Питър Строб
Гърло (7)

2

В левия край на голямата стая на долния етаж, след шкафовете за аудисистемата и след рафтовете, претъпкани с компактни дискове, имаше стълбище, което водеше на втория етаж. Том вървеше напред през едно стъпало от мене, като обясняваше:

— Искам да започнем от самото начало. Ако нищо друго не излезе, поне искам да разбера убийствата на първата Синя Роза. Дълго време Леймънт — както и ти, Тим — смяташе, че случаят е приключен. Но мисля, че постоянно го е гризяло съмнение.

На върха на стълбището той се обърна да ме погледне.

— Той ми разказа цялата история на убийствата на Синята Роза два дни преди смъртта си. Връщахме се със самолет от Ийгъл Лейк и смятахме да отседнем в „Сейт Олуин“ — той се изсмя. — Две монахини на предните седалки едвам не си строшиха вратовете от усилието да чуят всичко. Леймънт каза, че самоубийството на Дамрош е било нещо като неправомерен арест — по това време той вече знаеше, че дядо ми е убил Дамрош. Леймънт правеше две неща едновременно. Той ме подготвяше да посрещна истината за дядо ми.

Той отстъпи, за да се кача на площадката.

— А второто нещо…

— … беше да ме заинтригува с убийствата на Синята роза. Мисля, че това щеше да бъде следващата ни съвместна работа. Знаеш ли какво означава това? Ако не беше убит, Леймънт и аз бихме могли да спасим живота на Ейприл Рансъм.

Лицето му се сгърчи.

— Ето нещо, което бих искал да разясня.

— Аз също — казах. Имах своите собствени мотиви да искам да науча кой е първият убиец Синята Роза.

— Добре — каза той.

Сега Том не изглеждаше отпуснат, отегчен, безразличен или отчужден. Не изглеждаше объркан или нещастен. Бях виждал всички тези неща у него много пъти, но никога не го бях виждал обхванат от добре контролирана възбуда. Никога не ми беше позволявал да видя тази му стоманена страна. Изглежда беше неговата най-същностна част.

— На работа — Том се извърна, тръгна по коридора към това, което някога е било вратата на спалнята на Леймънт фон Хайлиц, и влезе.

Когато влязох след него, старата спалня беше тъмна. Първото ми впечатление беше за хаос, подобен на хаоса от долния етаж, като при скоростна разпродажба. Долових смътните очертания на бюра и шкафове, и на нещо, напомнящо стъклените повърхности на няколко телевизора. Тъмни етажерки, пълни с книги, покриваха по-голямата част от стените. Плътна тъмна завеса покриваше прозореца. В дъното на стаята Том запали една халогенна лампа и аз най-сетне разбрах, че телевизорите са всъщност монитори на компютри.

Той методично обиколи стаята, запалвайки лампи, докато аз си давах сметка, че кабинетът му изпълнява две функции: старата главна спалня на къщата беше една доста по-подредена версия на долната стая. Тук Том живееше и работеше. До една от стените с книги имаше три компютърни станции; четвърти, много по-голям компютър беше поставен на дървеното бюро до затъмнения прозорец. Шкафове за документи с пластмасови кутии за минидискове върху тях стояха до всяка от станциите и от двете страни на бюрото. До една от станциите имаше професионална копирна машина. Аудиотехника запълваше две високи лавици на библиотеката от лявата ми страна. Пред друга стена от книги имаше дълго червено кожено канапе като у Алън Брукнър, с карирано одеало, сгънато от едната му страна. Под прав ъгъл спрямо канапето стоеше кресло със същата тапицерия. До тях имаше стъклена масичка с книги и списания, с няколко бутилки и кофа за лед, както на долния етаж. Върху лъскавата бяла облицовка на камината от високи кристални вази се протягаха жълти орхидеи. Стръкове от жълти фрезии изригваха от една плътна синя ваза, поставена на някакъв нисък черен уред.

Лампите хвърляха меки кръгове светлина, които позлатяваха изплискващия се към етажерките килим. Орхидеите разтваряха чувствените си устни и се навеждаха напред.

Чудех се колцина ли са били поканвани в тази стая. Бих се обзаложил, че само Сара Спенс е влизала тук преди мене.

— На връщане от Ийгъл Лейк баща ми ми каза нещо, което никога не съм забравял. Отвреме-навреме трябва да се връщаш към началото и да огледаш всичко по нов начин.

Том постави чашата си на бюрото и пое в ръка книга, подвързана в сиви платнени корици. Завъртя я в ръцете си, после я завъртя още веднъж, сякаш търсеше заглавието.

— След което добави: Отвреме-навреме имаш много силни причини, поради които не можеш или не желаеш да направиш това.

Той отново потърси невидимото заглавие. Дори на гърба на корицата не пишеше нищо.

— Тъкмо това ще направим спрямо случая на Синята Роза. Ще се върнем в началото, в началото на едно-две неща, и ще се опитаме да видим всичко по новому.

Усетих припламване на огромно смущение, нищо повече.

Том Пасмор постави странната книга обратно на бюрото и се приближи към мене с протегнати ръце. Вдигнах старото износено куфарче и му го подадох.

Моментът на смущение имаше привкус на вина.

Том включи копирната машина. Тя забръмча. Дълбоко във вътрешността й блесна ярка светлина.

Той извади от куфарчето дебела купчина от пожълтяваща хартия. Горният лист бе разкъсан на две места, сякаш някой се беше опитвал да прегледа долните страници, без да махне ластиците, с които са привързани. Ластици обаче нямаше. Пред погледа ми изникнаха два жилави, скъсани четиридесетгодишни ластици, които лежат отпуснато в някоя гънка на дъното на чантата.

Той постави документите в машината.

— По-добре да прекалиш с предпазливостта си — той повдигна горната страница и залепи с лепенки скъсаните места. След това подравни купчината хартия и я намести цялата на една от плоскостите. Завъртя едно копче.

— Ще направя по едно копие и за двама ни — той натисна друго копче и направи крачка назад. Нажежената светлина отново блесна и два чисти листа излязоха отстрани на машината.

— Добра машинка — каза й Том, после се обърна към мене с крива усмивка и каза: — Не си изнасяй работата на улицата, както ми каза веднъж един много мъдър човек.

3

Чисти бели листа изскачаха от копирната машина.

— Познаваш ли Пол Фонтейн или Майкъл Хоуган?

— Знам по нещичко и за двамата.

— Какво знаеш? Интересува ме.

Без да изпуска от очи машината, Том отстъпи назад и се протегна за чашата си. Той приседна на ръба на канапето, все още наблюдавайки как листовете изскачат от машината.

— Фонтейн е велик детектив. Има изумително много успешно приключени случаи. Въобще не броя тези, които си признават сами. Смятат го за геният на залата за разпити. А Хоуган е може би най-уважаваното ченге в Милхейвън — свършил е много работа като следовател по убийствата и преди две години е бил повишен в сержант. Според това, което съм видял, дори хората, които би трябвало да му завиждат, са му много верни. Впечатляващ човек е. И двамата са впечатляващи, но Фонтейн се прави на шут, за да го скрие.

— Стават ли много убийства в Милхейвън?

— Повече, отколкото човек би могъл да очаква. Сигурно средно по едно на ден. В началото на петдесетте вероятно е имало по около две седмично — така че Синята роза предизвиква истинска сензация.

Том се изправи да огледа как вървят листата от досието през машината.

— Ти знаеш какви са повечето убийства. Или са свързани с наркомания, или са битови. Връща се човечецът вкъщи пиян, сбива се с жена си и я пребива до смърт. На жената й писва мъжът й да я лъже и го застрелва със собствения му пистолет.

Том отново провери машината. Удовлетворен, седна на ръба на канапето.

— Все пак отвреме-навреме се случва по нещо, което мирише по-различно от обикновено. Учителка от Милуоки, дошла да види братовчедка си, изчезва по пътя към някой търговски център и свършва гола на полето, с вързани ръце и крака. Един интернист беше убит в мъжката съблекалня на стадиона в началото на мача. Пол Фонтейн разгада тези случаи — говори с кого ли не, проследи всички възможни нишки и стигна до присъди.

— Кои бяха убийците?

— Загубеняци — каза Том. — Тиквеници. Не са имали връзка с жертвите си, просто са видели някого, за когото са решили, че искат да го убият, и са го убили. Ето защо Фонтейн е блестящ уличен детектив. Той души наоколо, докато събере всички парченца, направи ареста и подреди пъзела. Аз не бих могъл да реша тези случаи. На мене ми трябва хартиена следа. Някакъв дегенерат, който намушква доктор в тоалетната, измива кръвта от ръцете си, купува си хот-дог и се връща да си седне на мястото — такъв не го грози никаква опасност от моя страна — той ме погледна натъжено. — Моят вид разследване понякога изглежда да е на изчезване.

Том взе купа с оригиналните документи от машината и го прибра обратно в куфарчето. Единият куп с копията постави на бюрото си, а другият подаде на мене.

— Нека ги прелистим набързо тая вечер, за да видим дали няма да хвръкне някоя и друга искрица.

Все още мислех за Пол Фонтейн.

— От Милхейвън ли е Фонтейн?

— Не знам от къде е — каза Том. — Мисля, че е дошъл тук преди десет-петнайсет години. Някога полицаите винаги работеха по родните си места, но сега се местят, търсят си повишение и по-добра заплата. Половината от нашите следователи не са тукашни.

Том стана от канапето, отиде до първата работна станция и включи компютъра, като натисна с крак едно копче на разклонителя под него. След това отиде до втората и третата станция и направи същото. После седна на бюрото си и се наведе, за да включи и тоя компютър.

— Я да видим какво ще можем да открием за тоя твой номер на кола.

Пръстите на Том заиграха по клавишите и по монитора премина поредица от различни екрани. Последният беше серия от кодове, наредени в една редица. Том постави диск в драйв Б — дотолкова разбирах въз основа на личния си опит — и набра няколко цифри по телефона, закрепен на модема му. Екранът остана за миг празен, след което изписа отново с prompt.

Том изписа някакъв код и натисна enter. Екранът отново угасна, след което се появи LC?

— Какъв беше оня номер?

Показах му листчето, той набра номера и отново натисна enter. Номерът остана на екрана. Той натисна копче, на което пишеше receive.

— Сега си в Картотеката на автомобилния департамент, така ли?

— Истината е, че стигнах до автомобилите през компютъра на „Армъри Плейс“. Той работи по двайсет и четири часа в денонощието.

— Влязъл си директно в централния компютър на полицейското управление?

— Аз съм компютърен бандит.

— Защо тогава не извади архива на Синята Роза от компютъра?

— Компютъризираните архиви водят началото си само отпреди осем-девет години. Ето го, тръгна. Има нужда от известно време, за да премине през файла.

Компютърът на Том даде знак за получаване на информация, след което изписа: ЕЛВИ ХОЛДИНГС, КОРП., 4-ТА ЮЖ УЛ 503, МИЛХЕЙВЪН, ИЛ.

— Това е собственикът на твоя лексъс. Я да видим дали ще научим нещо повече.

Том натисна enter отново, премина през редица от команди, които не можах да проследя, и записа нов код.

— Сега ще използваме полицейския компютър, за да намерим достъп до Спрингфийлд и да видим какво представлява тази компания.

Той прехвърли няколко менюта, преминавайки през различни нива на щатските архиви, докато стигна до списък на корпорации, които изпълниха екрана. Всичките започваха с буквата А. Имената и адресите на директорите следваха имената на корпорациите. Той прелисти бързо надолу по екрана, размазвайки имената и цифрите, докато стигна до Е. ЕБ КОРП. ЕГАЛ КОРП. ЕГЪН КОРП. Когато стигна до ЕЛВА КОРП., тръгна бавно надолу и най-сетне стигна до ЕЛВИ ХОЛДИНГС КОРП.

Под името стоеше същия адрес на Четвърта южна улица в Милхейвън и информацията, че компанията е била инкорпорирана на 23 юли 1973 година. Отдолу бяха имената на директорите:

 

АНДРЮ БЕЛИНСКИ 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, ПРЕЗИДЕНТ

ЛИЪН КЕЙСМЪНТ 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ

УИЛЯМ РИЦМАН 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, КАСИЕР.

 

— Все по-загадъчно и по-загадъчно — каза Том. — Кой е неуловимият Ел Ви? Мислех, че някой от тези приятелчета ще се казва Ленард Волман или нещо подобно. И правдоподобно ли ти се вижда, че съдружниците в тая корпорация живеят заедно в някаква мъничка къща? Я да поразгледаме още.

Той записа имената на лист хартия и излезе по начина, по който беше влязъл в щатските картотеки. След това от модема се прехвърли в една програма, която се казваше „нетуърк“. Започна да натиска копчета и посочи към компютъра от първата станция, която започна да бръмчи.

— Мога да командвам всичките си машини от тук. За да не се налага да използвам милиони различни флопита, имам най-различна информация, складирана на твърдите дискове на другите компютри. Там, наред с много други неща, имам обърнати телефонни указатели за стотина най-важни градове. Хайде да разгледаме Милхейвънския обърнат указател. Бог да ги благослови суперкомпютрите.

Той набра няколко случайни на вид букви, изписа адреса на Четвърта южна улица и след две секунди машината извади: ПОЩА ЕКСПРЕС/ФАКС, заедно с телефонния номер.

— По дяволите.

— Поща експрес? — попитах. — Какво е това?

— Сигурно е нещо, където наемаш номерирани кутии — нещо като частни пощенски кутии. Като се има предвид адреса, мисля си, че е редица от такива кутии и гише за факс.

— Законно ли е да даваш подобно място като свой адрес?

— Разбира се, но ние още не сме свършили. Нека да видим дали тия типове въобще някога са се появявали в нормалния телефонен указател на Милхейвън през, да кажем, последните петнайсет години.

Той се върна към названието „нетуърк“, изписа същия краен код и премина през други файлове на указателя. Набра цифрата 91, след което на мониторите и на двата компютъра се появи дълъг списък, започващ с А, заедно с адресите и телефонните номера.

— Иди на другия компютър и следи да не пропусна някое от тези имена.

Седнах на страничния компютър. Екранът прескочи до имената, започващи с Б.

— Трябва ни Андрю Белински — каза Том и прехвърли Б-тата, докато стигна до БЕЛИ. Тук той забави и тръгна ред по ред по БЕЛИАРД, БЕЛИБАС, БЕЛИК, БЕЛИКО, БЕЛИН, БЕЛИНА, БЕЛИНЕЛИ, БЕЛИСИМО, БЕЛМАН.

— Пропуснах ли го, или няма такъв?

— Няма Белински — казах.

— Хайде да опитаме с Кейсмънт.

Той бързо прелисти до К и прехвърли скоростно имената до КЕЙС. Следваше КЕЙСМЪНТ. КЕЙСМЪНТ, АРТЪР; КЕЙСМЪНТ, РОДЖЪР; КЕЙСМЪНТ, ХЮ. Нямаше ЛИЪН.

— Мисля, че знам какво ще се окаже, но нека опитаме и с последния.

Той прескочи мигновено до Р и прелисти електронните страници. Имаше един РИЦМАН, записан в указателя от 1991 година — РИЦМАН, ОКСАР, ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Какво ще кажеш? Или не съществуват, или нямат телефони. Кое ти се вижда по-вероятно?

— Може би не са се вписали в указателя.

— При мене няма невписани в указателя — той ми се усмихна, горд с играчките си. — Може би се крият — можеш да получиш телефона си под друго име, което прави невъзможно откриването ти. Но преди пет години може би не са знаели, че няма да искат да бъдат намирани през 1991. Я да видим указателя за 1986 година.

Отново връщане назад, отново удар по клавишите и всички вписани и невписани телефони на Милхейвън за 1986 година се появиха на двата екрана. Нямаше никакви БЕЛИНСКИ, имаше ги същите трима КЕЙСМЪНТ плюс един Джеймс, нямаше РИЦМАН, УИЛЯМ.

— Хайде да скочим на 1981, да видим дали ги няма там.

Указателят за 1981 нямаше БЕЛИНСКИ, имаше КЕЙСМЪНТ, АРТЪР И РОДЖЪР, но без ХЮ, и РИЦМАН, ОСКАР, който вече беше на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Мисля, че картинката е ясна, но нека от чиста проклетия проверим 1976 година.

Никакъв БЕЛИНСКИ. КЕЙСМЪНТ, АРТЪР, но без компанията на РОДЖЪР. РИЦМАН, ОСКАР, вече на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Закъсахме — казах.

— Нищо подобно — каза Том. — Доста напреднахме. Открихме много интересно обстоятелство, че колата, която си видял да следи Джон, е собственост на компания, инкорпорирана в щата Илиной с условен адрес и под три различни фалшиви имена. Чудя се дали Белински, Кейсмънт и Рицман са също така фалшиви лица.

Попитах го какво разбира под „фалшиви лица“.

— За да направиш корпорация, имаш нужда от президент, вицепрезидент и касиер. Ясно е, че някой е попълнил документите на корпорацията Елви холдинг. Ако трябва сега да изказвам догадки, бих казал, че лицето, което е записало корпорацията през 1973 година, е било добрият стар ЛВ. попълването на документите обаче може да стане от само един човек. Попълващият може да измисли имената на съдружниците си.

— Така че един от тези трябва наистина да съществува.

— Така е, но той би могъл да съществува под някакво съвсем различно име. Помисли си хубаво, Тим. През последните няколко дни Джон споменавал ли е някой, чието име започва с буквата В?

— Мисля, че не — казах. — Той въобще не ми говори много за себе си.

— Предполагам, че не си чул и Алън Брукнър да споменава някого с инициали ЛВ?

— Не, не съм — това беше обезпокояващ въпрос. — Нима допускаш, че тези убийства биха могли да имат нещо общо с Алън?

— Те имат много общо с Алън. Кои са жертвите? Дъщеря му. Най-добрият му аспирант. Но не вярвам Алън да е в опасност, ако това е, което те притеснява.

Усетих, че се успокоявам.

— Привързан си към него, а?

— Мисля, че си има вече достатъчно проблеми — казах.

Том се наведе напред, опря лакти на коленете си и каза:

— Така ли?

— Мисля, че страда от болестта на Алцхаймер. Успя да се мобилизира за погребението, но се опасявам, че отново ще рухне.

— Преподавал ли е миналата година?

— Да, изглежда, но не мога да си представя как ще го прави през следващата. Проблемът е, че ако напусне, цялата катедра по религия в „Аркхам“ ще бъде закрита и Джон ще загуби работата си. Дори Алън се тревожи за това — той се е борил да изкара миналата година отчасти заради Джон — вдигнах ръце. — Ще ми се да можех да помогна някак. Уредих частна сестра, която ще идва при Алън всеки ден, но това е всичко, което мога.

— Има ли той средства за това? — Том изглеждаше замислен и аз внезапно разбрах над какво. Чудех се на колко ли хора е помогнал, безшумно и анонимно.

— Алън е доста добре осигурен — казах бързо. — Ейприл се е погрижила за това.

— В такъв случай Джон също едва ли има поводи за безпокойство.

— Джон има сложни чувства по отношение на парите на Ейприл. Мисля, че е въпрос на гордост.

— Интересно — каза Том.

Той се изправи и погледна към монитора си, който все още показваше името и адреса на Оскар Рицман.

— Я да огледаме за тия имена в каталога на ражданията и смъртите. Това е малко нещо като да търсиш игла в купа сено, но защо пък не?

Той започна да натиска клавиши и екранът пред мене за миг се изпразни. По тъмносивия фон замаршируваха редици с кодове. Том изписа Белински, Андрю, Кейсмънт, Лиън и Рицман, Уилям. Имената се появиха на моя екран. Други кодове, които навярно се отнасяха до модема, ги изместиха. Екранът отново се изпразни, след което се появи и запулсира надпис ИЗДИРВАНЕ.

— И сега просто чакаме, така ли?

— Е, бих желал да поогледам тоя файл — каза Том. — Но преди да направим това, нека поговорим малко за идеята за мястото.

Той отпи още малко уиски, изправи се, отиде пак до канапето и седна. Аз седнах на креслото. Очите му почти искряха от възбуда, така че се почудих как въобще съм могъл някога да си мисля, че са като промити.

— Ако не Уилям Дамрош, кое е тогава общото за жертвите на Синята Роза?

В краткия миг, през който Том Пасмор и аз изчакахме другия да заговори, и двамата, бих се заклел в това, мислехме едно и също нещо.

Най-сетне наруших мълчанието.

— Хотелът „Сейт Олуин“.

— Да — каза Том тихо.

4

— Когато слязохме с Леймънт от самолета от Ийгъл Лейк, отидохме в „Сейнт Олуин“. Прекарахме там последната нощ в живота му. „Сейнт Олуин“ беше мястото, където бяха станали убийствата — вътре в него, зад него, от другата страна на улицата.

— Ами Хайнц Стенмиц? Неговият магазин е на пет-шест преки от „Сейнт Олуин“. Пък и няма никаква връзка между Стенмиц и хотела.

— Може би има връзка, за която не знаем — каза Том. — Помисли си за това, също. Колко време минава между убийствата на Арлет Монаган и Джеймс Тредуел? Пет дни. Колко е времето между Тредуел и Монти Лиланд? Пет дни. Колко е времето между Монти Лиланд и Хайнц Стенмиц? Почти две седмици. Повече от два пъти над срока, който разделя другите три убийства. Виждаш ли някакъв смисъл в това?

— Опитал се е да спре, но не е могъл. Не е успял да се въздържи — накрая отново го е подтикнало да тръгне да убива — погледнах към святкащите очи на Том и се помъчих да си представя какво мисли. — Или може би някой друг убива Стенмиц — както и в случая с Ланг, може да е замаскирано чрез Синята Роза убийство по съвсем други причини.

Той ми се усмихна почти с гордост и пряко себе си аз почувствах удовлетворение, задето съм отгатнал мислите му.

— Възможно е и това — каза Том и аз разбрах, че въобще не съм отгатнал мислите му. Гордостта ми се спаружи. — Но все пак мисля, че дядо ми е бил единственият имитатор на Синята Роза.

— Какво тогава е твоето мнение?

— Мисля, че си частично прав. Мисля, че е бил същият човек, но с различен мотив.

Признах си, че нищо не разбирам.

Том се наведе напред с очи, искрящи от възбуда.

— Пред нас е отмъстителен, безмилостен човек, който прави всичко по предварителен план. Какъв е мотивът му за първите три убийства? Може би е имал зъб на „Сейнт Олуин“?

Кимнах.

— На всеки пет дни в продължение на петнайсет дни той убива някого в района на „Сейнт Олуин“, единият път дори вътре в „Сейнт Олуин“. След което спира. На тоя етап колцина посетители ще са останали в „Сейнт Олуин“? Той се е превърнал в обиталище на призраци.

— Да, но…

— След което убива Стенмиц. А кой е Хайнц Стенмиц? Любезният махленски сексманиак на Пигтаун. Другите три жертви биха могли да бъдат които и да е — те са заложници. Но когато някой нарушава навиците си, за да убие един насилник на малки момчета, един активен мръсник, мисля, че това не е убийство на случайна жертва.

Той се облегна назад. Беше казал всичко. Очите му още горяха.

— Така че това, което търсиш — казах, — е отмъстителен, безмилостен човек, който има зъб на „Сейнт Олуин“… и…

— И…

— И син.

— И син — каза Том. — Точно така. Тоя вид мъж, за когото говорим, не би могъл да понесе някой да блудства със собственото му дете. Ако научи за подобно нещо, той трябва да убие мъжа, който го е направил. Причината, поради която никой досега не се е сетил за това, е, защото тъкмо това е изглеждала причината, поради която Стенмиц е бил убит — той се изсмя. — Разбира се, че това е причината, поради която е бил убит! Само че не Дамрош го е убил.

Изгледахме се за миг. После и аз се изсмях.

— Мисля, че и двамата знаем доста за Синята Роза — каза Том, все още усмихвайки се на собствената си разпаленост. — Той не е спрял просто защото дядо ми току-що е бил гарантирал безнаказаността му, убивайки Уилям Дамрош. Ние приемахме това за дадено през цялото време, но сега, когато поставих Синята Роза на фокус, мисля, че е спрял, защото е бил приключил — приключил е бил дори преди да убие Хайнц Стенмиц. Извършил е това, което е възнамерявал — разчистил си е сметките със „Сейнт Олуин“, каквито и да са били те. Ако е смятал, че „Сейнт Олуин“ му дължи нещо все още, той би продължил да оставя нови трупове наоколо на всеки пет дни, докато почувства удовлетворение.

— Какво тогава го е тласнало да започне отново преди две седмици?

— Може би е започнал да размишлява над старата си обида и е решил да съсипе живота на сина на стария си работодател.

— И може би няма да спре, докато не убие Джон.

— Джон със сигурност е в центъра на тези нови убийства — каза Том. — Което те поставя доста близко до този център, ако си забелязал.

— Искаш да кажеш, че Синята Роза би могъл да ме избере за следващата си жертва?

— Не ти ли е хрумвало, че може би си в опасност?

Глупаво е, но не ми беше хрумвало и Том навярно забеляза съмнението и озадачението, изписано по лицето ми.

— Тим, ако искаш да се върнеш към нормалния си живот, не виждам защо да не го направиш. Забрави за всичко, което си говорихме преди малко. Можеш да кажеш на Джон, че трябва да спазиш някакви срокове, да отлетиш за Ню Йорк и да се върнеш към истинската си работа.

— Някак си — казах, опитвайки се да изразя нещо, което не бях изричал с думи до тоя момент, — работата ми изглежда свързана с всичко това, за което говорихме до сега. Непрестанно ме навестява чувството, че някакъв отговор, някакъв ключ, е скрит някъде около мене — просто трябва да си отворя очите.

Том ме гледаше съсредоточено, без да издава мислите си.

— Освен това искам да науча името на Синята Роза. Няма да побягна точно сега. Не искам да се върна в Ню Йорк и след седмица ти да ми се обадиш и да ми кажеш, че Джон е бил убит с нож в непосредствена близост до „Айдъл ауа“.

— Само не забравяй, че това не е роман.

— Във всеки случай не е романът „Малки женички“ — казах.

— Твоя работа — той погледна към монитора на бюрото си, където сигналът за издирване продължаваше да пулсира. — Разкажи ми за Ралф Рансъм.

5

След като описах разговора си с бащата на Джон на погребението, Том каза:

— Не знаех, че баща ти е работил в „Сейнт Олуин“.

— Осем години — казах. — Беше оператор на асансьора. Уволниха го наскоро след като убийствата спряха. Пиянството му се влоши, след като загина сестра ми. Година по-късно той се стегна и получи работа на конвейера на „Галакси Корпорейшън“.

— Сестра ти ли? — попита Том. — Имал си сестра, която е загинала? Не знаех — той ме погледна изпитателно и аз видях как по лицето му се изписа внезапно разбиране. — Искаш да кажеш, че е била убита?

Кимнах безмълвно, развълнуван от бързината и прецизността на неговата проникновеност.

— Близо до вас ли се случи? — той искаше да каже: близо до хотела ли се случи?

Казах му къде беше убита Ейприл.

— Кога?

Мислех си, че той вече знае, но му казах датата и после му разправих как се затичах през улицата, за да й помогна, и как ме блъсна колата. Том знаеше това, но не знаеше нищо друго.

— Тим — каза той и примигна. Чудех се какво ли му минава през ума. Нещо го бе поразило. Той започна отново. — Това е било пет дни преди убийството на Монаган.

Той седеше и ме зяпаше с отворена уста.

Усетих, че и моята уста увисва. Винаги тайно съм бил убеден, че Синята Роза е убиецът на сестра ми, но до тоя момент никога не бях мислил за връзката между датите.

— Ето защо си в Милхейвън — каза той. После се загледа с празен поглед в масичката и каза на себе си. — Ето защо си в Милхейвън.

Той се обърна към мене почти с почуда:

— Ти не си дошъл заради Джон, а си искал да разбереш кой е убил сестра ти.

— Дойдох и заради двете неща.

— Ти си го видял — каза Том. — Боже господи, ти си видял синята Роза.

— За около секунда. Не видях лицето му — просто един силует.

— Ама че тип! Ама че проклетник! Дълбока вода си ти! — той клатеше глава. — Ще трябва да не те изпускам от очи. Седял си върху тая информация от седемгодишната си възраст и чак сега ми я казваш! — той сложи ръце върху главата си, сякаш тя иначе щеше да полети във въздуха. — През цялото време е имало още едно убийство на Синята роза, за което никой не е знаел. Не е успял да се подпише, защото ти си се затичал и те е блъснала колата. Така че той е изчакал пет дни и отново го е направил — той продължаваше да ме гледа с изумление. — След което никой не е свързал сестра ти със Синята Роза, понеже тя не се е връзвала по никакъв начин с обвинението срещу Дамрош. Дори ти не си включил това в книгата си.

Той свали ръце от главата си и ме заразглежда.

— Какво още държиш под ключ в себе си?

— Мисля, че това е всичко.

— Как се казваше сестра ти?

— Ейприл.

Той отново зяпна.

— Не се учудвам, че си дошъл. Не се учудвам, че не искаш да си тръгнеш.

— Ще си тръгна, след като разбера кой е бил.

— Сигурно е като да… Сигурно цялото ти детство оттам насетне е било като в сянката на някакво чудовище. За тебе Торбалан е бил реалност.

— Минотавърът.

— Да — очите на Том горяха с разбиране, съчувствие и още нещо, нещо като възхищение. После компютърът изпука и двамата погледнахме към екрана. На сивия фон се появиха редици с информация. Изправихме се и се доближихме към бюрото.

БЕЛИНСКИ, АНДРЮ, ТИЪДЪР „ТЪРНЪР“ 146 ВАЛИ ХИЛ РОДЕН: 1.6.1940 УМРЯЛ: 8.6.1940

КРАЙ НА ИЗДИРВАНЕТО НА БЕЛИНСКИ

КЕЙСМЪНТ, ЛИЪН КРАЙ НА ИЗДИРВАНЕТО НА КЕЙСМЪНТ

— Сигурно сме разговаряли, когато информацията за Белински се е появила. Този Белински обаче никога не е бил съдружник в „Елви Холдинг“ — бил е на една седмица, когато е умрял, което е единствената причина, поради която датата на смъртта му е влязла в компютъра. Когато са на такъв малък интервал, слагат и двете. В компютъра обаче няма нищо за Лиън Кейсмънт. Ще научим за Рицман след около десет минути.

Отдалечихме се от машината. Аз седнах на креслото, сипах си минерална вода от една бутилка и добавих лед от кофата. Том крачеше напред-назад пред масичката с ръце в джобовете, като ми хвърляше погледи крадешком отвреме-навреме.

Най-сетне той спря.

— Баща ти най-вероятно го е познавал.

Дадох си сметка, че е така — баща ми навярно беше познавал Минотавъра.

— Ралф Рансъм не си ли спомни още някого, когото е уволнил по горе-долу същото време? Мисля, че ще трябва да започнем от тук, докато не попаднем на нещо друго. Той или някой от управителите му е уволнил тоя — Минотавъра. За отмъщение Минотавърът решава да съсипе хотела. Ако започнеш да разпитваш за тия неща и ако е имало някакъв друг възможен мотив, той сигурно ще изникне в разговора.

— Ти очакваш хората да помнят много далечни неща.

— Знам — той отиде до втората станция и седна на стола пред компютъра. — Какво е било името на дневния управител?

— Бандолайър — казах. — Боб Бандолайър.

— Я да видим дали е още в указателя — Том извика указателя на свободната машина и прелисти имената, започващи с Б. — Няма Бандолайър. Може би е в старчески дом, може да се е преместил в друг град. Само за забава нека да потърсим Гленрой.

Около една минута размазаните имена прелитаха през компютъра.

— Така става много бавно. Ще го поискам направо — той изпразни екрана и набра БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ.

Машината зацъка и на екрана се появиха името, адресът и телефонът. БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ ЛИВЪРМОР 670, 542–5500.

Том ми смигна.

— Всъщност, знаех, че все още живее в „Сейнт Олуин“. Просто исках да се изфукам. Нали бащата на Джон ти е казал, че Брейкстоун е познавал всички в хотела? Може би ще успееш да го разприказваш.

Той ми записа телефонния номер на саксофониста върху лист хартия и аз отидох до него да го взема.

— Чакай, я да видим къде е живеел този изряден управител по времето, когато са били извършени убийствата.

Застанах зад него, докато той извика Милхейвънския указател за 1950 година и скочи на имената с Б. Намери адреса за пет секунди.

БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ СЕДМА ЮЖНА УЛ 17, 2–4581

— Добрият стар Боб не е трябвало да пътува дълго за работа, а? Живеел е на една пряка от хотела.

— Живееше точно зад нас — казах.

— Може би ще успеем да разберем докога е живял там — Том извика указателя за 1969. БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ все още живееше на Седма южна улица. — Човек с навици! — той извика указателя за 1970 година и го намери все още на същото място, но с нов телефон. През 1971 година пак там, но отново с друг телефон. — Ама че работа — каза Том. — Защо човек си сменя телефонния номер? Обаждания на някакъв луд? Укриване от някого?

През 1975 година вече го нямаше в указателя. Том се върна назад през 1974 и 1973 и го откри в 1972 година.

— Значи е напуснал града или е отишъл в старчески дом, или, ако съвсем нямаме късмет, е умрял някъде през 1972 година — той написа адреса на същия лист и ми го подаде. — Би могъл да отидеш на тоя адрес и да разговаряш със сегашните обитатели. Би могъл да поразпиташ съседите му. Все някой ще знае какво е станало с него.

Той се изправи и хвърли поглед към другите компютри, които продължаваха да издирват. След това се върна към масичката и взе питието си.

— Наздраве за изследователската работа.

Аз отпих от водата си.

Компютърът цъкна и информацията започна да се появява на двата екрана.

— Какво ще кажеш, а? — Том се върна на бюрото си. — Картотеката на раждания и смърти ни говори.

Той се наведе и започна да записва нещо. Станах и погледнах през рамото му.

РИЦМАН, УИЛЯМ ЛИЪН 34 СЕВЕРНА УЛ 346 МИЛХЕЙВЪН РОДЕН: 16.4.1948

— Току-що намерихме реално лице — каза Том. — Ако това е загадъчният тип, който следи Джон с колата на „Елви“, той непременно ще се появи пак.

— Вече се появи — отговорих му и му разказах какво бях видял същия следобед, докато пътувах към моргата с Джон Рансъм и Алън Брукнър.

— И ми го казваш чак сега? — Том изглеждаше възмутен. — Видял си го пред „Грийн уоман“ да се занимава с нещо наистина съмнително и го пазиш за себе си? Току-що те скъсаха в Школата за Прочути Детективи.

Той веднага седна на компютъра и премина през нова сложна серия от команди. Модемът си затананика. Имах чувството, че ще се обади в градската картотека за произшествия.

— Преди всичко не съм сигурен, че беше той — казах. — А и съвсем го забравих, като те видях как влизаш във всички картотеки на щата.

— Кръчмата „Грийн уоман“ отдавна вече не работи — каза Том, продължавайки да набира кодове.

Попитах го какво прави.

— Искам да видя кой е собственикът. Представи си, че…

Екранът остана празен за половин секунда, после блесна сигналът за получаване. Том изцвили и запляска с ръце.

 

„ГРИЙН УОМАН“ ЗАВЕДЕНИЕ УЛ ХЪРЕЙШО 21б

ЗАКУПЕНА 7.1.1980 „ЕЛВИ ХОЛДИНГ“ КОРП

ЦЕНА 5 000

ЗАКУПЕНА 21.5.1935 ТОМАС МЪЛРОУНИ

ЦЕНА 3 200

 

Той прокара пръсти през косата си, така че тя заприлича на купа сено.

— Какви са тия хора и с какво се занимават? — той с мъка се изтръгна от екрана и ми се ухили. — Нямам ни най-малка представа какво точно правим, но със сигурност сме на правия път. И ти със сигурност си видял онова приятелче със синия лексъс, със сигурност, а аз си вземам назад всичко лошо, дето наприказвах за тебе — той се върна към екрана и разбърка още малко косата си. — „Елви“ са купили кръчмата „Грийн уоман“ и виж само колко малко са платили за нея. Може би, как мислиш, можем да кажем „е платил“, имайки предвид Уилям Рицман? Рицман е дал някакви си смешни пет хиляди. Това нещо не е струвало нищо. Каква е файдата от него? За какво го използва?

— Имам чувството, че нанасяше вътре разни неща — казах. — До колата имаше кашони.

— Или ги е изнасял — каза Том. — Мястото е било склад. Само за това е ставало. Нашето момче Рицман си е купило склад за пет хиляди долара. Защо?

През цялото време Том местеше поглед от мене към екрана и обратно, изтезавайки косата си.

— Има само една причина за купуването на това място. Защото е кръчмата „Грийн уоман“. Рицман се е интересувал от „Грийн уоман“.

— Може би е племенник на Мълроуни и е искал да помогне на гладуващата му вдовица.

— А може би много, много се е интересувал от случая на Синята Роза. Може би нашият мистериозен Рицман има някаква връзка със самата Синя Роза. Не може той да е Синята роза, прекалено е млад, но би могъл да е…

Той ме гледаше с лице, блеснало от див спекулативен възторг.

— Синът му? — попитах. — Мислиш, че Рицман е син на Синята Роза? Въз основа на факта, че е купил една западнала кръчма и е държал в нея кашони?

— Това е една възможност, нали така?

— Рицман е бил на две години по времето на убийствата. Това е доста ранна възраст, дори за Хайнц Стенмиц.

— Не съм сигурен в това. Не е приятно да си представяш как някой блудства с двегодишно дете, но това се случва. Трябва само да се намери някой Хайнц Стенмиц.

— Мислиш ли тогава, че Рицман е убил Ейприл, понеже е научил за проучванията й? Може би дори да я е забелязал да обхожда моста и кръчмата.

— Възможно е — каза Том. — Но защо ще убива Грант Хофман?

Той се намръщи и прокара ръка през меката си руса коса, така че тя се намести.

— Ще трябва да разберем какво точно е правила Ейприл. Трябват ни бележките й или каквото там е успяла да направи. Но преди това…

— Трябва да започнем да четем.

6

Следващия час прекарах, удобно седнал в кожения стол, разлиствайки полицейските документи за случая на Синята Роза и мъчейки се да разчета почерка на половин дузина полицаи и двама инспектори, Фалтън Бишъп и Уилям Дамрош. Бишъп, който беше предопределен за дълга и почти бляскаво корумпирана кариера в Милхейвънското управление на полицията, бе отстранен от случая две седмици по-късно: покровителите му го бяха отървали от случая. Щеше ми се да го бяха оставили да разследва още някоя и друга седмица. Неговият дребен, стегнат почерк се четеше леко като напечатан. Напечатаните му доклади бяха прегледни, сякаш излизаха от ръцете на добра секретарка. Дамрош дращеше дори в трезвите си моменти, а пиян направо цапотеше. Всичко написано след два следобед беше миш-маш, където цели думи се заплитаха като глисти. На машина пишеше така, както разсърдено дете свири на пиано. След десет минути четене ме заболя глава; след двайсет минути очите ме засмъдяха.

Когато пребродих през показанията и докладите, всичко, което постигнах, беше чувството, че много малко хора бяха харесвали Робърт Бандолайър. Единственото ново нещо, което научих, беше, че убийствата не са били свързани с дивашко обезобразяване, както бе в случая с Грант Хофман и с изпълненията на Уолтър Драгонет: жертвите на Синята Роза са били пронизвани по веднъж, прецизно, в сърцето, след което той им бе прерязвал гърлото. Бе извършвано безстрастно като ритуално убийство.

— Е, и на мене снощи не ми направи впечатление — каза Том. — Има няколко дребни детайла, но те ще почакат — той ме погледна почти предпазливо. — Предполагам, че вече се каниш да си тръгнеш?

— Кафето ти ще ме държи буден за известно време — казах. — Мога и да поостана.

Очевидната благодарност на Том, задето имам желание да остана, ми напомни дете, оставено само в разкошна къща.

— Какво ще кажеш за малко музика? — каза той и се изправи.

— Разбира се.

Той извади един комплект от редиците с компактни дискове, извади един диск и го постави в дискофона. Мицуко Учида изпълняваше соната във Фа мажор от Моцарт. Том се облегна назад в коженото си кресло. За известно време никой от нас не говореше.

— Ще ми се да бяхме открили някакъв кисел чиновник, който се казва Лени Валънтайн — каза той.

— Мислиш ли, че има някаква връзка между „Елви холдингс“ и убийствата на Синята Роза?

— Не знам.

— Какво, мислиш, ще последва?

— Мисля, че ще има труп пред „Айдъл ауа“ — той взе чашата си и отпи. — Хайде да говорим за нещо друго.

Забравих, че съм изморен и когато погледнах часовника си, видях че минава два часът.

След като преповторихме това, което щях да правя на другия ден, Том отиде до бюрото си и извади книгата с ненадписаната сива подвързия.

— Мислиш ли, че ще имаш време да прегледаш това през следващите няколко дни?

— Какво е това? — трябваше да се досетя, че книгата не е била на бюрото му случайно.

— Мемоарите на един стар войник, платено от автора издание. Много неща изчетох за Виетнам и имам някои въпроси относно това, което Джон е правил през последните няколко месеца от службата си.

— Бил е в Ланг Вей — казах. — Това поне е сигурно.

— Мисля, че са му наредили да казва, че е бил там.

— Значи не е бил в Ланг Вей?

Том не отговори.

— Знаеш ли нещо за един особняк, Франклин Бачълър? Майор от Зелените барети?

— Срещнах го веднъж — казах, спомняйки си сцената в „Билис“. — Беше един от героите на Джон.

— Прочети това и се опитай да разприказваш Джон за това, което се е случило, само че…

— Знам. „Не му казвай, че аз ти дадох книгата“. Не мислиш ли, че ще ме излъже?

— Просто бих искал да знам какво се е случило.

Том ми подаде книгата.

— Сигурно ще е загуба на време, но направи го заради мене.

Повъртях книгата в ръцете си и я отворих на заглавната страница. КЪДЕ БЕШЕ НАШАТА ГРЕШКА: спомени на един прост войник, от полковник Бофърт Рандъл (О.З.).         Прелистих няколко страници, преди да достигна до първото изречение:

„Винаги съм изпитвал омраза и ненавист към измамата, извъртането и безчестието във всичките им многобройни форми.“

— Изненадан съм, че е стигнал до полковник — казах, след което едно съвпадение, което ми се видя безсмислено, ми се хвърли в очите. — Ланг Вей започва с буквите ЛВ — заекнах.

— Може пък и да не са те скъсали в Школата за Прочути Детективи — той ми се ухили. — Но аз все пак се надявам, че в близките дни ще се натъкнем на Лени Валънтайн.

Той ме изпрати до долу и ме остави сам в топлата нощ. В небето бяха увиснали сякаш милиони звезди. Докато стигна до тротоара, осъзнах, че в продължение на четири часа Том беше крепил една-единствена чаша малцово уиски.

7

Във всички големи къщи по „Ийстърн шор роуд“ светлините бяха загасени. На две преки от „Ан ди блумен“ се виждаха стоповете на една-единствена кола на път за Ривъруд. Завих по „Ан ди блумен“, изпълнен с мисли за Уилям Рицман и за една празна сграда, която се казваше кръчмата „Грийн уоман“.

Пред мене се простираше дългата пуста улица, обградена от смътните очертания на къщите, които като че ли се стапяха една в друга и в нощта. На големи интервали уличните лампи хвърляха размазани кръгове светлина върху напукания цимент. Всичко пред мене изглеждаше измамно спокойно, не толкова притихнало, колкото притаено. Пъхнах ръце в джобовете си и ускорих ход.

Бях изминал няколко десетки метра по „Ан ди блумен“, когато напълно осъзнах какво ми става — не внезапна паника, а бавно надигане на страх, който изглеждаше различен от начина, по който обикновено миналото се нахвърляше върху мене. Пейзажът не бе разсичан от притичващи фигури на мъже в черно, от земята не се изцеждаха стенания. Не можех да си кажа, че просто пак ми е призляло, и да седна на нечия трева, докато ми мине. Не ми беше призляло по познатия начин. Беше нещо ново.

Вървях забързан с ръце в джобовете, безпаметно сгушен в себе си. Слязох от бордюра и пресякох празната улица и ужасът, който ме бе обзел, бавно се събра в увереността, че някой или нещо ме наблюдава. Някъде в одеалото от мрак от другата страна на „Ан ди блумен“ създание, което не изглеждаше да е човешко същество, ме следеше с очи.

После с абсолютна сигурност знаех: това не е просто паника, това е реално.

Извървях отсечката до следващата пряка, чувствайки как очите предявяват претенции към мене от своето скривалище. Докосването на тези очи ме караше да се усещам гадно изцапан, омърсен по начин, който нямах сили да определям — съществото, което гледаше през тези очи, знаеше, че може да ме унищожи тайно, че то може да ми нанесе скрита рана, видима само за него самото и мене.

Вървях и то вървеше с мене, плъзгайки се през мрака оттатък улицата. Понякога изоставаше, облягайки се на невидима каменна веранда и усмихвайки се зад гърба ми. После се разтапяше сред сенките, преминаваше през дърветата и без усилие минаваше пред мене, и аз усещах погледът му да опипва лицето ми.

Отминах още три преки. Дланите и челото ми бяха мокри. То беше прикрито в мрака пред една сграда, подобна на висока гробница, то дишаше през ноздри с размерите на юмруците ми, то поемаше огромни глътки въздух и изкарваше дим.

Не мога да понеса това, помислих си, и без да знам, че ще направя това, пресякох улицата и отидох до бордюра пред една гредоредна къща. Коленете ми се тресяха. Една висока сянка се движеше странишком в мрака. Тя застина пред черна стена, която би могла да бъде рододендронов плет, и отново стана невидима. Сърцето ми биеше до пръсване, едвам се държах на крака.

— Кой сте вие? — попитах. Фасадата на къщата беше плоскост без черти. Направих крачка по тревата.

Излая куче и аз подскочих. Част от мрака бързо се премести от едната страна на къщата. Ужасът ми пламна в гняв и аз налетях върху моравата.

На един от прозорците на втория етаж блесна светлина. Зад стъклото се появи черен силует. Човекът зад стъклото сви шепи над очите си. Покрай едната страна на къщата се изнизваха леки, топуркащи стъпки. Човекът от прозореца изрева към мене.

Обърнах се и побягнах през улицата. Кучето бе изпаднало в пълна истерия. Тичах с всички сили до следващия ъгъл, завих и препуснах нагоре по улицата.

Когато стигнах до къщата на Джон, изчаках пред външната врата да се успокои дишането ми. Бях целия в пот и дробовете ми щяха да се пръснат. Облегнах се задъхано на вратата. Не ми се вярваше мъжът от синия лексъс да е способен да се движи така бързо и безшумно. Но кой би могъл да бъде в такъв случай?

Пред очите ми изникна образ — изникна с такава мощ, че не можеше да не е бил притаен там някъде през цялото време. Видях голо създание с яки крака и огромни юмруци, с мускули като въжета по раменете и ръцете си. Плетеница от черни косми покриваше широкия му гръден кош. Върху дебелия му врат стоеше грамадна рогата глава на бик.

8

Когато влязох в офиса на Джон, запалих някои от лампите, оправих леглото си и извадих книгата на полковник Рандъл от куфарчето. После пъхнах куфарчето под канапето. След като се съблякох, загасих всички лампи освен лампата за четене до канапето, легнах и отворих книгата. Полковник Рандъл застана пред мене и изрева за някакви неща, които ненавиждал и презирал. Беше с колосана официална униформа и по гърдите му маршируваха редица с ордени. След около час се събудих и загасих лампата. По „Илай Плейс“ минаваше кола. Най-сетне отново заспах.

9

Около десет и половина на следващата сутрин позвъних на вратата на Алън Брукнър. Бях станал вече от около час, бях се обадил в регистрацията на сестрите, за да проверя дали са говорили с Илайза Морган и дали тя се е съгласила да работи с Алън, бях прегледал набързо спретнатия офис на Ейприл Рансъм и бях прочел няколко глави от „Къде беше нашата грешка“. Като стилист, полковник Рандъл бе особено привързан към причастията и накъсаните изречения. На гръмотевични фрагменти. Когато слязох, тримата Рансъмови закусваха в кухнята, Ралф и Марджъри по копринените си анцузи, а Джон по сини джинси и зелено поло, като че ли присъствието на родителите му го беше върнало в юношеството. Хванах Джон за малко насаме и му обясних за частната сестра. Той изглеждаше благодарен, че съм се погрижил за нещата, без да го занимавам с подробностите и се съгласи да ми заеме колата си. Казах му, че ще се върна към средата на следобеда.

— Ти май си си намерил развлечение — каза Джон. — Кога се върна снощи, в два ли? Това се казва разходка.

Той си позволи многозначителна усмивка. Когато му казах за мъжа, който ме е проследил, Джон изглеждаше разтревожен, но веднага се опита да го скрие.

— Сигурно си стреснал някой воайор — каза той.

Обичайните репортери сърбаха кафе на предната морава. Само Джефри Боу пресече пътя ми до колата. Нямах коментари и той се помъкна обратно.

Илайза Морган отвори вратата на Алън и ме посрещна с чувство на облекчение.

— Алън питаше за вас. Не ми позволява да го облека — не ми позволява въобще да се доближа до гардероба му.

— Джобовете на костюмите му са пълни с пари — казах. Обясних й за парите. Къщата още миришеше на препарати за подове и мебели. Чувах Алън да вика.

— Кой, по дяволите, е това? Тим ли е? Защо, по дяволите, никой не ми казва нищо?

Отворих вратата на спалнята и го видях да седи в леглото си гол до кръста и да ме гледа страшно. Бялата му коса стърчеше на разрошени кичури. По бузите му блестяха сребристи бакенбарди.

— Е добре, ето те най-после и тебе, но коя е тая жена? Бяла престилка не означава автоматично, че е медицинска сестра, нали така?

Алън постепенно се успокои, докато му обяснявах.

— Значи се е грижела за дъщеря ми?

Илайза изглеждаше съкрушена и аз побързах да кажа, че тя е направила всичко възможно за Ейприл.

— Хм, добре де, сигурно ще върши работа. Ами ние? Имаш ли план?

Казах му, че ще трябва сам да проверява някои работи.

— Как пък не — Алън отметна чаршафа и одеалото си и скочи от леглото. Все още беше по боксьорските гащи. Щом се изправи, лицето му побледня и той се отпусна тежко на леглото.

— Нещо не ми е наред — каза той и протегна тънките си ръце напред, за да ги разгледа.

— Не мога да се изправя. Всичко ме боли.

— Нищо чудно — казах. — Вчера бяхме на малък катерачески излет.

— Не си спомням.

Припомних му, че сме ходили във „Флори парк“.

— Дъщеря ми ходеше във „Флори парк“ — гласът му прозвуча объркан и самотен.

— Алън, ако искаш да се облечеш и да прекараш известно време с Джон и родителите му, с удоволствие ще те закарам.

Той започна да се надига от леглото отново, но коленете му се прегънаха и той се отпусна с кисела физиономия.

— Ще направя гореща баня — каза Илайза Морган. — Ще се чувствате по-добре, след като се избръснете и облечете.

— Това е решението — каза Алън. — Гореща вода. Ще изкара мускулната треска.

Илайза излезе от стаята и Алън ме изгледа с пронизващ поглед. Той вдигна показалеца си, призовавайки към тишина. От коридора се чуваше плющящата във ваната вода. Той кимна. Сега вече можеше да се говори.

— Сетих се за тоя наш съгражданин, това е решението — блестящ мъж. Леймънт фон Хайлиц би могъл да реши въпроса като две и две четири.

Алън се беше върнал някъде в четиридесетте или петдесетте години.

— Говорих с него снощи — казах. — Не разправяй на никого, но той ще ни помогне.

Той ми се ухили.

— Като гроб съм.

Илайза се върна и го отведе в банята. Аз седях долу и се измъкнах от къщата.

10

Пресякох улицата и позвъних на вратата на къщата срещу Алън. След няколко секунди отвори млада жена в ленен морско син костюм и с перлена огърлица. В ръка държеше куфарче.

— Не знам кой сте, а вече съм закъсняла — каза тя. После бързо ме огледа. — Е, нямате вид на Свидетел на Йехова^[1]. Назад, аз излизам. Може да говорим по пътя. Към колата.

Отстъпих назад, тя излезе и заключи вратата. После погледна часовника си.

— Ако ми заговорите за Божието Царство, ще ви настъпя по крака.

— Аз съм приятел на Алън Брукнър — казах. — Искам да ви попитам за нещо странно, което е станало там.

— В къщата на професора? — тя ме погледна недоверчиво. — Всичко, което става там, е странно. Но ако вие сте лицето, което го накара да си окоси моравата, всички съседи ще застанат на опашка да ви целунат краката.

— Е, аз извиках градинаря — казах.

Вместо да ми целуне краката, тя закрачи бързо по пътеката към улицата, където беше паркирана бляскава червена Хонда Сивик.

— Говорете! — каза тя. — Почти не ви остана време.

— Чудя се дали сте забелязали някой да е оставял кола в гаража на професора, някоя нощ през последните една-две седмици. Сторило му се е, че чува шумове в гаража, а той самият не кара вече.

— Преди около две седмици? Да, видях — връщах се у дома късно след вечеря с един голям клиент. Някой вкарваше кола в гаража, лампите бяха запалени. Обърнах внимание, защото беше след един, а там никога нищо не свети след девет часа.

Последвах я около предницата на колата. Тя отключи вратата на шофьора.

— Забелязахте ли каква е колата или лицето, което я кара? Беше ли черен спортен Мерцедес?

— Видях само как се спуска вратата на гаража. Помислих си, че по-младият мъж, който го посещава, е прибрал вътре колата си и се изненадах, защото никога не го бях виждала с кола.

Тя отвори вратата и ми даде още секунда и половина.

— Кога точно беше това, помните ли?

Тя извъртя очи нагоре и потропа с едното си високо токче.

— Добре де, нека видя. Беше на десети юни. Понеделник вечерта, преди две седмици. Друго има ли?

— Благодаря — казах. Тя беше вече в колата и завърташе ключа. Отдръпнах се и хондата полетя по улицата като ракета.

Понеделник, десети юни, беше същата нощ, когато Ейприл Рансъм бе изпаднала в кома, пребита и намушкана с нож в стая 218 на хотела „Сейнт Олуин“.

Влязох в понтиака и подкарах към Пигтаун.

11

Седма южна улица започваше от „Ливърмор“ и се проточваше на запад — равномерно, ненарушавано редуване на скромни гредоредни къщи с равни или повдигнати веранди. Някои фасади бяха покрити с декоративни тухли, а в някои от миниатюрните предни дворове стояха крещящи гипсови животни — сърнето Бамби и колита с големи очи. Една на всеки двайсет къщи имаше олтар на Дева Мария, която е предпазена от снега и дъжда чрез извита циментова козирка. В такъв горещ юнски понеделник, тук-там по верандите седяха старци и старици и държаха нещата под око.

Номер 17 беше на една пряка от „Ливърмор“, със същото разположение като нашата къща, петата сграда след ъгъла от западната страна на улицата. Тъмно зелената боя бе разсечена от олющени ивици, неолющената част бе покрита с мрежа от пукнатини. Всички щори бяха спуснати. Оставих колата отключена и се качих по стълбите, докато възрастната двойка, която седеше на верандата на съседната къща, ме наблюдаваше над вестниците си.

Натиснах звънеца. Рамката на остъклената външна врата бе изпълнена от ръждясала мрежа. От къщата не се чуваше никакъв звук. Натиснах отново звънеца, после почуках по дървената вътрешна врата. Нищо.

— Хей, има ли някой вътре?

— Никой няма там вътре — извика ми някакъв глас.

Старецът на съседната веранда беше сгънал вестника в скута си и двамата с жена му ме наблюдаваха безизразно.

— Знаете ли кога ще се върнат?

— Сбъркал сте къщата — каза той. Жена му кимна.

— Точно това е адресът — казах. — Познавате ли хората, които живеят тук?

— Щом казвате, че това е къщата, блъскайте, колкото щете.

Отидох до ръба на верандата. Старецът и жена му бяха на не повече от пет метра от мене. Той беше с избеляла памучна риза, яко стегната около жилите на врата му.

— Казвате, че никой не живее тук ли?

— Може и така да се каже.

Жена му отново кимна.

— Празна ли е къщата?

— Не. Мисля, че не е празна.

— Никой не си е вкъщи, господине — каза жена му. — Никой никога не си е вкъщи.

Изгледах мъжа, после жената, после отново мъжа. Ама че ребус — къщата не е празна, но никой никога не си е вкъщи.

— Може ли да дойда при вас да поговорим?

Той погледна към жена си.

— Зависи кой сте и за какво искате да си говорим.

Казах им името си и лицето на мъжа просветна.

— Израснал съм точно зад ъгъла, на Шеста южна. Син съм на Ал Андърхил.

— Момчето на Ал Андърхил? — той хвърли поглед към жена си. — Елате тук.

Когато се качих на верандата им, старецът се изправи и ми протегна ръка.

— Франк Белнап. Това е жена ми, Хана. Познавах малко баща ви. Трийсет и една години съм работил в „Галакс“, заварчик съм. Извинявайте, че не можем да ви предложим стол.

Казах му да не се притесняват и се облегнах на перилата.

— Какво ще кажете за една лимонада? Август сега идва по средата на юни, тия политици объркаха климата.

Благодарих, Хана се надигна тежко и влезе в къщата.

— Ако баща ви е още жив и здрав, кажете му да намине, да побъбрим. Никога не съм се заседявал в „Айдъл ауа“, но бих се радвал да видя Ал.

Франк Белнап бе работил в продължение на трийсет и една години сред напрежението и шума на най-тежките сектори във фабриката, а сега прекарваше дните си, седейки на верандата с жена си.

Казах му, че баща ми е умрял преди няколко години. Той не се изненада.

— Повечето от тях измряха — каза. — Какво ви носи към съседната къща?

— Търся един човек, който живееше там.

Хана излезе със зелен пластмасов поднос с три високи чаши, пълни с лед и лимонада. Имах чувството, че е изчаквала да чуе за какво съм дошъл. Лимонадата беше студена и сладка.

— Семейство Дъмки живееше там — каза тя и поднесе лимонада на мъжа си.

— Родителите, всичките деца и двама от братята им.

— Бяха под наем — Хана отново седна. — Харесва ли ви лимонадата?

— Чудесна е.

— Всяка сутрин правя нова и я държа студена през целия ден.

— Някой Дъмки ли търсехте?

— Търсех човека, който е бил собственик на къщата, Боб Бандолайър. Помните ли го?

Франк вирна глава и се загледа в мене. Той отпи бавно от лимонадата си и я задържа в устата си, преди да преглътне. Нищо нямаше да каже, докато не дам повече обяснения.

— Бандолайър дълго е бил управител на „Сейнт Олуин“.

— Така ли?

Не му казвах нищо, което да не знае.

— Баща ми също е работил там известно време.

Той извърна глава и погледна жена си.

— Ал Андърхил е работил в хотела известно време. Познавал е господин Бандолайър.

— Естествено. Как иначе?

— Трябва да е било преди Ал да дойде в завода — каза ми Франк.

— Да. Знаете ли къде бих могъл да намеря Бандолайър?

— Нямам идея — каза Франк. — Бандолайър не беше много разговорлив.

— Дъмки наеха къщата мебелирана.

— Значи господин Бандолайър се е изнесъл, без да си вземе мебелите?

— Точно така е направил — каза Франк. — Станало е, докато ние с Хана бяхме на село. Много отдавна. През седемдесет и втора, нали, Хана?

Хана кимна.

— Връщахме се от отпуската и ги гледаме всички Дъмки вече нанесени. Дъмки не бяха много любезни съседи, но все пак бяха много по-любезни от господин Бандолайър. Господин Бандолайър не предразполагаше към разговори. Гледа те, сякаш си от стъкло.

— Обаче господин Бандолайър се обличаше като истински джентълмен. Костюм и връзка, където и да го срещнеш. Когато работеше в градината, слагаше си престилка. Не си издаваше чувствата — не можеш да го кориш за това.

— Господин Бандолайър беше вдовец — каза Франк. — Научихме това от Джордж Милтън, човека, от когото купихме тая къща. Имал е жена, която умряла две-три години преди да се нанесем. Предполагам, че си е траела много с него.

— Човекът обичаше спокойствието. Беше твърд, но не беше груб.

— А квартирантите му на горния етаж, Сънчана се казваха, бяха мили хора, чужденци, но мили. И тях не ги познавахме много, разбира се, само се поздравявахме. Сънчана не общуваха с външни хора.

— Смешно говореха — каза Франк. — По чуждестранному. Но тя беше хубава жена.

— Те дали биха знаели как да намеря господин Бандолайър?

Белнапови се спогледаха усмихнато.

— Сънчана не се разбираха с господин Бандолайър — каза Хана. — На кръв се гледаха. Когато се изнесоха, видях ги да товарят кашоните на едно ремарке. Излязох да се сбогуваме. Тереза каза, че се надява никога вече в живота си да не среща господин Бандолайър. Каза, че са спестили малко парици и са предплатили една къща в западния край. А когато Дъмки напуснаха, едно от децата ми каза, че дошъл млад мъж с военна униформа и им казал да си събират багажа и да напускат. Казах й, че в Съединените Щати армията не се държи по тоя начин, но тя не беше много умно момиче.

— Не знаеше ли тя кой е военният?

— Просто идва и ги подюрва.

— Съвсем безсмислено изглежда, но господин Бандолайър можеше да действа точно така — каза Франк. — Аз си помислих, че господин Бандолайър иска да заживее в къщата сам и че е пратил оня човек да подплаши квартирантите му. Та очаквах да го видим отново тук. Но мястото си стои празно оттогава. Мисля, че господин Бандолайър още е собственикът — не съм видял табелка, че се продава.

Обмислях чутото, докато допивах лимонада си.

— Значи къщата е стояла празна през цялото това време. Кой коси тревата?

— Съседите, редуваме се.

— Вие не видяхте ли военния, за когото ви казаха?

— Не — каза Франк.

— Е — каза Хана.

— Стига с тия глупости.

— Значи вие сте го видели?

— Нищо не е видяла.

— Може да не е военен — каза Хана. — Но не са просто глупости.

Попитах я къде го е видяла и Франк изпъшка отвратен.

Хана го посочи.

— Не ми вярва, защото той не го е виждал. Той си ляга в девет всяка вечер, не е ли така? Но все ми е едно дали ми вярва, аз си знам, каквото знам. Аз се будя нощем и съм го виждала.

— Видяхте някой да влиза в къщата, така ли?

— Видях го вътре в къщата, господине.

— Призракът на Хана — каза Франк.

— Аз го видях, не ти, и той не беше призрак. Човек беше — тя се извърна от Франк и ме погледна. — На всеки две-три нощи ставам, понеже не мога да спя. Слизам долу и чета.

— Кажи му какво четеш.

— Добре де, вярно е. Харесвам разни страшни книги — Хана се усмихна, а Франк ми се ухили. — Имам цяла библиотека и си купувам нови от супермаркета. Винаги чета някоя. В момента чета „Червеният дракон“, знаете ли я? Обичам тия, дето наистина те побиват тръпки от тях.

Франк прикри устата си и се изкикоти.

— Но това не значи, че си измислям. Виждала съм тоя човек да ходи из всекидневната в съседната къща.

— Просто си ходи по тъмното — каза Франк. — А де!?

— Понякога има малко фенерче, но понякога просто влиза там и ходи известно време, и седи в тъмното. Също…

— Давай — каза Франк. — Кажи си всичко.

— Плаче — Хана ме погледна предизвикателно. — Аз чета на една малка лампа за четене и така, както си седя на стола, виждам го през страничния прозорец на къщата — оня прозорец има само дантелено перде. Идва по веднъж на около две седмици. Ходи из всекидневната. Понякога изчезва в някоя от другите стаи и аз си мисля, че си е тръгнал. Но като погледна по-късно, виждам, че седи и си говори сам или плаче.

— Не е ли забелязвал лампата ви?

— Тия червени дракони сигурно имат много слабо зрение — каза Франк.

— Тя е мъничка — каза тя. — Като топлийка.

— Не сте ли го виждали като влиза в къщата?

— Мисля, че идва от другата страна и влиза през задния вход.

— Може би се спуска през комина.

— Не сте ли се обаждали в полицията?

— Не — тя за пръв път изглеждаше притеснена.

— „Сълзи отвъд гроба“ — каза Франк. — От Сом Намбулко.

— Всички заварчици са такива — каза Хана. — Не знам защо, но всички те си мислят, че са големи комици.

— Защо не извикахте полицията?

— Мислех си, че е някое от клетите деца на Дъмки, че е пораснало и сега се връща на мястото, дето е било щастливо.

— Пияндетата не правят така — каза Франк. — А те бяха пияндета. Дори малките така се натаралянкваха, че изпопадваха по тревата. — Той отново се ухили към жена си. — Тя ги обичаше, защото я наричаха „мадам“.

Тя го погледна неодобрително.

— Има голяма разлика между невежеството и лошотията.

— Питахте ли дали други съседи не са го виждали?

Тя поклати глава.

— Никой освен мене не стои по нощите.

— Сам ли живееше господин Бандолайър?

— Всичко правеше сам — каза Франк. — Беше като отделна държава.

— Може би е той — казах.

— Ще трябва да гледате с микроскоп, за да откриете някакви сълзи у господин Бандолайър — каза Франк и поне в тоя случай жена му се съгласи с него.

Преди да си тръгна, помолих Хана Белнап да ми позвъни следващия път, когато види мъжа в съседната къща. Франк ми посочи къщите на другите две двойки, които живееха тук, откакто Белнапови се бяха нанесли, но не вярваше и те да могат да ми помогнат да намеря Робърт Бандолайър.

Едната от тези двойки живееше накрая на тоя участък от улицата и имаше само смътни спомени за някогашния си съсед. Смятаха, че бил „префърцунен сноб с вирнат нос“ и нямаха желание да говорят за него. Все още не можеха да му простят, че е дал къщата под наем на Дъмки. Другата двойка, Милхаузър, живееше през две къщи от „Ливърмор“, на отсрещната страна на улицата. Господин Милхаузър излезе пред вратата с мрежата, за да говори с мене, а жена му викаше от инвалидния си стол в дъното на мрачен коридор. Те споделяха всеобщата антипатия спрямо Боб Бандолайър. Срамота беше, че тая къща стои празна от толкова години, но те нямаха желание да се сблъскат отново със семейство Дъмки. Госпожа Милхаузър каза, че според нея Сънчана са се преместили в, как му викаха на онова място, Елм Хил ли беше? Елм Хил беше предградие в най-западната част на Милхейвън. Господин Милхаузър искаше да се върне вътре и аз му благодарих за отзивчивостта. Жена му изрева:

— Тоя Бандолайър беше хубавец като Кларк Гейбъл, но за нищо не ставаше. Насиняваше жена си от бой!

Милхаузър ми хвърли притеснен поглед и й каза да си гледа работата.

— А и вие също, господине — каза ми той. Влезе в къщата си и тресна вратата.

12

Оставих колата на Седма южна и тръгнах към „Сейнт Олуин“ през димящия ден. Всичко, което бях чул през последните два дни, се вихреше в главата ми. Колкото повече се отдалечавах от Седма южна, толкова по-малко вероятно ми се виждаше Хана Белнап да е видяла нещо. Реших да си позволя удоволствието да се срещна с Гленрой Брейкстоун, макар че това навярна щеше да се окаже още една задънена улица. След това щях да се опитам да намеря Сънчана.

Стомахът ми изкъркори и аз си дадох сметка, че не съм ял нищо от вечерята с Рансъмови в „Джимис“ предишната вечер. Гленрой можеше да почака да обядвам — и без друго сигурно още не беше станал. Взех си „Леджър“ от един автомат на ъгъла на „Ливърмор“ и „Уидоу“ и влязох с него през входа откъм улицата на „Синдбадс Кавърн“.

В ресторанта не цареше напрежението, което бях заварил в деня на залавянето на Уолтър Драгонет. Повечето от сепаретата бяха запълнени от местни хора и посетителите на хотела, които обядваха. Младата жена на бара сипваше наливна бира за работници, покрити с гипсов прах. Сервитьорката, с която бях разговарял предишния път, излезе от кухнята с коктейлната си рокля и високите си токчета. Чуваше се оживеното жужене на разговорите. Сервитьорката ми предложи маса в един отдалечен ъгъл на помещението. На масата от другата страна на заведението седяха четирима мъже на възраст от над петдесет до двайсет години, които пиеха кафе, без да си обръщат внимание. Те много приличаха на различните мъже, които бяха седели на същата маса в деня на убийството на Ейприл Рансъм. Единият от тях беше с летен костюм, другият — с памучен пуловер с качулка и мръсни панталони. Най-младият от тях беше с развлечени джинси, мрежест потник и тежка златна верижка на врата си. Те не ме поглеждаха и аз отворих вестника си.

Милхейвън все още се разкъсваше от страсти. Половината от първата страница се занимаваше с протестните митинги на „Армъри Плейс“. Преподобният Ал Шарптън се бе появил, както бе обещано, и бе обявил готовността си да атакува кметството лично, ако полицаите, които не бяха обърнали внимание на обажданията на съседите на Уолтър Драгонет, не бъдат отстранени или уволнени. Горната част на следващата страница бе запълнена от снимките на шефа на полицията и на Мърлин Уотърфорд, докато говореха на погребението на Ейприл Рансъм, заедно с пълния текст на речите им. Трите редакционни статии заклеймяваха Уотърфорд и ефективността на полицията.

Докато четях всичко това и ядях сандвича си, постепенно започвах да си давам сметка какво правят мъжете от другата страна на заведението. През известни промеждутъци те ставаха и изчезваха през една врата без означения зад тяхната маса. Когато някой се връщаше, друг излизаше. Пред погледа ми се мерна част от сив коридор с редица от празни метални варели. Понякога мъжът, който се връщаше, си тръгваше от ресторанта, понякога сядаше пак на масата и чакаше. Мъжете пушеха и пиеха кафе. Когато някой мъж напускаше, отвън влизаше друг и заемаше мястото му. Почти не говореха. Нямаха достатъчно арогантен вид, за да са гангстери, не изглеждаха достатъчно потайни, за да са наркотрафиканти.

Когато си тръгнах, от първоначалната четворка беше останал само младежът със златната верижка, а и той вече бе влизал и излизал веднъж от задната стая. Никой от тях не ме погледна, когато платих и излязох от „Сейнт Олуин“.

Веднага забравих за тях и отидох на регистрацията да попитам дали Гленрой Брейкстоун е в стаята си.

— Да, Гленрой е горе — каза ми чиновникът и посочи към вътрешните телефони. Един старец в сив костюм с огромни ревери седеше на дългото канапе във фоайето, пушеше пура и си мърмореше нещо. Чиновникът ми каза да набера 925.

Плътен, дрезгав глас каза:

— Обаждате се в резиденцията на Гленрой Брейстоун. Той е у дома. Ако имате нещо да му казвате, сега е моментът.

— Господин Брейкстоун?

— Не ви ли казах вече? Сега е ваш ред.

Каза му името си и че съм долу във фоайето. Чувах да звучи Нат Кинг Коул, който пееше „Виновна е младостта ми“.

— Надявах се, че ще мога да ви видя.

— Някакъв музикант ли сте, Тим Андърхил?

— Само почитател — казах. — От години обожавам свиренето ви и за мене ще е чест да се запозная с вас, но освен това исках да поговорим за мъжа, който е бил дневен управител тук през петдесетте и шестдесетте години.

— Искате да говорим за Злия Боб Бандолайър? — бях го стреснал и той се изсмя. — Човече, никой вече не иска да говори за Злия Боб Бандолайър. Всичко е изприказвано вече.

— Става дума за убийствата на Синята Роза — казах.

Настана дълга пауза.

— Да не сте някакъв репортер?

— Може би ще ви разкажа за тези убийства неща, които не знаете. Може би ще ви заинтригувам, макар и само заради Джеймс Тредуел.

Още една пауза, докато той обмисляше. Боях се, че съм отишъл прекалено далече, но той каза:

— Твърдите, че сте почитател на джаза?

Казах, че е така.

— Кажете ми кой свири тенора соло в „Полет към дома“ на Лайънъл Хамптън, кой свири тенора за оркестъра на Били Екстайн заедно с Чарли Паркър, името на човека, който е написал „Щедър живот“.

— Илиной Джакет, мисля, че и Джийн Амънс, и Декстър Гордън, и последното е Бил Стрейхорн.

— Трябваше да ви попитам нещо наистина трудно. Какъв е рожденият ден на Уебстър?

— Не знам.

— И аз не знам — каза той. — Вземете един пакет „Лъки страйк“ от гишето, преди да се качите.

Преди да бях направил и три крачки към гишето, чиновникът вече ми подаваше пакет „Лъки страйк“. Той отказа парите, които му подадох.

— Гленрой има сметка при нас, но аз почти никога не му вписвам цигарите. Та това е Гленрой Брейкстоун, по дяволите!

— Аз ли не знам това — казах.

13

На най-горния етаж на „Сейнт Олуин“ в дъното на дългия коридор вдясно от асансьорите се намираше матовочерната врата на 925. Тапети на жълти фигури покриваха стените. Почуках на вратата, тя се отвори и в рамката й застана жилест мъж, висок около метър и осемдесет, с гъста, ниско подстригана бяла коса и с блестящи любопитни очи. Носеше черна памучна блуза и широки черни панталони. Лицето му беше по-слабо и скулите по-изострени, в сравнение с времето, когато беше записал Синя роза. Той протегна ръка за цигарите и се усмихна с уста, пълна със здрави бели зъби. В дъното се чуваше Нат Коул.

— Бързо влизайте — каза той. — Заинтригувахте ме повече, отколкото подобава на един стар човек.

Той хвърли цигарите на една маса и ме покани в стаята.

Слънцето, струящо през големите прозорци в предната част на стаята, падаше върху дълъг многоцветен индийски килим, телескоп върху черна метална поставка, осмоъгълна маса, затрупана с ноти, компактни дискове и книги с меки корици. Извън слънчевата ивица стоеше петметров хотелиерски шкаф с колони от двете му страни. Два големи афиша в рамки висяха на голата стена, единият от джазовия фестивал в Ница, другият от концерт в Амстердам. И на двата доминираше името на Гленрой Брейкстоун. На лавицата с плочи имаше подредени снимки в рамки — една с младия Брейкстоун в гримьорната с Дюк Елингтън, друга с Бени Картър и Бен Уебстър, трета на сцената с Фил Удс и Скот Хамилтън.

На пода бяха оставени два калъфа за тенор-саксофон, на поставка до тях бяха изправени баритон-саксофон и кларинет с мундщуци. Стаята миришеше слабо на цигарен дим, само частично замаскиран от благовония.

Обърнах се и видях Гленрой Брейкстоун да ми се усмихва. Разбрах, че е забелязал изненадата ми.

— Не знаех, че свирите на кларинет и на баритон — казах.

— Свиря, но само в тая стая — отговори той. — В Париж през 1970 си купих сопран, но така се измъчих, че го подарих. Сега мисля да си купя пак, та пак да се изтормозя.

— Обожавам „Синя роза“ — казах. — Снощи я слушах.

— Да, хората си падат по тия баладични албуми — той се вгледа в мене за миг, забавлявайки се. — Хората като вас трябва да идат да си купят нови записи вместо да слушат все същото отново и отново. Записах нов албум с Томи Фланъгън в Италия миналата година. Използвахме триото на Томи — много си падам по него — той тръгна към вратата на спалнята. — Искате ли плодов сок или нещо такова? Имам много хубави сокове, манго, папая, пешън фрут, какво ли не.

Казах му да ми даде каквото има и той влезе в спалнята. Аз започнах да разглеждам снимките и афишите.

Той се върна с две високи чаши и ми подаде едната. Замахна със своята към това, което разглеждах.

— Такава е работата. Всичко е в Европа. След една седмица заминавам за Франция за фестивалите. Докато съм там, ще направя записи с Варен Ваше, всичко е уговорено, после ще изкарам остатъка от лятото в Англия и Шотландия. Ако имам късмет, ще се уредя на морско пътешествие и ще направя един-два джазови празника. Звучи велико, но не е. Повечето време прекарвам тук, упражнявам свирките си и слушам хората, които обичам. Честна дума — той отново се усмихна. — И аз почти винаги слушам стари записи. Харесва ли ви сока?

Той изчака да позная от какво е. Опитах. Нямах представа от какво е.

— Манго ли е?

Той ме погледна възмутено.

— Май не разбирате много от плодови сокове. Това е папая. Усещате ли колко е сладък? Това е естествена сладост.

— От кога живеете в „Сейнт Олуин“?

Той кимна.

— От много отдавна. Когато най-напред дойдох през четиридесет и пета, стаята ми беше на третия етаж, много навътре, защото исках да мога да репетирам в стаята си. През шестдесет и първа Ралф Рансъм ми каза, че мога да се нанеса в една от големите стаи на седмия етаж за същия наем, след като предишния наемател беше умрял. Това беше щедро от страна на Ралф, защото точно тогава музикалният бизнес отиде по дяволите и аз не винаги имах да си плащам. След като Ралф продаде хотела, договорих се с новите хора, преместих се тук и обезопасих мястото.

Попитах го какво значи това.

— Това са единствените стая с нови ключалки.

Спомних си, че някой ми беше казал, че ключалките на „Сейнт Олуин“ не струват.

— Значи ли това, че някой би могъл да задържи ключа, след като напусне хотела, да се върне след една година и да влезе в същата стая?

— Знам само, че ми задигнаха един тенор и един нов кларинет и че това няма да се повтори. Както са сега нещата, имаш си една от ония ключалки, прибираш се вкъщи, намираш в леглото си паркирано тяло. И ако си ченге в Милхейвън, може и да си достатъчно тъп да си помислиш, че някакво момченце Уолтър Драгонет го е намърдало там — той се отмести от стената и направи жест към столовете. — Много приказвам. Ваш ред е, господин Андърхил.

Седнахме от двете страни на ниска квадратна масичка с пепелник, запалка, пакет „Лъки“ и някакъв плосък черен предмет, който приличаше на огледалце в калъф. Върху калъфа имаше снимка на Крейзи Кат. До него имаше плоска дървена кутия с декоративни инкрустации. Брейкстоун остави пакета си до кутията и запали цигара.

— Мислите ли, че можете да ми кажете нещо ново за убийствата на Синята роза? Много ми е интересно да чуя какво ще е то — той ме изгледа без следа от усмивка. — Заради Джеймс Тредуел.

Казах му за Глендънинг Апшо и за Бъз Ланг и за това как според мене е загинал Уилям Дамрош. Докато говорех, възбудата на Брейкстоун растеше.

— Много добре знам, че всички се залъгваха за Бил Дамрош — каза той. — Първо на първо, Бил идваше отвреме-навреме да ни слуша, докато свирихме в оня клуб на Втора улица, бара „Блак анд тан ривю“. Ходеше там, нали разбирате, имаше запои, но аз това не съм виждал. Просто харесваше нашата музика.

Той пое от дима, изкара го и ме погледна мрачно.

— Значи дъртия Апшо е убил Бил. Но кой уби Джеймс? Джеймс израсна на няколко метра от моите хора и като го чух да свири, взех го в оркестъра. Преди четиридесет години беше. Но рядко минава седмица, без да се сетя за него.

— Убийството наранява оцелелите — казах.

Той ме погледна стреснато, после кимна.

— Да. Така е. Два месеца след това за нищо не ставах — не можех да хвана свирката — той потъна в себе си за момент и записът на Нат Коул свърши. Брейкстоун като че ли не забеляза. — Защо казвате, че тоя, който го е убил, сигурно го е познавал?

— Мисля, че е работил в хотела — казах и повторих някои от нещата, които си бяхме говорили с Том Пасмор.

Той отметна глава назад и ме погледна лукаво.

— Значи познавате Том? Седите си с Том в хубавата му къщурка на езерото и си приказвате, така ли?

Кимнах, припомняйки си намигването на Том, когато извади адреса на Брейкстоун.

— Защо не ми казахте веднага? Отвреме-навреме, като ни налегне печал, двамата с Том прекарваме вечерта заедно и слушаме музика. Той много обича моите записи на Луис Армстронг — той произнесе с-то в Луис. Замисли се за момент, после ми се ухили, изумен от това, което току-що му беше хрумнало. — Най-после Том се е загрижил за тая история със Синята Роза. Сигурно е чакал вие да се появите и да му помогнете.

— Не, заради новите убийства е — жената, оставена долу в старата стая на Джеймс и оня другия, долу зад хотела.

— Знаех, че ще забележи това — каза Брейкстоун. — Знаех си. Полицията не вижда, но Том Пасмор вижда. Вие също.

— И мъжът на Ейприл Рансъм. Той ме повика.

Гленрой Брейкстоун ме разпита за това, така че му казах за Джон, за „Раздвоеният“ и най-сетне и за сестра ми.

— Значи това момиченце е било сестра ви? Значи баща ви е бил оня работник на асансьора, Ал — той ме изгледа с почуда.

— Да — казах.

— Ал беше добър човек — той искаше да смени темата и погледна към слънчевите прозорци. — Винаги съм мислил, че сестра ви е част от това, което стана. Но когато Бил го намериха мъртъв, не ги беше грижа какво е правилно, стига да е прегледно на вид.

— И Дамрош ли мислеше така?

— Точно това ми каза долу в бара — той допи сока си. — Искате да си спомня кой е бил уволнен тогава? Преди всичко Ралф Рансъм никога не уволняваше лично. Боб Бандолайър и нощния управител Дики Лъмбърт правеха това.

Може би Синята роза беше принудил Бандолайър да си сменя телефона на два пъти.

— Така. Спомням си едно пиколо, Тайни Рагълс, той беше уволнен. Тайни влизаше понякога в празните стаи, взимаше си хавлии и други глупости. Злият Боб го хвана и го уволни. Имаше и един Лопес, викахме му Нандо, работеше в кухнята. Нандо умираше за кубинска музика и имаше две плочи с Мачито, които понякога ми пускаше. Боб Бандолайър го изгони, каза, че прекалено много ядял. А той имаше приятел Егс — Егс Бенсън, но ние му викахме Егс Бенедикт. Боб изхвърли и него и двамата отидоха във Флорида, струва ми се. Това се случи един-два месеца преди Джеймс и другите да бъдат убити.

— Значи те не са убили никого.

— Ако не броим бутилките — той се смръщи на празната си чаша. — Пиянство и кражби, за това ги уволняваха обикновено — той изглеждаше притеснен, после се опита да смекчи казаното. — Истината е, че всеки, който работи в хотел, влачи това-онова отвреме-навреме.

— Може ли да си представиш друг, който би имал зъб на Ралф Рансъм?

Гленрой поклати глава.

— Ралф си беше наред. Тоя човек никога не е имал врагове. Дики и Боб Бандолайър, те биха могли да имат врагове, защото пъдеха някои хора и се замесваха в разни неща. Мисля, че Дики имаше далавера с перачницата, такива неща.

— Какво стана с него?

— Падна и умря точно на бара долу преди двайсет години. Удар.

— Ами Бандолайър?

Гленрой се усмихна.

— Тоя трябваше да получи удар. На Дики не му пукаше, но дъртият Боб не се е отпуснал нито един ден в живота си. Най-праволинейният тип, когото съм виждал. Инфарктна работа! Злият Боб, такъв си беше. Сбъркал си беше професията — трябвало е да сложат Злият Боб да чисти тоалетни, човече, той би ги лъснал да светкат като коледни лампички. Той не трябваше да отговаря за хора, защото хората никога няма да станат такива чистачки, каквито ги искаше Боб Бандолайър — той поклати глава и запали нова цигара. — Боб беше много лъснат с клиентите, но с подчинените си беше гадняр. Като някакъв бог се държеше. Никога не те виждаше, тоя човек никога не виждаше другите хора, виждаше само дали ще сбъркат стъпката или не. А като подхване за религията…

— Ралф ми каза, че бил религиозен.

— Е, има разни начини човек да е религиозен, както знаете. Църквата, дето ходех като малко дете, се отнасяше до щастието. Всички пееха през цялото време. Боб обаче, Боб смяташе, че религията се отнася до наказанието. Според Боб светът беше зло, нищо друго. Почнеше ли веднъж, казваше гадни, налудни неща.

Той се изсмя, искрено забавлявайки се с някакъв спомен.

— По едно време Боб реши, че всички от дневната смяна трябва да се събират за молитва в началото на смяната. Трябваше да се събират в кухнята пет минути преди да започнат работа. Предполагам, че повечето са дошли, но Боб Бандолайър почнал да им разправя как Бог винаги наблюдава и как, ако не си гледаш работата, Бог ще те осъди цяла вечност да ти вадят ноктите. Така се разпалил, че смяната закъсняла десет минути и Ралф му казал, че няма вече да има молитвени събрания.

— Жив ли е още?

— Ако питате мене, прекалено голям проклетник е, за да умре. Пенсионира се през седемдесет и първа или седемдесет и втора, някъде там. Седемдесет и първа, мисля. Сигурно е отишъл някъде, където може да направи още много хора нещастни.

Бандолайър се беше пенсионирал една година преди да изчезне и да остави къщата си на Дъмки.

— Имате ли представа къде бих могъл да го намеря?

— Тръгнете по белия свят, докато стигнете място, където всички едновременно скърцат със зъби, това е всичко, което мога да ви кажа — той отново се изсмя. — Я да пуснем пак малко музика. Има ли нещо, дето искате да чуете?

Попитах го дали иска да пусне своя диск с Томи Фланъгън.

— Мога да го понеса, ако вие можете — той скочи и издърпа един диск от полицата, постави го и натисна копчетата. От колоните се разнесе просторен, бляскав звук — инструментално изпълнение на една песен на Чарли Паркър, която се казваше „Синя птица“. Гленрой Брейкстоун свиреше с цялата си страстна изобретателност и все така умееше да преобръща във въздуха дълги, флуидни фрази.

Попитах го защо винаги е живял в Милхейвън вместо да се премести в Ню Йорк.

— От тук мога да замина навсякъде. Паркирам колата си при О’Хеър и стигам до Ню Йорк за по-малко от два часа, ако имам да правя нещо там. Но Милхейвън е много по-евтин от Ню Йорк. А и сега вече знам повечето от нещата, които стават тук, нали разбирате? Знам от кого да се пазя — хора като Боб Бандолайър. Без да се мръдвам от прозореца си мога да видя половината от Милхейвънските събития.

Това ми напомни видяното в ресторанта и аз го попитах какво е.

— Мъжете на масата в дъното ли? Тъкмо затова ви казвах, нещата, от които човек гледа да се пази.

— Престъпници ли са?

Той присви очи и ми се усмихна.

— Да речем, че това са хора, които знаят разни неща. Те говорят с Били Риц. Той може да им помогне или да не им помогне, но те всички знаят едно нещо. Били Риц ще се постарае животът им да тръгне на зле, ако го прескочат.

— Гангстер ли е? Мафиот?

— Нищо подобно. По средата е. Той е посредник. Не казвам, че не извършва по някоя и друга мръсотийка отвреме-навреме, но той се занимава предимно с уреждането на определени сделки. И ако не говориш с Били Риц, така че той да говори с хората, с които той говори, можеш да свършиш зле.

— Какво ще стане, ако не се хванеш на играта?

— Предполагам, ще се окаже, че така или иначе през цялото време си я играл, само че без да знаеш.

— С кого говори Били Риц?

— Човек не иска да знае, ако иска да живее в Милхейвън.

— Толкова ли е дълбока корупцията в Милхейвън?

Той поклати глава.

— Човек по средата, който помага и на двете страни, всички имат нужда от човек като Били — той ме погледна, опитвайки се да отгатне дали съм толкова наивен, колкото изглеждам. После погледна часовника си. — Знаете ли, има шанс да го зърнете, ако сте толкова любопитен. По това време Били обикновено преминава по улица „Уидоу“ и свършва малко работа в заведението „Хоум Лаундж“.

Той стана и аз го последвах до прозореца. Погледнахме надолу от деветия етаж към паважа. Сянката на „Сейнт Олуин“ помрачаваше улица „Уидоу“ и падаше под рязък диагонал върху тухлените сгради от другата страна. Едно дребно мъжле с миниатюрна бейзболна шапка влезе в бакалията надолу по улицата и една дребна женичка буташе към „Ливърмор“ количка с размерите на грахово зърно.

— Човек като Били трябва да спазва режим — каза Гленрой. — Хората трябва да могат да го намират.

От дъното на „Уидоу“ се зададе полицейска кола и спря пред стария тухлен блок от другата страна на заложната къща. Една от униформите в колата излезе и тръгна по улицата към бакалията. Беше Съни Беринджър, ченгето с вид на крачещо синьо дърво. Вратата на „Хоум Плей“ се отвори и един мъж като варел с бяла риза и сиви панталони излезе и се облегна пред бара. Съни мина покрай него, без да го погледне.

— Това ли е той?

— Не, това е един тип Франки Уолдо. Продава на едро месо. Месо от Айдахо. Като се изключат две години, Айдахо доставяше всичкото месо за хотела в годините, в които имаше обслужване по стаите. Но както виждате, Били закъснява, а Франки иска да говори с него. Чуди се къде е.

Франки Уолдо зяпаше към входа на „Сейнт Олуин“, докато Съни излезе от бакалията с две чаши кафе. Преди Съни да стигне до него, Франки се върна в бара. Съни се качи в колата си. Един микробус и един пикап преминаха и завиха по „Ливърмор“. Патрулната кола се отлепи от бордюра и потегли по улицата.

— Ето го — каза Гленрой. — Вижте какво ще направи Франки сега.

Видях дъното и периферията на тъмносива шапка, килната на тила на мъж, който прекосяваше тротоара пред входа на хотела. Франки Уолдо изскочи отново и задържа вратата отворена. Били Риц слезе от бордюра и тръгна да пресича „Уидоу“. Носеше свободен сив костюм с широки рамене и вървеше, без да бърза, почти шляейки се.

Риц се приближи до Уолдо и му каза нещо, при което другият сякаш се разтопи от облекчение. Уолдо потупа Риц по гърба и Риц влезе през отворената врата като коронована особа. Уолдо се вмъкна след него, преди вратата да се е захлопнала.

— Нали виждате, Били излъчва известна благонамереност — Гленрой се отдръпна от прозореца. — Но не ви трябва да виждате Били Риц по-отблизо.

— Може да му е казал, че „Сейнт Олуин“ отново ще въведе обслужване по стаите.

— Де да беше — отдалечихме се от прозореца и Гленрой Брейкстоун ме погледна по начин, който ми подсказа, че съм му отнел достатъчно време.

Тръгнах към вратата, но ми хрумна нещо.

— Предполагам, че местната компания „Айдахо“ е продавала месо на хотела по време на убийствата на Синята Роза?

Той се усмихна.

— Така се предполагаше. Но реално, нали знаете, беше друг.

Попитах го какво значи това.

— Нали ви казах, че управителите въртяха по някоя и друга далаверка? Ламбърт получаваше резен от перачницата, а Злият Боб намазваше от месото. Ралф Рансъм така и не научи. Боб правеше фалшиви фактури, които до една имаха знак „платено“, когато стигаха до бюрото на Ралф.

— Как разбрахте за това?

— Нандо ми каза веднъж като се беше гипсирал. Двамата с Егс разтоварваха камиона всяка сутрин, точно в началото на смяната си. Но вие вече знаехте това, нали?

— Как бих могъл?

— Нали казахте, че „Сейнт Олуин“ свързва всички убийства?

Тогава осъзнах за какво говори.

— Местният месар, който е поел договора за месото, е бил Хайнц Стенмиц, така ли?

— Разбира се, че той. Каква иначе му е връзката с хотела?

— Никой никога не е казал това на полицията.

— За какво да го казва?

Благодарих на Гленрой и пристъпих към вратата, но той не се помръдна.

— Не ме попитахте какво мисля за смъртта на Джеймс. А това е причината, поради която ви поканих тук най-напред.

— Помислих си, че ме поканихте, защото знам кой е написал „Щедър живот“.

— Всеки трябва да знае кой е написал „Щедър живот“ — каза той. — Интересува ли ви, или не? Не мога да ви кажа кой е бил уволнен точно тогава и не мога да ви кажа как да намерите Боб Бандолайър, но мога да ви кажа каквото знам за Джеймс. Ако имате време.

— Моля ви — казах. — Трябваше аз да попитам.

Той направи крачка към мене.

— Тук сте прав. Слушайте. Джеймс беше убит в стаята си, нали така? В леглото си, нали така? Знаете ли в какво е бил облечен?

Поклатих глава, проклинайки се, задето не бях прочел полицейските доклади по-внимателно.

— В абсолютно нищо. Знаете ли какво значи това? — той не ме остави да отговоря. — Значи, че е станал от леглото си да отвори вратата. Знаел е кой е бил отвън. Джеймс беше млад, но не беше глупак освен за едно единствено нещо. Пички. Джеймс искаше да нашиба всичко, което изглеждаше добре и се случеше на пътя му. В тоя хотел имаше няколко хубавки камериерки и Джеймс се сближи с една от тях, Джорджия Маккий, по времето, когато свирихме в „Блак анд тан“.

— Кога беше това?

— През септември 1950. Два месеца преди да го убият. Заряза я, както зарязваше всички други момичета, с които се имаше. Започна да се среща с едно момиче, което работеше в клуба. Джорджия започна да идва и да прави скандали, докато спряха да я пускат в клуба. Искаше Джеймс да се върне — той се стараеше да разбера хубаво какво ми казва. — Винаги съм смятал, че Джорджия Маккий е отишла в стаята на Джеймс, убила го е и е направила така, че да изглежда като че ли оня, дето е убил оная курва, е убил и него. Той е отворил вратата. Или пък тя е влязла вътре с ключа си. И в двата случая Джеймс не би се противил, ако си е помислил, че се връща да спи с него.

— Казахте ли това на полицията?

— Веднага след като Джеймс беше убит, напусна хотела и се премести в Тенеси. Мисля, че имаше роднини там. Честно казано, надявам се, че в някой бар са я наръгали с нож.

Двамата се гледахме безмълвно за няколко секунди.

— Джеймс заслужаваше повече живот — каза най-сетне Гленрой. — Той имаше какво да даде.

14

Все още беше прекалено рано да се обаждам у Том Пасмор, така че попитах чиновника на гишето дали има указател на Милхейвън. Той отиде в офиса си и се върна с тлъста книга в ръка.

— Как е днес Гленрой?

— Добре е — казах. — Не е ли така винаги?

— Не е, но винаги е Гленрой.

Кимнах и разлистих книгата до С. Дейвид Сънчана бе вписан с адрес на „Бейбъри Лейн“, което звучеше като да е Елм Хил. Записах си номера на листа, който Том ми бе дал, след което реших да погледна за Оскар Рицман на „Фон дю лак“. Може би той би ми казал нещо за мистериозния Уилям Рицман.

От телефонния автомат във фоайето на „Сейнт Олуин“ набрах номера на Сънчана и го оставих да звъни дълго, преди да затворя. Сънчана бяха сигурно единствените на Елм Хил, които нямаха телефонен секретар.

Излязох и тръгнах обратно към старата къща на Боб Бандолайър. Сигурно той е знаел нещо, помислих си — може да е видял Джорджия Маккий да излиза от стаята на Джеймс Тредуел и да я е изнудил, вместо да я предаде в полицията.

Свърнах по Седма южна, взрян в краката си, отминах къщата на Милхаузър и едва тогава видях Франк Белнап да ми маха от предната си морава. Той ми направи знак да го изчакам, където съм и бързо тръгна към мене. Когато се приближи, погледна назад към верандата и ми направи знак да вървя към „Ливърмор“.

— Казах на Хана, че отивам на разходка — каза ми той. — Минах няколко пъти нагоре-надолу по улицата, докато ви чаках да се върнете.

Той посочи с глава към булеварда и двамата извървяхме достатъчно разстояние, за да е сигурен той, че жена му няма да го види да разговаря с мене.

— Какво има? — попитах.

Той още се бореше със себе си.

— Аз видях оня военен, дето изхвърли семейство Дъмки от съседната къща. Той се върна на другия ден да провери какво става. Хана беше на пазар. Аз излязох да поприказвам с човека, когато той си тръгваше, и той беше груб и нещо по-лошо, господине. Да си кажа правичката, уплаши ме. Не беше едър, но изглеждаше опасен — би ме убил на място и аз го знаех.

— Какво се случи? Заплаши ли ви?

— Ами да — Белнап се намръщи. — Мисля, че тоя приятел тъкмо се връщаше от Виетнам и мисля, че не би се спрял пред нищо. Аз уважавам военните, трябва да знаете това, и мисля, че това, което направихме с тези момчета, е срамота. Но тоя човек, той беше нещо особено.

— Какво ви каза?

— Каза да забравя, че съм го виждал. Ако пророня думица за него или за делата му, ще ми запали къщата. Не се шегуваше. Имаше вид като да е изгорил доста къщи в живота си, такива, дето ги виждаме по новините — Франк се доближи към мене и от него лъхна застоялият му дъх. — Разбирате ли, той каза, че няма да имам проблеми, докато се държа така, сякаш не съществува.

— Аха — казах. — Разбирам.

— Ясно ви е, нали?

— Това е мъжът, когото Хана виждала нощем — казах.

Той кимна неистово, сякаш главата му беше на пружина.

— Все й повтарям, че си измисля. Може да не е той — това беше още през седемдесет и трета, когато той ме предупреди. Едно нещо ще ви кажа, ако това е той, не знам какво прави там вътре, но със сигурност не плаче.

— Благодаря ви, че ми казахте.

Той ме погледна колебливо, чудейки се дали не е сбъркал.

— Мислех си, че може да ви интересува кой е.

— С униформа ли беше?

— Да. Имах чувството, че още не се е сдобил с цивилни дрехи.

— Каква униформа беше?

— Имаше куртка с бронзови копчета, но всичките работи, разните нашивки бяха откъснати.

Това нямаше да помогне.

— А после не е имало следа от него, докато Хана го е видяла в къщата през нощта.

— Надявах се, че е умрял. Може пък да е някой друг тоя, дето тя вижда?

Отговорих му, че не знам, и той бавно се отдалечи към къщата си. Погледна назад към мене на два пъти, все още чудейки се дали е постъпил правилно.

15

Влязох в белия понтиак и подкарах обратно по „Ливърмор“ и през сянката на долината.

Излязох от магистралата при Елм Хил и тръгнах наслуки през поредица от тихи улички, търсейки „Бейбъри Лейн“. В Емл Хил се харесваха двуетажни имитации на колониалния стил със сложни комплекти от люлки в дългите задни дворове и с орнаментално изписани имена върху табели, забодени до алеята към гаража: СЕМ. ХАРИСЪН, СЕМ. БЪРНАРД, СЕМ. РЕЙНОЛД. Почти всички пощенски кутии имаха размерите на половин кофа за боклук и бяха украсени с картинките на летящи патици, червени плевни край езерца или подскачащи пастърви.

В центъра на Елм Хил имаше паркинг пред полукръг от сиви магазини в колониален стил. Оттатък улицата беше хълмът, където някога са били брястовете^[2]. Сега там имаше историческа табелка и две пресичащи се пътеки с гранитни пейки. Купих си карта в книгопродавницата „Буки, буки“ и седнах с нея на една от пейките от другата страна на улицата. „Бейбъри Лейн“ започваше точно зад пазарния център при Общината, извиваше покрай едно езерце и се луташе около километър, преди да се пресече с „Плъм Бароу Уей“, която отпердашваше право на север обратно на магистралата.

Първите половин дузина къщи в непосредствено съседство до тантурестата сграда на Общината бяха скромни, овехтели дървени кутии с по-късно добавени веранди и бяха най-старите постройки, които видях в Елм Хил, някъде от двайсетте и трийсетте години. Щом „Бейбъри Лейн“ отмина езерцето, отново бях сред белите и сиви колониални имитации. Следях номерата, покрай които минавах. Най-сетне стигнах до дълга права редица от дъбове, които някога са отбелязвали синора на ферма.

От другата страна на границата имаше двуетажна, леко разнебитена фермерска къща с остъклена веранда, напълно извън стила на квартала. Два сиви контейнера за пропан прилепваха до едната страна на къщата, а към килнатия на една страна гараж с обикновени неавтоматични врати водеше коловозна алея. Излинелият номер върху нормалната пощенска кутия съответстваше на номера върху моя лист. Сънчана бяха купили изконната фермерска къща на тоя парцел, след което пред очите им бе израснало оптимистично възсъздаване на Ривъруд. Минах по коловозите, докато стигнах гаража, изключих двигателя и излязох от колата.

Тръгнах покрай остъклената веранда и изпробвах вратата на верандата, която се отвори. Избелели от слънцето плетени столове бяха поставени под прозореца на средата на верандата. Почуках на входната врата. Никой не отговори. Знаех, че няма никой. В края на краищата аз просто се спасявах от Рансъмови. Извърнах се и видях да ме гледа мъж, застанал до редицата дъбове от другата страна на улицата.

Мрежата на остъклената врата го превръщаше в изправен силует от черни точици. За миг усетих страховита заплаха и без въобще да мисля, стъпих настрани и клекнах до един от плетените столове. Мъжът не се беше помръднал, беше изчезнал.

Бавно се изправих. Нервите ми нададоха писък. Мъжът беше изчезнал сред колонадата от дъбовете. Излязох през остъклената врата и тръгнах към „Бейбъри Лейн“, следейки дали нещо ще се раздвижи в редицата грамадни дървета. Може да е бил съсед, помислих си, който се е чудел какво правя на верандата на Сънчана.

Но знаех, че не е бил никакъв съсед.

Нещо не се движеше сред дъбовете. Пресякох улицата по диагонал, така че да виждам между дърветата. Разделяха ги около два метра трева. Не се виждаше никакво човешко същество. Редицата дъбове свършваше при улицата зад „Бейбъри“, където навярно е свършвал парцелът на някогашната ферма. Невидима сред преплитащите се улички на източния Елм Хил, една кола запали и се отдалечи. Обърнах се по посока на шума, но видях само люлките и задните стени на къщите. Сърцето ми още биеше до пръсване.

Пресякох обратно улицата и изчаках в понтиака половин час, но Сънчана не се върнаха. Най-сетне написах името и телефона на Джон в края на една бележка, където казвах, че искам да говоря с тях за Боб Бандолайър, откъснах листчето от тефтера си и се върнах на остъклената веранда. Завъртях топката на входната им врата и вратата се отвори. Утайката от чувството за опасност, което току-що бях преживял, се надигна, сякаш празната къща ме застрашаваше.

— Хей, има ли някой вкъщи? — извиках, наведен към стаята, но не очаквах отговор. Оставих бележката върху полираните дъски пред кафяв, овален килим на пода на всекидневната, затворих вратата и се върнах в колата.

16

След два изхода по магистралата на изток от стадиона поех по „Тютония авеню“ и тръгнах на север, дълбоко в централната жилищна секция на Милхейвън. Не бях сигурен къде точно се намира „Фон дю лак драйв“, но си мислех, че се пресича с „Тютония“, така че подкарах покрай редица от малки магазинчета и закусвални, следейки за уличните знаци. Когато стигнах до светофара при „Фон дю лак драйв“, след бърза преценка тръгнах надясно.

„Фон дю лак“ беше широка улица с шест платна, която започваше при езерото и след това пресичаше Милхейвън по диагонал. В тоя далечен западен край по белите тротоари нямаше дървета и слънцето припичаше редиците от кооперации от 30-те години и къщите, които стояха от двете страни на улицата. От момента, в който тръгнах от Елм Хил, поглеждах към огледалцето на всеки две секунди.

Подобно на съседните й две напълно еднакви бетонни къщи, 5460 имаше черни щори и плосък покрив. И трите бяха боядисани в еднакъв бледожълт цвят. Собствениците на двете къщи отстрани се бяха опитали да смекчат суровите фасади, засаждайки лехи с цветя покрай пътеките си и около къщите, но къщата на Оскар Рицман приличаше на затвор с щори.

Преди да почукам на вратата, огледах се нагоре и надолу по празната улица.

— Кой е? — попита глас от другата страна на вратата.

Казах си името.

Вътрешната врата се отвори едва-едва. През стъклото на външната врата видях висок, едър и плешив над седемдесетгодишен мъж, който внимателно ме разучаваше. Това, което видя, очевидно не го застрашаваше, защото той отвори докрай вратата и се доближи до мрежата на остъклената врата. Имаше едър гръден кош и дебел врат като атлет, и носеше каки шорти и износена синя фланелка.

— Мене ли търсите?

— Ако вие сте Оскар Рицман, вас — казах.

Той отвори остъклената врата и стъпи достатъчно навътре в нея, за да запълни рамката. С рамо придържаше вратата отворена. Погледна надолу към мене, любопитен да чуе какво имам да му кажа.

— Ето ме. Какво искате?

— Господин Рицман, надявах се, че ще можете да ми помогнете да намеря един от съдружниците в една Милхейвънска корпорация.

Той завъртя брадичката си на една страна с израз едновременно скептичен и развеселен.

— Сигурен ли сте, че ви трябва Оскар Рицман? Този Оскар Рицман?

— Чува ли сте за една компания, която се казва „Елви холдингс“?

Той се замисли.

— Не.

— Чувал ли сте за Андрю Белински или Лиън Кейсмънт?

Рицман поклати глава.

— Третият съдружник се казва Рицман и тъй като вие сте единственият Рицман в указателя, вие сте последната ми надежда.

— Каква е тая работа? — той се наведе напред, все още не враждебно, но не и любезно. — Първо на първо, кой сте вие?

Повторих му името си.

— Опитвам се да помогна на един стар приятел, та искаме да получи информация за тая компания, „Елви холдингс“.

Той се мръщеше срещу ми.

— Излиза, че единственият истински съдружник от „Елви холдингс“ е мъж на име Уилям Рицман. Не можем да отидем в офисите им, защото…

Той излезе през отворената врата, стъпи на земята и ме ръгна яко в гръдния кош.

— Оскар звучи ли ви като Уилям?

— Мислих си, че може да сте баща му.

— Може всичко да си мислите — той пак ме бутна и пристъпи, така че аз преплетох крака назад. — Няма да търпя безчестни копелдаци като вас да се навъртат тук и да ми досаждат и се махайте от двора ми преди да съм ви отвъртял една.

Не се майтапеше. С всяка секунда все повече побесняваше.

— Просто се надявах, че можете да ми помогнете да намеря Уилям Рицман. Това е всичко — вдигнах ръце да му покажа, че нямам желание да се бия.

Лицето му застина и той направи крачка към мене. Отскочих назад, един огромен юмрук изпълни полезрението ми и въздухът пред лицето ми се раздвижи. В следващия миг той беше на един метър от мене, със събрани юмруци и с лице, алено от гняв.

— Тръгвам — казах. — Не съм искал да ви досаждам.

Той отпусна ръце.

Остана на моравата, докато влязох в колата. После се завъртя и се помъкна обратно в къщата си.

Върнах се на „Илай Плейс“ към истинската си работа.