Питър Строб
Гърло (18)

2

На следващия ден беше неделя и декември все още се преструваше, че е средата на октомври. Станах късно и си сложих яке, а да изляза за закуска и разходка, преди да довърша последните поправки. Сохо не се отдава така неуморно на коледната суетня, както центъра на Манхатън, но все пак видях неколцина Дядо Коледи и блещукащи елхи, покрити с изкуствен сняг, по витрините, а в кафенето, където закусих кроасан с бадеми и две чаши френско кафе, се разнасяше бавен бароков екстаз, който най-сетне разпознах, че е Коледният концерт на Корели. След това си дадох сметка, че съм в кафенето, където се бях отбил, точно преди да видя Алън Стоун да излиза от колата си. Струваше ми се, че това се е случило не преди месеци, а преди години — спомних си тези седмици, когато бях изписвал по двайсет страници на нощ, почти триста страници общо, и открих, че жалея по изчезването на това екстатично, магично състояние. За да го открия отново, ако то можеше да бъде открито без смущенията, които го заобикаляха, би трябвало да напиша друга книга.

Когато се върнах в жилището си, телефонът започна да звъни, още докато пъхах ключа в ключалката. Отворих вратата и се втурнах вътре, захвърляйки якето си, докато вървях. Телефонният секретар се включи преди да стигна до бюрото. Чу се гласът на Том Пасмор:

— Здравей, тук е великият детектив от „Ийстърн шор драйв“. Имам смесени новини за тебе, така че…

Вдигнах.

— Тук съм — казах. — Здравей. Какви са смесените новини? Нови невероятни събития в Милхейвън?

— Ами имаме тридневна снежна виелица. Като се отчете ефекта от вятъра, температурите се равняват на осем под нулата. Как върви книгата ти?

— Готова е — казах. — Защо не дойдеш насам да ми помогнеш да отпразнувам?

— Може и да дойда. Ако въобще спре да вали сняг. Мога да дойда за празниците. Сериозен ли си?

— Разбира се — казах. — Излез от оня хладилник и прекарай една седмица в слънчевия Ню Йорк. Много ще се радвам да те видя — направих пауза, но той не каза и аз предусетих смразяващ хлад. — Цялото вълнение сигурно вече е отминало, нали?

— Определено — каза Том. — Ако не се брои голямото преместване на Изобел Арчър — тя получи работа в национален канал и се премества в Ню Йорк след няколко седмици.

— Това едва ли са смесените новини, заради които се обаждаш.

— Не. Смесените новини се отнасят до Джон Рансъм.

Изчаках.

Том каза:

— Чух го по новините тази сутрин — обикновено слушам новините, преди да си легна. Джон е загинал в автомобилна злополука около два часа миналата нощ. Било е насред виелицата и той е бил съвсем сам на магистралата изток-запад. Блъснал се е право в страничната ограда. Отначало са мислели, че е случайност, подхлъзване или нещо такова, но после са установили, че е имал три пъти по-високо съдържание на алкохол в кръвта си от позволеното.

— Може да е било случайност — казах, представяйки си как Джон се носи през бурята посред нощ, стискайки водка за триста долара между бедрата си. Представата ми беше за безкрайна нощ, почти демонична в отчаянието си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не — казах. — Мисля, че е самоубийство.

— И аз — каза Том. — Горкото копеле.

Това щяха да са последните думи за Джон Рансъм, ако не беше писмото, което намерих същия следобед в кутията си по силата на едно от онези съвпадения, които са забранени в романите, но с които реалният живот често се забавлява.

За да прибера пощата си трябва да изляза от жилището си и да сляза до редицата с кутии във входа, който е в съседство с вратата за „Сайгон“. Пощата обикновено идва около четири следобед и понякога аз изпреварвам пощальона. Като всички писатели, аз съм вманиачен по отношение на пощата, от която идват пари, договори, рецензии, проценти, писма от почитатели и „Пъблишърс уийкли“, където мога да следя как вървя аз самият и неизброимите ми колеги. В деня, когато се чух с Том, слязох късно, понеже исках да свърша с поправките, и когато най-сетне слязох, видях, че кутията ми е претъпкана с писма. Веднага захвърлих в голямата кофа за боклук, която сме поставили под кутиите, всички пликове, покрити с печатни букви, всички апели за пари, всички предложения да се абонирам за езотерични литературни списания, публикувани от университети. Останаха две писма, едно от чуждестранния ми агент, а другото от някаква страна, в която се харесваха екзотични марки. На второто писмо името ми беше изписано с ясни, закръглени букви.

Върнах се горе, седнах на бюрото си и огледах марките на втория плик. Един тигър, огромно плътно цвете, мъж в бяла дреха, нагазил до колене в кафява река. Леко шокиран, установих, че писмото е от Индия. Разкъсах плика и извадих единствения лист прозрачна хартия, леко обагрена в розово.

Драги Тимъти Андърхил,

Закъснях с отговора, тъй като писмото ви се е нуждаело от доста време, за да ни достигне. Адресът, който сте използвал, е доста неясен. Но както виждате, писмото все пак пристигна! Питате ме за вашия приятел Джон Рансъм. Трудно ми е да ви отговоря. Вие разбирате, че ми е невъзможно да навлизам в подробности, но мога да ви кажа, че тук в ашрама бяхме развълнувани от състоянието на вашия приятел, когато той дойде при нас. Той страдаше. Той молеше за помощ. В края на краищата обаче бяхме принудени да го помолим да напусне — болезнен момент за всички засегнати. Джон Рансъм въздействаше тук по разрушителен начин. Не можеше да се отвори, не можеше да намери истинското си същество, беше сляп и изгубен сред вечно насилие. И дума не можеше да става да му позволяваме да се върне. Съжалявам, че трябва да ви пиша такива неща за вашия приятел, но се надявам, че духовните му дирения след толкова много години най-сетне да са му донесли покой. Може би това е станало.

Искрено ваша,

Мина

3

Три дни след като бях получил писмото на Мина, бях изпратил по факса копие за Том и бях предал поправките си на Ан Фолгър, преминах отново покрай видеомагазина, същия магазин, покрай който бях преминавал по време на разходките си почти всеки ден, откакто се бях върнал. Този път, буквално нямайки абсолютно нищо за правене, аз си спомних, че по време на безсъниците си бях видял на витрината нещо, което ме беше заинтригувало. Върнах се и разгледах афишите с филмови звезди. Филмовите звезди не бяха много интересни. Може би отново се бях сетил за „Празненството на Бабет“. След това видях съобщението за старите черни филми и си спомних.

Влязох в магазина и наех „От опасни дълбини“, филма, който Фий Бандолайър и аз бяхме гледали в „Белдейм ориентал“, филма, който беше видял нас в момента на най-голямата ни наранимост.

Щом се прибрах, пъхнах го във видеото и пуснах телевизора. Седнах на канапето, разкопчах якето си и изгледах рекламите за други филми от серията, които преминаха по екрана. После преминаха и заглавията и филмът започна. След половин час, разтърсен, увлечен, аз се сетих да сваля якето си.

„От опасни дълбини“ беше като версия от Хичкок на „М“ на Фриц Ланг, едновременно огрубен и одомашнен като за американска публика. Нищо не помнех от сюжета, напълно ми се беше изтрил. Но Фий Бандолайър не го беше изтласкал от своя мозък. Фий Бандолайър беше носил историята със себе си, където и да беше отишъл, във Виетнам, във Флорида, в Охайо и Милхейвън.

Един банкер, изпълняван от Уилям Бенедикс, отвлича дете от една детска площадка, закарва го в едно мазе и прерязва гърлото му. На следващия ден отива в банката, очарова служителите си, председателства съвещания относно заеми и ипотеки. В шест часа се прибира у дома при жена си Грейс, изпълнявана от Айда Люпайно. Един стар училищен приятел на банкера, криминален инспектор, игран от Робърт Райън, пристига за вечеря и започва да говори за един особено смущаващ случай. Случаят се отнася до изчезването на няколко деца. По време на десерта Робърт Райън внезапно изказва опасението си, че децата са били убити. Познават ли те това и това семейство? Уилям Бенедикс и Айда Люпайно поглеждат през масата към приятеля си с лица, изопнати от ужасяващо предчувствие. Техният син, казва Райън, е последното изчезнало дете. „Не“ — извиква Айда Люпайно. — „Тяхното единствено дете?“ Вечерята свършва. След четиридесет и пет минути реално време, три дни филмово време, Уилям Бенедикс предлага на друго момченце да го откара вкъщи и го отвежда в същото мазе. След като го убива, той с обич припява името му над трупа. На следващия ден Робърт Райън посещава родителите на детето, които плачат, докато му показват снимки. Филмът свършва с това как Айда Люпайно се извръща да се обади на Робърт Райън, след като е простреляла мъжа си в сърцето.

Изтръпнал, гледах как вече известните имена се изтъркулват по екрана:

Лени Валънтайн — Робърт Райън

Франклин Бачълър — Уилям Бенедикс

Грейс Бачълър — Айда Люпайно

И после, след имената на различни инспектори, банкови служители и жители на градчето, имената на двете убити момченца:

Феликс Харт — Боби Дрискоу

Майк Хоуган — Дийн Стокуел

4

Извадих касетата от видеото и я поставих обратно в кутията й. Обиколих три пъти жилището си, разкъсван между сълзите и смеха. Мислех си за Фий Бандолайър, дете, което гледаше в един киносалон от място на широката централна пътека в „Белдейм ориентал“; може би Майкъл Хоуган винаги ми беше напомнял за Робърт Райън, а не за Кларк Гейбъл. Най-сетне седнах на бюрото си и набрах телефона на Том Пасмор. Телефонният му секретар се включи след две иззвънявания. В края на двайсет и четиричасовия си ден, Том най-сетне си беше легнал. Изчаках съобщението и казах:

— Тук е Джон Голсуърти от „Гранд стрийт“. Ако искаш да научиш единственото нещо, което още не знаеш, обади ми се веднага щом станеш.

Извадих касетата от кутията и пак я изгледах, мислейки си за Фий Бандолайър, за мъжа, който бях познавал и за първия Фий, детето Фий, моето друго аз, което толкова пъти и на толкова места ми беше дарявано от въображението. Той беше там и аз също бях там, плачех и се смеех едновременно, в очакване телефонът да иззвъни.