Метаданни
Данни
- Серия
- Синя роза (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Troath, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Миглена Никулчина, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2009)
Издание:
Питър Строб. Гърло
Издателство „Коала“, 1994
Редактор: Сергей Райков
История
- — Добавяне
Част седемнадесета
Джон Рансъм
1
В осем и трийсет слънцето беше вече високо над покривите на Четвърта южна улица. Излязохме от свежия въздух на климатика в колата в жегата, която почти мигновено залепи ризата към кожата ми. Том Пасмор носеше един от специалните костюми от три части, който го караше да изглежда сякаш току-що беше пристигнал от Бъкингамския дворец. Аз бях облечен горе-долу както на самолета, с джинси и черно двуредно сако над бяла риза, и изглеждах като момчето, което държи конете.
Експресната поща имаше искряща бяла фасада с фирма, изписана с крещящи червени букви над голяма витрина, зад която се виждаше чисто бяло гише и мъж с очила без рамки и с червена вратовръзка, прелистващ някакъв каталог. Бронзовите врати на индивидуални пощенски кутии покриваха стената зад него.
Влязохме през вратата, мъжът затвори каталога, постави го на лавицата зад гишето и загледа жадно от Том към мене и от мене към Том.
— Какво желаете? — попита той.
— Бих желал да взема документите, които моят колега е депозирал за корпорация „Елви“ вчера вечерта.
Сянка на колебание премина по лицето на чиновника.
— Колегата ви? Господин Белин?
— Именно — каза Том. Той извади ключа от джоба си и го остави на гишето пред чиновника.
— Но господин Белин каза, че той лично ще направи това. — Той погледна през рамо към редицата от заключени кутии. — Не можем да върнем парите или нещо такова.
— Това няма значение — каза Том.
— Може би ще е добре да ми кажете името си, в случай, че той се завърне.
— Кейсмънт — каза Том.
— Е, предполагам, че няма нищо нередно — чиновникът взе ключа.
— Благодарим ви за любезността — каза Том.
Чиновникът се обърна и отиде до стената вдясно, играейки си с ключа. Кутиите на най-долния ред бяха с размерите на контейнерите, в които превозват кучетата в самолетите. Когато почти беше стигнал до дъното на помещението, чиновникът коленичи и постави ключа в една ключалка.
Той се обърна и погледна Том.
— Слушайте — тъй като вече сте платили за седмицата, мога да ви запазя тази кутия, докато срокът ви изтече. По този начин, ако искате пак да я използвате, няма да има нужда да плащате.
— Ще предам това на господин Белин — каза Том.
Чиновникът започна да вади от кутията купчини листа, натъпкани в папки.
2
Занесохме дългата картонена кутия, която чиновникът ни беше дал, по стълбището към кабинета, Том отпред и аз след него. На връщане Том беше спрял в една книжарница да купи шест пакета с копирна хартия, четири от които сега бяха разпределени върху папките от двете страни на кутията. На половината път по стълбите, дръжките, които имаше кутията, започнаха да се късат и за останалата част от пътя я пренесохме, като я държахме за дъното.
Оставихме кутията на пода до копирната машина. Том включи черното й квадратно копче и машината замърка и засвятка. Взех една от тлъстите папки и я отворих. Изпълнена беше с листове с най-различни цветове и размери, някои плътно запълнени на машина в редове от единия ръб до другия без никакви полета, други гъсто изписани с почерка, който бях видял в мазето на „Грийн уоман“. Обърнах на една от машинописните страници.
Когато напуснахме бара, беше един или два след полунощ и тя беше прекалено пияна, за да ходи по права линия. Трябва да те прибера за пиянство. Ти да не си ченге, а? Не, скъпа, собственик съм на един от големите хотели в центъра, нали ти казах. Кой? Хотелът „Разбити сърца“, казах. Била съм вече там. Сигурно ти дължа много за наема. Знам, скъпа, ще се погрижим за това. Тя се изкикоти. Ето я колата ми. Черната й пола се вдигна нагоре по бедрата й, когато влезе. Кльощави бедра, един насинен отпечатък от палец. Стигнахме до КГУ и тя каза: Тая дупка? Не се безпокой, долу има трион, приготвен за тебе.
Погледнах към Том, който разлистваше друга папка.
— Това е невероятно — казах. — Описвал е с такива подробности. Има дори диалог. Като книга е.
Том изглеждаше погнусен от това, което беше прочел. Затвори папката си.
— Изглеждат горе-долу подредени — всяко убийство заема около двайсет страници, ако се съди по това, което видях тук. Колко страници мислиш, че имаме, около хиляда ли?
— Нещо такова — казах, загледан в купчините.
— Поне петдесет убийства — каза Том. И двамата погледнахме купчините. — Предполагам, че е оставял Фонтейн да разследва някои от по-колоритните.
— На кого ще изпратиш копия?
— На ФБР. На Изобел Арчър. На новия шеф, Харълд Грийн. На някого от „Леджър“. Джефри Боу?
— Ще му напълниш гушата — казах. — Няма да се разкриеш, нали?
— Разбира се, аз съм загрижен гражданин, който е намерил тези записки в кофа за боклук. Всъщност, мисля, че загриженият гражданин ей-сега ще се обади на госпожа Арчър.
Той отиде към бюрото си и набра номера. Седнах на канапето и изслушах неговата половина от разговора. Когато си дадох сметка, че все още държа дебелата папка, оставих я на масичката, сякаш мислех, че може да хвана някоя зараза от нея.
— Бих искал да разговарям с Изобел Арчър, моля. Свързано е с един инцидент на стрелба.
— Добре, ще почакам.
— Радвам се, че ще мога да говоря с вас.
— Моето име ли? Флетчър Йокин.
— Да, случаят е свързан със стрелба. Не знам какво да правя, затова се обаждам на вас.
— Не искам да се забърквам с полицията, госпожа Арчър. Случаят е свързан с полицай.
— Ами да.
— Добре. Беше снощи. Видях един следовател, не му знам името, но съм го виждал по телевизията веднъж, знам, че е някакъв инспектор, и той влизаше в старото кино на „Ливърмор“.
— Късно през нощта.
— Не, не знам точно по кое време. Както и да е, след като той влезе вътре, чух този изстрел.
— Не, аз бързо се махнах от там.
— Сигурен съм, да, сигурен съм. Беше изстрел от пистолет.
— Е, не знам какво искам от вас да направите. Мисля, че това е ваша работа. Сега трябва да затварям.
— Не. Довиждане.
Той затвори телефона и се обърна към мене.
— Какво мислиш?
— Мисля, че ще бъде там с ножовка и горелка след около пет минути.
— Аз също.
Той извади всички страници от папката в скута си и изравни ръбовете им, почуквайки ги о бюрото.
— Ще ми отнеме два-три часа, докато фотокопирам всичко това. Искаш ли да се навърташ наоколо, или ти се прави нещо друго.
— Мисля, че ще трябва да говоря с Джон — казах.
— Искаш ли и аз да дойда?
— Ти си ръководител — казах. — Лакеите като мене вършат черната работа.
3
Вървях в жегата по хубавите улици, които водеха към къщата на Джон. Тухлени къщи, покрити с бръшлян, каменни къщи с орнаментални входове и тъмни стъкла, мансардни покриви и заострени кулички. Въртяха се пръскачки и малки момченца се стрелкаха наоколо на колела с по десет скорости. Изглеждаше като свят без тайни и насилие, свят, в който никога не се е проливала кръв. Знак ПРОДАВА СЕ беше поставен на добре окосената ливада пред къщата на Алън Брукнър.
Белият понтиак беше паркиран до тротоара срещу къщата на Джон, на същото място, където го бях намерил на първата сутрин след завръщането ми в града. Беше вместена на едно място за паркиране, което едва й стигаше, и аз си спомних, както и предишната нощ, за един шумен дребен патриот по шорти, който излетя от украсената си с флагове къща, за да ми крещи за тормоз. Прекосих слънчевата „Илай плейс“, отидох до предната врата на Джон и позвъних.
Той се появи на тясното прозорче отляво на вратата и ме огледа с намръщено любопитство — така както човек поглежда продавач на енциклопедии, който идва отново, след като вече сте купили книгите. Докато отвори вратата, лицето му бе придобило по-гостоприемно изражение.
— Тим! Какво правиш тук?
— Появи се нещо — казах.
— Още проучвания ли? Как върви книгата?
— Много добре. Може ли да вляза за една минутка?
— Разбира се — той отстъпи и ми направи път да вляза. — Кога дойде? Сега ли?
— Вчера следобед.
— Е, не би трябвало да отсядаш в хотел. Плати им и ела тук, стой колкото искаш. Току-що получих информация за къщи, които се продават в Перигор, можем да я огледаме заедно.
— Не съм в хотел — казах. — У Том Пасмор съм.
— Тоя надут лицемер.
Джон ме последва във всекидневната. Когато седнах на канапето с лице към стената с картините, той каза:
— Чувствай се като у дома си.
— Благодаря ти за Вюияр — казах. Той не беше пренаредил картините, за да компенсира отсъстващата, и мястото, на което беше стояла тя, изглеждаше голо.
Той стоеше до канапето и ме гледаше, чудейки се какво е настроението ми или намеренията ми.
— Знаех, че я цениш. А и както ти казах, не можех повече да я гледам в къщата — прекалено много ми идваше.
— Не се съмнявам — казах.
Той отново ме погледна като продавач на енциклопедии, после размърда лицето си в усмивка и седна на страничната облегалка на креслото.
— Дойде тук, само за да ми благодариш ли? — попита.
— Исках да ти кажа някои неща — отвърнах.
— Защо ми се струва, че това звучи зловещо? — той повдигна коляното си до себе си върху дебелата странична облегалка и продължи да се усмихва. Джон беше облечен в тъмнозелено поло, избелели джинси и евтини мокасини без чорапи. Имаше вид на борсов агент в неделната почивка.
— Преди да премина към тях, исках да чуя как е Алън.
— Преди да преминем към тези загадъчни „неща“? Мислиш, че след това няма да искам да ти говоря ли?
Припомних си, че Джон Рансъм в края на краищата беше доста интелигентен.
— Нищо подобно — казах. — Може би ще искаш да ми говориш денонощно.
— Денонощно — той прилепи пета до бедрото си. — Нека се опитаме да поддържаме този тон — той вдигна поглед с театрално изражение. — Алън, значи. Добрият стар Алън. Предполагам, че не си го видял, докато беше в Областната болница.
— Спрях за пет минути по пътя за летището.
Той повдигна вежди.
— Така ли? Ами в такъв случай знаеш колко зле беше. Оттогава — всъщност, откакто го преместих в „Голдън манър“ — той много се поправи. Много добре се грижат за него, а и е добре, че го правят, като се има предвид колко струва мястото.
— Той няма нищо против мястото, така ли?
Джон кимна.
— Мисля, че му харесва. Знае, че ще има кой да се грижи за него, каквото и да се случи. А и всички жени са полудели по него.
— Посещаваш ли го често?
— По веднъж седмично, може би. Това е горе-долу достатъчно и за двама ни.
— Предполагам, че това е добре — казах.
Той присви очи и прехапа долната си устна. Не разбираше.
— Та какво искаше да ми кажеш?
— След един-две дни този град отново ще пощурее. Ще има ново голямо сътресение в полицията.
Той щракна с пръсти и после ме посочи, възторжено ухилен.
— Ти, копеле недно, намерил си записките. Това е, нали?
— Намерих записките — казах.
— Прав си! Градът ще си загуби ума. Колко души е убил Фонтейн, а? Разбра ли?
— Не е бил Фонтейн. Бил е оня, който е убил Фонтейн.
Той зяпна и устата му затрепера в опит за ухилване. Опитваше се да разбере дали съм сериозен.
— Невъзможно е да искаш да ми кажеш, че Алън…
Той не се беше поинтересувал дори от заключенията на специалистите по балистика.
— Алън не е застрелял Фонтейн — казах. — Алън простреля мене. Някой се криеше между къщите от другата страна на улицата. Мисля, че е бил с пушка. Алън, ти и аз — ние не сме имали нищо общо с това. Той вече е бил там по времето, когато ние стигнахме до къщата. Бил е с Фонтейн в гетото. Може би дори го е видял, като ми се обади. Навярно го е проследил до къщата.
— Значи оня човек в Охайо е посочил грешно.
— Не, той е посочил правилно, но аз не съм разбрал.
Джон притисна бузата си с длан и ме загледа безмълвно за няколко секунди.
— Предполагам, че не трябва да знам цялата история — каза той най-сетне.
— Не, вече не е важна. И аз никога не съм те виждал. Нищо, което ти кажа, нищо, което ти ми кажеш, няма да напусне тази къща. Искам да разбереш това.
Той кимна, малко озадачен от идеята той да ми казва нещо, но достатъчно нетърпелив да схване това, което му се струваше най-главното.
— Добре, кое е бил?
— Майкъл Хоуган — казах. — Човекът, който си познавал като Франклин Бачълър, е променил името си на Майкъл Хоуган. В момента лежи мъртъв на пода на „Белдейм ориентал“ с пистолет в ръка и думите СИНЯ РОЗА, написани до тялото му. С черен маркер.
Джон жадно поемаше думите ми, кимайки бавно и с разбиране.
— Изобел Арчър ще си пробие път в киното и ще намери трупа. След два дни тя и някои други хора, включително ФБР, ще получат копия от бележките, които той е водел за убийствата си. Около половината от тях са написани на ръка, така че няма да има съмнение, че Хоуган ги е написал.
— Ти ли го уби?
— Слушай, Джон — казах, — ако съм убил милхейвънски следовател, никога няма да ти кажа нищо за това. Нали? Но аз искам да разбираш, че всичко, което ще си кажем тук, ще остане между нас. То няма да излезе от тази стая. Така че отговорът е „да“. Аз го застрелях.
— Айде бе! — Джон сияеше срещу мене. — Изумително — страхотен си! Цялата тая история ще се разчуе.
— Мисля, че ти не би искал това — казах.
Джон се беше вторачил в мене, опитвайки се да прочете мислите ми. Той смъкна крака си от облегалката. Каквото и да виждаше у мене, то не му харесваше. Вече не сияеше, а се опитваше да изглежда оскърбен и невинен.
— Защо не бих искал да се разчуе?
— Защото си убил жена си — казах.
4
— Първо си я докарал в „Сейнт Олуин“ и си я промушил с нож, но не си успял да я доубиеш. Ето защо, като чу, че тя излиза от комата, си влязъл в стаята й и си я довършил. И, разбира се, ти си убил и Грант Хофман.
Той се плъзна от облегалката към седалката на креслото. Беше зашеметен. Искаше да видя, че е зашеметен.
— Боже господи, Тим. Знаеш точно какво е станало. Знаеш дори защо е станало. Нали ти дойде при мене с името на Бачълър. Ти подреди картината.
— Ти искаше аз да разбера за Бачълър, нали? Това е отчасти причината, поради която искаше аз да дойда тук. Не ти е минавало през ума, че той живее в града — идеята ти е била, че той уж е дошъл от друго място, след като е видял снимката ти във вестника, убил е Грант Хофман и жена ти и е изчезнал с новата си идентичност, веднага щом е станало прекалено горещо.
— Това е толкова абсурдно, това е безумно — каза Джон.
— Още при пристигането ми ти ми каза, че Синята Роза е сигурно стар военен. И си бил измислил тази чудесна история за това, което ти се е случило, когато си стигнал до лагера на Бачълър в провинция Даларк. Беше хубава история, но не споменаваше някои важни подробности.
— Никога не съм искал да говоря за това — каза Джон.
— Ти ме остави аз да я възстановя. Постоянно подхвърляше намеци.
— Намеци — той тъжно поклати глава.
— Нека поговорим за това, което наистина се е случило в провинция Даларк — казах.
— Защо не продължиш да бълнуваш и като свършиш с бълнуването, не се ометеш оттука?
— Споделял си един лагер с друга Зелена барета, Бълок. Бълок и неговата група излизат един ден и вече не се завръщат. Ти тръгваш да ги търсиш и намираш телата им завързани по дърветата и обезобразени. Езиците им са отрязани.
— Казах ти това — каза Джон.
— Не си сметнал, че виетконгците са ги убили. Сметнал си, че Бачълър го е направил. И когато си видял призрака на Бълок, вече си бил сигурен. Бил си там, където си си мислил, че той е през цялото време — на мястото, от което светът може да бъде прозрян.
— Там бях — каза той. — Но не мисля, че ти някога си бил.
— Може и да не съм бил, Джон. Важното нещо е, че си се почувствал предаден — и си бил прав. Ето защо си поискал да направиш това, което си смятал, че Бачълър би направил.
— Добре ще е да знаеш какво говориш, — каза Джон — а не да подхвърляш догадки.
— Бачълър е бил вече избягал по времето, когато ти стигаш там. Така че ти опожаряваш лагера до основи. После систематично избиваш всички, които са изоставени, всички последователи на Бачълър, които са прекалено млади, прекалено стари или прекалено слаби, за да тръгнат с него. Как си го направил? По един на всеки час, на всеки два часа? Накрая си убил детето му — сложил си го на земята и си го разрязал наполовина с байонета си. После си убил жена му. Накрая си я нацепил, сложил си я в казана и си ял от месото й. Дори си почистил черепа й. Правил си се на Бачълър, нали така?
Той ме погледна свирепо, мърдайки челюсти. Видях подтискания гняв да се надига в погледа му, но този път той не се опитваше да го скрие.
— Ти нямаш наистина право да говориш за тези неща. Това право не ти принадлежи. То принадлежи на хора като нас.
— Но не греша, нали?
— Това няма значение — каза Джон. — Нищо от това, което казваш, няма истинско значение.
— Но е вярно — казах.
Джон вдигна ръце.
— Слушай, дори всичко това да се е случило, което никой в нормалния свят няма да повярва, защото не биха могли дари да започнат да го разбират, то само дава на Бачълър допълнителни причини да иска да си отмъсти.
— Бачълър никога не е действал по твоя начин — казах. — Не е можел. Прав си относно него — той винаги е бил отвъд границата и всяка друга човешка грижа освен оцеляването е била безсмислена за него. След Ланг Во той преминава през три или четири идентичности. След като е прекарал двайсет години, наричайки се Майкъл Хоуган, единствената му грижа относно Франклин Бачълър се отнасяла до това, светът да продължава да смята, че е мъртъв.
— Това, което казваш, доказва, че той е убил жена ми. Ако не виждаш това, няма за какво да си говоря с тебе.
— Не я е убил. Пребил я е. Или е накарал Били Риц да я пребие. Което е същото.
— Сега, вече знам, че си луд — Джон отметна глава назад и изръмжа към тавана. Лицето му започваше да почервенява. — Казах ти. Аз я ударих. Това беше краят на брака ни — той наведе глава и ме изгледа с престорено съжаление. — Защо ще му е на Били Риц да бие жена ми?
— За да посмали ентусиазма й — казах. — Или изобщо да я откаже, без да я убива.
— За да посмали ентусиазма й. И това пък ако има някакъв смисъл!
— Ейприл е пращала по едно писмо всяка седмица до „Армъри плейс“ във връзка с „Грийн уоман“. Хоуган е водел там жертвите си. Държал е записките си в мазето. Трябвало е да я спре.
— Затова я убива — каза Джон. — Бих искал да можеш да се чуеш. Обръщаш всичко наопаки.
— Нощта, когато тя ти признава, че се среща с Брайън Дориан, двамата излизате с колата. От седмици вече си планирал да я убиеш. В колата се скарвате, ти слизаш и отиваш в бара. Мисля, че си пил, за да събереш куража най-после да го направиш. Мислил си, че ще трябва да стигнеш до дома сам, но когато излизаш от бара, виждаш, че колата й все още е паркирана на улицата. И когато поглеждаш вътре, виждаш я нея, в безсъзнание. Може би окървавена. Ти беше много убедителен относно изненадата си, когато си я видял в колата, но част от изненадата ти идва от това, че тя те е чакала да се върнеш.
Той се сгъна върху креслото и покри очите си с ръце.
— Не си знаел кой я е набил — знаел си само, че е време да осъществиш плана си. Така че откарваш колата до „Сейнт Олуин“, влизаш през задната врата и я качваш по стълбите до втория етаж, набиваш я и я намушкваш, написваш СИНЯ РОЗА на стената. Тук правиш грешка.
Той свали ръце от очите си и ги отпусна.
— Използвал си син маркер. Маркерите на Хоуган са черни или червени, цветовете, които използват, за да означават решените и нерешените убийства върху таблото на Отдела по убийствата. Обзалагам се, че през същата тази нощ си отишъл в аптеката в старата пристройка и си купил маркера. Когато убиваш Грант Хофман, вече постъпваш точно — изписваш СИНЯ РОЗА с черен маркер. Сигурно и него си купил от аптеката и по-късно си го хвърлил.
— Господи, не спираш и не спираш — каза Джон. — Значи, след като съм прекарал цяла нощ край леглото й, предполагам, че на другата сутрин съм станал, изтичал съм целия този път по „Бърлин авеню“ с чук в ръката, по чудотворен начин съм проникнал в стаята й, убил съм я, пак по чудотворен начин съм излязъл и пак съм тичал по целия обратен път. И всичко това в разстояние на петнайсет-двайсет минути.
— Точно така — казах.
— Пешком.
— С кола си бил — казах. — Паркирал си на улицата от другата страна на „Бърлин авеню“, така че никой от болницата да не види колата ти, после си изчакал на моравата, докато си видял, че нощната смяна напуска. Собственикът те е видял пред къщата си. Навярно би могъл да те разпознае.
Джон сплете пръсти, подпря брадичката си върху тях и се вторачи в мене предизвикателно.
— На път си бил да загубиш всичко и не си можел да го понесеш. Ето защо си скалъпил тая история със Синята Роза, за да изглежда, че смъртта й е част от повтарящ се модел — с някаква история си привлякъл бедния Грант Хофман в оня тунел и си го обезобразил, за да не може да бъде разпознат. По-лош си от Хоуган — той не е можел да не убива, но ти си убил двама души за собствено удобство.
— И какво мислиш, че ще направиш сега? — Джон все още ме гледаше предизвикателно с брадичка, подпряна върху сплетените му ръце.
— Нищо. Исках да разбереш, че знам.
— Мислиш си, че знаеш. Мислиш си, че разбираш — Джон ме изгледа за миг, кипнал, после се оттласна и стана от стола си. Не можеше повече да седи на едно място. — Това всъщност е забавно. Много забавно — той направи крачка към стената с картините, после плесна ръцете си една о друга, длан в длан, сякаш се опитваше да си причини болка. — Защото никога не си разбирал нищо. Нямаш идея кой всъщност съм аз. Никога не си имал.
— Може и да не съм — казах. — Поне до скоро, не.
— Дори не си се доближил до истината. Никога няма да се доближиш. И знаеш ли защо? Защото имаш дребна душа.
— Но ти си убил жена си.
Той бавно се завъртя, презрението в очите му бе примесено с ярост. Вече не правеше разлика между двете. Собствената му отрова така го беше просмукала, че беше като скорпион, който се е ужилил сам и продължава да жили.
— Да. Така е. Ако така искаш да го наречеш.
Той се отдръпна за миг, очаквайки да го критикувам или обвинявам — да демонстрирам веднъж завинаги как нищо не разбирам. Тъй като не казах нищо, той се извъртя и се приближи да стената с картините. За миг имах чувството, че ще откъсне една от тях от стената и ще я направи на парчета. Вместо това той напъха ръце в джобовете си, отдръпна се от картините и тръгна към камината.
Отправи ми един-единствен изпепеляващ поглед.
— Знаеш ли какво представляваше животът ми? Можеш ли въобще да си представиш моя живот? Тези двамата — той стигна до камината и се извъртя отново с лице към мене. Лицето му беше изопнато от силата на емоциите му. — Безподобните Брукнърови. Знаеш ли какво ми сториха? Сложиха ме в сандък и го заковаха. Натикаха ме в ковчег. И после скочиха върху капака, а да са сигурни, че никога няма да се измъкна. Голямо забавление падна, върху капака на ковчега ми. Мислиш ли, че тези двамата разбираха нещо от приличие? От уважение? От почтеност? Превърнаха ме в бавачка.
— Приличие — казах аз. — Уважение. Почтеност.
— Точно така. Разбираш ли нещо? Започваш ли да схващаш?
— Донякъде — казах, чудейки се дали отново ще ме връхлети. — Представям си как би могъл да се почувстваш като бавачка на Алън.
— Най-напред на Ейприл. По онова време бях просто малкия лакей на Алън. По-късно ми се наложи да му стана бавачка и тогава вече жена ми беше скочила вече в леглото с онова момченце.
— Което е неприлично — казах. — За разлика от това да привлечеш аспиранта си в тухлен тунел и да го разкъсаш на парчета.
Лицето на Джон потъмня, той пристъпи напред и ритна един от дървените крака на масичката. Кракът се пречупи, масичката се килна към него и книгите се посипаха на земята. Джон се усмихна на бъркотията, замислен очевидно дали да не удари един ритник и на книгите, после се отказа и се отдалечи към камината. Изгледа ме с поглед, изпълнен с тотален триумф и безкрайно озлобление, грабна бронзовата плочка, вдигна я над главата си и я халоса о ръба на мраморната полица. Парченца мрамор на розови жилки се откърти на пода, оставяйки назъбена цепнатина в полицата. Задъхан, Джон грабна плочката и огледа всекидневната си, търсейки мишена. Най-после избра високата лампа близо до входа, сви назад дясната си ръка и метна плочката към лампата. Не улучи и плочката изтрополи по стената, оставяйки тъмно петно и дупка, преди да падне на пода.
— Махай се от къщата ми.
— Искам да ти кажа още нещо, Джон.
— Нямам време — той все още дишаше тежко и очите му изглеждаха опънати и издължени върху черепа му.
— Каквото и да казваш, ние някога бяхме приятели. Ти имаше едно качество, което много харесвах — поемаше рискове, защото вярваше, че те могат да ти донесат някакъв абсолютно неизпитван опит. Но ти изгуби най-добрата част от себе си. Предаде всичко и всички, които са имали някакво значение за тебе, за пари, с които да си купиш напълно безсмислен живот. Мисля, че си се продал, за да можеш да поддържаш живота, който родителите ти винаги са водили, но ти презираш и тях. Странното е, че от старото ти аз една част е останала достатъчно жива, за да те кара да се пропиеш до смърт. Или да се самоунищожиш по някакъв по-бърз и по-кървав начин.
Той изкриви лице и извърна поглед, свивайки юмруци.
— Лесно е да съдиш, когато нищо не разбираш.
— В твоя случай няма кой знае какво за разбиране.
Той стоеше прегърбен като звяр от зоопарка, а аз се изправих и се отдалечих. Въздухът в къщата вонеше като в клетката на мечка. Стигнах до предната врата и я отворих, без да се обръщам. Чух го да се изправя и да повлича крака към кухнята и замразителя. Затворих вратата зад мене, оставяйки Джон Рансъм в затвора, който сам си беше изградил, и излязох сред един слънчев свят, като че ли току-що сътворен.
5
Когато се върнах в къщата на Том, той седеше пред компютъра, почесваше се по главата и гледаше ту към екрана, ту към разбърканата купчина от изрезки от вестници на бюрото си. От другата страна на стаята копирната машина бълваше лист след лист. И на двата изхода вече имаше купчина от по трийсет сантиметра. Той вдигна поглед към мене, когато надникнах в стаята.
— Видя се с Джон, значи.
Това не беше въпрос. Той кимна — знаеше всичко за Джон Рансъм. Знаеше го от първия момент, в който Джон беше дошъл в къщата му.
— Копирането ще свърши след около два часа. Ще ми помогнеш ли да напишем писмото и да увием пакетите?
— Разбира се — казах. — Какво правиш сега?
— Занимавам се с едно малко убийство в Уестпорт, Кънектикът.
— Продължавай да си играеш — казах. — Аз трябва малко да поспя.
След два часа слязох долу, прозявайки се, и използвах телефона от кабинета, за да ангажирам място за самолет до Ню Йорк, докато последните листа изскачаха от копирната машина.
Том се извъртя със стола си към мене.
— Какво ще кажем в писмото, което ще изпратим със записките?
— Колкото е възможно по-малко.
— Правилно — каза Том и включи нов екран.
„Реших, че трябва да изпратя на вас тези записки, които намерих в боклукчийската кофа зад моя магазин вчера. Още четирима души ще получат копие. Оригиналите унищожих, тъй като миришеха на лошо. Човекът, написал тези страници, твърди, че е убил много хора. И което е още по-лошо, става ясно, че той е офицер от полицията във вашия град. Надявам се, че ще можете да го поставите на безопасно място. При тези обстоятелства предпочитам да остана анонимен.“
— Малко въображение — казах.
— Никога не съм претендирал, че съм писател — Том даде команда да се отпечатат пет копия от писмото, слезе в кухнята и се върна с големи листа амбалажна хартия и с кълбо канап. Завързахме всяка от купчините листа, увихме ги в по два листа от дебелата кафява хартия и отново ги завързахме. Написахме имената и служебните адреси на Изобел Арчър, началникът на полицията Харълд Грийн и Джефри Боу. На четвъртия Том написа ЛАБОРАТОРИЯ ПО ПСИХОЛОГИЯ, ФРБ, КУОНТИКО, ВИРДЖИНИЯ.
— Ами петия? — казах аз.
— Това е за тебе, ако го искаш. Аз предпочитам да си оставя оригинала.
Написах собственото си име и адрес на последния пакет.
Централната поща на Милхейвън изглежда като стара железопътна гара с петнайсетметрови тавани, мраморни подове и двайсет прозорчета в една редица, подобни на гишетата за билети на „Гранд сетнтръл“. Занесох два от тлъстите пакета на едно от тях, а Том занесе две пазарски торби с другите два до съседното прозорче. Човекът на гишето ме попита дали наистина искам да изпращам по пощата тези чудовища. Да, исках. А какво имаше в тях? Документи. Исках да ги изпратя по тарифата за печатни материали.
— Изпратете ги с първа класа — казах.
Той ги премести един по един и каза, че общо ще струва петдесет и шест долара и двайсет и седем цента. А вие сте глупак, показваше цялото му поведение. Когато двамата с Том си тръгнахме, чиновниците прокарваха дълги редове с марки по влажните гъбички на бюрата си.
Върнахме се в жегата. Ягуарът беше паркиран в подножието на дългото мрачно стълбище. Попитах Том дали би имал нещо против да ме закара на едно място да се срещна със стар приятел.
— Ако ме запознаеш с него — каза Том.
6
В пет часа седяхме в огромната стая на долния етаж пред един телевизор, който Том беше извадил от привидния хаос от шкафове за картотеки и офис мебели. Държах в ръка чаша със студен „Джитсенг-ап“, три бутилки от който бях открил в хладилника на Том. Харесвам „Джинсенг-ап“. Не се намират често напитки, които имат вкус на пържен прах.
Алън Брукнър почти беше възвърнал нормалното си тегло, беше гладко обръснат и облечен в красиво сако с нежна елегантна вратовръзка, златните му копчета си бяха на мястото и беше подстриган. Представих го на Том Пасмор, а той ни запозна със Силвия, Алис и Флора. Силвия, Алис и Флора бяха вдовици в края на седемдесетте и началото на осемдесетте и изглеждаха като че ли са прекарали последните четиридесет от тези години, сновейки между фризьорката, класовете по йога и козметичката. Понеже никоя от тях не искаше да остави другата насаме с Алън, тръгнаха си заедно.
— Трябва да го призная на Джон — каза Алън. — Намерил ми е място, където трябва да полагам усилия, за да се почувствам самотен — гласът му се понесе из огромния, покрит с мокет салон на „Голдън Манър“, но никой от белокосите хора, които пиеха чай и ядяха сандвичи с краставица по другите кресла, не се обърна. Бяха свикнали с него.
— Красиво място — казах.
— Майтапиш ли се? Великолепно е — избумтя Алън. — Ако знаех за него, щях да съм се преместил преди много години. Дори намерих за Илайза Морган административна работа тук — всички тези момичета ужасно ревнуват от нея — той понижи глас. — Двамата с Илайза обядваме заедно всеки ден.
— Виждаш ли Джон често?
— Дойде два пъти. Нищо лошо няма в това. Карам го да се чувства неудобно. А не харесвам това, което направих, откакто си върнах акъла или това, което още ми е останало от акъла. Така че не си губи времето с мене и аз нямам нищо против. Сериозно говоря, така е идеално. Джон е доста инфантилен понякога и има да мисли за целия си останал живот.
Том го попита какво е направил.
— Ами след като се аклиматизирах тук, върнах финансите си в разпореждане на адвоката си. Човек трябва да е на моята възраст, за да разбира нуждите ми — може и да не знаете това, но Джон е склонен да издивява и да поема рисковани ходове, а аз просто искам добър и сигурен доход от парите си. Така че го махнах като попечител на имуществото ми и той е недоволен.
— Мисля, че си постъпил добре — казах аз и тъмните, ледени очи на Алън срещнаха моите.
Том се извини и излезе до тоалетната.
— Мисля си за Джон отвреме-навреме — каза Алън, отново понижавайки глас. — Чудя се дали бракът им с Ейприл щеше да продължи. Чудя се кой е той всъщност.
Кимнах.
— Алън, довечера по новините сигурно ще има нещо, което е свързано със смъртта на Ейприл. Нищо повече не мога да ти кажа, но много е вероятно да се окаже голяма история.
— Време беше — каза Алън.
Отпих от моя „Джинсенг-ап“. Джимбо свали очилата си и погледна екрана като Татко, който се връща вкъщи с новини за съкращения в завода. Той ни информира, че един изтъкнат инспектор по убийствата е бил намерен мъртъв тази сутрин при обстоятелства, навеждащи на мисълта, че неотдавнашните сътресения в полицията на Милхейвън не са, може би, приключили. А ето я и Изобел Арчър с по-подробна информация.
Застанала пред оградената сграда на „Белдейм ориентал“, Изобел ни каза, че анонимно обаждане я беше довело тук, в едно изоставено кино близо до мястото на убийствата на Ейприл Рансъм и Грант Хофман, където тя беше убедила преподобния Кларънс Едуардс, свещеникът, който наемаше киното за неделните служби на Конгрегацията на Светия Дух, да й позволи да погледне. В мазето тя бе открила трупа на сержанта от полицията инспектор Майкъл Хоуган, убит, както се вижда от един-единствен изстрел в главата. До тялото на Майкъл Хоуган пишело СИНЯ РОЗА.
При следващите й думи ми идваше да стана и да изръкопляскам.
— Този случай се разследва усилено от Милхейвънската полиция, но по-възрастните жители на града не могат да не забележат смразяващата прилика между тази сцена и смъртта през 1950 година на инспектор Уилям Дамрош, който неотдавна беше реабилитиран във връзка с някогашните убийства на Синята Роза. Да се надяваме, че този път няма да се наложи да чакаме истината в продължение на четиридесет години.
Том се обърна към мене.
— Аз, разбира се, ще те осведомявам, но съм сигурен, че ще можеш да прочетеш за това в „Ню Йорк Таймс“.
— Наздраве за Изобел — казах и си чукнахме чашите.
Дълго след края на новините отидохме да вечеряме в един добър сръбски ресторант в южната част — непретенциозно място с карирани покривки, приглушено осветление и любезни, грижливи сервитьори, все братя и братовчеди, които познаваха Том и изпитваха тиха, но очевидна гордост от чудесната храна, която техните бащи и вуйчовци приготвяха в кухнята. Ядох, докато ми се стори, че ще се пръсна, и казах на Том за писмото, което се канех да напиша. Той ми каза да му изпратя копие от отговора, ако някога го получа. Обещах, че ще го направя.
Когато се прибрахме отново в къщата му, Том каза:
— Знам какво трябва да слушаме.
Той взе от лавицата нов запис на „Селските Ромео и Жулиета“, дирижиран от сър Чарлс Макерас. Музиката ни отведе на дълга разходка из райските градини. Там, дето дръзва ехото да скита, нима ще се уплашим да отидем?
В два след полунощ, което бе средата на деня за Том, ние си казахме лека нощ и се оттеглихме в стаите си, а преди пладне на следващия ден, след още един промеждутък от катарзисни разговори, двамата се прегърнахме и си казахме довиждане на Милхейвънската аерогара. Преди да мина през детектора за метал и да тръгна към моя изход, изгледах го как се отдалечава с лека, почти атлетична походка по дългия коридор, знаейки, че няма място, където той не би дръзнал да отиде.