Метаданни
Данни
- Серия
- Синя роза (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Troath, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Миглена Никулчина, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2009)
Издание:
Питър Строб. Гърло
Издателство „Коала“, 1994
Редактор: Сергей Райков
История
- — Добавяне
Осемнадесета част
Царството небесно
1
Върнах се към моя живот, живота, който си спомнях. Работех по книгата си, правех дълги разходки, които запълваха бележника ми, четях и слушах много музика. Написах и изпратих писмото, за което си бях мислил, без наистина да очаквам отговор. Този път отсъствието ми беше толкова кратко, че само Маги Ла го беше забелязала, но Вин и Майкъл Пул познаха, че старите ми навици, навици, които говореха за душевно спокойствие и стабилност, се бяха завърнали и че вече не прекарвам нощите в разходки и бясно писане. Проницателната Маги каза:
— Бил си на едно тъмно място и там си научил нещо.
Да, казах, така е. Точно това се случи. Тя ме прегърна, преди да ме остави с книгата ми.
В „Ню Йорк Таймс“ се появиха новини за сътресенията в Милхейвън. Инспектор Майкъл Хоуган най-напред се появи на страница А–6, след два дни изскочи на А–2. На следващия ден имаше още един материал на А–2, докато най-сетне той излетя на първа страница и остана там в продължение на една седмица. Том Пасмор изпращаше купища от „Леджър“, два-три броя, увити в пакет с размерите на предколеден неделен „Таймс“, където Джефри Боу и множество други милхейвънски новинари доставяха подробностите, които моят вестник пропускаше. Щом веднъж станаха известни мащабите на престъпленията на Майкъл Хоуган, Рос Маккандлис и неколцина други шефове на полицията си подадоха оставките. Мърлин Уотърфорд беше принуден да напусне и беше заменен от либерален демократ от норвежки произход, които беше стипендиант на Роудс и имаше изненадващо добра репутация сред афро-американската общност, най-вече поради факта, смятах аз, че никога, ама никога не беше говорил глупости.
Някои от по-смилаемите части от дневника на Майкъл Хоуган бяха публикувани най-напред в „Леджър“, а после и в „Таймс“. След това се публикуваха и по-смразяващите, както би казала Хана Белнап, отрязъци. „Пипъл“, „Таймс“ и „Нюзуик“ пуснаха дълги истории за Милхейвън и Хоуган, Хоуган и Уолтър Драгонет, Хоуган и Уилям Дамрош. ФБР съобщи, че Хоуган е убил петдесет и трима мъже и жени в Пенсакоула, Флорида, където бе живял под името Филикс Харт, в Алъртън, Охайо, където бе познат като Ленърд „Лени“ Валънтайн, и в Милхейвън. Имаше и кратки, цензурирани истории относно кариерата му като Франклин Бачълър.
„Армъри плейс“ отново се изпълни с демонстранти, по „Илиной авеню“ тръгнаха шествия, вестниците и списанията се изпълниха със снимки на жертвите на Майкъл Хоуган. От килията, в която очакваше процеса си, Уолтър Драгонет каза на един репортер, че към него сержант Хоуган винаги се е държал джентълменски и че е време да започнат съдебните прослушвания.
След дълги легалистични разправии осемнадесет невинни мъже бяха освободени от затворите, където излежаваха доживотни присъди. Двама невинни във Флорида бяха вече екзекутирани. Всички осемнадесет, заедно със семействата на двамата екзекутирани, заведоха монументални дела срещу полицейските управления, отговорни за арестуването им.
През септември сдружение от издатели съобщи, че ще публикуват „Изповедите на Майкъл Хоуган“ като масово издание с меки корици, с цел печалбите да отидат за семействата на жертвите.
През октомври завърших „Царството небесно“, огледах се и забелязах, че слънцето още прежуля тротоарите на Сохо, температурите са все още около двадесет и пет градуса и младите брокери по ресторантите и кафенетата в неделя бяха придобили вида на Джимбо от последната ми вечер в родния град. Татко се беше върнал в къщи с ужасни новини за съкращения. Някои от младите мъже в грижливо небрежни дрехи имаха тридневни бради и пушеха „Кемъл“ без филтър цигара след цигара. Започнах да преписвам и редактирам „Царството небесно“ и в началото на декември, когато свърших преписването, връчих книгата на агента и на издателя си и дадох копия на приятелите си, температурите бяха паднали само до седем градуса.
След една седмица обядвах в „Шантрел“ с Ан Фолгър, моята редакторка. Без нищо бохемско в характера си, Ан е решителна, проникновена блондинка в средата на тридесетте, приятна компания и много добра редакторка. Тя имаше някои полезни идеи за поправки в някои части на книгата, работа, която можех да свърша за няколко дни.
Щастлив от нашия разговор и по-привързан от всякога към Ан Фолгър, аз се върнах в жилището си и измъкнах моето собствено копие на „Изповедите на Майкъл Хоуган“ от шкафа, където го бях скрил — пакета с моето име и адрес, който Том Пасмор ми беше изпратил от съседното до мене гише в централната пощата на Милхейвън. Не бях го отварял. Занесох го долу и го изхвърлих в боклука на „Сайгон“. После се върнах горе и започнах да нанасям последните поправки.
2
На следващия ден беше неделя и декември все още се преструваше, че е средата на октомври. Станах късно и си сложих яке, а да изляза за закуска и разходка, преди да довърша последните поправки. Сохо не се отдава така неуморно на коледната суетня, както центъра на Манхатън, но все пак видях неколцина Дядо Коледи и блещукащи елхи, покрити с изкуствен сняг, по витрините, а в кафенето, където закусих кроасан с бадеми и две чаши френско кафе, се разнасяше бавен бароков екстаз, който най-сетне разпознах, че е Коледният концерт на Корели. След това си дадох сметка, че съм в кафенето, където се бях отбил, точно преди да видя Алън Стоун да излиза от колата си. Струваше ми се, че това се е случило не преди месеци, а преди години — спомних си тези седмици, когато бях изписвал по двайсет страници на нощ, почти триста страници общо, и открих, че жалея по изчезването на това екстатично, магично състояние. За да го открия отново, ако то можеше да бъде открито без смущенията, които го заобикаляха, би трябвало да напиша друга книга.
Когато се върнах в жилището си, телефонът започна да звъни, още докато пъхах ключа в ключалката. Отворих вратата и се втурнах вътре, захвърляйки якето си, докато вървях. Телефонният секретар се включи преди да стигна до бюрото. Чу се гласът на Том Пасмор:
— Здравей, тук е великият детектив от „Ийстърн шор драйв“. Имам смесени новини за тебе, така че…
Вдигнах.
— Тук съм — казах. — Здравей. Какви са смесените новини? Нови невероятни събития в Милхейвън?
— Ами имаме тридневна снежна виелица. Като се отчете ефекта от вятъра, температурите се равняват на осем под нулата. Как върви книгата ти?
— Готова е — казах. — Защо не дойдеш насам да ми помогнеш да отпразнувам?
— Може и да дойда. Ако въобще спре да вали сняг. Мога да дойда за празниците. Сериозен ли си?
— Разбира се — казах. — Излез от оня хладилник и прекарай една седмица в слънчевия Ню Йорк. Много ще се радвам да те видя — направих пауза, но той не каза и аз предусетих смразяващ хлад. — Цялото вълнение сигурно вече е отминало, нали?
— Определено — каза Том. — Ако не се брои голямото преместване на Изобел Арчър — тя получи работа в национален канал и се премества в Ню Йорк след няколко седмици.
— Това едва ли са смесените новини, заради които се обаждаш.
— Не. Смесените новини се отнасят до Джон Рансъм.
Изчаках.
Том каза:
— Чух го по новините тази сутрин — обикновено слушам новините, преди да си легна. Джон е загинал в автомобилна злополука около два часа миналата нощ. Било е насред виелицата и той е бил съвсем сам на магистралата изток-запад. Блъснал се е право в страничната ограда. Отначало са мислели, че е случайност, подхлъзване или нещо такова, но после са установили, че е имал три пъти по-високо съдържание на алкохол в кръвта си от позволеното.
— Може да е било случайност — казах, представяйки си как Джон се носи през бурята посред нощ, стискайки водка за триста долара между бедрата си. Представата ми беше за безкрайна нощ, почти демонична в отчаянието си.
— Наистина ли мислиш така?
— Не — казах. — Мисля, че е самоубийство.
— И аз — каза Том. — Горкото копеле.
Това щяха да са последните думи за Джон Рансъм, ако не беше писмото, което намерих същия следобед в кутията си по силата на едно от онези съвпадения, които са забранени в романите, но с които реалният живот често се забавлява.
За да прибера пощата си трябва да изляза от жилището си и да сляза до редицата с кутии във входа, който е в съседство с вратата за „Сайгон“. Пощата обикновено идва около четири следобед и понякога аз изпреварвам пощальона. Като всички писатели, аз съм вманиачен по отношение на пощата, от която идват пари, договори, рецензии, проценти, писма от почитатели и „Пъблишърс уийкли“, където мога да следя как вървя аз самият и неизброимите ми колеги. В деня, когато се чух с Том, слязох късно, понеже исках да свърша с поправките, и когато най-сетне слязох, видях, че кутията ми е претъпкана с писма. Веднага захвърлих в голямата кофа за боклук, която сме поставили под кутиите, всички пликове, покрити с печатни букви, всички апели за пари, всички предложения да се абонирам за езотерични литературни списания, публикувани от университети. Останаха две писма, едно от чуждестранния ми агент, а другото от някаква страна, в която се харесваха екзотични марки. На второто писмо името ми беше изписано с ясни, закръглени букви.
Върнах се горе, седнах на бюрото си и огледах марките на втория плик. Един тигър, огромно плътно цвете, мъж в бяла дреха, нагазил до колене в кафява река. Леко шокиран, установих, че писмото е от Индия. Разкъсах плика и извадих единствения лист прозрачна хартия, леко обагрена в розово.
Драги Тимъти Андърхил,
Закъснях с отговора, тъй като писмото ви се е нуждаело от доста време, за да ни достигне. Адресът, който сте използвал, е доста неясен. Но както виждате, писмото все пак пристигна! Питате ме за вашия приятел Джон Рансъм. Трудно ми е да ви отговоря. Вие разбирате, че ми е невъзможно да навлизам в подробности, но мога да ви кажа, че тук в ашрама бяхме развълнувани от състоянието на вашия приятел, когато той дойде при нас. Той страдаше. Той молеше за помощ. В края на краищата обаче бяхме принудени да го помолим да напусне — болезнен момент за всички засегнати. Джон Рансъм въздействаше тук по разрушителен начин. Не можеше да се отвори, не можеше да намери истинското си същество, беше сляп и изгубен сред вечно насилие. И дума не можеше да става да му позволяваме да се върне. Съжалявам, че трябва да ви пиша такива неща за вашия приятел, но се надявам, че духовните му дирения след толкова много години най-сетне да са му донесли покой. Може би това е станало.
3
Три дни след като бях получил писмото на Мина, бях изпратил по факса копие за Том и бях предал поправките си на Ан Фолгър, преминах отново покрай видеомагазина, същия магазин, покрай който бях преминавал по време на разходките си почти всеки ден, откакто се бях върнал. Този път, буквално нямайки абсолютно нищо за правене, аз си спомних, че по време на безсъниците си бях видял на витрината нещо, което ме беше заинтригувало. Върнах се и разгледах афишите с филмови звезди. Филмовите звезди не бяха много интересни. Може би отново се бях сетил за „Празненството на Бабет“. След това видях съобщението за старите черни филми и си спомних.
Влязох в магазина и наех „От опасни дълбини“, филма, който Фий Бандолайър и аз бяхме гледали в „Белдейм ориентал“, филма, който беше видял нас в момента на най-голямата ни наранимост.
Щом се прибрах, пъхнах го във видеото и пуснах телевизора. Седнах на канапето, разкопчах якето си и изгледах рекламите за други филми от серията, които преминаха по екрана. После преминаха и заглавията и филмът започна. След половин час, разтърсен, увлечен, аз се сетих да сваля якето си.
„От опасни дълбини“ беше като версия от Хичкок на „М“ на Фриц Ланг, едновременно огрубен и одомашнен като за американска публика. Нищо не помнех от сюжета, напълно ми се беше изтрил. Но Фий Бандолайър не го беше изтласкал от своя мозък. Фий Бандолайър беше носил историята със себе си, където и да беше отишъл, във Виетнам, във Флорида, в Охайо и Милхейвън.
Един банкер, изпълняван от Уилям Бенедикс, отвлича дете от една детска площадка, закарва го в едно мазе и прерязва гърлото му. На следващия ден отива в банката, очарова служителите си, председателства съвещания относно заеми и ипотеки. В шест часа се прибира у дома при жена си Грейс, изпълнявана от Айда Люпайно. Един стар училищен приятел на банкера, криминален инспектор, игран от Робърт Райън, пристига за вечеря и започва да говори за един особено смущаващ случай. Случаят се отнася до изчезването на няколко деца. По време на десерта Робърт Райън внезапно изказва опасението си, че децата са били убити. Познават ли те това и това семейство? Уилям Бенедикс и Айда Люпайно поглеждат през масата към приятеля си с лица, изопнати от ужасяващо предчувствие. Техният син, казва Райън, е последното изчезнало дете. „Не“ — извиква Айда Люпайно. — „Тяхното единствено дете?“ Вечерята свършва. След четиридесет и пет минути реално време, три дни филмово време, Уилям Бенедикс предлага на друго момченце да го откара вкъщи и го отвежда в същото мазе. След като го убива, той с обич припява името му над трупа. На следващия ден Робърт Райън посещава родителите на детето, които плачат, докато му показват снимки. Филмът свършва с това как Айда Люпайно се извръща да се обади на Робърт Райън, след като е простреляла мъжа си в сърцето.
Изтръпнал, гледах как вече известните имена се изтъркулват по екрана:
Лени Валънтайн — Робърт Райън
Франклин Бачълър — Уилям Бенедикс
Грейс Бачълър — Айда Люпайно
И после, след имената на различни инспектори, банкови служители и жители на градчето, имената на двете убити момченца:
Феликс Харт — Боби Дрискоу
Майк Хоуган — Дийн Стокуел
4
Извадих касетата от видеото и я поставих обратно в кутията й. Обиколих три пъти жилището си, разкъсван между сълзите и смеха. Мислех си за Фий Бандолайър, дете, което гледаше в един киносалон от място на широката централна пътека в „Белдейм ориентал“; може би Майкъл Хоуган винаги ми беше напомнял за Робърт Райън, а не за Кларк Гейбъл. Най-сетне седнах на бюрото си и набрах телефона на Том Пасмор. Телефонният му секретар се включи след две иззвънявания. В края на двайсет и четиричасовия си ден, Том най-сетне си беше легнал. Изчаках съобщението и казах:
— Тук е Джон Голсуърти от „Гранд стрийт“. Ако искаш да научиш единственото нещо, което още не знаеш, обади ми се веднага щом станеш.
Извадих касетата от кутията и пак я изгледах, мислейки си за Фий Бандолайър, за мъжа, който бях познавал и за първия Фий, детето Фий, моето друго аз, което толкова пъти и на толкова места ми беше дарявано от въображението. Той беше там и аз също бях там, плачех и се смеех едновременно, в очакване телефонът да иззвъни.