Питър Строб
Гърло (14)

2

Събудих се и видях огромната, подобна на бормашина глава на рентгена, насочена към дясната страна на гърдите ми, по-голямата част от които беше покрита с кървава превръзка. Техникът, защитен от водолазна каска и оловна жилетка, ми нареди да не мърдам. Вместо дрехите си носех прозрачно синя болнична нощница, разкопчана на гърба и смъкната от дясното ми рамо подобно на тога. Някой беше изчистил всичката кръв от мене и аз миришех на спирт за разтриване. Изненадващо беше, че стоя прав без никаква помощ.

— Бихте ли останал неподвижен, моля? — попита начумереният звяр в доспехите и бормашината зацъка и забръмча. — Обърнете се сега да видим гърба.

Установих, че мога да се обърна. Очевидно бях извършвал подобни чудеса от известно време насам.

— Ще трябва да повдигнем тази ръка — каза звярът и излезе иззад машината си, за да хване дясната ми ръка за лакътя и твърдо да я отдели от мишницата. Той не обръщаше внимание на шумовете, които издавах.

— Дръжте я така.

Цък. Бръм.

— Сега можете да се върнете в стаята си.

— Къде съм? — попитах и той се засмя. — Сериозно говоря. Каква е тая болница?

Той излезе безмълвно и от нищото към мене се забърза медицинска сестра с дълга синя шина, украсена в увиснали бели ленти за закопчаване, и с информацията, че съм в болница „Сейнт Мери“. Още едно завръщане у дома: именно в „Сейнт Мери“ бях прекарал два месеца от седмата си година, тук сестра Хати Баскоум ми беше казала, че светът е наполовина нощ. Солидна омърляна грамада от кафяви тухли, заемаща половин километър от улица „Вестри“, болницата беше на една пряка от старата ми гимназия. В реално време, ако такова нещо съществува, цялото безкрайно пътуване в линейката не би могло да отнеме повече от пет минути. Сестрата премести подкрепящата превръзка през рамото ми, завърза нощницата ми, настани ме в инвалиден стол, избута ме по коридора, натовари ме в един празен асансьор, разтовари ме, след което ме поведе през лабиринт от коридори към стая с високо легло. Много хора искали да говорят с мене, каза тя, бил съм популярна фигура. Казах:

— Искам да съм сама.

Беше прекалено млада, за да знае любимата фраза на Грета Гарбо, но все пак ме остави сам.

Замислен на вид лекар с дълъг плик в ръка влезе след десетина минути.

— Е, господин Андърхил — поде той — вие ни поставихте необикновен проблем. Куршумът, който ви е улучил, е преминал по чиста права линия покрай белия дроб и се спрял под дясната лопатка. Според тези рентгенови снимки обаче вие носите толкова много метал в гърба си, че не е възможно да различим куршума от всичко останало. При тези обстоятелства мисля, че просто ще го оставим там.

След това той пристъпи от крак на крак и ми се усмихна, държейки в сключените си ръце увисналия пред слабините му плик с рентгеновите снимки.

— Бихте ли разрешили един малък спор между мене и рентгенолога? Какво ви се е случило, някаква трудова злополука ли?

Имаше ясни сини очи, гъст рус перчем на челото и никакви бръчки, дори пачи крак.

— Когато бях малко момче, — казах — глътнах един магнит.

Мъничка, почти невидима хоризонтална бръчка, тъничка колкото косъмче на бебешка главица, се появи в средата на челото му.

— Е добре — казах. — Беше свързано с едно загадъчно пътуване.

Той не разбра.

— Ако няма да ме оперирате, значи ли това, че утре си отивам вкъщи?

Той каза, че искат да ме оставят под наблюдение за ден-два.

— Трябва да предотвратим инфекциите, да се погрижим раната да започне да заздравява правилно. — Той замълча. — А и един лейтенант от полицията, Рос Маккандлис, изглежда държи да стоите на едно място. Доколкото разбирам, ще имате много посетители през следващите няколко дни.

— Надявам се някой от тях да ми донесе нещо за четене.

— Мога да взема списания от салона, ако желаете, и да ви ги донеса, когато дойда пак в това крило.

Аз му благодарих, а той се засмя и каза:

— Ако ми кажете как загадъчното пътуване може да остави половин кило метал в гърба ви.

Попитах каква е възрастта на рентгенолога.

Бръчка с размер на бебешко косъмче отново се появи на челото му.

— Около четиридесет и шест, четиридесет и седем, нещо такова.

— Попитайте него. Той ще ви обясни.

— Отпочинете си — каза той и загаси лампите, преди да излезе.

Щом си тръгна, това, което ми бяха дали, докато съм бил още в полусъзнание, започна да си губи въздействието и една широка полоса през тялото ми изригна в пламъци. Потърсих пипнешком звънеца за да повикам сестрата и най-сетне го намерих да виси от връвчица отстрани на дюшека. Натиснах копчето два пъти, дълго чаках и натиснах отново. Една черна сестра с твърда, щръкнала оранжева коса влезе след около двайсет минути и каза, че ще получа болкоуспокояващо след един час. Нямал съм нужда от него сега, само така ми се струвало. И излезе. Пламъците се смееха и вихреха. След един час тя запали лампите, докара поднос с редица от спринцовки, наредени като зъболекарски инструменти, накара ме да се преобърна и ме прободе в хълбока.

— Видяхте ли? — каза тя. — Не се нуждаехте наистина от него досега, нали?

— Очакването е половината от удоволствието — казах. Тя загаси лампите и излезе. Тъмнината се понесе над мене на дълги, гладки вълни.

Когато се събудих, прозорецът в края на стаята сияеше с деликатна розова светлина. Щастливите пламъчета бяха запрепускали и организираха нов фойерверк. Малка купчина списания беше оставена на масата. Взех ги да видя какви са. Лекарят ми беше донесъл „Редбук“, „Модърн матюрити“ и „Лонгевити“. Изглежда болницата не се абонираше за „Солджър ъф форчън“^[2]. Отворих „Редбук“ и започнах да чета една колона със съвети. Казваха се много интересни неща относно менопаузата, но тъкмо когато започнах да научавам нови неща за прогестерона, първият посетител за деня пристигна. Двама посетители, всъщност, но само единият имаше значение. Другия беше Съни Беринджър.

3

Мъжът, който последва Съни през вратата, имаше широко тухлено на цвят лице и къса червеникава коса, тук-там прошарена и опъната назад на твърди вълни. Сакото му ограждаше гръден кош, широк около метър. До Съни Беринджър той изглеждаше като мускулесто джудже, което може да прегъва железни греди и да прехапва на две гвоздеи. Детективът ми хвърли бърз, обезпокоителен поглед и нареди на Съни да затвори вратата.

Той дойде до леглото и каза:

— Името ми е Рос Маккандлис, лейтенант в отдела по убийствата. Имаме да говорим за много неща, господин Андърхил.

— Много добре — казах.

Съни се приближи, след като беше затворил вратата, и застана до долния край на леглото. Изглеждаше толкова одушевен, колкото някоя статуя на Великденските острови, но поне не беше враждебен.

Маккандлис дръпна стола и се паркира на около половин метър от главата ми. Светлосините му очи, близко разположени до острата секира на носа му, бяха съвършено равни и мъртви, далеч отвъд точката, в която биха могли да се нарекат безизразни. В тях нямаше достатъчно живот, за да бъдат безжизнени. Внезапно осъзнах, че ние тримата сме сами в стаята и че това, което се случи между нас, ще оформи реалността. Съни щеше да допринесе, иначе щяха да го оставят в коридора, аз щях да допринеса, но каквато там реалност създадяхме заедно, щеше да е в угода преди всичко на Маккандлис.

— Как се чувствате? Добре ли сте?

— Нямам сериозни поражения — казах.

— Да, говорих с лекаря ви. — С това светската част от срещата ни приключи. — Научих, че имате интересна информация относно покойния инспектор Фонтейн. Бих желал да я знам цялата. Разговарях с приятеля ви Рансъм, но изглежда вие сте ключът към снощните събития на Седма южна. Обяснете ми просто ситуацията, така както вие я разбирате.

— Беринджър ще приеме ли показанията ми?

— Засега няма нужда от това, господин Андърхил. Ще действаме с известна предпазливост тук. Когато му дойде времето, ще подпишете показания, които ще удовлетворят всички ни. Предполагам, че вече знаете, че инспектор Фонтейн умря от раните си.

Беше вече отписал Фонтейн — сега просто се опитваше да постави под контрол щетите. Искаше да му предложа бърз маршрут през хаоса. Кимнах.

— Преди да започна, можете ли да ми кажете какво става с Джон и с Алън Брукнър?

— Когато напуснах „Армъри плейс“, инспектор Мънроу разпитваше господин Рансъм. Професор Брукнър е под наблюдение в Областната болница. Бастиан се опитва да получи показания от него, но едва ли ще има късмет. Професорът не говори много свързано.

— Има ли обвинения срещу него?

— Може да се каже, че този разговор е част от този процес. Снощи вие сте направил някои изявления пред старшина Беринджър относно Пол Фонтейн и една компания, която се казва „Елви холдингс“. Споменал сте също имената Фий Бандолайър и Франклин Бачълър. Защо не започнете с това да ми кажете как научихте за „Елви холдингс“.

— Първата ми вечер в Милхейвън двамата с Джон излязохме за вечеря — казах. — Когато привършвахме, той се обади в болницата и разбра, че жена му показва признаци на подобрение. Веднага напусна ресторанта и тръгна към „Шейди маунт“.

Описах как бях забелязал, че го следва кола, как бях записал номера й в бележника си, бях последвал и двамата до „Шейди маунт“, бях разговарял с шофьора във фоайето на болницата и бях разпознал у него човека, който бях видял по-рано на същия ден.

— Шофьорът се оказа Били Риц.

— Какво направихте с номера?

— На другия ден отидох в болницата, без да знам, че Ейприл е убита, видях на нейния етаж Пол Фонтейн заедно с много други полицаи и му дадох номера.

Маккандлис хвърли бърз поглед към Съни.

— Дадохте го на Фонтейн?

— Всъщност, прочетох го от бележника си. Мислех, че съм му дал листчето, но на погребението на Ейприл отворих бележника си и видях, че е още у мене. Същият следобед, когато аз, Джон и Алън отидохме в моргата да идентифицираме трупа на Грант Хофман, видях същата кола паркирана пред кръчмата „Грийн уоман“.

Казах му, че съм видял Били Риц да слага кашони в багажника си. Маккандлис продължаваше да чака да разбере как всичко това е отвело до „Елви холдингс“. Повторих това, което бях казал на Джон — че съм работил с компютъра в университетската библиотека.

— Оказа се, че компанията „Елви холдингс“ притежава и колата и „Грийн уоман“. Извадих имената и адресите на директорите на компанията.

Когато му казах имената, Маккандлис не можа да скрие учудването си — той беше ангажиран до тоя момент с последиците от размириците и едва с мене започваше разследването си.

— Ние в момента проверяваме „Елви“, предполагам, че ще достигнем до същата информация — каза той. — Разбирахте ли значението на името Андрю Белински?

— Тогава не.

— И казвате, че сте получил тази информация от компютър в университетската библиотека?

— Точно така — казах.

Не ми повярва, — сигурно знаеше, че не бих могъл да достигна до регистрацията на автомобили чрез университетски компютър — но нямаше намерение да настоява.

— Някой ден ще трябва да ми покажете как го правите.

— Мисля, че имах късмет — казах. — Каза ли ви Джон, че имам отдавнашен интерес към старите убийства на Синята Роза. Той затова ме повика.

— Продължавайте.

За около десет минути му разказах за срещата с Белнапови, за това, което чук относно Боб Бандолайър, за посещението у Сънчана и за първото изникване на името Фий Бандолайър. Компютърът ми беше показал, че „Елви“ притежава и старата къща на Боб Бондолайър. Издадената на собствени разноски книга на един запасен полковник ми беше дала идеята за военен, смятан за загинал на бойното поле, който има отдавнашен зъб на Джон Рансъм. Разказах му за Джуди Ледъруд и Едуард Хабъл.

— И не намерихте за нужно да дойдете в полицията с цялата тази информация?

— Отидох в полицията — казах. — Отидох при Фонтейн. Той беше натоварен със случая на Ейприл. Щом му споменах Сънчана, Фонтейн ми нареди да не се занимавам със старите убийства на Синята Роза и ми предложи да напусна града. Тъй като не го направих, той ме заведе да видя гроба на Боб Бандолайър, за да ми докаже, че Бандолайър не би могъл да е свързан с новите убийства. Между другото, той ми каза за прякора на Анди Белин, но отрече да знае нещо за „Елви“.

Маккандлис кимна.

— Рансъм каза, че ви се обадил да ви уреди среща близо до „Сейнт Олуин“.

— Разбрал е, че съм ходил в неговия град в Охайо. Когато се върнах, някой се опита да ме бутне от магистралата в мъглата. Фонтейн искаше да ме убие, но не е знаел какво съм научил от Хабъл.

Маккандлис придърпа стола си по-близо до леглото.

— После ви се е обадила жената от Седма южна.

Наближавахме решителния момент и аз имах чувството, че става нещо, което не разбирам напълно. Маккандлис като че ли натежаваше и се сгъстяваше от съсредоточеност, сякаш ми внушаваше да подредя нещата по начин, който ще съответства на някакъв предначертан модел. Единственият модел, който виждах, израстваше от това, което вече му бях казал, и аз отново му намекнах за уговорката ми с Хана Белнап.

Той кимна. Това беше обяснение, но не беше важно.

Покрай вратата изтрополи количка и някой надолу по коридора започна да вика.

— С каква цел решихте да отидете в къщата на Бандолайър?

— Исках да изненадам Фонтейн. Джон и аз си мислехме, че можем да го нокаутираме или да го превъзмогнем и да намерим кашоните със записките — погледнах към Съни, но Съни все още имаше каменен вид.

— А за какво взехте този старец?

— Алън може да бъде изключително настойчив. Не ни остави никакъв избор.

— Изглежда много хора са чули професор Брукнър да заплашва, че ще убие човека, който е убил дъщеря ми. Предполагам, че и в тоя случай е бил настойчив.

Спомних си погребението — Джон навярно им беше казал за избухването на Алън.

— Наредих му да остане в колата, но той искаше да следи нещата отблизо и ни последва от другата страна на улицата.

— Вие вече сте били ходили в къщата.

Кимнах.

— Търсих тези записки — тези кашони, които той изнесе от „Грийн уоман“. Вие ги намерихте, нали?

— Не — каза Маккандлис.

Усетих, че стомахът ми потъва към дюшека.

— Как успяхте да влезете първия път?

— Задната врата не беше заключена.

— Ами! — каза Маккандлис. — Оставил е мястото отключено? Както и „Грийн уоман“, така ли? Отивате и намирате ключалката вече счупена.

— Да — казах. — Така че влязох и огледах.

— Сигурно това е нещо обикновено в Ню Йорк, разбиваш и влизаш. Тук обаче не гледаме на това с много добро око.

Мъжът от коридора започна отново да крещи, но мъртвите очи не се отлепяха от моите.

— Както и да е, да речем че вие с приятеля си сте влезли. Долу в мазето има един интересен малък подарък, но няма кашони, пълни с интересни неща. От друга страна, вие сте взели нещо. Къс хартия.

Носех хартийката в джоба на якето си, откакто Том ми го върна. Бях забравил за него и някой от болницата го беше предал на полицията.

— Злоупотребата с веществени доказателства също има известна тежест.

Джон им беше разказал всичко за влизането в къщата и в кръчмата и сега те го държаха на „Армъри плейс“, докато решат какво да правят с мене. Решението беше свързано с начина, по който отговарям на въпросите — ако не му помогнех да натъпче реалността във формата, която му изнасяше, той щеше да е щастлив да обърка живота ми с толкова криминални обвинения, колкото би могъл да измисли.

— Бих могъл дори да си помисля, че вие с приятелчето си сте довели стареца, понеже сте знаели, че той ще стреля във Фонтейн при първа възможност.

— Казахме му да стои в колата — казах аз изморено. — Не го искахме с нас. Това е безумно. Джон не му е давал пистолета, той си го взе. Нямахме ясен план.

Болката нарасна с два пункта. Имаше много време до следващата инжекция.

— Вижте, ако сте видели хартийката, разбрали сте какво значи. Видяхте, че е една жена в Алънтаун. Фонтейн е работил в Алънтаун.

— Да — Маккандлс въздъхна. — Но нищо не доказва, че е убил някого там. И този разговор не е вече за Пол Фонтейн. За вас е.

Той рязко се изправи и отиде до прозореца. Разтърка лицето си, гледайки към улицата. По отсрещната сграда пламтяха слънчеви отблясъци. Маккандлис подръпна колана си и се обърна бавно.

— Трябва да мисля за този град. В този момент нещата биха могли да поемат в две различни посоки. В полицейското управление ще има много промени. Вие сте намерил човек в Охайо, който ви е казал, че Фонтейн е бил някой друг. Това, което имам аз, е един мъртъв инспектор и опашката от безредици. Това, което не ми трябва, е разгласяването на още един сериен убиец в Милхейвън, особено ако той е полицай. Защото резултатът ще е още повече проблеми, отколкото имаме в момента. — Той отново въздъхна. — Виждате ли смисъл в думите ми?

— Твърде много.

— Всичко на света е политика — той се върна към стола, закова ръцете си върху облегалката му и се наведе напред. — Но нека поговорим за това, което се е случило, когато Фонтейн е бил застрелян.

Вратата се отвори и той вдигна поглед. Русият доктор, когото бях видял през нощта, направи две крачки в стаята, замръзна и отново излезе.

— Когато свършим, — каза Маккандлис — всичко това ще е решено завинаги. След това няма да има изненади. През нощта на безредиците вие отивате в тая къща с намерението да заловите един човек, за когото сте имали основание да вярвате, че е убил двама души. Смятали сте да го предадете на полицията.

— Точно така.

— Чухте ли стрелба в района?

— Не тогава. Не, бъркам. Чух изстрели откъм района на безредиците.

— Какво се случи, когато стигнахте до къщата?

— Двамата с Джон бяхме тръгнали към задната врата, но аз го върнах покрай къщата отново, за да се качим на верандата. Когато наближихме стъпалата към верандата, Алън видя предната врата да се отваря и започна да крещи.

— В тоя момент патрулната кола е през една пряка.

— Да — казах. — Алън видя Фонтейн и започна да пищи „Това ли е той?“ Фонтейн каза нещо от сорта на „По дяволите, Андърхил, тоя път няма да се измъкнеш“. Мисля, че хората в колата още не ни бяха видели.

Маккандлис кимна.

— Джон изтича до Алън и се опита да го успокои, но Алън измъкна пистолета от него и започна да стреля. Следващото нещо, което си спомням, е че лежа в локва кръв.

— Колко изстрела чухте?

— Трябва да са били два — казах.

Той направи многозначителна пауза.

— Попитах колко изстрела чухте.

Замислих се.

— Видях Алън да стреля два пъти — казах. — Но мисля, че може би съм чул повече от два изстрела.

— Брукнър стреля два пъти. Старшина Беринджър дава предупредителен изстрел във въздуха. Двойката, която живее срещу мястото, където сте били, казва, че са чули поне пет изстрела; същото твърди и съседката. Мъжът й е проспал всичко, така че не е чул нищо. Колегата на Беринджър смята, че е чул пет изстрела много близо един до друг.

— Като оплетено кълбо ми е — казах.

— Вие сте с лице към Рансъм и Брукнар. Какво виждате? В този район е имало известни проблеми по време на безредиците.

Спомних си какво бях видял.

— Имах чувството, че между къщите зад Алън и Рансъм има някой.

— Много добре, господин Андърхил. Видяхте ли го?

— Стори ми се, че забелязвам движение. Беше тъмно. После започна лудницата.

— Чул ли сте за лице на име Никълъс Вънтюра?

Закъснял с около секунда, отговорих.

— Не.

— Естествено, и аз тъй мислех — каза Маккандлис. Навярно знаеше, че лъжа. — Вънтюра е бил начинаещ мръсник, който е налетял на злополука на „Ливърмор авеню“ по време на безредиците. Някой му е отнел ножа и почти му е откъснал ръката. — Маккандлис почти ми се усмихна, заобиколи стола и седна с лице към мене. — Някой се е обадил на 911 от „Сейнт Олуин“ веднага след това, но не вярвам това да е бил същият, който е размазал Вънтюра, нали?

— Да — казах.

— Всъщност това, което се е случило с Вънтюра, е било свързано с безредиците, как мислите?

Кимнах.

— Може би сте чул за смъртта на един мъж Франки Уолдо?

— Чух нещо — казах. — Ако искате да знаете какво мисля…

— За сега нищо не мислите — каза Маккандлис. — Неофициално мога да ви кажа, че Уолдо е бил свързан с наркобизнеса на Били Риц. И Риц е бил убит за отмъщение за това убийство.

— Мислите ли, че наистина можете да действате така?

— Не съм ви чул.

— Риц е бил отплатата за Уолдо.

— Както ви казах, всичко е политика. — Той се изправи. — Между другото старшина Беринджър е намерил някакви стари фотографии в мазето на оная къща. Мисля, че от всичко това може да се получи някаква полза, въпреки това, което вие, идиоти, се опитахте да направите.

— Май не ви е много мъчно, че Фонтейн е мъртъв?

Маккандлис се отдалечи от стола. Съни отстъпи и се загледа в краката си. Беше глух и сляп.

— Знаете ли какво ме прави щастлив? — попита Маккандлис. — Мога много по-добре да го предпазвам по начина, по който са нещата сега.

— Не ви беше трудно да повярвате, че е бил Франклин Бачълър. А всичко, което знаете, е това, което ви казах за Едуард Хабъл. Не разбирам.

Маккандлис ме изгледа с дълъг, неразгадаем поглед. Погледна надолу към Съни, който изпъна главата си нагоре като на парад.

— Кажи му.

— Инспектор Мънроу е претърсил апартамента на инспектор Фонтейн тази сутрин. — Съни отправяше думите си към бляскавия прозорец. — Той е открил в бюрото му документите за уволнение на майор Бачълър.

Ако не знаех колко щеше да боли, бих се изсмял с глас.

— Чудя се дали не е намерил и кутиите със записките.

— Не е имало никакви кутии със записки — каза Маккандлис.

— Сега няма — казах. — Поздравления.

Маккандлис остави това да мине покрай ушите му. Може би те не бяха унищожили записките, все пак. Може би Фонтейн ги беше хвърлил в тоалетната, лист по лист, преди ние да стигнем до старата му къща.

— Ще бъдете защитен от журналисти, докато сте тук — каза Маккандлис. Звучеше така, сякаш ми четеше правата и задълженията. — Болницата ще подбира обажданията ви, а на вратата ви ще поставя полицай, който да следи за безопасността ви. След около час старшина Беринджър ще ви донесе показанията, базирани на вашите отговори. Нали, Съни?

— Да, сър — каза Съни.

— Може и да помислите за билет за вкъщи в деня на изписването ви. Ще ви закараме до летището с патрулна кола, така че след като запазите билета, дайте на полицая информация за полета.

— Все в интерес на моята безопасност — казах.

— Грижете се за себе си — каза Маккандлис. — Изглеждате ужасно, ако искате да знаете истината.

— Щастлив съм, че мога да ви помогна — казах. Те вече излизаха през вратата.

Отворих списанието и се опитах да възобновя интереса си към менопаузата. Някои от симптомите ми се виждаха иронично познати — обилно кръвотечение, нарастваща болка, депресии. Авторът не казваше нищо за внезапни изблици на гняв срещу авторитарни фигури, които имат вид на пенсионирани циркови артисти. Разбирах донякъде към какво се стреми Маккандлис, но настояването му, че имало повече от три изстрела ме озадачаваше. Казаното от мене го задоволяваше, но не ми беше ясно защо. След това започнах да се тревожа за Алън. Пресегнах се през гърдите си към телефона и поисках да ме свържат с Областната болница, но операторката почти извинително ми каза, че по полицейско нареждане имам право само на обаждания отвън. Взех „Модърн брайд“ и разбрах, че днешната млада жена сключва брак облечена горе долу в същото, в което и вчерашната. Тъкмо се зачетох в „Лонгевити“ за „Упражнения за наскоро овдовелите“, когато един нисък, набит млад полицай подаде глава през вратата и каза:

— Тук съм, пред вратата.

В същия момент и двамата се разпознахме. Беше старшина Манджълоути, но без бялата превръзка, която носеше, когато го видях за последен път.

— Никой обаче не ми е нареждал да разговарял с вас — каза той и ми отправи, както навярно смяташе, един наистина страшен поглед. Когато седна, сгъваемият му стол изскърца.

4

Джефри Боу успя да преодолее регистратурата и се озова пред вратата ми около час, след като Рос Маккандлис си тръгна. Аз си играех със студената овесена каша, която ми бяха пратили от кухнята, като правех от нея хълмче, а после го сплесквах. Първият знак за пристигането на репортера беше гласът на Манджълоути, който казваше:

— Не, не, омитайте се оттук.

Помислих си, че не позволява на Джон Рансъм да влезе в стаята ми, бутнах кашата и извиках:

— Хайде де, Манджълоути, пуснете го.

— По никакъв начин — каза Манджълоути.

— Нил чухте — каза глас, който познавах. Боу промуши мършавия си гръден кош покрай Манджълоути и надникна в стаята. — Здрасти, Тим — каза той, сякаш бяхме стари приятели. Може и да бяхме вече — дадох си сметка колко съм доволен да го видя.

— Здрасти, Джефри — казах.

— Кажи на старшината да ме пусне за десет минути, а?

Манджълоути заби ръка върху гърдите на Боу и го избута до средата на коридора. Джефри направи знаци към мене над главата на полицая, но Манджълоути отново го бутна и новинарят изчезна.

Чух го да протестира по целия път през коридора до асансьорите. Манджълоути ми беше толкова ядосан, че затвори вратата, когато се върна.

Когато вратата се отвори отново, вече бях започнал да съжалявам, че не изядох овесената каша. Съни Беринджър дойде с един-единствен лист хартия върху поставка.

— Показанията ви са готови — каза той и ми подаде листа. Извади химикалка от джоба си. — Разпишете се, където и да е отдолу.

Повечето изречения в показанията започваха с „аз“ и съдържаха по-малко от шест думи. Имаше поне по една машинописна грешка във всяко изречение и граматиката куцаше. Беше сухо описание на това, което се беше случило пред някогашната къща на Боб Бандолайр. Последните две изречения бяха: „Професор Брукнър стреля два пъти и ме улучи. Чух, че стрелбата се продължава.“ Маккандлис навярно го беше накарал да го пренаписва три пъти, всеки път отстранявайки нови подробности.

— Трябва да направя някои промени, преди да подпиша — казах.

— Как така промени? — попита Беринджър.

Започнах да вписвам „с един от куршумите“ след „ме улучи“ и Беринджър се наведе над листа да види какво добавям. Искаше да измъкне писалката от ръката ми, но се успокои, като видя какво правя. Задрасках „се“ от последното изречение и написах името си под показанията.

Той си взе поставката и писалката, озадачен, но успокоен.

— Просто редактирам — казах. — Не мога да не го направя.

— Лейтенантът е голям поддръжник на редактирането.

— Разбрах това.

Съни се отдръпна от леглото и хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Благодаря ви, задето не споменахте, че вие ми казахте за снимките.

— Мънроу ще пусне ли Джон, след като се върнете с тези показания?

— Сигурно. Рансъм просто си седи на бюрото му и двамата си разказват истории за Виетнам — той все още не искаше да си тръгне и стърчеше като кула над леглото.

За пръв път той погледна открито към марлята върху рамото ми. Видях, че реши да не казва нищо за нея. После направи стъпка към вратата.

— Да кажа ли на Рансъм, че бихте искали да го видите?

— Бих искал да видя всекиго, освен Манджълоути — казах.

След като Съни си тръгна, един чернокос, енергичен млад лекар връхлетя в стаята, за да залепи нова марля върху кървавата дупка.

— За около месец ще имате проблем с бекхенда, но иначе сте наред — той притисна последната лепенка на мястото й и се изправи. Виждаше се, че прелива от любопитство. — Полицията май смята, че тук ще сте в по-голяма безопасност.

— Мисля, че е вярно обратното.

След това четох „Модърн матюрити“. От кора до кора, дума по дума, заедно с рекламите. Трябваше да си сменя маратонките и да се погрижа за отчета на данъците си. За обяд получих парче пиле, толкова бледо, че почти се сливаше с чинията. Изядох го до последната трошичка, даже хрущялестите парченца, захванати за костите.

Когато Джон се появи няколко часа по-късно, Манджълоути отказа да го пусне, докато не получи разрешение от управлението. Разрешението отне доста време и докато двамата бяха на регистратурата, аз станах от леглото и повлякох тръбичката за глюкоза през стаята до мивката, където се погледнах в огледалото. Имах малко повече цвят от пилето и се нуждаех от самобръсначка. За да си отмъстя за списанията, изпиках се в мивката. Докато Манджълоути научи, че няма да го уволнят, задето е пуснал Джон в стаята ми, аз бях докуцукал обратно в леглото си, чувствайки се сякаш току-що съм изкачил някой алпийски връх.

Джон влезе с износена бяла брезентова чанта, затвори вратата и се облегна на нея, клатейки глава в израз на безпомощност.

— Можеш ли да повярваш, че тоя човек е още в полицията? Какво прави той тук сега?

— Защитава ме от пресата.

Джон изпръхтя и се оттласна от вратата. Погледнах лакомо към брезентовата чанта. На едната й страна с големи червени букви пишеше КОЛЕЖ АРКХАМ.

— Странна работа, имаш вид на някой, по който току-що са стреляли. Отбих се вкъщи и взех няколко книги. Никой не благоволи да ми каже колко ще те държат, така че съм донесъл доста.

Той седна до мене и започна да трупа книги на масата. „Библиотеката на Наг Хамади“, Сю Графтън, Рос Макдоналд, Доналд Уестлейк, Джон Ървонг, А. С. Байът, Мартин Еймис.

— Някои от тях бяха на Ейприл. Помислих си също, че може да ти бъде интересно и това — той извади от чантата дебела книга в зелена обложка и я вдигна така, че да видя корицата. „Концепцията за свещеното“ от Алън Брукнър. — Навярно най-добрата му книга.

Взех я от него. Овехтяла като стар куфар, омацана, омекнала от употреба, тя имаше вид като че ли е била четена стотици пъти.

— Много съм ти благодарен — казах.

— Запази си я — той се облегна назад и разтърси ръце. — Ама че нощ.

Попитах го какво е станало, след като ме откараха.

— Натикаха ни с Алън в полицейска кола и ни закараха на „Армъри плейс“. После ни заключиха в една малка стая и ни задаваха едни и същи въпроси отново и отново.

След два часа го бяха закарали вкъщи, бяха го оставили да поспи, после отново го бяха взели и го бяха заразпитвали отначало. Най-сетне Маккандлис взел писмените му показания и го пуснал. Не го обвинили в нищо.

Той ме хвана за китката.

— Не им каза нищо за колата, нали? Или за другите неща? — имаше предвид Брайън Дориан.

— Не. Придържах се към „Елви“ и Франклин Бачълър и Синята Роза.

— Ох — той се облегна назад с благодарност. — Не знаех в какво състояние си. Имах моменти на доста големи безпокойства там.

— Как е Алън? Чух, че е в Областната болница.

Джон изпъшка.

— Алън рухна. Дълго време цитираше един от проклетите гностически стихове. След това забъбли по бебешки. Не знам какво е правил по време на разпита, но Мънроу ми каза накрая, че е на успокоителни в болницата. Предполагам, че ще трябва да го обвинят в безразсъдна употреба на оръжие или опасно безразсъдство, или нещо подобно, но Мънроу ми каза, че навярно няма да трябва да ходи на процес или каквото е там. Искам да кажа, няма да свърши в затвор. Но Господи, ако можеше да го видиш.

— Беше ли при него?

Джон изпъшка.

— Имам чувството, че е завзел моя живот. Отидох в Областната и ето го там Алън, легнал на леглото и говорещ неща като „Аз живея в малка бяла къщичка. Върна ли се тати? Моят брат се изпишка от моста.“ Буквално. Той е на около четири години. Честно казано, не вярвам вече да бъде нещо друго.

— О, боже! — казах.

— Така че адвокатът му ме спипва и казва, че тъй като преди една-две години той е назначил Ейприл за попечителка на имотите си, сега аз съм попечителят, освен ако не искам да прехвърля отговорностите си на адвоката. Как не. Той е на осемдесет години, като че ли е излязъл от роман на Дикенс. Така че ще трябва да се разправям с банката, да подпиша милион документи, да прокарам случая му в съда, да продам къщата му.

— Да продадеш къщата му?

— Не може да живее там вече, заминал си е. Трябва да намеря дом, в който ще го приемат, което в неговото състояние не е лесна работа.

Представях си го да бърбори за бялата къщичка и усетих вълна от жалост и съчувствие, от които почти ми се зави свят.

— Какво става по света? Има ли го в новините?

— Искаш да кажеш дали нас ни има в новините? Пуснах радиото, когато се прибрах, и чух само, че инспектор Пол Фонтейн е бил убит при инцидент в района на „Ливърмор авеню“. Ще ти кажа нещо — „Армъри плейс“ държи нещата яко под сурдинка.

— Догаждах се — казах.

— Тим, аз трябва да тръгвам. Всички тия истории около Алън — нали знаеш, — той се изправи и ме погледна благо. — Радвам се, че се оправяш. Боже, въобще не ми беше ясно какво стана с тебе снощи.

— Алън ме улучи в рамото.

Джон, разбира се, знаеше това, но аз чувствах, че то заслужава малко повече внимание.

— Ти едвам не се преметна. Не се майтапя. Краката ти политнаха право пред тебе. Бам, и си долу.

Ръката ми автоматично докосна марлената превръзка.

— Знаеш ли какво е най-странното? Никой май не се съмнява, че Фонтейн е убил Ейприл и Грант Хофман. Нямат записките или твърдят, че ги нямат, и нямат никакви доказателства. Имат само това, което ние им дадохме, а са го познавали повече от десет години. В собствената му служба, където до вчера мислеха, че е Господ, за дванайсет часа се завъртяха на 360 градуса.

— Разбира се — усмихна се Джон и поклати глава, сякаш са ме скъсали на фасулски изпит. — Маккандлис и Хоуган са открили, че никога не са го познавали. Може и да не ни го показват, но се чувстват предадени и разгневени. Тъкмо когато трябва да убедят целия град, че ченгетата им не са лайнари все пак, най-добрия им следовател се оказва много, много нечист.

Джон се приближи, закопчавайки костюма си с поглед, блеснал от разбиране.

— Мънроу е претърсил апартамента му, нали там? Намерил е документите за уволнение, но кой знае какво още е намерил. Самият факт, че не ни казват, че са намерили ножове или кръв по обувките му, значи, че са ги намерили.

Когато видя да асимилирам твърдението му, че те щяха да са много по-твърди с нас, ако не знаеха нищо, той хвърли поглед към вратата и понижи глас.

— Мисля, че Мънроу е намерил тези записки, занесъл ги е на Маккандлис, Маккандлис ги е прочел и ги е унищожил. Случаят е приключен.

— Значи официално никога няма да обвинят убиеца на Ейприл?

— Маккандлис каза, че ще ме хване за влизане с взлом, ако чуе, че съм проговорил нещо пред пресата — той сви рамене. — Защо тоя дебелак седи пред вратата ти? Той дори не става да спасява нечий живот, но е достатъчен, за да не допусне Джефри Боу в стаята ти.

— Ще можеш ли да живееш с това? — попитах, но отговорът беше ясен още от момента на влизането му.

— Знам кой е убиецът и кучият син е мъртъв. Дали ще мога да живея с това? И още как — Джон погледна часовника си. — Ей, вече съм закъснял за среща в банката. Добре ли си? Имаш ли нужда от още нещо?

Помолих го да ми запази билет за вдругиден.

5

Благодарение на книгата на Алън Брукнър два-три часа отлетяха в щастлива съсредоточеност, макар че навярно разбирах около една четвърт от онова, което четях. Книгата беше концентрирана и елегантна като струнен квартет на Елиът Картър, но и толкова лесна за разбиране при първо запознанство. След като една сестра със сияещо лице дотътри вълшебния поднос и ме инжектира, книгата започна да ми говори със съвършена яснота, но това може би беше илюзия.

Чух вратата да се затваря, вдигнах поглед и видях Майкъл Хоуган да се приближава към мене. Дългото му лице беше почти толкова изразително, колкото и ръждивата желязна маска на Рос Маккандлис, но когато дойде по-близо, видях, че този ефект се дължи на изтощение, не на презрение.

— Реших да ви видя, преди да се прибера — каза той. — Имате ли нещо против да седна?

— Моля ви, заповядайте — казах аз и той се отпусна на стола странично, почти лениво. От смачкания му раиран костюм се носеше воня на дим и барут. Вгледах се в измореното, забележително лице на Майкъл Хоуган, все още забележително, въпреки белезите на дълбоко изтощение, и си дадох сметка, че миризмата е същата миризма на пепелища, която бях доловил край изгорената къща на Сънчана. Както и Фонтейн, Хоуган бе прекарал голяма част от нощта в близост до горящи сгради, и оттогава не се беше прибирал.

— Вие изглеждате по-добре от мене — каза той. — Как вървят нещата? Боли ли много?

— Попитайте ме пак след около час и половина.

Той успя да се усмихне през плетеницата от чувства, изписани по изнуреното му лице.

— Предполагам, че безредиците са приключили — казах аз, но той отпрати безредиците в небитието с едно замахване на ръка и с един нетърпелив, изпълнен с горчивина поглед, който ме докосна като елекрошок.

Хоуган въздъхна и се отпусна на стола.

— Това, което вие сте се опитали да направите, е било голяма глупост.

— Не знаехме на кого да се доверим. Не мислехме, че някой ще ни повярва, освен ако не го хванем в старата му къща и не го накараме да говори.

— Как според вас щяхте да го накарате да говори?

Той избягваше да употреби името — процесът, предсказан от Джон, беше вече започнал.

— Ако успеехме да го вържем — това беше образът, чрез който си представях финала на нашето нападение над Фонтейн — щях да му каза, че знам кой е. Бих могъл да го докажа. Нямаше да има никакъв изход за него — щеше да разбере, че е заловен.

— Доказателството щеше да е този човек Хабъл?

— Да. Хабъл веднага го позна.

— Представете си каква работа — каза Хоуган, като искаше да каже, че това е твърде много, за да си го представи човек. — Е, ние ще изпратим някого там утре, но не очаквайте да четете за Франклин Бачълър в „Ню Йорк Таймс“. Или пък в „Леджър“ — погледът му още повече се замъгли. — Когато влязохме в контакт с армията, те ни ругаха през повечето време, накрая някакъв тип от ЦРУ предаде вестта, че досието на майор Бачълър не само е затворено, но и че не може да бъде отваряно още петдесет години. Официално той е мъртъв. И всичко написано за него, което не повтаря нещо вече известно, трябва най-напред да се одобри от ЦРУ. Та ето къде сме.

— Ето къде сме всички ние — казах. — Но благодаря ви, че ми казахте.

— Още не съм свършил. Разбрах, че сте се срещнали със Рос Маккандлис.

Кимнах.

— Разбирам какво иска.

— Той обикновено не оставя много място за съмнение. Но навярно не ви е казал едно-две неща, които трябва да знаете.

Зачаках, опасявайки се, че ще ми каже нещо за Том Пасмор.

— Пистолетът на стария човек се изследва от специалисти по балистика. Там не са много бързи. Докладът ще дойде след около седмица. Но куршумът, който е убил нашия инспектор, не би могъл да е дошъл от същия пистолет като този, който улучи вас.

— Прекалявате — казах. — Аз бях там. Видях Алън да стреля два пъти. Какъв е смисълът на всичко това? — и изведнъж видях смисъла. — Ако не Алън беше убил Фонтейн, цялата ни история се стопяваше във фикцията на безредиците.

— Това е истината. Видял сте Брукнър да стреля два пъти, защото първият път не е улучил. Вторият улучва вас — ако ви беше улучил първият, нямаше да го видите да стреля втори път.

— Значи първият улучва Фонтейн.

— Знаете ли какво се е случило с него? Целият му гръден кош се е взривил. Ако ви беше улучил същият куршум, нямаше да ви е останало нищо под дясната ключица. Нямаше да сте жив.

— Е, кой го е застрелял тогава? — щом отворих уста, вече знаех.

— Казал сте на Маккандлис, че сте видял човек между къщите оттатък улицата.

Видял бях — най-малкото мислех, че съм видял. Дори и да не бях, Макканлис щеше да ми подскаже, че съм видял. Бях му поднесъл точно каквото искаше.

— В тоя град все още има полиция — каза Хоуган. — Ще го хванем рано или късно.

Видях възможност за въпрос и веднага се вкопчих в нея.

— Маккандлис спомена някакъв Вънтюра, струва ми се. Никълъс Вънтюра.

— Това е другото нещо, което исках да ви кажа. Вънтюра е бил опериран, сложен в гипс и настанен в Областната болница. Скоро след като започват безредиците, той изчезва. Никой не го е виждал оттогава. И не мисля, че някой ще го види вече.

— Как е могъл да изчезне? — попитах.

— Областната е хаотично място. Може просто да си е излязъл.

— Но вие не мислите така.

— Мисля, че Вънтюра не би могъл да се изправи сам, камо ли да си излезе от болницата — яростта в погледа му изглеждаше свързана с вонята на пепелища, която се носеше от дрехите му, сякаш тялото му изпускаше тая миризма. — Както и да е, това е, което исках да ви кажа. А сега ще ви оставя на спокойствие.

Той се изправи на крака и мрачно ме погледна.

— Било е истинско.

— Дори прекалено истинско — казах, а той кимна и излезе от стаята. Вонята на яростта и разочарованието му остана след него, като пластове пепел по кожата ми, по чаршафите, по книгата, която бях забравил, че държа.

6

— Аз те предупредих, че може да се случи нещо подобно — каза ми Том Пасмор на следващата сутрин, след като му бях описал разговора си с Хоуган. — Но не очаквах, че ще е толкова тотално. Пепелният слой от разочарование все още ме покриваше така плътно, че почти се чувствах благодарен на отвличащото вниманието ми равномерно туптене, в което се беше оттеглила болката ми. Нехарактерно сдържаният черен костюм на Том изглеждаше като друга форма на разочарованието, несмекчена от никакъв проблясък на цвят, от розова вратовръзка или жълта жилетка, или яркочервена кърпичка, с каквито той обикновено освежаваше общия си вид. Общият вид на Том изглеждаше така печален, както и моят.

И двамата държахме сутрешния брой на „Леджър“, в който преобладаваха снимки на изгорени сгради и статии за доброволците, които вземаха участие в грандиозното разчистване, необходимо преди да се започне строителството. Най-отгоре на трета страница, подредени като снимките на жертвите на Драгонет, имаше фотографии на осемте загинали по време на безредиците. Всички бяха мъже и седем от тях бяха афроамериканци. Белият беше инспектор Пол Фонтейн. Под квадратчето с неговата снимка имаше кратък абзац, който споменаваше за многото му заслуги, за многото му успехи при решаването на трудни случаи на убийства, които му бяха спечелили прякора „Фантастичният“, както и за личната му добросърдечност и чувство за хумор. Смъртта му, както и на повечето от останалите, се дължеше на случайна стрелба.

На втора страница от следващата секция в статия от една колона под заглавието КРИМИНАЛЕН СЛУЧАЙ ОТПРЕДИ ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ РЕШЕН се съобщаваше за неотдавнашните разследвания, проведени от лейтенант Рос Маккандлис, които бяха разкрили, че идентичността на Синята Роза, убиецът на четирима души от Милхейвън през 1950 година, е Робърт К. Бандолайър, тогава дневен управител на хотел „Сейнт Олуин“. „С голямо удовлетворение реабилитираме инспектор Уилям Дамрош, който през цялото това време е носил незаслужено петно върху репутацията си“, казваше Маккандлис. „Веществени доказателства, намерени в някогашното жилище на господин Бандолайър, го свързват по несъмнен начин с четирите убийства. След цели четиридесет години ние най-сетне можем да кажем, че справедливостта възтържествува по отношение на Уилям Дамрош, който е бил опитен и всеотдаен следовател в традициите на отдела по убийствата в Милхейвън.“

И толкоз. Нищо за Фийлдинг Бандолайър или Франклин Бачълър, нищо за Грант Хофман или Ейприл Рансъм.

— Тотално наистина — казах аз.

Том пусна на пода своя брой от вестника, вдигна единия си крак, за да закрепи глезена си върху коляното и се наведе с лакът, опрян на другото коляно. С брадичка върху ръката, с очи блеснали от любопитство, той изобразяваше почти комично съзнание за собствената си угнетеност.

— Въпросът е, след като съм знаел, че така ще стане, защо се чувствам толкова зле?

— Мисля, че се чувстваш изключен — казах.

— Не това имах предвид, разбира се — каза той. — Не те обвинявам по никакъв начин, но донякъде си представях, че ще бъдем ние двамата с Джон. А Алън въобще не трябваше да се мярка.

— Естествено — казах. — Но ако ти не беше настоявал да останеш отстрани…

— Не и да ме държат отстрани, обаче — той поклати крак. — Джон ме отблъсна. Опита се да купи една от картините ми, след това се опита да купи и мене.

Съгласих се, че Джон може да бъде отблъскващ.

— Но ако прекараш някога половин час с родителите му, ще знаеш защо. Под всичко това той е добро момче. Не е точно това, което очаквах, но хората се променят.

— Аз не се променям — каза Том с израз на неутешимост. — Изглежда, това е отчасти проблемът ми. Винаги на огъня ми къкрят едно-две неща, но това беше най-вълнуващото от години насам. Наистина направихме нещо грандиозно, а сега то свърши.

— Почти — казах. — Нямаш ли още едно-две неща, с които да разнообразиш мъртвилото?

— Да, но не е като това. Казано на твой език, те са само разкази. Това беше цял роман. И сега никой няма да го прочете освен ти, аз и Джон.

— Не забравяй Маккандлис — казах.

— Рос Маккандлис винаги ми е напомнял шеф на тайните служби в тоталитарна държава. — Осъзнавайки, че може да ми каже свежа клюка, той светна. — Чу ли, че Вес навярно ще се маха?

Поклатих глава.

— Заради Фонтейн ли?

— Навярно Фантейн е истинската причина, но кметът ще внушава, че напуска заради комбинацията от Уолтър Драгонет, безредиците и момчето, което беше застреляно в кметството.

— Това публично достояние ли е?

— Не, но много хора — от типа хора, които наистина знаят, искам да кажа — говорят за това, сякаш всичко е вече решено.

Чудех се кого ли има предвид, след това си спомних, че Сара Спенс прекарва живота си между хората, които наистина знаят.

— Ами Мърлин?

— Мърлин е течност — приема формата на съда, в който влезе. Мисля, че за известно време ще бъдем свидетели на голяма активност от негова страна. Най-вероятно е да намери някой добър чернокож шеф на полицията в някоя друга част на страната, да го ухажва, докато си загуби ума и след това да обяви назначаването на нов шеф. Дотогава той ще оказва на Вес хиляда процентова подкрепа.

— Всичко е политика — казах.

— Най-вече всичко, което не трябва да бъде. — Той мрачно разгледа купчината книги върху масата ми, но като че ли без да обръща внимание на заглавията. — Трябваше да те пазя по-добре.

— Да ме пазиш?

Той извърна поглед.

— О, между другото, донесох някои от компютърните реконструкции на последната снимка, ако въобще има смисъл да ги гледаме вече.

Той бръкна в джоба на сакото си, извади три сгънати листа и после посрещна погледа ми, притеснен от това, което виждаше в него.

— Ти си бил — ти си ме последвал до Джон оная нощ.

— Искаш ли да ги разгледаш, или не?

Взех листовете, без да го оставя на мира.

— Ти си бил.

По бузите му се появиха червени петна.

— Не можех да те оставя ей-така да пресечеш сам девет улици посред нощ, нали? След всичко това, което аз ти бях наговорил.

— В Елм Хил пак ли беше ти?

— Не. Бил е Фонтейн или Били Риц. Което показва, че е трябвало да се прилепя неотлъчно до тебе — той най-сетне се усмихна. — Идеята беше да не ме видиш.

— Аз по-скоро те усетих — казах, разтревожен от чувството, което бях изпитал оная нощ — чувството за злина, спомен за съзнанието на Минотавъра, за скрит срам. Откъде бях извадил това, ако не от себе си? Помрачен от съмнения, аз огладих листовете и разгледах компютърните образи един по един.

Бяха сгради, които никога не са съществували, сгради с по-тесни долни етажи под възвисяващи се слепи конструкции с форми на пирамиди, елипси, презокеански кораби. Празни тротоари без пукнатини водеха към кубични прозорци с остъклени портиерни. Имаха вид на виденията на ексцентричен милиардер за модерен музей на изкуствата. Опънах листовете между двама ни.

— Това ли е всичко?

— Другите бяха още по-лоши. Нали знаеш приказката — ако вкараш боклук, ще получиш боклук. Просто нямаше достатъчно информация. Но нали знаем все пак какво е всъщност?

— Магазинът на Стенмиц имаше нещо като триъгълен знак над витрината. Сигурно той е подсказал всичко това — показах устремените структури на горните етажи.

— Предполагам. — Том събра страниците с жест на разочарование и отвращение. — Хубаво би било, ако…

— Ако се разпознаваше някоя друга сграда?

— Не ми се ще да е свършило — каза Том. — Но, това е, момче, свърши. Искаш ли да ги задържиш? Да си занесеш сувенир вкъщи?

Не му казах, че вече си имам сувенир — исках да задържа компютърните халюцинации. Щях да ги закрепя на хладилника под снимката на майката на Тед Бънди.

7

На следващия ден Том дойде с новината, че Ардън Вес е предложил да подаде оставката си веднага след като се намери подходящ заместник. Беше очаквал, че кметът няма да приеме предложението му, но Мърлин Уотърфорд веднага беше обявил, че приема оставката, макар и с голямо прискърбие, и че Комитетът за справедлив Милхейвън ще има глас при избора на нов шеф на полицията. Полицаят, който беше убил момчето, беше временно лишен от правомощия и очакваше разглеждане на случая. Том стоя един час и преди да си тръгне, двамата си обещахме да поддържаме връзка.

Джон Рансъм дойде половин час преди края на времето за посещения и каза, че е разбрал какво иска да прави — щял да си купи селска къща в Дордон, където да работи върху книгата си, и да наеме апартамент в Париж за уикенди и ваканции в града.

— Имам нужда от голям град — каза той. — Имам нужда от много спокойствие за работата си, но не съм селски мишок. Като се подредя, бих искал да дойдеш да ми погостуваш. Ще го направиш ли?

— Разбира се — казах. — Чудесно би било. Това гостуване се оказа малко объркано.

— Объркано? Това беше кошмар. Аз бях обезумял през повечето време — Джон беше останал на крака по време на посещението си. Той натика ръцете в джобовете си и се полуобърна колебливо, най-напред към слънчевия прозорец, после отново към мене. — Ще те видя утре, като дойдеш да си стегнеш багажа. Трябва само да ти кажа колко важно беше за мене всичко, което ти направи тук, Тим. Страхотен беше. Фантастичен. Няма да го забравя.

— Голямо приключение беше — казах.

— Искам да ти направя подарък. Много мислих за това и макар че с нищо не бих могъл наистина да ти се отплатя за всичко, което направи, искам да ти дам картината, която ти харесва толкова. Вюйяр. Моля те, вземи я. Искам ти да я имаш.

Вдигнах поглед към него, прекалено стъписан, за да говоря.

— Не мога вече да я гледам, така или иначе. У нея има твърде много от Ейприл. А не искам да я продавам. Така че, моля те, направи ми услуга и я вземи.

— Ако наистина искаш да ми я дадеш — казах.

— Твоя е. Ще се погрижа за документите и ще намеря добри специалисти, които да я опаковат и да ти я изпратят. Благодаря ти.

Той запристъпва от крак на крак, без да знае какво още да каже, после си отиде.

8

Четири часа преди полета ми, Джон се обади да ми каже, че има среща с адвокатите си и не може да излезе. Бих ли имал нещо против да вляза с моя ключ и после да го пусна в пощенската кутия, след като заключа? Щял да ми изпрати картината при първа възможност и да ми се обади, за да ме държи в течение за осъществяването на плановете си.

— На добър час с книгата ти — каза той. — Знам колко е важна тя за тебе.

След пет минути се обади Том Пасмор.

— Опитах се да си изпрося да те съпроводя до летището, но Хоуган отказа. Ще ти се обадя след ден-два да видя как си.

— Том — казах, внезапно обзет от една идея, — защо не се преместиш в Ню Йорк? Ще ти хареса, ще спечелиш стотици интересни приятели и никога няма да ти липсват проблеми за разрешаване.

— Какво? — каза той с глас, изпълнен с престорено възмущение. — И да изоставя корените си?

Старшина Манджълоути стоеше до мене като куче пазач, докато ме изписваха от болницата, закара ме до „Илай плейс“ и се тътрузеше из къщата, докато аз решавах задача за едноръко стягане на багажа. Шината, която покриваше дясната ми ръка от пръстите до рамото, не позволяваше да сваля едновременно и двете си чанти, така че Манджълоути стоеше начумерено и ме гледаше да се качвам нагоре-надолу по стълбите. Когато слязох за втори път, той каза:

— Това тук са истински картини, нещо като картини с маслени бои, нали?

— Да — казах.

— Не бих сложил такава мацаница и в кучешка колибка.

Той ме изгледа, докато вдигах двете чанти с лявата си ръка, последва ме през вратата, изчака да заключа и ме остави да наместя сам чантите в багажника.

— Не сте много бърз — каза той.

Погледнах часовника си, когато той сви по „Бърлин авеню“ — до полета и имаше още час половина.

— Искам да спрем на едно място преди летището. Няма да се забавим много.

— Сержантът не спомена за никакви спирания.

— Не е нужно да му казвате.

— Вие наистина получавате царско обслужване — каза той. — Къде искате да спра?

— Областната болница.

— Поне е по пътя към летището.

9

Една сестра в състояние на перманентна ярост ме отведе с бърза маршова стъпка по коридор, претъпкан от древни мъже и жени в инвалидни колички. Някои от тях си мърмореха сами и дърпаха тънките си памучни халати. Те бяха жизнерадостните. Въздухът миришеше на урина и дезинфектиращи средства; лъщящ слой вода покриваше коридора, събирайки се тук-там в локви, които достигаха отсрещната страна. Сестрата прелетя над локвите, без да обяснява, без да се извинява или дори да поглежда надолу. Отдавна стояха тук.

Без да съм го молил за това, Манджълоути отказа да напусне колата и ми каза, че имам петнайсет минути на разположение, и нито секунда повече. Седем минути бяха минали, докато открия някой, който да ми каже къде е Алън, още пет минаха в препускане след сестрата през километри от коридори. Тя зави зад още един ъгъл, промъкна се покрай носилка, на която лежеше в безсъзнание стара жена, завита до врата с петносан бял чаршаф, и спря на входа към здрачно помещение, което имаше вид на нощен приют за бездомни старци. Редици легла, разположени на не повече от метър едно от друго, стояха покрай стените. Мръсните прозорци в дъното пропускаха нещо подобно по-скоро на мъгла, отколкото на светлина.

С глас на робот сестрата каза:

— Легло двайсет и трето.

Тя ме отпрати с поглед и се извърна да се скрие обратно зад ъгъла.

Старците в леглата бяха идентични като клонирани, институционализирани до такава степен, че бяха загубили всякаква индивидуалност — бяла коса върху бели възглавници, сбръчкани, увиснали лица, мътни очи и отворени усти. След това започнаха да се очертават и детайли: извит като човка нос, плешива, покрита с корица глава, изплезен език. Мърморенията на малкото старци, които не спяха и не се намираха в постоянен унес, звучаха като грешка. Видях цифрата 16 на леглото пред мене и тръгнах покрай редицата към 23.

Разпиляна бяла коса ограждаше хлътнало лице и предъвкваща уста. Бих го отминал, без да спра, ако не бях погледнал най-напред номера му. Рунтавите вежди на Алън бяха избуяли за сметка на останалата част от тялото му. Навярно винаги беше имал такива разклонени, оплетени вежди, но всичко друго в него не ми беше позволявало да ги забележа. Дори необикновеният му глас се беше смалил и думите му изчезваха в едва доловим шепот.

— Алън, — казах — тук е Тим. Чуваш ли ме?

Устата му увисна и за миг в очите му се появи нещо като искрица съзнание. След това устните му отново се задвижиха. Наведох се да чуя какво казва.

— … застанали на ъгъла и брат ми имаше клечка за зъби в устата си, защото си мислеше, че така изглежда по-мъжествен. Но така той изглеждаше само глупак, нищо повече, и аз му го казах. Казах му, знаеш ли защо тези глупаци се навъртат пред „Армистедс“ с клечки за зъби в устите си? Та хората да си мислят, че тъкмо са обядвали солидно там. Мисля, че всеки може да разпознае глупака, освен тези от собствения му вид. И тогава леля излезе и каза, „Караш брат си да плаче, кога най-сетне ще се научиш да си мериш приказките?“

Изправих се и поставих лявата си ръка на рамото му.

— Алън, кажи ми нещо. Аз съм Тим Андърхил. Искам да ти кажа довиждане.

Той леко извърна глава по посока към мене.

— Помниш ли ме? — попитах.

Очите му блеснаха, когато ме разпозна.

— Кучи сине. Не си ли умрял? Аз те прострелях зверски.

Коленичих до него, почти просълзен от облекчение.

— Алън, ти ме улучи само в рамото.

— Оня е мъртъв — гласът на Алън възвърна малка частица от някогашната си сила. Очите му се разшириха тържествуващо. — Наредих го.

— Не бива да оставаш в тая дупка — казах. — Трябва да те измъкнем оттук.

— Слушай, синко — усмивка разпъна отпуснатата му уста и хлътналото лице и огромните вежди ме повикаха да се приближа. — Трябва просто да се измъкна от това легло. Има едно място, което показах веднъж на брат си, оттатък реката. Ако само умеех да си меря проклетите приказки… — той примигна. В червените кладенчета под клепачите му се събра влага. — Проклятието на живота ми. Първо приказвам, после мисля. — Алън затвори очи и потъна във възглавницата си.

Аз казах:

— Алън? — Сълзи се стичаха от затворените ме очи и потъваха в тюла на бакенбардите. След миг си дадох сметка, че е заспал.

Когато се върнах в колата, Манджълоути изръмжа:

— Нямате ли часовник?

Отговорих:

— Ако се заядете още веднъж, ще натикам зъбите ви в гърлото с тоя гипс.