Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Julia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
Abalone (2009)
Сканиране и начална корекция
npp

Издание:

Автор: Питър Строб

Заглавие: Джулия

Преводач: Илияна Георгиева

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо издание

Издател: ИК „Плеяда 7“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Редактор: Петър Колев

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-526-006-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1293

История

  1. — Добавяне

Ето така започва войната. Декларации, заплахи, появили се внезапно в мирно време. Бомба пада някъде, властващи предатели тайно са хвърлени в затвора. За известно време — дни, месеци, може би година — животът продължава както в мирно време. Но когато войната трае дълго, животът се превръща единствено във война — и най-дребното събитие е част от нея, не е останало нищо от мира. Събитията и животът, върху който те почиват, имат един и същи оттенък. Но тъй като е невъзможно събитията да не бъдат част от живота, в лоното на който протичат, не е възможно да избухне бомба в живот, чийто смисъл и е чужд. Всичко това означава, че не сме разбрали, че не сме внимавали.

Дорис Лесинг, „Градът с четирите врати“

Първа част
Преследването: Джулия

1

Малкото русо момиче — девет или десет годишно, колкото и Кейт, което така приличаше на нея, че на Джулия й се зави свят — изникна изневиделица на Илчестър Плейс, и тичайки сякаш без да стъпва по земята, размахало ръце, като вятърна мелница, отлетя по алеята, която водеше към Холанд парк.

Застанала права на стълбите на къщата, придружена от представителя на „Маркхам и Рийвс“, Джулия почувства най-напред острата и позната болка от загубата, която изведнъж стана толкова силна, че тя се запита дали няма да го шокира като повърне върху посърналите лалета; но агентът по недвижимите имущества явно си беше направил извода, че неговата клиентка е ексцентрична и крайно припряна, на границата на тихата лудост, и сигурно щеше да се задоволи да измърмори нещо по повод на горещината и да се престори, че нищо не се е случило. На два пъти вече Джулия беше губила ключовете; най-напред, когато видя къщата (първата, която и бе показал), тя му беше дала чек за двайсет хиляди лири като предплата; взимаше също и всички мебели от предишния собственик (пенсиониран търговец на килими, заминал с жена си за Барбадос); освен това възнамеряваше да живее сама в къща с осем стаи (но той предполагаше защо): и след всичко вече никакъв каприз от нейна страна не можеше да го учуди. Въпреки че съзнаваше своята припряност и странно поведение и малко се страхуваше от учтивото презрение на този човек, Джулия все пак се надяваше той да отнесе това към факта, че тя просто е „една богата американка“. Припламналото пламъче на независимост стопи задръжките и, за да се отдаде и на другия си порив, който беше учудващо силен: тя трябваше да последва малкото русо момиче.

Като я придържаше леко за лакътя, представителят на „Маркхам и Рийвс“ извади бавно от джоба на жилетката си третия ключ, на който беше вързал яркожълта панделка.

— Цветът на спомена, мисис Лофтинг — каза той със снизходителен тон. Признавам, че тази идея ми дойде от една поп-песен. Можете ли да…

— Извинете ме — каза Джулия, като вече слизаше по стълбите към тротоара.

Въздържа се да не затича, преди да излезе от полезрението на агента по недвижимите имущества и да завие зад ъгъла на улицата откъм парка. Момиченцето смайващо приличаше на Кейт. Това, разбира се, не можеше да бъде Кейт. Кейт беше мъртва. Но се случва да видиш сред тълпата или в минаващия автобус приятели, които в действителност са на хиляди километри разстояние — дали това означава, че те са в опасност или ги грози смърт? Джулия изтича непохватно по детската площадка, после, вече задъхана, продължи с нормален ход. Навсякъде имаше деца: по купчините пясък, тичаха по проскубаната трева, катереха се по дърветата, които тя можеше да види от спалнята си.

Джулия сметна, че момиченцето сигурно се бе спуснало към голямата тревна площ покрай една от пътеките, стигаща чак до оранжерията. То сигурно не беше минало през детския кът, а е продължило по пътеката, която водеше към Холанд Хаус. За Холанд Хаус беше точно оттук, нали? Джулия не познаваше добре разположението на парка, за да хукне след привидението си, а то сигурно беше едно съвсем обикновено момиченце, което отива при приятелите си в Холанд парк. Джулия, която беше продължила да върви край купчините с пясък, се спря. Неразумно, истерично бе да се впуска в преследване на това дете.

„Наистина съм си изгубила ума“ — помисли тя и произнесе толкова звучно „По дяволите“, че един снажен мъж с рошави мустаци се спря и я загледа.

Тя се извърна объркана и видя над оградата на парка горния етаж на новата си къща. Струваше ужасно скъпо: Магнус не трябваше да знае, че я беше купила, че беше подписала всички представени и документи. Мисълта за Магнус, представата за него — целия подут от яд, я накара да забрави всичко останало и за миг я обзе паника. Сигурно беше неразумна, дори неуравновесена — той нямаше да закъснее да и го каже, — но с Магнус беше невъзможно да бъдеш разумен. Строгите хоризонтални линии на къщата, които беше харесала от пръв поглед, я поуспокоиха.

С ръка на гърдите си, Джулия слезе по пътеката чак до Илчестър Плейс. Изобщо не се бе сетила за човека от „Маркхам и Рийвс“, докато не го видя облегнат на входната врата с отегчен израз, клонящ към объркване. Откакто се беше обадил в банката, за да провери текущата и сметка, вече не се безпокоеше.

Тя го изчака да каже нещо, но той явно беше преминал стадия на любезните формулировки. Само се изправи и подаде ключа, като го държеше за жълтата лента. Изглеждаше по-скоро обезсърчен. Какво можеше да направи тя? Не можеше да му обясни внезапната си реакция, като му каже, че е искала да види отблизо едно дете, което прилича на починалата и дъщеря. Той не знаеше нищо за Кейт, а всъщност и за самата нея. Направи най-доброто, което можеше:

— Съжалявам — каза тя, като вдигна очи към посивялото, озадачено лице на мъжа. — Исках да огледам зад къщата, преди да си отидете.

Видът и му се стори странен. За да огледа отзад, по-скоро трябваше да мине през къщата, отколкото да ходи до ъгъла.

— Няма много деца на тази улица, мисис Лофтинг — каза мъжът. — Те играят в парка. Ще видите, както ви казах, че Илчестър Плейс е много спокоен.

Отегченият му тон не издаваше ли нотка на сарказъм? Със сигурност той беше видял момиченцето и се стараеше да остане любезен. Веднага беше прозрял какво се крие зад жалкото обяснение на Джулия.

— Благодаря — каза тя, като взе ключа и го пусна в едно от джобчетата на роклята си. — Бяхте много търпелив с мен.

— О, моля ви!

Мъжът погледна своя часовник-гривна, после колата си и накрая нейния Роувър, на чиято задна седалка бяха натрупани куфари, растения в саксия, както и два купа книги, прихванати с връвчица, и една кутия с парцаливи кукли, които имаше още от детството си. Освен дрехите си, беше донесла само това; всичко идваше от стаята, където беше живяла след като излезе от болницата. Книгите и бяха слабост, те бяха нейни, не на Магнус.

— Мога ли да ви помогна да качите нещата си?

— Няма нужда, уверявам ви. Не бих си позволила никога да ви помоля за това, след… след всичко.

— В такъв случай… — каза той видимо облекчен и заслиза по стъпалата. — Имам да уредя две-три неща в бюрото. Ако ме извините, всъщност оставям ви на вашата нова къща. Той погледна дългата топла, тухлена фасада. — Това е хубава къща. Надявам се, че ще бъдете щастлива в нея в случай, че възникне някакъв проблем, имате нашия номер. Ако не се лъжа, не познавате много добре Кенсингтън?

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай бихте могли да се отдадете на изследователско удоволствие. Къде живеехте преди това? Сигурно в Хемпстед?

— Да.

— Мисля, че тази част на Кенсингтън ще ви се стори много симпатична.

Обърна и гръб и тръгна към колата си. Когато отвори вратата извърна се към нея и извика:

— Не се колебайте да ни се обадите, ако има нещо, каквото и да било, мисис Лофтинг. А да, всъщност трябва да си извадите допълнителни ключове в някой магазин на Хай стрийт. Приятен ден, мисис Лофтинг.

— Довиждане.

Махна му с ръка, докато той се отдалечаваше. Когато колата изчезна, Джулия слезе до Роувъра и се обърна, за да погледне къщата си — това наистина беше нейната къща сега. Както всички други жилища на малкия елегантен Илчестър Плейс, тя беше в неогрегориански стил, от тухли, солидна. Тук щеше да бъде на сигурно място, защитена от Магнус. От момента, в който я видя, къщата запълни нуждата и от спокойствие, почивка и самота; сякаш и говореше действително. Покупката и беше импулсивно действие, точно както последва момиченцето, приличащо на Кейт. Можеше да живее тук без Магнус: когато му дойде времето, щеше да му се обади или да му напише няколко думи, след като той свикне с факта, че го е напуснала. Миналата нощ прекара в един хотел в Найтсбридж, като се страхуваше и при най-малкия шум от стъпки, че предвещава пристигането на Магнус със зачервено от фалшиво състрадание и подтискана грубост лице. Магнус можеше да бъде ужасен: това беше обратната страна на неговия впечатляващ вид, на огромния му мъжки авторитет. Не, тя щеше да остави Магнус за известно време.

А сега трябваше да се оправя с куфарите и всичко останало. Опита се да отвори вратата на колата и тъй като копчето не помръдна, натисна по-силно. Беше заключена. Джулия извади един ключ от джоба си, но това беше ключа от къщата с яркожълтата панделка. Като се наведе, видя, че другите ключове се полюляват на таблото. Безпомощна, почувства сълзи да напират в очите и. Какво облекчение, че Магнус не беше тук. „Джулия, ти си абсолютно неспособна. Питам се дали някога ще направиш нещо както трябва“. Или мрачна, брутална присъда: „Типично“. Тъй като беше адвокат, Магнус притежаваше цял арсенал от техники, за да внуши, че други хора, и особено жена му, нямат съвсем здрав разум.

— Слава богу — възкликна тя, като забеляза, че от страната на платното стъклото на Роувъра беше спуснато, въпреки че вратата също беше заключена. „Типично“ или не, Джулия почувства това като добро предзнаменование за първия си ден в новата къща. Може би Магнус нямаше да успее да я открие — поне не по-рано от една-две седмици.

Мисълта за Магнус я накара да си спомни за малкото момиче, сякаш имаше някаква връзка помежду им. Докато пъхаше ръката си в колата, за да отвори вратата, Джулия реши да опита да я намери в Холанд парк. Отхвърли представата как момиченцето и тя са седнали на пейката една до друга и си приказват. Зад тази картина се криеше друга, пълна с ужас и отчаяние; Джулия почувства как тя се възстановява в съзнанието и, както през седмиците, прекарани в болницата, и решително я прогони. Трябваше да мисли за багажа и за растенията; една от саксиите беше счупена; парче печена глина, дълго близо двадесет сантиметра, се беше отчупило и се виждаше черна зърнеста пръст, прорязана от фини бели коренчета. Джулия си даде сметка, че беше купила къщата на Илчестър Плейс по същия начин, както беше взела Магнус за съпруг: набързо.

Но това беше нейната къща, купена с нейни пари: първото и наистина свободно действие, откакто преди единадесет години се беше омъжила за Магнус. Тогава през 1963-та, тя беше млада жена на двадесет и пет години, хубава, почти красива, със забележителни къдрави коси и нежно, гладко, щастливо лице. „Лице на младо момиче от платното на някой импресионист“, казваше баща и. Сега и се струваше, че тези години от училището и от колежа (беше учила в колежа Смит), преминаха в някакво друго състояние, твърде различно от самата нея. Освен лекциите и няколко преподаватели, нищо друго не я беше привличало или вълнувало. Един студент по литература от Колумбийския университет, голям, силен евреин, бе отнел девствеността и. Неговият начин на ухажване се състоеше предимно във вицове за Лайънел Трилинг и сексуалния живот на известни поети; бяха гледали заедно цял куп френски филми.

Имаше и други момчета, но никой не успя да се доближи до истинската Джулия повече от студента от Колумбийския университет; тя не спа с никой от тях. След изпитите започна да работи за групата „Тайм-лайф“, в отдела за документация на „Спортс Илюстрейтид“, но в края на първата година напусна, след като чу млада жена, която смяташе за своя приятелка, да я нарича „мръсна наследница“. Изпита облекчение: знаеше, че не е компетентна в работата си и успя да изкара цяла година само защото шефът на службата — женен мъж на име Робърт Тилингаст, имаше слабост към нея. Тя също го харесваше, но не чак дотам, че да се съблече в негова компания, което по всичко личеше, беше целта му. След това прекара шест месеца при родителите си, като четеше романи и гледаше телевизия, все повече и повече уплашена от света извън къщи и университета.

После, един ден срещна в ресторанта приятелка от Смит Колидж, която и каза, че издателят, при когото работи, търси млада жена за редактиране на текстове; седмица по-късно имаше нова работа. Изпитваше почти механично, неодушевено удоволствие, когато коригираше университетски учебници; обичаше да казва, че от всяка нова книга научава нещо. Нае апартамент близо до 70-та улица Запад. Сякаш се беше заселила в едно изцяло работно съществуване, глупаво, несъзнателно: да се качи на автобуса, за да отиде на работа (по принцип рядко вземаше такси), да пише писма, да коригира ръкописи, да вечеря с този или онзи, без да престава да мисли, че се наблюдава как играе някаква роля, като че ли животът още не беше започнал. После, една сутрин се събуди с Робърт Тилингаст в леглото си и, обхваната от паника, реши да напусне Ню Йорк и да отиде в Англия. „Щом съм неспособна да се движа нагоре, ще се придвижвам по хоризонтала“ — обясни тя на приятелите си. Робърт Тилингаст я изпрати с кола до летището; той се питаше какво ще стане с нея. „Аз също се питам“ — отговори тя.

В Лондон най-напред нае стая на Дръри Лейн; шест месеца по-късно, когато си намери работа при един издател на книги за изкуство, се настани в две стаи в Кемдън Таун. „Ти живееш в колиба“, възкликна с отвращение баща и, когато пристигна набързо от Съединените щати, за да види какво става с нея. „За какво, по дяволите, са обявите във вестниците!“. Той и намери самостоятелен апартамент, светъл и просторен („Трябва ти стая за работа“) в Хемпстед, който беше тройно по-скъп от жилището в Кемдън Таун. Няколко месеца по-късно срещна Магнус Лофтинг на вечеря, дадена от една съпружеска двойка, която работеше при същия издател. Казваха се Хъг и Соня Мичъл-Мичи и бяха връстници на Джулия. Хъг, облечен в джинси и фланелка, със златна обица на ухото, ръководеше отдела за художествено оформление. Соня, като Джулия, работеше върху коригирането и подготовката на текстовете за издаване. Бяха жизнени, весели, не винаги съвсем логични. Джулия, която ги обичаше, въпреки че поведението им малко я смущаваше — двамата можеха да разговарят безкрайно дълго за сантименталните си приключения — не знаеше, че тяхното схващане за една вечеря беше два часа системно да се пие, а останалата част от нощта да се прекара в игри.

Когато другите започнаха да играят, Джулия се оттегли в дъното на стаята, като се надяваше, че няма да я забележат: игрите я караха да се чувства неловко. Соня започна да и подмята иронични закачки; скоро четиридесет очи фиксираха Джулия, която се чувстваше жестоко изложена на показ.

— Хайде, Соня, не притеснявайте приятелката си — каза един мъж. — Аз ще поговоря с нея.

Джулия се обърна към този властен глас и видя едър човек с грапаво лице, облечен в елегантен тъмен костюм. Той беше явно най-възрастният от всички. Косите над слепоочията му вече сребрееха.

— Седнете до мен — заповяда мъжът.

— Вие ми спасявате живота.

— Хайде, седнете — повтори Магнус. Тя седна с облекчение.

Десет години по-късно вече не беше в състояние да си спомни техния разговор, но все още знаеше, че той и направи впечатление веднага: беше изключително мъжествен и всеки негов жест подсказваше, че може да я вземе с такава лекота, както запалва цигара. С инстинкта на човек, израснал сред преуспяващи хора, тя разбра, че той е пробил в професията си, каквато и да беше тя; изглеждаше, че той я разбира напълно или пък, че е абсолютно безразличен към всичко, което не разбира. В известен смисъл беше страшен, но най-вече обаятелен. Прекараха заедно в разговори остатъка от вечерта; когато Хъг, Соня и останалите гости започваха нова игра, в която един „убиец“ убиваше „жертвите“ си, намигайки им, Магнус каза просто: „Смятам да тръгвам. Мога ли да ви придружа? Как дойдохте?“

— С автобуса — призна тя.

— Много е късно за автобус — каза той, докато ставаше.

Беше с една глава по-висок от нея и прекалено внушителен, за да бъде наречен само солиден. Вдигна ръка и тя неволно се отдръпна, но той просто приглади косата си. „Ще ви изпратя, освен ако не живеете в някой невероятен квартал. Блекуич и Гилдфорд са извън възможностите ми.“

— Живея в Хемпстед — каза тя.

— Не се надявах чак толкова. Аз също.

Тръгнаха към колата му, черен мерцедес, който беше паркиран на Фулам Роуд. Научи, че той е адвокат и някога е бил съсед на Соня Мичъл-Мичи, която му станала нещо като осиновена племенница. Той задаваше малко въпроси, но Джулия изпитваше неудържимо желание да говори. По причина, която после години наред се мъчеше да разбере, тя спомена дори Робърт Тилингаст, докато обясняваше защо е напуснала Ню Йорк.

Едва след като реши твърдо да напусне Магнус, тя си даде сметка, че се беше омъжила за нето — че се беше влюбила в него — до голяма степен, защото напомняше баща й. И за двамата прелюбодеянието беше нещо естествено, което извършваха с разточителство. Джулия разбра много скоро, че Магнус има и други жени. Той говореше за това съвсем откровено.

На път за Хемпстед, той я заведе в един клуб, който се намираше зад Шефърдс маркет, под предлог, че иска да пийне една чаша. Написа името на Джулия в книгата за гости и я въведе в мрачна, полупразна зала, която все още пазеше следи от елегантност. Сервитьорките носеха дълги пастелни рокли, които откриваха пищните им гърди. Една трета от мъжете бяха пияни: освен Джулия и сервитьорките имаше само още две жени в този клуб. Един от пияните се блъсна в Джулия, още щом тя направи първата крачка в залата; Магнус го бутна, без дори да го погледне. Той поръча напитки и започна да се оглежда предизвикателно, като че ли търсеше да се скара с някого. Джулия забеляза, че другите две жени го гледаха. Тя се чувстваше приятно възбудена; алкохолът беше оказал своето влияние.

— Играете ли — попита я Магнус. Тя поклати глава.

— Ще ви отегчи ли, ако отида?

— Не, — каза тя — изобщо не ми се спи.

Джулия го последва през вратата в дъното на салона и го видя да спира пред един тезгях с решетка, където извади портфейла си и купи жетони. Забеляза как остави пет банкноти от петдесет лири на тезгяха, после, след кратко колебание, прибави шеста. В замяна му дадоха учудващо малък брой жетони.

След като отминаха множество игрални маси, се спряха пред рулетката. Магнус заложи четири жетона на червеното. Със затаен дъх Джулия гледаше как малката топка се върти и спира на червено. Остави жетоните на място и топчето отново спря на червено. Накрая той заложи всичко, което беше спечелил, на черно и пак спечели. Колко ли бяха тези жетони, обърнати в пари? Петстотин лири? Повече? Като наблюдаваше как Магнус се беше втренчил със заканителен поглед в купчината жетони, тя се почувства много радостна и леко объркана: сигурно го бе отвратила вечерта, прекарана при Мичъл-Мичи. Топчето отново спря и той загуби няколко жетона, но лицето му остана безучастно.

— Ваш ред е — бутна към нея купчинка жетони. Смутена видя, че бяха най-малко за двеста лири.

— Невъзможно — каза тя. — Ще загубя парите ви.

— Не бъдете страхливка. Заложете, където искате.

Тя бутна жетоните към червеното, защото така Магнус беше спечелил в началото. Този път топчето спря на черно. Тя го погледна обзета от паника.

— Няма никакво значение. Заложете още.

Той и даде други жетони. Направи както и каза и пак загуби, после се дръпна от масата.

Магнус продължи играта, явно забравил за присъствието и. Изправена до него, тя гледаше как се трупат жетоните. Изглеждаше, че печалбата му беше безразлична; здраво стъпил на крака, флегматичен, гледаше мрачно към масата и само побутваше от едно място към друго купчинки червени и черни жетони. На няколко пъти до него се приближаваха мъже, за да му кажат нещо, но Магнус им отвръщаше с една-две кратки фрази и ги загърбяше.

Беше минал около половин час, когато една брюнетка, която Джулия беше видяла в салона, дойде при Магнус и го целуна. „Скъпи, — каза тя — от цяла вечност не съм те виждала тук. Ще загубиш всичките си стари приятели“. Докато произнасяше последните две думи, погледна предизвикателно към Джулия, която се почувства сякаш я разсъбличат на публично място.

Магнус прошепна няколко думи на брюнетката и пак се обърна към масата. Когато отиде да обмени жетоните си, Джулия видя, че беше спечелил близо хиляда лири.

В колата тя го попита: „Тази жена любовница ли ви е била?“

Тогава за първи път го чу да се смее. Преди да си тръгне, пред нейния апартамент, той поиска телефонния и номер и когато му го каза, извади от джоба си две банкноти и ги сложи в ръката и. „Ще ви се обадя в сряда“. Отиде си, преди тя да успее да протестира. Джулия сложи парите в едно чекмедже с намерението да му ги върне веднага щом го види отново, но два месеца по-късно, когато случайно намери двете банкноти, беше вече прекалено късно. Така тя даде едната на Оксфам, а другата — на Амнести Интернешънъл.

Когато в понеделник отиде на работа, научи два факта за Магнус: че той е бил първият любовник на Соня Мичъл-Мичи и че всички са очаквали Джулия да спи с него. „Магнус винаги прави така — грабва някое момиче по време на вечеря и я завежда вкъщи, за да я съблазни — обясни и Соня. — Теб съблазни ли те?“.

— Дори не ме е докоснал — протестира Джулия.

— Трябва да се е чувствал неудобно.

През следващите седмици Магнус я виждаше все по-често, но се любиха чак когато тя вече започваше да се пита дали някога той ще се реши. Безспорно това беше най-силният, най-впечатляващият човек, с когото беше спала. Случи се два месеца след вечерята у Мичъл-Мичи и той вече беше станал отправна точка в живота и. Улавяше се, че преценява другите мъже като ги сравнява с Магнус или като се пита дали биха му допаднали. Разбира се, нито един друг мъж не беше така очарователен: Магнус притежаваше независимата увереност, която някой по-млад мъж, все още загрижен да утвърждава своята мъжественост и кариера, никога не би могъл да има.

Все пак трябваше той да и разкаже своето детство, за да реши Джулия, която вече го обичаше, че трябва да се омъжи за него. Магнус и неговата с една година по-голяма сестра — „бедната Лили“ — бяха отгледани от невероятно студени родители. Заети единствено със себе си, абсолютно безразлични към мненията и чувствата на другите, Лофтингови пътували много и оставяли децата си под опеката на върволица от възпитатели. Преди да накара Магнус да и разкаже за детството си — той говореше за това с видимо безразличие — Джулия не подозираше до каква степен едни родители могат да бъдат отчуждени, всъщност жестоки.

Като се оставят настрана възпитателите и „бедната Лили“, Магнус беше израснал в почти пълна тишина, изоставен в необитаема като мраморна гробница къща в Хемпшир. Неговите разкази разкъсваха сърцето на Джулия, чийто баща, обратно на сър Гревил Лофтинг, беше многословен, досаден и властен. Самотата, в която беше прекарал детството си, обясняваше до голяма степен — мислеше си тя — действията на Магнус: в началото на кариерата си той е бил неумолим в професионалното си ежедневие и все още продължаваше да влага умствена енергия, достатъчна, за да потегли цял локомотив. Детството на Магнус не само помагаше на Джулия да го разбере по-добре, но и го правеше по-човечен. Отначало и се стори учудващо, почти шокиращо, че Магнус е имал родители. А че имал и „бедната Лили“ и един осиновен брат, доста по-малък — Марк, беше направо откритие.

Дълбоката му привързаност към „бедната Лили“ беше също учудваща; и тук неговото детство й позволяваше да го разбере. Магнус и Лили бяха израснали в общество, съставено от двама души, изцяло отдадени един на друг; всеки един от тях нямаше никого освен другия, за компания. Те си бяха измислили език („дърм“), на който и досега се случваше да разговарят на шега. Наричаха се „Магним“ и „Лилим“. Бяха си измислили сложни игри, като включваха и най-потайните ъгълчета на къщата, игри, в които Магнус очевидно приемаше — и това още от пет-шестгодишна възраст — доминиращата роля: цар, генерал, премиер-министър, Кориолан, Одисеи, Приам.

Това продължило до влизането на Магнус в Кембридж. Лили никога не се беше омъжвала и Джулия разбра, че Магнус посвещава седмично най-малко един следобед или вечер на сестра си. В действителност имаше усещането, че той е осиновил неизбежната „бедна Лили“ — не толкова заради някои смешни нейни черти, колкото, за да пресече всякаква проява на ревност от страна на Джулия. Въпреки своите чудатости, склонността си към спиритизма и вида на човек, който води разпилян, но порядъчен живот, Лили не заслужаваше това определение. Когато най-накрая Джулия се срещна с нея, тя откри една вече побеляваща жена, подчертано хубава и с толкова фина структура, че мускулите на лицето и можеха да се доловят под кожата и. В присъствието на Лили, Джулия се почувства не на място и недодялана, сякаш беше изцапана на много видно място. Едва две години по-късно, след раждането на Кейт, Лили стана приятелски настроена.

Марк, син на млад приятел на сър Гревил — консулски служител в Африка, който се беше самоубил, бе нещо съвсем друго. След като обещали на майка му, починала в някаква болница в тропиците, че ще се грижат за детето, което тогава било на две години, Лофтингови го осиновили с нетипична за тях щедрост. Тяхното разбиране по този въпрос било да изпратят детето с дойката в Англия, предшествани от телеграма, а по-късно и лаконично писмо, с което предупреждавали Магнус, тогава на петнадесет години, и Лили — на шестнадесет, че едно малко братче ще дойде при тях. Те го намразили. От твърде дълго време свещената им връзка била техния свят, за да позволят на трети член да проникне в него. Магнус не говореше за него по друг начин, освен като за „мърльо“ и „досадник“. Лили също продължаваше да изпитва недоверие към него. Понякога за нея той също беше едно „много, много лошо момче“, което идваше, както си обясни Джулия, от факта, че на петнадесет години беше направил дете на някаква селянка от Хемпшир. Освен ако причина за това не беше първото му решение като пълнолетен да приеме отново името Бъркли — красноречив коментар за начина, по който Лофтингови възпитаваха децата. Марк се оказал измамник — той никога не научил тайния език (но нямал и възможност да го научи); в Кембридж взел изпитите си без забележки и сега преподаваше социология (дисциплина, която според Магнус нямаше предмет) в един политехнически институт. През целия си живот Марк флиртувал с неконформистки политически групировки, демонстрирал и разпространявал листовки, а сега бил — или поне така подозирали — маоист. Магнус, отвратен, го видял един ден с екземпляр на „Червената звезда на Китай“.

— Честно казано, не виждам какво лошо има в това да четеш някоя книга, каквато и да е. А ти още повече.

— Никога не съм казвал, че той я четеше. В средите, в които се движеше, това е равностойно на плоча на Ролинг-Стоунс.

— Уверявам те, че не защитавам Марк, но ти си несправедлив. Ти го осъждаш, независимо дали е чел или не тази книга.

— Толкова ли е важно това, което казвам за един маоист от Нотинг Хил.

Обикновено Марк носеше дънки и риза от зебло. Живееше в Нотинг Хил, в стаята, която беше наел, когато завърши университета. Тук спеше, сред невероятен безпорядък, на дюшек, сложен направо на земята. Месеци наред Лили говореше на Джулия за него, докато Магнус измърморваше с неодобрение. Тя видя Марк чак когато дойде в къщата на Грейтън Роуд, три седмици преди сватбата на Джулия, като каза, че иска да види жертвата. Чу лекия му глас с нотка на сарказъм — това съвсем не беше глас на един Лофтинг, а после Магнус, който казва:

— Какво? Без съмнение искаш да кажеш годеницата ми.

— Жертвата ти, Магнус. Чу как Магнус въздъхна:

— Е добре, влизай щом си тук.

— Щедър както винаги.

Джулия започна да мисли за Марк като за евентуален съюзник от деня, когато чу Лили и Магнус да го очернят. Тъй като, най-малкото беше несъвършен, сигурно щеше да прояви солидарност към нея. С разтуптяно малко повече от обикновено сърце, тя хвърли „Гардиан“-а зад фотьойла и стана, за да го поздрави.

Магнус влезе, с намръщен вид, следван от висок млад мъж с дълги, черни, лъскави коси. Джулия забеляза първо как Магнус направи гримаса като видя смачкания вестник зад фотьойла, после видя, че Марк Бъркли беше от онзи тип мъже, подир които жените би трябвало да се обръщат на улицата. Беше хубав — с чувствена красота. Дългата му черна коса обграждаше лице с много светло маслинен цвят, с високи монголоидни скули и пълни извити устни. Под черните мигли върху лице със заинтригуван израз, очите имаха изумително син цвят. Когато й протегна ръка, забеляза, че ноктите му бяха мръсни.

— Вие сте почти толкова хубава, колкото казваше Лили — започна той. — Съжалявам, че не съм ви срещнал пръв. Добре би било да имаме още една хубава жена в семейството, нали, Магнус? Сега, когато Лили малко понапредна с възрастта…

Докато държеше не съвсем чистата му ръка, Джулия почувства, че Марк я е преценил; ако станеше неин съюзник, нямаше да бъде така, както тя се надяваше. Марк беше много впечатляващ, и впрочем никак не беше антипатичен. Докато се проникваше от чувството за присъствие на по-малкия брат на Магнус, други впечатления преминаваха през съзнанието й. Марк изглеждаше по-скоро син, отколкото брат на Магнус: видът му издаваше безотговорност, която самият той сякаш култивираше. Във всеки случай беше невъзможно човек да си представи Марк с друга професия, освен преподавателската. Докато все още държеше ръката му, тя дори се питаше дали не се оставя да бъде повлияна от един експерт. Наистина беше много лесно да се почувстваш привлечен от толкова съблазнителен човек. Питаше се също дали не беше прекалено хубав за мъж.

— В действителност — казваше Марк на Магнус — не ти ли прилича на някое от онези видения, които Лили има в нейната кристална топка. Трябва да е доста необикновена жена, щом като иска да се омъжи за теб.

— О — каза Джулия, опитвайки се да спаси положението. — Понякога имам чувството, че половината от жените в Лондон искат да се омъжат за Магнус.

Но Магнус се извърна раздразнен. Остатъкът от следобеда се изниза мъчително. Марк се заяждаше с Магнус, а той ставаше все по-агресивен. Марк си оставаше загадка за Джулия.

Година по-късно, когато Джулия разбра с отвращение, че Магнус не беше изчакал дори един месец, за да започне отново да се вижда с любовниците си, в яда си тя намекна, че има връзка с брат му. „Не виждам защо само ти трябва да се забавляваш“ — каза тя.

Тогава Магнус я удари с такава сила, че остави следи по ръцете й. Трепереща от страх и яд, тя видя как той едва се въздържа да не я убие. След това я пусна, разхлаби стиснатите си челюсти и отстъпи с една крачка. „Ако някога спиш с Марк, ще си направя удоволствието да те убия“. Каза го с толкова леден тон, че тя повярва в способността му да постъпи така. Въпреки всичко, което й говореше за „неуравновесеността“ на Марк, все още не си беше дала сметка, че той го мрази. Сега вече го знаеше.

Малко след тази криза решиха да имат дете.

Кейт се роди през следващото лято. После девет години Лофтингови живяха като буржоа в Хемпстед, пътуваха в чужбина — Магнус беше купил къща на един километър от Дордън и те прекараха три лета да я подновяват — виждаха повече или по-малко редовно Лили, а два-три пъти в годината и Марк, когато идваше без да предупреди. Явно беше, че Лили го информира за това, което става при тях. За първия рожден ден на Кейт той и подари чудесна куклена къща; обаждаше се често по телефона, когато Магнус не беше в града, и дискретно ухажваше Джулия. Магнус открито продължаваше да има връзки, но това вече не можеше да я нарани. Това и се струваше много повърхностно и изобщо не проникваше в живота им, нейния и на Кейт. Все така непредсказуем в реакциите си и понякога плачещ, Магнус обичаше Кейт с безпределна любов. Джулия прекара деветте години, които живя Кейт, в някакъв унес, който я привързваше към къщата, и в повърхностно задоволство. Веднъж на вечеря се чу да казва: „Човек не можел да живее заради някой друг ли? Разбира се, че може, аз живея за…“ Тя беше готова да каже „дъщеря ми“, но като видя погледа на Магнус го замести със „семейството ми“.

И сега си казваше: „Ще започна да бъда вече самата аз, просто самата аз и ще открия какво означава това. А ако полудея, толкова по-зле за мен.“

Изправена до прозореца на стаята си, Джулия гледаше към площадката пълна с деца, които играеха в пълен безпорядък, и към парка. Вдигна прозореца, облегна се на лакти и се наведе навън като си мислеше: една жена на прага на новия си живот се навежда през прозореца… Въздухът в стаята беше ужасно тежък. Лекият вятър, който духаше откъм парка, изглеждаше свеж и съживителен, въпреки горещината. Докато изваждаше дрехите си и развързваше книгите, Джулия се почувства влажна, лепкава и някак странно безразлична, дори безотговорна — можеше да остави където и да е дрехите след като стаята, а всъщност и цялата къща бяха само нейни. Нагласи временно кутията с куклите в един от шкафовете и седна за малко на края на леглото, като чувстваше как топлината преминава на вълни по тялото й. Джулия усещаше присъствието на къщата около себе си, на моменти потискащо — толкова голяма беше. Все пак я беше поискала и сега е нейна. Мебелировката на МакКлинтък беше старомодна, с предпочитание към плюша и възглавничките. Някой ден щеше да се освободи от тях и да си купи нови мебели, но засега и харесваха толкова, колкото и къщата — имаха същия вид на охолен и солиден комфорт.

Любопитен беше този начин, по който къщата я караше да преценява правата си над нея. Най-напред мислеше да се настани в някой евтин апартамент може би някъде в Найтсбридж, но от временния характер на такова жилище изпадаше в депресия дори само като си помислеше за него. Отиде при един агент по недвижими имоти с намерението да наеме хубав апартамент. Когато видя къщата в Илчестър Плейс — „в никакъв случай не е това, което ви трябва, разбира се“ — каза човекът, обаче разбра веднага, че я иска. На практика за първи път в живота Джулия използваше парите си по такъв свободен и безгрижен начин. Сега, когато Кейт беше мъртва, какво значение имаше как харчи? Картината от последните мигове на Кейт заплашваше отново да се появи. За да я отхвърли, Джулия бързо се отдалечи от прозореца. Полусъзнателно, тя потърси с очи момиченцето от тази сутрин — малкото, русо момиченце. Колко чудесно би било, ако покупката на тази къща и позволи приятелски контакт с някое друго дете, някое малко момиче като Кейт, с което би могла да има леки и свободни отношения.

Това, разбира се, беше невъзможно: не можеше да направи своя дъщерята на някоя непозната жена. Все повече губеше чувството си за реалност, усещаше се все по-малко отговорна към света на общоприетите истини. Възможно ли беше, вместо да започне нов живот, да не правеше нищо друго освен да обърка още повече предишния?

Не, не трябваше да мисли така. Дори да беше много приказлива, неорганизирана, небрежна (всичко, в което Магнус я обвиняваше), тези качества може би бяха лоши само в неговите очи: тя имаше право на свои лични слабости. Свободна само от два дни, Джулия ясно вече усещаше до каква степен Магнус и неговите ценности я бяха задушавали. Това несъмнено означава, че бракът ми е приключил, си каза тя, и тази мисъл я изненада. Фактът, че напусна Магнус, явно имаше пряка връзка със смъртта на Кейт, тази отвратителна сцена на пода в кухнята, кръвта на Кейт, пръскаща навсякъде, тялото и, застинало в паника — но сега Джулия мислеше, че идва също и от дълбоката и увереност, че не може повече да живее с него. В действителност те бяха останали заедно благодарение на Кейт. Кейт беше тяхната обща цел.

Интересно, помисли тя, после си даде сметка, че беше казала тази дума на висок глас. „Ще стана като онези жени, които си говорят сами — си каза. Но защо да нямам това право?“ Подреди пред огледалото на МакКлинтък дългите си коси, позлатени от влизащия през прозореца поток светлина.

След като лъсна кухнята, която беше всъщност съвсем чиста, и мина с прахосмукачка в спалнята, Джулия взе душ и излезе. Беше решила въпреки всичко да отиде при Лили — сега тя живееше в Плейн Три Хаус, точно от другата страна на Холанд Парк. Сигурно щеше да я убеди да не я издава на Магнус. През тези девет години „бедната Лили“ беше станала почти истинска приятелка; едно от преимуществата на Илчестър Плейс беше, че е близо до Плейн Три Хаус. Наистина, Джулия се беше настанила недалече от другите двама членове на семейство Лофтинг. Апартаментът на Марк в Нотинг Хил пък беше толкова близо, че можеше да отиде дотам пеша.

След като провери дали е взела ключа, Джулия се отправи към парка. Едва беше влязла в него, когато отново видя малкото русо момиченце. Детето беше седнало на земята, на известно разстояние от групичка момчета и момичета, които внимателно го наблюдаваха. Джулия застана неподвижна, страхувайки се да не прекъсне това, което ставаше, ако забележат присъствието и. Момиченцето съсредоточено правеше нещо. Лицето му беше очарователно сериозно. Джулия не можеше да види кое е онова, което изискваше толкова голямо внимание, но и другите деца затаили дъх бяха също сериозни, което придаваше на сцената атмосфера на театрално представление. Веднага си спомни за Кейт, която можеше да държи в напрежение десет други деца, докато им разказваше някаква фантастична история, и като се усмихна, се отдръпна малко от момиченцето и неговата публика; отиде и седна на тревата на двадесетина метра от тях. С изпънати пред себе си крака, момиченцето беше седнало до една купчинка пясък. Беше започнало да говори тихо на своите слушатели, насядали по трима-четирима върху нежната трева. Другите деца, които играеха на пясъка, не им обръщаха внимание. А тези бяха учудващо тихи, изцяло погълнати от играта на момиченцето.

Джулия напълно забрави за Лили. Беше пет и половина и все още беше много горещо. Джулия усещаше тежестта на слънцето върху челото и ръцете си. Като повече лондончани тя беше толкова бяла, сякаш живееше постоянно под покривка от облаци; бегло помисли, че щеше да хване малко тен за пръв път от години. Като наблюдаваше детето, което продължаваше да прави своите сложни жестове, прекъсвани от кратки монологични фрази, сякаш изнасяше урок, Джулия се почувства в покой, упоена от слънцето, забравила за момент напрежението си. Имаше право да купи къщата. Сега, след като беше отминала младостта й, можеше да започне различен живот. За миг и се стори, че русото момиченце я погледна, но то сигурно само беше вдигнало очи, без определено намерение. Несъмнено беше същото момиче, което видя да тича с леки стъпки по улицата; всъщност то не приличаше на Кейт, нямаше копринената и невинно руса, почти бяла коса, но въпреки това нещо в нея и напомняше за Кейт. Странно, не и причиняваше болка да я гледа, напротив — това я изпълваше с радост, чийто произход не разбираше. Като я наблюдаваше, Джулия се чувстваше освободена от всичко, освободена чрез напоено със слънце щастие. От това разстояние чертите на момиченцето изглеждаха фини и аристократични; профилът и беше сърцераздирателно чист. Изглеждаше така сякаш не разказва някаква история, а провежда образователен курс, пленявайки единствено със силата на своята личност.

Тя продължаваше да жестикулира и държеше нещо в дясната си ръка. Именно него гледаха другите деца. Момиченцето избухна в остър смях и някакъв предмет блесна в лявата и ръка. Тя го постави върху това, което държеше, явно някакво зелено каре. Зеленото каре се завъртя за момент във въздуха — от това разстояние изглеждаше като парцал. Едно момиченце от „публиката“ наведе глава и Джулия видя как раменете и се раздвижиха, сякаш обхванати от луд смях. Русото момиченце направи строга забележка и другото вдигна отново глава. Децата се събраха и приближиха като заслепени… Не — помисли Джулия — заслепени не беше точната дума. Струваше и се, че усеща тръпките им докато се приближаваха до момиченцето, явно техен водач.

Тя започна да говори бързо, като подчертаваше с показалец това, което казваше. Всичко приличаше учудващо на урок в класна стая. Тя размаха зеления мек предмет — едно момиченце от слушащите се отдръпна назад. Русото момиче продължаваше да прави нещо с ръце, а другите деца се приближаваха все повече и повече. Джулия изпъна шия, за да види какво прави, но нейните ръце бяха скрити от наведената и напред глава. Едно от най-малките започна да плаче.

Миг по-късно спектакълът (ако това наистина беше спектакъл) завърши. Децата се разпръснаха, някои тичаха и викаха с дива радост. Други се отправиха към купчината пясък и започнаха да хвърлят шепи пясък. Често спираха, за да погледнат към русото момиченце, което обърнало им гръб седеше на същото място. Ровеше пясъка с ръка, сякаш искаше да направи дупка. Поведението й показваше, че знае че е наблюдавана и се надява да е така. Изглеждаше едновременно горда и безразлична. Когато спря да събира на купчинка пясъка, стана бързо и си избърса ръката. Тръсна глава с царствено движение и сърцето на Джулия се сви. Момиченцето се отправи към пътя точно зад нея. Лицето и изразяваше все така внимание и заинтригуваност. Какви сложни роли и ритуали имат децата! — помисли Джулия. Когато стигна до пътеката, момиченцето тръгна към центъра на парка и след няколко стъпки се затича. Бързо набра скорост и изчезна зад група възрастни, развявайки като конски опашки дълги прави коси.

Джулия стана — с по-малко грация от русото момиче — и, пресичайки пътя, стъпи на площадката за игра. Чувстваше се все още малко смутена като при събуждане от дълбок сън. Слънцето жареше по лицето й. Искаше да види мястото, където русото момиченце даде представлението си. Едно чернокожо момиченце на две-три години, с къдрава коса и големи тъжни очи се оказа точно пред Джулия. Скръсти ръчички пред престилката си, дръпна глава назад и впери очи в Джулия с отворени уста.

— Как се казваш? — попита то.

— Джулия.

Устата на момиченцето се отвори още повече.

— Дулия?

Джулия сложи за миг ръка върху гъвкавата коса на детето.

— А ти как се казваш?

— Мона.

— Познаваш ли момичето, което играеше тук преди малко? Малкото русо момиченце, което седеше и говореше?

Мона наведе глава.

— Знаеш ли как се казва? Мона пак наведе глава:

— Дулия.

— Джулия?

— Мона. Отведи ме.

— Какво правеше русото момиче, Мона? Някаква приказка ли разказваше?

— Тя прави. Разни неща. — Момиченцето присви очи.

— Отведи ме. Вземи ме на ръце. — Джулия се наведе.

— Какво прави тя? Какви неща?

Като продължаваше да гледа Джулия, Мона отстъпи няколко крачки.

— Пух! — каза тя, после избухна в смях, откривайки малки чудесни зъби. — Пух! — Тя се обърна бързо, падна на дупето си, но веднага стана и се отдалечи с несръчни крачки.

Джулия погледа известно време как Мона се клатушка към купчината пясък, после застана на мястото, където беше седнало русото момиче. Поколеба се малко, като се питаше дали не разкрива някаква тайна или код, после погали с ръка пясъка, както беше направило русото момиченце. Тъй като ръката и не срещна никаква съпротива, повтори същия жест. Накрая разчисти едно малко хълмче от пясък от другата страна на ръката си. С пръсти вадеше пясъка, който течеше в образуваната кухина. Продължи предпазливо да разравя. Когато дупката стигна десетина сантиметра дълбочина, пръстите и докоснаха някакъв твърд предмет и, продължавайки да си служи само с едната ръка, тя го измъкна постепенно. Появи се малко джобно ножче. По острието беше полепнал пясък. Джулия гледаше с изумление ножчето, после продължи да разравя наоколо. Пръстите и сграбчиха края на по-голям предмет и почти без усилие извади от пясъка трупа на малка костенурка, подобна на тези, които продаваха на децата за двадесет и пет цента, когато тя беше дете. Трябваше и малко време, за да види, че животното е осакатено.

Започна да й се повдига, изпусна осакатената костенурка и ножчето и преглътна слюнката си. С крак зарови дупката и се отдалечи бързо от купчината пясък. Страх я бе да не припадне и се отправи към една пейка на сянка. „Ще седна за малко — помисли си, — за да се съвзема преди да отида при Лили“. Избърса машинално ръка в роклята си и видя, че тънка следа от кръв беше изцапала шева. Лицето й бе обляно в пот. Избърса го с ръкав, който веднага стана на тъмни петна. Повече нямаше кураж да гледа децата.

След няколко минути Джулия вдигна глава, но веднага затвори очи, толкова силна беше слънчевата светлина. Трябваха и слънчеви очила. Имаше някъде. Да, останаха в Гайтън Роуд. Още ги виждаше на една кухненска масичка. Ще трябва да си купи нови. „Действах импулсивно — каза си, без да се замисля“. Нищо не доказваше, че малкото момиче беше убило костенурката или че я беше осакатило по този начин. Може би Джулия беше разровила пясъка на друго място. Такива красиви малки момиченца не правят подобни неща: според едно не много обосновано психологическо правило, хубавите деца би трябвало да бъдат по-здрави и по-уравновесени, отколкото грозните. Всъщност — Джулия оформи предпазливо тази идея в съзнанието си — тя се разстрои толкова, защото видът на костенурката й беше напомнил онова, което се случи с Кейт.

Не трябваше да казва за това на Лили. След като го реши, Джулия стана и пресече голямата тревна площ в посока към Плейн Три Хаус. Чувстваше се много смешна.