Питър Строб
Гърло (4)

2

Двайсет минути по-късно излязох на юг от магистралата по улица „Гьоталс“ и продължих под сенките на надлезите. Долнопробните фотоателиета и западащи магазини за дрехи дадоха път на високите слепи стени на кожарските и пивоварните предприятия. Усетих миризма на хмел и другата, по-тъмна миризма на онова, каквото и да беше то, което се вършеше в кожарните. Олющени, безмилостно употребявани микробуси бяха паркирани край улицата и излезлите за почивка мъже пушеха, облегнати на мърлявите стени. В сянката лицата им имаха цвят на метални стърготини.

Улица „Гьоталс“ премина в паваж и аз завих надясно на един ъгъл, където в бар с танцьорки по монокини на оживената тълпа от нощната смяна се предлагаше бренди и питиета за след махмурлук. След една пряка на юг завих по „Ливърмор“. Голямата бетонна сянка на виадукта се понесе пред мене и големите общински затвори останаха зад гърба ми. Бях се върнал в Пигтаун.

Местата, където на времето растяха огромните преплетени брястове, сега бяха запълнени с цимент. Слънцето хвърляше жестока и равна светлина върху малцината минувачи, повечето от тях навлезли в шестдесетте и седемдесетте си години, които се тътреха покрай празните бръснарници и затворените магазини за алкохол. Дъхът ми заседна в гърлото и аз забавих на двайсет и пет мили, колкото беше позволената скорост. Улицата беше почти толкова празна, колкото и тротоарите и толкова малко коли бяха паркирани по края, че стойките на автоматите за паркиране хвърляха прави успоредни сенки.

Всичко изгледаше едновременно познато и непознато, сякаш често бях сънувал, но никога не бях виждал наяве тази част от авеню „Ливърмор“. Малки дървени къщи, подобни на тези по страничните улички, стояха край паянтовите кръчми, бензиностанции и закусвални. На всеки две преки голям нов магазин за хранителни стоки или банка с автоматично гише се появяваха вместо старите постройки, но по-голямата част от сградите, които бях виждал при скитанията си надалеч от къщи като дете, все още си стояха. За миг отново се усетих като това дете и всяка полузапомнена сграда, край която минавах, засияваше пред погледа ми. Тези сгради изглеждаха неусложнено прекрасни с обелената си боя и замърсени тухли, с незапалени неонови светлини в прозорците си. Почувствах се сякаш са ми смъкнали няколко пласта кожа. Ръцете ми затрепериха. Свих към тротоара и зачаках да ми мине.

Видът на семейните гробове беше разбил бронята ми. Светът около мене притрепваше и всеки миг щеше да изригне в пламъци. Архаичният разказ, фрагментално запазен в историите на Орфей и жената на Лот, ни казва — обърни се назад и ще изгубиш всичко.

3

Жълтите ленти, които сигнализираха престъпление и ограждаха тухления проход зад „Сейнт Олуин“, висяха сякаш разтопени от слънцето. Надникнах навътре в тунела, доколкото можех, без да докосвам лентите. Мястото, където бяха убили сестра ми, беше по-голямо, отколкото си го спомнях, около три метра и половина дълъг и около три метра високо при върха на извитата арка. Вятърът, влагата или краката на полицаите постепенно бяха изтрили тебеширения силует върху грапавата бетонна повърхност на прохода.

След това погледнах нагоре и видях думите. Дъхът ми спря. Те бяха изписани по една редица тухли на метър и половина от земята с печатни букви, високи около трийсет сантиметра. Думите бяха леко наклонени, като че ли оня, който ги беше писал, е бил килнат на една страна. Буквите бяха тънки и черни, мастилени, и поради неравностите по тухлите изглеждаха назъбени. СИНЯ РОЗА, още една капсула време.

Дръпнах се от лентата, ограждаща мястото на престъплението, и се извърнах с лице към авеню „Ливърмор“. Въображаема болка засвири в десния ми крак. По костите ми течеше огън, събирайки се във всички малки пукнатини и зараствания.

След това детето, което някога съм бил, което живееше в мене и виждаше през моите очи, изрече истината с безсловесно красноречие, както винаги правеше.

Един луд от собственото ми детство, създание от мрак, което веднъж бях зърнал зад гърба си в една тясна уличка, се бе върнал да отнеме още животи. Мъжът с опашката може би беше нападнал Ейприл Рансъм и имитирал неговия метод, но истинската Синя Роза вървеше по улиците на Милхейвън като човек, обсебен от отново разбуден демон. Джон Рансъм беше прав. Мъжът, който наричаше себе си Синя Роза, седеше над закуската и кафето си в своята кухня, той включваше телевизора си да разбере дали времето ще се разхлади най-после, той затваряше входната си врата, за да се поразходи на слънце.

Том Пасмор беше говорил за мястото като нещото, свързващо жертвите. Подобно на учителя си, Том Пасмор никога не казваше всичко, което знаеше, оставяше те да го застигнеш. Отидох до ъгъла и пресякох, когато светна зелено, мислейки си за местата, където Синята Роза беше убивал преди четиридесет години.

Един извън хотел „Сейнт Олуин“, един вътре в него. Един от другата страна на улицата, до „Айдъл Ауа“, малката бяла дървена сграда точно пред мене. Един, месаря, на две преки от тук, до магазина му. Тези четиримата бяха истинските убийства на Синята Роза. Както стоях отстрани на „Айдъл Ауа“, обърнах се да погледна през улицата.

Три от четирите истински убийства бяха станали на прага на хотел „Сейнт Олуин“, ако не вътре в него.

Погледнах през улицата към стария хотел, опитвайки се да се пренеса в миналото. „Сейнт Олуин“ е бил построен в началото на века, когато южният край е процъфтявал. Той все още пазеше следи от първоначалната си елегантност. При входа на улица „Уидоу“, зад ъгъла, широко мраморно стълбище отвеждаше към огромна тъмна дървена врата с месингови части. Името на хотела беше издялано върху каменна арка над входната врата. От мястото, където бях застанал, можех да видя хотела само отстрани. С годините той беше придобил мръсно сив цвят. Девет реда прозорци, повечето от тях затулени отвътре с кафяви щори, нарязваха камъка. „Сейнт Олуин“ изглеждаше победен, изнурен от времето. Преди четиридесет години не беше изглеждал много по-различен.

4

Нашата къща беше през четири къщи нагоре, правоъгълна дървена постройка с две бетонни стъпала към предната врата, прозорци от двете страни на вратата, още два прозореца над тях на втория етаж и малка неравна полянка отпред. Имаше вид на детска рисунка. В детството ми горният етаж беше боядисан кафяво, а долният в жълто. По-късно баща ми беше боядисал цялата къща в тъжен, ужасен зелен цвят, но новите собственици бяха възстановили първоначалните цветове.

Старата къща почти не ме развълнува. Беше като черупка, която съм надраснал и изоставил. Повече се бях разчувствал на гробището „Пайн Нол“ — дори самото навлизане в Пигтаун по авеню „Ливърмор“ ме бе докоснало по-дълбоко. Опитах се да оставя дълбоките потоци, които те свързват с останалата част от живота, да потекат през мене, но се усещах като камък. Това, което си спомнях за старата къща, се отнасяше до старата поставка върху чамовото писалище в една спалня, където сини рози се изкачваха по тапетите; до пилюрената хартия и лентите за пишеща машина; до разказването на приказки, за да се умилостиви мрака: спомен за осуетени желания и съсредоточеност, за време, изчезващо в бляскава пластична вечност.

Оставаше още едно място, което исках да посетя, така че аз се върнах по Шеста южна улица, пресякох „Ливърмор“ и свих на юг.

От две преки разстояние видях сенника, увиснал към тротоара, и сърцето ми трепна. „Белдейм ориентал“ не беше понесъл последните три десетилетия така успешно като „Роял“. Стъклени витрини, покрити с петна, някога бяха предпазвали буквите, които изписваха заглавията на филмите. Нищо не беше останало от подробностите, които си въобразявах, че помня.

Тесните стъклени врати се отваряха на равнището на тротоара. Зад техните зацапани стъкла смътно прозираше остъклената кабинка на гишето за билети, разположено пред черни лакирани врати. Назъбени парчета цимент и сивкави неравности замърсяваха пода от бели и черни плочи между външните и вътрешните врати. Дребнавостта, незначителността на това пространство — скръндзавата мизерност на целия киносалон — ме потресе така дълбоко, че в момента едва ли бях в състояние да си дам сметка.

Направих крачка назад и затърсих с поглед истинския „Белдейм ориентал“. След това се доближих до двете тесни стъклени врати и се опитах или да проникна в стария салон, или просто да видя по-ясно — не знам кое от двете. Отражението ми се приближи да ме посрещне и се докоснахме.

Огромна канара от чувство се откъсна от скритите си котви и се надигна в гърдите ми. Гърлото ми се сви и дъхът ми спря. Очите ми пламнаха. Поех мъчително въздух, за миг загубил увереност дали ще се задържа на крака. Дори не знаех дали това е радост или болка. Беше просто оголено чувство, право от сърцето на детството ми. Дори имаше вкус на детство. Отдръпнах се от стария салон и закуцуках през тротоара, за да се облегна на един паркингов автомат.

Топлината по главата и раменете ми ме върна донякъде на себе си. Издухах си носа и се стегнах. Върнах носната кърпичка в джоба. Отдалечих се от паркинга и притиснах очите си с ръце.

От другата страна на улицата ме зяпаше един дребен старец в провиснал двуреден костюм и бяла тениска. Той се обърна към приятелите си вътре в една закусвалня и направи въртеливо движение с показалец по слепоочието си.

Произнесох нещо средно между въздишка и изохкване. Нищо чудно, че се бях страхувал да се върна в Милхейвън, след като ми се случваха подобни неща. Това, което ме спаси от нов пристъп, беше внезапното припомняне на нещо, което бях прочел в гностическото евангелие, докато чаках Джон Рансъм да се върне от болницата: Ако извадиш това, което е в тебе, изваденото ще те спаси; ако не извадиш това, което е в тебе, неизваденото ще те разруши.

Опитвах се да го извадя — бях започнал да се опитвам от момента, в който застанах пред гробовете в „Пайн Нол“ — но какво ли беше то?

5

Върнах се в Понтиака и подкарах към къщата на Джон Рансъм. Въртеше ми се идеята да запазя място за вечерния полет до Ню Йорк. Не бях вече сигурен, че продължавам да се интересувам от случилото се преди четиридесет години в, близо до, или поради, хотел „Сейнт Олуин“. Бях вече написал тази книга.

Дали въпреки, или поради преживяването, което току-що бях изпитал, усетих внезапен глад. Каквото и да смятах да правя, то трябваше да почака, докато закуся. Неоновият ятаган на витрината на ресторанта не беше запален още, но от вътрешната страна на вратата висеше знак ОТВОРЕНО. Влязох в хотела да потърся на рецепцията сутрешен вестник.

Това, което видях, влизайки във фоайето, беше навярно почти същото, което преди четиридесет години бяха виждали Гленрой Брейкстоун и неговият пианист, убитият Джеймс Тредуел; същото, което бе виждал баща ми на път към своя асансьор. Износени кожени мебели и тумбести месингови плювалници върху огромен, протъркан персийски килим. До едно канапе гореше слаба крушка със зелен стъклен лампион.

Малка купчина от сутрешния „Леджър“ лежеше на гишето. Взех си един и бутнах трийсет и пет цента към чиновника. Той седеше зад гишето с брадичка върху ръката си, съсредоточен във вестника на коленете си. Той чу звъна на монетите и вдигна поглед. Бялото на очите му блесна.

— О, извинявайте — той погледна към трите броя, които бяха останали. — Днес човек трябва да стане рано, за да намери вестника — каза той и се протегна за монетите.

Погледнах часовника си. Беше девет и половина: в „Сейнт Олуин“ ставаха късно.

Занесох вестника в „Синдбадс Кавърн“. Неколцина безмълвни мъже закусваха на бара, а две двойки седяха на масите в предната част на помещението. Келнерка в тъмносиня рокля, която изглеждаше прекалено изискана за рано сутринта, стоеше на края на бара и разговаряше с младата жена в бяла блуза и черна фльонга, която работеше зад бара. Беше тихо като в читалня. Седнах в едно празно сепаре и махнах на келнерката, докато тя грабна листа с менюто от бара и забърза към мене. Беше с високи токове и изглеждаше поруменяла, но това беше може би от грима.

Тя остави листа пред мене.

— Извинявайте, но днес е толкова трудно да се съсредоточи човек. Ще отида за кафето и веднага идвам.

Отворих менюто. Келнерката отиде до бара и се върна със стъклена кана с кафе. Напълни чашата ми.

— Никой тук не може да повярва — каза тя. — Никой.

— Всичко мога да повярвам днес — казах.

Тя ме изгледа. Беше около двайсет и две годишна и целият тоя грим й придаваше вид на стреснат клоун. После лицето й се изопна и тя извади тефтер от страничния джоб на прилепналия си син тоалет.

— Готов ли сте с поръчката, господине?

— Едно яйце на очи и препечена филийка едрозърнест хляб, моля.

Тя безмълвно записа и се върна между празните маси и през алуминиевата врата към кухнята.

Погледнах към русото момиче с черната фльонга на края на бара и към двойките, които седяха на по-далечните маси. Всички имаха пред себе си части от сутрешния вестник. Дори мъжете на високите столчета пред бара ядяха и четяха „Леджър“. Келнерката се появи от кухнята, прониза ме с поглед и прошепна нещо на момичето зад бара.

Единствените клиенти, които не бяха потънали в четене на вестника, бяха четирима мълчаливи мъже около една маса в другия край на помещението. Двамата мъже с костюми старателно демонстрираха, че нямат нищо общо нито с другите двама, които биха могли да бъдат шофьори на камиони, нито един с друг. И четиримата не поглеждаха чашите пред себе си. Имаха вид на хора, които дълго са чакали. Чувството за взаимно недоверие беше толкова очебийно, че се чудех какво ги е събрало. Един от мъжете в костюмите видя, че ги гледам, и рязко извърна глава, с лице, застинало от притеснение.

Моят брой от „Леджър“ лежеше сгънат на масата пред мене. Дръпнах го пред себе си, обърнах го и, виждайки заглавието на първа страница, тутакси забравих мъжете от другата страна на заведението и всичко, което бях мислил и преживял тази сутрин. Под заглавието имаше цветна снимка на множество униформени и цивилни полицаи, застанали на тревата пред малка бяла дървена къща. Един от инспекторите беше шегобиецът, който бях срещнал в болницата предната вечер, Пол Фонтейн. Другият, висок властен мъж с рязко очертан път на косата, дълбоки бръчки и мустаци, беше непосредственият началник на Фонтейн, инспекторът сержант Майкъл Хоуган. Веднага щом зачетох статията вляво от фотографията, разбрах, че след поне една дузина други неподозирани убийства убийството на неидентифицирания мъж зад „Сейнт Олуин“ и нападението над Ейприл Рансъм бяха разкрити. Един двайсет и шест годишен чиновник от счетоводството на „Галакс Корпорейшън“ беше направил признания. По-точно той беше направил признания за всичко възможно под слънцето. Ако се беше сетил за това, би признал и удушаването на малките принцове в Тауър.

Основното заглавие гласеше: УЖАС В ЕДИН ДОМ ОТ СЕВЕРНИЯ КРАЙ.

Тази история засенчваше почти напълно другите новини. На рибарски кораб бяха заловили кокаин на стойност пет милиона долара; неназована жена твърдеше, че един от племенниците на Кенеди я бил изнасилил в Ню Йорк три години преди да го обвинят в изнасилване на Палм Бийч; държавен чиновник използвал военни самолети за частни пътувания; останалата част от вестника, както и всеки следващ брой на „Леджър“ в течение на седмица, се занимаваше почти изключително с младия мъж, който, заобиколен от едно отделение полицаи и запитан дали името му е Уолтър Драгонет, бе отговорил:

— Ами предполагам, че знаете.

— Какво знаем? — бе попитал полицай с насочен в гърдите му пистолет.

— Че съм Месаря — отговорил Драгонет. Той се усмихнал с чаровна, себе-омаловажаваща усмивка. — Всичко останало е навярно неплатени глоби за неправилно паркиране.

Новинарите на „Леджър“ бяха свършили изумително много работа. Бяха успели да изнесат на улицата началото на сагата на Уолтър Драгонет, неговата история и деяния, два часа след разкриването им. Новинарите бяха свършили много работа, Уолтър Драгонет — също.

Малката бяла къща на Драгонет на Двадесета северна улица, само на една пряка от колежа „Аркхам“, беше насред един „преходен“ район, което означаваше, че на времето е бил изцяло бял, а сега беше 60–70 на сто черен. Тук се кореняха много от по-късните проблеми. Черните съседи на Драгонет твърдяха, че когато се обаждали в полицията да се оплакват от шумовете, издаващи борба и приглушени удари, както и от нощните писъци, които понякога се бяха дочували от малката бяла къща, полицаите никога не предприемали нищо повече от това да преминат с кола по улицата — а понякога се и присмивали на обадилите се, посочвайки, че подобни шумове едва ли ще са много редки в тая махала, нали така? И ако иска спокойствие, защо не се премести в Ривъруд — там, в Ривъруд, е винаги тихо и спокойно. Когато един от обадилите се упорствал, полицаят на телефона произнесъл дълъг шеговит монолог, в края на който казал:

— Ами, ти, байно, като теглиш на твоята един под брадичката, ще искаш ли да ти дойдем и да те позагреем? А и да дойдем, мислиш ли, че тя ще подпише оплакване?

Байното, в този случай четиридесет и пет годишният учител по английски Кенет Джонсън, дочул в телефона кикот.

Когато някой липсвал по три-четири дни, полицията си водела бележки и попълвала формуляри, но общо взето спирала до тук — липсващият син или брат, липсващият съпруг (особено липсващият съпруг) щели да се върнат рано или късно. Или нямало да се върнат. Това работа на полицията ли е, да претърсва къща по къща заради някакъв тип, който е решил да се разведе, без да се мори да попълва документи?

При тези обстоятелства хората от махалата дори и не помисляха да се обаждат в полицията заради звуците от бормашина и електрически трион, които понякога се разнасяха от малката бяла къща, или заради вонята на развалено месо, а понякога и на изпражнения, която се просмукваше през нейните стени.

Те познаваха слабо представителния на вид млад мъж, който беше живял в къщата с майка си, а сега живееше в нея сам. Той беше любезен. Изглеждаше интелигентен и ходеше на работа с костюм. Имаше срамежлива усмивка и се отнасяше с дистанцирана сдържаност към всички в махалата. По-старите обитатели бяха познавали и уважавали майка му Флорънс Драгонет, която бе работила в болницата на „Шейди Маунт“ в продължение на повече от четиридесет години.

Госпожа Драгонет, вдовица в началото на трийсетте с желязна репутация и съвсем малко дете, се беше нанесла в малката бяла къща по времето, когато Двайсета северна улица беше почти толкова достопочтена, колкото тя самата. Тя беше отгледала детето сама. Изучила го беше. Флорънс и синът й бяха тихо, почтено семейство. Уолтър не се нуждаеше от много приятели — е, имаше проблеми отвреме-навреме, но съвсем не като при другите момчета. Беше срамежлив и стеснителен; беше саможив. Когато ги видеше човек да се хранят заедно на една от редовните им неделни вечери в „Хъфс“, личеше си колко възпитан е той с майка си, колко любезен, но без да фамилиарничи, е той с келнерите, истински млад джентълмен. Флорънс Драгонет бе умряла, както си спеше, преди три години, и Уолтър Драгонет сам се беше погрижил за всички подробности: лекар, ковчег, място за гроб, погребална служба. Човек би очаквал, че съвсем ще се сломи, но той криеше скръбта и мъката в себе си и се погрижи всичко да бъде направено по начин, по който тя би искала. Някои от съседите бяха дошли на погребението, това се правеше по съседски, покана не беше нужна, и там, в хубав сив костюм, стоеше Уолтър, който стискаше ръце и се усмихваше с малката си усмивчица, сдържайки скръбта в себе си.

След тази промяна Уолтър беше станал по-общителен. Излизаше вечер и водеше гости вкъщи. Понякога съседите чуваха шумна музика късно през нощта, шумна музика и смях, викове, писъци — неща, които никога не бяха чували, докато майката беше жива.

— Ох, наистина съжалявам — казваше Уолтър на другия ден, изправен до малкия син Релайънт, който майка му беше карала, нетърпелив да тръгне за работа, вежлив и очарователен, и малко посрамен. — Не знаех, че е било толкова шумно. Нали разбирате. Не искам никого да притеснявам.

Отвреме-навреме, късно нощем, той пускаше записите на телевизора прекалено силно. Съседите усещаха миризмата на леш и идваха при него, докато поливаше тревата си, и казваха — Отрова за мишки ли си слагал, Уолтър? Май някоя и друга мишка е умряла под дюшемето ти. И Уолтър внимателно държеше маркуча да не ги изпръска и казваше: Ох, боже, наистина съжалявам за тази миризма. Отвреме-навреме тоя наш стар замразител чисто и просто издъхва и всичко се разваля. Ще купя нов всеки момент, но точно сега не мога да си го позволя.

6

Завесите на Уолтър Драгонет бяха отворени само пет-десет сантиметра, тясна пролука, нищо и никаква, но напълно достатъчна, за да могат две малки момчета, Аким и Куанза Джонсън, да надникнат, кикотейки се и побутвайки се един друг, борейки се кой ще притисне лице до стъклото.

Аким и Куанза, на девет и седем години, живееха от другата страна на улицата. Баща им беше Кенет Джонсън, учителят по английски, който беше наречен „байно“ от милхейвънския полицай осемнайсет месеца преди това. Къщата на Джонсън имаше четири спални, веранда и втори етаж. Във всекидневната господин Джонсън собственоръчно беше сковал дъбови етажерки от пода до тавана, където всяка огромна полица беше претъпкана с книги. Допълнителни купчини книги лежаха по масичката за кафе, по нощните шкафчета и другите маси, по пода и дори по трийсет и шест сантиметровия черно-бял телевизор, единственият в къщата.

Аким и Куанза Джонсън се интересуваха от телевизията повече отколкото от книги. Те ненавиждаха черно-белия телевизор в кухнята им. Те искаха да гледат телевизия във всекидневната, както правеха всичките им приятели, и искаха да я гледат в цвят и на голям екран. Биха се примирили и с шестдесетсантиметров екран, стига да е цветен, но това, което най-вече искаха, това, което се надяваха да убедят баща си да им купи, беше нещо приблизително с размерите на дъбовите етажерки. Те знаеха, че съседът им от другата страна на улицата има такъв телевизор. От години го чуваха как късно по нощите гледа филми на ужасите и бяха сигурни, че телевизорът на Уолтър би трябвало да е страхотен. Толкова страхотен, че баща им на два пъти се беше обаждал в полицията да се оплаква от него. Толкова велик, че човек можеше да го чуе чак от другата страна на улицата.

През нощта, преди утрото, когато Уолтър Драгонет поздрави петнайсетте въоръжени полицаи, като им каза, че е Месарят, деветгодишния Аким Джонсън се беше събудил от звука на слабите, но несъмнено шумове от забранен за деца филм на ужасите, който звук идваше от приказния телевизор оттатък улицата. Баща му никога не го пускаше на филми на ужасите и не позволяваше да се гледат по телевизията вкъщи, но един приятел на Аким му беше показал видео касети с Джейсън с неговата хокейна маска и с Фреди Кругер с неговата шапка, така че той знаеше какви са звуците от тия филми. От това, което чуваше сега обаче, колкото и да беше слабо, Джейсън и Фреди Кругър започваха да му звучат като паленца. Сигурно беше някой от ония филми, за които беше слушал, но никога не беше гледал, като „Злокобните мъртви“ или „Тексаското клане“, където хората ги хващали и ги режели на парчета, ама съвсем пред очите ти. Аким чу някакъв мъж да вие като куче, да хлипа като жена, да реве, да пищи, да ридае…

Той стана от леглото, отиде до прозореца си и погледна към отсрещната страна на улицата. Вместо да са напълно събрани, както обикновено, пердетата на Уолтър бяха разделени от тясна пролука, изпълнена с жълта светлина. На Аким му хрумна, че ако стане и се измъкне от къщата, ще може да се скрие под прозореца, да надникне и дори да гледа филма по големия телевизор на Уолтър. Но той също така знаеше, че няма да направи това. Можеше обаче на сутринта да изчака Уолтър да излезе от къщи, после да пресече улицата и да погледне през прозореца, та поне да види дали телевизорът на Уолтър е чак такъв звяр, каквото беше, ако се съди по звука му.

Слабите звуци оттатък улицата заглъхнаха, когато филмът премина към ония скучни места, които винаги идват след вълнуващите.

На сутринта Аким слезе в кухнята, наля мляко над какаовите ядки и се застопори на кухненската маса, откъдето можеше да наблюдава къщата на Уолтър. След около десет минути се довлече по-малкият му брат, разтърквайки очи и оплаквайки се от някакъв лош сън. След като Аким му каза какво прави, Куанза насипа собствената си закуска и седна на масата до него. После двамата се взряха в отсрещната къща, сякаш се канеха да я оберат.

Уолтър изхвърча от предната врата малко след седем. Беше по бяла тениска и джинси, така че където и да отиваше, щеше да се върне да се преоблече преди работа. Уолтър изтича по пътеката, огледа се през рамо, докато отключваше колата, и отфуча.

— Готов ли си? — попита Аким.

— Ъхъ — каза брат му.

Те се изхлузиха от столовете си и отидоха към предната врата. Аким тихичко я отключи и отвори. Излязоха навън и Аким внимателно остави вратата да се приплъзне в рамката, без да се затваря напълно. Братята прекосиха тревата пред къщата. Росата прилепи тревни стръкчета към босите им пети. Почувстваха се странно видими, когато пристъпиха по предния двор на Уолтър, и изтичаха до прозореца. Аким стигна пръв, но Куанза го избута като козле, преди той да успее да погледне както трябва.

— Чакай си реда — каза Аким. — Това беше моя идея.

— И аз, и аз, искам да видя и аз — оплака се Куанза и се мушна пред него, когато той отново залепи лицето си към непокритата ивица от прозореца. И двете момчета надникнаха да видят огромния телевизор.

Всекидневната на пръв поглед имаше вид, като че ли Уолтър е боядисвал. Повечето мебели бяха избутани в дъното, а подът бе покрит с вестници.

— Аким — каза Куанза.

— Къде е? — каза Аким. — Знам, че е тук, няма начин да не е тук.

— Аким — каза отново брат му с абсолютно същия глас.

Аким погледна към пода, където сочеше брат му, и видя трупа на едър черен мъж, прострян върху слепени от кръв вестници. Главата на мъжа беше на няколко крачки от тялото, обърната на една страна, сякаш съзерцаваше счупеното острие от трион, наполовина забито в това, което е било лявото й рамо. Широкият гръб с цвета на разтапящи се в мляко какаови ядки се блещеше срещу им. По него имаше дълбоки нарези, ивици кожа бяха обелени, оставяйки червени хоризонтални цепнатини.

През няколко къщи подпали кола и момчетата изпищяха, мислейки си, че Уолтър се е върнал и ги е хванал. Аким пръв успя да се размърда, дръпна се, постави дясната си ръка около кръста на братчето си и го отлепи от къщата на Уолтър.

— Аким, това не е бил филм — каза Куанза.

Онемял от ужаса и потресението, Аким направи гримаса, отчаяно правейки знаци на Куанза да побегне към къщи веднага. „Проклятие“ — каза Куанза и спринтира като заек. След секунда те топуркаха по моравата пред собствената си къща.

Аким отвори вратата и двете момчета се изсипаха вътре.

— Не беше филм — каза Куанза. — Не беше…

Аким изтича по стълбите към спалнята на родителите си. Събуди баща си, разтърсвайки го за рамото и ломотейки нещо за мъртвец с отрязана глава оттатък улицата, съвсем умрял, цял нарязан, кръв навсякъде наоколо…

Кенет Джонсън каза на жена си да престане да крещи на хлапето.

— Видял си мъртвец в къщата отсреща? В къщата на господин Драгонет?

Аким кимна. Беше започнал да плаче и брат му се вмъкна в спалнята, за да наблюдава необикновената сцена.

— И ти го видя също?

Куанза кимна.

— Не беше никакъв филм.

Майката седна в леглото и притисна Аким към себе си. Тя изгледа предупредително мъжа си.

— Не се безпокой, няма да ходя там — каза той. — Ще се обадя в полицията. Да видим какво ще стане тоя път.

Двама полицаи в черно-бяла кола пристигнаха след около десет минути. Единият от тях тръгна към къщата на Джонсън и позвъни, а другият пресече тревата и погледна през прозореца. Точно когато Кенет Джонсън отвори прозореца, вторият полицай се дръпна от прозореца със зашеметено изражение на лицето.

— Мисля, че приятелят ви ви вика — каза Джонсън на мъжа на прага му.

Преди да са минали и двайсет минути, шест необозначени полицейски коли заеха различни места по улицата. Първата черно-бяла кола и още една кола паркираха зад ъгъла на двете съседни преки. Докато чакаха, млада полицайка с ласкав глас разговаряше с Куанза и Аким във всекидневната. Кенет Джонсън седеше от едната страна на момчетата, а жена му — от другата.

— Чували ли сте силни шумове от къщата на Драгонет и в други случаи в миналото?

Каунза и Аким кимнаха и баща им каза:

— Ние всички чувахме тези шумове и аз на два пъти се обаждах да се оплача. Не водите ли картотека на оплакванията в участъка?

Тя му се усмихна и каза с ласкавия си глас:

— Честно казано, случаят, който имаме, е доста по-сериозен от една шумна препирня.

Джонсън я изгледа намръщено, докато усмивката й угасна.

— Не знам със сигурност, но мога да се обзаложа, че Уолтър рядко се е задържал на етапа на препирните.

Полицайката не схвана веднага забележката му. Когато я схвана, поклати глава:

— Това е Милхейвън, господин Джонсън.

— Очевидно — той замълча, обмисляйки нещо. — Знаете ли, чудя се дали тоя човек там въобще има замразител.

Това неуместно наблюдение беше вече прекалено за младата жена. Тя се изправи от мястото, където бе коленичила пред двете момчета, и потупа Куанза по главата, преди да затвори тефтера и да напъха писалката в джоба си.

Джонсън каза:

— Просто ми е жал за вас, хора.

— Това е Милхейвън — повтори полицайката. — Ако ми позволите, бих отбелязала, че на момчетата ви вече са се случили прекалено много неща за един ден. В подобни ситуации винаги се препоръчителни консултациите и аз бих ви дала имената на…

— Боже господи — каза Джонсън. — Вие май още на разбирате.

Полицайката каза:

— Благодаря ви за помощта.

Тя се отдалечи, застана до прозореца на всекидневната на Джонсънови и зачака завръщането на Уолтър Драгонет.

7

Час и половина преди началото на работното време на Уолтър Драгонет в счетоводството, старият син Релайънт се появи в края на улицата. Други коли нагоре-надолу по улицата започнаха да излизат заднишком от алеите пред къщите и да подкарват от местата си до тротоара. Дебнещите патрулни коли се появиха от двата края на улицата и бавно се придвижваха към бялата къщичка по следата. Уолтър Драгонет премина безгрижно по улицата и спря колата пред дома си. Отвори вратата и стъпи на бетона.

Двете коли ускориха и рязко извиха настрани със скърцащи гуми, за да завардят двата края на улицата. Необозначените коли дохвърчаха до неговия Релайънт и за един миг улицата се напълни със полицаи с пистолети насочени към младия мъж, който излизаше от колата си.

Кенет Джонсън, който ми разказа тези работи, включително това, което бяха направили децата му, причинявайки такава суматоха в Милхейвънския полицейски участък, ми каза по-късно, че когато Уолтър Драгонет излязъл от колата си и се изправил срещу всичките тези полицаи и пистолети, той им отправил своята тайнствена усмивка.

Полицаите му наредили да се отдалечи от колата си и той радушно се подчинил. Заговорили го и той им казал, че е Месаря. Да, разбира се, ще дойде с тях в участъка. Ами да, разбира се, че ще остави на земята хартиения плик, който държи. Какво има в плика? Ами единственото нещо в него е острието за трион, което току-що бил купил. Затова излязъл от къщи — да си вземе ново острие за трион. Пол Фонтейн, който все още не знаел какво се е случило с Ейприл Рансъм, след като той и Джон Рансъм напуснали леглото й в пет и половина сутринта, извадил от джоба си една картичка и прочел на Драгонет какви са правата му. Уолтър Драгонет енергично кимал, да, разбирал всичко това. Щял да вземе адвокат, това е сигурно, но нямал нищо против да говори сега. Време било да се говори, инспекторите ще се съгласят с това, нали?

Инспектор Фонтейн със сигурност смятал, че е време да се говори. Дали господин Драгонет би позволил полицията да претърси къщата му?

Месарят свалил очи от интересното лице на инспектор Фонтейн, за да се усмихне и кимне на Аким и Куанза, които го гледали от прозореца на всекидневната си.

— О, разбира се — искам да кажа, те наистина трябва да огледат мястото, наистина трябва — после пак погледнал към инспектор Фонтейн. — Подготвени ли са за това, което ще намерят?

— Какво ще намерят, господин Драгонет? — попитал сержант Хоуган.

— Моите хора — казал Месарят. — За какво иначе сте тук?

Хоуган попитал:

— За какви хора говорим, Уолтър?

— Ако не знаете за моите хора — той облизал устни и извил глава, за да погледне пред рамо малката си бяла къща, — ако не знаете за тях, защо сте дошли?

Погледът му се отместил от Фонтейн към Хоуган, после обратно. Те не му отговорили. Той прикрил устата си с ръка и се изкискал.

— Е, който влезе в къщата ми го чака малка изненада.

8

Не бях чул кога келнерката е оставила чинията върху масата. Най-сетне осъзнах миризмата на бекон, вдигнах очи и видях закуската да дими до десния ми лакът. Преместих чинията пред себе си и ядох, четейки какво бе намерил първият полицай, който влязъл в къщата на Уолтър Драгонет.

Най-напред, разбира се, Алфонзо Дейкинс, чиято плешка беше счупила триона на Драгонет и го бе принудила да търси железария. Алфонзо Дейкинс беше срещнал Уолтър Драгонет в бар на хомосексуалисти, който се казваше „Руст“, беше го придружил до вкъщи, беше приел да го почерпи с бира, обогатена със значителни количества сънотворно, беше позирал гол да го фотографира и беше загубил съзнание. Той беше дошъл отчасти на себе си и открил ръцете на Уолтър около врата си. Последвалата борба беше събудила Аким Джонсън. Ако Дейкинс не беше зашеметен от сънотворното и алкохола, той лесно би убил Драгонет, но по-дребният мъж успял да го удари с бирена бутилка и да му надене белезници, преди той да се съвземе.

Ръмжейки, Дейкинс се беше изправил на крака с ръце заключени отпред, и Драгонет го намушкал два пъти в гърба, за да го укроти. После го пронизал във врата. Дейкинс го подгонил в кухнята и Уолтър го халосал по главата с чугунен тиган. Дейкинс се строполил на колене и Уолтър го ударил отстрани на главата с тежкия тиган, зашеметявайки го по-успешно, отколкото първия път.

Той покрил пода на всекидневната със стари вестници и извлякъл Дейкинс от кухнята. Три допълнителни слоя вестници бяха поставени под тялото му. После Уолтър махнал панталоните, бельото и чорапите му, възседнал огромния му гръден кош и довършил работата по удушаването му.

След това пак фотографирал Дейкинс.

След това наказал Дейкинс, задето му създал толкова ненужни проблеми, като го намушкал пет-шест пъти в гърба. Когато почувствал, че Дейкинс е достатъчно наказан, то и се съвъкупил анално с трупа му. След това отишъл в кухнята за триона и отрязал огромната като топка за боулинг глава на Дейкинс. После острието се счупило.

В най-горното отделение на хладилника на Драгонет полицията намира още четири отрязани глави, две на черни мъже, една на бял мъж и една на бяло момиче, което изглежда петнайсет-шестнайсетгодишно. Второто отделение съдържа неотворен пакет хляб, четвърт говежда кайма в опаковка от супермаркет, туба с френска горчица и шест бири Пфорцхаймър. В третото отделение отгоре надолу са поставени два големи херметизирани буркана с нарязани пениси, човешко сърце на бяла порцеланова чиния и човешки дроб, увит в целофаново фолио. В дясното отделение за зеленчуци стои разлагаща се маруля, отворена торбичка моркови и три спаружени домата. От лявата страна полицията открива две човешки ръце, едната от тях частично оголена до кокал.

Човешка ръка в менюто за Les Viandes.

На една голяма полица във вградения гардероб на вестибюла, редом с две филцови шапки, едната сива, другата кафява, стоят три напълно оголени черепа. На закачалките висят две палта, кафяво и сиво, едно сако в синьо и червено и едно кафяво кожено яке; отдолу е поставен метален варел с три безглави торса, плуващи в тъмна течност, която отначало вземат за киселина, но се оказва чешмяна вода. До варела има кутия с дезинфектиращ лосион „Лизол“ и две бутилки с избелваща течност. Когато отместват големия варел, зад него намират по-малък. В по-малкият намират два пениса, пет ръце и един крак, поставени в течност, която по-късният анализ определя като смес от чешмяна вода, водка, спирт за разтриване и сок от кисели краставички.

На дългата лавица във всекидневната като украса и за подпиране на книгите са наредени черепи — те са педантично почистени и боядисани със сив лак, който им придава изкусителен вид, сякаш са шега за празника на Вси Светии. (Книгите между черепите, главно готварски книги и наръчници за добри маниери, са принадлежали на Флорънс Драгонет.)

Дълъг замразител в отлично състояние е поставен до една от стените във всекидневната. Когато полицията отваря замразителя, намира още шест глави, три мъжки и три женски, всяка от тях поставена в специална опаковка, два чифта мъжки крака без стъпалата, опаковка за замразител с дреболии и надпис ПРОУЧВАНЕ, голямо количество кисели краставички, изцедени и нахвърляни в кафяв хартиен плик, килограм кайма и ръката на малко момиче без три пръста. От лявата страна на замразителя има електрическа бормашина, електрически трион, кутия със сода за хляб и нож от неръждаема стомана.

Един плик върху тоалетна масичка в спалнята съдържа стотици фотографии на тела преди настъпването на смъртта, след настъпването й и след нарязването им. Зад къщата полицията намира няколко черни найлонови плика за боклук, пълни с кокали и разлагащо се месо. Един полицай описва задния двор на Драгонет като „бунище“. Кости и парчета от кости са нахвърляни сред неокосената трева заедно с накъсани дрехи, стари списания, счупени очила, едно частично горно чене и потрошени части от електроуреди.

Първоначалната преценка на полицаите е, че къщата на Драгонет съдържа останките на поне деветнайсет души, а може би и на още пет. Един новинар от Асошиейтид Прес отбелязва очевидното обстоятелство, че това прави случая Драгонет — случая с „Месаря“ — един от най-ужасните случаи на серийно убийство в историята на Америка. За да докаже твърдението си, той цитира някои от съперниците му:

 

1980-те: около петдесет убити жени, повечето от тях проститутки, са намерени близо до Грийн Ривър в областта Сиатъл-Такоума.

1978: телата на тридесет и трима млади мъже и момчета са намерени в къщата на Джон Уейн Гейси в предградията на Чикаго.

1970-те: двайсет и шест изтезавани и убити юноши са открити в район на Хъстън и Елмър Уейн Ченли е осъден за шест от убийствата.

1971: телата на двайсет и петима селскостопански работници, убити от Хуан Къроуна, са намерени в Калифорния.

 

По-нататък новинарят изреждаше Джеймс Хюбърти, който избива двайсет и един души в един Макдоналдс; Чарлс Уитман, който от една кула в Тексас убива шестнайсет души със снайпер; и още неколцина, включително Хауърд Анру от Камден, Ню Джърси, който през 1948 година застрелва тринайсет души в течение на дванайсет минути и казва: „Бих убил хиляда, ако имах достатъчно куршуми.“ В бързината новинарят беше забравил да спомене Тед Бънди и Хенри Лий Люкъс, на чиито съвести тежаха повече убийства, отколкото на когото и да било от изредените; възможно е той никога да не беше чувал за Ед Грийн, на когото Уолтър Драгонет приличаше по няколко неща, макар че самият Уолтър Драгонет със сигурност не беше чувал за него.

Един професор в колеж в Бостън, който беше написал книга за серийните убийци, каза пред редакцията на „Леджър“ — очевидно по телефона — че серийните убийци „са обикновено или от организиран, или дезорганизиран тип“ и че Уолтър Драгонет му се вижда „съвършен пример за дезорганизирания тип“. Дезорганизираните серийни убийци, каза професорът, действат импулсивно, обикновено са самотни бели мъже между трийсет и четиридесет, работници са и имат история от неуспешни лични отношения. (Уолтър Драгонет, въпреки самоувереността на професора, беше служител и имаше една-единствена изключително успешна връзка през целия си живот, тази с майка си.) Дезорганизираните серийни убийци обичали да държат доказателства за престъпленията си в къщата си. Били по-лесни за залавяне, отколкото организирания тип убийци, които много внимателно избирали жертвите си и покривали следите си.

Но как, питаше „Леджър“, е било възможно някой да извърши това, което Уолтър Драгонет беше извършил? Как е могъл Лизи Бордън да го извърши? Как е могъл Джак Изкормвача да го извърши? И как — защото пишещите на „Леджър“ си бяха спомнили името — е могъл Ед Грийн да изравя тези жени от гробовете им и да ги одира? Ако професорът в Бостън не можеше да отговори на този въпрос — а не беше ли тъкмо това същностният въпрос? — то тогава „Леджър“ се нуждаеше от още експерти. Такива не беше трудно да бъдат намерени.

Психиатър от една държавна клиника за душевно болни в Чикаго направи предположението, че „никой от тези хора не би спечелил приз за душевно здраве“ и че те нарязват телата на жертвите си, за да скрият това, което са сторили. Той обвини „бруталната порнография“ за постъпките им.

Криминолог от Сан Франциско, който беше написал книга по „истински случай“ за един сериен убиец в Калифорния, обвини анонимността на съвременния начин на живот. Свещеник от Милхейвън обвини загубата на традиционните религиозни ценности. Социолог от Чикагския университет обвини изчезването на традиционното семейство. Клиничният директор на Психиатричната болница в Лейкшор заяви пред „Леджър“, че серийните убийци „не правят разлика между секс и агресия“. Началникът на спецотдел за борба с престъпността в Ню Йорк обвини разпуснатите сексуални нрави, които са направили хомосексуализма и „въобще перверзиите“ по-приемливи. Някой обвини слънчевите петна, а някой друг обвини „климатът на икономическо отчаяние, което ни заобикаля отвсякъде“.

Една жена, която носеше на рамене двегодишната си дъщеря и стоеше сред вече събралата се тълпа пред бялата къща на Двадесета северна улица, смяташе, че Уолтър Драгонет го е направил, понеже е искал да стане прочут, и че планът му чудесно се осъществяваше: „Ето аз например дойдох тук, нали? Тук сега се прави история. След шест месеца всичко, което виждам тук, ще стане сериен филм по втори канал.“

Такива бяха отговорите на „Леджър“ на въпроса как човек би могъл да извърши нещата, които Уолтър Драгонет беше признал, че е извършил.

В един от материалите се твърдеше, че „очите на света от Акрон до Австралия, от Боаз до Британия, от Кливланд до Кантон“ са „обърнати към една бяла едноетажна къща в Милхейвън“. Съседите бяха интервюирани от репортери на БиБиСи и от новинарите от три агенции. Един репортер от Филаделфия попита жител на Двадесета северна улица как би описал, както той се изрази, „миазмите на смъртта“. Отговорът беше следният „Много гадна воня, наистина гадна.“

В друг материал се изнесе, че 961 мъже, жени и деца от щата Илиной липсват. Говорител на ФБР заяви, че ако си над двайсет и една години, имаш право да липсваш.

Служителите от „Аркхам“ предупредиха студентите да бъдат внимателни във връзка с престъпността на територията на колежа, макар че анкетираните студенти не бяха особено загрижени за собствената си безопасност. „Прекалено е странно, за да ме разтревожи“ — каза Шели Маниголт от Лейдисмит, Уисконсин. — „Много повече ме ужасява мисълта за положението на жените в обществото, отколкото това, което прави един ненормален мъж, когато е в къщата си.“

„Леджър“ съобщи, че в училище Уолтър Драгонет нямал приятели и бележките му варирали от отличен до слаб. Съучениците му си спомняха, че чувството му за хумор било „особено“. Бил омагьосан от убийствата на Синята Роза и веднъж бил кандидатствал за позицията на касиер на класа под псевдонима Синя Роза, спечелвайки два гласа. В шести клас събирал трупчетата на малки животни от улицата и от празните парцели и експериментирал различни начини за почистване на скелетите им. В осми клас той разнасял да показва една облицована в плюш кутия за пури, където имало предмет, който според твърденията му бил скелет от ръката на петгодишно момче. Виделите предмета твърдяха, че е бил маймунска лапа. Няколко дни подред твърдял, че е сляп и идвал на училище с тъмни очила и бял бастун; друг път успял да убеди учителя си, че е получил амнезия. Два пъти за времето на посещаването си на средното училище „Карл Сандбърг“ той бе използвал тебешир, за да отбележи очертанията на тела върху пода на физкултурния салон. Той заяви пред инспектор Фонтейн и сержант Хоуган, че очертанията били на хора, които наистина бил убил — убил, докато бил ученик.

Защото Драгонет твърдеше, че е убил малко дете на име Уесли Дръм през 1979, след като блудствал с него на един незастроен парцел. Той каза също, че когато бил втора година в „Карл Сандбърг“, годината, когато кандидатствал за касиер, убил една жена, която го взела на стоп — намушкал я с армейски нож, когато спряла на червено. Не си спомнял името й, но знаел, че я е промушил право в гърдите и след това я намушкал още два пъти, докато тя още осъзнавала какво й се е случило. Грабнал чантата й и изскочил от колата две секунди, след като светофарът се сменил. Съжалявал, задето откраднал чантата й и би бил щастлив да върне на семейството на жената четиринайсетте долара и седемдесет и осем цента, които намерил, стига да му дадат името и адреса й.

И двете истории съответстваха на нерешени случаи в Милхейвън. Петгодишният Уесли Дръм беше намерен мъртъв и обезобразен (макар и все още с двете си ръце) в един незастроен парцел зад колежа „Аркхам“ през 1979, а през 1980, когато Уолтър Драгонет е на петнайсет години, Анет Балмър, трийсет и четири годишната майка на две деца, умираща от многобройни прободни рани, бе извадена от спряла кола на пресечката на Дванайсета улица и булевард „Аркхам“.

Уолтър наистина оказа, както се изрази „Леджър“, „помощ на полицията при разкриването на няколко драстични неотдавнашни случая“.

Продължих да прелиствам вестника, докато довършвах закуската си, давайки си сметка, че сега наистина бях свободен да постъпя, както намеря за добре. Ейприл Рансъм се оправяше и нейният направил самопризнания нападател беше арестуван. Дребно болно чудовище, което само̀ се наричаше Месарят, се бе отклонило от обичайните си развлечения (или както там се казва, когато убиваш хора и се съвъкупяващ с труповете им), за да изиграе отново убийствата на Синята Роза. Авеню „Ливърмор“ не се кръстосваше от военен в оставка, завърнал се от Корея и Германия, който си търсеше нови жертви; в задния двор на добре поддържана малка къща в Пигтаун не цъфтеше розовата градина на убиеца. Миналото бе все още погребано заедно с близките ми в „Пайн Нол“.

Сгънах вестника и махнах на келнерката. Когато тя дойде в сепарето ми, казах й, че сега разбирам защо й е било трудно да се концентрира върху работата си тая сутрин.

— Ами да — каза тя и се оживи, — такива неща не се случват в Милхейвън — не бива да се случват.

9

На обаждането ми у Рансъм от фоайето на „Сейнт Олуин“ отговори телефонният секретар, така че той или беше заспал, или се беше върнал в болницата.

Върнах се в понтиака, обърнах и завих по авеню „Ливърмор“ и подкарах обратно под надлеза към „Шейди Маунт“.

За да отбегна автоматите за паркиране, завих по една от пресечките от отсрещната страна на авеню „Бърлин“ и паркирах пред малка тухлена къща. Голямо знаме висеше от прозорец на горния етаж и върху предната врата бе прикрепена жълта лента, вързана в колосална фльонга. Тръгнах по празната улица, чудейки се дали Ейприл Рансъм е отворила вече очи и запитала какво й се е случило.

Казах си, че това е последният ми следобед в Милхейвън.

За миг, влизайки през входа за посетители, се запитах какво име ще дам на моята незавършена книга и тогава, за пръв път след дълга засуха, книгата оживя в мене — щях да напиша глава за детството на Чарли Карпинтър. Щеше да е дълго пътешествие в ада. За пръв път от месеци насам видях героите си в цвят и три измерения, вдъхващи въздух с градски мирис и планиращи нещата, които си мислеха, че са им нужни.

С удоволствие прехвърлях в ума си тези фантазии, докато изчаквах и после докато се изкачвах в асансьора. Почти не забелязах двамата полицаи, които влязоха в асансьора след мене. Радиоприемниците на коланите им пукаха, докато стигнем до третия етаж, където всички излязохме. Беше като да си ескортиран. Едри и спокойни като шотландски товарни коне, двамата полицаи ме задминаха и завиха към сестринското отделение.

Завих няколко секунди след тях. Полицаите заобиколиха сестринското отделение и тръгнаха към стаята на Ейприл Рансъм през тълпа от необикновено много хора. Униформени полицаи, инспектори и нещо като неколцина цивилни запълваха цялото пространство от сестринското отделение през извивката до стаята на госпожа Рансъм. Сцената неприятно силно ми напомняше фотографията от предната морава на Уолтър Драгонет. Всички тези мъже като че ли разговаряха, разделени на малки групи.

Един-двама полицаи се загледаха в мене, докато се приближавах. Офицер Манджълоути седеше в инвалиден стол пред гишето. Бял бинт, намацан с червено над ухото, беше намотан около главата му, оставяйки лицето му толкова оголено, че изглеждаше одрано. Един мъж с монашески път в косите бе коленичил пред инвалидния стол и говореше тихичко. Манджълоути вдигна поглед и ме видя. Мъжът пред него се изправи и се обърна, показвайки ми подпухналото си клоунско лице и клюмналия си нос. Беше инспектор Фонтейн.

Лицето му се сгърчи в печална усмивка.

— Познавам някой, който иска да се срещне с тебе — каза той. Под очите му висяха подути торбички.

Един двуметров униформен полицай тръгна към мене от коридора, който отвеждаше към стаята на Ейприл Рансъм.

— Сър, ако не сте от медицинския персонал на тази болница, ще трябва да напуснете това място — и той започна да ме избутва, отнемайки ми възможността да видя това, което се случва зад него. — Незабавно, сър.

— Нека да остане, Съни — каза Фонтейн.

Огромният полицай се обърна, за да се увери, че е чул правилно. Беше като да гледаш обръщането на голямо синьо дърво. Зад него двама мъже избутваха носилка от една от стаите по извивката на коридора. Тяло, покрито с чаршаф, лежеше на носилката. Трима други полицаи, двама мъже в бели престилки и мустакат мъж в лек костюм на тънки сини райета последваха носилката. Последният мъж ми изглеждаше познат. Преди синьото дърво да закрие гледката, улових с крайчеца на окото си Илайза Моргон, която се беше подпряла на вътрешната стена на извития коридор. Те се отдръпна от стената, когато мъжете с носилката минаха покрай нея.

Пол Фонтейн застана до едрия офицер. Изглеждаше като маймунката му.

— Остави ни насаме, Съни.

Големият полицай се прокашля с шум, който прозвуча като отпушването на чешма.

— Да, сър — каза той и се отдалечи.

— Нали ви казах, че полицията не бива да ходи по болници? — очите му приличаха на варени яйца над моравите торбички и аз се сетих, че той не е лягал цялата нощ, най-напред тук, после на Двайсета северна улица и после отново тук. — Знаете ли какво се случи?

Нещо като оживление се надигна по лицето му, но някъде под кожата, така че каквото и да чувстваше, се разкриваше само като моментален блясък в подпухналите му очи.

— Мислех, че ще намеря Джон Рансъм тук.

— Ние го намерихме у дома му. Мислех, че сте при него.

— Боже господи — казах. — Кажете какво се е случило.

Очите му се разшириха и лицето му застина.

— Нима не знаете?

Мъжете в бели престилки преминаха с количката покрай нас, последвани от тримата полицаи. Фонтейн и аз погледнахме към дребното покрито тяло. Спомних си как Илайза Морган се облягаше на стената и изведнъж разбрах чие е тялото. За миг стомахът ми посивя — почувствах се сякаш всичко от диафрагмата до червата ми е сплескано и мъртво, скашкано.

— Някой…? — опитах се да заговоря. — Някой е убил Ейприл Рансъм?

Фонтейн кимна.

— Четохте ли сутрешния вестник? Гледахте ли някакви сутрешни новини? Радио не слушахте ли?

— Четох вестника — казах. — Знам за тоя човек, Уолтър Драгонет. Арестували сте го.

— Арестувахме го — каза Фонтейн. Думите му прозвучаха като някаква тъжна шега. — Така е. Но не достатъчно бързо.

— Но той признава, че е нападнал госпожа Рансъм. В „Леджър“…

— Той не признава, че я е нападнал. Той признава, че я е убил.

— Но нали Манджълоути и Илайза Морган са били в нейната стая.

— Сестрата отива да изпуши една цигара веднага след началото на дежурството й.

— А Манджълоути?

— Докато госпожа Морган не е в стаята, нашият приятел Уолтър Драгонет минава покрай сестринското отделение, без някой да го види, промъква се в стаята и халосва Манджълоути отстрани по главата с чук. Нашият юначен офицер седял до леглото и четял записките в бележника си. След това нашият приятел довършва госпожа Рансъм със същия чук — той вдигна поглед към мене, после към Манджълоути. Имаше вид като че ли е захапал нещо кисело. — Тоя път не си е правил труда да подписва стената. След това продължава покрай салона на пациентите, слиза, отива до колата си и се запътва към железарията, за да си купи острие за трион — той отново ме погледна. В уморените му очи горяха гняв и погнуса. — Трябвало е да чака, докато отворят железарията, та и ние го чакахме. Междувременно сестрата се връща и намира тялото. Започва да крещи за доктор, но вече е късно.

— Значи Драгонет е знаел, че тя е на път да излезе от комата?

Той кимна.

— Уолтър се е обадил да се осведоми за състоянието й тази сутрин. Навярно е било последната нещо, което е направил, преди да излезе от къщи. Не е ли трогателно? — очите му бяха добили леко безумен вид и бялото им бе кръвясало. Той изимитира как вдига телефона. — Ало, исках само да се поинтересувам как е скъпата ми приятелка Ейприл Рансъм, да, да… Ами, не думайте, наистина ли, не е ли разкошно това? В такъв случай ще се отбия да я понавестя, ами да, тръгвам веднага след като отрежа главата на това приятелче на пода в хола ми, така че погрижете се да няма никой при нея, а ако това е невъзможно, то нека само офицер Манджълоути да остане при, да, МАН-ДЖЪ-ЛОУ-ТИ…

Той не спря, а по-скоро се задуши от емоциите си. Другите полицаи го наблюдаваха крадешком. От инвалидния си стол Манджълоути чуваше всяка дума и лицето му се сгърчи при произнасянето на името му сричка по сричка. Изглеждаше като вол на заколение.

— Не разбирам — казах. — Той си прави целия този труд, за да се прикрие, а после в мига, в който вие излизате от колите си и размахвате пищовите, той казва: Аз избих не само всички тия там вътре, ами наръгах и хората на Синята Роза. А и такъв късмет — да пристигне точно когато сестрата излиза от стаята. Невероятно ми се вижда.

Фонтейн се изпъна назад и разшири кръвясалите си очи.

— Искате да си говорим за невероятното ли? Няма вече нищо невероятно.

— Така е, но това обърква цивилните — каза някакъв глас зад мене. Обърнах се и видях мъжа в раирания костюм, който беше излязъл от стаята след тялото на Ейприл Рансъм. Дълбоки отвесни бръчки се врязваха в лицето му от двете страни на тънките му, като от четиридесетте години, мустачки. Светлокестенявата му коса беше пригладена назад, разкривайки оплешивяващото му чело. Беше ми се сторил познат, защото бях видял снимката му в сутрешния вестник. Това беше инспекторът сержант Майкъл Хоуган, началникът на Фонтейн. Хоуган хвана Фонтейн за лакътя.

— Това е човекът, който искаше да се запознае с вас — каза Фонтейн.

Веднага усетих, че се намирам в присъствието на истински следовател, някой, когото и Том Пасмор би уважавал. Майкъл Хоуган излъчваше мощен личен авторитет. Той притежаваше неусложнената мъжественост на стари кинозвезди като Кларк Гейбъл или Уилям Холдън, на които приличаше по някакъв най-общ начин. Човек би могъл да си го представи как води тримачтова шхуна през бурята или как осъжда бунтовници на смърт на рейката. Неговата небрежна забележка относно „цивилните“ беше много характерна.

Това, което най-отчетливо усещах, докато Майкъл Хоуган ми подаваше ръка, беше, че се нуждая от одобрението му — това най-долно, пуберитетско желание.

И тогава, сред тълпата от полицаи и болнични служители, той направи нещо изумително. Той ми показа одобрението си.

— Нали вие сте авторът на „Раздвоеният“? — преди да успея да кимна, той продължи. — Много проницателна книга. Чел ли си я, Пол?

Не по-малко изумен от мене, Фонтейн каза:

— Да съм я чел?

— За последната дума по убийствата на Синята Роза.

— Аха — каза Фонтейн.

— Беше последната дума, преди Уолтър Драгонет да се появи — казах.

Хоуган ми се усмихна сякаш съм казал нещо много умно.

— Никой не е зарадван особено от господин Драгонет — каза Хоуган и смени темата, без да загуби нищо от забележителната си вежливост. — Предполагам, че сте дошъл да потърсите приятеля си Рансъм.

— Да — казах. — Опитвах се да му се обадя, но все попадах на телефонния секретар. Той знае ли… знае какво е станало, нали?

— Да, да, да — каза Хоуган с тон като на прастар вуйчо, който се люлее на стола си пред камината. — След като Пол и аз чухме за жена му, намерихме го вкъщи.

— Значи сте чули, че Ейприл е била убита, преди Драгонет да си е признал това? — попитах. Не знаех защо, но това ми се виждаше важно.

— Хайде, достатъчно — каза Пол Фонтейн. Преди да съм осъзнал подтекста на въпроса си, той вече беше усетил негласната критика в него. — Имаме работа, господин Андърхил. Ако желаете да видите приятеля си…

Хоуган веднага бе схванал критиката. Той повдигна вежди и прекъсна Фонтейн.

— Ние обикновено научаваме за престъпленията преди да чуем признанията.

— Знам — казах. — Просто се чудя да не би Уолтър Драгонет да е бил чул за това престъпление преди да го признае.

— Беше хубаво и ясно самопризнание — каза Фонтейн.

Фонтейн започваше да се дразни и Хоуган го доближи, за да го успокои.

— Знаеше къде е, а тази информация никога не е била давана. В Милхейвън има осем болници. Когато попитахме Драгонет за името на болницата, където е убил Ейприл Рансъм, той каза „Шейди Маунт“.

— Знаеше ли номера на стаята й?

— Не — каза Хоуган, докато Фонтейн казваше — Да.

— Пол иска да каже, че той знаеше етажа, на който е тя — каза Хоуган. — Не би знаел, ако не е бил тук.

— Но тогава как въобще е знаел къде да я търси? — попитах. — Не вярвам телефонистката да му е дала информация.

— Ние наистина нямахме време да разпитваме подробно господин Драгонет — каза Хоуган.

Униформените полицаи, които сновяха покрай стаята на Ейприл Рансъм, забавяха ход, докато минаваха край нас.

— Можете да се срещнете с приятеля си Рансъм на „Армъри Плейс“ — каза Хоуган. — Той чака Пол да започне разпита на Драгонет. Пол, мисля, че би могъл да си полезен там.

Той се обърна към мене.

— Знаете ли къде е „Армъри Плейс“?

Кимнах.

— Следвайте Пол и паркирайте на полицейския паркинг. Вие и господин Рансъм можете да присъствате на част от разпита. — Той запита Фонтейн: — Имаш ли нещо против?

Фонтейн поклати глава.

Във фоайето възрастната жена пред компютъра на едно от бюрата на гишето вдигна поглед и трепна, като че ли столът й е бил разтърсен от ток. Убийството на Ейприл Рансъм беше разстроило цялата болница. Фонтейн каза, че ще ме чака на входа към паркинга на болницата.

— Знам как да стигна до полицейското — напомних му аз.

— Да, но ако се опитате да влезете на паркинга без мене, може да ви помислят за репортер — каза той.

Пресякох и изтичах нагоре по улицата. Преди да успея да пъхна ключа си във вратата на понтиака, едър мъж по бермуди и синя риза изхвърча от предната врата на къщата с флага и жълтата лента.

— Чакайте малко — изкрещя той. — Искам да ви кажа нещо.

Отключих вратата и го изчаках да пресече моравата си. Имаше голямо шкембе и тънки космати крака и лицето му като на булдог беше пламнало. Той се доближи на около три метра и замахна с пръст към мене.

— Да виждате някъде на тая улица знак за ПАРКИНГ НА БОЛНИЦАТА? Местата за паркиране на тая улица не са за вас — можете да паркирате до автоматите или да отидете отзад до паркинга на болницата. Писна ми от тоя тормоз.

— Тормоз? Вие не знаете какво значи тая дума — аз отворих вратата на колата.

— Чакайте малко — той заобиколи пред колата ми, все още сочейки в мене с пръст, — това са наши места. Платил съм куп пари, за да живея в тоя район, а хора като вас го третират като обществен паркинг. Тая сутрин някакъв седеше на моравата ми — на моята морава! Излезе от колата си и седна на моравата ми, като че ли е негова, и после отиде в болницата!

— Вашата жълта фльонга го е накарала да се почувства като у дома си — казах и влязох в колата си.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Помислил си е, че е в свободна страна — стартирах колата, докато той ми обясняваше всичко за свободата. Бил патриот и по тоя въпрос имал много мисли, които хора като мене нямало да разберат.

10

Синият седан на Фонтейн ме преведе през центъра на един град, който изглеждаше обезлюден.

Илюзията за пустота се стопи веднага щом наближихме „Армъри Плейс“. Материалите във вестника бяха вече докарали може би стотина души пред вратите на полицейското управление. Над главите им бяха настръхнали плакати. Тълпата се разливаше надолу по широките стълби на огромната сива сграда и се проточваше по широкия площад между нея и кметството. На върха на стълбите един мъж, смален от разстоянието, крещеше по мегафон. През слушателите му си пробиваше път снимачен екип, които заснемаха всичко това за вечерните новини.

Синият седан зави надясно в края на площада и след още една пресечка зави отново надясно по уличка без означения. Един надпис гласеше: ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА КОЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.

Тухлените стени притискаха тясната уличка. Последвах колата на Фонтейн по един широк правоъгълен паркинг, претъпкан с полицейски коли. Униформени полицаи, смалени от високите стени, разговаряха, облегнати на колите. Гърбът на полицейското управление се надигаше от противоположната страна на паркинга. Неколцина полицаи извърнаха глави при влизането на понтиака. Когато паркирах на свободното място до колата на Фонтейн, двама от тях се появиха на вратата ми.

Фонтейн излезе от колата си и каза:

— Не го застрелвайте, с мене е.

Без да се обръща, той тръгна към една черна метална врата от задната страна на сградата. Двете ченгета се дръпнаха и аз забързах след него.

Подобно на старо начално училище, сградата на полицията беше плетеница от тъмни коридори с протрити дървени подове, редици от врати с матови прозорци и кънтящи стълбища. Фонтейн се втурна покрай отрупано информационно табло и отвори вратата към една гардеробна. Един полугол мъж, седнал на пейка, извика:

— Как е Манджълоути?

— Умря — каза Фонтейн.

Той затича по стълбите, прескачайки стъпалата, и отвори с трясък вратата с табела УБИЙСТВА. Последвах го в стая, където половин дузина хора замръзнаха на бюрата си при вида ми.

— С мене е — каза Фонтейн. — Да се залавяме за работа и да разпитаме веднага тая фъшкия.

Другите вече бяха престанали да ме забелязват.

— Да му дадем възможност да се обясни — Фонтейн свали сакото си и го постави на облегалката на стола. Папки и хвърчащи листи бяха струпани на бюрото му. — Нека спретнем всички нерешени убийства от картотеката и да почнем на чисто. Тогава всички ще са щастливи.

Той запретна ръкави. Стаята миришеше на пот и застоял цигарен дим. Беше малко по-горещо, отколкото на улицата.

— Не си губи ума — каза му някой от дъното на стаята.

— Добре де — въздъхна Фонтейн.

— Пол — каза един следовател с кръгло, пълно лице, като вдигна поглед към него от съседното бюро — не ти ли е хрумвало — сигурен съм, че ти е хрумвало — че твоят арестант придава изцяло нов смисъл на израза „да направя главата“?

— Много ти благодаря за това прозрение — каза Фонтейн. — Като започне да огладнява, ще те изпратя да уточниш нещата с него.

— Пол, въобразявам ли си, или тука има особена миризма? — той подуши въздуха.

— А, миризмата — каза Фонтейн. — Знаете ли какво каза нашият приятел, когато му обърнаха внимание върху миризмата?

— Ако не сте част от решението, вие сте част от проблема? — предположи другият полицай.

— Не съвсем. Той каза, цитирам буквално: „Канех се да се погрижа за това.“

Всички в стаята се закискаха. Фонтейн ги оглеждаше стоически, примирен с детинщините им.

— Господа, господа. Използвам точните думи на заподозрения. Човекът наистина е възнамерявал да се погрижи за миризмата, която била за него също така омерзителна, както и за съседите му.

Той вдигна ръце в комично молитвен жест и бавно се завъртя в пълен кръг.

Една скрита асоциация, която ме бе поразила още при влизането ми в канцеларията на следователите, най-сетне излезе на повърхността: тези мъже ми напомняха трупното отделение. Следователите по убийствата бяха не по-малко цинични и арогантни от Скут, Ратман и останалите, и хуморът им беше също така язвителен. Понеже по цял ден си имаха работа със смъртта, те трябваше да я направят смешна.

— Готово ли е за запис в номер едно? — попита Фонтейн.

— Шегуваш ли се? — попита следователят с пълното лице. Къса руса коса като перушина прилепваше към главата му, а безметежните му сини очи бяха раздалечени като на вол. — Всичко е подготвено.

— Добре — каза Фонтейн.

— Може ли, ъ-ъ, да гледаме и ние, ако искаме? — попита русият следовател.

— Обичам да гледам — припя широкоплещест инспектор с големи мустаци, които разпенваха горната му устна. — Искам да гледам.

— Можете да се присъедините към господин Андърхил и господин Рансъм зад преградата — каза Фонтейн с максималното достолепие, на което беше способен.

— Започва шоуто — каза инспекторът в дъното на стаята, който беше посъветвал Фонтейн да не си губи ума. Беше строен мъж с кожа с цвят на кафе с мляко и с почти деликатно, иронично лице. Единствен измежду всички в стаята, той все още не беше свалил сакото си.

— Моите колеги, вампирите — каза ми Фонтейн.

— Напомнят ми за Виетнам.

Нещо у Фонтейн недоловимо забави ход.

— Били сте там? Така ли се запознахте с Рансъм?

— Срещнах го там — казах. — Но го познавам от Милхейвън.

— И вие ли учихте в „Брукс-Лоуд“?

— Не, в „Хоули Сепълкър“ — казах. — Израснал съм на Шеста южна улица.

— Нашият Бастиан е от вашата част на града.

Бастиан беше поквареният херувим с перушинестата руса коса и раздалечените сини очи.

— Аз ходех на вечерите на атлетите във вашето училище — каза той, — когато играех футбол в „Сейнт Игнейшъс“. Помня треньора ви. Голяма скица.

— Христос не би изпуснал топката — казах аз, озадачавайки останалите.

— Исус стои с лице към вратаря — каза Бастиан. Той погледна нагоре с ръка на сърцето си, докато с другата ръка сочеше към някакви невидими хоризонти.

— Сърцето му е изпълнено с мощна воля за победа. Той знае, че обстоятелствата са против него, но той също така знае, че когато се тегли чертата, победата ще е негова.

Помнех всичко това по-добре от Бастиан, тъй като го бях слушал ден след ден в продължение на три години.

— Праведността е… какво? — Бастиан погледна право към флуоресцентните лампи.

— Праведността е мощен…

— Мощен огън! — изрева Бастиан, много по-успешно от мене наподобявайки господин Скунхейвън. Той все още сочеше към далечните врати с ръка, притисната към сърцето.

— Точно това беше — казах. — Предлагаше се с хамбургери и хавайски пунш.

— Е, сега вече сме добре подготвени — каза Фонтейн. — Бастиан, изведи Драгонет от килията и го остави в номер едно. Всички други, които идвате, да тръгваме, хайде!

Най-сетне разбрах, че тоя не се е опитвал да ме остави зад себе си, когато се втурна към сградата. Въпреки изтощението си, той беше възбуден от предстоящия разпит. Бързането му беше израз на силното му желание да стигне до оная стая.

Той тръгна към вратата и чернокожият инспектор и другият с енергичните мустаци се изправиха да го последват. Бастиан излезе през странична врата и пое по дългия коридор, който бях зърнал за миг.

Останалите тръгнаха към предната част на сградата. Фоайето беше малко по-хладно от канцеларията.

— Всичко по реда си — каза Фонтейн и се мушна в една стая с отворена врата. Луминесцентното осветление заливаше две покрити с пластмаса маси и няколко разнокалибрени стола. Трима мъже, които пиеха кафе на едната от масите, вдигнаха поглед към Фонтейн.

— Беше ли в болницата? — попита единият от тях.

— Сега се връщам — Фонтейн отиде до една от машините за кафе, извади си чаша от дебел картон и я напълни догоре с горещо черно кафе.

— Как е Манджълоути?

— Можеше и вече да го няма — той отпи от кафето. Аз също си налях.

На страничната стена на барчето висеше голям правоъгълник от бяла хартия, покрит с имена, изписани с червен или черен маркер. Беше разделен на три секции, съответстващи на трите смени, занимаващи се с убийствата. Лейтенант Рос Маккандлис командваше първата смяна. Майкъл Хоуган и Уилям Глайдър бяха неговите сержанти-инспектори. От списъка с имена, изписани в черно и червено под името на Хоуган, в очите ми се хвърли името на Ейприл Рансъм. Беше написано с червен маркер.

Другите двама инспектори си сипаха кафе и се представиха. Чернокожият инспектор се казваше Уийлър, а едрият мъж Мънроу.

— Знаете ли какво ме дразни у всички тия хора отпред? — попита ме Мънроу. — Ако имаха малко мозък, биха ликували, задето сме поставили тоя приятел зад решетките.

— Искаш да кажеш, че се надяваш на благодарност — Фонтейн си напълни още една чаша кафе и ме изведе от барчето. Той подхвърли през рамо: — Едно нещо е сигурно. След два часа на таблото ще имаме километри от черно мастило.

От другата страна на барчето започваше новата част на сградата. Подът беше от сив линолеум и стените бяха бледосини с чисти стъклени прозорци. Климатикът работеше и коридорът беше почти хладен. Завихме покрай един ъгъл и от пластмасов стол, облегнат на синята стена, към нас вдигна поглед Джон Рансъм. Той нямаше по-отпочинал вид от Фонтейн. Беше в панталони в цвят каки и в бяла риза и очевидно беше взел душ и се беше обръснал точно преди или след като беше научил за убийството на жена си. Приличаше на полупразна торба. Чудех се колко ли време е прекарал, седнал тук сам.

— Господи, Тим, радвам се, че си тук — каза той, скачайки от мястото си. — Значи знаеш? Казаха ли ти?

— Инспектор Фонтейн ми каза какво е станало — не исках да му кажа, че съм видял да изнасят тялото на Ейприл от стаята й. — Джон, толкова съжалявам.

Рансъм вдигна ръце сякаш искаше да улови нещо.

— Невероятно е. Тя се оправяше — тоя човек, това чудовище е открило, че тя се оправя…

Фонтейн се изправи пред него.

— Ще позволим вие и приятелят ви да наблюдавате част от моя разпит. Имате ли все още желание да присъствате?

Рансъм кимна.

— Тогава нека ви покажа къде ще седите. Искате ли кафе?

Рансъм поклати глава и Фонтейн ни преведе покрай стъклената стена на огромна тъмна стая, в която седяха и пушеха няколко души в очакване да бъдат разпитани.

Той направи знак на Уийлър да отвори светла дървена врата. На около два метра от нея имаше идентична врата с тъмносиня табелка, в чийто център беше изписано числото 1. Фонтейн ме покани пръв и аз влязох в тъмната стая, обзаведена с шест стола и една дървена маса. Пред масата имаше прозорец към по-голяма, светла стая, където строен млад мъж по бяла тениска седеше леко под ъгъл спрямо сивата метална маса. Той безцелно буташе един алуминиев пепелник напред-назад по масата. Лицето му беше съвършено безизразно.

Седнах на най-крайния стол и инспектор Уийлър влезе и зае мястото до мене. Джон Рансъм го последва. Той неволно изпъшка, като видя Уолтър Драгонет, после седна до чернокожия инспектор. Мънроу влезе и седна от другата страна на Рансъм. Всичко беше режисирано така, че двамата инспектори да могат да удържат Рансъм, ако това се наложи.

Фонтейн влезе.

— Драгонет не ви вижда и не ви чува, но моля ви все пак да не шумите и не докосвайте стъклото.

— Добре — каза Рансъм.

— Ще дойда пак, когато свърши първата част от разпита.

Той излезе. Уийлър стана и затвори вратата. Уолтър Драгонет имаше вид на човек, който убива времето на аерогарата. Отвреме-навреме се усмихваше на дзин-дзин-дзинкането на плиткия пепелник о повърхността на масата. Във вратата зад него се завъртя ключ и той престана да си играе с пепелника, за да погледне през рамо.

Униформен полицай въведе Пол Фонтейн. Той носеше папка под мишница и чаши с кафе в двете си ръце.

— Здравейте, Уолтър — каза Фонтейн.

— Здрасти! Помня ви от тази сутрин — Уолтър изправи гръбнак и сключи ръце върху масата. После се изви, за да види как Фонтейн ще отиде до другия край на масата. — Ще разговаряме ли най-после?

— Да — каза Фонтейн. — Донесох ви малко кафе.

— О, благодаря, но аз не пия кафе — Драгонет странно разтърси горната част на тялото си.

— Както желаете — Фонтейн махна пластмасовия капак от едната чаша и го хвърли в кошчето. — Съвсем сигурен ли сте, че няма да ви се допие?

— Кофеинът е вреден — каза Драгонет.

— Цигара? — Фонтейн постави почти пълен пакет с „Марлборо“ на масата.

— Не, но вие може да пушите, ако искате.

Фонтейн повдигна вежди и извади една цигара от пакета.

— Искам да кажа едно нещо от самото начало — подзе Драгонет.

Фонтейн запали цигарата с кибритена клечка и издуха дима, загасяйки клечката и успокоявайки Драгонет с едно движение на ръката.

— Ще можете да кажете всичко, което пожелаете, Уолтър, но първо трябва да се погрижим за някои дреболии.

— Извинете.

— Няма нищо, Уолтър. Моля, кажете си името, адреса и датата на раждането си.

— Името ми е Уолтър Доналд Драгонет и адресът ми е 3421 Двадесета северна улица, където съм живял цял живот, откакто съм се родил на 20 септември 1965.

— Отказвате ли се от присъствието на юридическо лице?

— Ще поискам адвокат по-късно. Искам първо да разговарям с вас.

— Единственото нещо, което искам да добавя, е, че този разговор се записва на видео, за да можем да се връщаме към него по-късно.

— О, добра идея — Драгонет погледна към тавана, после през рамо, ухили се и посочи към нас. — Ясно! Камерата е зад това огледало, нали?

— Не — каза Фонтейн.

— Включена ли е сега? Сигурен ли сте, че работи?

— Включена е — каза Фонтейн.

— Значи можем да започнем?

— Вече сме започнали — каза Фонтейн.

11

ТОВА Е ЗАПИС на разговора, който последва.

 

УД: Добре. Има едно нещо, което искам веднага да кажа, защото е важно да го знаете. Когато бях съвсем малко момче, на седем години, аз станах обект на блудство. Мъжът, който го направи, беше един съсед от същата улица, казваше се господин Лансър. Не му знам малкото име. Той се премести една година по-късно. Но той ме канеше в къщата си и после, нали знаете, ми правеше разни неща. Така или иначе, аз си мислех за това защо съм тук и така нататък и мисля, че точно това е обяснението за всичко, господин Лансър.

ПФ: Казвал ли сте на някого за господин Лансър? Казахте ли на майка си?

УД: Как бих могъл? Аз дори не знам как да си го опиша сам на себе си! И освен това мисля, че майка ми не би ми повярвала. Тя харесваше господин Лансър. Той поддържаше стандарта на махалата. Знаете ли какъв беше? Беше фотограф и правеше снимки на бебета и деца. Представете си. И мене ме снима съвсем без дрехи.

ПФ: Това ли беше всичко?

УД: О, не. Нали ви казах, че е блудствал с мене? Е, точно това направи. Сексуално. Това е най-важното. Караше ме да си играя с него. С неговия, нали знаете, онова нещо. Трябваше да го слагам в устата си и така нататък, а той снимаше. Чудя се дали тези снимки не са по списанията. Той имаше списания със снимки на малки момчета.

ПФ: И вие правехте снимки, нали, Уолтър?

УД: Видяхте ли ги? Онези в плика?

ПФ: Да.

УД: Ами сега знаете защо съм ги правил.

ПФ: Само по тая причина ли правехте снимките?

УД: Не знам. Някак си трябваше да ги направя. Важно е да се помни, много е важно. А има и още една причина.

ПФ: Каква?

УД: Ами използвах ги, за да реша какво да ям. Когато се върнех от работа. Затова понякога наричах снимките, плика със снимките, „менюто“. Защото беше нещо като листата на това, което имам. Все се канех да подредя снимките в хубава тетрадка, с имената и всичко останало, но вие ме хванахте преди да смогна. Но все едно. Не съм луд или нещо подобно. Важното беше да имам снимките, а не да ги слагам в тетрадка.

ПФ: Та по-лесно да избирате какво ще ядете.

УД: Това беше менюто. Като тези ресторанти, дето имат снимки на ястията. И освен това можеш да се разходиш по Пътеката на спомените и да преживееш всичко отново. Но даже и вече някак си да си изразходвал снимката, тя все пак е трофей — като глава на животно върху стената. Понеже много-много отдавна аз съм бил ловец, това отгатнах. Хищник. Вярвайте ми, не бих го избрал сам, това е тежък труд и изисква невероятна потайност, но то само̀ ме избра и така стана. А после няма път назад, нали знаете.

ПФ: Кажете ми как разбрахте, че сте хищник. Искам също да чуя как се заинтересувахте от старите убийства на Синята Роза.

УД: Ами, преди всичко прочетох тази книга „Раздвоеният“, дето беше за оня сбъркан полицай, който разбира, че е убивал хора, и се самоубива. Книгата беше за Милхейвън! Знаех всичките улици! А това наистина ми беше интересно, особено след като майка ми каза, че е имало човек, който убивал хора и написвал СИНЯ РОЗА на стената или каквото там се случи наблизо до убития. Само че не е бил полицаят.

ПФ: Така ли?

УД: Не би могъл да е той, просто никога. Няма начин. Няма. Начин. Този следовател в книгата, той въобще не е хищник. Знаех това — само че не знаех още как се нарича, още не. Но който и да е бил той, той е бил като истински мой баща. Като мене, но преди мене. Преследвал ги е и ги е убивал. По това време аз убивах само животни, само така за упражнение, за да видя как е. Котки и кучета, много котки и кучета. Става с нож и е доста лесно. Най-трудното беше да се почисти скелетът. Никой не знае колко труд изисква това. Наистина трябва да търкаш и миризмата може да е доста противна.

ПФ: Помислихте си, че убиецът Синята Роза ви е баща?

УД: Не, помислих си, че е истинският ми баща. Няма значение дали е бил в действителност, или не. Майка ми никога не ми говореше много за баща ми, така че той би могъл да е който и да е. Но след като прочетох тази книга и открих колко е истинско това, разбрах, че съм като истински син на тоя човек, защото вървях по стъпките му.

ПФ: И така преди две седмици решихте да повторите това, което той е направил?

УД: Значи забелязахте? Не бях сигурен, че някой ще забележи.

ПФ: Ще забележи какво?

УД: Ами това. Почти го казахте.

ПФ: Вие го кажете.

УД: Местата — същите места. Забелязахте това, нали?

ПФ: Убийствата на Синята Роза са били доста отдавна.

УД: Няма оправдание за подобно невежество. Вие не забелязахте нищо, защото нищо не сте знаели. Това е наистина долнопробна работа.

ПФ: Съгласен съм с вас.

УД: Няма как да не се съгласите. Мърлява работа.

ПФ: Вие си дадохте такъв труд да пресъздадете убийствата на Синята Роза и никой да не забележи. Детайлите, разбира се.

УД: Хората никога нищо не забелязват. Отвратително е. Дори не забелязаха, че всички тия хора липсват. А сега сигурно няма да забележат и че са ме арестували или пък нещата, които съм извършил.

ПФ: Не берете грижа за това, Уолтър. Вие ставате доста известен. Вече сте прочут.

УД: И това не е правилно. Нищо особено няма у мене.

ПФ: Кажете ми за убийството на човека на улица „Ливърмор“.

УД: Човека на улица „Ливърмор“? Той беше просто някакъв човек. Причаквах на тая малка алея или каквото е там, зад хотела. Един човек се приближи. Беше някъде около полунощ. Помолих го нещо, кой знае какво, например дали ще ми помогне да внеса нещо в хотела през задната врата. Той спря. Мисля, че казах, че ще му дам пет долара. Тогава той се приближи и аз го наръгах. Продължих да мушкам, докато падна. После написах СИНЯ РОЗА на тухлената стена. Носех един маркер, който си бях купил, и той свърши работа.

ПФ: Можете ли да опишете тоя човек? Възраст, външен вид, дрехите може би?

УД: Съвсем, съвсем обикновен човек. Дори не му обърнах внимание. Може да е бил около трийсетгодишен, но и за това не съм сигурен. Беше тъмно.

ПФ: Ами жената?

УД: О, госпожа Рансъм? Това е друго. Нея познавах.

ПФ: Откъде я познавахте?

УД: Не че я познавах, като да сме си говорили или нещо подобно. Но знаех коя е. Майка ми остави малко пари като умря, около двайсет хиляди долара остави и аз исках да се погрижа за тях. Така че ходех в „Барнет и компания“, за да се срещам с господин Ричард Мюлър, той инвестираше парите ми. Виждах го около веднъж месечно. Поне за известно време то виждах, във всеки случай, преди нещата около мене да се развихрят, така да се каже. Госпожа Рансъм имаше офис точно до господин Мюлър — така че я виждах в повечето случаи, когато отивах там. Беше много хубава жена. Харесваше ми. После снимката й излезе във вестника, когато спечели оная голяма награда. Така че реших да я използвам за втория човек на Синята Роза, оня в „Сейнт Олуин“, стая 218. Трябваше да е точно същата стая.

ПФ: Как я вкарахте в хотела?

УД: Обадих й се в офиса и й казах, че имам да й казвам нещо за господин Мюлър. Накарах я да си помисли, че е нещо наистина лошо. Настоях да се срещнем в хотела, казах й, че живея там. Така че я срещнах в бара и й казах, че трябва да й покажа разните документи, които са в стаята ми, защото ме е страх да ги разнасям наоколо. Знаех, че 218 стая е празна, защото бях надникнал в нея точно преди обяд, когато се промъкнах през задната врата. В „Сейнт Олуин“ ключалките за нищо не струват и по коридорите няма никога никой. Тя каза, че ще дойде да види документите и когато влязохме в стаята, аз я намушках.

ПФ: Това ли е всичко, което направихте?

УД: Не, освен това я ударих. Това го имаше и във вестниците.

ПФ: Колко пъти намушкахте госпожа Рансъм?

УД: Може би седем-осем пъти. Там някъде.

ПФ: И къде я намушкахте?

УД: В корема и в гърдите. Не си спомням точно.

ПФ: Нямате снимки от там.

УД: Снимам само вкъщи.

ПФ: През фоайето ли минахте, за да отидете в стаята?

УД: Минахме право през фоайето и се качихме с асансьора.

ПФ: Дежурният на рецепцията казва, че не е виждал госпожа Рансъм тази вечер.

УД: Не е. И ние не го видяхме. Това е „Сейн Олуин“, а не „Пфорцхаймър“. Тия хора никога не са си на мястото.

ПФ: Как напуснахте?

УД: Слязох по стълбите и излязох от задната врата. Мисля, че никой не ме видя.

ПФ: Мислехте си, че е убита.

УД: Такава беше идеята.

ПФ: Разкажете ми за тази сутрин.

УД: Всичко ли?

ПФ: Нека засега оставим Алфонзо Дейкинс и да се съсредоточим върху госпожа Рансъм.

УД: Добре. Нека си помисля. Добре. Тази сутрин бях разтревожен. Знаех, че госпожа Рансъм се оправя…

ПФ: Откъде знаехте това?

УД: Най-напред открих в коя болница е, като се обидих в „Шейди Маунт“ и казах, че съм съпругът на госпожа Рансъм, така че биха ли ме свързали със стаята й? Смятах да се обаждам във всички болници, докато попадна на истинската. Започнах със „Шейди Маун“, защото най-добре я познавам. Заради мама. Тя работеше там, знаете ли това?

ПФ: Да.

УД: Браво. Така че обадих се и попитах дали могат да ме свържат и телефонистката каза, не, госпожа Рансъм няма телефон и ако аз бях съпругът й, щях да знам това. Ако сте искали всички веднага да разберат къде е, точно на място сте я сложили. Всички от сорта на госпожа Рансъм отиват в „Шейди Маунт“. Мама ми е казвала това, когато бях малко момче, и то все още е вярно. Съжалявам, че трябва да ви критикувам и така нататък, но вие даже не се и опитахте да я скриете. Мърлява работа, ако питате мене.

ПФ: Така разбрахте, че е в „Шейди Маунт“, но как разбрахте за състоянието й? Как научихте номера на стаята й?

УД: Това беше много лесно. Нали ви казах, че мама работеше в „Шейди Маунт“? Е, понякога, разбира се, тя ме вземаше със себе си, така че аз познавах доста от административния персонал. Бяха приятелки на мама — Клиота Уилямс, Марджи Майстър, Бъдж Дюдроп, Мери Грейбъл. Много народ. Излизаха на кафе и така нататък. Когато мама умря, мислех си, че ще е добре може би да убия Бъдж или Мери, та да има компания. Защото мъртвите са като нас, имат нужда от разни неща. Те ни гледат през цялото време и им е мъчно, че не са живи. Ние имаме вкус и зрение и обоняние и чувства, а те си нямат нищо от тези неща. Взират се в нас, нищо не пропускат. Наистина виждат какво става, а ние едвам го забелязваме. Прекалено сме заети да мислим и объркваме всичко, така че пропускаме деветдесет процента от онова, което се случва.

ПФ: Все още не съм чул как сте открили…

УД: Боже мой, наистина не сте. Моля, извинете ме. Наистина съжалявам. Разказвах за приятелките на мама, нали така? Наистина, понякога имам нужда от цип на устата. Както и да е. Както ви казвах, Клиота умря и Марджъри Майстър се пенсионира и се премести във Флорида, но Бъдж Дюдроп и Мери Грейбъл още работят в „Шейди Маунт“. Някъде по времето, когато майка ми умря, Бъдж обаче реши по някаква причина, че аз съм противна личност и дори не ми говори вече. Та мисля си, че наистина трябваше да я убия. Та аз й спасих живота! А тя взема и ми обръща гръб!

ПФ: А другата приятелка, Мери Грейбъл…

УД: Тя още си спомня как съм идвал като малко момче и така нататък и, разбира се, аз обичам да се спирам на регистратурата на „Шейди Маунт“ отвреме-навреме и да побъбря. Така че цялата работа беше съвсем фасулска. Спрях се в обедната почивка вчера и Мери и аз си поклюкарствахме хубавичко. И тя ми каза всичко за знаменитата им пациентка, и как я пазели полицай и частна медицинска сестра, и как внезапно била започнала да се оправя там на третия етаж, и така нататък. През това време дъртата дебелана Бъдж Дюдроп фучеше и мърмореше съвсем сама до картотеката, но Бъдж прекалено се страхуваше от мене, мисля си, та да смее да направи нещо наистина явно. Само ми пращаше такива едни погледи. И аз разбрах какво трябва да направя.

ПФ: И тази Мери Грейбъл ви каза, че частната сестра прави почивка на всеки час?

УД: Не, имах късмет. Тя излизаше от стаята, точно когато завих по коридора. Така че аз бързо влязох. И го направих. После излязох, много бързо.

ПФ: Кажете ми за полицая в стаята.

УД: Е, трябваше да убия и него, разбира се.

ПФ: И какво?

УД: Какво какво? За какво питате — дали наистина е трябвало да го убия, или дали наистина съм го убил?

ПФ: Тук нещо не разбрах.

УД: Аз просто… Все едно. Може би не си спомням полицая в стаята съвсем ясно. Малко ми е смътно. Всичко трябваше да стане много бързо и бях нервен. Но знам, че ви чух да казвате на някого, че офицерът от болницата е умрял. Минавахте покрай килиите и аз чух какво казахте. Казахте: „Умря.“

ПФ: Преувеличих.

УД: Е, добре, и аз преувеличих. Когато казах, че съм го убил.

ПФ: А как се опитахте да убиете полицая?

УД: Не помня. Смътно ми е. Много бях възбуден.

ПФ: Какво се случи с чука? Не беше у вас, като се прибрахте.

УД: Хвърлих го. Хвърлих го в реката на връщане от болницата.

ПФ: Хвърлихте го в река Милхейвън?

УД: От оня мост, моста до „Грийн уоман“. Нали знаете, там, където намират убитата жена. Проститутката.

ПФ: За каква жена ми говорите сега, Уолтър? Още една от вашите жертви ли?

УД: Боже господи. Та вие нищо не помните. Разбира се, че не е от моите жертви, говоря за нещо, което се е случило отдавна. Жената беше майката на Уилям Дамрош, ченгето. И той е бил там долу — бил е бебе и го намират на брега на реката, почти мъртъв. Никога ли не четете? Всичко това го има в „Раздвоеният“.

ПФ: Не разбирам защо намесвате всичко това.

УД: Защото точно за това си мислех! Докато карах по моста. Видях пивницата „Грийн Уоман“ и си спомних какво се е случило на брега, жената, проститутката и бедната й рожба, която пораства като Уилям Дамрош. В книгата се казваше Истърхаз. Карах по моста. Мислех си за жената и детето — винаги си мисля за тях, докато пресичам реката покрай пивницата „Грийн уоман“. Понеже всичко това е свързано с убийствата на Синята Роза. А те никога не го хващат, нали така? Просто се е измъкнал. Освен ако не си толкова тъп да си мислиш, че е бил Дамрош, а аз си мисля, че такъв е вашият случай.

ПФ: Всъщност мен вие много повече ме интересувате.

УД: Е, добре, хвърлих значи чука през прозореца в реката. После се прибрах и ви заварих. И реших, че е време да кажа истината за всичко. Време е всичко да излезе наяве.

ПФ: Благодарни сме ви за сътрудничеството, Уолтър. Исках да ви попитам още нещо, преди да направим почивка. Казвате, че приятелката на майка ви, как беше името й, Бъдж Дюдроп, спряла да ви говори след смъртта й. Имате ли представа защо?

УД: Не.

ПФ: Съвсем не? Някаква представа?

УД: Казах ви. Нямам представа.

ПФ: Как умря майка ви, Уолтър?

УД: Просто умря. Докато спеше. В мир, така както тя би искала.

ПФ: Майк ви би била много нещастна, ако беше открила някои от заниманията ви, нали така, Уолтър?

УД: Ами… Може и така да се каже. Това с животните никак не й харесваше.

ПФ: Казвала ли е на приятелките си за животните?

УД: Не. Е, може би на Бъдж.

ПФ: И не е знаела, че сте убивал хора, нали?

УД: Не. Естествено, не знаеше.

ПФ: Никога ли не е любопитствала дали нещо не ви притеснява? Не подозираше ли нещо?

УД: Не искам да говоря за това.

ПФ: Какво мислите е казала на приятелката си Бъдж?

УД: Не ми е казала, но сигурно й е казала нещо.

ПФ: Защото Бъдж се държи, като че ли се страхува от вас.

УД: И правилно се страхува.

ПФ: Уолтър, намирала ли е майка ви някога някои от трофеите ви?

УД: Казах, че не искам да говоря за това.

ПФ: Но вие казахте, че е време нещата да излязат наяве. Кажете ми какво стана.

УД: Какво?

ПФ: Казахте ми за майката, която умряла на брега на реката. Кажете ми сега за своята майка.

УД: (Не разбира.)

ПФ: Знам, че не е лесно, но знам също така, че искате да го направите. Искате да знам всичко, дори това, Уолтър, какво намери майка ви?

УД: Беше нещо като дневник. Криех го в едно яке в дрешника — във вътрешния джоб. Тя не е тършувала или нещо подобно, просто искала да занесе якето ми на химическо чистене. И така намерила дневника. Беше нещо като бележник. Имах някои неща там и тя ме попита за тях.

ПФ: Какви неща?

УД: Ами инициали. И разни думи като татуировка или белег. Нещо като червена коса. Едно от нещата беше кървава хавлия. Сигурно е говорила с Бъдж Дюдроп за това. Не е трябвало!

ПФ: Попита ли ви за дневника?

УД: Да, естествено. Но мисля, че не ми повярва.

ПФ: Значи е имала подозрения и преди това.

УД: Не знам. Просто не знам.

ПФ: Кажете ми за смъртта на майка си, Уолтър.

УД: Това вече няма значение, нали така? При всичките тия други хора, искам да кажа.

ПФ: Има значение за вас и има значение за мене. Кажете ми, Уолтър.

УД: Ето какво стана. Беше в деня след като намери дневника ми. Когато се върна от работа, държеше се странно. Веднага разбрах какво значи това. Беше говорила с някого и се чувстваше виновна. Не знаех точно какво е казала, но знаех, че е във връзка с дневника. Приготвих вечерята, както обикновено, и тя си легна рано, вместо да остане да гледа телевизия с мене, както правеше обикновено. Бях много разстроен, но не мисля, че го показах. Останах до късно, макар че едвам разбирах какво става във филма и изпих две чаши ликьор, което никога не бях правил. Най-после филмът свърши, макар че не помнех какво се е случило в него. Гледах го всъщност само заради Айда Люпайно — много харесвам Айда Люпайно. Измих чашата си, загасих лампите и се качих на горния етаж. Канех се да надникна в стаята на майка ми, преди да си легна. Там беше толкова тъмно, че трябваше да отида до леглото й, за да я видя. И аз отидох съвсем до нея. И си казах, че ако се събуди, просто ще й кажа лека нощ и ще си легна. Така че стоях там до нея дълго. Мислих си за много неща. Мислех си дори за господин Лансър. Ако не бях изпил тези две чаши, мисля, че нищо такова нямаше да се случи.

ПФ: Продължавайте, Уолтър. Имате ли носна кърпичка?

УД: Разбира се, че имам носна кърпичка. Имам една дузина носни кърпички. Всичко е наред, искам да кажа, аз съм наред. Както и да е, стоях си така значи до моята, ъ-ъ, майка ми. Беше наистина заспала. Нямах намерение да правя нищо. А и като че нищо не правех. Като че ли нищо въобще не се случваше. Наведох се и дръпнах свободната възглавница върху лицето й. И тя не се събуди, разбирате ли? Въобще не помръдна. Така че въобще нищо не се случваше. И тогава просто натиснах надолу възглавницата. Затворих очи и натисках възглавницата. След малко я вдигнах и отидох да си легна. В своята стая. На другата сутрин направих закуска за двамата, но тя не слезе, като й извиках, че е готова, така че се качих в стаята й и я намерих в леглото й и веднага разбрах, че е мъртва. Станалото — станало. Обадих се на полицията от телефона в спалнята. После отидох в кухнята, изхвърлих храната и зачаках да дойдат.

ПФ: И когато полицията дойде, какво им казахте за смъртта на майка си?

УД: Казах им, че е умряла, докато спи. И това си беше истина.

ПФ: Но не цялата истина, нали, Уолтър?

УД: Така е. Но аз не знаех точно каква е цялата истина.

ПФ: Разбирам. Уолтър, сега ще направим почивка и аз ще ви оставя сам за няколко минути. Ще ви притесни ли това?

УД: Оставете ме сам за малко, моля.

12

Фонтейн бутна стола си назад и се изправи. Той кимна два пъти и се отвърна от Драгонет.

— Удовлетвори ли ви това, господин Рансъм? — попита Уийлър. — Имате ли някакви съмнения относно идентичността на убиеца на съпругата ви?

— Как бих могъл?

Пол Фонтейн ми спести необходимостта да проговарям, като отвори вратата и влезе при нас.

— Мисля, че не е нужно да видите повече, господин Рансъм. Приберете се и си починете. Ако още нещо изникне, ще ви се обадим.

— Поне знаете кой е убил жена ви — каза Уийлър.

— Убил я е, защото я е харесвал — каза Рансъм. — Офисът й бил в съседство с неговия брокер. — Той изглеждаше объркан, почти слисан.

— Добра работа, Пол — каза Уийлър и се изправи.

Всички станахме. Фонтейн излезе от помещението и ние го последвахме в светлината на коридора.

— Спечелихте точка — каза Мънроу.

Фонтейн се усмихна тъжно.

— Мисля, че ще сме готови с обвиненията до края на деня. Мисля, че тоя ще трябва да го спретнем с по-голяма от обичайната ни шеметна скорост, защото иначе началството ще ни прати да чистим тоалетни. Не ми е много приятно да го казвам, но това, че измъкнах от Уолтър самопризнание, че е убил майка си, няма много да впечатли лейтенанта.

— Ами Маккандлис не е имал майка — каза Мънроу. — Дошъл е на света посредством теорията за Големия Взрив.

Фонтейн се дръпна назад и се вгледа в Уийлър и Мънроу с комичен ужас.

— Вие двамата май имате да си блъскате главите над едно-две нерешени убийства.

— Няма вече нерешени убийства в Милхейвън — каза Мъроу. — Не сте ли чули това?

Той се ухили към мене и Рансъм и се обърна да поеме из коридорите към отделението по убийствата. Уийлър тръгна след него.

— Май имате още един почитател в лицето на господин Драгонет — каза ми Фонтейн.

— Жалко, че не можа да ни каже кой е бил истинската Синя Роза, докато обясняваше кой не е бил.

Вън от залата за разпити, кожата на Фонтейн изглеждаше нещо средно между жълто и зелено, като спаружена маруля.

— Неговите случаи не са ли ви карали да потърсите протоколите от старите? — попитах.

— Синята Роза е бил доста преди моето време.

— Мислите ли, че бих могъл да хвърля едно око на тези протоколи? — той ме зяпаше така, че аз добавих: — Все още съм любопитен относно случая със Синята Роза.

— Правите проучвания за книгите си, след като сте ги написал?

Джон Рансъм тромаво се извърна към мене.

— Наистина, какъв е смисълът?

— Да, какъв е смисълът, господин Андърхил?

— Въпросът е личен — казах.

Фонтейн примигна на два пъти, много бавно.

— Тези протоколи са много търсени. Е, след като Майк Хоуган е толкова голям ваш почитател, може би ще успеем да преодолеем нашата обичайна непристъпна поверителност. Разбира се, първо ще трябва да намерим тези протоколи. Ще ви се обадя. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, господин Рансъм. Ще ви се обаждам в хода на нещата.

Рансъм му махна с ръка и започна да се отдалечава към старата част на сградата.

Хрумна ми още нещо и аз попитах Фонтейн:

— Научихте ли името на мъжа, който следеше Джон? Посивелият мъж с лексъс?

Фонтейн се нацупи. Бръчките около очите и устата му се врязаха по-дълбоко и меките, подпухнали части от лицето му придобиха още по-печален вид.

— Забравих цялата тая работа — каза той. — Мислите ли, че има някакъв смисъл да…?

Той се усмихна и сви рамене и на мене ми се стори, че част от цялата тази учтивост е фактът, че току-що по един или друг начин той ме е излъгал. Миг по-късно обаче ми се стори, че Фонтейн не би ме излъгал за такова дребно нещо. Гледах го, докато се отдалечава към залата за разпити, прегърбен в безформения си костюм. Това, което бе извършил в залата за разпити, ме бе направило отново свободен човек, но аз не се чувствах свободен.

Фонтейн хвърли поглед настрани към високия полицай, който излезе в коридора с формуляр в ръка, и го сграбчи за лакътя, преди той да успее да се измъкне. Спомних си, че бях видял по-младия мъж в болницата същата сутрин.

— Съни, ще се погрижиш ли тези двама господа да намерят пътя до паркинга? Бих го направил сам, но трябва да се върна в стаята за разпити.

— Да, сър — каза Съни. — Сигурно има двеста души на стъпалата. Как успяват да си направят плакати толкова бързо?

— Безработни са.

Съни се изсмя и се приближи към нас, подобно на Пол Бъниън, който стъпва върху борова гора.

Докато трополяхме надолу по металните стълби на старата част от сградата, Съни каза на Джон, че съжалява за смъртта на жена му.

— Целият отдел съжалява — каза той. — Направо не можехме да повярваме, когато го чухме в колата тая сутрин. Аз бях с инспектор Фонтейн, тъкмо докарвахме оня тип в полицията.

— Вие всички бяхте заедно в колата, когато по радиото съобщиха за госпожа Рансъм? — попитах аз.

Той се обърна на стълбището и ме погледна.

— Точно това казах току-що.

— Бяхте в колата и чухте съобщението.

— Съвсем отчетливо.

— Какво казаха в него?

— За бога, Тим — каза Джон Рансъм.

— Искам просто да знам какво точно са казали.

— Ами жената, която се обади, беше доста възбудена. — Съни започна да се придвижва бавно надолу по стълбите, вкопчвайки се в перилото и обръщайки се през рамо. — Тя каза, че госпожа Рансъм е била пребита до смърт в стаята си, с извинение, господине.

— А каза ли нещо за Манджълоути?

— Да, каза, че е ранен. Беше нова и сигурно е била развълнувана — забрави да използва необходимите кодове.

— Какво, по дяволите, е това, Тим? Не искам да слушам всичко това — каза Рансъм. — Какво значение има?

— Навярно никакво — казах.

— Драгонет веднага се издаде — каза Съни. — Той каза на Фонтейн, значи, „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да спасите и нея.“. А Фонтейн го пита, „Признавате, че сте убили Ейприл Рансъм, така ли?“ А той казва, „Разбира се. Аз я убих, кой друг?“

Той стигна до дъното на стълбището и тръгна по коридора, който ми бе напомнил старо начално училище, когато последвах Пол Фонтейн в сградата. Сега всичко беше обагрено от онова, което бях чул на горния етаж. Съобщенията и бележките на таблото изглеждаха като брутални шеги. ПИСТОЛЕТИ ЗА ПРОДАН СЪВСЕМ ЕВТИНО. БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ЗА РАЗВОДА СИ АДВОКАТ С ДВАЙСЕТ ГОДИНИ СТАЖ В ПОЛИЦИЯТА? КАРАТЕ ЗА ЧЕНГЕТА. Името на кмета на Милхейвън, Мърлин Уотърфорд, беше първо в списъка.

— Стигнахме — Съни отвори вратата към паркинга и се отдръпна от нея, придържайки я с опъната ръка, така че да не я запълни изцяло. Джон Рансъм се промуши покрай него, кривейки лице, и аз се вмъкнах в цепнатината между едрото ченге и рамката. Съни ми се усмихна.

— Всичко хубаво — каза той и остави вратата да се затвори зад нас.

Всички ченгета по паркинга ни зяпаха, докато вървяхме към колата на Рансъм. Стените на сградите около нас, тухлени и каменни, се накланяха навътре и наблюдаващите ни полицаи имаха вид на животни в клетка. Всичко бе потъмняло от времето и от подтиснатото насилие.

Рансъм се строполи върху дясната седалка. Няколко ченгета с каменни физиономии тръгнаха към колата ни. Влязох и подпалих. Преди да включа на скорост, един от полицаите се появи до мене и се наведе в отворения прозорец. Лицето му беше много близко до моето. Петна на алкохолик горяха по месестите му бузи, а очите му бяха бледи и мъртви. Дамрош, помислих си аз. Двама други застанаха зад колата.

— По работа ли бяхте тук?

— Бяхме с Пол Фонтейн — казах.

— Така ли — това не беше въпрос.

— Това е Джон Рансъм. Съпругът на Ейприл Рансъм.

Ужасното лице се отдръпна.

— Тръгвайте, махайте се — той се изправи, направи крачка назад и размаха ръка. Полицаите зад колата изчезнаха.

Подкарах по неравния, дълбок проход между високите сгради на кметството и свърнах по улицата. Някъде в далечината се чуваха скандирания. Джон Рансъм въздъхна. Погледнах го и се наведох да включа радиото. Безизразен радиоглас каза: „… репортажите продължават да валят, като някои от тях си противоречат, но изглежда няма съмнение, че Уолтър Драгонет е извършителят на поне двайсет и пет убийства. Носят се слухове за изтезания и канибализъм. Пред управлението на полицията в момента има спонтанна демонстрация…“

Рансъм натисна копче и колата се изпълни с музика на тромпет — „Ранна пролет“ в изпълнение на Клифърд Браун. Погледнах към Рансъм с изненада и той каза:

— Радиостанцията на колежа „Аркхам“ пуска четири часа джаз всеки ден.

Той отново се отпусна на мястото си. Просто искаше да престане да слуша за Уолтър Драгонет.

Завих и навлязох в „Армъри Плейс“. Клифърд Браун, мъртъв от повече от трийсет години, произнесе фраза, която заличи смъртта и времето със самоуверена, небрежна красноречивост. Музиката почти ме измъкна от депресията, която Уолтър Драгонет беше предизвикал. Спомних си как съм слушал същата фраза преди всичките тези години в лагера „Крандол“.

Рансъм извърна глава, за да погледне тълпата, изпълнила половината от „Армъри Плейс“. Тълпата, която заливаше стъпалата пред полицейското управление и площада, се беше укротила. Плакати се вдигаха и сваляха. На един от тях пишеше ОСТАВКА ЗА ВЕС. Мегафонен глас изрева, че му е дошло до гуша да живее в страх.

Попитах Рансъм кой е Вес.

— Началник на полицията — измърмори той.

— Ще имаш ли нещо против да се отклоним за малко?

Той поклати глава.

Оставих ревящата тълпа зад себе си и продължих по улица „Хърейшо“, от другата страна на редакцията на „Леджър“ и на Центъра за изпълнителски изкуства. Улица „Хърейшо“ ни преведе през район с двуетажни тухлени складове, бензиностанции, магазини за алкохол и две храбри малки художествени галерии, които се опитваха да превърнат квартала в нов Сохо.

Клифърд Браун продължаваше да свири и слънчевата светлина пламтеше по стъклата и покривите на колите. Рансъм седеше облегнат назад и безмълвен, свил дясната си ръка върху устата си, с отворени, но невиждащи очи. При входа на моста имаше знак, който забраняваше минаването на превозни средства над един тон. Прекосих стария трополящ мост и спрях на отвъдната страна. Джон Рансъм изглеждаше, сякаш спи с отворени очи. Излязох и огледах реката и бреговете. Реката се плъзгаше лениво към Мичиган между високите прави бетонни стени. Беше пет-шест метра дълбока и толкова тъмна, че би могла да бъде и бездънна. Кални брегове, покрити с гуми и гниещи дървени щайги се простираха между стените и водата.

Преди шестдесет години тук е имало ирландски квартал, заселен с буйни, невъздържани мъже, които бяха построили пътища и прокарали трамвайни линии; за кратко време жилищата бяха обитавани от мъжете, които работеха в складовете оттатък реката; за още по-кратко време студентите от „Аркхам“ и Университета ги бяха завзели заради ниските наеми. Престъпниците, които те също бяха привлекли, бяха изтласкали студентите и сега блоковете бяха заселени от хора, които изхвърляха боклука и старите си мебели на улицата. Пивницата „Грийн уоман“ бе споделила общата съдба.

Кръчмата представляваше малка двуетажна сграда с наклонен покрив и бе построена върху циментова плоча, която се подаваше над източния бряг на реката. Откъм гърба й бяха добавени асиметрични пристройки. Преди построяването на „Армъри Плейс“, барът бе посещаван от чиновници и полицаи извън работно време. През лятото на кръгли бели маси с изглед към реката се сервираха оптимистични опити за ирландска кухня — „Агнешко а ла мисис Райли“ и „Задушеното на Пади Мърфи“. Сега масите бяха изчезнали и по празния бетон се ширеха надписи от спрейове. СКУЗ ДУФАЙ. РОМИ 22. УБИЙ МА СМРТ. Реклама за бира „Пфорцхаймър“ висеше накриво на един прозорец, обрамчен със зигзаг от лепенки. В една студена зимна нощ тук хората са се смеели, пиели и спорели, докато на десетина метра някой бе убивал жена с дете на ръце.

— Не беше ли безумна история това? — каза някакъв глас до рамото ми. Подскочих стреснато и се огледах. Джон Рансъм стоеше точно зад мене. Колата зееше отворена край пътя. Бяхме сами в огряната от слънце пустош. Рансъм имаше призрачен, безтелесен вид с избеленото си от светлината лице и бледите цветове на дрехите си. За миг си помислих, че има пред вид безумната история на Уилям Дамрош, и кимнах.

— Тоя луд — каза той, загледан в бунището по опечения бряг на реката. — Бил видял жена ми в офиса на брокера си.

Той направи няколко крачки и се вторачи в реката. Черната вода се движеше толкова бавно, че сякаш беше застинала. Блясъкът я застилаше като корица лед.

Погледнах Рансъм. Лицето му донякъде си беше възвърнало цвета, но все още изглеждаше на границата на изчезване.

— Ако искаш да чуеш истината, все още ме тормози фактът, че е чул за убийството на Рансъм, преди да го признае. А и не знаеше, че Манджълоути е бил ударен с нещо по главата, а не намушкан.

— Забравил е. А и за Фонтейн това беше без значение.

— Това също не ми харесва — казах. — Фонтейн и Хоуган искат да изхабят сума ти черен маркер по онова табло в барчето.

Лицето на Рансъм отново побеля. Той се върна в колата и седна на мястото до шофьорското. Ръцете му се тресяха. Цялото му лице се сгърчи, докато се опитваше да преглътне. Хвърли ми един страничен поглед, сякаш проверяваше дали наистина забелязвам всичко това.

— Може ли да се приберем в къщата ми, моля?

Той не продума нищо по целия път до „Ели Плейс“.

13

Когато влязохме, Джон върна касетата на телефонния секретар. Извън ослепителната, разтапяща светлина той изглеждаше по-веществен, не така застрашен от изчезване.

Той се изправи, когато касетата спря да се пренавива и вдигна замъглен поглед към мене. Истинските черти на лицето му — по-слабото, по-мъжествено лице, което бях познавал преди години — се надигнаха през възглавничката от плът, която го бе прикрила.

— Едно от обажданията е моето — казах. — Потърсих те тук преди да тръгна към болницата.

Той кимна.

Минах през портала към всекидневната и седнах на канапето с лице към Вюияр. Спомнях си, че първото обаждане е от предишния ден — Рансъм не беше проверявал секретаря, откакто бяхме излезли заедно от къщата следобеда на предишния ден. Тенекиен, но съвсем отчетлив глас каза:

— Джон? Господин Рансъм? У дома ли сте?

Аз се наведох към масичката, взех една от книгите за Виетнам и я отворих наслуки.

— Май не сте — каза гласът. — Тук е Брайън Дориан, извинявам се за обаждането, но аз наистина искам да разбера как е Ейприл, как е госпожа Рансъм. От „Шейди Маунт“ дори не казват дали е при тях. Знам колко тежко ви е навярно, но бихте ли се обадил, когато се върнете? Много е важно за мене. Или аз ще се обадя. Просто искам да чуя нещо — толкова е трудно да си в пълна неизвестност. Това е. Дочуване.

Друг глас:

— Здравейте, Джон, обажда се Дик Мюлър. Всички от „Барнет“ се чудим как е Ейприл и се надяваме, че има подобрение. Ние всички ви съчувстваме в това изпитание, Джон.

Рансъм въздъхна дълбоко.

— Моля ви, звъннете ми тук в офиса или вкъщи да ми кажете как вървят нещата. Домашният ми телефон е 474–0653. Надявам се да ви чуя скоро. Дочуване.

Обзалагам се, че брокерът на Месаря бе изкарал доста потърсваща сутрин, когато бе седнал да закуси бъркани яйца с последния брой на „Леджър“.

Следващото обаждане беше моето от „Сейнт Олуин“ и аз се опитах да заглуша по-плътната, по-дълбока, по-хриплива имитация на гласа ми, като се съсредоточих върху картините пред мене.

След това един глас много по-дълбок и хриплив от моя изригна от машината.

— Джон? Джон? Какво става? На всичко отгоре аз трябва да пътувам. Не разбирам — не разбирам къде е дъщеря ми. Не можеш ли да ми кажеш нещо? Обади се или ела тук бързо, моля те. Къде, по дяволите, е Ейприл? — шумно дишане блъсна по съскащата лента, докато говорещият като че ли очакваше отговор. — Майната му — каза той и отново задиша за около десет секунди. Обаждащият се удари слушалката няколко пъти по телефона, преди да успее да затвори.

— О, боже — каза Рансъм. — Само това ми липсваше. Бащата на Ейприл. Казах ти за него, нали — Алън Брукнър? Можеш ли да повярваш? През следващата година той ще трябва да преподава курса си по източни религии, както и курса по Концепции за свещеното, който водим двамата.

Той хвана главата си с ръце, като че ли се опитваше да предотврати избухването й като гейзер, и се върна през портала.

Оставих книгата обратно на масичката.

Все още с ръце на главата, Рансъм въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ще е най-добре да му се обадя. Маже би ще трябва да отидем при него.

Казах, че нямам нищо против.

— Всъщност може би ще те помоля ти да се обадиш на другите двама, след като свършим с Алън.

— Всичко, което кажеш — казах.

— Най-добре ще е да се обадя на Алън — каза Джон. Той отпусна ръцете си и се върна при телефона.

Набра и започна нервно да шава от нетърпение, докато телефонът дълго звънеше. Най-сетне ми каза: „Ето го“ и се обърна с лице към стената, отмятайки глава назад.

— Алън, Джон е. Току-що чух обаждането ти… Да, чувам… Не, Ейприл я няма, Алън, наложи се да замине. Слушай, искаш ли да дойда при тебе? Успокой се, Алън, след минута-две съм при тебе.

Той затвори и се върна във всекидневната с такъв измъчен вид, че изпитах желание да му налея питие и да го пратя в леглото. Не беше дори закусил, а беше вече почти два часа.

— Съжалявам, но нека свършим с това — каза той.

 

— Няма ли да вземем колата — попитах, когато отминахме понтиака и продължихме на изток по „Ели Плейс“.

— Алън е само на две преки от тук, но дори и да имаме късмет точно сега, по принцип там никога няма места за паркиране. Хората са готови да се избият, за да паркират — той ми хвърли поглед назад и аз забързах да го застигна, така че закрачихме заедно.

— Един човек срещу болницата излезе и ми се разкрещя тая сутрин, задето съм паркирал пред къщата му — казах. — Значи имам късмет, че не ме е застрелял.

Рансъм изсумтя и посочи с палец надясно, когато стигнахме ъгъла. Яката на бялата му риза беше потъмняла от пот и предната част на ризата му беше прилепнала до гърдите на влажни амебоподобни петна.

— Особено беше възмутен от това, че някакъв излязъл от болницата тая сутрин и седнал на моравата му. Рансъм ме погледна стреснато, като елен, зърнал ловец в гората.

— Хъм — той отново погледна напред и се забърза. — Съжалявам, че ти причиних всички тези усложнения.

— Мислех си, че Алън Брукнър е твоят герой.

— Той имаше някои проблеми.

— И не знае дори, че Ейприл е била наранена?

Той кимна и натика ръце в джобовете си.

— Много ще съм ти благодарен, ако ми съучастваш в тая работа. Не мога да му кажа, че Ейприл е мъртва.

— Няма ли да го прочете във вестниците.

— По всяка вероятност, не — каза Джон. — Стигнахме.

Първата къща от източната страна на пресечката беше солидна триетажна сграда с полукръгло прозорче над вратата и симетрични прозорци в декоративни амбраузи. На моравата растяха високи дъбове и тревата беше дива и избуяла, настърчала от високи до коленете плевели.

— Все забравям да се погрижа за тревата — каза Джон с такъв тон, сякаш смяташе да асфалтира моравата. Рула от пожълтели вестници, привързани с гумички, надничаха от тревата, някои от тях толкова пожълтели, че приличаха на изкуствените цепеници в газовите камини.

— Няма да е много чисто вътре — каза ми той. — Ние наехме камериерка за него миналата години, но тя напусна точно преди Ейприл да влезе в болницата и аз не бях… — той сви рамене.

— Никога ли не излиза? — попитах.

Рансъм поклати глава и заблъска по вратата, после притисна лицето си с ръце.

— Това е един от особените му дни. Трябваше да се сетя.

Той извади тежка връзка ключове от джоба си и дълго рови, докато извади ключа, който да постави в ключалката. Отвори вратата.

— Алън? Алън, аз съм. Доведох един приятел.

Той влезе и ми направи знак да го последвам.

Проправих си път през неотворените пликове, разпилени по синия персийски килим в антрето. Безредните купища книги и списания покриваха всичко освен една тясна пътечка, която се изкачваше по извиващото се стълбище. Джон се наведе да събере част от писмата и ги занесе в съседната стая.

— Алън?

Той поклати глава в израз на безсилие и захвърли писмата върху кафяво кожено канапе.

На дългата стена срещу мене висяха големи маслени платна на семейства, наредени пред английски провинциални къщи. Други три стени бяха запълнени от рафтове с книги, книги без обложки лежаха върху по-големия розов индийски килим, скъсани листове машинописна хартия и чинии с окаменили пържени яйца, извити филии хляб и овъглени сандвичи покриваха широката полица над камината и просторната масичка с кожена повърхност пред канапето. Всички лампи бяха запалени. Нещо в стаята накара очите ми да смъдят, сякаш съм плувал в прекомерно хлориран басейн.

— Ама че бъркотия — каза Джон. — Всичко щеше да е наред, ако камериерката не беше напуснала — гледай, късал е някакъв ръкопис.

Големи пухкави вълма от сив прах се разлитаха под обувките му. Той отвори прозорец, обграден от етажерките в единия край на стаята.

Усетих слаба, но несъмнена миризма на изпражнения.

Раздаде се силен и хриплив баритон:

— Джон? Ти ли си, Джон?

Джон се извърна уморено към мене и каза силно:

— Долу съм.

— Долу? — старецът прозвуча, сякаш имаше вграден мегафон. — Аз ли те повиках?

Лицето на Рансъм увисна.

— Да. Ти ме повика.

— Доведе ли Ейприл? Ние трябва да заминем на пътешествие.

По стълбите се чуха стъпки.

— Не знам дали ще имам сили за това — каза Рансъм.

— С кого говориш? Грант? Това Грант Хофман ли е?

Стъпките стигнаха долния етаж.

— Не — каза Джон. — Не е Грант Хофман, един приятел е.

Един старец с разпилени бели коси и дълги кльощави ръце и крака пристъпи в стаята само по долни гащи, напластени с последователни слоеве жълто. Коленете и лактите му изглеждаха твърде големи за него, като буци по ствола на дърво. От съсухрения му гръден кош струяха бели косми; леки, подобни на паяжина косми се виеха около врата и под брадичката му. Ако не беше прегърбен, би бил с моя ръст. Гнил, кисел дъх влезе заедно с него. Очите му бяха маймуноподобни и много блестящи.

— Къде е Грант? — изрева той. — Чух те, че говориш с него.

Нажеженият му поглед се спря върху мене и лицето му се затвори като мида.

— Кой е тоя? За Ейприл ли е дошъл?

— Не, Алън, това е мой приятел, Тим Андърхил. Ейприл не е в града.

— Но това е смешно — гневното маймунско лице се смръщи към Рансъм. — Ейприл би ми казала, ако заминаваше от града. А ти казвал ли си ми, че не е в града?

— Няколко пъти.

Старецът се приближи към нас на възлестите си щъркелови крака. Косата му се виеше около главата.

— Е, може би не си спомням всичко. Приятел на Джон, така ли? Познавате ли дъщеря ми?

При приближаването му миризмата се засили и смъденето в очите ми — също.

— Не, не я познавам — отговорих.

— Жалко. Щеше да ви срути. Ще пийнете ли? Имате нужда да пийнете, ако ще се забърсвате с Ейприл.

— Той не пие — каза Джон. — А и ти не трябва да пиеш повече.

— Елате с мен в кухнята, всичко, от което имате нужда, е там.

— Алън, трябва да те отведа горе — каза Джон. — Трябва да се измиеш.

— Взех душ тази сутрин — той тръсна глава към една врата от дясната страна на стаята, ухилен към мене, за да ми покаже, че бихме могли да се отскубнем на свобода в кухнята, ако се отървем от тоя досадник. После лицето му отново се затвори и той погледна враждебно към Джон.

— И ти можеш да дойдеш в кухнята, ако ми кажеш къде е Ейприл. Ако знаеш. В което се съмнявам.

Той стисна лакътя ми с кокалестите си пръсти и дръпна ръката ми.

— Е, добре, хайде да видим как е в кухнята — каза Джон.

— Аз не пия без мярка — каза Алън Брукнър. — Аз пия точното количество, което искам да изпия. А това е нещо друго. Пияниците пият без мярка.

Той ме повлече през стаята. Кафяви струйки и петна бяха засъхнали по краката му.

— Срещали ли сте се с дъщеря ми?

— Не.

— Страхотна е. Мъж като вас би я оценил — той блъсна с рамо вратата в стената с книги и тя се отвори, сякаш бе на пружини.

Тръгнахме по коридор с окачени по стените дипломи в рамка, награди и удостоверения. Между наградите имаше и няколко семейни фотографии и аз видях един по-млад, жизнен Алън Брукнър, обгърнал с ръка сияещо русокосо момиче, високо почти колкото него. Имаха такъв вид, сякаш светът е техен — самоувереността им го обгръщаше като щит.

Брукнър отмина снимката, без да я погледне, както навярно правеше десетина пъти на ден. В коридора миризмата му се усещаше още по-остро. Бяла козина като сплъстена паяжина покриваше кокалестите му рамене.

— Намери си добра жена и се моли да те надживее. Това е лотарията.

Той се промуши през още една врата и ме издърпа сред купища боклук в кухнята, преди вратата да се плъзне обратно. Миризмата на гниеща храна удави вонята на Брукнър. Вратата се отплесна на другата страна и удари Джон Рансъм, който каза: „Проклятие“!

— Мислил ли си някога за проклятието, Джон? Страшно интересно понятие, много двусмислено. В рая ние губим себе си във вечното възпяване на Бога, но в ада ние продължаваме да бъдем, каквито сме. При това ние смятаме, че заслужаваме прокълнатостта си и християнството ни казва, че тя ни е оставена от нашите първи прародители, Августин казва, че дори Природата е била прокълната и — той пусна ръката ми и се завъртя. — Къде, по дяволите, е бутилката? Бутилките, би трябвало да кажа.

Празни бутилки от уиски стояха до мивката; до задната врата имаше книжна торба, пълна с още празни бутилки. По плотовете и мивката лежаха кутии от пици, сред които, промъквайки се между мръсни чинии и обърнати с дъното нагоре чаши, пъплеха познати на вид кафяви насекоми.

— Искайте и ще ви бъде дадено — каза Брукнър, грабвайки неотворена бутилка уиски от една каса под мивката. Той я стовари върху плота и хлебарките в мивката се намъкнаха в най-близките кутии от пица. Той разпечата бутилката и махна капачката.

— Там горе има чаши — каза ми той и посочи към един шкаф до главата ми.

Отворих шкафа. Пет високи чаши бяха разпилени на полица, която можеше да побере трийсет. Извадих три и ги поставих пред Брукнър. Той донякъде наподобяваше изпаднал индийски свят мъж.

— Карай, днес може и да пийна — каза Рансъм. — Нека пием по едно, а после ще трябва да се погрижим за тебе.

— Кажи ми къде е Ейприл — Брукнър грабна бутилката и го погледна свирепо с маймунското си лице.

— Не е в града — каза Джон.

— Усърдните брокери не се моткат нагоре-надолу, когато клиентите им се нуждаят от тях. У дома ли е? Болна ли е?

— В Сан Франциско е — каза Джон. Той се протегна и взе бутилката от тъста си, така както полицай би отнел пищова на някой объркан тийнейджър.

— И какво, моля, прави дъщеря ми в Сан Франциско?

Рансъм наля един пръст уиски в една от чашите и я подаде на стареца.

— „Барнет“ се слива с една друга инвеститорска къща и се говори, че Ейприл ще получи повишение и ще ръководи отделен офис там.

— Коя е другата инвеститорска къща? — Брукнър изпи всичкото уиски на две глътки. Той си подаде чашата, без да я погледне. По издадената му долна устна блестеше течност.

— „Беър, Стърнс“ — каза Джон. Той наля солидно количество в собствената си чаша и бавно отпи.

— Тя няма да отиде. Дъщеря ми няма да ме остави — той все още протягаше напред чашата си и Джон наля още два пръста уиски в нея. — Ние щяхме… ние щяхме да ходим някъде заедно — той ми посочи бутилката.

Поклатих глава.

— Хайде де, и той иска, не виждаш ли?

Рансъм се изви, наля уиски в третата чаша и ми я подаде.

— За твое здраве, момче — каза Брукнър и вдигна чашата към устните си. Той изпи половината уиски и провери дали все още съм заинтересован от едно добро прекарване.

Вдигнах чашата и отпих мъничко от уискито. Пареше, беше като живо. Отдалечих се от стареца и оставих чашата си върху дълга чамова маса. След това забелязах какво още има върху масата.

— Трампа-ри-трампа-рет — избумтя Брукнър със смущаващо здравия си глас. — Днес всички курви са с късмет — и той отпи от чашата.

До моята чаша имаше револвер и купчина от двайсетдоларови банкноти, които правеха поне четиристотин долара. До тях имаше купчина от по десет, също толкова висока. По-висока купчина от по пет долара стоеше до тях и поне стотина еднодоларови банкноти бяха струпани като дървесни листа в края на масата. Издадох някакъв звук и старецът се извърна да види какво гледам.

— Моята банка — каза той. — Сам я създадох. За да мога да плащам на момчетата за поръчки. Така не могат да те излъжат, нали така? Връщат точно. Пистолетът е моята система за безопасност. Стискам го и ги гледам, докато броят.

— Момчетата за поръчки?

— От пицарията, оная с радиоколите. И от магазина за алкохол. Обикновено ги питам дали биха искали едно малко гърмежче. И те просто грабват парите и бягат.

— Не се съмнявам — каза Джон.

— Ох, лошо ми е на стомаха — старецът потърка съсухреното си шкембе с дясната си ръка. — Изведнъж ми призля. — Той изпъшка.

— Хайде горе — каза Джон. — Нали не искаш да се изпуснеш тука? Аз идвам с тебе. Ще вземеш един душ.

— Аз вече…

— Е, значи ще вземеш още един — Рансъм го завъртя и го забута към вратата.

Брукнър ревеше за стомаха си, докато се изкачваха по второто стълбище в задната част на къщата. Гръмкият му глас минаваше от стая в стая. Изсипах уиски върху хлебарките и те се разбягаха обратно в кутиите от пица. Когато се уморих да ги гледам, седнах до купчината пари и зачаках. След още малко започнах да сгъвам и притискам кутиите от пица, за да видя дали няма да се поберат в кофата за боклук. След това насипах течен сапун върху купа чинии в мивката и пуснах топлата вода.

15

След около четиридесет минути Рансъм се върна в кухнята и се стъписа, като ме видя какво правя. Широкото му, бледо лице помръкна, но след миг на колебание той извади бяла кърпа за чинии от едно чекмедже и започна да избърсва чиниите.

— Благодаря ти, Тим — каза той. — Много беше мръсно, нали? Къде постави целия този боклук, дето беше наоколо?

— Намерих две торби за боклук — казах. — А и чиниите не бяха чак толкова много, та реших да се погрижа за тях, докато ти обливаш стареца. Повърна ли?

— Само се оплакваше. Натиках го под душа и го заставих да използва сапун. Той минава през тези странни фази, когато не си спомня как да прави най-прости неща. В други случаи, както беше днес, почти се владее — не е напълно с акъла си, разбира се, но някак си контролира нещата.

Чудех се какви ли ще са другите случаи, ако днес бях видял Алън Брукнър в момент, когато контролира нещата.

Свършихме с миенето и избърсването но чиниите.

— Къде е той сега?

— В леглото. Щом се усети сух, заспа. А това е точно каквото исках. Имаш ли нещо против да се махаме.

Извадих запушалката от мивката и избърсах ръцете си о мократа кърпа.

— Имаш ли идея за какво пътуване говореше непрекъснато?

Той отвори външната кухненска врата и намести топката така, че да се заключи след нас, когато я затвори.

— Пътуване? Ейприл го водеше в зоологическата градина, в музея, по такива места. Той не е много подходящ за екскурзии, както навярно си забелязал.

— И това беше един от добрите му дни?

Ние излязохме през кухненската врата и обиколихме къщата. Избуялата трева се печеше на слънцето. Единият от големите дъбове беше разцепен от светкавица и наполовина беше почернял и обезлистен. Всичко — къщата, моравата, дърветата, се нуждаеха от грижи.

— Е, всичко, което каза, беше смислено, доколкото си спомням. Щеше да е по-добре, ако не беше пил в продължение на два дни.

Излязохме от високата трева на тротоара и тръгнахме обратно към „Илай Плейс“. Малки кафяви бодливи топки бяха прилепнали към панталоните ми. Поех свеж влажен въздух с дробовете си.

— И от него се очаква да преподава през следващата година?

— Той изкара миналата само с два странни епизода.

Попитах за възрастта му.

— Седемдесет и шест.

— Защо не се е пенсионирал?

Джон се изсмя — с нещо като окаяно излайване.

— Той е Алън Брукнър. Може да остане докогато си иска. Но ако си замине, заминава цялата катедра.

— Защо?

— Аз съм останалата част от катедрата.

— Търсиш ли си друга работа?

— Всичко би могло да се случи. Алън може да се оправи.

Вървяхме известно време в мълчание.

— Ще трябва изглежда да му взема нова чистачка — изрече той най-сетне.

— Мисля, че ще трябва да започнеш да оглеждаш старческите домове — казах аз.

— При моята заплата?

— Той няма ли свои пари?

— Е да, — каза той. — Може би има нещо.

16

Когато се върнахме в къщата, Рансъм ме попита дали искам нещо от кухнята.

Прекосихме трапезарията, където доминираше колосална маса, и влязохме в модерна кухня с хладилник с размер на спалня и дълбоки плотове, обградени от два кухненски робота, машина за спагети, миксер и машина за хляб. Рансъм отвори един шкаф и свали две чаши от претъпканата полица. Той ги пъхна една след друга в произвеждащото лед съоръжение на вратата на хладилника и ги извади, пълни със сребърни сърповидни парчета лед.

— Някаква вода? Някаква напитка?

— Каквото и да е.

Той отвори хладилника, извади бутилка вода с картинка на айсберг на етикета, разпечата я и напълни чашата ми. Подаде ми чашата, върна бутилката и издърпа от полиците пликове с нарязано месо, опаковани сирена и един хляб. Майонеза, горчица в глинено бурканче, маргарин, маруля. Той нареди всичко това на плота за рязане, после постави две чинии с ножове и вилици до тях. След това затвори хладилника и отвори вратата на замразителя към полици със замразено месо, цяло отделение със замразени ястия, голяма замразена пица, сгъната като гума на камион и две полици с наредени хоризонтално бутилки водка — „Абсолют Пепар“ и „Ситрон“, „Финландия“, японска водка, полска водка, „Столичная кристал“, бледозелени водки и бледокафяви водки и водки с неща вътре в тях, дълги стръкове трева, череши, парчета лимон, грозде. Наведох се, за да разгледам по-добре.

Той извади „Столичная“, разви капачката и полунапълни чашата си.

— Трябва наистина да изстудя чашата — промърмори той. — Но не всеки ден жена ти умира, след което трябва да метнеш седемдесетгодишен старец под душа и да се погрижиш той да измие петната от лайна по краката си — той отпи здраво от водката и направи гримаса. — На практика трябваше да вляза вътре с него — ново отпиване, нова гримаса, ново отпиване. — Трябваше да го избърша. Тия бели косми по цялото му тяло — уф. Като гласпапир.

— Може би ще трябва да наемеш тая сестра, Илайза Морган, да прекарва поне деня с него.

— Мислиш, че тъстът ми не може да се грижи сам за себе си ли? Чудя се защо си останал с такова впечатление — Джон пусна още ледени сърпчета в чашата си и наля още десетина сантиметра ледена водка. — Както и да е, ето ги продуктите за сандвичите. Действай.

Започнах да редя печено говеждо и швейцарско сирене върху хляба си.

— Мислил ли си как ще му кажеш истината за Ейприл?

— Истината за Ейприл? — той остави чашата си и почти ми се усмихна. — Не. Още не съм мислил за това. Като си помислиш, ще трябва да казвам на доста хора за това, което стана — той присви очи и отново отпи. — А може и да не трябва. Ще прочетат във вестниците.

Рансъм остави чашата си на плота и разсеяно започна да си прави сандвич, като постави парче говеждо върху парче хляб, после добави две парчета салам и парче шунка. Той изряза тънко парче сирене и го напъха в устата си. Заби лъжичка в бурканчето с горчица и започна безцелно да я разбърква.

Аз поставих майонеза и маруля върху собствения си сандвич, наблюдавайки го как разбърква горчицата.

— Ами погребението, службата, такива неща?

— О, да — каза той. — Болницата урежда погребалното бюро.

— Имате ли парцел на гробището и така нататък?

— Кой мисли за такива работи, когато жена му е на трийсет и пет години? — той отново отпи. — Предполагам, че ще искам да я кремират. Навярно и тя би пожелала това.

— Би ли искал да остана за още няколко дни? Аз нямам нищо против, стига да не мислиш, че се натрапвам или се превръщам в бреме.

— Моля те, остани. Имам нужда да си говоря с някого. Още не съм почувствал напълно това, което се случи.

— Ще се радвам да остана — казах. За известно време го гледах как разхожда лъжичката в зърнестата горчица. Най-накрая я извади и намаза горчица по странния си сандвич. Затвори го отгоре с парче хляб.

— Имаше ли нещо вярно в това, което каза за сливането на компанията й с друга брокерска къща? — попитах. — Звучеше толкова конкретно.

— Измислените истории трябва да са конкретни — той вдигна сандвича и го погледна, сякаш някой друг му го беше подал.

— Значи си съчинил всичко това? — хрумна ми, че навярно е съчинил историята непосредствено след постъпването на Ейприл в болницата.

— Е, мисля, че подухваха такива ветрове. Нещо се носеше тук и там като хвърчило от глухарче — той остави сандвича си и вдигна чашата. — Знаеш ли какво е най-лошото у хората, които правят това, което правеше Ейприл, хората с такава професия? Не говоря за Ейприл, разбира се, защото тя не беше такава, а за останалите. Те всички бяха въздух под налягане. Те дрънкат на сутрешните си заседания, после дрънкат по телефона, после дрънкат на клиентите по време на обяд, после дрънкат още малко по телефона — това е, това им е работата. Само приказки. Те обожават слуховете, господи, как обичат слуховете. И второто най-ужасно нещо у тези хора е, че те вярват на всичко, което всеки от тях казва! Така че ако не си чул най-новата от тези тъпи, безсмислени клюки и козни, които те преповтарят по цял ден, ако не знаеш това, което всички шептят по телефоните си денем и нощем, то ти за нищо не ставаш, момче, ти си за изхвърляне. Казват, че хората от академичните професии не били светски; най-вече тези лайнари, тези артисти, дето вършеха работата, която вършеше Ейприл, те ни презират, понеже се предполага, че не сме от мира сега. Е, поне имаме истински теми, животът ни има поне някакво интелектуално и етично съдържание, а не е само тоя голям въздушен мехур от полуистини, и слухове, и пари.

Той се беше запъхтял и лицето му беше станало на розови петна. Изсуши остатъка от питието си и веднага си направи ново. Познавах „Столичная кристал“. За по-малко от десет минути Джон беше унищожил водка за петнайсет долара.

— Значи „Барнет“ не са се канели наистина да отварят клон в Сан Франциско?

— Всъщност нямам идея.

Хрумна ми друго.

— Тя държеше на тая къща заради близостта до баща й ли?

— Това беше една от причините — Джон се облегна на плота и наведе глава. Имаше вид като че ли се канеше да легне на плота. — Освен това Ейприл не искаше да се залости в „Ривъруд“ с глупаци като Дик Мюлър и половината от останалите в офиса й. Искаше да е по-близо до изложбените галерии, ресторантите и, де да знам, културния живот. Това се вижда, достатъчно е да разгледаш къщата ни. Ние не бяхме като дебилите в службата й.

— Значи май би й харесало в Сан Франциско?

— Никога няма да узнаем това, нали така? — той ме изгледа мрачно и захапа сандвича си. Погледна към него, дъвчейки, и челото му се набръчка. Преглътна. — Какво по дяволите е това? — той отхапа още малко. — Все едно, тя никога не би напуснала Алън, прав си — и отхапа отново. След като преглътна, наклони чинията си към кофата за боклук и изсипа почти целия сандвич в нея. — Довършвам си питието и отивам да си легна. Това е единственото, което мога да изтърпя в момента — той отпи още веднъж продължително и обърна чашата с дъното нагоре. — Слушай, Тим, остани още малко. Ще ми бъдеш от помощ.

— Добре — казах. — Има нещо, което бих искал да прегледам, ако мога да остана за още един-два дни.

— Някакво проучване ли?

— Нещо такова.

Той се опита да се усмихне.

— Боже, наистина съм свършен. Би ли могъл да се обадиш на Дик Мюлър? Той е все още в службата си, освен ако не е излязъл някъде за обяд. Не ми е приятно, че те моля за такова нещо, но хората, които познаваха Ейприл, трябва да разберат какво се е случило преди да го прочетат във вестниците.

— А другият мъж, който се обади? Този, който не знаеше дали да те нарича Джон, или господин Рансъм?

— Брайън? Зарежи го. Нека научи от новините.

Той изви ръката си за довиждане и се изклатушка от кухнята. Заслушах се в глухите му стъпки нагоре по стълбите. Вратата на спалнята му се отвори и затвори. Когато свърших с яденето, поставих чинията си в миялната и върнах продуктите обратно в хладилника.

В тихата къща ясно се чуваше съскането на въздуха от процепите на климатичната инсталация. Сега, когато се бях съгласил да правя компания на Джон Рансъм, не се чувствах съвсем сигурен какво смятам да правя в Милхейвън. Отидох във всекидневната и седнах на канапето.

За сега нямаше нищо за правене. Погледнах часовника си и открих с нещо повече от изненада, почти с изумление, че откакто се бях измъкнал от самолета и бях видял неузнаваемия Джон Рансъм да ме чака на изхода, бяха изминали точно двайсет и четири часа.