Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синя роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Troath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)

Издание:

Питър Строб. Гърло

Издателство „Коала“, 1994

Редактор: Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

Част пета
Алън Брукнър

1

Едно трио от новинари от „Леджър“ пристигна около три следобяд. Казах им, че Джон спи, представих се като приятел на семейството и ми бе отговорено, че ще са щастливи да изчакат, докато Джон се събуди. След около час на вратата отново се позвъни и се появи подобна делегация от Чикаго. Проведохме горе-долу същия разговор. В пет на вратата се позвъни, докато аз говорех в антрето по телефона. Натоварени със многоцветни пликчета със снаксове, бележници, писалки и касетофони, на стълбите и около стълбите стояха същите петима. Отказах да събудя Джон, но ми се наложи да размахам телефона в лицето на най-настойчивия репортер, Джефри Боу от „Леджър“.

— Добре де, не бихте ли могли вие да ни помогнете — попита той.

Въпреки името си, което предполага здравеняк на средна възраст, сако от вълнен плат и пепитена жилетка, този Боу беше кльощав младеж на двайсетина години, с увиснали джинси и омачкана памучно-ленена риза. Занемарена черна коса падна над дебелите му очила, когато той се наведе да включи касетофона си.

— Бихте ли могли да ни дадете някаква информация за това как господин Рансъм посрещна новината за смъртта на жена си? Има ли той представа за това как Драгонет е срещнал за пръв път жена му?

Затворих вратата в лицето му и се върнах към Дик Мюлър, колегата на Ейприл от „Барнет и компания“, който каза:

— Господи, какво беше това? — той имаше почти комично съвършен милхейвънски изговор.

— Репортери.

— Те вече знаят, че, а-а, че…

— Знаят — казах. — И няма да им отнеме дълго време да разберат, че сте бил брокер на Драгонет, така че подгответе се.

— Да се подготвя?

— Ами те ще бъдат силно заинтригувани от вас.

— От мене ли?

— Ще искат да интервюират всеки, който някога е имал нещо общо с Драгонет.

Мюлър изстена.

— Така че измислете по какъв начин бихте могли да ги държите настрани от офиса си. Може би ще трябва да престанете да използвате предната си врата за седмица-две.

— Добре, добре, благодаря — каза той. После се поколеба. — Казвате, че сте стар приятел на Джон?

Повторих му информацията, която му бях дал преди Джефри Боу и останалите да ни прекъснат. През тесните прозорци от двете страни на вратата видях да се приближава още една кола и да паркира пред къщата. Двама мъже, единият с касетофон, другият с камера, се измъкнаха и тръгнаха към вратата, ухилвайки се към Боу и двамата му колеги.

— Как е Джон?

— Изпи две питиета и си легна. Той ще има много работа през следващите два дни, така че аз ще остана да му помагам.

Някой блъсна четири пъти по вратата с методичността на метроном.

— Това Джон ли е? — попита Мюлър. Изглеждаше загрижен, дори разтревожен.

— Не. Още един господин от пресата.

Мюлър се задави, представяйки си как цяла тълпа реве името му, докато блъска по вратата на офиса му.

— Ще ви се обадя в някой от следващите дни.

— Когато секретарката ми ви попита за какво се обаждате, кажете, че е във връзка с проекта за моста. Ще трябва да започна да се крия, но това ще ми напомни кой сте.

— Проекта за мост?

От вратата се чуха още ревове и блъскания.

— Ще ви обясня по-късно.

Затворих телефона, отворих вратата и започнах да крещя. Докато успея да обясня, че Джон спи в леглото си, бяха ми направили няколко снимки. Затворих вратата без съвсем да я затръшвам. През една цепнатина в прозореца наблюдавах как се оттеглят по моравата, дъвчат вкуснотиите си, палят цигари и намислят какво да предприемат. Фотографите направиха няколко безцелни снимки на къщата.

Една бърза проверка от долния етаж показа, че горе няма никакво движение, така че Джон или беше успял да проспи цялата тая врява, или я беше пренебрегнал. Взех си „Библиотеката на Наг Хамади“, включих телевизора и седнах на канапето. Обърнах на „Трактат за възкресението“, писмо до един ученик, който се казваше Регинос, и прочетох само няколко думи, преди да осъзная, че както всичко останало в Милхейвън, местният телевизионен канал се бе предал на Уолтър Драгонет.

Бях се надявал, че съчинението от гностическото шушу-мушу и каквото там се случваше по следобедните предавания, би ме развлякло до времето, когато Джон се появи отново, но вместо Фил Донахю или Опра Уинфри, на екрана се появи един от главните новинари, който си спомнях от шестдесетте години. Той изглеждаше почти призрачно добре запазен със същата сресана назад руса коса, същите масивни кафяви очила, същото мощно присъствие и равен глас. Със същото излъчване на непобедимо здравомислие, което си спомнях, той повтори, навярно за двадесети или тридесети път, че цялата редовна програма е спряна, за да може Новинарският екип за бързо реагиране да „ни държи постоянно в течение относно тази трагична история“. Макар че бях гледал този мъж да чете новините в течение на години, не можех да си спомня името му — Джимбо Някойси или Джамбо Едикойси. Той намести очилата си. Новинарският екип за бързо реагиране щеше да остане при събитията, така както се развиваха те в случая с Уолтър Драгонет, които до началото на вечерната програма в седем щяха да ни предлагат изводи и коментари от страна на експерти в областта на криминологията и психологията, щяха да ни съветват как да обсъждаме тези събития с децата си и въобще щяха да се опитват всячески да служат на опечалената ни общност чрез добрите репортажи на загрижените репортери. На екрана зад лицето му тълпа от хора, запълнили Двадесета северна улица, наблюдаваше как облечени в оранжево техници от Отдела за опасни материали към Пожарната команда изнасят тежки варели от малката бяла къща.

Учителят на Регинос, авторът на „Трактат за възкресението“, казваше: „Не мисли, че възкресението е илюзия. Истина е то! Наистина, по-справедливо би било да се каже, че светът е илюзия, а не възкресението“.

Говорителят изчезна от екрана, който се изпълни с репортаж на живо от заляния от множеството „Армъри Плейс“. Тук хората бяха гневни. Те си искаха да им се върне невинността. Джимбо обясни:

— Вече се чуха подкани за уволнението на шефа на полицията, Ардън Вес, за освобождаването от длъжност на Роман Новотни, пълномощник на полицията, а също и градските съветници за четвърти градски район Хектър Рилк и Джордж Вандърмийтър, както и за дискредитирането на кмета Мърлин Уотърфорд.

Можех да прочета надписите на някои от плакатите, които се вдигаха и сваляха ритмично, докато тълпата скандираше: КЪДЕ БЕШЕ, МЪРЛИН? и ВЪН ХЕКТЪР И ДЖОРДЖ. На върха на високото мраморно стълбище, което водеше към главния вход на управлението на полицията, побелял чернокож мъж в тъмен двуреден костюм редеше по мегафона:

— … да възвърнем за себе си и за децата си безопасността на тези квартали… в лицето на безразличието на управниците… в лицето на невежеството на управниците…

Опърпани призраци с касетофони, призраци с пърхут по раменете на отвратителните си морави ризи, с камери и бележници, с дебели очила, плъзгащи се по носовете им, бродеха из тълпата.

Главата на по-млад рус мъж, квадратна като главата на Джимбо, но прикрепена към изпотен врат и към туловище, увито в яке тип „сафари“, погреба думите на оратора под съобщението, че преподобният Климънт Муър, дългогодишен говорител на общността и защитник на гражданските права, е призовал към щателно изследване на милхейвънската полиция и е изискал обезщетение за семействата на жертвите на Уолтър Драгонет. Преподобният Муър беше съобщил, че неговите „протестни молитвени събрания“ ще продължат до оставката на началника на полицията Вес, пълномощника Новотни и кмета Уотърфорд. Преподобният Муър очакваше след няколко дни към неговите протестни молитвени събрания да се присъедини неговият съпреподобен Ал Шарптън от Ню Йорк.

И обратно с тебе в студиото, Джимбо.

Джимбо наведе масивната си руса глава напред и пропя:

— А сега нашият всекидневен коментар от Джо Ръдлър. Какво ще кажеш за всичко това, Джо?

Аз се ококорих, когато още едно гигантско познато лице изпълни екрана. Джо Ръдлър, още един отдавнашен член на Екипа за бързо реагиране, на времето мигновено бе станал популярен заради абсолютната си самоувереност и страстната си защита на местните отбори. Лицето му, което открай време бе клоняло към яркочервеният цвят, а сега бе направо пурпурно, се бе увеличило два пъти. Ръдлър очевидно бе получил повишение като политически коментатор.

— Какво мисля за всичко това ли? Ще ти кажа какво мисля за това. Мисля, че е позорно! Какво се случи с Милхейвън, където хората можеха да си пият бирата, без да се препъват о отрязани глави? Що се отнася до външните агитатори…

Телефонът иззвъня и аз заглуших тази тирада с дистанционното.

Както и преди, вдигнах го, та звъненето му да не събуди Джон Рансъм и, както преди, наложи се да се представя като стар приятел от друго място, преди обаждащият се да се представи също. Но този път ми се стори, че знам името му в момента, в който един колеблив глас попита:

— Господин Рансъм? Може ли да говоря с господин Рансъм?

Веднага в ума ми изникна едно име, което бях чул по телефонния секретар.

Отговорих, че Джон спи и обясних защо непознат вдига слушалката.

— О, добре — каза той. — Ще останете ли с тях известно време? Приятел на Рансъмови ли сте?

Обясних и това.

Дълга пауза.

— Ами бихте ли ми отговорили на един въпрос? Знаете ли какво се случи с госпожа Рансъм и всичко останало, а аз не бих искал да безпокоя господин Рансъм. Той никога… не знам дали…

Изчаках го да започне отново.

— Брайън Дориан ли се казвате?

Той ахна.

— Знаете за мене?

— Разпознах стила ви — казах. — Вие сте оставили съобщение за Джон тази сутрин.

— Аха! — той направи опит да се засмее, сякаш ме е хванал, че се опитвам да го забавлявам. — Та какво става с Ейприл, с госпожа Рансъм? Много се надявам, че се оправя.

— Бихте ли ми казали каква е връзката ви с Рансъмови?

— Моята връзка?

— Работите ли в „Барнет“?

Още едно неловко изсмиване.

— Какво, нещо не е наред ли?

— Тъй като представлявам семейството — казах, — бих искал да знам с кого говоря.

— Ами добре. Художник съм и госпожа Рансъм дойде в ателието ми, когато видя мои работи, и тя хареса това, което видя, та ми поръча две картини за спалнята им.

— Голите тела — казах.

— Видяхте ли ги? Госпожа Рансъм много ги хареса и това много ме поласка, навярно сте видели останалата част от колекцията, все големи неща, нали, и беше нещо като да си имаш меценат, е, меценат, който е приятел…

Гласът му секна. През едно от прозорчетата до предната врата виждах как репортерите подмятат смачкани опаковки от сладкишчета към живия плет. Пет-шест старци бяха заели места по стъпалата и на тротоара от другата страна на улицата, за да се наситят на представлението.

— Ами вижте — казах. — Боя се, че новините не са добри.

— О боже — каза Дориан.

— Госпожа Рансъм почина тази сутрин.

— О боже. Дойде ли въобще в съзнание?

— Не. Брайън, госпожа Рансъм не е умряла от раните си. Уолтър Драгонет е успял да разбере къде точно в „Шейди Маунт“ е тя и че състоянието й се подобрява, така че той преодолял охраната тази сутрин и я убил.

— В деня на арестуването си?

Съгласих се, че изглежда невероятно.

— Но… но що за свят е това? Какво е това? Знаел ли е той нещо за нея?

— Почти нищо — казах.

— Защото тя беше, това беше най-изумителната жена, искам да кажа у нея имаше толкова много, тя беше толкова добра и щедра и пълна със съчувствие… — известно време го слушах как диша тежко. — Ей сега ще ви оставя на спокойствие. Просто не съм и помислял…

— Разбира се, не — казах.

— Просто не мога.

Репортерите се събираха за нова обсада на вратата, но аз нямах сили да затворя телефона, докато Брайън Дориан се бореше с мъката си, затова надничах през прозорчето, продължавайки да слушам приглушените му пъшкания и стенания.

Когато овладя гласа си, той каза:

— Сигурно ви се вижда много странно, че така ми подейства, но вие не сте познавали Ейприл Рансъм.

— Защо не ми разкажете някой път за нея? — попитах. — Мога да дойда в ателието ви и да си поговорим.

— Това и на мене сигурно ще ми помогне — каза той и ми даде телефона и адреса си на улица „Варни“ — в оная тъжна част на града, някога украинско поселище, която обикаляше стадиона.

Проверих какво става с репортерите, които се бяха настанили да се насладят на своето трето или четвърто ядене за деня под одобрителните погледи на растящата тълпа от съседи. Отвреме-навреме някой обитател на „Илай Плейс“ закретваше през боклука да заговори Джефри Боу и колегите му. Видях как една прегърбена старица с претрупан сребърен поднос слезе от стълбите на къщата си от отсрещната страна на улицата, изкачи се по моравата на Рансъм и предложи кафе на отдъхващите си мъже.

От позицията си до вратата виждах Джимбо, който преповтори всичко стъпка по стъпка, припомняйки на зрителите степента и природата на престъпленията на Драгонет, общественото възмущение, уверенията на кмета Уотърфорд, че всичко ще бъде направено, както е било и досега, за да се осигури безопасността на гражданите. В някакъв момент, който не отбелязах съвсем точно, тъй като не изпусках от поглед Боу и компанията му, убийството на Ейприл Рансъм стана публично достояние — така че Джон изпусна появата на екрана на фотографията от „Леджър“, но без него, където жена му бе гушнала грамадния трофей. Знам приблизително кога се случи това, около четири часа, защото тогава сборището от другата страна на улицата се удвои.

През целия следобед редувах гледането на телевизия с ровене в гностическите евангелия и надничане към тълпата и очакващите репортери. По екрана се нижеха лицата на жертвите на Уолтър Драгонет — от малкия, облечен в каубойско костюмче и седнал на конче-люлка Уесли Драм до огромния ухилен Алфонзо Дейкинс, с чаша бира в ръка. Бяха идентифицирани двайсет и две жертви, шестнайсет от тях бяха чернокожи мъже. Ретроспективният поглед придаваше на фотографиите им една и съща атмосфера на обреченост. Неизвестният мъж, намерен в Тунела на мъртвеца, беше представен с въпросителен знак. Фотографията на Ейприл Рансъм от „Леджър“ беше изрязана, оставайки само сияещото й лице. За няколко мига, в които лицето й изпълваше екрана, аз си дадох сметка, че виждам същата жена, чиято снимка бях видял и преди, но че представите ми за нея бяха започнали да се променят: съпругата на Джон сега ми изглеждаше умна и пълна с живот, а не безсърдечна и алчна, и при това толкова красива, че убийството й изглеждаше с една степен по-жестоко от другите. Нещо се бе случило от времето, когато за пръв път бях видял снимката: подобно на Джон, Дик Мюлър и Брайън Дориан, аз бях станал един от опечалените.

Малко по-късно Джон се спусна стремително по стълбите. Ризата и панталоните му бяха омачкани и по лявата му буза, подобно на белег, минаваше черта от притискането на чаршафа или възглавницата. Беше без обувки и косата му беше разчорлена.

— Какво има? — попитах.

— Някакъв лайнар хвърляше камъни в прозореца ми — каза той и се насочи към вратата.

— Чакай — извиках. — Погледна ли през прозореца, преди да слезеш? Знаеш ли какво става?

— Не ми пука какво става — каза той.

— Гледай — казах му и посочих телевизора. Ако си беше направил труда да погледне екрана, той щеше да види фасадата на собствената си къща откъм предната морава, където красива млада репортерка с изненадващото литературно име Изобел Арчър представяше кариерата на най-бляскавата жертва на Месаря.

Той рязко отвори вратата.

Замръзна за миг, изненадан от камерата, репортерите и тълпата. Беше като да се събудиш от ослепителна светлина в очите. От хора, насъбрани по тротоара и верандите, се раздадоха тихи възгласи на изненада и одобрение. Госпожа Арчър се усмихна и натика микрофон в лицето му.

— Господин Рансъм, каква беше първата ви реакция при новината, че Уолтър Драгонет е направил втори, този път успеше опит за убийство на жена ви?

— Какво?

Джефри Боу и останалите се стълпиха наоколо, като щракаха с фотоапаратите и вдигаха високо във въздуха касетофоните си.

— Смятате ли, че Милхейвънската полиция бе осигурила достатъчно охрана на госпожа Рансъм?

Той се обърна към мене и ме погледна безпомощно.

— Какво мислите за Уолтър Драгонет? — извика Джефри Боу. — Какво можете да ни кажете за този човек?

— Я, моля ви, си събирайте багажа и…

— Бихте ли го нарекли нормален?

Други репортери, включително госпожа Арчър, се надвикваха с други въпроси.

— Кой е този мъж зад вас?

— Какво ви влиза в работата? — изкрещя в отговор Джон, на когото вече му бе прекипяло. — Хвърляте камъни в прозорците ми, задавате малоумни въпроси…

Застанах до него и фотоапаратите защракаха като пушкала с конфети.

— Аз съм приятел на семейството — казах. — Господин Рансъм трябваше да преживее тежки дни — смътно чувах собствения си глас да идва от телевизора във всекидневната зад мене. — Всичко, което можем да кажем засега, е, че обвинението срещу Уолтър Драгонет, поне що се отнася до госпожа Рансъм, изглежда по-слабо, отколкото би трябвало да бъде.

Бъркотията от преплетени въпроси се надигна от тълпата репортери. Изобел Арчър натика микрофона си под носа ми и се наведе толкова близо, че хубавите й сини очи и кестенявите й коси съвсем ме дезориентираха. Сякаш се навеждаше за целувка, но ако се опитах да целуна нещо, това щеше да бъде чворестата глава на микрофона. Въпросът й беше остър и директен:

— Значи вие мислите, че Уолтър Драгонет не е убил госпожа Рансъм?

— Мисля, че не е — казах. — И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.

— И вие ли мислите така, господин Рансъм?

Микрофонът сръчно се стрелна пред устата на Джон. Госпожа Арчър се наведе и разшири очи, опитвайки се да измъкне думите му.

— Махайте се от тук на секундата — каза Джон. — Взимайте си камерите и касетофоните и аудиосистемите и се омитайте от тревата ми. Нямам нищо повече за казване.

Изобел Арчър каза: „Благодаря“ и се спря, за да ми се усмихне. И това щеше да бъде всичко, но в тоя момент нещо подтикна Джон да изпадне в още по-дълбока ярост. Червената бръчка на бузата му пламна и той хукна по стълбите, нахвърляйки се върху най-близкостоящите журналисти от мъжки пол, които се оказаха Джефри Боу и фотографът му. Изобел направи знак на собствения си асистент, и без друго насочил вече камерата си към Джон, който блъскаше Боу, точно както ме беше блъскал на футболното игрище през есента на 1960 година.

Кльощавият репортер размаха ръце като вятърна мелница и се строполи с вой на изненада. В мига на стъписване, който последва, Джон се хвърли към фотографа на Боу, който отстъпваше назад и правеше серия от автоматични снимки, които на другия ден се появиха най-горе на втората секция на вестника. Джон го заряза и се втурна като вихрушка към фотографа от Чикаго, който се бе промъкнал до него. Джон грабна фотоапарата му с една ръка и врата му с другата, събори го, скъсвайки каишката на фотоапарата, извъртя се и изстреля фотоапарата като топка към улицата. Той се удари в една кола и отскочи на бетона. След това Джон се понесе към мъжа с камерата.

Джефри Боу се надигна на крака и Джон се извърна от оператора на камерата, който показваше известна готовност да се бие, и пак натисна Боу към земята.

Заела отново позиция в средата на „Илай Плейс“, Изобел Арчър вдигна микрофона към лицето си тип „американско гадже“ и каза към камерите нещо, което предизвика вълна от веселие сред насъбраните съседи. Джон отпусна ръце и се отдръпна от ритащия, пръскащ слюнки репортер. Боу скочи на крака и последва другите репортери и фотографи на улицата. Той отупа мръсните си джинси и огледа едно петно от трева на дясното си коляно, пропускайки да забележи аналогичното петно на десния си лакът.

— Утре пак ще сме тук — закани се той.

Джон вдигна юмруци и се хвърли в атака. Хванах го за ръката и го дръпнах към стълбите — ако не ми се беше оставил, нямаше да мога да го удържа. За тези една-две секунди, докато ми се съпротивляваше, разбрах, че въпреки всичките си тлъстини Джон Рансъм беше значително по-силен от мене. Стигнахме до стълбите и аз отворих вратата. Рансъм нахлу вътре и се извъртя да ме пресрещне.

— Какви бяха тия лайна, дето ги надрънка там?

— Не мисля, че Уолтър Драгонет е убил жена ти — казах. — И не мисля, че той е убил мъжа зад „Сейнт Олуин“.

— Ти луд ли си? — Рансъм се облещи срещу ми, сякаш току-що съм го предал. — Как можеш да говориш така? Всички знаят, че той е убил Ейприл.

— Мислих си за всичко това, докато ти беше горе, и си дадох сметка, че Драгонет не знаеше достатъчно за тези убийства, за да ги е извършил той. Дори не знае какво точно се е случило.

Той ме изгледа страшно за миг, после се извърна безпомощно, седна на канапето и загледа това, което предаваха местните телевизионни канали. Изобел Арчър се усмихна тържествуващо пред камерите и каза:

— И така, изненадващ обрат в историята на Драгонет, след като един приятел на семейство Рансъм изрази съмнение във версията на полицията — тя повдигна към камерата един бележник. — Ще покажем това на запис щом е възможно, но според моите бележки точните думи са: „Мисля, че не е той. И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.“

Тя прибра бележника и едно отчетливо „пук“ я запрати в мрак и мълчание.

— Нима не разбираш? Сега ще започнат да обвиняват мене.

— Джон — казах, — защо Драгонет ще прекъсва своята претоварена програма от клане и кълцане вкъщи, за да разиграе убийствата на Синята Роза? Не ти ли звучат като два съвършено различни типа престъпления? На два различни мозъка?

Той ме изгледа кисело.

— Затова ли излезе и хвърли кокала на тия зверове?

— Не точно за това — отидох до канапето и седнах до него. Рансъм ме изгледа подозрително и се отдалечи на няколко сантиметра. Той започна да подрежда книгите си за Виетнам на по-спретнати, пи-ниски купчини. — Искам да знам истината — казах.

Той изсумтя.

— Какви реални причини има да мислиш, че Драгонет не е виновен? На мен той ми се вижда съвсем подходящ.

— Кажи ми защо.

— Добре — Рансъм, който се бе прегърбил в канапето, седна изправено. — Първо. Той си призна. Второ. Той е достатъчно луд, за да го направи. Трето. Той е познавал Ейприл от посещенията си в службата й. Четвърто. Винаги са му харесвали убийствата на Синята Роза, също като на тебе. Пето. Възможно ли е в Милхейвън да има наистина двама достатъчно луди, за да го направят? Шесто. Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган, които между другото са много добри ченгета и които са заловили много убийци, мислят, че той е виновен. Фонтейн може да е малко чудат понякога, но Хоуган е друго нещо — той е интелигентен, силна личност. Искам да кажа, че ми напомня за най-добрите от тези, които познавах като барета. Всичко у Хоуган е желязно, всичко.

Кимнах. Подобно на мене, Джон беше впечатлен от Майкъл Хоуган.

— И последното, какво беше по ред, седмо ли? Седмо. Той е можел да научи всичко за Ейприл и състоянието й от старата приятелка на майка си, Бети Грабъл в болницата.

— Мисля, че беше Мери Грейбъл — казах. — Прав си за това, той е узнал, че Ейприл е в „Шейди Маунт“. Когато слизах от асансьора с Фонтейн тази сутрин, една възрастна жена на гишето едвам не припадна, когато ни видя. Бих се обзаложил, че е била Мери Грейбъл.

— Знаела е, че е подпомогнала убийството на Ейприл — каза Джон. — Тая гъска не е могла да си държи устата затворена.

— Мислела е, че е подпомогнала сина на старата си приятелка в убийството на Ейприл. Това не е същото.

— Защо си толкова сигурен, че не е той?

— Драгонет твърдеше, че не си спомня нищо, което е направил на това ченге в стаята на Ейприл, Манджълоути. Беше чул Фонтейн да се шегува, че Манджълоути е умрял — и претендираше, че е убил и него. После Фонтейн каза, че е преувеличил, и Драгонет каза, че и той бил преувеличил!

— Играе си психологически игрички — каза Джон.

— Той не знаеше какво е станало с Манджълоути. И освен това е нямал идея, че Ейприл е била убита, докато не го е чул по радиото на полицията. Това е моментът, който най-много ме тормози.

— Защо тогава ще признава? Това също е безсмислица.

— Може би не си забелязал, че Уолтър Драгонет не е измежду най-смислените хора по света.

Рансъм се наведе и се взря за известно време в пода, замислен над това, което бях казал.

— Значи има още някой.

Представих си една от ония картинни загадки, при които окото броди по листата на дъб, докато от тях се открои кинжал, или пък от плетеницата тухли на някоя къща изскочи тичащ човек, тромпет, отворена врата.

— Ти и твоите евристики — той поклати глава, сега почти усмихнат. — Ще трябва да се примиря със следствията от помитането на оня репортер.

— Какви смяташ, че ще бъдат те?

Той отмести единия куп романи един сантиметър настрани, после половин сантиметър в обратна посока.

— Предполагам, че съседите ми са по-убедени от всякога, че аз съм убил жена си.

— Така ли е, Джон? — попитах. — Това е само между нас двамата.

— Питаш ме дали съм убил Ейприл?

Лицето му пламна както преди, но без яростта, която го бе обзела, когато се нахвърли върху Джефри Боу. Той ме погледна втренчено, опитвайки се да изглежда страшен.

— Том Пасмор ли те накара да ме попиташ това?

Поклатих глава.

— Отговорът е не. Ако ме попиташ това още веднъж, ще те изхвърля от къщата. Още нещо?

— Трябваше да попитам — казах.

2

През следващите два дни гледахме града отстрани, по местната телевизия. Когато бяхме в къщата, не обръщахме внимание на репортерите, разположени на предната морава, които варираха между едно неизменно ядро от трима души и тътнещата тълпа от петнайсет души. Не обръщахме внимание и на техните усилия да ни примамят навън. Те звъняха на вратата през равни интервали, притискаха лица до прозорците, изреваваха неговото или моето име с кучешко постоянство… През около час аз или Джон ставахме от петия, шестия или петнадесетия за деня преглед на имената и лицата на жертвите, за да направим проверка на врага през тесните прозорчета от двете страни на вратата. Беше като средновековна обсада, но с телефон.

Обядвахме пред телевизора, вечеряхме пред телевизора.

Някой блъскаше заповеднически по предната врата. Друг някой провря пръсти през отвора на вратата и изрева:

— Тим Андърхил! Кой уби Ейприл Рансъм?

— Кой уби Лора Палмър? — промърмори Рансъм, по-скоро на себе си.

Това беше в събота, деня, в който деканът на Факултета по хуманитарни науки в „Аркхам“ беше оставил на телефонния секретар съобщение, че попечителите на „Аркхам“, комисията на инспекторите и обществото на завършилите колежа поотделно бяха внесли оплаквания от телевизионния език и поведение на професор Рансъм от Катедрата по религия. Би ли могъл професор Рансъм да предложи известни уверения, че всички юридически въпроси ще бъдат приключени до началото на зимния семестър? Съобщението дойде след борбата ни да излезем и да се приберем през тълпата, когато се наложи да отидем до погребалното бюро „Трот Брадърс“.

Като се има предвид всичко това, Джон не се справяше толкова зле. Най-ужасното ни преживяване в „Трот Брадърс“ бяха маниерите на Джойс — „Наричайте ме просто Джойс“ — Трот Броуфи, дъщеря и единствено дете на единствения останал господин Трот. Пред Наричайте-Ме-Просто-Джойс репортерите изглеждаха самата тактичност. Тлъста и колосално бременна, професионално неспособна да скърби, тя отдавна беше решила, че най-добрият начин да посреща изпречилите се на пътя й покрусени хора беше решителната съпричастност, която тя би нарекла „здравомислие“.

— Ние ще свършим чудесна работа с милата ви женица, господин Рансъм, ще видите, че ще изглежда така прекрасно, като в сватбения ви ден. Този тук ковчег ви предлагам за нуждите на излагането по време на службата, а за урната можем да поговорим по-късно, имаме някои, които са същинска прелест, но погледнете този сатенен, по-плътен, твърд и блестящ от него не бихте могли да намерите — идеална рамка за една хубава картинка, ако ми позволите да се изразя така. Не можете да си представите каква мъка ми е да влача това бебе напред-назад из залата, мамичко, ако Уолтър Драгонет се беше появил тук, щеше да удари две наведнъж, за баща ми това щеше да бъда задачата на живота му, нали, о божке, тоя път бяха газове. Имали ли сте тези ужасни болки от газове? Най-добре ще е да седна тук, докато вие и приятелят ви обсъдите нещата, просто не ми обръщайте внимание, Боже, и без друго всичко вече съм чувала, хората наистина не знаят какво говорят, когато идват тук.

Наложи се да преживеем поне два часа с Наричайте-Ме-Просто-Джойс, което още веднъж доказа, че дори истински ужасното може да стане отегчително, когато си изложен на него достатъчно дълго. През това време Джон нае „изложбения“ ковчег, поръча некролога и поканите за погребението, ангажира час в крематориума, купи урна и място за нея в един мавзолей, осигури „Параклиса на покоя“ и свещеник, непринадлежащ към никоя секта, за заупокойната служба, взе под наем кола за процесията до мавзолея, поръча цветя, включи в условията грим и прическа за покойната, плати за органист, орган и деветдесет минути утешителна класическа музика и написа чек за около десет хиляди долара.

— Е, много обичам хора, дето знаят какво искат — каза Наричайте-Ме-Просто-Джойс. — Някои идват тук и се пазарят, като че ли ще могат да го вземат със себе си там. Но аз съм била там и уверявам ви, няма да могат.

— Била сте там? — попитах.

— Всичко дето ти се случва, като умреш, била съм да го видя — каза тя. — И всичко, което бихте искали да знаете, мога да ви го кажа.

— Май е време да си тръгваме — каза Рансъм.

Рано вечерта Рансъм седеше в притъмняващата стая, вторачен в светлото петно на екрана, който отново показваше скандиращата тълпа на „Армъри Плейс“. Мислех си за Наричайте-Ме-Просто-Джойс и бебето й. Някой ден детето щеше да поеме погребалното бюро. Представях си го като мъж в средата на четиридесетте, ухилен шишко, докато потупва по гърба и стопява леда с някой анекдот за лов на пъстърва, Ей богу, това беше най-голямата риба, която някога е била вадена от тая река, уф, пак се обажда ишиасът ми, извинете ме за секунда, хора.

Едва врата в мислите ми се отвори внезапно и през нея нахлу потоп от светлина. Без да кажа нищо на Рансъм, аз се върнах в стаята си и запълних около петнайсет страници от големия тефтер, който в последния момент се бях сетил да мушна в ръчната си чанта. Книгата ми от само себе си беше направила още една крачка напред.

3

Това, което отвори врата към пространството на въображението, беше сблъсъкът между Уолтър Драгонет и моята увереност, че детето на Наричайте-Ме-Просто-Джойс ще бъде копие на майка си. Когато отидох в „Шейди Маунт“ оная сутрин, аз имах идея, която смъртта на Ейприл Рансъм беше изтрила — но всичко случило се след това беше уголемило малката стаичка на идеята ми, така че по времето, когато се върна при мене през вратата на въображението, тя беше прераснала в цяло крило на сграда със свои собствени коридори, стълбища и прозорци.

Видях, че мога да използвам част от живота на Уолтър Драгонет, за да опиша детството на Чарли Карпинтър. Чарли беше убивал други хора, преди да срещне Лили Шиън: едно малко момиченце, една млада майка и още двама-трима души в градовете, където бе живял, преди да се завърне в родното си място. Милхейвън щеше да бъде родното място на Чарли, но в книгата той щеше да има друго име. Деянията на Чарли бяха подобни на тези на Уолтър Драгонет, но обстоятелствата от детството му щяха да бъдат като моите, само че ужасяващо засилени. Щеше да има фигура, подобна на господин Лансър на Уолтър Драгонет. Изтръпнах с цялото си същество, когато видях огромната глава на Хайнц Стенмиц да се накланя към моята — бледи сини очи и миризма на кърваво месо.

През времето на ранното детство на Чарли баща му убива няколко души единствено за отмъщение и петгодишният Чарли съхранява тайната на баща си. Ако опишех всичко това през очите на Чарли, бих могъл да започна да разбирам какво би могло да накара някого да се превърне в Уолтър Драгонет. „Леджър“ се опитваше да направи това, но тромаво, разпитвайки социолози, свещеници и полицаи; това се бях опитал да направя и аз, когато поставих снимката на майката на Тед Бънди върху хладилника си.

За втори път през този ден книгата ми разцъфтя за живот в мене.

Видях петгодишния Чарли Карпинтър в моята стара спалня на Шеста Южна улица, загледан в рисунъка на тъмносините рози, изкачващи се по светлосиния тапет; злочест и отчаян, докато баща му бие майка му. Чарли се опитваше да влезе в тапета и да избяга в безопасното, безжизнено съвършенство на притворените листенца и преплетените стъбла.

Видях как детето върви по авеню „Ливърмор“ до „Белдейм ориентал“, където на задния ред Минотавърът го чакаше, за да го захвърли телом в един филм на предателство и възбуда. Действителността се сплескваше под тежестта на уроците на Минотавъра — истинските чувства, които той събуждаше, биха те накъсали на кървящи парцали, ето защо ти забравяш всичко. Нарязваш спомена на парченца, затваряш го в милиони различни дупки. Минотавърът беше щастлив с тебе, той те притискаше, ръцете му те смазваха и светът умря.

Тъй като колоните с цифри са напълно лишени от емоции, Чарли стана счетоводител. Той имаше повтарящи се сънища и установени навици. Никога не преспиваше с жена, ако не я беше вече убил, много внимателно и прецизно, в главата си. Веднъж на два месеца правеше бърза, безлична любов с мъже и може би веднъж в годината, когато си позволеше да пие твърде много, досаждаше на някой мъж, забърсан в бар за хомосексуалисти, като изпадаше в истерично бебешко бъблене, докато разтъркваше ерекцията на непознатия по лицето си.

Чарли беше участвал във войната във Виетнам.

Щеше да убие Лили Шиън в момента, в който влезеше в нейния дом на езерото. Ето защо беше откраднал лодката и я беше оставил да се носи между тръстиките, ето защо се появяваше толкова рано сутринта в къщата й.

Трябваше да се върна назад през първата една трета от романа и да вмъкна промените, необходими, за да препращат към детството на Чарли, което току-що бях измислил. Това, което читателят научаваше за него — безжизнената му привързаност към отегчителната му работа, отбягването на всякаква близост — щеше да буди злокобни предчувствия. Читателят щеше да долови, че Лили Шиън се излага на опасност, опитвайки се да примами Чарли в сюжета, който ми бе напомнил за Кент Смит и Глория Грийъм. Ти, сърце мое, драги Читателю, без когото нито една книга нямаше да бъде написана, щеше да видиш как в романа, започнал на пръв поглед като роман за примамването на един невинен младеж в клопка, жената, която се опитваше да манипулира невинния, щеше да се сблъска със зловеща изненада.

Първата трета от романа щеше да завърши с убийството на Лили Шиън. Втората трета щеше да бъде разказ за детството на Чарли — хрумна ми, че детето Чарли трябва да има различно име, така че отначало ти, драги Читателю, да се чудиш защо внезапно ти се представя покъртителния живот на едно дете, което няма връзка с първите двеста страници от книгата. Това объркване щеше да приключи, когато детето, на осемнайсетгодишна възраст, се запишеше в армията под името Чарлс Карпинтър. Залавянето на Чарли щеше да заеме последната трета.

Заглавието на този роман щеше да бъде „Царството небесно“ и мотото към него щеше да бъде от евангелието от Тома, което бях чел в „Сентръл парк“.

Вътрешната музика на „Царството небесно“ щеше да бъде търсенето на Минотавъра. Чарли щеше да се е върнал в Милхейвън (под името, с което градът щеше да фигурира в романа), защото, макар че имаше съвсем частично съзнание за това, той искаше да намери мъжа, който бе блудствал с него в „Белдейм ориентал“. Спомените за Минотавъра щяха да го преследват цял живот и да изпълват последната трета от книгата. Веднъж — без сам да знае защо — той щеше да посети празния киносалон и да има преживявания, сходни с моите от вчерашната сутрин.

Минотавърът щеше да бъде като страховит, скрит в дъното на пещерата Бог, чиито следи и въздействия са разпръснати навсякъде из видимия свят.

След което имах едно последно прозрение, преди отново да сляза долу. Филмът, който петгодишния Чарли гледаше, когато усмихнатото чудовище седна на съседното място, беше „От опасни дълбини“. Нямаше значение, че никога не го бях гледал — макар че бих могъл да го гледам, ако остана в Милхейвън достатъчно дълго — защото заглавието беше всичко, което ми трябваше.

Имах нужда от причина обаче, та толкова малко дете да бъде пращано на кино няколко дни поред, и тя се появи веднага щом осъзнах необходимостта. Майката на малкия Чарли умираше в къщата на Карпинтърови. Необходимият образ отново изникна от непосредственото минало. Видях бледото, насинено, лишено от съзнание тяло на Ейприл Рансъм, проснато на белите чаршафи. Ново проникновение дойде заедно с образа, така че знаех, че бащата на Чарли беше пребил жена си, докато тя изпадне в безсъзнание, и сега я оставяше да умре. За около седмица малкото момче, което бе пораснало като Чарли Карпинтър, бе живяло с умиращата си майка и бащата, който я беше убил, и през тези страховити дни то бе срещнало Минотавъра и бе погълнато.

 

Оставих писалката. Ето че имах книга, „Царството небесно“. Исках да се загърна с нея като в одеало. Исках да изчезна в историята така, както малкият Чарли (все още под друго име) копнееше да се стопи сред сините рози, преплетени на по-светло синия фон на тапетите в моята спалня — да се превърна в извивката на един лист от бряст по авеню „Ливърмор“, в топлия, стържещ от цигарите глас в мрака, в отблясъка на сребърна светлина, попаднала за миг върху гладката глава на тъмнокож мъж, в прашния сноп от по-бледа светлина, устремена към екрана в един почти празен салон.

4

С две изключения, уикендът премина по начина, по който минаха и предишните дни. По предложение на Рансъм аз свалих ръкописа и новите си наброски на масата в трапезарията, където щастливо изрязвах пасажи и страници от това, което бях написал, и като използвах поредица от меко плъзгащи се моливи, съвършено подострени в една много хитра електрическа острилка, написах новите страници за детството на Чарли върху жълта хартия.

Рансъм любезно ми услужи с жълтата хартия, електрическата острилка и моливите, но мисълта, че имам желание да прекарвам по два часа всеки ден в работа, ту го дразнеше, ту го хвърляше в униние. Проблемът възникна почти веднага след като той ми помогна да се настаня на масата в трапезарията.

Той се вгледа подозрително в хартията, електрическата острилка, купчината бележки, изписаните страници.

— Пак ли имаш евристична криза?

— Нещо такова.

— Предполагам, че това тебе много те радва.

Той се върна във всекидневната така внезапно, че го последвах. Отпусна се на канапето и се вторачи в телевизора.

— Джон, какво ти става?

Той не ме погледна. Хрумна ми, че сигурно се е държал по този начин и с Ейприл. След доста продължително мълчание, той каза:

— Ако смяташ само да работиш, по-добре си отивай в Ню Йорк.

Някои хора си представят, че писането е нещо, което се прави между две питиета или веднага след дълги разходки из йоркширските долини. Ронсъм току-що се беше поставил в тая категория.

— Джон, знам, че преминаваш през ужасен период от живота си, но все пак не разбирам защо се държиш така.

— Как?

— Както и да е — казах. — Опитай се да разбереш, че не те пренебрегвам.

— Е — изсумтя той — свикнал съм да живея с егоисти.

Той не ми продума до края на деня. Направи си вечеря, отвори бутилка „Шато Петрю“ и изяде вечерята и изпи бутилката, гледайки телевизия. Когато предаванията за Уолтър Драгонет свършиха, той се прехвърли на програмите с новини; когато те свършиха, включи на СиЕнЕн до началото на „Нощна линия“. Единственото прекъсване беше непосредствено след като приключи с яденето си, когато той занесе чашата с вино до телефона, обади се в Аризона и каза на родителите си, че Ейприл е била убита. По това време аз се бях върнал в трапезарията, ядях сандвич и нанасях поправки в ръкописа си, и бях сигурен, че Рансъм знае, че мога да го чуя, докато казва на родителите си за своя стар познат от армията, писателя Тим Андърхил, който бил дошъл „чак от Ню Йорк да ми помогне да се справя. Нали знаете, с телефоните, пресата, подготовката на погребението“. Той приключи разговора с уговорката да ги вземе от летището. След края на „Нощна линия“ Рансъм изгаси телевизора и се качи горе.

На другата сутрин направих бърза разходка преди репортерите да се появят. Когато се върнах, Рансъм изхвърча от кухнята и попита дали бих искал кафе. А яйца? Смяташе, че трябва да закусим, преди да отидем у тъста му и да му кажем.

Би ли искал и аз да дойда, докато казваме на Алън? Разбира се, че той искаше, естествено, че той искаше — освен ако не предпочитах да си остана вкъщи и да работя. Той приемаше и това.

Или вече бях престанал да съм егоист, или той ми беше простил. Намусеният, безсловесен Рансъм го нямаше вече.

— Можем да излезем през задната врата и да се промушим през някой процеп в живия плет. Репортерите няма да разберат, че сме напуснали къщата.

— Има ли нещо, което не знам? — попитах.

— Обадих се на декана у дома му снощи — каза той. — Най-после разбра, че не мога да му обещая всичко да е уредено до септември. Каза, че ще се опита да успокои попечителите и инспекторите. Смята, че ще може да организира някакъв вот на доверие в моя полза.

— Значи поне работата ти е подсигурена.

— Май е така.

 

Второто изключително събитие за седмицата се случи преди посещението ни у Алън Брукнър. Джон влезе в кухнята, докато аз закусвах, за да ми каже, че Алън има отново един от „добрите“ си дни и че ни очаква да отидем при него до половин час.

— Той прави „Блъди Мери“, така че поне е в добро настроение.

— „Блъди Мери“?

— Правеше тоя коктейл за мене и Ейприл всяка неделя — ние почти винаги отивахме при него на късна закуска.

— Каза ли му защо искаш да го видиш?

— Искам да не е напрегнат, за да може да разбере.

Звънецът иззвъня и по вратата се заблъска с юмруци. Един едва доловим глас помоли Джон да отвори, ако обичате, моля. Глутницата отвън обикновено не беше толкова учтива.

— Да се махаме — каза Джон. — Погледни отпред да не би да се промъкват покрай къщата.

Щом минах през портала, телефонът започна да звъни. По вратата се хлопна два пъти с юмрук и някакъв глас извика:

— Полиция, господин Рансъм, искаме да говорим с вас.

Мъжете на вратата надникнаха през прозорчетата и аз се озовах очи в очи с инспектор Уийлър. Ухилената, мустаката глава на инспектор Мънроу се появи на прозорчето от другата страна на вратата. Мънроу каза:

— Отвори, Андърхил.

От телефонния секретар се чу гласа на Пол Фонтейн:

— Господин Рансъм, казват ми, че пренебрегвате инспекторите, които са на вратата ви. Хайде не бъдете лоши момчета и пуснете добрите полицаи да влязат. В края на краищата полицията е ваш…

Отворих вратата, поканих Мънроу и Уийлър и грабнах телефона.

— Тук е Тим Андърхил — казах в слушалката. — Помислихме хората ви за репортери. Току-що ги пуснах.

— Полицията е ваш приятел. Бъдете добри момчета и говорете с тях, ако обичате — той затвори, преди да успея да отговоря.

Джон пристигна разпенен от коридора във всекидневната, размахвайки пръст към нашите тъмни силуети в антрето.

— Искам тия хора да изчезнат на секундата, чуваш ли? — той се втурна и изведнъж се закова. — Ох. Извинете.

— Няма нищо, господин Рансъм — каза Уйлър. Двамата следователи прекосиха половината от всекидневната. Тъй като Джон не се приближи да ги посрещне, те си размениха бърз поглед и спряха. Мънроу пъхна ръце в джобовете си и внимателно разгледа картините. Джон каза:

— Вие седяхте с нас на разпита.

— Аз съм инспектор Уийлър, а това е инспектор Мънроу.

Устата на Мънроу се сгърчи в ледена усмивка.

— Мисля, че отгатвам защо сте тук — каза Джон.

— Лейтенантът беше доста изненадан от забележките ви оня ден.

— Аз не съм казвал нищо — каза Джон. — Той каза. Ако искате да сте точни.

Той скръсти ръце на гърди, като ги подпря върху могилата на корема си.

— Бихме ли могли да седнем, моля? — попита Уийлър.

— Да, заповядайте — каза Джон, пусна ръцете си и се устреми към най-близкото кресло.

Мънроу и Уийлър седнаха на канапето, а аз се отпуснах върху второто кресло.

— Трябва да се срещна с бащата на Ейприл — каза Джон. — Той все още не знае какво се е случило.

Уийлър каза:

— Бихте ли искали да му се обадите, господин Рансъм, да му кажете, че ще закъснеете?

— Няма значение — каза Джон.

Уийлър кимна.

— Както желаете, господин Рансъм — той отвори бележника си.

Джон се въртеше като ученик, който има нужда от тоалетна. Уийлър и Мънроу ме погледнаха, Мънроу ми отпрати отново ледената си усмивка и пое нещата в свои ръце.

— Смятах, че признанията на Драгонет ви удовлетворяват.

Рансъм въздъхна и се отпусна върху облегалката.

— В по-голямата си част, тогава, да.

— И мене също — вметна Джон.

— Имахте ли съмнения относно достоверността им по време на разпита?

— Да — казах. — Но и преди това имах известни съмнения.

Мънроу ме изгледа свирепо, а Уийлър каза:

— Какви например?

— Какви са въобще съмненията ми?

Той кимна. Мънроу се облегна назад, смъкна сакото си и се опита да ме халоса с поглед.

Казах им това, което бях казал на Джон два дни преди това — че разказът на Драгонет за нападенията му над неизвестния мъж и над Манджълоути ми се беше видял импровизиран и нереалистичен.

— И най-вече мисля, че цялото самопризнание е било повлияно. Той започва да говори за жената на Джон, след като чува по радиостанцията, че тя току-що е била убита.

Мънроу каза:

— Бихте ли ни казали, откъде изскочи тази приказка за Драгонет и радиостанцията?

— Бих искал да знам каква е целта на посещението ви — отговорих.

За миг двамата следователи замълчаха. Най-сетне Мънроу отново ми се усмихна:

— Господин Андърхил, имате ли някакви основания за това твърдение? Вие не сте бил в колата с Уолтър Драгонет.

Джон ме погледна въпросително. Той, разбира се, си спомняше.

— Един от офицерите в колата с Драгонет ми каза как е станало.

— Невероятно — каза Мънроу.

— Бихте ли ни казали кой е бил в колата с Уолтър Драгонет, когато идва това съобщение?

— Пол Фонтейн и един униформен офицер — Съни — са седели на предната седалка. Драгонет е бил отзад в белезници. Съни е чул как диспечерката е казала, че госпожа Рансъм е била убита в болницата. Драгонет също е чул. Тогава той казал: „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да я спасите.“ Инспектор Фонтейн попитал дали той признава, че е убил Ейприл Рансъм, и Драгонет казал, че да. В тоя момент той би признал всичко.

Мънроу се наведе напред.

— Какво се опитвате да постигнете?

— Искам да арестуват, когото трябва.

Той въздъхна.

— Как въобще се срещнахте със Съни Бъринджър?

— Срещнах го в болницата и след разпита.

— Предполагам, че никой друг не е чул тези твърдения.

— Чу ги още един човек — не погледнах към Джон. Изчаках. Двамата инспектори се бяха вторачили в мене. Седяхме в дълго, както ми се стори, мълчание.

— И аз ги чух — каза най-сетне Джон.

— Почна се — каза Уийлър.

— Почна се — каза Мънроу. Той се изправи. — Господин Рансъм, бихте ли дошли с нас на „Армъри Плейс“, за да повторим отново какво сте правили сутринта, когато жена ви е била убита?

— Всички знаят къде съм бил в четвъртък сутринта — той изглеждаше объркан и разтревожен.

— Бихме искали да чуем това с повече подробности — каза Мънроу. — Това е рутинна процедура, господин Рансъм. Ще се върнете тук след един-два часа.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Ако настоявате, може да присъства и адвокат.

— Фонтейн си е променил мнението — казах. — Прослушал е записите и не е харесал неубедителното признание.

Двамата инспектори не си направиха труда да ми отговорят. Мънроу каза:

— Много ще сме ви благодарни, ако ни съдействате, господин Рансъм.

Рансъм се обърна към мене:

— Мислиш ли, че трябва да извикам адвокат?

— Аз бих го направил.

— Нямам за какво да се притеснявам — той се извърна към Уийлър и Мънроу. — Хайде, да свършваме по-скоро.

Тримата се изправиха. След миг, изправих се и аз.

— О, боже — каза Джон. — А трябваше да ходим у Алън.

Двете ченгета гледаха ту мене, ту него.

— Би ли отишъл там? — каза Джон. — Да му обясниш всичко и да му кажеш, че ще отида да го видя при първа възможност?

— Да му обясня всичко? Какво имаш предвид?

— За Ейприл.

Мънроу бавно се усмихна.

— Не мислиш ли, че ти трябва да направиш това?

— Щях да го направя — каза Джон. — Кажи му, че ще говоря с него, веднага щом се освободя. Така ще се чувствам по-добре.

— Съмнявам се.

Той въздъхна.

— Тогава обади му се и му кажи, че е трябвало да отида да дам показания, но че ще дойда след обяд веднага, когато мога.

Кимнах и инспекторите излязох с Джо. Джефри Боу и неговият фотограф изприпкаха към нас, оплезили език като кученца. Фотоапаратът започна серия от залпове. Когато Мънроу и Уийлър вкараха Рансъм в колата си, без да забравят да предпазят с длан главата му и да го наместят на задната седалка, Боу погледна назад към къщата и избоботи името ми. Той се затича към мене и аз затворих и заключих вратата.

Звънецът започна да звъни, звъни, звъни.

— Махай се — казах.

— Арестуван ли е Рансъм?

Тъй като не отговорих нищо, Джефри залепи лице на прозорчето отстрани на вратата.

Алън Брукнър вдигна, след като телефонът беше звънял две-три минути.

— Кой е?

Казах му името си.

— Пихме заедно в кухнята.

— Сетих се! Хубав човек сте! Ще дойдете ли днес?

— Ами да, имах намерение, но се случиха едни работи и Джон за известно време няма да може да дойде.

— Какво значи това? — той се изкашля с шумна, обезпокояваща кашлица, придружена от раздиращи звуци дълбоко в дробовете му. — Ами „Блъди Мери“? — последва още от ужасната кашлица. — По дяволите „Блъди Мери“, къде е Джон?

— Полицията искаше да поговори още малко с него.

— Вие ми кажете какво става с дъщеря ми, младежо. Достатъчно са ме правили на глупак.

На вратата се заблъска с юмрук. Джефри Боу все още зяпаше през прозорчето.

— Ще дойда веднага щом мога — казах.

— Предната врата е отключена — той затвори.

Върнах се през портала. Телефонът нададе писък. Звънецът заехтя.

Минах през кухнята и излязох в задния двор на Рансъм. Живият плет се пресичаше с редица от дървета, подобни на коледни елхи. Над тях се подаваха куличките и островърхите покривчета на съседната къща. От предната част на къщата се чуваше сподавена глъчка. Пресякох моравата и се вмъкнах през процепа между живия плет и последното дърво. Светлината изчезна и живите, остри миризми на листа и сокове ме обградиха с уютна завивка от мрак. После дървото се огъна и аз излязох на един празен, облян от слънце заден двор.

Едва не се разсмях на глас. Можех просто да се отдалеча — и така и направих.

5

Това чувство за бягство в момента, в който стъпих на плочестите камъни, които разделяха буренясалата морава на Алън Брукнър.

Завъртях топката и влязох. Във въздуха се носеше дъх на гниещ боклук, както и някаква друга, по-остра миризма.

— Алън — извиках. — Тим Андърхил е.

Пристъпих напред до дебел пласт от писма и навлязох във всекидневната, или библиотеката, или каквото там беше. Писмата, които Джон беше хвърлил върху канапето, още стояха там, едвам видими в мрака. Лампите бяха угасени и тежките завеси бяха спуснати. Миризмата на боклук се засили, другата воня — също.

— Алън?

Заопипвах за ключ, но попаднах само на гола гладка стена, тук-там леко лепкава. Нещо малко и черно се стрелна по пода и се скри зад завесата. Още няколко чинии с недоизядена храна бяха поставени на пода.

— Алън!

От стените се разнесе глухо ръмжене. Зачудих се дали Алън Брукнър не умира някъде из къщата — дали не е получил удар. Дойде ми неимоверно егоистичната мисъл, че може би няма да ми се наложи да му казвам за смъртта на дъщеря му. Върнах се в коридора.

На масата на трапезарията лежаха прашни листа. Изглеждаше като моята работна маса в къщата на Джон. До масата край зарязаната работа беше поставен стол.

— Алън?

Ръмженето идваше от дъното на коридора.

В кухнята миризмата на лайна изригна като експлозия. Върху кухненския плот бяха натрупани няколко кутии от пица. Спуснатите щори пропускаха треперлива, слаба светлина, която като че ли нямаше единен източник. Дъната на чаши и ръбовете на чинии се подаваха над перваза на мивката. Пред печката лежеше валмо от хавлиени и кухненски кърпи. Върху кърпите имаше мръсна, неопределима купчина, около трийсет сантиметра висока и покрита с пелена опиянени мухи.

Изпъшках и притиснах челото си с дясната си ръка. Исках да се махна от къщата. От вонята ми се повръщаше и виеше свят. И тогава чух ръмженето отново и видях, че друго същество, същество, непринадлежащо на моя вид, ме наблюдава.

Под кухненската маса клечеше прегърбена черна фигура. От нея се излъчваше интензивното усещане за ярост и болка. Две бели очи се движеха насред чернотата. Стоях пред Минотавъра. Вонята на изпражненията му ме заобикаляше отвсякъде.

— Ще си имаш неприятности — изръмжа Минотавъра. — Аз съм стар човек, но не съм лесен противник.

— Знам — казах.

— Лъжите ме подлудяват. Подлудяват — той се размърда под масата и покривката падна от главата му. Белият мъх на бакенбардите му заблестя. Свирепите му очи се насочиха към мене. — Ще ми кажеш истината. Сега.

— Да — казах.

— Дъщеря ми е мъртва, нали?

— Да.

Конвулсия като от електрошок изпъна гръбнака му и вирна брадичката му.

— Автомобилна злополука? Нещо такова ли?

— Била е убита — казах.

Той килна главата си назад и покривката се смъкна от раменете му. Лицето му бе разпънато от гримаса. Сякаш някой го бе пронизал в слабините. Със същия ужасяващ шепот той попита:

— Кога? Кой?

— Алън, не би ли искал да излезеш изпод тая маса?

Той отново ме изгледа с яростна съсредоточеност. Коленичих. Бръмченето на мухите изведнъж като че ли се засили.

— Кажи ми как е била убита дъщеря ми.

— Преди около седмица една камериерка я намира пронизана и пребита в стая в хотел „Сйнт Олуин“.

Алън надяде ужасно стенание.

— Не се знае кой го е направил. Ейприл е била откарана в „Шейди Маунт“, където остава в кома до тази сряда, когато започва да показва признаци на подобрение. В четвъртък сутринта някой прониква в стаята й и я убива.

— Без тя да излезе от комата?

— Да.

Той отново отвори очите си на Минотавъра.

— Арестуван ли е някой?

— Има едно фалшиво признание. Излез изпод масата, Алън.

По белия мъх на бузите му блестяха сълзи. Той поклати глава ожесточено.

— Нима Джон е мислел, че съм прекалено слаб да чуя истината? Не съм чак толкова дяволски слаб в тоя момент, синко.

— Виждам — казах. — Защо седиш под кухненската маса, Алън?

— Обърках се. Изгубих се — той отново ми хвърли зверски поглед. — Джон трябваше да дойде. Щях най-после да изтръгна истината от тоя проклет мой зет — той поклати глава и насочи към мене очите си на Минотавър. — Къде е той?

Дори в това ужасно състояние, Алън притежаваше мощно достойнство, което едвам бях усетил предишния път. Скръбта му за миг го беше извадила от деменцията. Изпитах пронизващо съжаление към стареца.

— Точно когато тръгвахме, дойдоха двама инспектори. Те помолиха Джон да отиде с тях в полицията, за да даде показания.

— Но не е арестуван.

— Не е.

Той отново загърна раменете си с покривката и я уви плътно около врата си с едната ръка. Имаше вид на покривка за маса. Приближих се. Очите ми смъдяха, сякаш бях цвръкнал сапун в тях.

— Знаех, че е мъртва — той се прегърби навътре и за миг доби изглед на праисторическа маймуна, както при първото ми идване. Главата му започна да се тресе.

Помислих, че отново ще изчезне в покривката си.

— Би ли искал да излезеш изпод тая маса, Алън?

— Би ли искал да спреш да си толкова снизходителен? — очите му пламтяха, но това вече не бяха очите на Минотавъра. — Добре де. Добре. Искам да изляза изпод масата.

Той се хвърли напред и заплете краката си в плата. Борейки се да освободи ръцете си, затегна парчето, омотано около гърдите му. В очите му блесна панически страх.

Приближих се и се наведох под масата. Брукнър се сражаваше с покривката.

— Проклета работа — каза той. — Мислех, че ще съм в безопасност — а се уплаших.

Открих един от краищата и го дръпнах. Брукнър размърда рамото си и дясната му ръка се измъкна от плата. Държеше револвер.

— Ето — каза той. — Най-после. Лесна работа.

Той измъкна другото си рамо и покривката се смъкна до кръста му. Измъкнах пистолета и го поставих на масата. Двамата издърпахме целия плат от краката му и Алън премести първо едното си коляно, после другото, и изпълзя изпод масата. Покривката излезе заедно с него. Най-после той пое ръката ми и се закрепи на коляно, докато стъпи на едното си стъпало, обуто в опушеносин чорап. След това го дръпнах, докато се изправи и постави другото си стъпало, обуто в черен чорап, върху покривката.

— Готово — каза той. — Тип-топ сме.

Той залитна напред и се остави да го хвана за лакътя. Повлякохме се през кухнята към един стол.

— Стари схванати стави — каза той и започна предпазливо да протяга ръце и повдига крака. В бакенбардите му още лъщяха сълзи.

— Ще се погрижа за тая мръсотия на пода — казах.

— Прави каквото щеш — от него отново се надигна вълна от мъка и ярост. — Ще има ли погребение? Добре ще е да има, защото аз отивам на него — лицето му се вдърви от гняв и от усилието да спре сълзите си. Минотавърските очи отново блеснаха. — Хайде, казвай.

— Погребението е утре. В един часа при „Трот Брадърс“. Ще бъде кремирана.

Свирепата гримаса отново разпъна чертите му. Той скри лице зад възлестите си ръце, облегна лакти върху коленете си и шумно заплака. Ризата му беше посивяла от прах и почерняла по ръба на яката. Кисела, немита миризма се носеше от него, едвам различима сред вонята на изпражнения.

Най-сетне той престана да плаче и избърса носа о ръкава си.

— Знаех си — каза той и вдигна поглед към мене. Клепачите му бяха зачервени и възпалени.

— Да.

— Затова стигнах до това положение — той избърса повечето от сълзите по копринено белите си бакенбарди. По лицето му премина сянка на болка и объркване, почти толкова ужасна, колкото и скръбта му.

— Ейприл смяташе да ме заведе — имаше такова едно място — внезапният гняв отново се разтопи в мъката и тялото му се затресе от усилието да изглежда свиреп, когато всъщност му се плачеше.

— Тя смяташе да те заведе някъде?

Той размаха големите си ръце из въздуха, отхвърляйки темата.

— А това за какво е? — посочих жужащата купчина върху кърпите.

— Импровизирана глава. Тук долу се запуши или нещо подобно, за нищо не става, а аз не мога винаги да се качвам догоре. Така че сложих малко кърпи.

— Имаш ли лопата някъде?

— В гаража, предполагам.

Намерих плоска лопата за въглища в един от ъглите на гаража, приютен под дъбовете. Върху бетонната плоча имаше колекция от стари петна, заобиколена от древна косачка, гребло за листа, две счупени лампи и купчина от кашони. На далечната стена гърбом бяха облегнати картини в рамки. Наведох се да взема лопатата. Върху старите петна имаше дълга ивица течност, достатъчно прясна, за да блести. Докоснах я с пръст — мазна, не съвсем засъхнала. Подуших пръста си — миришеше като стара спирачна течност.

Когато се върнах в кухнята, Алън се беше облегнал на стената и държеше черен чувал за боклук. Той се изправи и размаха чувала.

— Знам, че изглежда ужасно, но тоалетната не работеше.

— Ще видя какво й е след като махнем тая мръсотия.

Той отвори чувала и аз започнах да хвърлям боклука с лопатата. След това завързах чувала и го сложих в друг чувал, преди да го сложа в кофата за боклук. Докато миех пода, Алън ми разказа два пъти с абсолютно едни и същи думи как, когато е бил студент първа година в Харвард, една сутрин се събудил и открил, че съквартирантът му е умрял в съседното легло. Двата разказа бяха разделени от не повече от пет секунди пауза.

— Интересна история — казах, опасявайки се, че ще ми я разкаже за трети път.

— Виждал ли си смъртта отблизо?

— Да — казах.

— Как ти се случи това?

— Първата ми задача във Виетнам беше регистрация на гробове. Трябваше да проверявам идентичността на загиналите.

— Как ти подейства това?

— Трудно е да се опише — казах.

— Ами Джон — каза Алън. — Не му ли се е случило нещо странно там?

— Единственото, което знам, е че се е оказал затворен под земята заедно с много трупове. Смятаха, че и той е загинал.

— Как му подейства това?

Доизбърсах пода, излях мръсната вода в мивката, напълних мивката с гореща сапунена вода и започнах да мия чиниите.

— Когато го видях след това — това беше последният път, когато го видях във Виетнам — той ми каза следното: Всичко на земята е направено от огън и името на огъня е Време. Щом разбираш, че си в огъня, всичко е позволено. В сърцето на всеки миг има семе от смърт.

— Не е лошо — каза Алън.

Поставих последната чиния да се суши.

— Да видим сега дали мога да оправя тоалетната.

Намерих отпушвател в килера за метлите.

В момент на просветление Алън беше подсушил онова, което беше преляло, и се беше постарал да почисти пода. Кошчето беше пълно със смачкани амбалажни кърпи. Забих отпушвателя във водата и започнах да помпам. Изплува разкашкана маса от нещо, което някога трябва да е било хартия за машинопис. Залових хартията с отпушвателя и я хвърлих в кошчето.

— Нека това нещо стои тук, Алън, и не забравяй да го използваш, ако се случи същото.

— Добре, добре — лицето му светна. — Ей, направил съм „Блъди Мери“. Искаш ли да пийнем?

— Сипи едно — казах. — За тебе, не за мене.

В кухнята Алън извади голяма кана от хладилника. Той наля в една чаша без да разлее. След това рухна на стола и отпи, хванал чашата с две ръце.

— Ще ме заведеш ли на погребението?

— Разбира се.

— Не мога да се оправям навън — каза Алън и ми хвърли страшен поглед. Искаше да каже, че никога не излиза от къщата.

— Какво ти става?

— Живял съм тук четиридесет години, но изведнъж не се сещам нищо къде е — той отново ме погледна кръвнишки и отпи голяма глътка. — Последният път, когато излязох, се загубих. Дори бях забравил защо въобще съм излязъл. Когато се огледах, дори не помнех къде живея — лицето му се помрачи от гняв и себесъмнение. — Не можех да намеря къщата си. Обикалях наоколо с часове наред. Най-после главата ми се проясни или нещо подобно и разбрах, че съм от другата страна на улицата — той вдигна чашата с треперещи ръце и я постави отново върху масата. — И чувам разни неща. Хора, които се промъкват наоколо.

Спомних си това, което бях забелязал в гаража.

— Използва ли някой гаража ти? Позволяваш ли на някого да си държи колата в него?

— Чувал съм ги да се прокрадват. Мислят си, че могат да ме преметнат, но аз знам, че са там.

— Кога си ги чувал?

— Това не е въпрос, на който мога да отговоря — този път той успя да вдигне чашата до устата си. — Но ако това се случи пак, ще ги надупча с пищова — той пое две големи глътки, тресна чашата на масата и облиза устни. — Тарум-тара-рарет — каза той. — Днес всички курви са с късмет.

Влажен звук, който трябваше да представлява смях, излезе от устата му. Той потърка с ръка долната част на лицето си и издаде тихи хълцащи ридания. Това покушение срещу достойнството му го вбеси и плачът му се превърна в дълги, разтърсващи, задавени хрипове.

Изправих се и го прегърнах. Той се съпротивляваше за миг, после се отпусна и заплака равно и монотонно. Когато спря, и двамата бяхме мокри.

— Алън, нали няма да те обидя, ако ти кажа, че се нуждаеш от малко помощ.

— Аз наистина имам нужда от малко помощ.

— Хайде да те изкъпем. И трябва да ти намерим чистачка. И мисля, че не трябва да държиш всичките си пари по тоя начин на масата.

Той седна изправено и ме изгледа с цялата строгост, на която беше способен.

— Ще измислим някое място, което няма да забравяш — казах.

Тръгнахме към стълбището. Алън послушно ме заведе в банята си и седна на тоалетната чиния, за да свали чорапите и гащите си, докато аз пълнех ваната.

След като беше разкопчал последното си копче, той се опита да издърпа ризата през главата си, като петгодишен. Заплете се в ризата, та аз я издърпах през главата му и обърнах ръкавите налице.

Брукнър се изправи. Ръцете и краката му бяха жилести и сребристата паяжина от косми, прилепнала по тялото му, се събираше в заплетено кълбо около увисналия му пенис. Без да се стеснява, той прескочи ръба на ваната и се потопи във водата.

— Хубаво.

Той се отпусна във ваната и постави главата си върху фаянса. Започна да се сапунисва. Облак от пяна направи водата непрозрачна. Очите му отново се впериха в мене.

— Няма ли в тоя град някакъв страхотен частен детектив или нещо такова? Човек, който решава случаите, без да излиза от къщата си?

Казах му, че има.

— Аз имам много спестени парици. Да го наемем.

— Джон и аз говорихме с него вчера.

— Браво — той потопи главата си под водата и се подаде мокър, разтърквайки очи. — Шампоан.

Намери шишето и му го подадох. Той започна да сапунисва главата си.

— Вярваш ли в абсолютното добро и зло?

— Не — казах.

— Аз също. Знаеш ли в какво вярвам? Във виждането и невиждането. Разбирането и невежеството. Въображението и липсата на въображение — шапката от пяна по главата му изглеждаше като накъдрена перука. — Това е. Резюмирах поне шестдесет години размисъл. Видя ли ти се смислено?

— Да.

— Опитай пак. Това не е всичко.

Дори в своята разруха, Алън Брукнър беше като Илайза Морган, човек, който може да те подсети за великолепието на човешкия род. Той потопи глава под водата и се подаде, пръхтейки.

— Имам нужда от пет секунди душ.

Изправи се, дръпна завесата над ваната и пусна водата. След като провери температурата, обърна водата към душа и ахна, когато водата изригна върху него. След няколко секунди спря водата и отвори завесата. Беше розов и бял, димящ.

— Хавлия — той посочи към закачалката — Имам план.

— Аз също — казах, подавайки му хавлията.

— Ти кажи пръв.

— Каза, че имаш малко пари, нали?

Той кимна.

— В чекова книжка ли са?

— Част от тях.

— Позволи ми да извикам чистачка. Ще свърша първоначалната работа, за да не побягнат с писъци още щом пристъпят в къщата, но тук трябва да се почисти, Алън.

— Добре де, хубаво — каза той и уви хавлията около себе си.

— И ако можеш да си го позволиш, някой би трябвало да идва тук по два часа на ден да ти готви и да се грижи за тебе.

— Ще си помисля — каза той. — Искам да слезеш долу и да се обадиш на цветарницата „Далгрен“ на авеню „Бърлин“, за да поръчаш два венеца — той ми повтори името „Далгрен“. — Не ме интересува, ако ще да са по сто долара. Изпрати единият в „Трот Брадърс“, а другият поръчай за тук.

— Ще се обадя и на службите за почистване.

Той захвърли кърпата към закачалката и излезе от банята с вдървена походка, за миг напълно овладял себе си. Застана в коридора и бавно се извъртя. Помислих си, че не помни къде е спалнята му.

— Между другото — каза той. — Щом си се захванал, дай поръчка също да окосят моравата.

Слязох долу и оставих съобщение на службите за почистване и окосяване да ме потърсят в къщата на Джон, след което взех още един чувал за боклук и прибрах повечето от сметта по пода на всекидневната. Обадих се в цветарницата на авеню „Бърлин“ и поръчах двата венеца, след това се обадих в регистрацията на частните сестри и попитах дали Илайза Морган е свободна да започне работа в понеделник сутринта. Изсипах мръсните чинии в кухненската мивка, кълнейки се пред себе си, че за последен път се занимавам със слугинаж за Алън Брукнър.

Когато отново се качих горе, той седеше на леглото и се опитваше да се пребори с една официална бяла риза. Косата му се виеше около главата.

Той протегна ръце като дете и аз оправих ръкавите му, издърпах двете предници и започнах да ги закопчавам.

— Извади от гардероба ми тъмносивия ми костюм — каза.

Натъкмих краката му в крачолите и извадих от едно чекмедже черни копринени чорапи. Алън пъхна стъпалата си в чифт стари черни обувки, и бързо и сръчно ги завърза, като същевременно развиваше теория за устойчивостта на някои видове механична памет у хора с увредена в други отношения памет.

— Виждал ли си дух? Привидение? Или каквото там му е името?

— Е де — усмихнах се аз. На тая тема никога не бях разговарял.

— Когато бяхме малки момченца, брат ми и аз бяхме отгледани от баба ми и дядо ми. Бяха чудесни хора, но баба ми умря в леглото, когато бях на десет години. В деня на погребението й къщата беше пълна с приятели на баба и дядо и всичките ми вуйчовци и лели бяха дошли — трябваше да решат какво да правят с нас. Чувствах се съвършено изгубен. Качих се на горния етаж. Вратата на спалнята на баба и дядо беше отворена и в огледалото зад вратата видях баба да лежи в леглото. Тя ме гледаше и се усмихваше.

— Уплаши ли се?

— Никак. Знаех, че ми казва, че още ме обича и че ще имам добър дом. По-късно ни взе една от лелите ни. Но никога след това не съм вярвал в догматичното християнство. Знаех, че няма рай и ад в буквалния смисъл. Понякога границата между живи и мъртви е проницаема. Ето как започнах бляскавата си кариера.

Това ми напомни нещо, което Уолтър Драгонет беше казал на Пол Фонтейн.

— Винаги след това съм се опитвал да забелязвам нещата. Да обръщам внимание. Така че побеснявам от загубата на паметта си. Не мога да го понеса. И страшно ценя моменти като сегашния, когато приличам донякъде на това, което бях.

Той погледна надолу към себе си: бяла риза, панталони, чорапи, обувки. Изсумтя и затвори ципа си. След това се надигна от стола.

— Трябва да оправя тези бакенбарди. Би ли дошъл пак с мене в банята?

— Какво правиш, Алън? — изправих се да го погледна.

— Стягам се за погребението на дъщеря си.

— Но погребението й е утре.

— Утре, както е казала Скарлет, си е за утре — той ме заведе в банята и взе електрическа самобръсначка от най-горната полица на една мраморна поставка. — Би ли ми направил една услуга?

Аз се разсмях с глас.

— След всичко, което преживяхме?

Той включи самобръсначката и извади малкото странично допълнение.

— Покосявай всичко под брадичката и по врата. Всъщност, унищожи всичко, което изглежда прекалено дълго, за да бъде обръснато по нормалния начин. Аз ще свърша останалото.

Той вирна брадичката си и аз окосих дългите сребърни пухчета, които се виеха като ангелска коса. Някои от тях полепнаха по ризата и панталоните му. Минах по двете му бузи и още сребърен пух се поръси от лицето му. Когато свърших, направих крачка назад.

Алън се обърна към огледалото.

— Признаци на подобрение — каза и затърка със самобръсначката лицето си.

— Поносимо. Съвсем поносимо. Макар че едно подстригване не би ми навредило.

Намери гребен на мраморната поставка и го прокара по пухестия бял облак над главата си. Облакът се раздели от лявата страна на леки вълни към яката на ризата му. Той си кимна и се обърна да го огледам.

— Е?

Изглеждаше като комбинация от Херберт фон Караян и Ленърд Бърнстайн.

— Ставаш — казах.

Той кимна.

— Вратовръзка.

Върнахме се в спалнята. Алън изтръгна вратата на гардероба и разгледа връзките си.

— С тая няма ли да изглеждам като частен шофьор?

Той извади черна копринена вратовръзка и я вдигна, за да я видя. Поклатих глава. Алън вдигна яката си нагоре, уви връзката около врата си и я завърза с лекотата, с която бе завързал обувките си. След това закопча яката си и постави възела на място. Свали сакото от закачалката му и ми го подаде.

— Понякога имам проблеми с ръкавите.

Държах му сакото и той вмъкна ръцете си в ръкавите. Наместих сакото върху раменете му.

— Така — той изчетка малко бял пух от панталоните си. — Обади ли се на цветарницата?

Кимнах.

— Защо поръча два венеца?

— Ще видиш.

От едно нощно шкафче взе връзка ключове, гребенче и дебел черен химикал и ги разпредели из различни джобове.

— Мислиш ли, че ще мога да изляза, без да се загубя?

— Сигурен съм.

— Може би ще направя опит, след като дойде Джон. Той не е толкова лошо момче. И ако аз бях заседнал в „Аркхам“ като него, щях да бъда нещастен.

— Ти си прекарал в „Аркхам“ целия си живот.

— Но не бях заседнал.

Последвах го навън от спалнята.

— Джон го знаеха като моя човек — писахме в съавторство няколко статии, но той никога не направи нищо самостоятелно. Добър преподавател е, но не мисля, че „Аркхам“ ще го задържи, след като аз си отида. Но не му го казвай. Отдавна се чудя как да повдигна тоя въпрос, без да го разтревожа.

Заслизахме по стълбите. На половината път той се обърна и ме погледна.

— Ще бъда добре за погребението на дъщеря си. Ще бъда в пълно присъствие на духа — той се протегна и ме потупа по гърдите. — Знам нещо за тебе.

Сепнах се.

— Нещо ти стана, докато ти разказвах за баба си. Помисли си за нещо — видял си нещо. Не те изненада, че съм видял баба си, защото — и тук той започна да почуква с пръст по гърдите ми — защото-ти-също-си-видял-някого.

Той ми кимна и слезе едно стъпало.

— Винаги съм смятал, че е безсмислено да се пропускат нещата. Знаеш ли какво казвах на студентите си? Казвах им, че има друг свят и че той е този свят.

Слязохме и зачакахме Джон, който така и не се появи. Най-сетне убедих Алън да разпредели парите от кухненската маса в различни джобове на костюма си. Оставих го да седи във всекидневната, върнах се в кухнята и сложих револвера му в джоба си. После си тръгнах.

Когато се върнах на „Илай Плейс“, оставих револвера на малката масичка и се качих горе да пиша. Джон беше оставил бележка в кухнята, че е твърде уморен, за да ходи у Алън, и че веднага си ляга. Всичко било наред, пишеше в бележката.