление на „Норд-Ост“.

— Беше сряда — разказва ми Таня. — Имахме си традиция сряда да е нашата свободна вечер, за да се съберем цялото семейство. В сряда свиреше друг перкусионист, но точно тогава помолил Тимур да се сменят, защото приятелката му настоявала да прекара вечерта с нея. Това момиче спасило живота му, но с цената на живота на моя съпруг. Той никога не е можел да отказва и затова и умря.

— Човек не иска вещите на някой близък до сърцето му да се изгубят просто ей така, нали? — пита риторично Роза. — Затова отидохме там [в театъра]. Разбира се, нямаше и следа от мобилния му телефон. Тимур напоследък беше започнал да печели по-добре и си беше купил телефон. Нямаше ги и новите му дрехи.

Роза била съкрушена, когато видяла какво е останало от сина й. На родителите върнали само старото му сако с отпечатък от кубинка на гърба и ризата му. Това било всичко.

През последните няколко години сме станали доста първични, дори малко груби. Това става все по-забележимо, докато войната в Кавказ продължава и нарушените табута се превръщат в познати факти от ежедневието. Убийство? Случва се всеки ден. Грабеж? И какво от това? Мародерство? Напълно законно по време на война. Не само магистратите не осъждат престъпленията, но и обществото си затваря очите за тях. Това, което в миналото предизвикваше възмущение, сега ни се струва напълно приемливо.

В онези ужасни октомврийски дни на кризата със заложниците сякаш цялата страна се беше обединила в пристъп на съчувствие, всеки се чудеше как да помогне, молеше се, надяваше се и чакаше. Но ние нищо не можехме да направим. Специалните служби не пускаха никой да доближи и ни уверяваха, че всичко е под контрол. Но как да се примирим с факта, че измежду малцината, допуснати на това специално място, е имало хора, които са си позволили да мародерстват на дребно? Само новите и лъскави неща. Каквото им хареса. Няма друго обяснение за изчезването на дрехите и вещите на заложниците. Семействата на загиналите никога няма да забравят чувствата, които са изпитали тогава. Ако правителството внезапно реши да им даде на всички компенсации по един милион, тези спомени пак ще останат.

Ако се съди по ризата, която им върнали, Тимур е лежал навън на открито. Роза не успяла да изпере от нея прочутата ни московска мърсотия, смесица от нафта и бензин.

Когато Тимур отишъл на работа за последен път, в джоба му имало десетина различни карти и легитимации с негови снимки, с които доказвал, че е музикант в оркестъра Норд-Ост и в оркестъра на Министерството на отбраната. С него били и паспортът му, шофьорската книжка и тефтерче с телефони и адреси на приятели и роднини.

Но на 28 октомври върнали на семейството му тялото с табелка, вързана с ластик на китката му, на която пишело: „№ 2551, Хамиев, неидентифициран“.

— Как е могло да се случи това? — пита Роза.

— Защо Хамиев, а не Хазиев? [На руски името звучи обидно, защото се свързва с „хам“. Ако наречеш някого така, все едно му казваш „плъх“.] И дори да са го объркали за Хамиев, какво значи „неидентифициран“? И защо трябваше да го търсим толкова? Само е трябвало да отворят тефтерчето му с телефони, да наберат кой да е номер от него и да попитат този, който вдигне, дали познава Тимур Хазиев. Веднага щяха да им дадат нашия телефон.

Майката на Тимур говори за датата след атаката, дългия ден на 26 октомври, който семейство Хазиеви никога няма да забравят.

— От сутринта до четири следобед името му го нямаше никъде. Нямаше го и в списъка със заложниците, предоставен от властите — разказва Тукай Хазиев. — Когато вече бяхме обиколили всички морги и болници, изведнъж се появи. Имаше кратък списък, само на двайсет души, и Тимур беше в него. Според него той беше жив и се намираше в седма болница. Обадих се на жена ми и й казах, че всичко е наред. Плакахме от радост. Приятелите ни поздравяваха. С Таня веднага отидохме до болницата.

На входа обаче имало гард, който не пускал никого. Казвал, че от прокуратурата му наредили. Таня се разплакала, гардът я съжалил и прошепнал на Тукай, че ако „техният човек“ е тук, това никак не е добре. Означавало, че няма надежда. Таня чула всичко и започнала да се моли да я пуснат. И гардът отворил вратата.

Болничните коридори изглеждали пусти, но изведнъж по тях се появил полицай и тръгнал към тях. Бил притиснал автомат към гърдите си.

— Беше напълно безсърдечен човек. Никакво предупреждение. Няма „Подгответе се за лоша новина“. Само каза право в лицето ми: „Мъртъв е. Махайте се.“ Разбира се, изпаднах в истерия за двайсетина минути и виковете ми доведоха лекарите. „Кой ви пусна вътре?“ — питаха те.

Таня се съвзела малко и поискала да види трупа на Тимур преди аутопсията, но й отказали. Тя се молела и молела, но полицаят й отвърнал: „Иди искай разрешение от Путин.“ Появили се и трима представители на прокуратурата. „Какво сте се разбързали?“ — попитали те. — „Тъкмо ще имате време да му сковете ковчег.“ После попитали: „Фамилия? Хазиев? Чеченец ли е?“

Това се оказал грехът на Тимур Хазиев. Нашите правоохранителни органи взели татарското му име за чеченско и всичко случило се след това било точно според властващата идеология.

Сега семейството е убедено, че това е била и причината за смъртта на Тимур — взели са го за чеченец и нарочно са му отказали медицинска помощ. Когато мъжете от семейство Хазиеви отишли да приберат трупа му от моргата, на гърдите му било написано с големи цифри „9.30“, времето на смъртта, настъпила в 7-ма болница. По тялото му нямало следи от системи, инжекции или изкуствено дишане. Отгоре била получена инструкция всички чеченци да бъдат убити или оставени да умрат и тъй като взели Тимур за един от тях, той нямал право на реанимация. Четири часа след атаката той просто лежал и умирал. Тимур бил убит от идеологията.

— Нямаме права в собствената си страна. Ние сме боклук. Затова се случи всичко това с моя Тимурка — казва ми Таня на раздяла.

Когато на 26 октомври Таня и Тукай стояли пред болничния вход, около 20 души се опитали да влязат в апартамента, в който живеели семейство Хазиеви. Някои били униформени, други цивилни. Съседите им се намесили и успели да ги отпратят. Таня научила, че действали по информация от болницата, че на този адрес живее чеченец.

Какво да направят сега семейство Хазиеви? Да приемат унижението и да се опитат да се съвземат?

— Когато ни извикаха в съда, за да дадем показания като ищци — спомня си Тукай, — Горбачова ни гледаше така, сякаш не разбира какво й говорим. Тя беше сигурна, че всички без изключение са получили медицинска помощ.

Семейство Хазиеви, естествено, имат смъртен акт, но в него не е спомената причината за смъртта. Оставено е празно място. Нито намек за терористичен акт. Не стига, че идеологията убила Тимур, ами срещу родителите му се изправила система, която избягва да дава документални доказателства.

— Предполагам, че сте попитали в прокуратурата защо в графата „причина за смъртта“ не е написано нищо.

— Разбира се, още на 28 октомври. Те ни увериха, че това е просто формалност и можем да се заемем с подготовката на погребението. Казаха ни, че когато излязат резултатите от аутопсията, ще впишат всичко надлежно.

— И направиха ли го?

— Не, разбира се, че не.

Това е много осветляващ отговор. Никой не очаква честна игра от правителството. Властите в най-добрия случай са източник на неприятности въпреки официално обявения висок рейтинг. Наскоро към президентството беше създаден специален отдел, който да грижи за образа на страната и на президента в чужбина. Идеята е да се намали разпространяването на негативна информация и да се направи всичко възможно Русия да изглежда по-лицеприятна в очите на чужденците. Няма да е лошо, ако правителството създаде още един отдел, който да се грижи за подобряване на имиджа на страната и президента в очите на самите руснаци.

— Наистина ли Путин не е могъл да отстъпи? Наистина ли не можеше просто да каже „Спирам войната“? Нашите близки щяха днес да са живи — не спира да повтаря Тукай. — Искам само да знам кой носи отговорността за тази трагедия? Нищо повече.

Наскоро Таня купи костенурката Кирюша и котката Фрося, за да си има компания вкъщи. Сонечка е все още много малка, за да разбере какво се е случило с татко й, но не й харесва, че когато се върне вкъщи от детската градина, него го няма. Наскоро на семейството се обадили продуцентите на възобновения мюзикъл „Норд-Ост“ и им предложили безплатни билети. Отказали, но им продуцентите ги уверили, че когато искат… Май наистина сме изгубили всякакво чувство за приличие.

Бележки

[1] „Телефонна диктатура“ е термин, който остана от съветските времена за неофициалната система на управление, основаваща се на лични познанства. Държавни служители се обаждат на съдиите и те произнасят исканите от тях присъди. „Телефонна диктатура“ има във всички сфери на нашия живот, както се вижда от поговорката „Няма невъзможни неща, всичко може да се свърши по телефона“

[2] Това е забелязано от опечалените семейства, присъствали в залата, и от журналисти, отразявали заседанието.