Питър Строб
Гърло (9)

2

— През повечето време търсех следи от Боб Бандолайър — казах.

Джон възкликна в израз на отвращение и ми посочи канапето. Без да си прави труда да ме погледне, той отиде в кухнята и се върна с чаша, до ръба пълна с лед и водка. Дойде до креслото и отпи, като ми хвърляше страшни погледи през цялото време.

— А какво прави снощи?

— Какво ти става, Джон? Не съм заслужил това.

— И аз не съм заслужил това — той отново отпи, без да сяда, докато не ми наговори всичко, което му се беше насъбрало. — Казал си на майка ми, че си професор в колеж! Какво става с тебе, да не си станал мошеник?

— Ох, Джон, Джойс Брофи ме нарече професор Андърхил, това е всичко.

Той пак ме стрелна с поглед, но най-сетне седна.

— Трябваше да разкажа на родителите си какво ли не за блестящата ти академична кариера. Не искам да мислят, че си лъжец, нали така? Така че ти си професор в Колумбийския университет, имаш четири книги. Родителите ми се гордият, че познавам светило като тебе.

— Е, не трябваше толкова да се престараваш.

Джон махна с ръка.

— Знаеш ли какво ми каза тя? Майка ми?

Поклатих глава.

— Каза, че някой ден ще срещна чудесна млада жена и че все още се надява да стане баба някой ден. От мене се очаква да не забравям, че съм здрав млад мъж с чудесна къща и чудесна работа.

— Е, нали утре си тръгват? Не съжаляваш, че дойдоха, нали?

— Господи, трябваше да слушам как баща ми говори за индийска теология с Алън Брукнър — той повдигна вежди и се изсмя. После изпъшка и притисна слепоочията си с ръце, сякаш се опитваше да постави в ред мислите си. — Знаеш ли каква е истината? Нямам време да дойда на себе си. Как е Алън, между другото? Намери ли му сестра?

— Илайза Морган — казах.

— Страхотно! Ние всички знаем колко добре си свърши тя… — той замахна с ръка във въздуха. — Не, вземам си го назад, вземам си го назад. Благодаря ти. Наистина ти благодаря, Тим.

— Наистина не очаквам да се държиш сякаш най-лошото нещо на света, което ти се е случило, е глоба за неправилно паркиране — казах.

— Проблемът е, че съм ядосан. През повечето време едвам го осъзнавам. Разбирам го чак когато се обърна назад и си дам сметка, че през целия ден съм затръшвал врати.

— На кого си ядосан?

Той поклати глава и отново отпи.

— Всъщност, струва ми се, че лицето, на което съм ядосан, е Ейприл. Как бих могъл да съм ядосан на Ейприл?

— Не е трябвало да умира.

— Май си ходил на училище по психоанализа по времето, когато си ставал професор по английски в Колумбийския университет — той се облегна назад и се вторачи в тавана. — Което не значи, че не смятам, че си прав. Просто не искам да го приема. Както и да е, благодаря ти, че не ми връзваш кусур, задето се държа като задник — той потъна още по-дълбоко в креслото си и вдигна крака върху масичката. — А сега ще ми кажеш ли какво ти се случи днес?

Преведох го през целия ден: Алън, Белнапови, Гленрой Брейкстоун, пътуването до Елм Хил, бесния старец на „Фон дю лак драйв“.

— Май нещо съм пропуснал. Какво те накара да ходиш в къщата на тоя човек?

Без да споменавам Том Пасмор, казах му за „Елви холдингс“ и Уилям Рицман.

— Единственият Рицман в указателя беше Оскар на „Фон дю лак драйв“. Така че спрях да го видя и щом му казах, че търся Уилям Рицман, той ме нарече безчестен копелдак и се опита да ме напердаши.

— Опита се да те удари ли?

— Мисля, че му беше писнало от хора, които идват да му говорят за Уилям Рицман.

— Уилям няма ли го в указателя?

— Има го в Експрес-поща, на Четвърта южна. Както и другите двама от „Елви“.

— Които може да са, или не са реални.

— Точно така — казах. — Но има и още една причина, поради която исках да намеря Уилям Рицман.

Джон Рансъм седеше отпуснат на креслото си с крака на масичката и с питието, подпряно в скута му. Наблюдаваше ме очаквателно, все още се чудеше дали всичко това ще се окаже интересно.

Казах му, че съм видял синия лексъс до „Грийн уоман“. Още преди да съм свършил, той свали крака от масичката и се изпъна.

— Същата кола ли?

— Изгубих я от поглед, преди да съм сигурен. Но докато търсех „Елви холдингс“, реших, че бих могъл да погледна кой е собственикът на „Грийн уоман“.

— Не ми казвай, че е тоя Рицман.

— „Елви холдингс“ купува бара през 1980 година.

— Значи е Рицман! — той остави чашата си на масичката, погледна в мене, после пак в чашата, после я взе и я закрепи на дланта си, сякаш я претегля. — Мислиш ли, че Ейприл е била убита поради проклетото си историческо изследване?

— Не ти ли е говорила за него?

Той поклати глава.

— Истината е, че беше толкова заета, че нямахме много време да си приказваме. Не че това беше проблем — той вдигна поглед към мене. — Честно казано, може би си беше проблем.

— Алън каза, че било свързано с някакво престъпление.

— Така ли каза? — Джон видимо се опитваше да си спомни разговора, който бяхме провели в колата. — Да, може би е говорила с него повече за това.

— Повече с него, отколкото с тебе?

— Ами аз не си падах много по тия проекти на Ейприл — той се поколеба, чудеше се колко да разкаже. Изправи се и започна да напъхва ризата си в панталона. След това намести колана си. Това суетене не можа да скрие, че се чувства неловко. Джон се наведе и грабна чашата от масата. — Тия проекти ми действаха на нервите. Не разбирах защо трябва да отнема от времето на брака ни, за да се занимава с тия дребни шашкавини, за които нямаше да й платят.

— Знаеш ли от кога се е интересувала от Синята Роза?

Той се намръщи към празната чаша.

— Не.

— Или какво е успяла да направи?

— Нямам представа. Предполагам, че Мънроу и Уийлър са отмъкнали папката й или каквото там е било тази сутрин — той отпусна ръце и въздъхна. — Стой тук. Ще ида да си сипя още едно.

След като направи две крачки към кухнята, Джон спря и се извъртя да каже още нещо.

— Не че не сме се разбирали или нещо подобно — просто исках тя да прекарва повече време вкъщи. Не сме имали скандали — той извърна цялото си тяло и ме погледна в упор. — Карахме се обаче. Само че не исках да говоря за това пред ченгетата. Или родителите си. Не е нужно да знаят, че не винаги бяхме щастливи един с друг.

— Разбирам — казах.

Джон направи крачка напред, размахвайки чашата.

— Знаеш ли какво означава да се събере колекция от картини като тази? Когато бизнесът на Ейприл замреше за малко, тя скокваше на самолета и отиваше в Париж за два дни на лов за някоя картина, която иска. Така я бяха възпитали — нямаше никакви ограничения за малката Ейприл Брукнър, не, господине, Ейприл Брукнър можеше да прави всичко, каквото й скимне.

— Но й се сърдиш, задето те е напускала — казах.

— Ти не разбираш — той се завъртя и отиде в кухнята. Чух тракане и плискане, вратата на замразителя се щракна. Джон се върна и застана на същото място на килима с протегната към мене чаша в прегънатата си ръка. Прозрачната течност се стичаше по стените й. — С Ейприл понякога не беше лесно да се живее. Имаше нещо неуравновесено у нея.

Джон видя петната по килима, избърса дъното на чашата с ръка и отпи, за да спре прилива.

— Аз бях най-доброто нещо, което се случи в живота на Ейприл и някъде в тая своя глава Алън знае това. След като тя се омъжи за мене, той се успокои — направих му истинска услуга. Знаех, че ще мога да я предпазя да не нагази в дълбокото.

— Тя е била надарена жена — казах. — Какво си искал да прави, да прекарва деня в печене на сладки?

Той отново отпи от питието си и се върна на креслото.

— Каква й е била дарбата? Ейприл я биваше да прави пари. Това някаква велика цел ли е?

— Мислех, че не са я интересували толкова парите. Нали била единствената капиталистка-постмодернистка?

— Не се залъгвай — каза той. — Хванала се беше на въдицата.

Той вдигна с върха на пръстите чашата пред лицето си и се вторачи в нея. Челото му се разсече от дълбока вертикална бръчка между веждите.

Джон въздъхна тежко и се наведе напред да докосне челото си със студената чаша.

— Сигурен съм, че ти е била благодарна за стабилността, която си й дал — казах. — Помисли си колко дълго сте били женени.

Устата му се стегна, той стисна очи и се приведе съвсем, все още с чашата на челото.

— За боклука съм — той се изсмя невесело. — Как въобще съм се оправял във Виетнам? Трябва да съм бил много по-силен. Всъщност, не бях по-силен, просто бях много по-луд.

— Така бяхме всичките.

— Да, но аз бягах по отделна писта. След като надживях желанието си да сложа край на комунизма, пожелах нещо, което сам едвам разбирах.

— Какво?

— Мисля, че исках да прозра света — каза той.

3

Той въздъхна с цялото си същество, издавайки звук, подобен на дишащите финални ноти на Гленрой Брейкстоун.

— Не исках да има никакви воали между мене и реалността, каквото и да означава това. Мислех си, че човек може някак си да изригне в откритостта — той отново освободи същата дълга, жалостива въздишка. — Разбираш ли ме? Мислех си, че може да се пресече границата.

— Мислил ли си някога, че си близо до нея?

Той скочи от креслото и загаси лампата, която беше най-близко до него.

— Да, понякога си мислех — той взе чашата си и загаси лампата от единия край на канапето. — Прекалено е светло, имаш ли нещо против?

— Не.

Джон заобиколи масата и загаси лампата откъм моя край на канапето. Сега единствената, която остана, беше високата месингова лампа близо до входа към антрето. Разтварящата се камбаноподобна форма на лампата оставяше жълт кръг върху тавана. Смътна сребърна светлина нахлуваше през прозорците от другата страна на стаята.

— По едно време трябваше много да пътувам, да навляза навътре в страната — бях с един друг мъж, Джед Чампиън, великолепен войник. Придвижвахме се пеша, главно нощем. Имахме джип, но го бяхме оставили далече назад и много встрани от пътеката, така че да е още там, когато се върнем.

Той крачеше, правейки сложни фигури, които го препращаха от прозореца към камината, после към креслото, после покрай стената с картините към открития под, близо до месинговата лампа и най-сетне обратно към прозореца, изрязвайки с тялото си една стрела в мрака.

— След два-три дни спряхме въобще да разговаряме. Знаехме какво правим и нямаше какво да го обсъждаме. Ако трябваше да се вземе решение, просто действахме заедно. Беше като шесто чувство — знаех съвсем точно какво ставаше в ума му и той знаеше какво става в моя.

Пробивахме си път през сравнително празен район, но виетконгците се бяха изявявали тук-там. Не трябваше да установяваме никакви контакти. Ако ги видехме, трябваше просто да ги оставим да си вървят кротко по пътя. На шестата нощ установих, че виждам по-добре, отколкото предишната нощ — всъщност, всичките ми сетива неимоверно се бяха изострили. Чувах всичко.

Наистина чувах как корените на дърветата растат под земята. Един виетконгски патрул ни доближи на десетина метра и ние седнахме на багажа си и ги гледахме как минават — бяхме ги чули, че идват от преди половин час, а нали помниш колко безшумни умееха да бъдат? Но аз можех да подуша потта им, да подуша смазката на пушките им. А те не можеха дори да ни видят.

На следващата нощ щях да съм в състояние да хващам птиците с голи ръце.         Започнах да дочувам нещо ново и отначало си мислех, че е някакъв шум, който прави собственото ми тяло — толкова беше близко. След това, точно на зазоряване, осъзнах, че чувам гласовете на дърветата, на скалите, на земята.

През следващата нощ тялото ми правеше разни неща съвсем само. Аз бях просто там зад очите си, носех се. Не бих могъл да направя погрешна стъпка.

Рансъм спря да говори и се завъртя. Беше се върнал до прозореца и когато се обърна с лице към стаята, през чертите му и цялата предна част от тялото му падна завеса от мрак. Студената сребърна светлина падаше върху горната част на главата му.

— Разбираш ли това, което говоря? Има ли то някакъв смисъл за тебе?

— Да — казах.

— Добре. Може би следващата част няма да ти се види съвсем налудничава.

Той се вторачи в мене за един притесняващо дълъг промеждутък от време, без да казва нищо. Най-сетне се извърна и отиде към камината. Студената светлина от прозореца докосна гърба му.

— Може би въобще не бих искал вече да съм толкова жив. Смъртта е съвсем до тебе, когато си толкова жив.

Той се протегна към камината и в мрака на оная част от стаята видях как повдига ръка и погалва мрамора.

— Не, не го казвам точно. Да си толкова жив включва смъртта.

Той загърби камината и се върна в сребърната струя светлина. Изглеждаше безстрастен като банков ревизор.

— Непосредствено преди това бях загубил много хора. От едно племе. Имахме два тима клас „А“ в нашия лагер, единият под мое командване, другият под командването на Бълок. Бълок и неговите хора излязоха една нощ и никога вече не се върнаха. Изчакахме ги още дванайсет часа, след което изведох моите хора да ги търсим.

Той беше стъпил в мрака между прозорците.

— Отне ни три дни да ги намери. Бяха в горите недалече от едно малко селище, на трийсет метра встрани от пътеката, сред не много гъстата растителност. Бълок и неговите петима мъже бяха завързани към дърветата. Бяха разрязани — изкормени и оставени да им изтече кръвта. Още нещо.

Той мина покрай по-далечния прозорец, без да ме поглежда, и светлината отново посребри ризата и кожата му.

— Езиците им бяха отрязани — Джон тръгна към месинговата лампа и отново се завъртя, наполовина вътре, наполовина извън меката жълта светлина. — След като освободихме телата и направихме носилки да ги върнем в лагера, увих езиците им в парче плат и ги взех. Изсуших ги и ги обработих и след това ги носех навсякъде със себе си.

— Кой е убил Бълок и групата му?

Съзрях припламване на усмивка в мрака.

— Виетконгците понякога режеха езици — за да унизят трупа. Ярдците правеха същото — за да не можеш да говориш на оня свят.

Рансъм заобиколи лампата и се упъти отново към прозорците и към стената с картините.

— И така, осма нощ извън лагера. И това нещо ми казва: Рансъм.

Помислих си, че е може би спътникът ми, но като превъртях на неговите честоти, нали разбираш, когато се съсредоточих върху него, чух, че звуците, които той издава, не са по-големи от бръмбар. Без никакво съмнение не говореше той.

И пак го чувам. Рансъм.

Заобиколих едно дърво, широко около шест метра и на известно разстояние под една слонска папрат стои и гледа право в мене Бълок. Точно до него е първият му човек, водачът на групата му. Дрехите им са целите в кръв. Знаят, че ги виждам, и не се учудват. Нито пък аз.

Рансъм отново мина покрай прозорците и застана пред камината, в най-тъмната част на стаята. Едвам различавах едрата му фигура, която крачеше напред-назад пред камината.

— Бях на място, където животът и смъртта се преливат едно в друго. Усещах езиците като листа по кожата ми. Те ме оставиха да мина през тях. Те знаеха какво правя, знаеха къде отивам.

Изчаках продължението, но той се обърна с лице към камината в мълчание.

— Разказваш за отиването ти да доведеш Бачълър.

Можех да чуя как се усмихва.

— Точно така. Той знаеше, че идвам и беше взел голяма преднина — той удряше леко по камината, като насмешливо себебичуване. — Това как се чувствах… Той се чувстваше така през цялото време. Той живееше в селенията на боговете.

Все още чаках края на историята.

— Преживявал ли си някога подобно нещо? В състояние ли си да го оцениш?

— Подобно нещо, да. Но не знам дали съм състояние да оценявам.

Джон се оттласна от камината сякаш правеше лицева опора. Той запали лампата на крайната масичка и стаята изригна в цветовете на живота.

— Чувствах се необикновено — като цар. Като бог.

Той се завъртя и ме погледна.

— Какъв е краят на историята?

— Това е краят.

— Какво се случи, когато ги настигна?

Той се мръщеше към мене и когато заговори, смени темата.

— Мисля, че бих искал да надникна в „Грийн уоман“ утре. Искаш ли да дойдеш с мене?

— Смяташ да влезеш с взлом?

— Моят старец беше собственик на хотел — каза Джон. — Имам куп стари ключове.

4

На следващата сутрин научих, че докато бяхме говорили с Джон Рансъм за лицезрението на пронизващата живота смърт, господин и госпожа Сънчана от „Бейбъри лейн“, Елм Хил, едва не бяха загинали при пожар, причинен от газова експлозия. Припомних си варелите с пропан и се зачудих какво би могло да причини експлозията. Призляваше ми при мисълта, че може би аз съм причината. Може би лицето, което ме бе проследило до Елм Хил, е желаело толкова силно да предотврати разговора ми със старите наематели на Боб Бандолайър, че се е опитало да ги убие.

5

След закуската си с Ралф и Марджъри се бяха качили горе да стегнат багажа си за завръщане в Аризона, а Джон беше излязъл. Ралф беше оставил „Леджър“ отворен на спортните страници, които бяха изпълнени от победата с 9 на 4 от Милхейвънския отбор над „Милуоки брюърс“. Върнах вестника на първа страница и прочетох последните съобщения от „Армъри плейс“. Местни граждани и религиозни водачи бяха основали „Комитет за справедлив Милхейвън“ и изискваха стая в Кметството и секретарка.

Преподобният Климънт Муър бе обявил протестно шествие по „Илиной авеню“ в три часа след обяд. Кметът беше издал разрешение за шествието и беше наредил всички полицаи, които не бяха на смяна, да осигурят безопасността и контрола на тълпата. „Илиной авеню“ щеше да е затворено за коли от един и трийсет до пет часа.

В два абзаца на пета страница се съобщаваше, че неизвестният до този момент мъж, убит на „Ливърмор авеню“, е бил със сигурност идентифициран като Грант Хофман, 31 годишен, аспирант по религиознание в колежа „Аркхам“.

Обърнах страницата и видях малка фотография на нещо, което имаше вид на полуунищожена от пожар фермерска къща. Лявата страна на къщата беше потънала в пустиня от пепелища, от които стърчеше самотна порцеланова мивка, заобиколена от прекъснати метални тръби. Пожарът беше очернил останалата част от фасадата и беше пощадил останките от нещо, което трябва да са били подпорите на верандата. До къщата стоеше малък гараж или навес без прозорци.

Дори не я разпознах, преди да видя името Сънчана в текста под снимката. Дъхът ми спря и аз прочетох дописката.

Патрулиращ по Елм Хил полицай на име Джеръм Ходжис карал по „Бейбъри лейн“ по време на експлозията и веднага извикал пожарна от обединената служба на Елм Хил и Кралк Тауншип. Ходжис беше проникнал в къщата през прозореца на една от спалните и беше извел господин Сънчана през прозореца, носейки госпожа Сънчана на ръце. Пожарната беше дошла навреме, за да спаси част от къщата и мебелите, а семейство Сънчана бяха изписани от болницата „Уестърн Хилс“, след като прегледът установил, че нямат никакви увреждания. Никой не беше допуснал подозрителни причини за експлозията.

Отнесох вестника до телефона, намерих номера на Милхейвънското полицейско управление и поисках да говоря с инспектор Фонтейн. Телефонистката ми каза, че ще ме свърже с неговото бюро.

Не би трябвало да съм изненадан, когато той отговори, но се изненадах.

След като се представих, той попита:

— Намерихте ли нещо в архивите на Дамрош?

— Нищо особено. Ще ви ги върна.

После ми хрумна нещо.

— Нали ми казахте, че някой друг е преглеждал досието на Синята Роза?

— Ами малкото куфарче, или каквото е там, беше сложено най-отгоре върху досиетата в подземието.

— Извадихте ли нещо от досието?

— Голите снимки на Ким Бейсинджър ще ви струват допълнително.

— Просто очевидно беше, че докладите са били вързани с ластични ленти — бяха цепнати по такъв начин — но ластичните ленти ги нямаше. Та се чудех кой ли е разглеждал досието, преди аз да го преровя, опитвайки се да намеря нещо.

— Четиридесетгодишните ластични ленти не бяха вече налице. Някаква друга потресаваща информация?

Казах му, че съм ходил на Елм Хил да разговарям със Сънчана и че съм забелязал някой, който ме следи.

— Това е двойката, където имаше пожар, нали?

— Да, Сънчана. Докато бях на верандата, обърнах се и видях, че някой стои сред дърветата от другата страна на улицата и ме гледа. Изчезна веднага, щом го забелязах. Не звучи като кой знае какво, но някой ме е следил.

Казах му за случката предишната нощ.

— Той изчезна много бързо. А и Джон каза, че може да е бил някой воайор.

Фонтейн ме попита защо въобще съм искал да говоря със Санчана.

— Те са били наематели на горния етаж на един мъж на име Боб Бандолайър. Исках да ги питам нещо за Бандолайър.

— Предполагам, сте имал причина за това?

— Бандолайър е бил управител на „Сейнт Олуин“ през 1950 година — би могъл да си спомни нещо полезно.

— Е, доколкото знам в експлозията не е имало нищо съмнително — той изчака една секунда. — Господин Андърхил, често ли си въобразявате, че сте в центъра на опасен заговор?

— Защо, вие не си ли въобразявате?

Над главата ми Рансъмови се джавкаха, докато Рансъм влачеше куфар с колелца по пода.

— Нещо друго?

Усетих неразумно желание да му кажа името на Уилям Рицман.

— Май няма.

— Варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света — каза той. — Оставете Сънчана на мира отсега нататък и аз ще ви се обадя, ако открия нещо, което трябва да знаете.

В ярко розов анцуг, Ралф слезе с по-малкия куфар, занесе го до вратата и го остави до куфара с колелца. Той се приближи към кухнята и застана на вратата.

— С Джон ли говориш?

— Върна ли се Джон? — попита Марджъри. Тя слезе обута с розови „Рийбок“ и с анцуг, който беше в тон с тоя на мъжа й. Може би за това се бяха скарали. Имаха вид на великденски зайчета.

— Не — каза Ралф. — Не, не, не.

— Както сигурно разбирате, тук е малка лудница — казваше Фонтейн. — Желая ви приятно прекарване в нашия красив град. Присъединете се към протестното шествие.

Той затвори.

Марджъри блъсна Ралф и ме погледна начумерено, през слънчевите си очила. Тя сложи ръце на розовия си, камбановиден ханш.

— Не е Джон, нали? — попита тя, повишавайки глас. — Ако е, би ли могъл да го подсетиш, че трябва да ходим на летището.

— Казах ти — каза Ралф. — Не говори с Джон.

— Ти ми каза, че Джон не се е върнал — каза Мрджъри още по-силно. — Това е, което ти ми каза.

Тя изхвърча от кухнята толкова бързо, че почти остави след себе си диря от пара.

Ралф си наля чаша вода, повдигна чашата и ме погледна със смесица от напрегнатост и неувереност.

— Малко е напрегната. Отиването до летището, качването на самолета, нали разбираш.

— Не съм аз! — извика Марджъри от всекидневната. — Ако синът ми не се върне до десет минути, отиваме с такси до летището.

— Аз ще ви закарам — казах. И двамата започнаха да отказват, преди да съм довършил думите си.

Ралф хвърли поглед към всекидневната, после седна на срещуположния край на кухнята.

— Това е цялата тая шофьорска история — Джон не е човек, на който му прилича да му вземат книжката. Попитах го какви проблеми е имал, та три пъти да са го хващали да кара пиян. Полезно е човек да си каже тия неща, да ги сподели с някого.

— Прибра се — съобщи Марджъри с гръмотевичен сценичен шепот. Двамата с Ралф чухме отварянето на предната врата.

— Надявам се, че ще преодолее всичко това — каза Ралф.

Разнесе се гласът на Джон, изпълнен с гръмка престорена бодрост:

— Всичко наред ли е? Готови ли сме?

Ралф избърса ръка о устата си и извика в отговор:

— Как беше разходката?

— Голяма жега — каза Джон. Той влезе в кухнята и Марджъри изприпка след него, засмяна с всичките си зъби. Джон беше по размъкнати избелели джинси и тъмнозелено, ленено спортно сако, закопчано на шкембето. Лицето му лъщеше от пот. Той ми хвърли поглед, извъртя устни, за да покаже раздразнението си и каза:

— Само тия две чанти ли са?

— Да, плюс ръчната чанта на майка ти — каза Ралф. — Готови сме, мисля, че трябва да потегляме.

— Има сума ти време — каза Джон. — Ако тръгнем след двайсет минути, пак ще имате един час преди да повикат вашия полет.

Той седна между Ралф и мене. Марджъри застана зад него и постави ръце на раменете му.

— Полезно е, че ходиш толкова пеша — каза тя. — Но, миличко, трябва да се поотпуснеш малко. Раменете ти са толкова стегнати! — тя застана зад него и започна да разтрива раменете му. — Защо не свалиш това сако? Целият си мокър.

Джон изсумтя и се оттръска от нея.

6

На летището Ралф настоя да не ги изпращаме до чакалнята.

— Прекалено голяма беля е паркирането — нека си кажем довиждане тук.

Марджъри килна глава за целувка край куфарите.

— Просто си почини, докато дойде време за преподаване — каза тя.

Ралф прегърна вдървения си, съпротивляващ се син и каза:

— Страшно момче си.

Изчакахме ги да влязат през автоматичните врати с костюмите си на великденски зайчета. Когато стъклените врати се затвориха, Джон седна до мене и свали прозореца.

— Ще ми се да счупя нещо — каза той. — За предпочитане е да е нещо голямо и хубаво.

Ралф и Марджъри вървяха колебливо към опашките пред гишетата. Ралф бръкна в един джоб с цип, извади билетите си и се наведе да издърпа куфара си към края на опашката.

— Ще се оправят — каза Джон и се облегна назад на мястото си.

Потеглих, направих кръг покрай входовете на аерогарата и излязох на пътя.

— Трябва да ти кажа какво се е случило снощи — казах. — Хората от Елм Хил, които ходих да видя, едвам не са загинали при пожар.

— О, Боже — Джон се извърна да погледне назад. — Видях те, че поглеждаш към огледалцето. Проследи ли някой до тук?

— Мисля, че не.

Той почти беше коленичил върху седалката и оглеждаше колите зад нас.

— Не виждам никакъв син лексъс, но той сигурно има повече от една кола, как мислиш?

— Дори не знам кой точно е той — казах.

— Уилям Рицман. Нали това беше името, за което ми говори снощи.

— Да, но кой е той?

Описах му какво бях прочел във вестника и му разказах за разговора си с Фонтейн.

— Писна ми от тия ченгета — Джон се намести, вдигна левия си крак на седалката и оправи ръба на зеленото си сако.

— След като се оказа, че показанията на Уолтър Драгонет били фалшиви, не мислят за нищо друго освен за това как да ме замъкнат в участъка. А поради чия небрежност беше убита тя?

Той отново издърпа сакото надолу по корема и постави лявата си ръка на облегалката на седалката. Не изпускаше от поглед колите зад нас.

— Няма да оставя Фонтейн да ми се пречка — той се извърна и ме погледна сурово. — Имаш ли все още желание да останеш и да ми помогнеш?

— Искам да намеря Боб Бандолаър.

— На мене ми трябва Уилям Рицман — каза Джон.

— Трябва да внимаваме — казах, като имах предвид просто, че не трябва да пресичаме пътя на Фонтейн.

— Искаш ли да видиш какво значи внимание? — Джон ме потупа по рамото. — Виж.

Обърнах се, той разкопча лененото сако и го повдигна от едната страна. Закривената дръжка на пистолет се подаваше от колана на панталона му.

— След като го взе от Алън, аз го сложих в трезора си. Тая сутрин ходих до банката и го извадих.

— Лоша идея — казах. — Всъщност, ужасна идея.

— Знам как да се оправям с пистолет, за Бога. А и ти също, недей да гледаш толкова укоризнено.

Опитът ми да престана да гледам толкова укоризнено, колкото се чувствах, успя поне до толкова, че той да престане да се хили.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ако мога да намеря Сънчана, бих искал да поговоря с тях. Може би ще науча повече, ако почукам на още няколко врати по Шеста южна улица.

— Няма за какво да се връщаш в Пигтаун — каза Джон.

— Помниш ли старата двойка, за която ти разказах, онези, които живеят до къщата на Бандолайър? Жената, Хана Белнап, ми каза, че късно нощем понякога вижда мъж, който седи сам в стаята.

И аз разказах реакцията на Франк Белнап при разказа на жена си, както и това, което после ми беше казал насаме.

— Рицман — каза Джон. — Той изгаря къщи.

— Чакай малко. Този военен е заплашил Белнап преди двайсет години. Фонтейн казва, че варелите с пропан не са най-безопасното нещо на света.

— Вярваш ли му?

— Не — признах. — Мисля, че някой ме е проследил до Сънчана и е решил да не позволи те да говорят с мене. Това означава, че не трябва да научаваме нищо за Боб Бандолайър.

— Ще ми се да посетя Оскар Рицман, преди да правим каквото и да било друго. Може би ще успея да изкопча нещо от него.

— Стига да не извадиш пищова.

— Ще го попитам дали има син Уилям.

7

Въпреки собствените си разумни съображения, излязох от магистралата север-юг на мястото в центъра на Милхейвън, където тя се съединява с магистралата изток-запад. Още веднъж обърнах на запад. От детелината високите квадратни форми на хотелите „Пферцхаймър“ и „Хептън“ стояха като древни монументи сред вдлъбнатините и ъглите, върховете и плочите на новите сгради на изток от Милхейвънската река.

Джон наблюдаваше назъбения хоризонт, докато завивахме надолу по отклонението към оскъдното движение на запад.

— Всички ченгета в града ще пазят демонстрантите през този следобед. Мисля, че бихме могли да разглобим „Грийн уоман“ и да я сглобим отново, без никой да забележи.

На „Тютония“ потеглих по дългия диагонал на север през участъка от долнопробни супермаркети, алеи за боулинг и закусвални.

— Знаеш ли дали Алън позволява на някого да използва гаража му?

— Може да го е дал за склад на Грант — Джон ме погледна, сякаш играя игра, която все още не разбира. — Защо?

— Жената, който живее срещу него, е видяла някого в гаража през нощта, когато Ейприл е била нападната.

Той несъзнателно докосна дръжката на пистолета си през сакото. Лицето му беше по-безизразно от всякога, но под дясното му око някакъв нерв запулсира.

— Какво точно е видяла?

— Просто как се спуснала вратата. Помислила си е, че може да е Грант, защото го е виждала наоколо. Но Грант е бил вече мъртъв.

— Истината е, че съм бил аз — каза Джон. — Не знаех, че някой ме е видял, иначе бих го казал преди.

Спрях на светофара и дадох мигач.

— Значи си бил там през нощта, когато Ейприл е изчезнала?

— Мислих си, че може да е у Алън — бяхме се скарали. Както и да е, когато стигнах там, всички светлини бяха загасени, а аз не исках да правя скандали. Ако Ейприл искаше да пренощува там, какво ме засягаше?

Светна зелено и аз потеглих към малката мрачна къща на Оскар Рицман.

— Имаме разни стари неща в гаража. Помислих си, че бих могъл да занеса в къщи някои стари снимки, увеличени фотографии на Ейприл, така че влязох и се огледах, но те бяха прекалено големи за носене, а и цялата идея ми се видя безумна, след като пак ги видях.

Нервът под окото му все още подскачаше и той го натисна с два пръста, сякаш се опитваше да го натика на мястото му.

— Помислих си, че може да е станало нещо с мерцедеса й.

— Тая кола е сигурна вече в Мексико.

По навик погледнах в огледалцето. Колата на Рицман не се виждаше никъде по тройното платно. Нито пък се забелязваше сред малкото коли, които се търкаляха в слънчевия блясък пред нас. Паркирах пред жълтия бетонен затвор.

Джон сложи ръка на дръжката на вратата.

— Мисля, че това е грешка — казах. — Само ще го разяриш. Няма да ти каже нищо от това, на което се надяваш.

Джон се опита отново да ме погледне всезнаещо, но нервът продължаваше да играе под окото му.

— Неприятно ми е да ти го казвам, но не всичко ти е известно — той се наведе към мене. Очите му се забиха в моите. — Остави ме сам да си троша главата, Тим.

— За Франклин Бачълър ли става дума?

Той замръзна с ръка върху буцата под сакото си. Очите му се вкамениха. После бавно премести ръката си от дръжката на пистолета към вратата.

— Снощи не ми доразказа края на оная история.

Джон зяпна и очите му зашариха диво. Изглеждаше като уловен звяр.

— Не може да се говори за това.

— Няма значение дали наистина се е случило, или не — казах. — Виетнамска работа. Просто искам да знам края. Беше ли избил Бачълър собствените си хора?

Очите на Джон застинаха.

— И ти си го знаел — казах. — Знаел си, че го няма вече. Знаел си, че този, когото водиш обратно, е Бенингтън. Странно ми е, че не си го застрелял по пътя към лагера Крандол уж при насилствен опит за бягство. После си дадох сметка защо е върнал Бенингтън. — Аха. Джед Чампиън е имал друго разбиране за нещата. Той е смятал, че Бенингтън е Франклин Бачълър.

— Аз стигнах там два дни преди Джед — каза Джон със същия смален глас. Той се прокашля. — Движех се много по-бързо накрая. Усещах миризмата на труповете дълго преди да стигна до лагера. На труповете и на… сготвено. По целия лагер имаше мъртви тела. Някъде горяха малки огньове. Бенингтън просто седеше на земята. Изгаряше — или се опитваше да изгори — мъртвите.

— Ядеше ли ги?

Джон се вторачи в мене.

— Не хората, които изгаряше.

— Ами жената на Бачълър? — казах. — Черепът й беше на задната седалка на джипа.

— Той бе прерязал гърлото й и я беше изкормил. Косата й висеше на един кол. Беше я почистил и приготвил като убита сърна.

— Бачълър — казах.

— Беше я пренесъл в жертва. Бенингтън още вареше месото й, когато стигнах там.

— И ти яде от него — казах.

Той не отговори.

— Знаел си, че така би постъпил Бачълър.

— Вече го беше направил.

— Бил си в селенията на боговете.

Той ме погледна безмълвно с безизразните си очи. Нямаше нужда да говоря.

— Знаеш ли какво се е случило с Бачълър?

— Някакви от Марината намерили трупа му — сега камъчетата в очите му блеснаха предизвикателно.

— Твойто тяло също са го били намерили — казах. — Просто те питам.

— Кой ти каза тия неща?

— Да си чувал за някакъв полковник Бофърт Рандъл?

Той отново премигна и предизвикателството в погледа му угасна.

— Тоя надут простак от интендантството в Крандол ли? — той ме погледна с изумление. — Къде ти се случи да срещнеш Рандъл?!

— Отдавна беше — казах. — Някаква среща на ветерани, нещо такова.

— Групите на ветераните са за скапаните артистични натури — Рансъм отвори вратата. Когато излязох от колата, той бъркаше под закопчаното сако, за да намести джинсите си. Разкърши се леко, за да намести всичко, включително и пистолета на Алън, навярно. После опъна сакото надолу. Отново се владееше.

— Остави ме аз да действам — каза той.

8

Рансъм се гмурна през крехката пожълтяла морава на Окар Рицман, сякаш бягаше от това, което току-що ми беше казал.

На прага аз застанах до него и той ми се облещи, докато направя крачка назад. Опъна рамене и натисна звънеца. Усетих предчувствие за катастрофа. Това беше погрешен ход, от който щяха да последват ужасни неща.

— Карай кротко — казах и гърбът му отново се сгърчи.

От позицията ми едно стъпало под Джон видях само горната част на предната врата да се движи към главата на Джон.

— Мене ли търсите? — попита Рицман. Гласът му звучеше изтормозено.

— Вие ли сте Оскар Рицман?

Старецът не отговори. Той стъпи встрани и отвори напълно вратата, така че Джон трябваше да отстъпи една крачка назад. Лицето на Рицман все още не се виждаше от моето място. Носеше тъмносин анцуг с горнище с цип — подобен на костюмите на Рансъмови, но развлечен от хилядите обиколки в пералнята. Босите му крака бяха едри, квадратни и разсечени от набъбнали синкави вени.

— Бихме искали да влезем — каза Джон.

Рицман погледна през рамото на Джон и ме видя. Той наведе гюлеподобната си глава като бик.

— Какъв сте вие, бавачка на оня там ли? — каза той. — Нямам какво да ви кажа.

Джон хвана вратата и я задържа.

— По-добре ще е да не се противите, господин Рицман. По-лесно ще е за вас.

За моя изненада Рицман отстъпи назад. Джон влезе и аз го последвах във всекидневната на малката жълта къща. Рицман заобиколи една правоъгълна дървена маса и застана до една кресло. На стената имаше часовник с кукувичка, но нямаше никакви картини. Износено зелено диванче стоеше пред прозореца към кухнята. Отвъд диванчето имаше люлеещ се стол с печат, гравиран на поставката за главата над резбованите пречки.

— Тук няма друг освен мене — каза Рицман. — Не е нужно да цапате наоколо, за да се уверите.

— Трябва ни само информация — каза Джон.

— Затова ли ходите с пистолет. Трябва ви информация — страхът му беше изчезнал и аз видях същата неприязън, почти презрение, които бях усетил предишния път. Джон му беше показал дръжката на пистолета. Той седна в креслото и ни погледна твърдо.

Загледах се в печата върху люлеещия се стол. Около цифрата 25 бяха изписани думите Хартиена компания Сомил. Те бяха заобиколени от силно украсен кръг с орнаменти и заврънтулки.

— Кажете ми за „Елви“, Оскар — каза Джон. Той беше на около метър и половина от стареца.

— Много ти здраве.

— Кой го управлява? С какво се занимават?

— Нямам представа.

— Кажете ми за Уилям Рицман. Кажете ми за кръчмата „Грийн уоман“.

Съзрях пламъче в очите на стареца.

— Не съществува Уилям Рицман — каза той. Наведе се напред и събра ръце. Раменете му се изпънаха. Едрите му посинели стъпала се плъзнаха под коленете.

Джон отстъпи, бръкна под сакото и извади пистолета. Нямаше много вид на боец. Насочи го в гърдите на стареца. Рицман въздъхна и се обузда, издавайки напред горната си устна.

— Това е интересно — каза Джон. — Обяснете ми.

— Какво да обяснявам? Ако е имало лице с такова име, мъртво е — Рицман погледна право в дулото на пистолета. Той бавно и внимателно премести краката си напред, така че най-сетне само подутите насинени пети докосваха пода, а късите криви пръсти сочеха нагоре.

— Мъртъв е — каза Джон.

Рицман свали очи от пистолета и погледна Джон в лицето. Не изглеждаше вече нито ядосан, нито уплашен.

— Хора като вас трябва да си стоят на „Ливърмор“, където им е мястото.

Джон наведе пистолета.

— А какво ще кажете за „Грийн уоман“?

— Било е доста съмнително място, предполагам — Рицман отново прибра краката си и се изправи. — Но нямам особено желание да говоря за него — Джон вдигна пистолета на равнището на кръста му и го насочи в корема му. — Нямам желание да говоря за каквото и да било с вас двамата — Рицман пристъпи и Джон направи крачка назад. — Ти няма да ме застреляш, лайно с лайно.

Той пристъпи още напред. Джон вдигна нагоре пистолета и от дулото му изригна жалък блясък. Звуковата вълна халоса ушите ми. Чист бял дим висеше между Джон и Оскар Рицман. Очаквах Рицман да се строполи, но той остана неподвижен, вторачен в пистолета. После бавно се извъртя да погледне зад себе си. На стената над креслото имаше дупка с размера на топка за голф.

— Не мърдайте — каза Джон. Беше изпънал дясната си ръка и стискаше китката с лявата. От пищенето в ушите ми гласът му ми звучеше тънък и тенекиен. — Не казвайте на никого, че сме идвали — Джон отстъпи с пистолет, насочен в главата на Рицман. — Чувате ли ме? Никога не сте ни виждал.

Рицман вдигна ръце във въздуха.

Джон тръгна заднишком към вратата и аз излязох навън преди него. Горещината ме халоса като наковалня. Чух Джон да казва:

— Кажете на мъжа със синия лексъс, че е свършено с него.

Говореше наслуки. Имах желание да го хвана за колана и да го запокитя на улицата. Засега никой не се беше показал да види какъв е тоя шум. Две коли отминаха по широкото шосе. Главата ми звънтеше.

Джон излезе заднишком през вратата, все още държейки пистолета в положение за стрелба. Щом стъпи навън, той свали ръката си, обърна се към тротоара и се затича. Пробягахме през тротоара, Джон отвори задната врата и скочи вътре. Ругаейки, аз извадих ключовете от джоба си и подпалих понтиака. Рицман се появи на вратата в момента, в който потеглях. Джон изрева:

— Газ! Газ!

Сплесках крака си върху педала и ние се понесохме едвам-едвам по улицата.

— Газ!

— Това правя — изревах и колата, макар все още да се носеше бавно, набра скорост. Рицман тръгна предпазливо по сухата трева. Понтиакът се полюшна като лодка, после най-сетне започна да ускорява. Когато завих на първия ъгъл, колата се понесе и гумите й изсвистяха.

— Уху! — изкрещя Рансъм. Той се наведе през предната седалка, все още с пистолета в ръка. — Видя ли го? Видя ли го как се вкамени? — той започна да се смее. — Той тръгна към мене — аз просто вдигнах това бебче — и БАМ! Ей така!

— Идва ми да те убия — казах.

— Не се ядосвай, толкова беше забавно — задъхваше се Джон. — Видя ли огъня? Видя ли дима?

— Имаше ли намерение да стреляш? — направих още два завоя надясно и наляво в очакване да чуя сирените.

— Разбира се. И още как. Тоя дъртак се канеше да ми го вземе. Трябваше да го спра, нали така? Как иначе бих могъл да му покажа, че съм сериозен?

— Заслужаваш да ти пръсна черепа с това нещо.

— Знаеш ли какъв е бил тоя тип? Разкъсвал е хората на парчета с голи ръце. Гласът му звучеше обидено.

— Работил е в хартиена фабрика двайсет и пет години — казах. — При пенсионирането му са му подарили люлеещ се стол.

Чувах как Джон върти пистолета в ръце и му се радва.

Завих още веднъж и видях „Тютония“ на две преки от нас.

— Защо според тебе ни каза да се върнем на „Ливърмор авеню“, където ни е мястото?

— Без да се обиждаме, това не е най-шикозната част на града.

Не казах нищо повече, докато завих по „Илай Плейс“, след което проговорих, не защото му бях простил, а от изненада. Пред къщата на Джон спря полицейска кола.

— Видял е номера ти — казах.

— Да го шибам — каза Джон. Той се наведе и аз го чух да пъха пистолета под предната седалка. — Не спирай.

Твърде късно беше. Шофьорската врата на полицейската кола се отвори и от нея се появи дълъг син крак. Един колосален син ствол се показа след това, а после и още един гигантски крак. Беше като цирков номер — нямаше как тоя огромен мъж да е побрал в малката кола, но ето го че излезе от нея. Съни Беринджър се изпъна и зачака да паркираме пред него.

— Отричай всичко — каза Джон. — Нямаме друг избор.

Излязох нервно от колата. Не вярвах отричането да има ефект върху Съни. Той се възвиси над патрулната кола, наблюдавайки ни студено.

— Здравейте, Съни — казах аз и лицето му застина. Спомних си, че Съни имаше основателни причини да не ме харесва.

Той погледна от мене към Джон и обратно.

— Къде е? — попита той.

Джон не успя да се удържи и хвърли поглед назад към понтиака.

— В колата ли е?

— За всичко си има причина — каза Джон. — Не правете заключения, преди да чуете нашата версия на историята.

— Дайте ми го, моля. Сержант Хоуган го иска още днес.

Джон тръгна към понтиака и докато последното изречение на Съни отзвучаваше, стъпките му се забавиха. Стори ми се, че едвам не залитна.

— Ох, в колата ли казах, че е? — спря и се обърна.

— Какво иска сержант Хоуган да му върнеш? — попитах.

Съни погледна към Джон, после към мене. Той още повече се изпъна. Гръдният му кош беше широк колкото две дръжки на брадви.

— Някакво старо досие. Бихте ли ми го дали, каквото и да е?

— Аха — каза Джон. — Ти май си го виждал последен, нали, Тим?

Съни се съсредоточи върху мене.

— Изчакайте ме тук — казах и тръгнах по пътеката с Джон по петите ми. Изчаках пред вратата, докато Джон търсеше ключа си. Съни кръстоса ръце и съумя да се облегне на патрулната кола, без да я прегъне на две.

Щом влязохме, Джон се изкикоти. Беше по-щастлив, отколкото го бях виждал през целия си Милхейвънски престой.

— След тая реч за отричане на всичко, ти беше на път да му дадеш пистолета.

— Имай ми вяра — каза той. — Щях да измисля нещо.

Тръгнахме по стълбите.

— Жалко, че Хоуган не изчака още два часа преди да изпрати тоя Малчо тука. Исках да хвърля един поглед на досието.

— Ще можеш — казах. — Аз го преснех.

Джон ме последва на третия етаж и застана на вратата на кабинета си, докато аз се протегнах под канапето и извадих куфарчето. Избърсах с ръка част от праха и отворих куфарчето, за да извадя дебелия сноп на копието. Подадох го на Джон.

Той ми намигна.

— Докато чета, защо не идеш да погледнеш Алън?

Когато затворих вратата, Съни стоеше все така облегнат на колата с кръстосани ръце. Неподвижността му мощно внушаваше посланието, че не заслужавам никакво допълнително усилие. Когато му подадох куфарчето, той се разгъна и го грабна в един миг.

— Благодарете на Пол Фонтейн от мое име, моля ви.

Вместо отговор, Съни влезе в колата и остави куфарчето на мястото до него. Той пъхна ключа за запалване.

— В крайна сметка — казах, — вие направихте услуга на всички, като ми казахте онези неща тогава.

Той ме наблюдаваше, като че ли от дистанцията на няколко километра. Дори не си правеше труда да ме погледне на фокус.

— Дължа ви една услуга — казах. — Ще се отплатя, както мога.

Изразът в очите му се смени за някаква стотна от секундата. После той завъртя ключа, подюри патрулната кола на обратен завой и запраши към „Бърлин авеню“.

9

Говорейки тихичко, Илайза Морган ме отведе във всекидневната.

— Току-що го настаних с обяда му пред телевизора. На четвърти канал има дискусия между журналисти, после ще има на живо предаване от шествието по „Илиной авеню“.

— А, ето къде са изчезнали всички репортери — казах.

— Бихте ли искали да хапнете? Супа от гъби и сандвич със салата от пиле? Ох, ето го пак.

Гласът на Алън избумтя през коридора:

— Какво по дяволите става?

— Умирам от глад — казах на Илайза. — С удоволствие бих похапнал.

Последвах я в дневната. Алън седеше на коженото канапе и едвам не разсипа дървения поднос на скута си, когато се обърна да ме види. В средата на стаята стоеше малък цветен телевизор на поставка с колелца.

— А, Тим. Хубаво — каза Алън. — Не трябва да пропускаш това.

Седнах внимателно, за да не обърна подноса му. До купичката със супа и малка чиния с останките от сандвич беше оставена ваза с розова пъпка. Върху снежнобялата риза и тъмночервената вратовръзка на Алън имаше ленена салфетка. Той се наведе към мене.

— Виждаш ли тази жена? Това е Илайза. Не можеш да я имаш. Моя е.

— Радвам се, че ти харесва.

— Разкошна жена.

Кимнах. Алън се облегна назад и започна да яде супата си.

Джефри Боу, Изобел Арчър, Джо Радлър и трима новинари, които не познавах, седяха около кръгла маса под добронамерения, малко нещо неуверен поглед на Джимбо.

— … необикновено голям брой брутални убийства за толкова малък град — мрънкаше Изобел — и аз се чудя на Ардън Вес, който се перчи пред телевизионните камери по време на погребения на лица, чийто случай е все още нерешен въпреки…

— Въпреки какво, кажете си го, де — изрева Джо Радлър, чието червено лице изригваше от яката му без обичайния буфер на врата.

— … въпреки абсурдната готовност на някои мои колеги да вярват на всичко, което им се каже — плавно завърши Изобел.

Илайза ми подаде поднос, подобен на Алъновия, но без роза. От супата се разнесе апетитния мирис на пресни гъби.

— Има още, ако желаете — тя мина пред мене, за да седне на стол близо до Алън. Джимбо се опитваше да овладее дискусията. Джо Радлър ревеше:

— Ако не ви харесва тук, госпожице Арчър, защо не опитате в Русия, да видите докъде ще стигнете!

— Предполагам, че ще ви е интересно да си представим, Изобел — каза Джефри Боу, но не можа да продължи.

— О, ние всички бихме си го представили, стига да можехме! — изрева Радлър.

— Госпожице Арчър — отчаяно се намеси Джимбо, — в светлината на гражданските вълнения в нашия град през последните дни, не смятате ли, че е израз на безотговорност да се критикува…

— Именно! — измуча Радлър.

— Дали критиката е израз на безотговорност? — попита Изобел.

— Бих се застрелял на часа, ако вярвах, че с това ще предпазя един добър полицай!

— Каква интересна идея — каза Изобел мило. — Но да си дойдем на думата и като оставим засега двете убийства на Синята роза, нека поговорим за убийството на Франк Уолдо, местен бизнесмен с интересна репутация…

— Опасявам се, че се отклоняваме от темата, Изобел.

— Ще ги хванем и ще ги сложим на топло! Както винаги правим!

— Винаги слагаме някого на топло — Изобел се извърна и с един усмихнат поглед изпепели Джефри Боу.

— Кой? — попитах. — Какво каза тя?

— Свърши ли, Алън? — каза Илайза. Тя се изправи да му вземе подноса.

— Кой е бил убит? — попитах.

— Някакъв Уолдо — каза Илайза, връщайки се в стаята. — Четох за това в „Леджър“, на една от последните страници.

— Къде са го намерили? На „Ливърмор авеню“ ли? До един бар, който се казва „Айдъл ауа“?

— Мисля, че са го намерили на летището — каза тя. — Искате ли да видите вестника?

Бях го изчел само до дописката за пожара на Елм Хил. Казах, че да, моля, и Илайза отново излезе от стаята, за да ми донесе сгънатата втора секция на вестника.

Обезобразеното тяло на Франсис (Франки) Уолдо, собственик и президент на компанията за месо „Айдахо“, бе намерено в багажника на един Форд Галакси в дългосрочния гараж на Милхейвънското летище в около три часа сутринта. Един работник от аерогарата бе забелязал отцеждащата се от багажника кръв. Според полицейски източници, предстояло господин Уолдо да бъде подведен под съдебна отговорност.

Чудех се какво ли бе успял да направи Били Риц, за да го накара да изглежда толкова щастлив, и какво ли бе тръгнало накриво в споразумението им.

— О, Тим, предполагам, че ще те интересува това, което пишеше Ейприл? Проекта за моста?

Алън ме гледаше с надежда.

— Нали се сещаш, историческото изследване за старите убийства на Синята Роза?

— При тебе ли е?

Алън кимна.

— Ейприл работеше по него върху масата ми в трапезарията отвреме-навреме. Изглежда Джон не я е оставял да работи върху това вкъщи, затова тя просто ги вземаше, пребърсваше праха отдолу и пак ги оставяше. Илайза ме попита за тях вчера.

— Аз ще ги донеса, ако се интересувате — каза Илайза. — Наядохте ли се?

— Да, чудесно беше — казах, вдигнах подноса и го понесох.

След няколко секунди Илайза се върна с папка в ръка.

10

Ръкописът не беше хронологическо описание на убийствата на Синята роза, както бях очаквал, воден от стереотипните си предразсъдъци спрямо книгите, писани от брокери. Ръкописът на Ейприл Рансъм беше неописуема смесица от жанрове. „Проектът за мост“ беше всъщност самото заглавие на книгата, а не просто условно название. Ясно беше, че според замисъла на Ейприл самата книга трябваше да бъде нещо като мост — между историческото разследване и журналистиката, между събитието и обстоятелствата, между нея самата и момчето в картината „Хвойновото дърво“, между читателя и Уилям Дамрош. Беше сложила мото от Харт Крейн:

През навързаните кабели възкачващата се пътека нагоре, изпълнена със светлина, стълбата от жици…

Сякаш от жиците се появява бог…

Ейприл започваше с историята на моста на „Хърейшо стрийт“. През 1875 година един гражданин се оплаква на страниците на „Леджър“, че мост, съединяващ „Хърейшо стрийт“ със западната страна на река Милхейвън би пренесъл в здравата част на града заразата на престъпленията и болестите. Един граждански водач нарича моста „това родено под нещастна звезда Чудовище, което замени един честен Лодкар“. Веднага след завършването си мостът става сцена на едно отвратително престъпление, отвличането на едно кърмаче, което някакъв див, парцалив мъж на кон грабнал от преминаваща карета. Човекът скочил върху каретата, сграбчил детето от бавачката му и отново възседнал коня, който продължавал да препуска редом. Крадецът направил кръг и се отдалечил сред котилото от бордеи на източната страна на реката. След два дни активни полицейски издирвания трупът бил открит пред грубо направен олтар в мазето на „Грийн уоман“. Престъпникът не бил намерен.

Ейприл бе изровила и отколешната местна история за това как в един сандък на брега група деца откриват старец с опърпани бели криле и за това как децата го пребиват до смърт с камъни, имитирайки страшните, нетукашни стенания, които създанието надава при всеки удар. И аз бях попадал на историята, но Ейприл беше изнамерила стари вестникарски версии на легендата и беше свързала фигурата на ангела с епидемията от инфлуенца, която убива почти една трета от ирландското население, живеещо близо до моста. Наред с това, съобщаваше тя, лице, известно само като М. Ангел, било вписано в полицейските документи от 1911 година. М. Ангел бил убит с камъни и след това погребан в гробището за бедняци и бездомници (което междувременно е изчезнало под част от магистралата изток-запад).

Кръчмата „Грийн уоман“, която първоначално е хижата на лодкаря, се появява често в полицейските документи в края на деветнайсети и началото на двадесети век. Освен, че става сцена на инцидентни разправии и схватки с ножове и пистолети, които са често явление в долнопробните заведения от този период, „Грийн уоман“ става забележителна и с това, че служи за неофициален щаб на Озарените, една от най-отвратителните банди в историята на града. Водачите на Озарените, за които се говорело, че били същите, които като деца пребили с камъни М. Ангел, организират грабежи и убийства из целия Милхейвън, като се твърди, че те контролират престъпния свят, както в Милуоки, така и в Чикаго. През 1914 година кръчмата изгаря при съмнителен пожар, в който загиват трима от петимата водачи на Озарените. Останалите двама изглежда решават да се отклонят в законосъобразни дейности, купуват огромни къщи на „Ийсърн шор драйв“ и активно се намесват в милхейвънската политика.

Именно от стълбите на възстановената кръчма „Грийн уоман“ един уволнен градски чиновник стреля и ранява Тиъдър Рузвелт; друг психясал градски чиновник, който стреля, но не улучва Дуайт Айзенхауър, изниква от сянката на „Грийн уоман“, за да насочи пистолета си.

Ейприл Рансъм внушаваше, че богът, който се бе появил от жиците, говореше най-ясно през живота и смъртта на Уилям Дамрош, чието първоначално име беше Карлос Розарио. Като невръстно дете той е бил отнесен в основата на моста на „Хърейшо стрийт“ от майка си, която е била повикана там от убиеца си.

През седмиците след откриване на живото бебе и на мъртвата млада жена върху замръзналия бряг под „Грийн уоман“, пишеше Ейприл, старата легенда за крилатия мъж са възродила, но променена така, че да обхване разказа за смъртта на Кармен Розарио: този път ангелът бил як и червендалест, а не изнемогващ от старост, златната му коса се развявала от тъмния февруарски вятър и той убил, вместо да бъде убит.

Откъде беше научила Ейприл, че старата легенда се е завърнала? На втората неделя след откриването на детето, две милхейвънски църкви, методистката „Матиас Авеню“ и презвитерианската „Маунт Хореб“, бяха обявили проповеди със следните заглавия: „Ангелът на смъртта, очистителят на грешниците“ и „Завръщането на Уриел“. Една уводна статия в „Леджър“ подканяше жителите на Милхейвън да не забравят, че кървавите престъпления имат човешки, а не свръхестествен произход.

Три седмици след убийството на майката, детето е предадено на първия от домовете за сираци и семействата, отглеждащи сираци. След пет години то попада при Хайнц Стенмиц, новобрачен касапин, който току-що е отворил магазин до къщата си на „Мъфин стрийт“ в един район на Милхейвън, отдавна известен като Пигтаун.

На този етап от живота си, пишеше Ейприл, Стенмиц има поразителен външен вид, който — с дългата си руса коса и красива руса брада — напомня силно на традиционните християнски изображения на Исус; при това в неделите той ръководи неофициални църковни служби в магазина си. Много по-късно, на процеса за блудството му с деца, като свидетелство за безупречния характер на проповедника-касапин бил изнесен фактът, че той често издирвал хората за своите служби по железопътните и автобусните гари и че обръщал особено внимание на онези подплашени и объркани емигранти от Централна и Южна Америка, които били парализирани както от незнанието на английски, така и от бедността си.

11

Ейприл Рансъм постепенно развиваше тезата, че Хайнц Стенмиц е убиецът на майката на Уилям Дамрош. Тя смяташе, че в тъмната, студена февруарска нощ пияни и лековерни свидетели са съзрели развяващата се коса на Стенмиц и са си припомнили старите легенди за преследвания ангел.

Вдигнах очи и видях, че Алън се отърсваше от дрямката си. Беше сключил ръце на кръста си, вирнал брадичка и ме гледаше с блестящ, любопитен поглед.

— Мислиш ли, че е добро?

— Изключително е — казах. — Ще ми се да беше успяла да го завърши. Чудя се как въобще е успяла да направи толкова много.

— Ефективност. Пък и беше моя дъщеря, в края на краищата. Знаеше как да прави изследване.

— Бих искал да го прочета цялото — казах.

— Задръж го, докогато искаш — каза Алън. — Не знам защо, но не успявам да си проправя път през него.

За миг не успях да скрия шока си от това, което Алън току-що ми беше дал да разбера. Той не можеше да прочете ръкописа на дъщеря си, което означаваше, че вече въобще не може да чете. Обърнах се към телевизора, за да скрия смущението си. Екранът показваше в дълбочина „Илиной авеню“. Хората бяха наредени в редици по трима и четирима по тротоарите и крещяха заедно с глас, който скандираше нещо по мегафон.

— О, Боже — казах аз и погледнах часовника си. — Трябва да се срещна с Джон.

Изправих се.

— Знаех си, че ще е добро — каза Алън.