Питър Строб
Гърло (10)

2

— Сигурно бъркаш — казах.

Той изсумтя.

— Сигурен съм, че четох за Боб Бандолайър в тези показания.

— Споменават го другите отвреме-навреме. Но той не е работил в хотела по времето на убийствата. Така че Дамрош — изглежда Бандолайър въобще не му е минал през ума.

Мостът беше точно пред нас и аз свих наляво по „Уотър стрийт“. На петнайсетина метра кръчмата „Грийн уоман“ стоеше върху бетонната си плоча срещу жилищните сгради. Върху драсканиците се разхождаха, поклащайки се, гълъби.

На три метра от предната страна на бара една петметрова секция от бетонната плача се спускаше плавно към пътя. Гълъбите се разпляскаха и разлетяха под гумите ми. Преминах бавно от лявата страна на бара. Втората, по-издигната част от кръчмата завършваше в плоска стена с вградена навътре врата.

Минах откъм задната страна на сградата и се мушнах зад нея. Задната стена беше покрита с насмолена хартия. Над задната врата върху високата сляпа фасада имаше два прозореца. Двамата с Рансъм полека затворихме вратите си. Сега вече почти достигнала до моста на „Илиной авеню“, невидимата поради завоя река и поради подобните на затвор стени на една изоставена фабрика, армията се придвижваше. Един напорист, боботещ глас изрева:

— Справедливост за всичко! Справедливост за всички!

Гълъбите се поклащаха върху СКУЗ ДУФАЙ и УБИЙ МА СМРТ.

С периферното си зрение долових бяло сияние и се обърнах към него — ослепителната светлина заливаше като прожектор една гургулица, застанала напълно неподвижно върху асфалта.

Погледнах към бялото, лишено от светлосенки лице на Рансъм над покрива на колата.

— Може би някой е извадил тези страници от досието.

— Защо?

— За да не ги види Ейприл. За да не ги видим ние. За да не ги види никой никога.

— Какво ще кажеш да се опитаме да проникнем в това място, преди шествието да се разпадне? — попита Рансъм.

3

Джон отвори остъклената врата и започна да се бори с топката на дървената. След това блъсна вратата с рамо.

Извадих револвера и застанах зад него. Той отново се мъчеше с топката. Приближих се и видях, че дърпа стоманен катинар. Бутнах го и насочих дулото в ключалката.

— Леко, приятел — Джон избута дулото с пръст. Върна се при колата и отвори багажника. След един мъчителен промеждутък, който навярно е бил по-кратък, отколкото ми се видя, той затвори капака и се върна с дръжката на крик. Отдръпнах се и Джон пъхна пръчката в катинара. След това извади пръчката, докато катинарът не спря, и натисна силно върху горната част на пръчката. Лицето му се сгърчи и раменете му са изпънаха в лененото сако. Лицето му стана мораво. Аз бутнах нагоре долната част на пръчката. Нещо помежду ни омекна като маджун и катинарът се счупи.

Джон залитна напред, а аз почти се сринах назад. Той хвърли пръчката, издърпа счупения катинар и го остави върху бетона до дръжката на крика.

— Какво чакаш? — каза той.

Бутнах вратата и влязох в кръчмата „Грийн уоман“.

4

Стояхме в почти празно помещение. На отсрещната стена имаше стълбище с перила, което отвеждаше нагоре. Кафява пластмасова кушетка с нарязана тапицерия стоеше срещу него, а от лявата ми страна имаше бюро. Разнищен зелен килим покриваше пода. На отсрещната стена имаше още една врата. Джон затвори вратата и по-голямата част от светлината в стария офис изчезна.

— Тук ли видя Рицман да вади нещата от колата си? — попита Джон.

— Колата му беше паркирана отстрани на сградата и предната врата беше отворена.

Нещо над нас прошумоля и двамата вдигнахме поглед към надупчените греди на тавана.

— Искаш ли да огледаш отпред, а аз да се кача горе?

Кимнах и Рансъм тръгна към стълбите. После спря и се извърна. Знаех какво мисли. Извадих колта от колана си и му го подадох с дръжката напред.

Той понесе пистолета към стълбището. Когато стъпи на първото стъпало, направи ми знак да вървя. Пресякох празния офис и отворих вратата към междинната част на сградата.

Дълъг дървен тезгях заемаше средата на помещението. Очуканите тенекиени мивки и друг метален тезгях заемаха насрещната стена. Някога към дебелите дървени подпори върху грубите гипсови стени са били прикрепени шкафове. Счупените тръби, които стърчаха от пода, бяха докарвали газ за печките. Лъч масленожълта светлина падаше върху отсрещната стена. На горния етаж Рансъм отвори скърцаща врата.

Вход без врата водеше към залата за гостите. Около краката ми се разлитаха дебели вълма прах.

Застанах на входа и огледах старото помещение на кръчмата. Оцветеният прозорец затъмняваше деня и го превръщаше в облачен ноемврийски следобед. Точно срещу мене беше извитият край на дългия бар с широк отвор под една панта, така че барманът да може да повдигне нагоре част от дървото. Високи чучури с орнаменти, завършващи като глави на животни и птици, бяха наредени по протежение на бара.

Празни сепарета, неуместни като черковни пейки от седемнайсети век, бяха наредени до стената от дясната страна. Дебел килим прах покриваше пода. Видими като отпечатъци в сняг, двойка следи от стъпки водеше към и после се отдалечаваше от един малък участък върху пода близо до сепаретата. Преминах през отвора на входа. Когато погледнах надолу, видях малки стъпки с дълги пръсти, отпечатани върху прахта.

Завладя ме чувството, че съм се изправял вече на по-ранен етап от живота си пред точно такава празнота. Направих още една крачка напред и чувството се засили, сякаш времето се разпадаше около мене. Някаква смътна музика, която някога бях познавал, но вече не знаех каква е, зазвуча тихо в главата ми.

Мраз прониза тялото ми.

И тогава видях, че в празното помещение има още някой и замръзнах от ужас. Едно дете стоеше пред мене върху прашния под и ме наблюдаваше със страховита, отчетлива подкана. Водата струеше под обречените брястове на „Ливърмор авеню“ и заливаше умиращи мъже, които крещяха сред обезобразени трупове във воняща зелена пустош. Бях го виждал вече, отдавна-отдавна.

И тогава ми се стори, че друго момче, друго дете застана зад него и че ако това дете се протегне към мене, аз ще бъда един от нарязаните трупове.

Райската градина, царството небесно.

Пристъпих още една крачка напред и детето изчезна.

Със следващата крачка се приближих до прозореца. Две четвъртити форми се бяха отпечатали върху прашния слой под прозореца. По ивиците на пода като стафиди бяха разпилени кафяви сачми.

Тежки стъпки се зададоха откъм старата кухня.

— Нещо е изяло дупка с размерите на Небраска върху стената горе. Намери ли кашоните?

— Изнесли са ги — казах. Бях замаян.

— По дяволите — той дойде до мене. — Ето ги къде са били, ясно се вижда — той въздъхна. — Плъховете са се били заели с тези кашони — може би затова Рицман ги е изнесъл.

— Може би — не довърших изречението и прозвуча сякаш се съгласявам с него. Не исках да му кажа, че кашоните може би са били изнесени заради жена ми.

— А това какво е? — Джон показа двойната следа от стъпки към мястото, откъдето те се връщаха обратно. Пищовът се мандахерцаше в ръката му. Той се наведе и изсумтя на това, което видя.

Приближих се зад него. В края на един сектор от дъски висеше пиринчена халка, прикрепена към диск.

— Врата в пода. Може би има нещо в мазето — той се наведе и дръпна халката. Цялата тая част на пода се прегъна о невидима панта и разкри върха на дървена стълба, която се спускаше право надолу в мрака. Усетих миризмата на кръв, тръснах глава и долових само миризмата на мухъл и пръст.

И това вече го бях преживял. Нищо не света не би ме накарало да сляза в мазето.

— Не изглежда много вероятно — каза Джон, — но може би си струва да се хвърли един поглед?

— Долу няма нищо освен… — не можех да кажа какво би могло да има долу.

Тонът ми предизвика вниманието му и той ме погледна внимателно.

— Наред ли си?

Казах, че съм добре. Той посочи с револвера в мрака под кръчмата.

— Имаш ли запалка или кибрит?

Поклатих глава.

Той дръпна предпазителя, наведе се и постави крака си върху второто стъпало. С ръка върху пода сложи другия си крак върху първото стъпало и едва не се строполи в мазето. Остави пистолета и се закрепи с две ръце, докато слезе още две стъпала надолу. Когато раменете му бяха повече или по-малко на равнището на отвора, той грабна пистолета, погледна ме страшно и слезе до долу. Чух го да ругае, след като се хласна в нещо на дъното.

Мирисът на застояла кръв отново ме удари в носа. Попитах го дали вижда нещо.

— Върви по дяволите — отговори ми той.

Виждах оредялата му коса, опъната назад по розовия му, уязвим на вид череп. По-надолу дясната му ръка неефективно държеше пистолета на нивото на шишкавия корем. До един от краката му различих стол за бар със зелена пластмасова седалка. Беше стъпил на него при слизането си от стълбата.

— От едната страна има два прозореца. Има стар улей за въглища и разни други лайна. Чакай.

Той се отдалечи от отвора.

Наведох се, сложих ръка на пода, седнах и провесих крака в бездната.

Гласът на Джон достигна от стотици километри разстояние:

— Държали са кашоните тук, поне за известно време. Виждам някакви гадости… — той ритна нещо, което издаде кух, кънтящ звук, като варел. После каза:

— Тим.

Не исках да сложа крака върху степенките на стълбата. Краката ми сами го направиха. Извъртях се и ги оставих да ме водят надолу.

— Идвай по-скоро, по дяволите.

Щом главата ми премина под равнището на пода, усетих миризмата на кръв отново.

Кракът ми стигна до същия стол за бар, през който Рансъм едва не беше паднал. Ритнах го настрани, преди да стъпя на пръстения под. Джон стоеше с гръб към мене на десетина метра в най-тъмната част на подземието. Прашният правоъгълник на един прозорец пропускаше сноп светлина, която падаше върху стария улей за въглища. До него лежеше килнато голямо, дървено буре. На няколко метра имаше сплъстена купчина от разпокъсани картони и хартия. На половината от разстоянието между мене и Джон друидски кръг от тухли отбелязваше мястото, където някога е била пещта на кръчмата. Мирисът на кръв ставаше все по-силен.

Джон погледна през рамо, за да се увери, че съм слязъл по стълбата.

Приближих се към него и той направи крачка встрани.

Стар фотьойл с черна боя стоеше като разнебитен трон върху пръстения под. Черна боя бе разлята по земята пред него. Дъхът ми спря. Боята блестеше на слабата светлина. Застанах до Джон и той посочи с дулото на колта към три дължини от дебело, окървавено въже. Всяка от тях бе прерязана наполовина.

— Някой е бил застрелян тук — казах. Сам бях изненадан от зловещата разумност в гласа ми. — Който и да е бил, бил е убит със същия нож, с който са разрязали въжетата — тази мисъл ми дойде, дума по дума, докато я изричах.

Той преглътна.

— Ейприл е била намушкана с нож. Грант Хофман е бил убит с нож.

А също и Арлет Монаган, Джеймс Тредуел, Монти Лиланд, Хайнц Стенмиц.

— Мисля, че не е разумно да съобщаваме това на полицията, а? Ще трябва да обясняваме защо сме разбили вратата.

— Можем да изчакаме, докато се появи трупът — казах.

— Той се появи. Човекът в колата на летището.

— Пазачът го е намерил, тъй като от багажника се е отцеждала кръв — казах. — Който го е убил, го е сложил в багажника все още жив.

— Значи е някой друг?

Кимнах.

— Какво, по дяволите става тук?

— Не знам вече дали искам да знам — казах и обърнах гръб към кървавия трон.

— Господи, те може да се върнат — каза Джон. — Защо стоим тук като будали? — той тръгна към стълбата, като ми хвърляше през рамо обезумели погледи. — Какво правиш?

Аз отивах към валмото от картон и смачкана хартия до едната стена на подземието.

— Полудя ли? Може да дойдат!

— Имаш пистолет, нали? — думите отново излязоха от устата ми без никаква връзка с това, което наистина чувствах.

Рансъм зяпна в мене невярващо, после отиде до стълбата и тръгна да се изкачва. Докато аз стигна до намачканата хартия, той беше достигнал върха. Седна на ръба на отвора и вдигна крака. Чух го да се изправя. Стъпките му се отдалечиха към кухнята.

Отпечатъците от два кашона, отчасти прикрити от парчета разкъсан картон, бяха изрязани като следи от стъпки върху пода на мазето. Плъховете, търсещи храна и кабели, бяха оставили недокоснато това, което е било в кутиите, но няколко парчета хартия се валяха сред късчетата разнищен картон.

Клекнах и започнах да ровя в боклука. Тук-там сред хартийките се появяваше фрагмент от писмо, не повече от две-три букви. Оправих един от тях. Част от нещо като буква а беше свързано с ясно изписано р. ар. Арфа? Арабеска? Опитах с друг фрагмент. Ву. Вулва? Овулация? Един малко по-голям фрагмент лежеше на около метър и аз се протегнах да го взема. Стъпките на Джон отбумтяваха към задната част на сградата. Нетърпението му, примесено със запотен и тревожен гняв, пронизваше звука на стъпките му.

Огладих хартийката. В сравнение с другите парченца тя се четеше като книга. Изправих се, опитвайки се да разчета написаното, докато отивах към стълбата.

Най-отгоре с главни букви пишеше АЛЛЪ (празно) ТА (празно) Н. имах чувството, че това означава нещо за мене. След още една празнота идваха цифрите 5, 77,. Под тази легенда пишеше: 160–161, 55. 22. Джейн Райт. Почти просълзена, храбра усмивка при у (празно) тесни джинси, каубойски ботуши, черна къса тениска. Привлекателен бял боклук, опитваща се да см (празно) да се придвижи нагоре. Без деца, съпруг (тук листчето свършваше).

Сгънах хартийката на две и я пъхнах в джоба на ризата си. Подплашен да не би Джон да си е тръгнал, изтърчах по стълбите, без да се хващам отстрани, и скочих от последната пречка направо на пода.

Отвън той кръжеше по цимента, като удряше ключовете от колата по бедрото си и държеше здраво колта със свободната си ръка. Той ми хвърли ключовете със сила.

— Знаеш ли колко близко беше? — каза и вдигна счупения катинар и дръжката на крика. Искаше да каже: колко близко беше да това да те зарежа тук. На няколко пресечки източно от нас тълпата ревеше и скандираше. Джон прокара катинара през металната халка.

Въпреки паниката му не усещах никаква необходимост да се бърза. Всичко, което имаше да става, щеше да стане. Вече беше станало. Нещата щяха да се оправят със сигурност, но дали щяха да се оправят за добро или за зло — това нямаше нищо общо нито с Джон Рансъм, нито с мене.

Когато влязох в колата, Джон Рансъм барабанеше бясно върху таблото. Завих покрай ъгъла на кръчмата. Джон се опитваше да гледа в няколко посоки едновременно, сякаш дузина въоръжени мъже се промъкваха към нас.

— Ще ни измъкнеш ли най-сетне от тук?

— Искаш ли да те оставя вкъщи?

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Искам да отида до Елм Хил и да намеря Сънчана.

Той изохка продължително.

— Какъв е смисълът?

Отговорих му, че знае.

— Не, не знам — каза той. — Тия стари работи са загуба на време.

— Ще те оставя на „Илай плейс“.

Той се срути върху облегалката. Изчаках светофара на „Хърейшо стрийт“ и обърнах по моста. Джон клатеше глава, но каза:

— Добре де. Прахосвай ми бензина.

Спрях на една бензиностанция и напълних резервоара преди да се върна на магистралата изток-запад.

5

„Плъм бароу лейн“ се пресичаше с „Бейбъри“ на един ъгъл, където висока сива сграда в колониален стил, която приличаше повече на адвокатска кантора, отколкото на къща, доминираше над кибритената кутийка оттатък улицата. Това, което бяхме видели в кръчмата, ни караше да възприемаме Елм Хил като грозен и заплашителен.

Къщите и техните табели, колосални пощенски кутии и добре окосени морави, се изправяха към улицата безоки като сградите по „Хърейшо стрийт“. Биха могли да се окажат необитаеми като тях. Вратите на гаражите бяха прилепени към асфалтираните алеи чрез дистанционно управление. Освен нашата, не се виждаше никаква друга кола. Възможно беше ние с Рансъм да сме единствените хора в Елм Хил.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш?

Това беше първото изречение, което Рансъм произнасяше, откакто ме беше поканил да му прахосвам бензина, и то имаше вид на недоволно ръмжене, отправено към страничното стъкло. Бе извъртял целия си торс, за да постави глава върху дясното си рамо.

— Това е тяхната улица — казах.

— Всичко изглежда еднакво — той пренасочи гнева си към пейзажа. Беше, разбира се, прав: всички улици на Елм Хил наистина изглеждаха еднакви.

— Ненавиждам тези безмозъчни градове-играчки.

Миг по-късно:

— Слагат имената си по табелите, за да не си сбъркат къщата, като се прибират вечер.

След нова пауза:

— Знаеш ли срещу какво възразявам? Толкова е грозно.

— Ще те закарам вкъщи и ще се върна тук сам — казах и той млъкна.

От предходния ъгъл къщата изглеждаше почти неповредена. Жена по джинси и сива блуза буташе кашон отзад на старо синьо волво-комби, което бе спряно върху коловозния път към гаража. Зад нея върху тревата имаше висока закривена лампа, завършваща с бял глобус. Късата бяла коса на жената блестеше на слънцето.

Изкарах понтиака върху коловоза и спрях зад волвото. Джон пъхна колта под седалката си. Жената се отдалечи от комбито и хвърли поглед към къщата, преди да ни доближи. Когато излязох от колата, тя се усмихна със срамежлива, почти печална усмивка. Помислила си беше, че сме от пожарната или от застрахователната агенция и направи жест към къщата.

— Ето я.

Лек, неопределен европейски акцент провлачваше гласа й.

— Нямаше да е толкова зле, ако експлозията не беше засегнала целия под чак до спалнята.

Хубостта, която старите й съседи бяха споменали, все още личеше по кръглото й лице под шапката от бяла коса. Саждена черта беше изцапала брадичката й. Тя избърса ръцете си о джинсите и пристъпи напред, за да поеме ръката ми с леко, прямо ръкостискане.

— Много беше страшно, но се оправяме.

От верандата слезе слаб мъж със скулесто лице и корона от сивееща коса. В ръцете си носеше купчина сгънати дрехи. Каза, че веднага ще дойде, отиде до волвото и бутна купчината дрехи до кутията.

Джон застана до мене и госпожа Сънчана се обърна заедно с нас, за да погледне пораженията върху къщата си. Експлозията беше съборила стените на кухнята и покривът се беше сринал в пламъците. От бъркотията стърчаха покривни плочи, извити като листа, и дървени греди. До стената на почернялата всекидневна се виждаха овъглени мебели. Блещукащ хаос от счупени стъкла и порцелан покриваше килнатия под на всекидневната. От развалините лъхаше тежката, погребална миризма на изгорял плат и влажна пепел.

— Надявам се, че ще можем да спасим онези части от къщата, които не са рухнали — каза господин Сънчана. Той говореше със същия лек, напевен акцент като жена си, но не така идиоматично. — Какво е вашето мнение?

— Най-добре ще е да обясня първо — и аз им казах името си. — Оставих ви бележка вчера, в която казвах, че искам да говоря с вас за някогашния ви хазяин на Шеста южна улица, Боб Бандолайър. Разбирам, че това е ужасен момент за вас, но ще съм ви много благодарен, ако можете да ми отделите макар и съвсем мъничко време.

Господин Сънчана се отдалечи, клатейки глава, още преди да съм преполовил тази малка реч, но жена му остана с мене до края.

— От къде знаете, че сме живели там?

— Разговарях с Франк и Хана Белнап.

— Тереза — каза мъжът. Той стоеше пред разрушената веранда и обгорената предна врата. Посочи развалините.

— Намерих бележката ви, когато се върнахме вкъщи, но беше след десет часа и си помислих, че е твърде късно да звъним.

— Ще ви бъда благодарен и за най-нищожната помощ — казах. — Разбирам, че ви се натрапвам.

Джон се беше облегнал на предницата на понтиака, вторачен в разрухата.

— Имаме толкова много работа — каза мъжът. — Това не е важно, да се говори за тази личност.

— Вчера някой ме проследи до тук от Милхейвън — обърнах се аз към нея. — Зърнах го за миг. Когато прочетох за къщата ви в тазсутрешния вестник, зачудих се дали експлозията е била наистина случайност.

— Какво имате предвид — господин Сънчана се върна настръхнал към жена си и мене. Косата му имаше вид на четка и в бялото на очите му се забелязваха червени нишки. — Защото вие сте идвал тук, някой ни е сторил това ужасно нещо? Това е смешно. Кой би направил това?

Жена му остана безмълвна за известно време. После се обърна към мъжа си:

— Нали каза, че имаш нужда от почивка?

— Сър — каза Дейвид, — не сме виждали и не сме разговаряли с господин Бандолайър от десетилетия.

Той прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна още повече.

Жена му отново се обърна към мене.

— Защо ви интересува толкова?

— Помните ли убийствата на Синята Роза? — попитах. Ирисите в черните й очи се присвиха. — Търсех информация, която да има нещо общо с тези убийства, и неговото име изниква във връзка с хотела „Сейнт Олуин“.

— А вие какъв сте? Полицай? Частен детектив?

— Писател съм — казах. — Но това е въпрос, който ме интересува лично. Както и моя приятел — представих Джон, който се приближи да кимне на Сънчана. Те почти не го погледнаха.

— Защо ви интересува лично?

На можех да разбера какво става. Тереза и Дейвид Сънчана бяха застанали пред мене, Дейвид с някаква отегчена нервност, която предполагаше предварително знание за всичко, което смятах да му кажа. Жена му изглеждаше като настръхнало куче-птичар.

Може Дейвид Сънчана и да знаеше какво ще кажа аз, но аз не знаех.

— Преди много време написах роман за убийствата на Синята Роза — казах. Дейвид погледна към къщата, а Тереза се намръщи. — Там последвах основните факти, както се смяташе, на случая и изкарах детектива убиец. Но не знам дали някога съм вярвал в това. Преди около седмица господин Рансъм ми се обади, след като някой беше почти убил жена му и беше написал Синя Роза до тялото й.

— Ах — каза Тереза. — Толкова съжалявам, господин Рансъм. Четох във вестниците. Но не беше ли я убило това момче, Драгонет? — тя хвърли поглед към съпруга си и лицето му се стегна.

Обясних им за случая с Драгонет.

— Не можем да ви помогнем — каза Дейвид. Тереза се обърна към него намръщено и отново ме погледна. Все още не ми беше ясно какво става, но знаех, че трябва да продължа да говоря.

— Имам си своя причина да се опитвам да намеря стария убиец Синята Роза — казах. — Мисля, че това е убиецът на сестра ми. Тя беше убита пет дни преди първата жертва, която му се приписва, и то на същото място.

Джон отвори уста и веднага пак я затвори.

— Имаше случай с малко момиченце — каза Тереза. — Помниш ли, Дейвид?

Той кимна.

— Ейприл Андърхил — казах. — Беше деветгодишна. Искам да знам кой я е убил.

— Дейвид, момиченцето е била негова сестра.

Той промърмори нещо, което прозвуча като немски, завъртян наобратно.

— Има ли някъде в Елм Хил място, където мога да ви почерпя по едно кафе?

— Има едно кафене в кварталния център — каза тя. — А, Дейвид?

Той хвърли поглед към часовника си, после отпусна ръка и внимателно, почти със страх разгледа лицето ми.

— Трябва да се върнем след един час, за да се срещнем с хората от компанията — каза той. Жена му докосна ръката му и той й кимна почти незабележимо.

— Ще оставя моята кола в гаража — каза Дейвид. — Тереза, би ли прибрала здравата лампа?

Направих движение към лампата зад волвото, но той каза:

— Тереза ще го направи.

Той влезе в колата. Тереза ми се усмихна и отиде да вземе лампата. Мъчително бавно, той вкара комбито в дървения гараж. Тя го последва вътре, остави лампата в един ъгъл и застана до колата. Двамата проведоха разговор шепнешком, преди той да излезе от колата. Докато идваха към мене, очите на Тереза не слизаха от лицето ми.

Джон им отвори задната врата на понтиака. Преди да влязат, Дейвид извади бяла носна кърпичка от джоба си и избърса саждите от брадичката на жена си.

6

Като по предварителна уговорка, двамата Сънчана не споменаха нито някогашния си хазяин, нито Синята Роза, докато бяхме в колата. Тереза разказа по какъв чудотворен начин полицаят се беше появил сред дима и ги бе изнесъл през прозореца на спалнята.

— Човекът ни спаси живота, наистина ни спаси, така че не можем да гледаме прекалено трагично на това, което стана с къщата. Нали, Дейвид?

Тя беше говорителката им пред обществото и той се съгласи.

— Разбира се, не можем да гледаме прекалено трагично.

— Ще живеем във фургон, докато си построим нова. Ще го сложим отпред на поляната, като циганите.

— В Елм Хил ще са във възторг от това — каза Джон.

— В хотел ли ще отседнете нощес? — попитах.

— У сестра ми. Тя и мъжът й се преместиха в Елм Хил години преди нас — затова дойдохме тук. Когато си купихме къщата, тя беше единствената на тази улица. Навсякъде около нас бяха ниви.

Следващите ни въпроси извлякоха информацията, че бяха дошли в Милхейвън от Югославия, където в началото на брака си те бяха давали под наем стаи на туристи, докато Дейвид завърши висше образование. Бяха се преместили в Америка в навечерието на войната. Дейвид беше изкарал курсове за счетоводител и в крайна сметка беше получил работа в „Галакс корпорейшън“.

— „Галакс корпорейшън“ ли? — спомних се как Тереза беше казала „това момче Драгонет“. От лявата ни страна слънчевата светлина превръщаше половината от повърхността на езерото в застинало златисто. По позлатената вода на двойки плуваха диви патици. — Значи сте познавали Уолтър Драгонет?

— Той постъпи в моя отдел една година преди да се пенсионирам — каза Дейвид. Не пожелах да задам въпроса, който отново и отново се задава на всеки, притежаващ макар и най-слаба връзка с някоя прославена или печално известна личност. По същия начин постъпи и Джон. За няколко мига се възцари мълчание.

Наруши го Тереза.

— Дейвид беше потресен, когато научихме.

— Привързан ли бяхте към него?

— Някога си мислех, че съм привързан към него — той се прокашля. — Той се държеше като възпитан младеж. Но след три-четири месеца започна да ми се струва, че Уолтър не съществува. Тялото му беше там, беше вежлив, гледаше си работата, при все че понякога закъсняваше, но никога не присъстваше.

Минахме покрай ниската сграда на общината. До един завой на пътя се виждаше да се възвишава в слънчевата светлина голият хълм, който бе дал името на предградието. По сивите пътеки, които разсичаха зелената му трева, блещукаше слюда.

— Не мислите ли, че те страдат, хората от тоя вид? — попита Тереза.

Гласът й ме стресна като ехо от моя собствена полуосъзната мисъл. Щом тя проговори, знаех, че съм съгласен с нея — вярвах в принципа, продиктувал думите й.

— Не — отсече мъжът й. — Той не беше жив. Ако не си жив, не чувстваш нищо.

Преместих главата си, за да видя Тереза в огледалцето. Тя се беше обърнала към мъжа си и нейният поразително изваян, категоричен профил стоеше изрязан като профил върху монета. Тя извърна поглед, за да срещне моя в огледалото. Усетих вълна от взаимно разбиране.

— Какво мислите вие, господин Андърхил?

Извърнах погледа си, за да проверя какво е уличното движение, преди да свия към паркинга на малкия търговски център.

— Видяхме част от разпита му — казах. — Каза, че някакъв съсед блудствал с него, когато бил малко момче. Така че да, мисля, че е страдал някога.

— Това не е оправдание — каза Дейвид.

— Не — въздъхна Тереза. — Не е оправдание.

Спрях на едно свободно място и Дейвид й каза нещо на езика, на който си бяха говорили в гаража. Това, което той каза, завърши с думата Тресих. Изписвам думата така, както мога. Тя беше променила името си заради хора като мене и Белнапови.

Излязохме от колата.

Джон каза:

— Ако това, което си казахте, е прекалено лично, за да бъде споделяно, кажете ми, че е така, но аз не мога да не чувствам любопитство.

— Беше… — Дейвид спря и безпомощно повдигна ръце.

— Мъжът ми спомена колко ужасно е това, че животът ни срещна с двама убийци — същото мощно съчувствие се излъчи от нея, право към мене. — Докато живеехме на горния етаж на господин Бандолайър, той уби жена си.

7

— Не знаехме какво да правим — каза Тереза. Върху стъклената маса между нас димяха чаши кафе. Аз и тя седяхме до прозореца, който гледаше към паркинга, Дейвид и Джон седяха един срещу друг. Две деца се търколиха по дългия хълм оттатък улицата, превъртайки се през тревата с размахани ръце и крака.

— Толкова се страхувахме от този човек. Дейвид е прав. Беше като нацист. А ние бяхме толкова отскоро в Америка, че вярвахме, че той може да ни прати в затвора, ако се оплачем в полицията. Живеехме в неговата къща, не знаехме какви права има той върху нас.

— Насилник — каза Дйвид. — Вечно крещеше, вечно викаше.

— Сега бихме знаели какво да направим — каза тя. — През ония години мислехме, че никой няма да ни повярва.

— И нямате никакви съмнения относно това, че той е убил жена си?

Дейвид поклати глава категорично, а Тереза каза:

— Ще ни се да имахме — тя взе кафето си и отпи. — Жена му се казваше Анна. Беше красива жена, руса, много тиха и стеснителна. Той не й позволяваше да разговаря с никого. Не искаше хората да знаят, че я бие — очите й отново срещнаха моите. — Особено в края на седмицата, когато беше пиян.

— Пияница — каза Дейвид. — В почивните дни пиеше дори повече от обикновено. С това почваха крясъци, крясъци, крясъци. И те ставаха по-силни и по-силни, след което започваха писъците.

— Срещах Анна в задния двор, когато простирахме прането. По нея имаше толкова белези. Понякога не можеше да вдигне ръцете си от болка.

— Пребил я е до смърт, така ли? — попитах.

Тя кимна.

— Една вечер, мисля, че беше през октомври, чухме виковете, ругатните. Тя плачеше така мъчително. Той започна да троши мебели. Бяха в спалнята си, точно под нашата. Тоя боботещ глас, който я ругаеше. Продължи дълго, после изведнъж спря. Настана тишина — тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна. — Скандалите им обикновено свършваха с това, че тя плачеше, а господин Бандолайър, Боб, се успокояваше и… й пееше нещо. Този път шумът просто престана — тя гледаше надолу към масата. — Усетих, че ми призлява.

— Не слязохте ли долу? — попита Джон.

— Не — каза Дейвид. — Боб не позволяваше.

— Какво направи той, извика ли линейка? — попитах.

Тереза поклати глава енергично.

— Мисля, че Анна е била в кома. На другата сутрин той сигурно я е сложил в леглото и е изчистил стаята.

Това описание беше толкова близко да случилото се с Ейприл Рансъм, че аз хвърлих поглед да видя как Джон го приема. Той се беше навел напред, опрял брадичка на ръката си, и спокойно слушаше.

— Повече не видяхме Анна. Той започна да пере. Накрая започна да пере чаршафите й всяка вечер, защото всяка сутрин ги виждахме на въжето. От апартамента им започна да се надига някаква миризма. Тази миризма ставаше все по-лоша и по-лоша и най-сетне един ден аз го спрях и го попитах за Анна. Той каза, че е болна и се грижел за нея.

Дейвид се размърда.

— Тереза ми каза, че той си стои в къщи по цял ден и аз се разтревожих при мисълта, че жена ми е сама в къщата с тоя… с тоя луд.

— Но аз нямах проблеми, мене той не ме закачаше.

— Значи Бандолайър е стоял вкъщи по цял ден? — попитах.

— Мисля, че са го били уволнили.

— Да — казах. — По-късно работодателят му го взема отново, понеже е добър в работата си.

— Мога да си представя — каза Тереза. — Всичко е ставало по часовник — тя поклати глава и отново отпи от кафето си. — Един ден не можахме да издържим непрестанната мисъл за това, което се случва долу. Дейвид почука на вратата им и когато тя се отвори, видяхме чак до спалнята им — и тогава със сигурност знаехме.

— Да — каза Дейвид.

— Лицето й беше покрито с кръв. Вонеше на… на разложено. Това беше. Той не е знаел, че трябва да я обръща в леглото и й бяха излезли рани от залежаване. Чаршафите й бяха мръсни. Той се показа с крясъци на уста и ни нареди да се прибираме горе.

— Скоро след това у тях дойде лекар — каза Дейвид. — Ужасен лекар. Знаехме, че е мъртва.

— Мислех си, че най-сетне е разбрал, че тя умира, и е повикал медицинска помощ. Но Дейвид се оказа прав. Малко след като лекарят напусна, дойдоха двама мъже и я отнесоха. Беше покрита с чаршаф. Нямаше некролог, нямаше погребение, нищо.

Тереза подпря глава на ръката си като Джон и се обърна да погледне навън през големия блестящ прозорец. Тя въздъхна, отстранявайки се от спомените си, облегна се назад и отметна с ръка косата от челото си.

— Не заехме какво може да последва. Беше ужасен период. Господин Бандолайър имаше някаква работа, защото излизаше някъде, облечен в костюм. Мислехме си, че полицията ще го потърси. Дори лекар така ужасен като оня, който беше дошъл в техния апартамент, би трябвало да разбере как е умряла госпожа Бандолайър. Но нищо не се случваше и нищо не се случваше. След това нещо се случи, господин Андърхил. Но то нямаше нищо общо с нашите очаквания.

Тя отново ме погледна.

— Сестра ви е била убита близо до хотел „Сейнт Олиун“.

Макар че през целия си разказ тя ме бе водила към това да направя тази връзка, все още не бях сигурен, че я разбирам. Бях заинтригуван от Боб Бандолайър, но главно като източник на информация и само на второ място заради самия него, ето защо следващият ми въпрос беше изпълнен със съмнения.

— Искате да кажете, че смятате, че той е убил сестра ми?

— Отначало не смятахме така, — каза тя. — Въобще не си мислехме такива работи. Но след това, около седмица по-късно, може би по-малко от седмица — тя погледна към мъжа си, който сви рамене.

— Пет дни — казах. Гласът ми не ми се подчиняваше. Двамата погледнаха към мене и аз се прокашлях. — След пет дни.

— След пет дни, след полунощ звукът на отварянето и затварянето на вратата на къщата ни събуди. След около половин час ни събуди същия звук. И като прочетохме във вестниците на другия ден — когато прочетохме за жената, която беше убита на същото място като сестра ви, започнахме да се чудим.

— Започнахте да се чудите — казах. — А след още пет дни?

— Чувахме същото нещо — отварянето и затварянето на предната врата. След като Дейвид отиде на работа, излязох да купя вестник. И ето отново. Друг човек, музикант, беше убит в самия хотел. Изтичах вкъщи, заключих се в нашия апартамент и позвъних на Дейвид в службата му.

— Да — каза Дейвид. — Но аз казах на Тереза, че не е възможно да се арестува за убийство човек, само защото излиза от къщата си нощем — той изглеждаше по-угнетен от това, което беше казал преди четиридесет години, отколкото от онова, което се беше случило с къщата му през последното денонощие.

— И след още пет дни?

— Същото — каза Дейвид. — Съвсем същото. Още един човек е убит.

— И вие пак не отидохте в полицията?

— Може би щяхме да отидем, макар че бяхме толкова уплашени — каза Тереза. — Но при следващото нападение Бандолайър си беше вкъщи.

— А при случая след това нападение?

— Чухме го да излиза, както преди — каза Дейвид. — Тереза ми каза, ами ако някой друг се е опитал да убие младия лекар? А аз казах, ами ако все същият се е опитал да убие и доктора, Тереза? През почивните дни започнахме да си търсим друго жилище. И двамата вече не можехме да спим в тая къща.

— Някой друг се е опитал да убие доктор Ланг — каза аз. Чувствата ми се опитваха да застигнат ума ми. Мислех си, че има стотици въпроси, които бих искал да задам на тези хора. — А какво си помислихте, след като следователят беше намерен мъртъв?

— Какво си помислих? Нищо не съм мислил. Почувствах облекчение — каза Дейвид.

— Да, огромно облекчение. Защото изведнъж всички знаеха, че това е той. Но по-късно…

Тя хвърли поглед към мъжа си, който кимна тъжно.

— Усъмнихте ли се?

— Да — каза тя. — Все още си мислех, че може би някой друг се е опитал да убие доктора. А и единственото лице, което бедният полицай е имал причини толкова да мрази, беше този ужасен мъж, касапинът от „Мъфин стрийт“. И това, което си помислихме, това, което двамата с Дейвид си помислихме…

— Да? — казах.

— … беше, че господин Бандолайър е убивал хора, защото го бяха уволнили от хотела. Той можеше да направи такова нещо, способен беше на това. Хората не значеха нищо за него. И освен това, разбира се, розите.

— Какви рози? — възкликнахме двамата с Джон почти едновременно.

Тя ме погледна изненадано.

— Нали казахте, че сте ходил до къщата?

Кимнах.

— Не видяхте ли розите пред къщата?

— Не — усетих, че сърцето ми започва да блъска.

— Господин Бандолайър обожаваше розите. Във всеки свободен момент беше в предния двор и се грижеше за тях. Човек би помислил, че са му като деца.

8

Тук времето трябваше да спре. Небето да почернее. Трябваше да блесне светкавица и да се раздаде гръм. Нищо подобно не стана. Аз не припаднах, не скочих на крака, не преобърнах масата. Информацията, която бях търсил, съзнателно или несъзнателно, през целия си живот, току-що ми беше дарена от една белокоса жена по памучна блуза и сини джинси, която я бе знаела в продължение на четиридесет години, но единственото, което се случи, беше, че и двамата вдигнахме чашите си и отпихме още малко от димящото кафе.

Знаех името на човека, който бе отнел живота на сестра ми — беше ужасното човешко същество, което се казваше Боб Бандолайър, Злият Боб, битовият нацист — може би никога нямаше да мога да докажа, че Боб Бандолайър е убил сестра ми, или че той е бил мъжът, който се е наричал Синята Роза, но възможността да се докаже това изглеждаше съвършено незначителна в сравнение с удовлетворението от научаването на името му. Знаех името му. Усещах се като гонг, по който са ударили.

Погледнах през прозореца. Децата, които се бяха търкаляли надолу по хълма, сега се катереха нагоре през гъстата трева с протегнати към родителите си ръце. Тереза Сънчана се протегна и постави хладната си ръка в моята.

— Изглежда съседите са изскубнали розите, след като той е заминал — казах. — Къщата от години е празна.

Това изказване прозвуча страхотно кухо и безчувствено, но така би прозвучало всичко, което кажа. Децата се втурнаха в ръцете на родителите си и после се отскубнаха, готови за ново главозамайващо търкулване надолу по Елм Хил. Ръката на Тереза стисна моята и се отдръпна.

Ако беше все още жив, трябваше да го намеря. Трябваше да го видя в затвора, иначе гладният дух на сестра ми нямаше никога да бъде свободен — или аз да бъда свободен от него.

— Трябва ли да отидем в полицията сега? — попита Дейвид.

— Трябва — каза Тереза. — Ако още е жив, все още не е прекалено късно.

Извърнах погледа си от прозореца, вече бях в състояние да погледна Тереза Сънчана без да се разпадна.

— Благодаря ви — казах.

Тя отново протегна ръка през масата. Поставих моята върху нейната и тя извъртя своята така, че да ме стисне отново, преди да отдръпне ръката си.

— Той беше толкова съвършено ужасен. Той дори отпрати това прелестно момченце. Прогони го.

— Какво момченце? — помислих си, че сигурно говори за някое момченце от махалата, някое момченце от Пигтаун като мене.

— Фий — каза тя. — Не знаете ли за Фий?

Примигнах насреща й.

— Господин Бандолайър го прогони, изхвърли собствения си син — каза тя.

— Сина си? — попитах глупаво.

— Фийлдинг — каза Дейвид. — Наричахме го Фий — сладко детенце.

— Обожавах това дете — каза ми Тереза. — Толкова ми беше мъчно за него. Ще ми се двамата със Дейвид да го бяхме взели.

Тереза погледна надолу към чашата си, когато дойде неизбежното въздържание от страна на Дейвид. Когато той изреди причините, поради които осиновяването на дете би било невъзможно, тя отново вдигна глава.

— Понякога го виждах да седи на стъпалото пред къщата. Изглеждаше така премръзнал и изоставен. Баща му го пращаше да ходи на кино сам — петгодишно момче! Пращаше го самичък на кино!

Единственото ми желание беше да изляза от кафенето. Няколко разтърсващи симптома бяха решили да ме нападнат едновременно. Стана ми горещо, усетих леко замайване. Дъхът ми спря в гърлото.

Погледнах през масата, но вместо успокояващата фигура на Тереза Сънчана, виждах момчето от кръчмата „Грийн уоман“, въображаемото момче, което се бореше да дойде на този свят. Зад всяка фигура стоеше друга и настояваше да бъде видяна.

9

Олъртън, помнех това. Или Олингам, изписано отстрани на загубил скорост камион. Там, където потапям ведрата си, там, откъдето пълня писалката си. Вежливият, неизменно ласкав глас на Дейвид Сънчана ме върна на масата.

— Хората от застрахователната компания. А и толкова много неща имаме да изнесем от къщата.

— О, имаме хиляди неща да вършим. Ще ги свършим — тя все още седеше срещу мене и слънцето все още заливаше сцената от другата страна на улицата, където едно дете качваше нагоре по хълма хвърчило с формата на дракон.

Тереза Сънчана не беше свалила очи от мене.

— Радвам се, че ни намерихте — каза тя. — Трябваше да знаете.

Огледах се за келнерката и Джон каза:

— Вече платих.

Имаше донякъде самодоволен вид по тоя повод.

Станахме от масата и с тромавостта и колебливостта на четиричленна компания се запътихме към вратата.

Когато потеглях от паркинга, отново срещнах очите на Тереза в огледалцето.

— Казахте, че Бандолайър пропъдил Фий. Знаете ли къде го е пратил?

— Да — каза тя. — Аз го попитах. Той каза, че Фий е отишъл да живее с Джуди, сестрата на Анна, в някакъв малък град в Айова или нещо подобно.

— Можете ли да си спомните името на града?

— Има ли това някакво значение в момента? — попита Дейвид.

Карахме покрай хубаво езерце. Едно момченце, което едвам ходеше, пляскаше с ръце на една трийсетсантиметрова платноходка. Последвахме зигзагообразните завои на „Бейбъри лейн“.

— Май не беше Айова — каза тя. — Една минутка да помисля, ще си спомня.

— Тая жена помни всичко — каза Дейвид. — Има феноменална памет.

От тази страна на „Бейбъри лейн“ къщата им имаше вид на снимка от Лондон след бомбардировките. Купчина блещукащи развалини водеха в стая без външна стена. И двамата Сънчана се смълчаха, когато тази гледка се появи, и не проговориха, докато спрях зад комбито. Дейвид отвори вратата от своята страна, а Тереза се наведе напред и ме потупа по рамото.

— Знаех си, че ще си спомня. Охайо беше — Азюър, Охайо. А името на сестрата на Анна беше Джуди Ледъруд.

— Тереза, смайваш ме.

— Кой би забравил име като Ледъруд^[1]? — тя излезе от колата и ни махна, а Дейвид прокара пръсти през жилавата си коса и тръгна към онова, което беше останало от къщата му.

10

— Боб Бандолайър? — каза Джон. — Тоя задник Боб Бандолайър?

— Точно така — казах. — Тоя задник Боб Бандолайър.

— Срещал съм го един-два пъти като момче. Голям мошеник беше. Нали знаеш как като дете често пъти виждаш нещата наистина ясно? Бях в офиса на баща ми и някакъв тип с лъснати малки мустаци и пригладена коса влиза. Запознай се с най-важния човек в този хотел, казва баща ми. Просто си гледам работата, млади човече — казва ми той — и аз ясно виждам, че той наистина смята, че е най-важният човек в хотела. Смята, че баща ми е глупак.

— Не всички убийци могат да са симпатяги като Уолтър Драгонет.

— Такъв тип — каза Джон отново. — Както и да е, ти блестящо го измисли с тая сестра.

— Казах им истината. Той най-напред е убил сестра ми.

— И никога не си ми казвал?

— Джон, просто никога…

Той промърмори нещо и се отдалечи от мене, за да се облегне на вратата — знак, че смята да изпадне в същото гневно мълчание, в каквото беше по пътя към предградието.

— Защо се разстройваш? — попитах. — Идвам тук от Ню Йорк да ти помогна във връзка с един проблем…

— Не. Дошъл си да помогнеш на себе си. Не можеш да се концентрираш върху проблемите на друг човек за повече от пет секунди, освен ако нямаш някакъв личен интерес. Това, което правиш, няма нищо общо с мене. То е свързано само с тая книга, която пишеш.

Изчаках, докато раздразнението му се уталожи.

— Предполагам, че е трябвало да ти кажа за сестра ми, още когато ми се обади най-напред. Не съм го криел от тебе, Джон. Дори аз не бях съвсем сигурен дали нейният убиец е извършителят и на другите убийства.

— Сега вече знаеш.

— Сега знам — казах и усетих да се завръща онова огромно облекчение, удовлетворението от това, че мога да се отърся от бремето, което бях носил в продължение на четири десетилетия.

— Значи сега си приключил и можеш да си ходиш — той ме стрелна с поглед, преди отново да се взре безизразно през прозореца на колата.

— Искам да знам кой е убил жена ти. Освен това мисля, че ще е по-безопасно да остана при тебе за известно време.

Той сви рамене.

— Какво ще направиш, ще ми бъдеш бодигард ли? Не ми се вярва някой да възнамерява да ме закара в „Грийн уоман“ и да ме завърже за стола. Мога да се предпазя от Боб Бандолайър. Знам как изглежда, нали си спомняш това?

— Искам да видя какво още ще успея да разровя — казах.

— Е, твоя работа е да решаваш какво искаш да правиш.

— Тогава бих искал да използвам колата ти тая вечер.

— За какво? Любовна среща с оня побелял щурак ли?

— Трябва отново да говоря с Гленрой Брейкстоун.

— Ти със сигурност нямаш нищо против да си пилееш времето — каза той и на това разговорът ни спря за целия останал път до „Илай плейс“. Джон извади колта изпод седалката и го взе със себе си в къщата.

11

На следващия ъгъл завих надясно, преминах покрай къщата на Алън и го видях да върви по пътеката към входната си врата редом до Илайза Морган. По това време малко се поразхладяваше и тя сигурно го беше извела за разходка по улицата. Той описваше големи кръгове с едната си ръка, разказвайки нещо, и аз чувах бумтежа на гласа му, без да различавам думите. Те така и не забелязаха понтиака, който мина по улицата зад тях. Завих отново надясно на следващата улица и се върнах на „Бърлин авеню“, за да се спусна към центъра и към магистралата изток-запад.

Преди да се срещна с Гленрой исках да изпълня едно задължение, за което си бях спомнил насред кавгата си с Джон.

По времето, когато бях говорил с Брайън Дориан, мотивът ми да предложа да се срещнем беше чисто и просто чувството ми, че той има нужда да разговаря; сега аз имах нужда да разговарям с него. Мащабите на това, което Ейприл Рансъм се беше опитала да направи в „Проекта за мост“, ми бяха дали нов тласък. Тя откриваше темата си, виждаше как се разгръща пред нея, докато инстинктът й я подтикваше да навлиза все по-надалеч. Тя наистина бе писателка и това, че житейските обстоятелства я принуждаваха да пише буквално тайно, като някаква милхейвънска Емили Дикинсън, правеха усилието й още по-покъртително. Исках да почета това усилие — да почета жената, която бе седяла на масата с листове хартия и химикалката си.

Алън Брукнър е бил толкова раздразнен от неспособността си да прочете ръкописа на Ейприл, че се беше опитал да изхвърли трийсет-четиридесет страници в тоалетната, но това, което беше останало, беше достатъчно, за да оправдае едно отиване до улица „Варни“.

12

Бях разчитал, че ще успея да намеря мястото, но щом слязох от магистралата, осъзнах, че имам само най-обща представа за разположението му, което беше след гробището „Пайн Нол“, на юг от стадиона. Минах покрай празния стадион и след това покрай портите на гробището, като следях имената на улиците по табелите. В една събота, година-две след смъртта на сестра ми, баща ми ме беше завел на „Варни“, за да си купи детектор на метали, за който бе видял реклама в „Леджър“ — не беше на работа, все още пиеше много и мислеше, че ако мине с детектор на метали по плажовете на източния край, ще събере цяло съкровище. Богатите не си правеха труда да събират двайсет и пет центовите монети, които изпадаха от джобовете им. Всичко това лежеше там и чакаше да бъде събрано от някой хитър предприемач като Ал Андърхил. Той достигна с колата си до „Варни стрийт“ без колебание — отминахме „Пайн Нол“, завихме веднъж, може би още веднъж. Спомнях си улица с магазинчета със знаци на чужд език и с дебели жени, облечени в черно.

Самата „Варни“ си я спомнях като една от малкото милхейвънски махали на по-ниско стъпало от Пигтаун, отрязък от вехти къщи с плоски дървени фасади и тесни прилепнали гаражи. Баща ми ме остави в колата, влезе в една от къщите и се върна след двайсетина минути, триумфиращ с безсмислената си придобивка.

Завих напосоки, отминах три преки, следейки табелите, и се озовах в същото обкръжение на малки магазинчета, което бях видял за пръв път с баща ми. Сега всичките знаци бяха на английски. Макари, наредени на пирамиди, и ножици, окачени на връвчици, изпълваха прашната витрина на магазин, който се наричаше „Идеите на Лулу“. Единствените хора, които можах да видя, седяха на пейката на една обществена пералня до него. Спрях на свободното място до един пикап, пуснах монета в автомата и влязох в пералнята. Една млада жена с прерязани шорти и тениска отиде до стъклената витрина и посочи през къщите към следващата улица.

Отидох зад пералнята, извадих от портфейла си листчето, на което бях записал номера и адреса на Дориан, и набрах номера.

— Вие кой сте? — попита той.

Повторих му името си.

— Говорихме веднъж по телефона, когато се обадихте у Рансъмови. Аз съм този, който ви каза, че тя е умряла.

— О! Помня, че говорихме.

— Казахте, че мога да ви гостувам да поговорим за Ейприл Рансъм.

— Не знам. Аз работя, е, по-скоро опитвам се да работя…

— Аз съм зад ъгъла, при обществената пералня.

— Ами хубаво, елате. Третата къща след ъгъла, с червената врата.

Тъмнокосият блед младеж, когото бях видял на погребението на Ейприл, открехна алената врата на малката кафява къща, наведе се навън, хвърли ми бърз, нервен поглед, след което огледа улицата в двете посоки. Беше облечен в черна тениска и черни джинси. Дръпна се навътре.

— Аз също ви видях там.

Той облиза устни. Имаше хубави сини очи и красива уста.

— Слушайте, нали не сте дошъл да вдигате скандали? Не знам какво точно искате.

— Искам да говоря за Ейприл Рансъм — казах. — Писател съм, четох ръкописа й „Проектът за мост“. Щял е да стане чудесна книга.

— Е какво пък, влизайте — той се отдръпна.

Предната стая беше ателие с платнища по пода, с туби боя и четки в консервни кутии, натрупани по омацана с бои маса, и ниска кушетка. От едната страна имаше големи платна без рамки, наредени с лице към стената, така че се виждаха големите кламери, с които бяха опънати; други картини висяха в неравна редица по срещуположната стена. Отвор в най-отдалечената част на стаята водеше в тъмна кухня. Избелели платнища покриваха двата прозореца в предната част на къщата, а едно по-малко парче плат, което имаше вид на пешкир, беше заковано над кухненския прозорец. В средата на тавана от обикновен кабел висеше запалена гола електрическа крушка. Точно под нея на триножник беше поставено дълго платно.

— Къде намерихте ръкописа й? У Джон ли беше?

— Беше в къщата на баща й. Тя е работила там по него.

Дориан се приближи към масата и започна да изтрива една четка с парче мек плат.

— Това звучи правдоподобно. Искате ли кафе?

— Чудесно би било.

Той отиде в кухнята и наля вода в старомодна метална кафеварка, а аз тръгнах из стаята да разгледам картините му.

Те нямаха нищо общо с голите тела в спалнята на Рансъмови и изглеждаха съчетание между Франсис Бейкън и рисунки от модернистки графичен роман. Върху всичките картини тъмни форми и фигури, понякога разсечени от бяло или изкрящо червено, се изтръгваха от по-тъмен фон. След това от картините изскочи един детайл и аз възкликнах изненадано. Малка бледосиня роза се появяваше на всяка картина: в петлицата на костюма на мъж, който крещи; увиснала във въздуха над окървавен труп и коленичил мъж; върху корицата на тетрадка, поставена на бюро до отпуснато тяло; в огледалото на претъпкан бар, където мъж в шлифер бе обърнал към зрителя деформирано лице. Картините имаха вид на отговор на ръкописа на Ейприл или на негови зрителни съответствия.

— Със захар ли? — извика Дориан от кухнята. — С мляко ли?

Дадох си сметка, че не съм ял цял ден и поисках и двете.

Той се върна от кухнята и ми подаде чаша пълна догоре със сладко кафе с мляко. Обърна се да разгледа картините заедно с мене и вдигна чашата към устните си. Когато свали чашата, каза:

— От толкова време работя върху тези неща, вече не знам как изглеждат. Как ги намирате?

— Много са добри — казах. — Кога променихте стила си?

— В художествената школа в Йейл аз се интересувах от абстракция, макар че никой друг не се интересуваше, и постепенно някъде по времето на дипломирането си преминах към тези плоски, ясни очертания, японистични, подобни на Набис работи. За мене това беше естествено продължение на онова, което правех, но всички други смятаха, че са отвратителни — той ми се усмихна. — Знаех, че нямам никакви шансове в Ню Йорк, така че се върнах в Милхейвън, където животът е много по-евтин.

— Джон ми каза, че някаква галеристка е дала името ти на Ейприл.

Той рязко извърна лице, сякаш това беше неудобна тема.

— Да, Каръл Джъд, тя има малка галерия в центъра. Каръл познаваше работата ми, понеже й бях занесъл слайдове веднага след като си дойдох тук. Каръл винаги ме е харесвала и е споменавала за това да ми направи изложба някой път — той отново се усмихна, но не на мене, и усмивката му се стопи в обичайната му сериозност, когато му зададох следващия въпрос.

— Значи така срещнахте за пръв път Ейприл Рансъм?

Той кимна и погледът му се плъзна по редицата от картини.

— Да. Тя разбираше към какво се стремя — той замълча за секунда. — Оценихме се един друг още от първия момент. Говорихме си за това какво иска тя и решихме, че вместо да купува някоя от готовите работи, тя ще ми поръча две големи платна. Та така се запознахме.

Той свали очи от картините, остави чашата си върху масата, претъпкана с бои и четки и завъртя един стол пред триножника така, че да бъде с лице към леглото. На облегалката бяха прикрепени две тапицирани възглавнички. Когато седнах, възглавничките подпряха гърба ми точно където трябва.

Дориан седна на походното легло. Разглеждането на картините му го беше успокоило и той се беше отпуснал.

— Сигурно сте прекарвали много време в разговори с нея — казах.

— Беше разкошно. Понякога, ако Джон не беше в града или имаше часове до късно, тя ме канеше в къщата, така че можех просто да седна пред всички тия нейни картини.

— Не искаше ли тя да те среща с Джон?

Той се нацупи и присви очи, сякаш решаваше някакъв проблем.

— Е, разбира се, срещах Джон. Два пъти съм бил там на вечеря и първия път беше нормално. Джон беше вежлив и разговорът беше хубав, но на втория път той почти не ми продума. Като че ли картините им за него бяха просто собственост — като спортни коли или нещо подобно.

Имах неприятното усещане, че за Джон посещенията на Брайън Дориан в къщата са били оскърбление. Беше млад и почти неуместно красив, без въобще да бъде суетен — Джон би го приел по-лесно, ако видът му беше подкопаван от очевидно самомнение.

След което ми хрумна нещо, което би трябвало да съм разбрал още като видях картините на стената.

— Вие сте заинтригувал Ейприл със случая на Синята Роза — казах. — Вие сте първият, който й е казал за Уилям Дамрош.

Той буквално се изчерви.

— Всички тези картини са за това — Дамрош.

Очите му се стрелнаха към картините отново. Този път те не го утешиха. Изглеждаше прекалено наранен, за да говори.

— Момчето в картината на Вюияр ви е напомнило за Дамрош и вие сте й казал това — казах. — Това не ви прави отговорен за смъртта й.

Дориан събра колене като момиче, подпря лакътя си върху тях и се извърна настрани с брадичка, подпряна на ръката му. Почти видим облак от болка го загърна.

— И аз съм омагьосан от Дамрош — казах. — Трудно е да не бъдеш. Докато бях във Виетнам, написах на ум два романа, като вторият, „Раздвоеният“, беше изцяло посветен на Дамрош.

Дориан ми отправи син поглед, без да се отмества.

— Трябва да съм разглеждал това момче у Вюияр три или четири пъти, преди наистина да го видя — толкова е дискретно. Отначало човек просто го приема за даденост, но след това начинът, по който те наблюдава, обсебва цялата картина.

Той замълча, борейки се с чувствата си.

— Така започнахме да говорим за Уилям Дамрош и за тия неща. Тя беше въодушевена от идеята за моста, за това, че е бил намерен под мост. Това я възпламени.

Попитах как той се е заинтересувал от историята на Дамрош.

— Слушал съм от баща си за него. Много, много пъти. Били са партньори дълго време. Баща ми не се е разбирал много с първата си жена, така че е прекарвал много време с Дамрош. Мисля, че може да се каже, че го е обичал — казваше, че направил всичко възможно да откаже Бил от пиенето, но не успял, така че започнал да пие с него — той ме погледна откровено. — Баща ми беше алкохолик, но след смъртта на Бил се оправи. През шестдесетте години, когато е на път да се пенсионира, се запознава с майка ми в една бакалия. Тя самата казва, че тя го забърсала. Била е двайсет и пет години по-млада от него, но се оженили и след година съм се получил аз, не съвсем планирано, както разбирам.

Изглеждаше правдоподобно, ако Дориан приличаше на баща си — ако не затлъстееше, жените щяха да се опитват да го забърсват през следващите три десетилетия.

— Баща ви сигурно е бил разстроен от завършека на случая със Синята Роза.

Той ме погледна яростно.

— Какъв завършек? Имате предвид помията във вестниците? Това го подлудяваше. Той насмалко да напусне полицията, но прекалено много обичаше работата си — той се беше успокоил и отново ми отправи откровения, немигащ поглед. — Между другото, той ненавиждаше книгата ви. Казваше, че всичко там е погрешно разбрано.

— Май е така.

— Постъпката ви е безотговорна. Баща ми знаеше, че Бил Дамрош не е убивал никого. Това е било инсценировка.

— Сега знам това — казах.

Дориан усука единия си крак около глезена и отново доби покрусен вид.

— Не трябваше да й споменавам Дамрош. Така се почна всичко.

— Единствените хора, които са знаели какво прави в свободното си време са един-двама брокери в „Барнет“ и полицията.

— Аз й казах да пише до полицейското управление.

— Това би трябвало да даде резултат — казах му какво Пол Фонтейн беше направил за мене.

Лицето му се помрачи от ярост и презрение.

— Тогава значи те са наистина толкова шибани, колкото бяха според баща ми. Трябвало е да й позволят да види архивите — той се вгледа към омазания с боя под за няколко мига. — Баща ми каза, че не му харесва това, което е станало с полицията след пенсионирането му — всички тези нови хора като Фонтейн. Той не харесваше начина им на работа. Не се доверяваше на методите им. С изключение на Майкъл Хоуган. Баща ми смяташе, че Майкъл Хоуган е истински полицай и изпитваше дълбоко уважение към него.

Дориан ме изгледа със съмнение.

— Значи баща ви е бил още жив, когато Фонтейн и Хоуган са постъпили — това, което той описваше, беше естествената неприязън на всеки към блестящите нови попълнения.

— Той е още жив, точка. Баща ми е на осемдесет и пет и е як като вол.

— Ако това ще го утеши, кажете му, че Пол Фонтейн е харесал книгата ми, задето е напълно нелепа.

— Да, ще му го кажа — той ми отправи красива блестяща усмивка. — Но не, мисля, че май няма да го направя.

— Мислите ли, че ще мога да говоря с баща ви?

— Предполагам — Дориан разтърка лицето си и ме погледна неохотно за миг, после се протегна зад края на походното легло и извади тетрадка с телчета и писалка, напъхана в металната спирала. Той отвори на празна страница и написа нещо. После откъсна листа и прекоси пода да ми го подаде.

Беше написано името Джордж Дъбин над един адрес и телефон.

— Джордж Дъбин?

— Това е името му — Дориан отново седна на леглото. — Моето име беше Брайън Дъбин. Мислех си, че никога няма да стана прочут художник с такова име. Франческо Клементе и Брайън Дъбин?! Щом се дипломирах в Университета на Илиной — Милхейвън, смених името си с нещо, което ми звучеше по-добре. Не ми казвайте, че съм бил глупчо. Но можеше да бъде и по-зле — другото име, което ми се въртеше, беше Бомънт Дарси. Предполагам, че по онова време главата ми е била доста декадентско място.

И двамата се засмяхме.

— Ама официално ли си сменихте името? Отидохте в кметството или където там трябва?

— Не е трудно до си смениш името. Просто попълваш един формуляр. Направих всичко по пощата.

— Баща ви трябва да е бил…

— Да, и то много. Много разстроен. Разбирам го. Дори съм съгласен с него. Но той знае, че няма да се подложа отново на същото нещо и това помага. Той казва, е, синко, поне си запази проклетите първи букви.

Това беше предадено с подчертано дрезгаво ръмжене, което разкриваше едновременно любов и вдигане на ръце. Имитацията пресъздаваше що за човек е Джордж Дъбин със свръхестествена точност.

— Добре беше — казах. — Обзалагам се, че той звучи тъкмо по този начин.

— Винаги съм бил добър имитатор — той отново ми се усмихна. — В училище подлудявах учителите си.

Откровенията относно името му беше размразило напрежението между нас.

— Кажете ми за Ейприл Рансъм — казах.

13

Вместо да отговори, Брайън се протегна за чашата си, изправи се и отиде до масата, където започна да подрежда бутилките, пълни с четки. Той ги оформи в хубава права редица на далечния край на масата. За да мога да го виждам, аз също се изправих, но виждах единствено гърба му.

— Не е лесно човек да реши какво да каже.

Той започна да подрежда тубите с боя. Погледна през рамо и като че ли се изненада, като ме видя изправен и загледан в него.

— Мисля, че не бих могъл да я резюмирам в две изречения.

Той се извъртя и се облегна на масата. Начинът, по който го направи, придаде на масата такъв вид, сякаш е била направена точно с такава цел, за да се облягат на нея ей-така, с небрежна лекота.

— Опитайте. Вижте какво ще излезе.

Той погледна нагоре, протягайки белия си врат.

— Ами отначало ми се виждаше, че тя е идеалният меценат. Беше омъжена, живееше в хубава къща, имаше много пари, но въобще не беше снобка — когато дойде тук, при първата ни среща, тя се държа като съвсем обикновен човек. За нея нямаше значение, че според нейните стандарти жилището ми е бордей. След като прекара тук около час, дадох си сметка, че се разбираме изключително добре. Като че ли моментално станахме приятели.

— Тя е била проницателна — казах.

— Да, но това не е всичко. У нея се случваха много неща. Беше като огромен хотел, място с хиляди различни стаи.

— Трябва да е била омагьосваща — казах.

Той отиде до покритите прозорци и изтупа платнищата с опакото на ръката си. Отново не виждах лицето му.

— Хотел.

— Моля?

— Казах хотел. Казах, че е била като хотел. Това е странно, нали?

— Били ли сте в „Сейнт Олуин“?

Той бавно се извъртя. Раменете му бяха напрегнати и ръцете му бяха леко повдигнати.

— Какво искате да кажете? Да не би да намеквате, че съм я завел там, пребил съм я и съм я намушкал с нож?

— Честно казано, такава мисъл не ми е минавала.

Дориан се отпусна.

— Всъщност аз мисля, че тя не е била нападната в хотела.

Той ме погледна намръщено.

— Мисля, че тя е била в мерцедеса си. Нападателят, който и да е бил, навярно е оставил много кръв по колата.

— Къде е тя сега?

— Полицията още не я е намерила.

Дориан се върна на леглото. Седна и отпи от кафето си.

— Мислите ли, че бракът й е бил щастлив?

Главата му подскочи.

— Мислите ли, че мъжът й го е направил?

— Питам ви просто дали смятате, че бракът й е бил щастлив.

Дориан дълго не отговаряше. Отпи още кафе. Кръстоса, после откръстоса краката си. Хвърли поглед към редицата от картини. Постави брадичката си на ръката си.

— Мисля си, че бракът й е бил поносим. Никога не се е оплаквала от него.

— Много дълго мислихте, преди да отговорите.

Той примигна.

— Е, имах чувството, че ако Ейприл не беше толкова заета, щеше да е самотна — той се прокашля. — Защото съпругът й не споделяше интересите й, нали така? Тя не можеше да говори с него за твърде много неща.

— За които можеше да разговаря с вас.

— Ами така е. Но аз не можех да си говоря с нея за бизнес — щом започнеше да разправя за борсата, единствените думи, които въобще разбирах, бяха Майкъл и Милкен. А работата й беше много важна за нея.

— Споменавала ли ви е някога за преместване в Сан Франциско?

Той вирна глава и задвижи челюстта си, сякаш дъвчеше слънчогледово семе.

— Чухте ли нещо за това? — очите му пак бяха станали предпазливи. — Беше много далечна вероятност. Може да го е споменавала веднъж, някой път, когато сме били на разходка или нещо такова — той се прокашля. — И вие ли чухте за това?

— Баща й спомена нещо, но и той не беше много наясно.

Лицето му се проясни.

— Да, това е правдоподобно. Ако Ейприл се беше преместила някъде, тя щеше да го вземе. Не за да живее при нея, но за да е сигурна, че ще може да се грижи за него. Изглежда той го закъсва вече.

— Казахте, че сте ходили на разходки?

— Ами да, понякога се разхождахме.

— Излизахте да пиете по нещо ли?

Той се замисли.

— Докато още обсъждахме картините, на два-три пъти излизахме да обядваме. Понякога излизахме на разходка с колата.

— Къде ходехте?

Той вдигна ръце и завъртя глава. Попитах го дали му досаждам с въпросите си.

— Не, но е трудно да се отговаря. Не е като да сме го правили всеки ден. Веднъж отидохме до моста и Ейприл ми разказа нещата, които са се случвали в оная кръчма на „Уотър стрийт“, точно до моста.

— Опитахте ли се да отидете там?

Той поклати глава.

— Затворено е, не може да се влиза.

— Тя споменавала ли е човек на име Уилям Рицман?

Той отново поклати глава.

— Кой е той?

— Едва ли е важно.

Дориан ми се усмихна.

— Ще ви кажа за едно място, където ходехме. Дори не знаех, че съществува, докато тя не ми го показа. Знаете ли „Флори парк“, нагоре по „Ийстърн шор драйв“? Има скална плоча, обградена от дървета и надвесена над езерото. Тя обожаваше това място.

— Алън ме заведе там — казах, представяйки си как двамата вървят по пътеката към малката полянка над езерото.

— Значи знаете.

— Да — казах. — Знам. Много е интимно.

— Интимно беше — каза той. Вторачи се в мене за момент, предъвквайки несъществуващите семки, после отново скочи. Занесе чашата в кухнята. Чух го да изплаква чашата и да отваря и затваря хладилника. Върна се с бутилка минерална вода. — Искате ли?

Дориан отиде до масата и сипа вода в чашата си. После отмести една от тубите на няколко милиметра.

— Трябва да се върна към работата си скоро — той сключи ръце около чашата. — Не мога да ви отделя още време, освен ако не искате да купите картина.

— Искам да купя една от картините ви — казах. — Много харесвам работите ви.

— Да не би да се опитвате да ме подкупите?

— Опитвам се да купя една от картините ви — казах. — Мислех си да направя това още от първия момент, в който ги видях.

— Наистина ли? — той съумя отново да се усмихне. — Коя искате?

Ръцете му не трепереха вече и той отиде към картините на стената.

— Мъжете в бара.

Той кимна.

— Да, и аз харесвам тази — той се обърна недоверчиво към мене. — Наистина ли искате да я купите?

Кимнах.

— Ако можете да я опаковате и изпратите.

— Разбира се, че мога.

— Колко искате?

— Боже господи. Въобще не бях мислил за това — той се ухили. — Никой освен Ейприл не ги е дори виждал преди. Хиляда?

— Става — казах. — Имам адреса ви и ще ви изпратя чек от къщата на Джон. Изпратете картината на този адрес — извадих визитка от портфейла си и я подадох на Дориан.

— Наистина много мило от ваша страна.

Казах му, че съм щастлив, че притежавам картината и двамата тръгнахме към вратата.

— Когато се огледахте нагоре-надолу по улицата, преди да ме поканите вътре, мислехте, че Джон може да е с мене, така ли?

Той застина с ръка върху топката на вратата. После отвори вратата, от която внезапно нахлу ослепителна светлина.

— Каквото и да сте правили, приемам го, Брайън — казах. Той имаше вид като че ли искаше да побегне обратно на изкуственото осветление. — Вие страшно сте й помагали.

Дориан потрепери, сякаш през отворената врата бе влязъл зимен повей.

— Нищо повече няма да ви кажа. Не знам какво искате.

— Всичко, което искам от вас, е тая картина — казах и му протегнах ръка. Той се поколеба за миг, преди да я поеме.

14

След случилото се нямах желание да се върна веднага на „Илай плейс“. Трябваше да оставя всичко да се подреди в ума ми, преди да се върна в къщата на Джон. Удовлетворението от знанието за това, че Боб Бандолайър е убиецът Синята Роза, ме беше напуснало. Преди да се завърне някакво подобно чувство, трябваше да науча кой е убил Ейприл Рансъм. Седях неподвижно зад кормилото на понтиака, докато забелязах, че Дориан наднича към мене през една цепнатина на платнищата.

Потеглих без никаква идея къде да отида. Щях да бъда като Ейприл Рансъм, така си помислих, като Ейприл Рансъм зад волана на нейния мерцедес, с Брайън Дориан на съседното място. Щях просто да карам, накъдето ми хрумне.

15

Бях отминал не повече от пет преки, когато ми хрумна, че единственото, което бях успял да направя, беше да заменя един призрак с друг. Там, където преди бях виждал намусения призрак на Ейприл Андърхил, сега щях да виждам Ейприл Рансъм.

Поредица от образи премина пред вътрешното ми зрение. Видях Уолтър Драгонет да седи срещу Пол Фонтейн на овехтялата маса, плачейки: жертва, жертва, жертва; после видях Скут, стария ми партньор в трупното отделение на лагера Бяла звезда, наведен да насече трупа на капитан Хейвънс. Видях зашитите в чувалите човешки пъзели; видях момчето в Бонг То; Ейприл Рансъм и Анна Бандолайър в безсъзнание на леглата си, разделени във времето и пространството. Смисъл толкова близък, че изглеждаше докосваем, свързващ тези образи. Фигурата, изскачаща от смъртта или от въображаемото пространство, предлага перла в протегнатата си ръка. На другата длан е изписана дума, която никой не може да прочете, която не може да бъде изречена.

16

На автоматичен пилот се бях завърнал в старата си махала и завивах от Седма южна улица на улица „Мъфин“. Беше една от онези сънливи търговски ниши, които преди много време се бяха врязали в зоната за живеене, подобно на редицата магазини близо до ателието на Брайън Дориан, но дори с още по-малък успех — две магазинчета с насапунисани витрини стояха отстрани на магазин, пред който сандъци с преоценени обувки засмукваха слънчевата светлина.

От другата страна на обувния магазин беше мястото на двуетажната гредоредна къща на Хайнц Стенмиц. Широко Х от дъски блокираше входа към верандата, а по прозорците бяха заковани вертикални греди. От другата страна на къщата, където беше месарницата с нейния триъгълен знак, сега имаше празен парцел с обрасъл с оскъден пожълтял буренак. Бурените от виждаха към една приблизително квадратна яма в средата. Празнотата ми се видя справедлива. Никой не беше унизил мястото, като построи жилищен блок или видеомагазин. Както и къщата, то беше оставено да гние.

В края на този отрязък от улицата завих по Шеста южна улица. До празната къща на Боб Бандолайър Белнапови пиеха лимонадата на Хана и си говореха на верандата. Хана се усмихваше на една от шегите на Франк и никой от тях не забеляза преминаването ми. Спрях на „Ливърмор авеню“, завих надясно по „Уиндоу стрийт“, паркирах на една пряка разстояние от „Сейнт Олуин“ и преминах покрай „Синбадс Кавърн“ на път за хотела.

Същият старец, когото бях видял и предишния път, седеше и пушеше пура във фоайето; същата слаба крушка гореше зад зеления абажур до същото овехтяло канапе; но фоайето изглеждаше още по-мрачно и тъжно.

Под ленивото наблюдение на регистратора отидох до обществения телефон и набрах номера от листчето в портфейла си. Проведох кратък разговор с един дрезгав, познат глас. Джордж Дъбин, бащата на Брайън, ми каза, че Дамрош е разпитвал Боб Бандолайър — „Разбира се, че да. Бил беше добро ченге.“ После каза: „Бих искал синът ми да ходи с жени от собствената си възраст.“ Когато разговорът приключи, пресякох фоайето до вътрешния телефон и набрах номера на стаята на Гленрой Брейкстоун.

— Пак ли ти? Приятелят на Том.

— Точно така. Долу във фоайето съм. Мога ли да се кача за един кратък разговор?

Той въздъхна.

— Кажи ми името на тенор-саксофониста в оркестъра на Каб Калоуей.

— Айк Куебек — казах.

— Знаеш какво да вземеш преди да се качиш — той затвори.

Отидох до чиновника, който ме беше познал и вече се навеждаше зад тезгяха. Извади два пакета „Лъки страйк“ и почука с тях по дървото.

— Изненадан съм, че ви покани. Това е лош ден за стария Гленрой, лош ден.

— Ще си пазя гърба.

— По-добре си пазете главата, защото той там ще се цели — той вдигна дясната си ръка и се прицели в мене с показалеца си.

Когато почуках на вратата на Брейкстоун, силен джаз заглушаваше гласа му.

— Каква беше тая скорост, дохвърча ли? Дай ми една минута.

Под музиката чух звук на дърво, което се удря в дърво.

Гленрой отвори вратата и ме погледна начумерено с почервенели очи. Носеше тънка черна блуза, на която пишеше ДЖАЗ КУПОН САНТА ФЕ.

— Носиш ли ги? — той протегна ръка.

Оставих цигарите в ръката му и той се отдалечи от мене, натъпквайки по един пакет в двата си джоба, сякаш мислеше, че мога да се опитам да му ги открадна. Направи две крачки и спря, вдигайки царствено пръст във въздуха. Музиката ме заобикаляше, а също и лек дъх на марихуана.

— Знаеш ли какво е това?

Беше тенор саксофон, който водеше малък оркестър, така че отначало си помислих, че е пуснал свой собствен стар запис, някой, който не знам. Мелодията беше на „Намерих си ново момиче“. После започна солото на саксофона.

— Същия отговор. Айк Куебек. С Бък Клейтън и Кег Джонсън през 1945 година.

— Трябваше да измисля по-труден въпрос.

Той свали ръката си и прекоси яркия килим към същата масичка, на която бяхме седели преди това. До огледалото и дървената кутия имаше бял кръгъл пепелник, натъпкан със смачкани фасове, почти пълен пакет с „Лъки страйк“, черна запалка, бутилка с „Джони Уокър Блак“ и чаша за коктейли с един пръст уиски. Брейкстоун се стовари на един стол и ме погледна кисело. Седнах на другия стол без покана.

— Побърка ме — каза той. — Откакто беше тук, все за Джеймс мисля. Трябва да се стягам, да заминавам за Франция, но в шибаната ми глава няма друга мисъл освен това момче. Не му дадоха никакъв шанс. Трябваше сега да седим тук заедно и да си говорим за каквото ще свирим и за лайнарите, с които ще трябва да го свирим, но не можем и това не е справедливо.

— Толкова ли те разтресе — след четиридесет години?

— Ти не разбираш — той взе чашата си и изпи половината уиски. — Това, което беше започнал той, можеше да го завърши само той.

Помислих си за Ейприл Рансъм и нейния ръкопис.

Той се взираше в мене с червени очи.

— Цялата тая музика, която той би направил, никой друг не можеше да я направи. Трябваше да стоя до него, да слушам нещата, които той щеше да направи. Това момче ми беше като син, разбираш ли? Аз свиря с много пианисти и някои от тях са велики, но никой от тях не е израснал под крилото ми като Джеймс — той допи уискито и тропна с чашата по масата. Погледът му се плъзна към дървената кутия, после отново към мене. — Джеймс свиреше толкова хубаво — но ти никога не си го чувал, ти не знаеш.

— Бих искал да съм го чувал.

— Джеймс беше като Чанк Джоунс или Томи, а никой освен мене не го е слушал.

— Искаш да кажеш, че е бил като тебе.

Червените очи ме погледнаха от огромна дълбочина. После той кимна.

— Бих искал да мога да отида в Ница с него. Бих искал да мога отново да виждам през неговите очи.

Той си наля още един пръст уиски в чашата, а аз огледах стаята. Навсякъде имаше дребни признаци на безредие — телескопът вирнат диво нагоре, касети и дискове, разпилени по пода пред лавиците, опаковки на плочи покриваха осмоъгълната маса. Петна от пепел зацапваха набръчканите килимчета.

Музиката спря и той вдигна поглед към грамофона.

— Ако поискаш да слушаш нещо, сложи си сам. Ей-сега ще се върна.

Гленрой дръпна към себе си кутията и аз казах:

— Можеш да правиш каквото искаш. Това е твой дом.

Той присви рамене и отвори капака. Две двуграмови бутилчици, едната полупълна, а другата празна, лежаха в кръгла вдлъбнатина от едната страна. До тях лежеше къса бяла сламка. В средата на кутията върху пласт от изронени люспи имаше кесийка, пълна с пъпки на марихуана. Имаше множество различни видове цигарена хартия. Гленрой отвори капака на огледалцето, взе бутилчицата, отвъртя капачето и оформи две солидни купчинки върху огледалцето. С дългата лъжичка, закрепена към капачето, той ги подреди в две неравни редици. Постави сламката в една от ноздрите си и засмука едната редица. После направи същото с другата ноздра.

— Друсаш ли се?

— Вече не.

Той завинти капачето върху бутилчицата и я върна във вдлъбнатината на кутията.

— Опитвах се да вляза във връзка с Били, но не го намирам на никоя от явките му. Искам да си взема малко за пътуването, нали разбираш.

Гленрой избърса с пръст белите петна по огледалцето, разтърка венците си и затвори кутията и огледалцето. Той за пръв път ме погледна донякъде приятелски и отново погледна кутията.

— Били ще направи добре да се появи до утре, човече.

Той се облегна назад, обърсвайки пръста под ноздрите си.

— Том смърка ли кокаин? — попитах.

Той ми се ухили подигравателно.

— Том май нищо не смърка вече. Тоя мошеник дори почти не пие. Държи се като че ли смуче денем и нощем, но само го наблюдавай. Той само близва и това е всичко. Това е. Чуден човек. Има вид като че ли дреме, но знаеш ли какво прави? Тоя човек работи.

— Забелязах това оная вечер — казах. — Вися над една чаша цяла нощ.

— Много е потаен — Брейкстоун се изправи и отиде до грамофона. Махна плочата на Айк Куебек, взе пластмасовия вътрешен плик и я пъхна вътре.

— Дюк, искам малко Дюк.

Тръгна покрай лавиците, прокарвайки ръка по албумите, после извади плоча на Елингтън. Със същата недодялана деликатност той постави плочата на грамофона. После намали звука.

— Предполагам, че не си дошъл да ми слушаш записите.

— Не — казах. — Дойдох да ти кажа кой е убил Джеймс Тредуел.

— Намерил си оня кучка! — лицето му светна. Той отново седна на стола си, извади димящата цигара от пепелника и ме погледна примижал през дима. — Разкажи ми.

— Ако Боб Бандолайър дойдеше късно през нощта в стаята на Джеймс, Джеймс би ли го пуснал?

Кимвайки, той каза:

— Разбира се.

— А ако Бандолайър е искал да влезе без чукане, той просто би могъл да се вмъкне.

Очите му се разшириха.

— Какви ми ги разправяш?

— Гленрой, Бандолайър е убил Джеймс Тредуел. Както и жената, и Монти Лиланд, и Стенмиц. Жена му е умирала, понеже той я е пребил, докато изпадне в кома, и той се е ядосал, понеже Рансъм го уволнява, когато му е трябвало време, за да се грижи за нея. Избил ги е, за да съсипе хотела.

— Искаш да кажеш, че Боб е изтрепал всички тия хора, а после просто се е върнал, като че ли нищо не е станало.

— Точно така — казах му това, което бях научил от Тереза Сънчана и го наблюдавах как ще го приеме.

Когато свърших, той попита:

— Рози ли?

— Рози.

— Не знам дали ще мога да го повярвам — Брейкстоун поклати глава, усмихнат. — Виждах Боб Бандолайър всеки ден, почти всеки ден, когато си бях тук. Беше жалко копеле, но като се изключи това беше нормален, не знам дали ме разбираш.

— Ти знаеше ли, че има жена и син?

— За пръв път чувам.

Замълчахме. Гленрой ме гледаше втренчено, поклащайки глава отвреме-навреме. Един-два пъти той отвори уста и пак я затвори, без да казва нищо.

— Боб Бандолайър — каза той, но не на мене. Накрая каза — И тази жена го е чувала да излиза всяка нощ, когато е имало убийство?

— Всяка нощ.

— Знаеш ли, би могъл да го направи. Знам, че не даваше пукната пара за когото и да било освен себе си — той ми се намръщи.

Гленрой си променяше мнението, в което бе вярвал твърдо в продължение на четиридесет години.

— Той беше от оня вид мъже, дето бият жените си, така е — той ме погледна остро. — Така мисля, на него би му харесвало жена му да е безпомощна. Да не ходи наоколо и да му обърква реда. Такъв като него, да, би го правил.

Той замълча за още няколко секунди, после стана, отдалечи се на две крачки, обърна се и отново седна.

— Няма начин да се докаже това, нали?

— Мисля, че няма. Но той е бил Синята Роза.

— Дяволска работа — той ми се усмихна. — Започвам да вярвам. Джеймс сигурно не е знаел, че Боб е уволнен. И аз не знаех в продължение на може би една седмица, докато не попитах една от камериерките къде е. Знаеш ли, не откриха дори далаверата му с месото — върна се навреме, за да се прехвърли пак в „Айдахо“.

— Като стана дума за месо — казах аз и го попитах дали е чул за Франки Уолдо.

— По-добре да не говорим за това. Сигурно Франки е сбъркал стъпката.

— Има вид на убийство на мафията.

— Да, може би идеята е била да изглежда така — той се поколеба, после реши да не казва повече.

— Мислиш, че е свързано с Били Риц?

— Франки просто е сбъркал стъпката, това е. Оня ден като го видяхме, той беше много разтревожен.

— Но Били Риц го успокои, че всичко ще е наред.

— Така изглеждаше, нали? Но това не би трябвало да сме го видели. Ако не си на пътя на Били, всичко е наред. Някой ден ще забодат някого като убиец на Уолдо.

— Пол Фонтейн има много арести зад гърба си.

— И още как. Може би много скоро ще хване и убиеца на жената на приятеля ти — на лицето му имаше странна усмивка.

— Аз имам нещо на ум по тоя въпрос — казах.

Гленрой отказа да говори повече. Той отново хвърляше погледи към кутията си и аз си тръгнах след няколко минути.

17

Чиновникът ме попита дали Гленрой се чувства по-добре и когато му отговорих, че според мене е по-добре, той каза:

— Ще пусне ли утре камериерките да влязат?

— Съмнявам се — казах и отидох пак на обществения телефон. Докато набирах, чух как въздиша.

След двайсет минути паркирах пред къщата на Том Пасмор на „Ийстърн шор драйв“. Том беше още в леглото, когато му позвъних, но ми каза, че ще е станал, докато стигна до него.

По телефона го бях попитал дали би искал да знае името на Синята Роза.

— Това заслужава една хубава закуска — каза ми той.

Стомахът ми изкъркори в момента, в който Том отвори вратата и той каза:

— Ако не можеш да се контролираш по-добре, веднага отивай в кухнята.

Той изглеждаше в пълен блясък с бяла копринена роба, която се спускаше до чифт черни пантофи. Под робата се виждаше розова риза и виненочервена вратовръзка. Очите му бяха ясни и живи.

Миризмата на храна ме удари в носа, още щом стигнах до масата и устата ми се напълни със слюнка. Влязох в кухнята. В отделни тигани на два газови котлона на печката имаше парченца шунка, домати и много бяло сирене върху неправилни кръгове от яйца. Върху плота имаше две чинии и от тостера изскочиха четири кафяви филии хляб. Усетих миризмата на кафе.

Том се втурна след мене, грабна лъжица и внимателно я подпъхна под всеки от омлетите.

— Сложи си масло върху хляба, ако искаш, а аз ще се погрижа за тия неща. Ще са готови след минута.

Взех горещите препечени филийки, сложих по две на всяка чиния и ги намазах с масло. Чух единия от омлетите да плясва в тигана и като погледнах странишком, видях Том да сгъва краищата на втория, да го подхвърля във въздуха и да го улавя с тигана.

— Като живееш сам, научаваш се да се развличаш — каза той и ги изсипа в чиниите.

Бях изял една четвърт от омлета си и една филия, преди да проговоря.

— Чудесно е — казах. — Винаги ли ги подхвърляш така?

— Не. Само за да се покажа.

— В добро настроение си.

— Ти ще ми кажеш името, нали? И аз имам подарък за тебе…

— Нещо друго освен омлета?

— Точно така.

Том занесе чиниите в кухнята и донесе стъклен цилиндър със силно кафе и две чаши. Облегнах се на стабилното, удобно кресло. Кафето на Том се различаваше от това на Брайън Дориан, беше по-силно, по-сладко и не толкова горчиво.

— Казвай сега. Това е велик момент.

Започнах с мъжа, който ме беше проследил до къщата на Джон и завърших с последната забележка на Гленрой Брейкстоун. Говорих, без да спра, около половин час, а всичките реакции на Том се свеждаха до някоя и друга усмивка. Отвреме-навреме повдигаше вежди. На един-два пъти затвори очи, сякаш за да види по-точно това, което описвах. Той прочете късчето хартия от кръчмата и ми го върна без коментари. Когато най-после свърших, той каза:

— Повечето от дрехите на Гленрой са от фестивали и джаз празненства, забелязал ли си това?

Кимнах. Това ли имаше да ми каже?

— Понеже той почти винаги носи черно, тези дрехи му приличат. Но истинската им функция е да съобщават кой е той. Тъй като единствените хора, които той вижда горе-долу редовно, поне докато си е тук, са чиновникът от регистрацията, продавачът на наркотици и мене, човекът, на когото той съобщава, че е Гленрой Брейкстоун, прочутият тенор-саксофонист, е предимно Гленрой Брейкстоун — той ми се усмихна. — Твоят случай е по-друг.

— Моят случай? — погледнах към дрехите си. Те съобщаваха предимно това, че не прекарвам много време в чудене какво да облека.

— Не говоря за дрехите ти. Имам предвид детето, което ти се явява от време на време — от това, което наричаш въображаемо пространство.

— Това ми е работата.

— Разбира се. Но в разказа ти има разпръснати много деца. Сякаш наместваш всичко, което ти се случва, в роман. И главният елемент в този роман не е Боб Бандолайър или Ейприл Рансъм, а това безименно момче.

Дотук Том не беше казал нищо за Боб Бандолайър и приказките му звучаха като ненужно заобикаляне. Бях споменал момчето, може би от суетност, за да дам на Том идея за начина си на работа, и сега започвах да се чувствам донякъде раздразнен, сякаш той пренебрегваше някакъв великолепен дар, който му бях предложил.

— Знаеш ли кой филм са давали в твоето квартално кино през последните две седмици на октомври 1950 година?

— Нямам представа.

— Черен филм, който се казва „От опасни дълбини“. Прегледах старите броеве на вестника. Не е ли интересно да си представим, че всички, за които говорим, може би са гледали тоя филм през тези две седмици?

— Ако са ходили на кино, всички са го гледали — казах.

Той отново ми се усмихна.

— Е, това е незначителна подробност, но все пак ми е интересно това, че дори когато вършиш моята работа, като ходиш наоколо и разследваш, ти все пак вършиш своята — даже когато си в мазето на „Грийн уоман“.

— От известна гледна точка това е същата работа.

— В известен смисъл — каза Том. — Ние просто виждаме нещата в различни рамки. През различни прозорци.

— Том, опитваш се да не ме разочароваш прекалено рязко ли? Не смяташ ли, че Боб Бандолайър е Синята роза?

— Сигурен съм, че е той. Нямам никакви съмнения относно това. Това е велик момент. Ти знаеш кой е убил сестра ти, аз знам истинското име на Синята Роза. Тези хора, които са го познавали, Сънчана, най-после ще отидат да кажат в полицията това, върху което седят от четиридесет години, и ние ще видим какво ще се случи. Но твоята истинска мисия свърши.

— Говориш ми като Джон — казах.

— Сега ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Не съм свършил още.

— Искаш да намериш Фий Бандолайър, нали?

— Искам да намеря Боб — замислих се. — Е, искам и да знам какво е станало с Фий.

— Как се казваше това градче?

Сигурен бях, че помни, но все пак му казах.

— Азюър, Охайо. Лелята се казва Джуди Ледъруд.

— Мислиш ли, че госпожа Ледъруд е още жива? Би било интересно да се знае дали Фий е ходил в колеж или, да кажем, се е пребил, карайки пиян открадната кола. В края на краищата той е бил на пет години, но видял как баща му пребива майка му до смърт. И на някакво ниво той е знаел, че баща му отива да убива други хора — той ме изгледа въпросително. — Съгласен ли си?

— Децата винаги долавят това, което се случва. Може да не си признават или да не осъзнават, но разбират.

— Всичко това означава значително сътресение. Тук трябва да прибавим и друго ужасно нещо, което му се случва.

Сигурно съм изглеждал озадачен.

— Причината, поради която бащата убива Хайнц Стенмиц — каза Том. — Тая жена, която си харесал толкова много, не ти ли каза, че Боб е пращал детето на кино? Фий е отишъл да гледа „От опасни дълбини“ и кого среща там, ако не партньора на баща си в една далаверка?

Бях успял напълно да забравя това.

— Искаш ли да видиш какво открих аз? — очите му святкаха. — Мисля, че ще те заинтригува.

— Открил си къде живее Рицман?

Той поклати глава.

— Открил си нещо за Белински или Кейсмънт?

— Ела да ти покажа нещо горе.

Той се втурна по стълбите и ме въведе в кабинета си. Той хвърли робата върху канапето, направи ми знак да седна на стола и обиколи стаята, запалвайки лампите и компютрите. Върху розовата му риза имаше сини тиранти.

— Ще закача в една от онези бази, които използвахме миналия път — той седна пред компютъра на бюрото и започна да набира кодове. — Има един въпрос, който не зададохме, защото си мислехме, че знаем отговора — той се полуизвърна на стола си и се обърна към мене с игрива очаквателност. — Знаеш ли какъв?

— Нямам представа — признах си.

— Боб Бандолайър е имал собственост на Седма южна улица номер 17, нали така?

— Знаеш, че е така.

— Градската община има списък на всички собственици и аз реших да проверя дали този адрес е все още на негово име. Само гледай да видиш какво изскочи.

Той беше свързал компютъра си с „Армъри плейс“ и през него бе стигнал до Регистрация на покупките. Модемът изтананика.

— Току-що вкарах адреса — каза Том. — Няма да чакаме дълго.

Погледнах към празния екран. Том се наведе напред с ръце на коленете, усмихнат на себе си.

Изведнъж се сетих.

— Не може да бъде! — казах.

Той сложи пръст на устните си.

— Шшшш!

— Ако не греша…

— Чакай.

Сигналът за получаване на информацията блесна на екрана.

— Гледай сега — каза том и се облегна назад.

По екрана се изниза колона с информация.

 

СЕДМА ЮЖНА УЛ 17

ЗАКУПЕНА 12.04.1979 КОРП ЕЛВИ ХОЛДИНГС

ЧЕТВЪРТА ЮЖНА УЛ МИЛХЕЙВЪН ИЛ

ЦЕНА $1000

ЗАКУПЕНА 01.05.1943 РОБЪРТ БАНДОЛАЙЪР

УЛ УИНЕТКА 14Б МИЛХЕЙВЪН ИЛ

ЦЕНА $3 800

 

— Добрият стар „Елви холдингс“ — каза Том, буквално прегръщайки сам себе си в израз на триумфално честване, усмихнат като млад баща.

— Господи — казах. — Истинска връзка.

— Точно така. Истинска връзка между двата случая на Синята Роза. Ами ако Боб Бандолайър е мъжът, който те е следил?

— Защо му е да прави това?

— Ако се е опитал да убие Сънчана, след като те е видял на Елм Хил, значи не е искал те да ти разкажат нещо.

Кимнах.

— Какво?

— Те знаят, че е убил жена си. Казаха ми за розите.

— И Белнапови биха могли да ти кажат за розите. А смъртният акт на Анна Бандолайър е подписан от лекар. Мъртва е толкова отдавна, че никой не би могъл да докаже, че е била пребита. Но Сънчана знаят за съществуването на Фий Бандолайър.

— Но всеки, който запита Сънчана каквото трябва, би открил какво е направил той.

— И би разбрал, че е имал син. Мисля, че лицето, което те е проследило, е Фий.

Дъхът ми спря. Фий Бандолайър се беше опитал да убие Сънчана. След това си дадох сметка какъв голям скок беше направил Том.

— Защо смяташ, че Фий въобще би се върнал в Милхейвън? Имал е четиридесет години, през които е можел да се отдалечи, колкото е възможно повече.

Том ме попита дали помня цената, която „Елви“ е платила за къщата на Седма южна.

Взрях се в екрана на монитора, но буквите и цифрите бяха твърде дребни, за да ги разчета от другата страна на стаята.

— Мисля, че беше нещо като десет хиляди долара.

— Погледни по-хубаво.

Отидох до него и погледнах.

— Хиляда?

— Видял си десет хиляди, защото си очаквал да видиш нещо такова. „Елви“ е купила къщата срещу почти нищо. Мисля, че това означава, че „Елви холдингс“ е Фий Бандолайър. И Фий се предпазва и тук също като поставя димна завеса от фалшиви съдружници и формален адрес.

— Защо Боб Бандолайър му е дал къщата си? Той го отпраща, когато е петгодишен. Доколкото знаем, никога след това не го е виждал.

Том вдигна ръце. Не знаеше. След това още едно от заключенията на Том пасна на представите ми.

— Мислиш ли, че Фий Бандолайър е мъжът в униформата, мъжът, който е заплашвал Франк Белнап?

— Точно така. Мисля, че е дошъл да влезе в притежание на къщата.

— Той е страшен човек.

— Мисля, че Фий Бандолайър е много страшен човек — каза Том.

18

— Искам да проверя дали можем да се свържем с Джуди Ледъруд — каза той. — Иди в спалнята в края на коридора и вдигни телефона до леглото, когато ти кажа. Междувременно аз ще се опитам да намеря номера й от Информация.

Той извади някакъв указател от едно чекмедже и започна да търси кодовете за Охайо. Аз отидох в коридора, отворих вратата към тъмна стая, влязох и светнах лампата. На нощното шкафче до спалнята имаше телефон.

— Успех! — извика Том. — Вдигни телефона.

Вдигнах слушалката до ухото и чух музикалното плинк, плинк, плинк на набирането. Телефонът на Ледъруд звънна три пъти, след което една жена го вдигна и каза „Ало?“ С треперлив глас.

— С госпожа Джудит Ледъруд ли говоря? — попита Том.

— Да, с нея — каза треперливият глас. Тя беше леко обезпокоена от официално звучащия глас, който излизаше от устата на Том.

— Госпожо Ледъруд, тук е Хенри Бел от Застрахователната компания на Средните Щати. Аз съм в нашия милхейвънски офис и ви уверявам, че не се опитвам да ви продам застраховка. Имаме да заплатим застраховка живот от десет хиляди долара и се опитваме да намерим наследника, който ще я получи. Нашите агенти са установили, че последният известен адрес на наследника е при вас и вашия съпруг.

— Някой е оставил пари на сина ми?

— Името на плодоползвателя, поне както е изписано на полицата пред мене, е Фийлдинг Бандолайър. Вие осиновили ли сте Фийлдинг Бандолайър?

— О не, не сме го осиновявали. Фий беше дете на сестра ми.

— Бихте ли могли да ни кажете сегашното местоживеене на Фийлдинг Бандолайър, госпожо?

— Ох, знам какво се е случило — каза тя. — Сигурно Боб е умрял. Боб Бандолайър, бащата на Фий. Той ли е оставил парите на Фий?

— Роберт Бандолайър имаше застраховка при нас, точно така. Той е бил баща на въпросното лице, така ли?

— Ами да, беше. Как е умрял Боб? Позволено ли е да ми кажете?

— Сърдечен удар, за жалост. Бяхте ли близки?

Тя се изсмя стреснато.

— О боже, не. Никога не сме били близки с Боб Бандолайър. Почти не сме го виждали след сватбата.

— Казахте, че Фий Бандолайър не живее вече на вашия адрес?

— Ами не — каза тя. — Тук живеят само пенсионери. Само пет-шест от нас имат собствени телефони. Другите дори не биха знаели какво да правят с телефон.

— Разбирам. Имате ли настоящия адрес на плодоползвателя?

— Не, нямам го.

— Колко време живя той с вас, госпожо?

— По-малко от година. След като забременях с моя Джими, Фий отиде да живее при брат ми Ханк. Ханк и жена му, зълва ми Уилда. Те имаха много хубава къща в Танджънт, на стотина километра на изток от тук. Бяха много добри хора и Фий живя с тях, докато завърши гимназията.

— Бихте ли могли да ми услужите с телефона на брат си?

— Ханк и Уилда починаха преди две години — тя замълча за около петнайсет секунди. — Ужасно беше. Все още не мога да мисля за това.

— Не са ли починали от естествена смърт? — долових подтиснатата възбуда в гласа му.

— Летяха с „Пан Ам“ — 103 полет, дето избухна във въздуха. Над Локърби, Шотландия. Предполагам, че са им сложили там някакъв хубав паметник, с имената на брат ми и Уилда на някаква плака. Бих отишла да го видя, но не съм много добре с придвижването напоследък, трябва да се подпирам и така нататък. — Настъпи още една дълга пауза. — Беше ужасно, ужасно.

— Моите съболезнования — това, което на нея навярно й прозвуча като съчувствие, на мене ми прозвуча като разочарование. — Казахте, че племенникът ви е завършил средното си образование в Танджънт?

— О, да. Ханк винаги казваше, че Фий е добър ученик. Ханк беше заместник-директор на училището, разбирате ли?

— Ако племенникът ви е продължил в колеж, бихме могли да получим адреса му от списъка на завършилите колежа.

— Това беше голямото разочарование на Ханк. Фий отиде в армията веднага щом се дипломира. Дори не беше казал на никого до деня, в който трябваше да постъпи.

— Коя година е било това?

— Шестдесет и първа. Така че всички си помислихме, че сигурно е отишъл във Виетнам. Но разбира се, не знаехме със сигурност.

— Той не е казал на брат ви къде са го изпратили?

— Не му каза абсолютно нищо. Но това не е всичко! Брат ми му писа до там, където той беше казал, че отива за предварителна подготовка. Във Форт Сил, струва ми се. Но всичките му писма се връщаха. Казваха, че нямат войник Фийлдинг Бандолайър. Беше като да се сблъскаш с каменна стена.

— Племенникът ви създаваше ли проблеми, госпожо?

— Не искам да отговарям. Нужно ли е да знаете такива неща?

— Има едно специфично условие в застраховката на господин Бандолайър, което би могло да влезе в действие. То му позволяваше да внася по-малки вноски. Условието е, че изплащането на застраховката губи сила, ако плодоползвателят, тук чета направо от документа, е въдворен в каквато и да било поправителна институция, на свобода е под гаранция или пък е в клиника за душевно болни по времето на смъртта на собственика на застраховката. Както ви казах, това условие рядко влиза в сила, както можете да си представите, но ние трябва да направим необходимите проучвания по този въпрос, преди да се осъществи заплащането.

— Е, аз не бих могла да знам нищо по въпроса.

— Брат ви имаше ли някакво чувство относно професията, която вашият племенник би избрал? Това би ни помогнало да го намерим.

— Ханк ми каза веднъж, че Фий казал, че се интересува от работа в полицията — тя замълча. — Но след като изчезна по такъв начин, Ханк се чудеше дали — нали разбирате, дали наистина е познавал Фий. Чудеше се дали Фий е бил искрен с него.

— През тази година, която е прекарал с вас, забелязахте ли признаци на някакви проблеми?

— Господин Бел, да не би Фий да е в беда? Затова ли ми задавате тези въпроси?

— Опитвам се да му дам пет хиляди — Том се засмя с открития, сърдечен смях на застрахователен агент, смеха на член на Милиондоларовата Кръгла Маса. — Това за някои може да е беда, знам ли?

— Мога ли да ви задам един въпрос, господин Бел?

— Разбира се.

— Ако Фий е на някакво такова място, каквото казахте, или ако вие просто въобще не можете да го намерите, тези пари отиват ли за други членове на семейството? Случва ли се това понякога?

— Ще ви кажа простата истина. Това постоянно се случва.

— Защото само аз съм останала, нали разбирате. Аз и сина ми.

— В такъв случай всичко, което ми казвате, може да се окаже още по-полезно. Казвате, че Фий е отишъл в Танджънт, Охайо, когато разбрахте, че сте бременна?

— С моя Джими, точно така.

— Защото смятахте, че не можете да се справите с двете деца ли?

— Ами не — пауза. — Затова ви попитах, нали разбирате. Можех да отгледам две деца, но Фий беше момче, което… което нормален човек не може да разбере. Беше толкова малко момче, но толкова потайно. Просто седи и зяпа в пространството — с часове! А нощем се будеше с писъци! Но нищичко не казваше! И това не е най-лошото.

— Продължавайте — каза Том.

— Ами ако това, което казвате е вярно, моят Джими би могъл да използва тези пари за предплата на жилище.

— Разбирам.

— Не е заради мене. Но тези пари биха могли да дойдат за семейството, ако Фий е, както казвате. В затвора.

— Ние ще следваме условията на застраховката при това решение, госпожо.

— Ами знам, че веднъж Фий е взел нож от чекмеджето ми и е излязъл с него и същата тази вечер съседите намериха старото си куче мъртво. Кучето беше нарязано. Намерих ножа под леглото на Фий, целия нацапан. Дори не ми мина през ума, че той е убил кучето, разбира се — той беше малко момченце! Дори не направих връзка с моя нож. Но след известно време едно куче и една котка бяха убити на една пряка от нас. Попитах Фий направо той ли прави тези неща и той каза, че не. Почувствах такова облекчение! Но после той попита: „Не ти липсва нож от чекмеджето, нали, мамо?“ Наричаше ни мамо и татко. И аз не знам защо, изтръпнах. Сякаш знаеше, че броя ножовете.

Търпеливият глас спря да говори. Том мълчеше.

— Никога вече след това не съм се чувствала добре по отношение на Фий. Може и да съм грешала, но не можех да понеса мисълта да внеса бебе в къщата, докато той още живееше при нас. Така че потърсих Ханк и Уилда.

— Казахте ли им за съмненията си?

— Не можах. Ужасно се чувствах, задето имам такива лоши мисли по отношение на детето на сестра ми. Това, което казах на Ханк, беше, че Фий вече не крещи нощем, което беше вярно, но че все още се опасявам да не разстрои бебето, след това говорих с Фий. Той плака, но не много, и аз му казах да бъде добро момче, защото иначе Ханк ще трябва да го изпрати в дом за сираци. Звучи просто ужасно, но аз исках да му помогна.

— Той се е държал добре в Танджънт, нали?

— Да, добре. Прилично се държеше. Но когато ходехме до Танджънт за Деня на благодарността и други такива, Фий никога не ме поглеждаше. Нито веднъж.

— Разбирам.

— Така че аз си помислих…

— Разбирам — каза Том.

— Не, господине, мисля, че не разбирате. Казахте, че сте в Милхейвън?

— В нашия милхейвънски офис.

— Този Уолтър Драгонет беше на предните страници тук в Азюър. И когато за пръв път чух за него, просто се разтресох. Не можах да хапна и хапка. Не спах цяла нощ — отидох долу и гледах телевизия. Та там показаха снимката му, той беше много по-млад, така че се успокоих и се върнах в стаята си.

Том не каза нищо.

— Бих направила сега същото нещо, което направих тогава — каза тя. — С бебе в къщата.

— Ще ви се обадим, госпожо, ако не успеем да открием наследника.

Тя затвори, без да каже довиждане.

19

Том се беше облегнал назад на стола си и се взираше в тавана, с ръце сплетени на тила му, с изпънати напред и кръстосани в глезените крака. Имаше вид на отегчен работник на борсата, който чака нещо да се покаже на монитора му. Наведох се и си сипах вода от една кристална кана върху масата. Като си помислих още малко, видя ми се прекалено доволен от себе си, за да е отегчен.

— Какви необикновени имена на места си имат в Охайо — каза той. — Азюър. Танджънт. Синсинати. Съвсем като у Набоков. Парма. Чудесни имена.

— Влагаш ли в това някакъв смисъл, или просто се забавляваш?

Той затвори очи.

— Всичко в тоя момент е необикновено. Фий Бандолайър е необикновен. Тази жена, Джуди Ледъруд, е необикновена. Знаела е какъв точно е племенникът й. Не е искала да го признае, но го е знаела. Понеже е бил дете на сестра й, опитала се е да го предпази. Казала му е, че трябва да се държи като нормално дете. И това невероятно дете е успяло да го направи.

— Не правиш ли прекалено много предположения?

— Аз работя с предположения. Защо да не им се наслаждавам? Но знаеш ли какво е най-необикновеното?

— Имам чувството, че ще ми кажеш.

Той се усмихна, без да отваря очи.

— Този град. Нашият кмет и шефът на полицията се изправят на крака на погребението на Ейприл Рансъм и ни казват, че сме оазис на реда и закона, докато в същото време при вероятност едно на милион, ние имаме сред нас двама всеотдайни, абсолютно безмилостни серийни убийци, единият от дезорганизирания тип, който едва неотдавна беше заловен, а другият от организирания тип и все още на свобода — той отвори очи, протегна ръце напред и ги сключи в скута си. — Това е наистина необикновено.

— Мислиш, че Фий е убил Ейприл Рансъм и Грант Хофман?

— Мисля, че вероятно е убил много хора.

— Много бързаш — казах. — Не виждам на основата на какво можеш да претендираш, че знаеш това.

— Помниш ли как ми каза защо Уолтър Драгонет решил, че трябва да убие майка си?

— Тя намерила бележника му. Той правел списъци с подробности като например „червена коса“.

— А това се случва често с хората от този вид, нали така? Те искат да си спомнят какво са извършили.

— Точно така — казах.

На лицето му имаше очаквателна усмивка.

— Но не би искал да намерят списъчето ти, нали?

— Разбира се не.

— И ако си пазиш бележки и описания, ще трябва да ги държиш на безопасно място, нали така?

— Колкото е възможно по-безопасно.

Все още усмихвайки се, Том ме изчакваше да го настигна.

— Като например мазето на „Грийн уоман“, това ли имаш предвид?

Той се усмихна още по-широко.

— Видял си следи от два кашона. Представи си, че е написал разказ за всяко извършено убийство. Колко убийства ще са нужни, за да се запълнят два кашона? Петдесет? Сто?

Извадих листчето от джоба си.

— Можеш ли да влезеш в полицейските архиви на Алъртаун? Трябва да разберем дали тази жена, Джейн Райт, е била убита там. Дори имаме приблизителната дата: май седемдесет и седма.

— Мога да потърся името й във вестниците на Алъртаун — той се изправи, сключи ръце на гърба си и ги протегна назад. Това със сигурност беше сутрешната гимнастика на Том. — Ще отнеме около два часа. Искаш ли да изчакаш да видиш какво ще се получи?

Погледнах часовника си и видях, че е почти седем часа.

— Джон пак ще побеснее — щом изрекох това, устата ми се разпъна от огромна прозявка. — Извинявай — казах. — Изглежда съм уморен.

Той постави ръка на рамото ми.

— Връщай се при Джон и гледай да си починеш.

20

Пол Фонтейн излезе от един тъмносин седан, паркиран пред къщата на Рансъм в момента, в който се зададох по улицата, след като паркирах понтиака. Заковах се.

— Елате тук, Андърхил — изглеждаше почти нежен от ярост.

Фонтейн разкопча сакото на развлечения си костюм и се отдръпна от седана. Усмихнах му се, но днес той нямаше усмивки за мене. Щом стигнах на около две крачки от него, той скочи зад мене и ме халоса с ръце в долната част на гърба. Залитнах към колата и се подпрях на ръцете си.

— Стойте така — каза той. Той потупа гърба ми, гърдите ми, кръста ми и прокара ръце надолу по краката ми.

Казах му, че не нося пистолет.

— Не мърдайте и не говорете, освен ако не ви задам въпрос.

От другата страна на улицата на един от долните прозорци се появи дребно бяло лице. Беше възрастната жена, която беше предложила чай на репортерите на следващия ден след убийството на Ейприл Рансъм в „Шейди Маунт“. Предлагахме й интересен спектакъл.

— Стоя тук от половин час! — каза Фонтейн. — Къде, по дяволите, бяхте? Къде е Рансъм?

— Разкарвах се с колата — казах. — Джон сигурно е излязъл някъде.

— Вие май доста се разкарвате с колата напоследък, не мислите ли? — той нададе отвратителен звук. — Изправете се.

Оттласнах се от колата и се обърнах към него. Яростта му беше поуталожена, но все още изглеждаше бесен.

— Не разговарях ли с вас тази сутрин? Какво си помислихте, че се майтапя ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво си мислите, че правите?

— Просто разговарях с някои хора.

Лицето му стана мораво.

— Днес следобед ни се обадиха от полицията на Елм Хил. По дяволите, вместо да ме послушате вие и приятелчето ви сте отишли там и сте побъркали всички. Чуйте ме добре — няма роля за вас в това, което става в Милхейвън. Ясно ли е? Последното нещо, което ни е нужно в момента, са тия лайнарщини за някакъв… за някакъв… — той беше прекалено разярен, та да продължи.

Той ме стрелна с показалец.

— Влизайте в колата.

Очите му пламтяха.

Тръгнах да отворя задната врата на седана, но той изръмжа:

— Не там, глупако. Минете от другата страна и седнете отпред.

Той отвори вратата си, като продължаваше да ме изгаря с поглед, докато заобиколя колата от предната страна и седна. Той седна зад волана, тресна вратата си и завъртя ключа. Излетяхме по улицата и той мина без да спре на стопа на „Бърлин авеню“, като зави наляво след воя на клаксоните.

— На „Армъри плейс“ ли отиваме?

Той ми каза да млъкна. Полицейското радио пращеше и щракаше, но той не му обръщаше внимание. Фонтейн кипеше безмълвно по целия път до центъра на града и когато излезе от рампата към магистралата изток-запад, той натисна газта до дупка. Изхвърчахме в движението на запад. Фонтейн се промушваше сред другите коли, без да обръща внимание на клаксоните, и успя да излезе в скоростното платно, без да се удари. А аз успях да не закрия лицето си с ръце.

Той не свали крака от газта, докато достигнахме сто и двайсет километра^[2]. Когато една червена тойота отказа да се махне от пътя му, той запали светлините си и натисна сирената, докато тя не се отмести вдясно и тогава той профуча покрай нея.

Попитах го къде отиваме.

Погледът му беше твърд като юмрук.

— Ще ви заведа при Боб Бандолайър. Бъдете любезен и не си отваряйте устата, докато не стигнем там.

Фонтейн разлетяваше колите пред нас. Когато се появи стадионът, той включи мигач и същевременно започна да се мести надясно по платната. Зад нас свистяха спирачки. Фонтейн се движеше неумолимо по диагонал, докато пресякохме магистралата. Все още се движеше със сто и десет, когато сви надолу по рампата. С натиснат клаксон профуча на червено. Гуми пищяха и коли се разбягваха наляво, докато той се провре през движението и обърне на юг. Профучахме покрай стадиона и той забави една когато стигнахме „Пайн Нол“.

Фонтейн влезе с колата през портите и се изтъркаля до къщата на пазача. Загаси мотора.

— Излизайте сега.

— Къде ще се срещна с него, в отвъдния свят ли? — попитах, но той излезе от колата и застана под косото слънце, докато изляза и тръгна към него, след което той тръгна бързо по чакълестата пътека към мястото, където бяха погребани родителите ми и сестра ми. Вече бях започнал да съжалявам за шегата си относно отвъдния свят. Пръскачките бяха спрени и пазачът си беше отишъл. Бяхме единствените хора на гробището. Фонтейн вървеше равномерно е без да поглежда към каменната стена далече вляво.

Той излезе от пътеката на около десет метра преди редицата с гробове, която бях посетил преди, и ме поведе покрай редица гробове с малки бели паметници, някои от които украсени с ярки увехнали рози и лилии. Спря пред един гол бял камък. Застанах до него и прочетох това, което беше гравирано на камъка. РОБЪРТ К. БАНДОЛАЙЪР 21 СЕПТЕМВРИ 1919 — 22 МАРТ 1972.

— Имате ли нещо да кажете?

— Дева. Това може да се очаква.

Помислих си, че ще ме удари. Фонтейн разтвори юмруците си. Подпухналото му лице играеше. Въобще нямаше вид на комедиант. Той се вторачи към земята, после отново към мене.

— Боб Бандолайър е мъртъв от двайсет години. Не той е подпалил варелите с пропан до къщата в Елм Хил.

— Не е той.

— Никой не се интересува от този човек — гласът на Фонтейн беше равен и натъртен. — Не можете да докажете, че той е бил Синята Роза. Никой не може да го докаже. Случаят е приключил през 1950 година. И това е. Дори да искахме да го отворим отново, което би било абсурдно, изводите биха били същите. Още нещо. Ако продължавате да се мотаете наоколо и да разравяте нещата, ще ви натоваря на следващия полет за Ню Йорк. Или лично ще ви арестувам и ще ви обвиня като нарушител на реда. Ясно ли е?

— Мога ли да ви задам два въпроса?

— Ясно ли е? Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. А сега мога ли да ви попитам нещо?

— Ако се налага — Фонтейн видимо се успокояваше и погледът му се рееше към редицата канадски ели в далечината.

— Чухте ли същината на това, Което Сънчана имаха да кажат за Боб Бандолайър?

— Уви.

— Не ви ли се стори, че има някаква вероятност те да са прави?

Той направи гримаса, сякаш страда от главоболие.

— Следващият въпрос.

— Как успяхте да намерите тоя гроб?

Той се извърна и ме изгледа накриво. Гърдите му се надигаха тежко.

— Ама че въпрос. Не е ваша работа. Свършихте ли?

— Смята ли полицията на Елм Хил, че експлозията у Сънчана е случайна?

— И това не е ваша работа.

Не можех да му задам въпросите, които наистина ме интересуваха. Внезапно ми хрумна въпрос, който изглеждаше безопасен и неутрален, и, без да мисля, аз го зададох.

— Знаете ли дали инициалът за второто име на Бандолайър означава Кейсмънт?

Щом го зададох, си дадох сметка, че съм издал информация относно „Елви холдингс“.

Той се вторачи в небето. Започваше да притъмнява и от канадските ели към нас се носеха тежки сиви облаци с ръбове позлатени и порозовели от залязващото слънце. Фонтейн въздъхна.

— Кейсмънт е било второто име на Бандолайър. Имаше го на смъртния акт. Умрял е от продължителен тумор на мозъка. Това ли е всичко, или имате още безсмислени въпроси?

Поклатих глава той напъха ръце в джобовете си и затрамбова към колата.

— Името Белински говори ли ви нещо? Андрю Белински?

Той спря и се обърна, за да ме изпепели с поглед.

— Макар че не е ваша работа, истината е, че така наричахме шефа на отдела по убийствата, когато се преместих в Милхейвън. Беше един от най-чудесните хора, които познавам. Той назначи повечето от хората, с които работя сега.

— Така го наричахте?

Фонтейн подритваше чакъла, съжаляваше вече, че ми е отговорил.

— Казваше се Белин, но майка му беше полякиня и хората просто му викаха Белински. Започнало е на шега, но е останало. Идвате ли с мене или ще се връщате пеша до източния край?

Последвах го до колата, гледайки безцелно в камъните и мислейки за това, което ми беше казал. След това едно име изскочи пред погледа ми от един назъбен камък и аз се вгледах в него, за да се уверя, че съм видял правилно. ХАЙНЦ ФРИДРИХ СТЕНМИЦ, 1892–1950. Това беше всичко. Камъкът не беше просто назъбен; цели парчета бяха откъртени от него и неравната му горна част имаше следи от натрошаване, сякаш някой го беше удрял с чук. Останах загледан за миг в разбития камък, безсловесен и изтощен, след това продължих към колата. Фонтейн форсираше двигателя, изхвърляйки през ауспуха кълба от черна пушилка.

Щом влязох в колата, осъзнах, че Фий Бандолайър би трябвало да е милхейвънски полицай — беше си присвоил име, което само ченге би могло да знае.

21

Докато Фонтейн се изкачи по рампата към магистралата, тежките облаци, които бях видял да идват от запад, покриха небето. Температурата беше паднала поне десетина градуса. Фонтейн стигна до края на рампата и тръгна бавно, докато един камион профуча покрай нас, след което се мушна зад него. Погледна в огледалцето си, преди да се премести в платното отляво. Вдигнах стъклото, за да се предпазя от неочаквания студ, и хвърлих поглед към него. Той се преструваше, че не ме забелязва. Облегнах се пак в седалката си и двамата пътувахме мирно към центъра на града.

Дъждовна капка колкото яйце удари по моята част от предното стъкло. След няколко секунди друга се размаза шумно по средата. Фонтейн въздъхна. Радиото излъчваше пращящи безсмислици. Още две тлъсти капки паднаха върху стъклото.

— Ще се връщате ли скоро в Ню Йорк, Андърхил?

Въпросът ме изненада.

— След някой и друг ден, сигурно.

— Ние всички правим грешки.

След кратко мълчание, Фонтейн каза:

— Не разбирам защо още изпитвате желание да се мотаете наоколо.

Големите капки вече падаха по една в секунда върху стъклото и удряха като градушка по капака на колата.

— Имал ли сте някога съмнения относно това полицейско управление?

Той ми отправи остър, подозрителен поглед.

— Какво?

Облаците се разтвориха и по стъклото плисна водопад. Фонтейн пусна чистачките и се взря напред в размазания път, докато те започнаха да работят. Той включи светлините и таблото светна.

— Може би не се изразих добре — казах.

— Имам много съмнения относно вас, което вие би трябвало да знаете — той се смръщи към потопа върху стъклото, докато чистачката го избърса отново. — Вие не разбирате особено добре ченгетата.

— Знам, че сте добър детектив — казах. — Знам, че имате добра репутация.

— Оставете ме на мира.

— Чували ли сте за…

— Спрете — каза той. — Просто спрете.

След около трийсет секунди интензивността на дъжда се сведе до равномерно барабанене по стъклото и капака. Той падаше от облаците във видими сиви диагонални линии. От колите покрай нас се разплискваше вода. Фонтейн отпусна кормилото. Движехме се с не повече от шестдесет километра в час.

— Е добре — каза той. — В името на голямата ми репутация питайте, каквото искахте да питате.

— Чудех се дали сте чувал за „Елви холдингс корпорейшън“.

За пръв път видях в погледа му истинско любопитство.

— Знаете ли, и аз се чудя нещо. Всички в Ню Йорк ли сте такива, или вие сте някакъв особен случай?

— Ние всички сме пълни с разни безсмислени въпросчета.

Полицейското радио, което не беше престанало през различни интервали да съска и пращи, произнесе дълго, неразбираемо съобщение. Фонтейн грабна слушалката и каза:

— Аз съм на магистралата близо до двадесета улица, ще бъда там след десет минути.

Той върна слушалката.

— Не мога да ви върна до Рансъм. Нещо е станало.

Той погледна в огледалцето, после през рамо и излетя в лявото платно.

Фонтейн отвори прозореца си, през който нахлу дъжд, извади червена лампа изпод седалката си и я закачи на покрива на колата. Завъртя един ключ и сирената зави. Оттук насетне и двамата мълчахме. Фонтейн трябваше да се концентрира върху управлението на седана, който трябваше да заобикаля всяка кола, която се опитваше да мине пред него. На следващия изход той изхвърча от магистралата и се понесе по Петнадесето авеню по същия начин, по който беше тероризирал магистралата по пътя за „Пайн Нол“. На кръстовищата Фонтейн промушваше колата през уличното движение, което спираше, за да му даде път.

Петнадесето авеню ни изведе до долината и около нас изникнаха фабричните комини. Фонтейн тръгна на юг по „Гьоталс“ и продължи да лети, докато стигнахме до „Ливърмор“. В стария ми квартал уличните лампи бяха запалени. Небето над изливащия се порой беше черно.

На голямо разстояние пред нас примигващи червени и сини светлини изпълваха вътрешното платно от отсрещната страна на улицата. На светлините блестяха жълти дървени магарета и жълти ленти. Мъже с фуражки и със сини мушами се движеха из бъркотията. Щом приближихме мястото, разбрах къде отиваме. Трябваше да е там. Беше се случило отново, точно каквото Том беше предрекъл.

Фонтейн дори не си направи труда да погледне, докато минавахме покрай „Айдъл ауа“. Той стигна до първата пряка с все още пусната сирена, направи остър завой на север по „Ливърмор“ и спря зад една линейка. Беше излязъл от колата, преди да е спряла напълно. От капака й се вдигаха струйки пара.

Излязох от колата, прегърбих се под дъжда и го последвах до „Айдъл ауа“.

Четири-пет униформени офицери стояха непосредствено след огражденията, други двама седяха и пушеха в патрулната кола, която запречваше вътрешното платно на улицата. Дъждът беше прогонил обичайната в такива случаи тълпа. Фонтейн се стрелна през една цепнатина в загражденията и започна да разпитва един полицай, който се опитваше да се скрие под козирката на кръчмата. За разлика от другите той нямаше мушама и куртката му беше прогизнала. Полицаят извади бележник от джоба си и се наведе над страниците, за да ги запази от дъжда, докато четеше на Фонтейн. Точно до него на равнището на раменете му гореше, изписан с червен маркер върху мръснобелите плочи, надписът СИНЯ РОЗА. Пристъпих напред и се наведох през една от жълтите бариери.

Черен найлон покриваше тялото на тротоара. Дъждовната вода плющеше и се събираше във вдлъбнатините на найлона и ручейчета вода се стичаха от тялото върху тротоара. От долната страна на найлона стърчаха два яки крака в прогизнали тъмни панталони и в плетени обувки. Ченгетата зад бариерата не ми обръщаха внимание. Равномерният дъжд се стичаше по главата и раменете ми и ризата ми прилепна към тялото ми.

Фонтейн кимна на мокрия полицай, който беше намерил тялото, и посочи думите, които бяха написани върху стената на кръчмата. Той каза нещо, което не чух, и младият полицай отговори: „Да, сър“.

Фонтейн клекна до тялото и дръпна найлона. Мъжът, който беше проследил Джон Рансъм по „Бърлин авеню“ в син лексъс, се взираше неподвижно към козирката пред „Айдъл ауа“. Дъждът плющеше по гърдите му и се стичаше в прорезите на разкъсаната, напоена с кръв риза. Хребети от бяла кожа заобикаляха дълги червени рани. Посивялата му опашка лежеше като заострена четка отстрани на врата му. Изтрих дъжда от лицето си. Тъмна кръв беше засъхнала по отвореното сако на костюма му.

Фонтейн извади бели гумени ръкавици от джоба си, нахлузи ги и се наведе над трупа, за да пъхне ръката си под кървавия ревер. Платът му се отдели от ризата. Фонтейн извади тънкия черен портфейл, който бях видял преди. Отвори го. Малката значка все още беше закачена на една преграда от дясната му страна.

— Убитият се казва Уилям Рицман. Някои от нас го познават по-добре под друго име.

Той се изправи.

— Хоуган тук ли е вече?

Младият офицер извади плик за веществени доказателства и Фонтейн пусна портфейла в него.

Един от мъжете близо да мене каза, че Хоуган е на път.

Фонтейн ме забеляза зад преградата и се приближи намръщено към мене.

— Господин Андърхил, време е да си тръгвате.

— Това ли е Били Риц? — попитах. Върху детектива падаше толкова дъжд, колкото и върху мене, но той все още не изглеждаше наистина мокър.

Фонтейн примигна и се извърна.

— Това е мъжът, който следеше Джон. Оня, за когото ви казах в болницата.

Полицаите, които бяха застанали до мене, се отдръпнаха и сложиха ръцете си под мушамите.

Фонтейн се извъртя и ми хвърли мрачен поглед.

— Вървете си, преди да хванете пневмония.

Той се върна при тялото, но младият полицай вече опъваше найлона върху мокрото, празно лице на Рицман.

Двамата най-близко застанали полицаи ме погледнаха с лица, почти толкова празни, колкото и Рицмановото. Кимнах им и се отдалечих покрай бариерите пред входа на кръчмата. На две преки разстояние по Шеста южна улица към кръчмата се приближаваше друг тъмносин седан с проблясваща червена лампа като карнавална шапка. През лъчите на фаровете му струеше дъжд. Пресякох Шеста южна и погледнах отстрани на „Сейнт Олуин“. Пиринченият кръг на носа на телескоп бе насочен към „Айдъл ауа“ от ъгловия прозорец на най-горния етаж. Изчаках за отпушване на редицата от коли, които се движеха на север по едно-единствено платно, и се затичах към входа на „Сейнт Олуин“.

22

Нощният чиновник от регистрацията ме гледаше как оставям мокри следи по килима. Обувките ми джвакаха и по вътрешната страна на яката ми се стичаше вода.

— Видяхте ли суматохата навън? — той беше сух старец с дълбоки бразди покрай устата: черният костюм му е бил по мярка, когато е тежал с двайсет-двайсет и пет килограма повече. — Какво са намерили, някой труп ли?

— Умрял ми се видя — казах.

Той повдигна рамо и се отдръпна, разочарован от отношението ми.

Когато Гленрой Брейкстоун вдигна, казах:

— Тук е Тим Андърхил, долу във фоайето съм.

— Качвай се горе, за това си тук.

Без джазови допитвания тоя път.

Гленрой слушаше запис на Арт Тетъм и Бен Уебстър толкова тихичко, че беше само като възглавничка от звук. Той ми хвърли един поглед и отиде в банята да донесе хавлия. Единствената запалена лампа беше до фонотеката му. Прозорците към „Уидоу стрийт“ разкриваха равномерен дъжд, който падаше през разпиления блясък на уличните лампи.

Гленрой пристигна с вехта бяла кърпа.

— Изсуши се, а аз ще ти намеря суха риза.

Разкопчах ризата и я отлепих от себе си. Докато се избърсвах, Гленрой се върна да ми даде черна блуза с дълги ръкави, подобна на тази, която беше облякъл. На неговата пишеше ДЖАЗОВ ФЕСТИВАЛ ТАЛИН; когато разгърнах моята, видях, че пише „Брадлис“ над картинка с озъбени мъже, дрънкащи по дълга клавиатура.

— Никога не съм работил на това място — каза той. — Но един тамошен барман харесва музиката ми и ми я изпрати. Изглежда е смятал, че съм горе-долу твоя ръст.

Блузата беше разкошно мека и топла.

— Преместил си телескопа в спалнята си.

— Отидох в спалнята си, когато чух сирените. Хвърлих един поглед към другата страна на улицата и донесох телескопа си.

— Какво видя?

— Слагаха това покривало върху мъртвия.

— Видя ли кой е?

— Ще имам нужда от нов доставчик, ако това е, за което питаш. Имаш ли нещо против да отидем в спалнята. Искам да видя какво става.

Последвах Гленрой в подредената му квадратна спалня. Нито една от лампите не беше запалена и стъклата по снимките и афишите отразяваха силуетите ни. Застанах до него и погледнах от другата страна на „Ливърмор авеню“.

Едрите полицаи с мушамите все още стояха пред бариерите. Дълга редица коли пълзеше покрай тях. Найлонът беше сгънат до кръста на Били Риц и един масивен сивокос мъж с черна чанта беше клекнал пред тялото до Пол Фонтейн. Били имаше вид на разпорен дюшек. Сивокосият мъж каза нещо и Фонтейн дръпна найлона обратно върху бледото лице. Той стана и направи знак към линейката. Двама санитари скочиха и подкараха носилка към тялото. Сивокосият мъж вдигна чантата си и протегна ръка с черна пръчка, която разцъфна пред него в чадър.

— Какво мислиш му се е случило? — попитах.

Гленрой поклати глава.

— Знам как ще го нарекат — ще го нарекат убийство, свързано с наркотици.

Погледнах го недоверчиво и той ми кимна рязко.

— Такава е баснята. Ще намерят някакви лайна в джобовете му, защото той винаги има нещичко в джобовете си. И повече не им трябва. Няма да е нужно да се занимават въобще с другите истории, в които Били беше замесен.

— Видя ли думите на стената?

— Да, е, и какво?

— Били Риц е третата жертва на Синята Роза. Той е бил убит… — млъкнах, защото изведнъж прозрях къде е бил убит. — Тялото му е намерено точно където Монти Лиланд е бил убит през 1950 година.

— Никой не го е грижа за онези убийства на Синята Роза — каза Гленрой. Той се отдръпна и погледна през телескопа. — Никой няма да се загрижи и за Били Риц, както не ги е било еня за Монти Лиланд. Това Хоуган ли е, дето сега е там?

Опрях се на прозореца и погледнах надолу. Наистина беше Майкъл Хоуган, тъкмо завиваше и излизаше пред кръчмата: зарядът на личността му прекоси голямото разстояние помежду ни като електрическа искра.

Без да обръща внимание на дъжда, Хоуган започна да снове сред полицаите пред „Айдъл ауа“. Щом усетиха присъствието му, другите мъже се устремиха към него, както биха направили и за Ардън Вес. Поемайки ръководството мигновено, той отиде до тялото и каза на един полицай да отдръпне покривалото. Лицето на Риц беше бяло петно върху тротоара. Санитарите чакаха до носилката, скръстили ръце срещу студа. Хоуган се взря надолу към тялото за две секунди и с рязко, гневно движение на ръката заповяда покривалото да се сложи отново. Фонтейн се повлече към него, за да му каже нещо. Санитарите свалиха носилката и започнаха да наместват тялото върху нея.

Гленрой се отлепи от телескопа.

— Искаш ли да погледнеш?

Нагласих телескопа за моята височина и доближих окото си до пиринчения кръг. Беше като да гледаш през микроскоп. Стряскащо отблизо, Хоуган и Фонтейн стояха един срещу друг в кръга на зрението ми. Почти можех да разбера какво говорят по движението на устните им. Фонтейн изглеждаше угнетен, а Хоуган буквално фосфоресцираше от гняв. С блестящия по лицето му дъжд, той повече отвсякога имаше вид на романтичен герой от филм на четиридесетте години, и аз се чудех какво мислеше той за убийството на Били Риц. Хоуган се извърна, за да говори с полицая, който беше намерил тялото. Другите полицаи се отдръпнаха. Преместих телескопа върху Фонтейн, който гледаше как санитарите търкалят носилката надолу по тротоара.

— Тоя надпис е червен — каза Гленрой. Аз все още наблюдавах Фонтейн. Докато Гленрой говореше, инспекторът извъртя глава да погледне към думите на стената.

— Да — казах.

— Не беше ли червен предишният път? Зад хотела?

— Мисля, че да — казах.

Фонтейн може би също сравняваше надписите: той се обърна и се загледа неподвижно от другата страна на улицата, към прохода, където трима души бяха убити. От върха на носа му се стичаше дъжд.

— Странно беше, че спомена Монти Лиланд.

Изправих се от телескопа и Фонтейн се сви в малка мокра фигурка на тротоара, загледана в различна посока от тази на всичките останали мокри малки фигурки.

— Защо да е странно?

— Той беше в същия бизнес като Били. Знаеш ли нещо относно Монти Лиланд?

— Бил е един от информаторите на Бил Дамрош.

— Точно така. Не е бил кой знае какво друго, но това е бил.

— Били Риц информатор ли беше?

— Както ти казах — беше по средата. Посредник.

— Чий информатор беше?

— По-добре ще е да не знаем — Гленрой вирна телескопа нагоре. — Шоуто свърши.

Върнахме се в дневната. Гленрой включи лампа близо до масата си и седна.

— Как се озова тук в тоя дъжд?

— Пол Фонтейн ме закара да видя гроба на Боб Бандолайър и като се връщахме, го повикаха тук. Не беше в много добро настроение.

— Казал ти е един вид — добре де, може и да го е направил той, но е мъртъв. Така ли е? Та по-добре остави го на мира.

— Да — казах. — Мисля, че започвам да разбирам защо.

Гленрой се намести в стола си.

— Така че по-добре внимавай с кого говориш. Съобразявай се с реалността.

Плочата свърши и Гленрой скочи и я обърна. Сложи игличката върху втората страна. „Нощ и ден“ въздъхна в стаята. Гленрой застана до етажерките си, загледан към пода и заслушан в музиката.

— Няма друг като Бен. Няма.

Мислех си, че ще разреди напрежението във въздуха, като ми разкаже някой анекдот за Бен Уебстър, но той обхвана гърдите си с ръце и се залюля в ритъма на музиката за известно време.

— Представи си, че някакъв доктор е бил убит на стадиона — каза той. — Не ти казвам, че това се е случило, просто си го представям. Представи си, че е убит гадно — нарязан в тоалетната.

Той вдигна поглед към мене и аз кимнах.

— Представи си, че аз съм от тези, дето обичат ходят на мач отвреме-навреме. Представи си, че съм бил там тоя ден. Може би ще се случи да видя един човек, когото познавам. Той има някакво такова име… Бастър. Бастър не струва много. Ако не влиза с взлом в нечия къща, той е пиян като гъз. А сега си представи, че по едно време като се връщам със закуски, виждам го тоя нехранимайко Бастър целият сгънат под стъпалата към следващия сектор сред локва от уиски. И ако това някога се е случило, а то не е, единствената причина, поради която разбрах, че това е човешко същество, а не одеяло, е това, че знаех Бастър. Защото това, което не се случи, беше, че той така се беше натикал под стълбите, че трябваше специално да го търсиш, за да го видиш.

Кимнах.

— След това представи си, че някакъв детектив научава, че Бастър е бил на стадиона цял ден и че Бастър е лежал четири години, задето е убил някого в някакъв бар, и когато детективът отива в стаята му, той намира портфейла на доктора в едно чекмедже. Какво си представяш, че се случва след това?

— Представям си, че Бастър си признава и получава доживотен затвор.

— Точно ми звучи — каза Гленрой. — За една измислена история, де.

Попитах Гленрой дали знае номера на някоя компания таксита. Той взе една визитка от шкафа си и ми я донесе. Когато се протегнах за картата, той я задържа за момент:

— Нали разбираш, аз никога не съм казвал това и ти никога не си го чувал.

— Мисля, че дори не съм бил тук — казах и той пусна визитката.

Диспечерката каза, че таксито ще дойде пред хотела след пет минути. Гленрой ми подхвърли мократа риза и ми каза, че ми подарява блузата.

23

Ласло Наги, от моята гледна точка грамада от черни къдрици, изригващи от кафяво кепе, започна да говори веднага щом влязох в таксито му. Някакъв го убили точно отсреща на улицата, чул ли съм за това? Кара те да се сетиш за оня лудия Уолтър Драгонет, нали такса? Какво ги кара такива да правят такива неща, а? Трябва да си Господ, за да отговориш, така ли е? Ласло Наги беше дошъл от Унгария преди осем години и такива ужасни неща никога не се случват в Унгария. Други ужасни неща се случват вместо тези. Виждам ли тоя ужасен дъжд? Ще трае точно шест часа. А след това? След това мъгла. Мъглата ще бъде толкова ужасна, колкото и дъжда, защото никой шофьор няма да може да вижда нищо пред себе си. Ще има два дни мъгла. Много катастрофи ще станат. И защо? Защото американците не карат добре при мъгла.

Издавах необходимите звуци на необходимите места, мислейки си за всичко, което знаех, и за какво то можеше да значи. Уилям Рицман беше син на Оскар Рицман — сега разбирах подканата му аз и Джон да се върнем в Пигтаун, където ни е мястото. Като Били Риц, Рицман беше изминал интересна криминална кариера под закрилата на престъпен милхейвънски полицай до деня, в който двамата с Джон се бяхме сблъскали с баща му. Рицман е бил параванът за „Елви холдингс“; двамата фиктивни директори на „Елви“ носеха имената на бащата на Фий Бандолайър и на някогашния шеф на отдела по убийствата Анди Белин. Том Пасмор беше прав за всичко. И Фий Бандолайър беше полицай в Милхейвън.

Нямах представа какво ще правя оттук насетне.

Ласло спря пред къщата на Джон. Когато му платих, той ми каза, че американските пари би трябвало да бъдат в различни цветове и размери, като банкнотите в Англия и Франция — и Унгария. Той все още говореше за красотата на европейските пари, когато затворих вратата.

Изтичах по пътеката и влязох в къщата с дублетния ключ. В кухнята изтрих дъжда от лицето си с книжна кърпа, след което се качих горе да свърша малко работа до идването на Джон.