Питър Строб
Гърло (15)

2

Безсънието навярно беше част от проблема. Така, както пръстите на лявата ми ръка мистериозно бяха загубили способността си да печатат, тялото ми беше загубило способността си да спи. През първите нощи в Ню Йорк се събуждах в четири сутринта и прекарвах останалата част от нощта, легнал в леглото със затворени очи, в очакване дълго след зазоряването да настъпи постепенното душевно изхлузване, отпускането на разума, което сигнализира началото на несъзнателното. За да компенсирам загубения сън, дремвах по един час след обяд. След това започнах да се будя в три през нощта — със същите резултати. Опитах се да чета и сутринта започна да ме заварва все още четящ. В края на първата седмица вече си лягах в единадесет и се събуждах в два след полунощ. След още четири-пет нощи въобще престанах да заспивам. Свалях дрехите си, измивах си зъбите, лягах в леглото и тутакси се чувствах, сякаш току-що съм нагълтал двойно еспресо.

Не можех да обвинявам гипса или болките в гърба и рамото. Те бяха неудобни, тежки и дразнещи, но не те бяха проблемът. Тялото ми беше забравило как да спи нощем. Отидох пак на лекар и той ми предписа приспивателно. Две вечери вземах хапчетата преди да си легна, с тревожното следствие, че се измъквах от продължителен унес в шест сутринта и се оказвах прав до прозореца или седнал на канапето, без да си спомням какво се е случило, след като се бях изпънал в леглото си. Вместо сън, получавах амнезия. Хвърлих хаповете, започнах да дремвам по два часа през деня и зачаках да ми мине. По времето, когато започнах да пиша нови страници, бях вече престанал да си лягам — около полунощ вземах душ, преобличах се и последователно работех, четях или се разхождах из апартамента. Понякога загасях светлините и пишех на тъмно. Пиех много аспирин и витамин С. Понякога отивах в кухнята и гледах сюрреалистичните сгради, които компютърът на Том беше изобретил. След това се връщах на бюрото и се изгубвах в моя измислен свят.

Въпреки умората работата ми препускаше пред мене като някакво животно, тигър или газела, което се опитвах да уловя. Почти не съзнавах писането си — преживявах се по-скоро, като че ли ме пишеха. Виждах всичко, подушвах всичко, докосвах всичко. През тези часове преставах да съществувам. Като медиум просто записвах. Когато започвах да се събуждам за различните си болки, виждах, че е седем или осем сутринта. Докретвах до леглото си, лягах и си почивах, докато умът ми продължаваше да преследва препускащия тигър. След петнайсет минути изтощено неспане, ставах и се връщах на компютъра.

Понякога забелязвах, че през цялата нощ съм писал Фий Бандолайър вместо Чарли Карпинтър.

Всичко това би трябвало да е отрадно и през по-голямата част от времето наистина беше. Но дори когато бях най-дълбоко потънал в книгата си, през онези часове, когато нямах лично съществуване, някаква дремеща част от мене се мяташе в емоционални крайности. След като спирах да печатам, пръстите ми се тресяха — дори пръстите, пленени в гипса, потръпваха. Бях навлязъл в детството на Фий Бандолайър, за когото ужасът и потресението бяха нещо познато. Но не всичките ми тревоги идваха от това, което пишех.

По време на двучасовите си следобедни дремки сънувах, че съм се върнал в трупното отделение и забивам ръцете си в мъртви и разкъсани тела. Срещах мършавия виетконгец на „Страйкър тайгър“ и замръзвах, изправен и безпаметен, докато той вдигаше архаичната си пушка и изпращаше куршум в мозъка ми. Стъпвах на мина и се превръщах в червена омара като Боби Сует. Прекосявах поляна, цялата застлана с убити мъже, така че трябваше да стъпвам по телата им, поглеждах надолу, виждах пурпурно-сребърни вътрешности, осъзнавайки собствената си смърт. Пол Фонтейн седеше на носилката с пистолет в ръка, казваше „Бел“ и пръсваше гърдите ми с куршум.

В продължение на двайсет години основната част от работата си бях свършвал през следобедите. След като забравих как се спи нощем, след като започнах да влизам в ада при всяко задремване, тези часове се превръщаха в пустиня. Това, което пишех, излизаше насилено и безжизнено. Не можех да спя, не можех и да пиша. Така че пъхвах бележника си в джоба и тръгвах на дълги разходки.

Влачех се през Сохо. Минавах невиждащ през „Уошингтън скуеър“. Мотаех се безпаметно из книжарницата „Три лайвс“ и идвах на себе си в книжарница „Букс“ на много километри разстояние. Отвреме-навреме някой дребен инцидент си пробиваше неохотно път до бележника ми, но през повечето време бях в Милхейвън. Хора, които никога не бях виждал, ми се явяваха като Джон Рансъм и Том Пасмор. Лишените от светлина очи и ръждивото лице на Рос Маккандлис се накланяше към мене от прозореца на отминаващ автобус. Улица след улица аз продължавах да вървя по „Ливърмор“, най-сетне забелязах знака на кръчмата „Уайт хорс“ и си дадох сметка, че съм на улица „Хъдсън“.

Около седем часа на едно, както се оказа последното такова, окаяно скитане, минах покрай магазин за алкохол, спрях, върнах се и си купих бутилка водка. Ако имах нужда от забрава, знаех как да я постигна. Занесох бутилката вкъщи в белия найлонов плик, поставих я на кухненския плот и се вторачих в нея. Потейки се, дълго се разхождах из апартамента. После се върнах в кухнята, отвъртях капачката и изсипах водката в мивката.

Щом тя изчезна в канала, слязох да вечерям и казах на всички, че днес се чувствам много по-добре, благодаря, само имам известни затруднения със съня. Насилих се да изям поне половината от храната в чинията си и изпих три бутилки минерална вода. Маги Ла излезе от кухнята, изгледа ме продължително и седна срещу мене.

— Не си добре — каза тя. — Какво става с тебе?

Казах й, че не знам.

— Понякога те чувам да се разхождаш посред нощ. Не можеш ли да спиш?

— Това е май проблемът.

— Защо не отидеш на някоя от срещите на ветерани? Може да ти помогне.

— Ветераните от Милхейвън не се срещат — казах аз и я уверих, че няма защо да се безпокои за мене.

Тя спомена нещо за терапия, изправи се, целуна ме по главата и отново ме остави сам.

Когато се качих в жилището си, проверих ключалките си, нещо което след завръщането си правех по четири-пет пъти всяка нощ, взех душ, преоблякох се в чисти дрехи, отидох до писалището си и включих компютъра. Когато видях, че ръцете ми все още се тресат, дочух отново думите на Маги. Сега те не ми прозвучаха по по-приемлив начин, отколкото първия път. Преди години бях ходил два пъти на срещи с една ветеранска група, но хората в нея бяха участвали в някаква, общо-взето, различна война. Що се отнася до терапията, бих предпочел направо да се озова в изолационна зала и на масата за електрошокове. Опитах се да се върна в света на работата си и си дадох сметка, че дори не помня последните думи, които бях написал. Извадих главата на екрана, натиснах копчето със стрелата, така че за миг стигнах мястото, на което бях спрял да работя сутринта. След това се случи отново нощното чудо и аз паднах в гърлото на романа си.

3

Нещо потресаващо — не виждам друга подходяща дума — ми се случи на следващия ден. Причината беше един обикновен миг, банален от всяка външна гледна точка, но той извика един друг момент, съвсем не обикновен, от архаичната история, която предупреждаваше да не се поглежда назад и която си бях представял, спотаена зад жените на Орфей и Лот, и този поглед наистина ме превърна в нещо като стълб от сол, поне за известно време.

Собствените ми викове ме бяха изстреляли от обичайните ми кошмарни дневни задрямвания, смесващи Виетнам и Милхейвън. Ризата беше залепнала по кожата ми и възглавницата беше лъснала от пот. Смъкнах ризата и с пъшкане се отправих към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. С чиста риза отидох до бюрото си, седнах пред компютъра и затърсих онази способност за отдаване, която ми даваше достъп до книгата ми. Мразех самата идея за излизане. Както се беше случвало всеки втори следобед през последните две седмици, вратата към книгата отказа да се отвори. Предадох се, оставих компютъра и закрачих из апартамента в състояние на границата между живота и смъртта. Жилището ми приличаше на клетка, построена за някакъв съвсем различен вид животно. Хрумна ми, че моите странни следобедни обиколки на Манхатън са може би съществена част от нощната ми работа — че може би те позволяваха на въображението ми да се напълни отново. Хрумна ми също, че това е примитивно магическо мислене. Но колкото и да беше безсмислена, това беше най-добрата идея, която ми дойде, така че напуснах клетката си и излязох на „Гранд стрийт“.

Топлата лятна светлина блестеше по витрините на галериите и магазините за дрехи и жените от Ню Джърси и Кънектикът се движеха сред местните хора като пътнички от по-богата планета. Днес по-голямата част от местните хора като че ли бяха млади мъже по джинси и ризи за ръгби. Те всичките бяха възпитаници на „Уол стрийт“, ембрионални разновидности на Дик Мюлър, които бяха превзели ателиетата на художниците, когато наемите в Сохо изтласкаха художниците към Хобокън и Бруклин.

Спрях пред най-близкия видеомагазин и се почудих дали да не наема „Празникът на Бабет“ за двадесети път. Можех да наваксам всички филми на Педро Алмодовар, които не бях гледал още, или да си организирам ретроспекция на Джоун Крофорд, като започна с „Усмирителна риза“. Наред с всички обичайни афиши за Мел Гибсън и Том Круз, на витрината имаше и афиш за серия от черни филми, които се издаваха на видеокасети за пръв път. Това вече е нещо, помислих си аз и се приближих да разгледам афиша. Заедно с кутията за „От опасни дълбини“, филмът, който според Том е бил прожектиран в нашия квартал по времето на убийствата на Синята Роза. Взрях се в картинката върху кутията, за да доловя подробностите. Главните роли в „От опасни дълбини“ се изпълняваха от Робърт Райън и Айда Люпайно, режисьор беше Робърт Сьодмак. Казах си, че ще го взема някой ден и продължих.

В книжарницата на „Спринг стрийс“ си купих „Карта на теченията“ на Джон Ашбъри и докато разписвах чека, бързо и непредвидимо се хързулнах в отчаянието. Видях се как изсипвам водката в мивката предишната вечер. Исках си я обратно, исках голяма студена чаша с течен наркотик в ръката си. Щом излязох от книжарницата, отидох в едно кафене и седнах на маса в най-отдалечения от бара край, за да си поръчам някаква минерална вода. Келнерът ми донесе бутилка „Пелегрино“ и аз се насилих да я пия бавно, докато отворя книгата на Ашбъри и прочета първите няколко страници. Отчаянието започна да се отдалечава. Допих водата и прочетох още стотина реда от Карта на теченията. После оставих няколко банкноти на масата и отново излязох на слънчевата светлина.

После се случи нещо, което би могло да бъде кулминацията на всичките тези събития. Можеше просто да е резултат от двучасовия сън в денонощие или от терзаещите сънища, които ми се нахвърляха през тези два часа. Но не мисля, че е което и да било от тези неща. Мисля, че се случи, защото беше изчакало момента си.

На едно място за паркиране от другата страна на улицата спря дълъг сив мерцедес, от него излезе едър блондин с брада и заключи вратата. Косата му се спускаше на една дълга вълна върху яката и брадата му беше твърда и разпенена. Макар че не го бях срещал лично, разпознах, че е един художник — Алън Стоун, който беше станал прочут в периода между Анди Уорхол, и Джулиан Шнабъл. Неотдавна в галерия „Уитни“ беше имал ретроспективна изложба, получила отрицателни оценки почти навсякъде. Алън Стоун се отдалечи от колата си и ме погледна със студени бледосини очи.

Видях. Това беше всичко, което се случи, но то беше достатъчно. Видях.

На вътрешен екран, който заличи улицата помежду ни, голямата руса глава на Хайнц Стенмиц се надвеси над мене. Беше ухилен като вълк и натискаше тила ми, докато аз стоях коленичил в полумрака, натикан между огромните му бедра, с ръце протегнати през скута ми и с пръсти, здраво притиснати до голямото венесто червено нещо, щръкнало към мене от панталоните му. То, център и преден план на сцената, пулсираше в ръцете ми.

— Сложи го в устата си, Тими — каза той, почти умоляващ, и натисна главата ми към другата глава, устата ми — към другата мъничка уста.

Потреперах погнусен и видението се пръсна. Алън Стоун се беше извърнал от погледа ми, каквото и да беше видял в него, и вървеше покрай предницата на колата си към черната двойна врата, врязана на равнището на тротоара, в една пищна сграда.

Лицето ми гореше. Кожата на главата ми се опитваше да се отдели от черепа ми. Стомахът ми се преобърна, аз пристъпих наред и избълвах в канавката розова смесица от италианска вода и частично смляна виетнамска храна. Прекалено шокиран, за да се притесня, стоях и гледах изповръщаната гадост. Когато вътрешностите ми се сгърчиха отново, изхвърлих още от розовата лава. Върнах се на тротоара и видях две от добре облечените жени от предградията да стоят като заковани на около два метра от мене с лица, вцепенени от отвращение. Те извърнаха очи и бързо пресякоха улицата.

Избърсах устата си и тръгнах към ъгъла, отделяйки себе си от мацаницата в канавката. Краката ми като че ли не принадлежаха на тялото ми и бяха прекомерно дълги. Фий Бандолайър, казах си.

Когато се върнах на „Гранд стрийт“, срутих се в едно кресло и започнах да плача, сякаш се нуждаех от безопасността на собствената си обстановка, за да изпитам огромността на това, което чувствах — шок и мъка. А също — гняв. Един поглед на улицата беше отключил един момент, поредица от моменти, които бях натикал в ковчеже преди много години. Бях навързал верига след верига около ковчежето. След това бях хвърлил ковчежето на дъното на душевен кладенец. Оттогава-насетне то не бе преставало да бълбука и кипи. Сред всички чувства, които изпитах отвътре, имаше и изумление — това се бе случило на мене, на мене и аз нарочно, разрушително бях забравил всичко за него.

Нахлуваха спомен след спомен. Частични, фрагментарни, парцаливи като облаци, те ми връщаха моя собствен живот — те бяха липсващите парченца от пъзела, които позволяваха всичко останали да заемат местата си. Бях срещнал Стенмиц в киното. Бавно, търпеливо, казвайки някои неща, без да казва други, играейки си със страха ми и с авторитета си на възрастен, той ме беше принудил да правя каквото искаше. Не знаех колко дни съм го срещал, за да коленича пред него и да го вземам в устата си, но това беше време, което детето-аз бе преживяло като окаяна вечност — четири пъти? Пет пъти? Всеки случай беше отделна смърт.

Около десет се довлякох до ресторант, където знаех, че няма да срещна познати, преборих се с някаква вечеря, после се довлякох обратно вкъщи. Разбрах, че съм направил точно това, което исках — вместо терапия, бях се подложил директно на електрошокове. В полунощ взех обичайния втори душ — този път не за да се подготвя за работа, а за да се почувствам чист. След около час си легнах и почти веднага потънах в първия истински осемчасов сън от две седмици насам. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех само какво Пол Фонтейн се беше опитал да ми каже на предната морава на Боб Бандолайър.

4

По-голямата част от следващия ден прекарах на бюрото си с чувството, че прехвърлям купчина чакъл с пинсета — истински изречения, не изречения от наръчник по писане, излизаха, но само колкото да напълнят две страници. Около четири часа изключих компютъра и си тръгнах, давайки си сметка, че ще ми трябват поне няколко седмици, за да се приспособя към това, което току-що бях научил за себе си. Прекалено неспокоен, за да мога да чета книга, или да изседя един филм, отзовах се на стария си подтик да съм на крака и да ходя нанякъде, но две седмици безцелно замаяно бродене ми бяха достатъчни. Имах нужда от цел.

Най-сетне взех телефонния указател и започнах да търся организации на ветерани. Шестото ми обаждане попадна на информация за група на ветерани, които се срещах всяка вечер в шест чеса в сутерена на църква в „Ийст търтис“ — „Мърей хил“. Те приемаха хора, които просто се отбиват. Без това да е, което ми трябва, тази група ми даде каквото търсех — цел за една дълга разходка. Излязох от „Гранд стрийт“ в пет и петнайсет и стигнах до ниската, оградена тухлена църква десет минути по-рано.

5

Когато слязох в сутерена, двама кльощави мъже с оредяваща коса, неоформени бради и части от различни униформи нареждаха в кръг дузина сгъваеми столове. Възпълен свещеник с големи мустаци и свещенически сюртук, наръсен с пепел от цигари, стоеше пред една очукана маса и пиеше кафе от картонена чаша. И тримата хвърлиха поглед към шината ми. Едно старо пиано беше поставено в ъгъла, а по стените висяха илюстрации към Библията и цветни карти на Светите земи. Кафяви петна с неправилна форма покриваха бетонния под. Почувствах се като в подземието на „Хоули сепълкър“.

Двамата мършави ветерани ми кимнаха и продължиха да подреждат столовете. Свещеникът се приближи и сграбчи ръката ми.

— Добре дошъл. Аз съм отец Джо Морган, но всички обикновено ме наричат отец Джо. Това е първото ви идване тук, нали? Как е името ви?

Казах му името си.

— И сте бил във Виетнам, разбира се, като Фред и Хари ето там — и като мене. Още преди да отида в семинарията. Карах корабче по делтата.

Потвърдих, че съм бил във Виетнам и той ми наля кафе от метален съд.

— Така започнахме всички, разбира се, хора като нас, които се събирахме, за да видим дали можем да си помогнем един на друг. Напоследък човек не знае кой ще се появи — идват момчета, които са били в Гренада, в Панама, момчета от „Дезърт Сторм“.

Фред или Хари ми отправи остър, пренебрежителен поглед, но той не се отнасяше до мене.

— Както и да е, чувствайте се като у дома си. Целта тук е споделянето, подкрепата и разбирането, така че ако искате да дадете воля на чувствата си, не се притеснявайте. Тук не са нужни никакви задръжки. Нали, Хари?

— Почти никакви — каза Хари.

До шест часа дойдоха още седем мъже, като трима от тях носеха части от стари униформи, подобно на Хари и Фред, а останалите бяха по костюми или спортни якета. Щом седнахме, пет-шест души запалиха цигари, включително свещеникът.

— Тази вече сред нас има две нови лица — каза той, изкарвайки огромен облак от сив дим — и аз бих искал да минем по кръга, като всеки каже името си и частта си. После всеки, който иска нещо да каже, направо да взема думата.

Боб, Франк, Лестър, Хари, Тим, Джак, Гроувър, Пиуи, Джуан, Бъди, Бо. Смахната бърканица от батальони и дивизии. Нервничещият дребен човечец Бъди каза:

— Е, както някои от вас вече знаят от преди две седмици, когато дойдох тук най-напред, бил съм шофьор на камион в Кам Ран Бей.

Веднага се дистанцирах. Това помнех от другите срещи с ветерани, които бях посещавал преди четири-пет години — описание на война, която никога не бях виждал, която въобще не приличаше на война. Бъди беше уволнен от работата си като пощальон и приятелката му беше казала, че ако пак почне да се държи смахнато, ще го напусне.

— Какво правиш като се държиш смахнато? — попита някой. — Какво значи „смахнато“?

— Ами не мога да приказвам. Само лежа в леглото и гледам телевизия по цял ден, но не виждам наистина, разбираш ли? Като да съм сляп и глух. Като дупка в земята съм.

— Когато аз се смахна, тичам — каза Лестър. — Просто запрашвам, човече, без да знам какво правя. Такъв страх ме хваща, че не мога да спра, като че ли отзад нещо ме гони.

Джак, мъж в тъмносин костюм, каза:

— Когато мене ме хване страх, вземам си пушката и се качвам на покрива. Не е заредена, но се целя с нея по хората. Мисля си за това какво би станало, ако започна да стрелям.

Всички го изгледахме и той сви рамене:

— Помага.

Отец Джо говори с Джак известно време и аз отново изключих. Чудех се след колко време ще е прилично да си тръгна. Джуан разказа дълга история за свой приятел, който се застрелял в гърдите, след като се върнал от продължително патрулиране. Отец Джо говори много време и Бъди започна да примърдва. Искаше да му кажем как да постъпи с приятелката си.

— Тим, още нищо не си ни казал — вдигнах поглед и видях, че отец Джо е вперил в мене навлажнени очи. Това, което беше казал на Джуан, го беше развълнувало. — Има ли нещо, което би искал да споделиш с групата?

Мислех да поклатя глава и да пасувам, но една сцена изникна пред погледа ми и аз казах:

— Когато най-напред пристигнах във Виетнам, бях в отделение за регистрация на загиналите в лагера Бяла звезда. Един от хората, с които работех, се казваше Скут.

Описах как Скут беше коленичил до торбата с трупа на капитан Хейвън и казваше: Насмалко да влезе и да излезе от тука, преди да му засвидетелствам почитта си. Разказах им какво беше направил с тялото.

За миг всички замълчаха, после Бо, един от мъжете в облекло, съчетаващо стари униформи, каза:

— Има едно нещо, едно място, за което не мога да престана да мисля. Дори не съм видял какво по дяволите се е случило там, но е заседнало в главата ми.

— Кажи го — каза свещеникът.

— Бяхме в провинция Даларк, далеч на север — Бо се наведе напред и постави лакти върху коленете си. — Ще прозвучи малко странно — преди отец Джо да го подкани отново да си го каже, той наклони глава и погледна странично към мене. — Но това, което, Тим ли беше? Това, което Тим каза, ми напомни нещо. Искам да кажа, че никога не съм видял американец да прави такива дивотии и много мразя когато разни хора приказват, като че ли това е всичкото, което сме правили там. Ако някой иска да ме подлуди, трябва само да ми каже за така наречените зверства, които сме извършвали там, ясно ли е? Защото аз лично никога не съм видял такова нещо. Нито веднъж. Това, което видях наистина, това, което виждах отново и отново, беше доброто, което американците вършеха за онези хора. Говоря за храна и лекарства, за помощта за децата.

Всички в кръга се съгласиха по някакъв начин — всички бяхме виждали и това, също.

— Но оня път, за който говоря, сякаш влязохме в град на призраци. Истината е, че се изгубихме, имахме един лейтенант, който току-що беше излязъл от школата и чисто и просто се загубихме. Той ни караше да се движим в голям кръг и само той не можеше да разбере какво правим. Останалите си викахме, майната му, мисли си, че е водач, нека води. Като се върнем в базата, нека той да дава обяснения. И така карахме три-четири дни и лейтенантът едвам-едвам започва да разбира какво става. След което започваме да подушваме пожара.

Миризма като от стар пожар, нали разбирате? Не като от горски пожар, а като от горяща сграда. Щом духнеше от север, долавяхме миризмата на пепел и мърша. И скоро миризмата стана толкова силна, че знаехме, че сме почти там, каквото и да беше това. Лейтенантът имаше задача, може би би могъл да си спаси задника, ако се върне с нещо добро — по дяволите, даже не трябва да е добро, просто да е нещо, което да донесе, като че ли тъкмо това е търсил толкова дълго време. Така че куцукахме из джунглата още половин час и вонята става все по-ужасна и по-ужасна. Вони като изгорена кланица. Освен това, около нас няма никакъв шум, ни птици, ни маймуни, ни обичайното пищене, което сме чували винаги друг път. Джунглата е обезлюдена, човече, празна е, няма нищо друго освен нас.

Така че след около половин час стигнахме до това място и се вледеняваме — не е селище, не е паланка, това е насред джунглата, нали така? Но има вид на нещо като градче, само че изгорено в по-голямата си част и останалата част още гори. От овъглените колове може да се разбере, че е имало голяма ограда около него — част от нея още стърчи. Още се вижда проклетата мозайка от малки парцалчета, където тия хора са имали колиби, наредени по тесните им улички. Били са от слама, предполагам, и нищо не е останало — само дупки в земята и тук-там останки от пода. И труповете.

Много трупове, много, много трупове. Някой е събрал много от тях на голяма камара и се е опитал да ги запали, но е станало само това, че вътрешностите им са зейнали. Все жени и деца и двама стари мъже. Ярдци — първите ярдци, които видях, и всичките бяха мъртви. Изглеждаше като оня Джоунстаун, като оная история с Джим Джоунс^[1], само че тия трупове имаха дупки от куршуми. Вонята беше невъобразима, очите ти се насълзяваха от нея. Сякаш някой беше накарал всички тези хора да застанат в голям кръг и след това ги беше пръснал на парчета. Не казвахме нито дума. Не можеш да говориш за това, което не разбираш.

На другия край на мястото имаше част от пръстена стена и много кръв по земята. Видях един разцепен М–16 до един голям железен казан, закачен над угаснал огън. Някой се беше потрудил над тоя М–16. Бяха отчупили приклада и дулото беше изкривено. Погледнах в казана и съжалих, че въобще ми е хрумнало това. През пяната отгоре се виждаха кости да плуват в нещо като желе. Дълги кости, като от крака. И ребра.

И тогава видях, това което не исках да видя. До казана имаше бебе. Разрязано наполовина, точно през коремчето. Имаше може би трийсет сантиметра между горната част и долната част, където бяха червата му. Беше момче. Може би на около годинка. И не беше обикновено ярдче, защото имаше сини очи. И нослето му беше друго — право, като нашите.

Бо преплете пръсти и се вгледа в тях.

— Беше като че ли избиваме собствените си хора, разбирате ли? Като че ли избивахме своите. Не можах да го понеса повече. Казах си, това е прекалено странно, отсега-нататък единственото, което искам, е да търся начин да се махна от това място, писна ми да виждам разни неща. Отсега-нататък просто следвам заповеди — до тук бях, човече.

Отец Джо изчака секунда, поклащайки глава като мъдрец.

— Чувстваш ли се по-добре по отношение на този инцидент сега, когато разказа за него на групата?

— Не знам — Бо се оттегли в себе си. — Може би.

Джак вдигна ръцете си на няколко сантиметра над скута си.

— Не искам да продължавам да се качвам на покрива. Може ли да поговорим още малко за това?

— Не си ли чувал за сила на волята? — попита Лестър.

Срещата приключи малко след това и Бо изчезна почти веднага. Помогнах на Хари и Франк да съберат столовете, докато отец Джо ми казваше колко много съм спечелил от тази среща.

— Човек трудно се освобождава от тези чувства. Много пъти съм виждал мъже да преживяват неща, които дори не могат да схванат преди да са минали един-два пъти — той постави ръка на рамото ми. — Може би няма да повярваш, Тим, но нещо се случи с тебе, докато Бо споделяше с нас. Той те докосна. Върни се пак при нас и дай възможност на другите да ти помогнат, а?

Казах му, че ще си помисля.

6

Когато отворих вратата на жилището си, червената светлинка на телефонния секретар проблясваше като фар в мрака, но аз я пренебрегнах, отидох в кухнята, като запалвах всички лампи по пътя. Не можех дори да си представя как бих могъл да разговарям с някого. Чудех се дали някога щях да знам истината за каквото и да било, дали формата на моя живот, а и на други животи също, ще придобие някога постоянни очертания. Какво се беше случило в действителност в лагера на Бачълър? Какво беше намерил Джон там и какво беше направил? Направих си чаша билков чай, занесох я в стаята и седнах пред картините, които ми бяха изпратени от Милхейвън. Бях ги гледал пред дългите нощи на работата си, бях им се радвал и възхищавал, но до тоя момент не ги бях виждал истински — не ги бях виждал заедно.

Картината на Вюияр беше много по-велика от тази на Брайън Дориан, но според чии мерки? На Джон Рансъм? На Ейприл? Според моите, поне в този момент, те имаха толкова много общи черти, че говореха с един и същ глас. Въпреки всичките си разлики, те изглеждаха натежали от възможности, от изразителност, както саксофона на Гленрой Брейкстоун или както човешко гърло — преливащи от смисъл. Хрумна ми, че за мене и двете картини се отнасяха до един и същи човек. Самотното момче, което се взираше от измамно удобния свят на Вюияр, щеше да порасне и да стане мъжът, обърнат към отчайващия бар на Брайън Дориан. Бил Дамрош в детството си, Бил Дамрош близо до края на живота си — изрисуваните фигури като че ли бяха изскочили върху стената от страниците на ръкописа ми, сякаш там, където бе минал Боб Бандолайър, Дамрош го следваше като на буксир. Хайнц Стенмиц означаваше, че и аз бях част от шествието.

Червената светлинка примигваше до лакътя ми. Допих чая си, оставих чашата и пуснах записа.

— Тук е Том — каза гласът. — У дома ли си? Ще вдигнеш ли телефона? Е, защо не си у дома? Исках да поговоря с тебе за нещо може би интересно, което изникна вчера. Може да съм полудял. Но помниш ли как си говорехме за Лени Валънтайн? Оказа се, че не е фикция, истински е в крайна сметка. Това интересува ли те? Има ли значение? Обади ми се. Ако не се обадиш, аз ще те потърся пак. Това е заплаха.

Пренавих лентата, загледан към картините от другата страна на стаята, като се опитвах да си спомня къде бях чувал името Лени Валънтайн — то носеше странната старомодна атмосфера на отдавнашна книга с кичозни меки корици. После се сетих, че Том беше споменал името като един от възможните източници на „Елви холдингс“. Как този хипотетичен персонаж би могъл да е „истински в крайна сметка“? Не бях сигурен дали искам да знам, но вдигнах телефона и набрах номера.

7

Изчаках записаното му съобщение и казах:

— Здрасти, тук е Тим. Какви ми ги приказваш? Не съществува Лени…

Том вдигна слушалката и заговори:

— Слава богу, получил си съобщението ми. Можеш да постъпиш както искаш, твоя работа, но мисля, че този път трябва да направя нещо и аз веднъж в живота си.

— По-полека — казах, леко разтревожен и още по-озадачен от преди. Думите на Том бяха прелетели покрай ушите ми толкова бързо, че почти не ги схванах. Трябва да решиш какво?

— Чакай да ти кажа какво съм правил напоследък — каза Том. За около една седмица той се беше занимавал с два-трите други случая, които ми беше споменал в болницата, но без да разсее депресията, която и аз бях забелязал. — Занимавах се съвсем автоматично. Два от случаите се изясниха, но това не е кой знае какво постижение за мене. Както и да е, реших да погледна отново всичките тези Алънтауни, или който и да е друг град с подходящо име, за да видя дали не съм пропуснал нещо първия път.

— И си открил Лени Валънтайн?

— Най-напред открих Джейн Райт — каза той. — Нали помниш Джейн? Двайсет и шест годишна, разведена, убита през май 1977 година?

— Не може да бъде.

— Напротив. Джейн Райт е живяла в Алъртън, Охайо, едно градче на река Охайо с около петнайсет хиляди жители. Приятно местенце, сигурен съм. Между 1973 и 1979 се извършват няколко хаотични убийства — всъщност дванайсет, по две годишно, трупове по полето, такава работа — и около половината остават нерешени, но от местния вестник разбрах, че повечето хора са смятали убиеца, ако ставало дума за един убиец, за някакъв бизнесмен, чиято работа го е водела в града отвреме-навреме.

— Джейн Райт — казах. — От Алъртън, Охайо. Не разбирам.

— Чуй още нещо. Името на инспектора, който се е занимавал със случая, е Ленърд Валънтайн.

— Не може да бъде — казах. — Невъзможно е. Нали разработихме всичко това. Пол Фонтейн е бил в Алънтаун, Пенсилвания, през май седемдесет и седма.

— Именно. Бил е в Пенсилвания.

— Старецът, с когото говорих, Хабъл, посочи право в образа на Фонтейн.

— Може би не е бил добре със зрението.

— Зрението му е ужасно — казах, спомняйки си как заби нос в снимката.

Том остана безмълвен за момент и аз изпъшках.

— Знаеш ли какво значи това? Пол Фонтейн е единственият инспектор в Милхейвън, за когото знаем, че не би могъл да е убил Джейн Райт. Какво тогава правеше в тази къща?

— Предполагам, че е започвал свое собствено малко разследване — каза Том. — Може ли да е съвпадение, че жена с името Джейн Райт е била убита в град с точно каквото трябва име, в точно който трябва месец, на точно която трябва година? И че инспекторът, който разследва случая, носи име с инициали ЛВ, като в „Елви“? Има ли начин да сметнеш, че всички тези неща са съвпадения?

— Не — казах.

— И аз не мога — каза Том. — Но вече нищо не разбирам от тази история с „Елви“. Нима някой би се нарекъл Лени Валънтайн, понеже започва със същите букви като Ланг Во? Това не ми се вижда нормално.

— Том — казах аз, спомняйки си идеята, която ми беше хрумнала сутринта, — можеш ли да провериш чия собственост е една сграда?

— Сега в момента?

— Да, сега в момента.

— Ами мисля, че да — каза той. — Коя е сградата?

Казах му и без да задава въпроси, той включи компютъра и влезе в градската регистрация.

— Ей-сега — каза той. — Идва — след което то изглежда дойде, защото го чух да изохква от изумление. — Знаеш вече, нали? Знаеш кой притежава сградата?

— „Елви холдингс“ — казах. — Но това беше само догадка, докато не те чух да изпъшкваш.

— А сега ми кажи какво значи това.

— Мисля, че значи, че трябва да се върна — казах и млъкнах под тежестта на значимостта на това решение. — Ще летя утре по обяд. Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

— Щом пристигнеш, ще ме видиш сред посрещачите. Можеш да избираш между Апартамент Флорида, Ваканционното ранчо и Покоите на Хенри VIII.

— Какво?

— Това са имената на стаите за гости. Родителите на Леймънт са били доста ексцентрични. Както и да е, ще ги проветря всичките и ти ще си избереш.

— Фонтейн не е бил Фий — казах аз най-сетне това, което и двамата знаехме. — Не е бил Франклин Бачълър.

— Аз лично имам слабост към Покоите на Хенри VIII — каза Том. — Но не бих ти препоръчал Ваканционното ранчо.

— Кой е тогава?

— Лени Валънтайн. Бих искал да знам защо.

— А как ще открием кой е бил Лени Валънтайн? — и в тоя момент ми хрумна една идея. — Можем да използваме тази сграда.

— Аха — каза том. — Изведнъж не съм вече депресиран. Изведнъж слънцето изгря.