Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синя роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Troath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)

Издание:

Питър Строб. Гърло

Издателство „Коала“, 1994

Редактор: Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

Част единадесета
Джейн Райт и Джуди Ролин

1

След като си бях взел душ, бях се преоблякъл в сухи, чисти дрехи и бях работил около час, седнах на леглото и се обадих на Том Пасмор. В Алънтаун, Пенсилвания през май и през който и да било месец на 1977 година нямаше убита жена на име Джейн Райт, но в Съединените Щати имаше много Алънтауни и той постепенно проверяваше всичките. Каза ми, че ще надникне в историята на Танджънт, веднага щом намереше правилния Алънтаун. Том имаше много какво да каже за Франклин Бачълър. Имаше също и някои идеи за по-нататък, които до една ми се видяха опасни. Когато свършихме, усетих отново глад и реших да сляза долу да видя дали в хладилника се намира нещо друго освен водка.

Докато вървях към стълбите, чух плискане от спираща пред къщата кола и отидох до прозореца в предната част на коридора. Тъмнозелено такси беше спряло до бордюра. По улицата течеше порой и дъждът отскачаше бясно от покрива на таксито. През димящата вода прочетох думите МОНАРК ТАКСИ и местен телефонен номер върху предната врата. Джон Рансъм се беше облегнал на предната седалка и се препираше с шофьора. Изтичах обратно в стаята за гости и набрах номера върху вратата на таксито.

— Тук е Майлс Дароу, счетоводителят на господин Джон Рансъм. Научих, че моят клиент е използвал услугите на вашата компания през последните няколко часа. Той често губи разписките си, така че бих ви помолил да ми кажете къде шофьорът го е взел и каква е била средната цена от това място до „Илай плейс“. Няма защо данъчните власти да получат всичко това.

— Брей, какъв счетоводител — каза жената, с която разговарях. — Аз приех поръчката на господин Рансъм. Взеха го от къщата му и го закараха до сервиза „Дъсти роудс сънокоу“ на „Клермънт роуд“ в Пърдъм, след това обратно вкъщи. Трудно е да се каже средната цена, но трябва да е около 60–70 долара, освен в дни като тоя. А и чакането прибавя още, но за това не знам.

— Дъсти Роудс? — попитах.

Тя повтори името буква по буква.

— Не като бейзболиста — каза тя. — Симпатично име.

Изглеждаше доста точно. Пърдъм беше богат град на около четиридесет километра нагоре по брега. Там имаше известен колеж, а един прочут играч на поло, ако се интересуваше човек от такива неща, притежаваше там конюшня и училище по езда. В Пърдъм всяка пътна злополука се отнасяше до поне два мерцедеса. Благодарих й за помощта, затворих и се заслушах в преминаването на Джон през всекидневната. Излязох на стълбището. Телевизорът забърбори. Тежко тяло се тръшна на канапето.

Тръгнах надолу по стълбите, казвайки си, че Джон сигурно е скрил пистолета на Алън някъде в стаята си.

Без да каже нищо, той ми отправи продължителен, неодобрителен поглед от канапето. Ивици влага все още лепнеха по главата му и широки тъмни петна покриваха раменете на тъмнозеления ленен костюм. На телевизора едно прекрасно облечено, красиво чернокожо семейство седеше около маса в нещо, което имаше вид на къща за един милион долара. Джон отпи яко от чаша, пълна с прозрачна течност и много лед, като все така стоварваше върху ми цялото си неодобрение. Може би разочарование. После отново се загледа в чернокожото семейство. Дикторски глас ни каза, че те са безкрайно забавни.

— Аз не знаех, че ти си вкъщи — каза той, наблягайки на местоименията.

— Имах напрегнат ден — казах.

Той сви рамене, загледан в телевизора.

Минах зад канапето и се облегнах на камината. Бронзовата табелка с името на Ейприл върху нея все още лежеше върху сиво-розовия мрамор.

— Ще ти кажа какво съм правил, ако ти ми кажеш какво си правил.

Той ме изгледа с досада и театрално се извърна към телевизора.

— Всъщност, аз си мислех, че ще се прибера вкъщи преди тебе. Имах нещо малко да свърша, но то ми отне повече, отколкото очаквах.

Шумен, продължителен смях се раздаде от телевизора. Бащата на черното семейство обикаляше около масата в комичен танц.

— Трябваше да отида в кабинета си в „Аркхам“, за да огледам програмата за следващата години. Това, което ми отне толкова много време, беше, че трябваше да подготвя и библиографията за курса на Алън.

— Предполагам, че си извикал такси.

— Да, та трябваше да чакам двадесет минути, докато шофьорът намери мястото. Не трябва да им разрешават да карат такси, докато не познават добре града. И предградията също.

Шофьорът на „Монарк“ не е знаел как да намери „Клермънт роуд“. Може би дори не е знаел как да намери Пърдъм.

— А какво направи ти? — попита той.

— Намерих интересна информация. „Елви холдингс“ притежава къщата на Боб Бандолайър от 1979 година.

— Какво? — Джон най-сетне вдигна поглед към мене. — „Елви“ има връзка с Бандолайър?

— Връщах се тук, за да ти кажа, но Пол Фонтейн изскочи от кола без обозначения, прибра ме за оръжие и ми се разкрещя, задето някакъв полицай от Елм Хил му досаждал заради Боб Бандолайър.

Джон се усмихна, като разбра, че са ме претърсвали.

— Зае ли необходимата позиция?

— Нямах особен избор. Като спря да вика, той ме блъсна в колата и подкара като луд към магистралата, по магистралата и най-сетне излезе от магистралата при стадиона. Заведе ме при Боб Бандолайър.

Джон опъна ръката си по облегалката на канапето и се наведе към мене.

— Бандолайър е погребан в гробището „Пайн Нол“. Умрял е още през 1972 година. Знаеш ли колко са платили от „Елви“ за къщата? Хиляда долара. Сигурно той е оставил къщата на сина си, който я е продал на компанията, която е основал веднага щом се е върнал от Виетнам.

— Рицман — каза Джон. — Това е страхотно.

— Преди да успеем да стигнем до източната страна, точно когато започваше да вали, Фонтейн го повикаха и той ме закара до пресечката на Шеста южна и „Ливърмор“. И там проснат пред „Айдъл ауа“ под надписа Синя Роза, лежеше Уилям Рицман. Синът на Оскар Рицман.

Тоя път Джон се вцепени. Забрави дори питието си.

— Известен също като Били Риц. Бил е дребен продавач на наркотици около „Сейнт Олуин“. Освен това е бил свързан с някакъв офицер от милхейвънската полиция. Мисля, че този полицай е порасналият Фий Бандолайър. Мисля, че убива хора за удоволствие и че прави това от доста време.

— И може да покрива тези убийства, понеже е полицай?

— Точно така.

— Значи трябва да разберем кой е. Трябва да го хванем.

Започнах да казвам това, което имах да кажа.

— Джон, има гледна точка, която прави всичко казано до тук маловажно. От тая гледна точка Уилям Рицман, Боб Бандолайър и „Грийн уоман“ нямат никакво отношение към начина, по който е умряла жена ти.

— Тогава отпиши ме.

— Причината, поради която всички тези неща нямат значение, е в това, че ти си убил Ейприл.

Той започна да казва нещо, но се спря. Поклати глава и се опита да се усмихне. Току-що бях обявил, че земята е плоска и ако прекалено дълго вървиш в една посока, падаш от нея.

— Това е някакъв майтап, надявам се. Но трябва да ти кажа, че не е смешно.

— Но нека си представим, че следните неща са верни. Ти си знаел, че Барнет й е предложил голям нов пост в Сан Франциско. Алън също знаеше за това, макар че прекалено беше объркан, за да си го спомня ясно.

— Да, точно така — каза Джон. — Това все още се предполага, че е някаква шега.

— Ако на Ейприл й бяха предложили такава работа, ти би ли искал тя да приеме? Мисля, че ти би бил по-щастлив, ако тя въобще напуснеше работа. Успехът на Ейприл те смущава — ти би предпочел тя да остане такава, каквато е била при първата ви среща. Може би тя наистина е казвала, че ще напусне след една-две години.

— Аз ти казах това. Тя не беше като останалите хора на Барнет — всичко това за нея беше като на игра.

— Не е била като тях, защото е била много по-добра от тях. Междувременно, нека приемем, че ти виждаш как собствената ти работа изчезва. Алън издържа последната година, само защото ти го държиш за ръка.

— Това не е вярно — каза Джон. — Ти го видя на погребението.

— Това, което той направи този ден, беше изумителен израз на любов към дъщеря му и аз няма да го забравя. Но той знае, че не може да преподава повече. Всъщност, той ми каза, че е загрижен, задето ще те изостави.

— Има и други места за работа — каза Джон. — И защо смяташ, че всичко това има нещо общо с Ейприл?

— Ти си бил дясната ръка на Алън Брукнър, но колко си публикувал? Можеш ли да получиш професорско място в друга катедра?

Тялото му се вцепени.

— Ако мислиш, че ще те търпя да омаловажаваш кариерата ми, бъркаш.

Той постави питието си върху масата и извъртя цялото си тяло към мене.

— Изслушай ме за минута. Така ще разсъждава полицията. Ти се отнасяш с неприязън и пренебрежение към успеха на Ейприл, но се нуждаеш от нея. Ако Ейприл е могла да спечели осемстотин хиляди за баща си, колко ли е спечелила за себе си. Два милиона? Чудесна сума за пенсиониране.

Джон се насили да се изсмее.

— Значи съм я убил за парите.

— Ето ти следващата стъпка. Човекът, с когото се срещнах днес в центъра на града, е Брайън Дориан.

Джон се облегна назад на канапето. С лицето му се случваше нещо, което не беше просто изчервяване.

— Да допуснем, че Ейприл и Дориан са се срещали два пъти седмично. Имали са много общи интереси. Да допуснем, че са имали любовна връзка. Може би Дориан смята да замине в Калифорния с нея.

Лицето на Джон потъмня още повече и затвори уста.

— Сигурен съм, че тя е възнамерявала да вземе Алън със себе си. Навярно е имала една-две брошури, закътани в офиса й. Това значи, че сега те са в полицията.

Джон облиза устни.

— Онова претенциозно лайненце ли ти пусна тая муха? Каза ли ти, че е спал с Ейприл?

— Нямаше защо да ми казва. Той е влюбен в нея. Двамата са ходели на онова усамотено местенце във „Флори парк“. Какво според теб са правили там?

Джон отвори уста, задъхан, толкова шокиран, че не можеше да продума дума. Преди много години, помислих си аз, Ейприл е завела и него там. Лицето му омекна и загуби всякакъв израз.

— Близо ли си до края?

— Не си можел да го понесеш — казах. — Не си можел да я задържиш, но не си можел и да я загубиш. Така че си намислил план. Накарал си я да те закара някъде с колата. Накарал си я да паркира в усамотено място. Щом тя е започнала да говори, си я пребил така, че загубва съзнание. Може би си я намушкал, след като си я пребил. Може би си смятал, че си я убил. В колата сигурно е имало много кръв. След това си я закарал до „Сейнт Олуин“, внесъл си я през задната врата и нагоре по служебното стълбище до 218 стая. Там сега нямат обслужване по стаите, камериерките не работят нощем и почти всички, които живеят там, се седемдесетгодишни. По тези коридори след полунощ няма никой. Ти все още имаш оригиналните ключове. Знаел си, че стаята ще е празна. Сложил си я на леглото и си я промушил отново, след което си написал СИНЯ РОЗА на стената.

Той ме наблюдаваше с престорено безразличие — отново и отново обяснявах, че земята е плоска.

— След това откарваш колата до Алън и я слагаш в гаража му. Знаел си, че няма да я види — Алън въобще не излиза от къщи. Почистил си всички очевидни петна от кръв. Доколкото знаеш, би могъл да държиш колата там вечно и никой никога няма да я намери. Но след това ме докара тук, за да размътиш водата, като се погрижиш всички да си мислят за старите убийства на Синята Роза. Аз започнах да прекарвам част от времето си у Алън, така че гаражът е вече опасен. Трябвало е да преместиш мерцедеса. Това, което правиш, е следното: намираш гараж извън града, оставяш колата за общ преглед и добро почистване и просто я оставяш там за една седмица.

— Все още ли обсъждаме хипотези?

— Ти ми кажи, Джон. Бих искал да знам истината.

— Предполагам, че аз съм убил Грант Хофман. Предполагам, че съм отишъл в болницата и съм убил Ейприл.

— Не би могъл да я оставиш да излезе от комата, нали?

— Ами Грант? — той се опитваше да остане спокоен, но лицето му беше цялото на червени и бели петна.

— Искал си да създадеш система. Искал си аз и ченгетата да си помислим, че Синята Роза се е върнал и работи. Избрал си човек, който би останал неидентифициран завинаги, ако не е носел старото спортно сако на тъста ти. Дори когато видяхме тялото, ти все още настояваше, че бил скитник.

Джон ритмично стискаше и отпускаше челюстите си.

— Не ми беше трудно да си помисля, че си ме повикал просто, за да ме използваш.

— Ти току-що се превърна в бреме — ако говориш с някого, можеш да ги убедиш, че лайняната ти история е истина. Качвай се и си стягай багажа, Тим.

Той започна да се изправя и аз казах:

— Какво ще стане, ако полицията отиде в Пърдъм, Джон? В Пърдъм ли закара колата?

— По дяволите — каза той и се втурна към мене.

Беше върху мене, преди да успея да го спра. От него се изливаха миризми на пот и алкохол. Ударих го в корема, той изпъшка и ме отскубна от камината. Ръцете му се сключиха около кръста ми. Чувствах, че се опитва да ме смаже до смърт. Ударих главата му два-три пъти, след това го хванах под брадичката и се опитах да го отблъсна. Боричкахме се напред-назад, люлеейки се между камината и канапето. Фраснах месестата му брадичка и той отпусна ръце и залитна назад. Ударих го още веднъж в шкембето. Джон се хвана за корема и отстъпи, гледайки ме зверски.

— Ти си я убил — успях да кажа.

Той се втурна към мене и аз сложих ръце на раменете му и се опитах да го бутна настрани. Джон се напъха под мене, обхвана ме през кръста с дясната си ръка и ме дръпна под мишницата си. Заблъска ме с глава като с воденичен камък. Грабнах месинговата плоча от камината и го заудрях по врата с нея. Рансъм ме блъсна назад с цялата си сила. Краката ми изчезнаха под мене и аз се приземих на мраморната площадка пред камината така болезнено, че наистина видях звезди. Рансъм се протегна диво към главата ми, постави ръка на лицето ми и се придърпа върху гърдите ми. И двете му ръце се сключиха около врата ми. Халосах го с плочата отстрани по главата. Държах наградата по такъв начин, че не можех да използвам ръба, а само плоската страна. Ударих го с плочата още веднъж. От гърлото ми излезе дрезгаво хриптене и аз едва почуках с плочата отстрани по главата му. Мускулите ми се втечниха. Използвах последните си сили да фрасна отново металната плоча в главата му.

Хватката на Джон върху гърлото ми омекна. Цялото напрежение в тялото му се стопи. Беше огромна, отпусната тежест, която ме притискаше. Гърдите му се повдигаха задъхано. Задушени, свистящи звуци излизаха от устата ми. След миг осъзнах, че той не умира върху ми. Плачеше. Изпълзях изпод него и легнах задъхан върху мокета. Разгърнах пръстите си от плочата. Джон се сви като ембрион и продължи да плаче, скрил глава в сгънатите си като палатка ръце.

След известно време аз се изправих, минах по мраморната площадка и се облегнах на камината. Не се бяхме били повече от едва-две минути. Някой ме беше блъскал с бейзболна топка по ръцете, по гърба, по краката, по гърдите и по главата. Все още усещах ръцете на Рансъм около врата си.

Джон свали ръцете си и продължи да лежи присвит, с гърди върху мрамора и с крака върху мокета. По косата му се стичаше кръв от грозна рана. Той бръкна в джоба на панталона си, извади тъмносиня носна кърпичка и я сложи на раната.

— Копеле такова.

— Кажи ми какво стана — казах. — Опитай се да кажеш истината тоя път.

Той погледна кърпичката.

— Тече ми кръв.

И отново постави кърпичката върху раната.

— Можеш да я превържеш след малко.

— Как разбра за Пърдъм?

— Хитър бях — казах. — Къде е сега колата, Джон?

Той се опита да стане и изпъшка. Отново легна.

— В един гараж е. В Пърдъм. Двамата с Ейприл можехме да се пенсионираме там. Красиво място.

Хора като Дик Мюлър се местеха в Ривъруд. Хора като Рос Барнет се пенсионираха в имения в Пърдъм.

Джон седна, държейки кърпичката отстрани на главата си, и се повлече по задник, докато опря гърба си от другата страна на камината. Седяхме така като саджаци. Той избърса лице със свободната си ръка и смръкна. После ме погледна с почервенели очи.

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така, но ти натисна бутоните ми и аз щракнах. Нараних ли те?

— И с Ейприл ли стана така? Щракнал си?

— Да — той кимна внимателно, сгърчвайки лице. Получих още един пронизителен поглед от червените му очи. — Нямах намерение да ти казвам всичко това, защото то ме показва в лоша светлина. Но не съм те поканил, за да те използвам — трябва да знаеш това.

— Кажи ми тогава какво се случи.

Той въздъхна.

— Много неща си разбрал правилно. Барнет е говорил с Ейприл доверително за разширяване на бизнеса в Сан Франциско. Не бях въодушевен от това. Исках тя да спази договарянето ни — да напусне, след като докаже, че може да свърши добра работа при Барнет. Но след това тя трябваше да докаже, че е най-добрият брокер в целия проклет Среден Запад. Стигна се до там, че я виждах само в почивните дни и то не винаги. Но аз не исках да отивам в Калифорния. Можеше да си отвори собствен офис тук, ако това е, което искаше. Всичко щеше да се оправи, ако не беше този тъп треторазряден женкар — той ме погледна свирепо. — Дориан е имал връзка с Каръл Джуд, галеристката, която го предава на Ейприл, знаеш ли това?

— Досещах се — казах.

— Гаден тип. Ходи с по-стари жени. Никога, никога няма да разбера какво Ейприл е намерила в него. Бил е „сладък“, предполагам.

— Как разбра за това?

Джон отново разгледа кърпичката. Раната не се виждаше, но кърпичката беше лъснала от кръв.

— Може ли да се преместим? Трябва да направя нещо да спра кръвта.

Изправих се — всичките стави ме боляха — и му подадох ръка. Джон грабна ръката ми и се надигна. Закрепи се на мрамора, после тръгна през всекидневната към стълбището.

2

Навеждайки се така, че кръвта да капе в мивката, Джон намокри парче плат със студена вода и потупа два-три сантиметровото ожулване отстрани на главата му, там, където косата беше започнала да оредява. Почистена, раната не изглеждаше толкова зле. Той беше сложил квадратна бяла лепенка на ръба на мивката. Аз седях на ваната, гледах го с вързоп от прегънати хартиени кърпички.

— Ейприл ми каза, че ще работи до късно в офиса си. Просто за да проверя дали ми казва истината, аз започнах да й звъня на всеки половин час в продължение на три часа. Всеки половин час. Може би шест пъти. Нямаше я нито веднъж. Около единадесет и половина се качих в офиса й тук и погледнах в папката, където държеше сметките и квитанциите от кредитните си карти. Така.

Той протегна ръка и аз му подадох кърпичките. Той ги притисна до раната, за да я подсуши, хвърли ги в кошчето за боклук и взе квадратната превръзка. Насочи центъра й към раната, махна косата около мястото и залепи превръзката.

— Това ще свърши работа. Няма да имам нужда от шевове — той се извърна, за да огледа лепенката под различни ъгли. — Сега единственото, което остава, е ужасното главоболие.

Той отвори аптечката си, изсипа два аспирина върху дланта си и ги погълна с вода от една изненадващо скромна пластмасова чаша.

— И знаеш ли какво намерих? Сметки от „Хачет и Хач“. Купувала е дрехи за оня лайнар.

— Откъде знаеш, че не са били за тебе?

Той изсумтя в огледалото.

— От години не съм си купувал нищо от тук. Всичките ми костюми и сака са шити по поръчка. Дори ризите си поръчвам от Пол Стюарт, в Ню Йорк. А обувките си поръчвам от Уилкис Башфорд в Сан Франциско — той повдигна крака си, за да оценя тъмнокафявата свинска кожа. — Май единственото, което купувам от Милхейвън, е бельото и чорапите — той потупа превръзката и се отдръпна от мивката. — Искаш ли да слезем, за да си налея? Имам нужда да си пийна.

Последвах го в кухнята и той ми отправи усмирен поглед, докато отваряше замразителя. Сега, когато баща му си беше заминал, тристадоларовата бутилка беше обратно във водкотеката.

— Нямам намерение да побягна, Тим, няма защо да ме следваш като сянка.

— Какво направи, когато тя най-сетне се прибра?

Той си сипа около три пръста от хиацинтовата водка. Опита я, преди да ми отговори.

— Не би трябвало никога да слагам лед в това питие. Прекалено е изтънчено, за да се разрежда — такъв деликатен вкус. Искаш ли една глътка?

— Една глътка няма да ми помогне. С открити карти ли я посрещна?

Той отпи отново и кимна.

— Пред мене бяха квитанциите — седях там във всекидневната и тя се върна в около дванайсет без четвърт. Господи, едвам не умрях — той погледна към тавана и въздъхна почти беззвучно. — Беше толкова красива. Отначало не ме видя. А щом ме видя, се промени. Животът се изпари от нея. Все едно, че видя тъмничаря си. До тоя момент си бях мислил, че всичко би могло да има и друго обяснение. Дрехите биха могли да са за баща й — той харесваше този магазин. Но в мига, в който видях настроението й да се променя така, бях сигурен.

— Избухна ли?

Той поклати глава.

— Чувствах се сякаш някой току-що беше забил нож в гърба ми. „Кой е той“? — казах. — „Твойто паленце Брайън ли“? Тя каза, че не знаела за какво говоря. Аз й казах, че знам, че не си е била в офиса цялата вечер, и тя ми измисли някаква история как не била вдигала телефона, как била при копирните машини, в друг офис… така че аз казах, Ейприл, какви са тези сметки? И тя продължаваше да реди лъжи, а аз продължавах да казвам Дориан, Дориан, Дориан, докато най-сетне тя се хвърли на едно кресло и каза, е добре, виждах се с Брайън. Какво те засяга това? Господи, сякаш ме убиваше. Както и да е, тя постепенно се разприказва, каза, че съжалява, че трябвало да открия по този начин, че тя не обичала да бъде потайна и че била почти доволна, задето съм разбрал, така че ще можем да поговорим за приключване на брака ни.

— Спомена ли за работата в Сан Франциско.

— Не, остави това за колата. Искам да отида в другата стая, Тим, малко съм замаян.

Във всекидневната той забеляза бронзовата плочка на пода и се наведе да я вдигне. Показа ми я.

— С това ли ме драскаше по главата? — казах, че да, и той поклати глава над иронията на съдбата. — Проклетото нещо има вид на хладно оръжие — каза той и го хвърли върху камината.

— Чия беше идеята да излезете с колата?

Джон доби раздразнителен вид за миг, но нищо повече.

— Не съм свикнал да ме пекат на шиш. Това е все още болна тема.

Той отиде на канапето. Тапицерията въздъхна под тежестта му. Отпи и задържа за миг питието в устата си, докато оглеждаше стаята.

— Нищо не сме счупили? Не е ли изумително? Единственото, по което разбирам, че съм се бил, е лайняното чувство.

Седнах на креслото и зачаках.

— Така. Изкарах си всичко, което ми се беше насъбрало за тоя мошеник Дориан, и тогава започнах да й казвам това, което трябваше да кажа в началото — казах й, че я обичам и че не искам да се развеждам. Казах, че трябва да си дадем още един шанс. Казах й, че тя е най-важният човек в живота ми. По дяволите, казах й, че тя е моят живот.

От очите му рукнаха сълзи.

— И това беше вярно. Може да не съм бил кой знае какъв съпруг, но Ейприл беше целият ми живот.

Той вдигна кърпичката си на половината път до лицето си и едва тогава забеляза състоянието й. Огледа панталоните си за петна от кръв и хвърли кърпичката в един чист пепелник.

— Тим, дали случайно нямаш…

Извадих моята от джоба си и му я подхвърлих. Беше на два дни, но все още чиста до голяма степен. Джон я притисна до очите си, избърса бузите си и ми я хвърли обратно.

— Както и да е, тя каза, че не можела да стои на едно място повече, че имала нужда да излезе. Дори я попитах дали мога да дойда и аз. Ако искаш да говорим, по-добре е да дойдеш, нали? — каза тя. Така че излязохме с колата. Дори не помня къде сме минали. Повтаряхме отново и отново едни и същи неща — тя не искаше да слуша. Най-сетне се озовахме някъде на булевард „Бисмарк“, в западния край.

Джон изпуфтя.

— Тя спря на Четиридесет и шеста ли, Четиридесет и пета ли, не помня. На следващата пряка имаше бар. „Търф лаундж“, струва ми се.

Той ме погледна и устата му се сгърчи. Отмести поглед отново и диво огледа стаята.

— Тим, нали помниш как се оглеждах дали ни следи кола, след като изпратихме родителите ми. Мисля, че някой ни следеше през онази нощ. Не бях съвсем в ред, наистина, бях много изнервен. Но все пак улавям някои неща, не съм загубил стария радар. Понякога обаче имам това особено чувство, а никой не ме заплашва. Случва ли ти се и на тебе?

Кимнах.

— Както и да е, на улицата нямаше никой друг. Всички светлини бяха загасени, като се изключи бара. Молех се за живота си. Казах й за това място, което бях намерил в Пърдъм, добра цена, шестдесет декара, езерце, красива къща. Бихме могли там да имаме своя собствена картинна галерия. Когато свърших, тя каза, че Рос може би ще иска да отида в Сан Франциско. Ще оглавя свой собствен офис. Остави тая препарирана риза Рос, казах, какво искаш ти? Мисля да приема, каза тя. Аз казах, без да обсъдиш това най-напред с мене? И тя каза — не виждах смисъл да те въвличам в това. Да ме въвлича в това! Говореше ми като брокерка. Не можах да се въздържа, Тим — той седна напред и се взря в мене. Устата му се движеше, докато той търсеше начин да се изрази. — Просто — я зашлевих. Протегнах се и я плеснах по лицето. Два пъти — очите му се размазаха, плувнали в сълзи. — Почувствах се толкова шокиран, толкова… омърсен. Ейприл плачеше. Не можех да го понеса.

Гласът му секна, той затвори очи и протегна голямата си розова кърпа към мене. За около секунда си помислих, че очаква да я стисна. После се досетих какво му трябва и му подадох кърпичката си отново. Той я сложи на очите си, наведе се и заплака.

— О, Боже — каза накрая и се изпъна. Гласът му беше мек и кадифен. — Ейприл седеше там цялата в сълзи — гръдният му кош подскачаше и той бърса очите си, докато отново беше в състояние да продължи. — Не казваше нищо. Не можех да седя повече в тази кола. Излязох и се отдалечих. Сигурен съм, че чух потегляща кола, но не обръщах внимание на такива неща. Нямах намерение да отида в бара, но щом стигнах до вратата, влязох. Дори не забелязах дали вътре има други хора. Изгълтах четири питиета, бум бум бум бум, едно след друго. Нямам идея колко съм прекарал там. След това пред мене застана един като японски борец и ми каза, че затваряли и трябвало да платя. Сигурно е бил барманът, но аз въобще не си спомнях да съм го видял преди това. Той каза — как беше…

Гърдите и коремът на Джон отново заподскачаха нагоре-надолу. Плачеше и се смееше едновременно.

— Каза, недейте да идвате тук отново, приятел, нямаме нужда от вас.

Коства му много усилие да изтръгне цялото изречение. Прокара кърпичката по лицето си. Устата му се кривеше в безумна усмивка.

— Оставих петдесетдоларова банкнота на бара и излязох. Ейприл си беше отишла, разбира се — почти не се бях надявал, че ще ме чака. Отне ми около час да се прибера пеша. Съставях разни речи в главата си. Когато се прибрах, колата беше отпред и аз си помислих, о Господи, поне си е вкъщи. Качих се, но тя не беше в спалнята. Прегледах цялата къща, викайки я. Най-сетне се върнах навън, за да видя дали все още седи в колата. Когато отворих вратата, едвам не припаднах — имаше кръв и по двете седалки. Много кръв. Полудях. Започнах да тичам нагоре-надолу по улицата, мислейки си, че съм я наранил много по-лошо, отколкото допусках. Представях си как е излязла от колата и е припаднала на нечия морава. Господи. Обиколих два пъти всичко наоколо, съвсем обезумял, после се прибрах, позвъних в „Шейди маунт“ и казах, че съм видял по „Бърлин авеню“ замаяна, окървавена жена — докарал ли я е някой в спешното отделение? Подозрителен женски глас ми отговори, че не. Не можех да се обадя в полицията — историята ми щеше да прозвучи толкова съмнително! Дълбоко в себе си, Тим, много дълбоко, аз вече знаех, че тя е мъртва. Така че сложих хавлия върху мястото на шофьора, закарах колата до Алънови и я оставих в гаража му. След две денонощия, когато вече знаех, че наистина ще имам проблеми, ако някой намереше там колата, отидох там посред нощ и я почистих. Същата нощ се прибрах вкъщи и чаках новини. Най-после си легнах — всъщност, спах на това канапе тук. Не бях трезвен. Но предполагам няма нужда да ти казвам всичко това. В деня преди да дойдеш, закарах колата на това място в Пърдъм.

Той забеляза носната кърпичка в ръката си, отвори я и издуха носа си в нея. После я хвърли в пепелника върху окървавената.

— Тогава си мислех, че след Виетнам това ще е най-лошата нощ в живота ми. Малко съм знаел.

— На другия ден се обадиха от полицията.

— Точно след пладне.

— Кога научи за надписа или подписа, или каквото е това там?

— В „Шейди маунт“. Фонтейн ми каза. Попита ме дали имам представа какво значи.

— Ти не му ли каза за изследването на Ейприл?

Той поклати глава. Изглеждаше стъписан и ядосан.

— Тя не си говореше много с мене вече — ядът му нарасна. — Знаех само, че оня прилепчив мухльо я беше запалил.

— Бащата на Дориан е бил един от колегите на Бил Дамрош.

— Така ли? Предполагам, че това е много интересно, ако те е грижа за подобни неща.

Той сграбчи питието си, отпи, изстена и рухна върху възглавниците. Известно време и двамата мълчахме.

— Кажи ми какво според теб се е случило, след като ти отиде в бара.

Джон притисна студената чаша до едната си буза, после до другата. После превъртя чашата напред-назад по челото си. Очите му бяха присвити.

— Първо трябва да знам дали ми вярваш. Знаеш, че не бих могъл да убия Ейприл.

Това беше въпросът, който се опитвах да отложа. Отговорих по единствения ми възможен начин.

— Мисля, че ти вярвам, Джон.

Щом проговорих, дадох си сметка, че съм му казал истината — мислех си, че му вярвам.

— Можех да подсладя историята, Тим. Можех да кажа, че съм излязъл от колата и съм се отдалечил, веднага щом тя е започнала да плаче. Можех да не ти казвам, че я ударих. Не се направих на по-добър, отколкото бях.

— Знам — казах.

— Това е истината. Грозна, но е истина.

— Мислиш ли, че наистина са ви следели?

— Със сигурност — каза той. — Ако не бях толкова зле, щях да обърна на това повече внимание — той поклати глава и отново изпъшка. — Ето какво е станало. Някой е паркирал на една пресечка от нас и е чакал. Сигурно са се изненадали, когато излязох от колата — може и да са си помислили, че съм ги забелязал. Затова са включили двигателя. Видели са, че отивам в бара. След като не съм се върнал веднага с пакет цигари или нещо такова, отишли са в мерцедеса и… и са направили, каквото са направили. Така че ако не я бях ударил… ако не бях я оставил толкова глупаво сама…

Той затвори очи и стисна устни. Изчаках го да възвърне контрола над себе си.

— Трябва да са били двама, защото…

— Защото някой е откарал колата й, преди да я закарат в „Сейнт Олуин“.

Закрещях, обзет от внезапен гняв.

— Защо не ми каза истината още като пристигнах? Всичките тези показания! Не ти ли хрумна как ще изглежда всичко, ако полицията намери колата?

Рансъм остана спокоен.

— Ама не я намериха, нали?

Той отпи отново и завъртя водката из устата си.

— След като ти напуснеш града, щях да я откарам до Чикаго и да я оставя на улицата с ключовете в нея. Подарък за уличниците. Тогава вече не би имало значение, дори полицията да я намери.

Той забеляза раздразнението ми.

— Слушай, знам, че съм го измислил тъпо. Бях уплашен, изпаднах в паника. Но забрави за мене за секунда. Рицман трябваше да е един от хората в колата. Затова се е навъртал из болницата. Чакал е да види дали Ейприл ще дойде на себе си.

— Добре, но това значи, че вече два пъти ме лъжеш.

— Тим, струваше ми се, че никога няма да мога да кажа на когото и да било какво се е случило. Грешал съм. Извинявам се. Изслушай ме само. Имало е още един човек в колата, полицаят, за когото говориш. Сигурно той е убил Рицман.

— Да — казах. — Срещнал се е с него в „Грийн уоман“.

Джон кимна, сякаш това е нещо абсолютно ново и поразително.

— Продължавай.

— Рицман сигурно е определил срещата. Баща му сигурно му се е обадил и му е казал, Били, дръж си главорезите надалеч от мене.

— Не ти ли казах, че ще раздвижим нещата? — каза Джон. — Проработи като магия.

— Това ли наистина имаше на ум?

— Нямам нищо против злите да си трошат главите един друг. От мене минава. Продължавай.

— Рицман е казал, че двама души са идвали в къщата на баща му да питат за „Елви холдингс“. Не е било нужно да казва повече. Ченгето е трябвало да пререже всички нишки, които ще ни отведат до него. Не знам какво е направил. Може би е изчакал Рицман да се обърне и го е ударил с дръжката на пистолета. Довлякъл го е до стола, вързал го е и го е нарязал на парчета. Той обича такива работи.

— После го е оставил там през нощта — каза Джон. — Знаел е, че идва буря, така че вчера сутринта го е сложил в багажника на колата си, изчакал е да завали яко и го е стоварил пред „Айдъл ауа“. Никой не е бил на улицата, пък и е било тъмно. Красиво. Ето я третата жертва на Синята Роза и никой не може да го свърже с Рицман. Той е убил Грант Хофман, жена ми и собствения си човек, и сега е на чисто.

— Само дето ние знаем, че е ченге. И че е син на Боб Бандолайър.

— Откъде знаем, че е ченге?

— Имената на другите двама директори на „Елви холдингс“ са Лиън Кейсмънт и Андрю Белински. Кейсмънт е второто име на Боб Бандолайър, а преди десетина години шефът на отдел убийства в Милхейвън е бил Анди Белин. Майката на Белин била полякиня, така че другите инспектори го наричали Белински.

Опитах се да се усмихна, но усмивката не се получи.

— Предполагам, че това е някакъв полицейски хумор.

— Брей — каза Джон и ме погледна с възхищение. — Бива те.

— Фонтейн ми каза. Не съм сигурен, че трябваше да го питам.

— По дяволите — каза Джон. Той се изпъна и протегна цялата си ръка към мене. — Фонтейн е извадил показанията на баща си от досието, преди да ти го даде. Нареди ти да стоиш настрана от Сънчана и когато това не се получи, закарал те е чак до гроба на баща си. Виждаш ли? — е искал да каже. Боб Бандолайър е мъртъв и погребан. Не рови в тези лайна и си върви вкъщи. Така ли е?

— В общи линии. Но той не би могъл да закара тялото пред „Айдъл ауа“. Аз бях с него, когато започна да вали.

— Помисли си как работи този човек. Имал си е един съучастник. Сега сигурно има друг. Пратил е на някого да изхвърли тялото. Всичко е съвършено. Ти си му алибито.

Дори не би трябвало да е за пари, помислих си. Информацията е по-ценна от парите.

— Какво ще правим в такъв случай — попита Джон. — Едва ли можем да отидем в полицията. На „Армъри плейс“ обожават Фонтейн. Той е любимият инспектор на Милхейвън.

— Може би ще успеем да го разкрием — казах. — Може би дори ще успеем да го накараме сам да се разкрие.

— Как ще направим това?

— Казах ти, че Фий Бандолайър се промъква в къщата на баща си посред нощ веднъж на около две седмици. Жената, която живее в съседната къща, го зърва. Тя ми обеща да ми се обади следващия път, когато го види.

— По дяволите всичко. Хайде да разбием къщата.

Изстенах.

— Прекалено съм изморен и натъртен, за да се правя на каубой.

— Помисли си само. Ако не е Фонтейн, тогава ще е някой друг от „Армъри плейс“. Може би има фамилни снимки. Може да има нещо, знам ли, нещо, на което е изписано името му. Защо е задържал къщата? Крие там нещо.

— Нещо е било винаги там — казах. — Детството му. Лягам си, Джон.

Мускулите ми изпищяха, като се изправих.

Той остави празната чаша на масата и докосна превръзката на главата си. После се облегна назад. За секунда двамата се вслушвахме в дъжда, който удряше по стъклата.

Обърнах се да тръгна към стълбите. Гравитацията дърпаше всяка от клетките ми поотделно. Единственото ми желание беше да стигна до леглото.

— Тим — каза той.

Бавно се обърнах. Той се изправяше, гледайки ме втренчено.

— Ти си истински приятел.

— Сигурно е така.

— Ще доведем това нещо до край заедно, нали?

— Да — казах.

Той се приближи.

— Отсега насетне истината и само истината, обещавам. Трябваше…

— Остави това — казах. — Само не се опитвай пак да ме убиваш.

Той се приближи съвсем и ме обгърна с ръце. Главата му притисна моята. Сплеска ме яко о добре подплатения си гръден кош — беше като да те прегръща дюшек.

— Обичам те, човече. Рамо до рамо, нали?

— De opresso libri — казах и го потупах по гърба.

— Точно така — той заби юмрук в рамото ми и ме прегърна още по-плътно. — Утре започваме на чисто.

— Да — казах аз и се качих горе.

Съблякох и си легнах с „Библиотеката на Наг Хамади“. Джон Рансъм кръстосваше из спалнята си, блъскайки се отвреме-навреме в мебелите. Обилният, монотонен дъжд блъскаше по прозореца и барабанеше по стената на къщата. На светлината на нощната лампа отворих книгата на „Гръмотевицата, съвършеният дух“ и прочетох:

Защото каквото е вътре в тебе, е извън тебе

и оня, който те извайва отвън,

е оня, който те е оформил отвътре.

И каквото виждаш извън себе си,

виждаш и в себе си;

то е видимо, то е дрехата ти.

Не след дълго думите се разляха една в друга, превърнаха се в други думи и аз успях да затворя книгата и да загася лампата, преди да се катурна в съня.

3

В четири сутринта се събудих невъзвратимо от един сън, в който отвратително чудовище ме търсеше в тъмно подземие. Останах да лежа, заслушан в блъскането на сърцето си. След миг осъзнах, че дъждът е спрял. Ласло Наги беше по-добър метеоролог от повечето специалисти по времето.

Отначало последвах съвета, който винаги си давам в безсънни нощи след съня, така че останах в леглото със затворени очи. Сърцето ми се успокои, дишането ми възвърна лекотата и ритъма си и цялото ми тяло се отпусна. Мина един час. Всеки път, когато преобръщах възглавницата, долавях следите от някакъв пищен аромат, докато най-сетне се досетих, че това е сигурно парфюмът или одеколонът, който Марджъри Рансъм слагаше, преди да си легне. Отхвърлих чаршафа и отидох до прозореца. Черна, мазна мъгла притискаше стъклата. Уличната лампа на тротоара беше само смътно, едва видимо жълто петно, като слънце в картина на Търнър. Запалих централната лампа, измих зъбите и лицето си и слязох по пижама долу да поработя над книгата си.

За следващия час и нещо обитавах тялото на малко момче, в чиято спалня тапетите са на изкачващи се сини рози, момче, чийто баща твърдеше, че го удря поради голямата си, взискателна любов, и чиято майка умираше сред вонята на изпражнения и разлагаща се плът. Ние тук се грижим добре за тази жена, казваше бащата, нашата любов е за нея по-добра от която и да е болница. Под кожата на Чарли Карпинтър Фий Бандолайър наблюдаваше как майка му потъва в чернотата. Аз бях във въздуха около него, Фий и не-Фий, Чарли и не-Чарли, наблюдаващ и записващ. Когато мъката стана твърде голяма, за да мога да продължа, оставих молива и се качих горе с треперещи крака.

Беше около шест. Имах това странно чувство — изгубил съм се. Къщата на Джон не ми се виждаше нито повече, нито по-малко реална от другата къща, която си бях представил около себе си. Ако пиех все още, щях да глътна два пръста от хиацинтовата водка на Джон и да се опитам да заспя отново. Вместо това погледнах през прозореца — мъглата се беше превърнала в гъсто, непроницаемо сребро — взех душ набързо, сложих си джинси и черната блуза на Гленрой, пъхнах бележника в джоба си и се спуснах по стълбите, за да изляза.

4

Светът беше изчезнал. Пред мене висеше безтегловен тюл от светло сиво сребро, което се разделяше, докато минавах през и в него, преоформяйки се на едно постоянно отстояние от метър и половина пред и след мене. Виждах стъпалата, спускащи се към пътеката, а високият жив плет от двете страни на моравата обагряше среброто в тъмнозелено. Влажният, хладен въздух се сгъстяваше по лицето и ръцете ми. Тръгнах към мъглявото петно на уличната лампа.

От тротоара се виждаха смътните, все по-слаби и мънички точки светлина, хвърляни от редицата улични лампи, наредени надолу по „Илай плейс“ към „Бърлин авеню“. Ако ги броях, докато вървях, както детето-аз бе брояло редовете на киното, за да мога да се върна на мястото си, лампите щяха да бъдат моите крайпътни камъни. Исках за малко да изляза от къщата на Джон, исках да заменя тропическия парфюм на Марджъри Рансъм с чист въздух, да правя това, което правех в Ню Йорк — да оставя бялата страница да се напълни с думи, докато аз безгрижно се шляя.

Отминах три преки и шест лампи, без да видя къща, кола или друг човек. Обърнах се и погледнах назад, и цялата улица, като се изключат един-два метра тротоар под краката ми, беше трептяща сребърна бездна. Като че ли на много голямо разстояние, много по-далече, отколкото знаех, че е всъщност, жълт размазан кръг гореше слабо през сияйната празнота. Обърнах се отново и се опитах да погледна към това, което трябваше да бъде „Бърлин авеню“.

Но не приличаше на „Бърлин авеню“ — изглеждаше точно като предишните три кръстовища, които бях отминал, с нисък заоблен бордюр и плоско бяло улично платно, частично и пресекливо разкривено от разкъсвания в застиналата мъгла. Отблясъкът на следващия светофар разрязваше мъглата пред мене. „Илай плейс“ свършваше при „Бърлин авеню“ и пред мене не трябваше да има светофари. Може би, помислих си, има светофар точно срещу „Илай плейс“, от другата страна на булеварда. Но в такъв случай не трябваше ли разстоянието да е по-голямо?

Ще пресека булеварда, помислих си, и после ще се прибера у Джон. Може би дори щях да успея да поспя преди денят наистина да започне.

Стъпих на платното, оглеждайки се на двете страни за кръглото жълто сияние на фарове. Не се чуваше никакъв звук, сякаш мъглата увиваше всичко в памук. Направих шест бавни стъпки напред в нежно поддаващ се сребърен мрак, който се прецеждаше през мене, докато вървях. После кракът ми се удари в бордюр, който едвам се виждаше. Стъпих на следващия участък от тротоара. На неразгадаемо разстояние от мене следващата улична лампа прогаряше през среброто смътно жълт кръг с размера на топка за тенис. Каквото и да бях пресякъл, не беше „Бърлин авеню“.

На около метър пред мене зелено метално стъбло на уличен знак блесна в мъглата. Отидох до знака и погледнах нагоре. Зеленият кол се изкачваше нагоре в непроницаем облак, подобно на небостъргач. Не можех да видя дори табелите, камо ли да прочета какво пише на тях. Застанах съвсем до кола и килнах глава назад. Далеч нагоре в сребърна маса, която като че ли се отместваше встрани, докато я гледах, един по-тъмен участък от мъглата като че ли се сгъстяваше и втвърдяваше, подобно на покрив.

Може би е имало четири пресечки, а не три, между къщата на Джон и „Бърлин авеню“. Единственото, което трябваше да правя, беше да следвам лампите и да продължавам да броя. Тръгнах към сиянието на лампата и когато се изравних с нея си казах „пет“. Щом отминах лампата, светът отново изчезна в мека лъчезарна сребърна пустота. „Бърлин авеню“ трябваше да е точно пред мене и аз напредвах самоуверено, докато блещукане с големина на монета на още една улична лампа ме достигна през мъглата от някъде далече напред. След това достигнах до още една пресечка със заоблен бордюр към сивкаво-бяло платно. „Илай плейс“ се беше разтегнало в лишена от измерения безкрайност.

Но докато продължавах да броя лампите, бях в безопасност — уличните лампи бяха моята нишка на Ариадна; те щяха да ме отведат обратно в къщата на Джон. Стъпих върху тясната улица и я пресякох.

Озадачен, преминах още две кръстовища и още три лампи, без да чуя кола или да видя друго човешко същество. След още една пресечка, когато видях деветата лампа да пламти точно пред мене, разбрах какво се е случило навярно — бях тръгнал в обратната посока, когато излязох от къщата на Джон, и сега бях далече на изток от „Бърлин авеню“, на път за „Ийстърн шор драйв“. Невидимите къщи около мене бяха станали по-големи и по-солидни, моравите бяха станали по-дълги и по-безупречни. След няколко пресечки щях да съм пресякъл улицата, която почваше при големите скали, спускащи се към езерния бряг.

Още едно кръстовище отмина сред хладната сребърна пустота, после още едно. Бях преброил единадесет лампи. Ако бях тръгнал на изток, вместо на запад по „Илай плейс“, би трябвало да съм почти на „Ийстърн шор драйв“. Пред мене се простираше още един участък от улицата и още един смътен кръг от жълта светлина.

Две мисли ми дойдоха почти едновременно: тази улица никога нямаше да ме отведе нито до „Бърлин авеню“, нито до „Ийстърн шор драйв“ и ако двата с Джон Рансъм смятахме да разбием старата къща на Боб Бандолайър, това беше начинът. Дори си помислих, че имаме прекрасна причина да надникнем в къщата на Бандолайър. Бях пренебрегнал твърдението на Джон, че Фий държи нещо в къщата, като му бях казал, че да, той държи детството си там; сега си мислех, че може би зрелостта му — записките за тайния му живот — биха били също в къщата. Къде другаде би могъл да занесе кашоните от „Грийн уоман“? „Елви холдингс“ не би могла да притежава имоти из целия град. Беше толкова очевидно, че не разбирах защо не съм си помислил за това преди.

Сега всичко, което трябваше да направя, беше да преброя единайсет улични лампи и да изчакам Джон да стане. Обърнах се и тръгнах обратно из сияйната пустош.

Поредицата от лампи гореше към мене, нараствайки по размер от мътни жълти глави на топлийка до пламтящи тикви и осветявайки единствено отражателната омара, която ги заобикаляше. Веднъж чух кола да минава по улицата — толкова бавно, че почти се чуваше сплескването на гумите върху пътя. Тя изпълзя иззад мене и едвам-едвам се отмести напред. Двигателят съскаше. Всичко, което се виждаше от колата, бяха две безрезултатни линии светлина, рязко наклонени към улицата, сякаш се опитваха да разчетат бетона. Сякаш някакво огромно невидимо животно се приплъзна покрай мене. После животното се загуби. За един дълъг момент продължавах да чувам съскането му, после звукът също се стопи.

При единадесетата лампа преминах към вътрешната страна на тротоара, опитвайки се да разгадая къде е живия плет, който отбелязваше границите на мястото на Джон. Никаква отсянка на тъмнозелено не просветваше през мъглата, така че аз протегнах ръце и заопипвах напред-назад, без да попадам на плета. Направих още една крачка към вътрешния край на тротоара и залитнах от бордюра на улицата. За миг застанах, оглеждайки се наляво и надясно, полувцепенен от объркване. Не беше възможно да съм на улицата — колата беше преминала покрай мене от другата страна. Направих още една крачка навътре по улицата, оставяйки лампата зад себе си, и протегнах ръце напред, сляпо търсейки нещо, което да може да се докосне.

Обърнах се и видях успокоителната жълта светлина, която се отразяваше в димни частици, които се отразяваха в други частици, а те в други, така че лампата се бе превърнала в димяща жълта топка от мараня, без ръбове и граници, продължаваща отвъд себе си в илюзията за отражение, като своя собствена фикция.

Върнах се по празната невидима улица и отново се качих на тротоара. Когато се приближих достатъчно до стълба, потърках пръстите си о него. Металът беше студен и навлажнен от мънички невидими капчици, солиден като къща. Минах от другата страна на тротоара, страната, от която огромното съскащо животно ме беше отминало, и заопипвах пътя си, докато усетих тротоара да преминава в къса груба трева.

Едновременно разбирах и си представях, че някак си съм пресякъл целия град до старата си махала, където сняг падаше посред лято и ангелите покриваха половината небе. Боязливо тръгнах по моравата, надявайки се да видя стабилната, илюзорна къща на Джон да се материализира пред мене, но знаейки, че съм се върнал в Пигтаун и че ще видя някаква съвсем различна къща.

Сграда с широки стълби, водещи към веранда, постепенно изплува към мене от сребърната омара. Отвъд верандата, дъсчена облицовка, покрита с блещукащи сребърни капчици, преминаваше в широк черен прозорец. Стоях на метър-два от ръба на верандата, очаквайки. Сърцето ми биеше до пръсване. Едно момченце се появи от мрака зад прозореца и застина, щом ме видя да гледам към него. Не се бой от мене, помислих си, имам да ти кажа нещо, но нещото, което исках да му кажа мигновено се разпадна в несвързваемото. Светът е огън. Ти ще пораснеш. Ние можем, можем да оцелеем. Момчето примигна и погледът му се разфокусира. Не искаше да ме чуе — не можеше да ме чуе. Огромно бяло валмо мъгла изплува от бездната като гигантска лапа, отрязвайки ме от момчето, и когато направих крачка напред, за да го видя отново, прозорецът беше празен.

Не се бой, исках да кажа, но аз също се страхувах.

Тръгнах сляпо през моравата, протегнал ръце пред себе си, и след петнайсет крачки се отърках о гъст зелен плет. Поех покрай коравата, жилава граница, докато тя свърши при ръба на тротоара. След това пипнешком я заобиколих и тръгнах диагонално по следващата морава, докато видях познатите гранитни стъпала и познатата врата, обградена от тесни прозорци.

Пигтаун — истинският или този, който носех в себе си — се беше стопил и аз бях отново на „Илай плейс“.

5

След два часа Джон слезе порозовял от душа и облечен в широк сив панталон, тъмносиво памучно поло и тъмносиньо копринено сако. По-малка лепенка с телесен цвят беше залепена на главата му. Той ми се усмихна при влизането си във всекидневната и каза:

— Какъв ден, а? Такива мъгли не се случват често посред лято.

Той сключи ръце и ме заразглежда, клатейки глава, сякаш съм някакъв страхотен куриоз.

— Станал си рано да поработиш?

Преди да успея да отговоря, той попита:

— Какъв е този чутовен том? Мислех, че гностическите евангелия са моя територия, а не твоя.

Затворих книгата.

— Колко пресечки има от тук до „Бърлин авеню“?

— Три — каза той. — Не можа ли да намериш отговора в Евангелието на Тома? Обичам стиха, в който Исус казва: Ако разберете света, вие сте се възвисили над света. Това е гностическото, не мислиш ли?

— А колко пресечки има до „Ийстърн шор драйв“?

Той погледна нагоре и започна да брои на пръсти.

— Седем, мисля. Може да съм изпуснал една. Защо?

— Излязох тази сутрин и се загубих. Преминах девет кръстовища в мъглата и след това си дадох сметка, че въобще не знам в каква посока вървя.

— Може би си тръгнал нагоре — каза той. — Или странично. Не можеш да преминеш девет кръстовища в нито една от обичайните посоки. Слушай, умирам от глад. Яде ли нещо?

Поклатих глава.

— Ела да си вземем нещо в кухнята.

Той се обърна и аз го последвах в кухнята.

— Какво искаш? Аз ще си изпържа яйца.

— Само препечен хляб.

— Както искаш — Рансъм сложи хляб в тостера, намаза един тиган с маргарин и счупи две яйца в цвъртящата мазнина.

— Кой живее в съседната къща? — попитах. — Тази отдясно.

— Там ли? Брус и Дженифър Адамс. Към края на шестдесетте са. Брус имаше пътна агенция, мисля. Единственият път, когато сме влизали у тях, видях, че е пълна с фолклорни статуетки от Бали и Индонезия. Имаха такъв вид, сякаш ще тръгнат из къщата нощем, след като се загаси осветлението.

— Виждал ли си деца у тях?

Той се изсмя.

— Мисля, че не биха допуснали дете на десет метра околовръст.

— Ами съседите от другата страна?

— Това е един старец, Рейнълдс. Ейприл го харесваше достатъчно, за да го кани на вечеря отвреме-навреме. Преподавал е френска литература в университета. Рейнолдс е симпатяга, мисля, но прекалено се издокарва — той подпъхваше плоска лъжица под едното от яйцата и застина преди да обърне глава и да ме погледне. — Искам да кажа, знаеш какво искам да кажа. Нямам нищо против човека.

— Разбирам — казах. — Но това значи, че и там не би могло да има никакви деца.

Четирите препечени филийки изскочиха, аз ги сложих на чиния и започнах да ги мажа с маргарин.

— Тим — каза Джон.

Вдигнах поглед към него. Той постави яйцата в чиния, срещна погледа ми, извърна очи настрани, после пак посрещна погледа ми.

— Наистина съм доволен, че проведохме този разговор снощи. И съм ти благодарен. Аз те уважавам, знаеш това.

— Колко мислиш ще трае тази мъгла?

Той хвърли поглед към прозореца.

— Трудно е да се каже. Може да трае чак до следобеда, толкова е гъста. Защо? Искаш да правиш нещо ли?

— Мисля, че бихме могли да се опитаме да влезем в оная къща.

— В тая мъгла ли? — той носеше чинията си към масата и почука с ръка по прозореца. — Нека изчакаме още половин час и да видим какво ще стане.

Той ми хвърли любопитна полуусмивка.

— Какво те накара да си промениш мнението?

Намазах филията си с лъжичка конфитюр.

— Мислех си за това, което каза снощи — че в тая къща трябва да има нещо. Помниш ли онова малко листче, което намерих в „Грийн уоман“?

Той спря да клати глава, след като казах още няколко думи и започна наистина да чувства интерес, след като му напомних тетрадката на Уолтър Драгонет.

— Добре — каза той. — Значи ако този тип е записвал подробностите за всичките убийства, които е извършвал, тогава ще можем наистина да го приклещим. Достатъчно ще е да го проследим назад във времето до града, където е работил преди.

— Том Пасмор сигурно би могъл да ни помогне в това.

— Нямам никакво доверие на този човек — каза той. — Това си е наше дело.

— Ще мислим за това, след като се сдобием с бележките.

Останалата част от сутринта слушахме прогнози за времето по радиото и поглеждахме към прозореца. В десет часа мъглата беше толкова гъста, колкото и в осем, и радиото съветваше всички да си стоят вкъщи. Вече имаше половин дузина злополуки на магистралите, както и още пет-шест по-дребни сблъсквания на кръстовища. Нито един самолет не беше излетял от Милхейвънското летище още отпреди полунощ и всички пристигащи полети бяха отклонявани към Милуоки и Чикаго.

Джон постоянно скачаше от канапето, за да направи няколко крачки пред входната врата, след което се връщаше да ми се надсмива за това как съм се изгубил.

Радвах се, че е в добро настроение. Докато тичаше ту навън, ту навътре, за да проверява дали има достатъчна видимост за шофиране, аз прелиствах „Вторият трактат на великия Сет“.

— Защо се занимаваш с тая досада? — попита Джон.

— Надявам се да разбера защо — казах. — Ти какво имаш против?

— Гностицизмът е задънена улица. Когато хората препращат към него днес, те го правят да значи всичко, каквото искат да значи, като го превръщат в система от аналогии. А и цялата идея на гностицизма поначало е, че всяка безсмислица, която си измислил, е вярна, защото ти си я измислил.

— Мисля, че затова ми харесва — казах.

Той поклати глава с насмешка.

В дванайсет и половина обядвахме. Самолетите все още стояха по пистите и радиоговорителите не бяха престанали да предупреждават хората да си стоят у дома, но от прозореца на кухнята можехме да видим почти половината от разстоянието до канадските ели в задната част на парцела на Джон.

— Нали няма да си загубиш ума, ако пак взема пистолета? — попита ме Джон.

— Само не застрелвай старата дама в съседната къща — казах.

6

Включих фаровете за мъгла и изкарах колата на улицата. Стопът при първата пряка изплува от мъглата достатъчно навреме, за да успея да се закова.

— Можеш да се оправиш, нали? — попита Джон.

За опит включих дългите светлини и както стопът, така и улицата пред нас изчезнаха в блещукащата сива мъгла, пронизана от два безполезни жълти тунела. Рансъм изпъшка и аз превключих на къси. Поне другите щяха да ни виждат, че идваме.

— Нека наемем прокажен да ходи пред нас със звънец в ръка — каза Рансъм.

В нормално време отиването до Седма южна отнемаше около двайсет минути, сега стигнахме за малко повече от два и половина часа. Разминахме се без злополуки, макар че на два пъти бяхме много близко и в един случай по чудо се оправих, когато едно момче на колело внезапно изникна пред мене на не повече от метър разстояние. Заобиколих го и продължих да карам с пресъхнала уста и втечнени вътрешности.

Слязохме от колата на една пряка от нашата страна на тротоара.

— Насам — казах и го поведох през улицата към старата къща на Боб Бандолайър.

7

Чуваха се тихи гласове. Хана и Франк Белнап седяха на верандата си, загледани в нищото. От тротоара едвам долавях очертанията на верандата на Бандолайър. Гласовете на Белнапови се носеха през мъглата така ясно, като от радио с намален звук. Говореха си как ще отидат в северен Уисконсин в края на лятото, а Хана се оплакваше, че ще трябва да прекара по цели дни в лодка.

— Ти винаги хващаш повече риба от мене, знаеш, че е така — каза Франк.

— Това не значи, че не искам да правя други неща — каза безтелесният глас на Хана.

Двамата с Джон тръгнахме бавно и тихичко през моравата, правейки колкото е възможно по-малко шум.

Къщата отряза отговора на Франк. Двамата с Джон вървяхме по влажна кафява трева, придържайки се близко до сградата. На ъгъла свихме в задния двор. В задния му край, едвам видима в мъглата, ниска дървена ограда с порта стоеше пред тясна уличка. Отидохме до задната врата, поставена на бетонна плоча, малко по-голяма от изтривалка.

Джон се наведе и погледна ключалката, прошепна „Няма проблеми“ и извади голяма връзка ключове от джоба на панталоните си. Прерови ги, избра един от тях и го опита на ключалката. Той се завъртя донякъде и спря. Извади го, прерови отново връзката и опита втори ключ, който изглеждаше същия като първия. Той също не се хвана. Той се обърна към мене, сви рамене, усмихнат, и извади трети ключ. Той се плъзна в ключалката, сякаш е бил направен за нея. Механизмът щракна и вратата се отвори. Джон направи жест След вас, Алфонсо, и аз се мушнах зад гърба му, докато той се обръщаше да затвори вратата.

Знаех къде е всичко. Беше кухнята на къщата, в която бях израснал, малко прашна и овехтяла, но напълно позната. На няколко крачки от вратата имаше правоъгълна маса с изподраскана повърхност. На смътната светлина успях да различа имената БЕТИ ДЖЕЙНИ БИЛИ, изрязани в дървото наред с множество безсмислени драскулки. Рансъм направи две крачки по напукания жълт линолеум.

— Какво чакаш? — попита той.

— Декомпресия — казах. Част от тапета с картинки на овчари и овчарки с геги висеше от стената. Някой, навярно Бети, Джейни и Били, бяха драскали по картинките, а стената зад малката електрическа печка беше изпръскана от древни жълти мазни петна. Огромен кур с топки, несъвършено прикрит от палимпресата на различни кривулици, изскачаше от един от овчарите близо до отпраното парче тапет. Семейство Дъмки беше оставило множество следи от краткотрайното си пребиваване.

Джон каза:

— Трябва вече да си свикнал с престъпния живот — и двамата преминахме от кухнята в коридора. — Колко стаи има, три или четири?

— Три, ако не се брои кухнята — казах. Влязох в тъмното коридорче и хванах една от бравите. — Тук би трябвало да е била детската стая — казах и отворих вратата.

Тесният правоъгълник на някогашната спалня на Фий съответстваше на очакванията ми. Имаше тясно легло с тъмнозелено войнишко одеало и един единствен дървен стол. Малък скрин, толкова тъмен, че беше почти черен, бе опрян на стената. На другия край на стаята тесен прозорец разкриваше подвижен пласт мъгла. Влязох вътре и сърцето ми се сви. Джон се наведе да погледне под леглото.

— Въшки.

Фриз от човечета, кръгли слънца с лъчи и къщурки, свързани чрез пътната карта на безброй криви линии, покриваше стените до кръста ми. Светлосинята боя над драсканиците беше петносана и мръсна.

— На малкия Фий му е било разрешено доста да мацоти — каза Джон.

— Това е от наемателите — казах. Отидох до леглото и махнах одеалото. Нямаше чаршафи, само един древен дюшек на омърляни райета. Джон ме изгледа с любопитство и започна да отваря чекмеджетата.

— Нищо — каза той. — Къде ли би сложил кашоните?

Поклатих глава и избягах от стаята.

Трите прозореца в предната част на всекидневната бяха същите като тези в старата ми къща и самата дълга правоъгълна стая ме върна в детството така категорично, както и детската. Атмосферата на утайка от злочестина и ярост като че ли сгъстяваше спарения въздух. Познавах стаята — бях я написал.

Бях поставил две маси пред прозорците — там, където беше стояла нашата кушетка — и ето ги там, по-пищни, отколкото си ги бях представял, но със същата височина и от същото тъмно дърво. На масата отляво до едно вехто, прекалено натъпкано кресло имаше телефон — тронът на Боб Бандолайър. Дългото канапе, което бях описал, беше до отсрещната стена, зелено, а не жълто, но със същите извити облегалки отстрани, които бях описал.

И все пак ми се видя, че стаята е повече различна, отколкото подобна на стаята, която си бях представял. Бях си мислил, че Боб Бандолайър ще осигури на семейството си свещени изображения „Проповедта на планината“ или „Нахранването на множеството“, но по стените нямаше репродукции, само тапети. Представял си бях малка етажерка с Библията и с уестърни и детективски романи в меки корици, но единствените полици във всекидневната бяха тесни, стъклени и обрамчени с черни метални тръби — някога по тях е имало порцеланови фигурки. До масата с телефона имаше кресло с висока облегалка, извити дръжки за ръцете и тапицерия от брокат и друго подобно кресло, но без дръжките за ръцете, стоеше, обърнато към стаята, до другата, празна маса. Неговото и нейното.

— Като… като музей от 1945 година е — каза Джон, обръщайки се към мене с невярваща усмивка.

— Точно това е — казах.

Седнах на фотьойла и погледнах настрани. През един от прозорците на голата стена почти можех да видя къщата на Белнапови. През съответния прозорец в собствената й всекидневна Хана беше виждала порасналия Фий да седи точно където седях аз в момента. Джон гледаше зад креслата и под канапето. Фий идваше нощем и използваше само фенер, така че никога не беше забелязал мазните петна по броката на креслата или мръсната ивица по ръбовете на възглавниците на канапето.

Джон отвори вратата срещу вратата на спалнята, където Анна Бандолайър беше умряла от глад и липса на грижи.

Ръждиво-черно петно се мержелееше в средата на голия дюшек върху спалнята. Джон погледна под леглото, а аз отворих ореховия гардероб на Боб Бандолайър. Две метални закачалки висяха от металния лост, третата лежеше в четиридесетгодишен прах.

— Чекмеджетата — каза Джон и двамата отворихме по едно от големите чекмеджета от двете страни на малката тоалетна масичка с огледало. Моето беше празно. Джон затвори своето и ме погледна с нетърпение и раздразнение.

— Ами сега — каза той. — Къде са?

— След като Боб Бандолайър се е отървал от Сънчана, на горния етаж вече не е имало квартиранти. Така че може би е сложил кашоните там — после си спомних още нещо. — Има и мазе, където са перяли.

— Аз ще се кача горе — той избърса праха от коленете си и отново ме погледна нацупено. — Да се махаме от тук с възможно най-голяма скорост. Не се доверявам на мъглата.

Почти виждах малкия Фий Бандолайър, застанал до леглото в една студена ноемврийска вечер през 1950 година, хванал ръката на умиращата си майка, докато баща му лежи безпаметен на пода, заобиколен от празни бирени бутилки.

— Е? — каза Джон.

Кимнах и той излезе от стаята. Обърнах гръб на момчето, преминах през мъглите и изпаренията, изскачащи от всичко, което си помислех за него, и се върнах през всекидневната в кухнята.

Както и в нашата стара къща, вратата към мазето беше до печката. Слязох по дървените стълби в мрака, изчаквайки очите ми да се адаптират.

В дъното на стълбището започваше дълга дървена работна пейка. По стената над пейката висеше редица от консервни кутии и буркани, пълни с пирони и болтове. Скоро разпознах формата на кашоните под пейката, въздъхнах със смесица от облекчение и триумф, отидох до пейката и издърпах най-близкия кашон.

Имаше приблизително размера на кашон за уиски и капакът му беше затворен, но не беше залепен. Преборих се с преплитащите се картонени крила на капака, докато най-сетне и четирите се отвориха, разкривайки отдолу тъмен плат. Фий беше увил записките си в плат, след като бе видял какво са им сторили плъховете в „Грийн уоман“. Грабнах с шепи плата и дръпнах. Платът изскочи от кутията без съпротива. От вързопа провиснаха ръкави. Беше сако от костюм. Хвърлих го на пода и пак пъхнах ръце в кашона. Този път извадих панталоните към сакото. Под сакото, небрежно сгънати, имаше още два костюма, единият тъмносин, другият тъмносив. Натъпках първия костюм обратно, натиках го пак под пейката и издърпах друг кашон. Когато го отворих, намерих купчина бели ризи с етикета на „Ароу“. Бяха мръсни от праха, който се сипеше от пейката, и втвърдени от колосаност.

В следващата кутия имаше още три костюма, сгънати върху пласт от гащи и потници, в следващата имаше черни обувки и в последната имаше широки вратовръзки от края на четиридесетте, оплетени една в друга като змии. Коленете ми изскърцаха, като се изправих.

Фий Бандолайър беше прогонил семейство Дъмки, беше почистил това, което му се виждаше важно, и беше превъртял ключа, запечатвайки миналото като в консерва.

Грамадна сива паяжина висеше между изстисквачката на старата пералня и косия перваз на малкия правоъгълен прозорец зад нея. Черно колело с големината на шетландско пони беше облегнато на стената. Тръгнах към обемистата пещ в центъра на мазето, след като долових в мрака още една редица кашони. Приближих се и редицата кашони се видоизмени в дълга правоъгълна форма на количка за лодка. Бутнах я с крак и тя се изтъркаля назад със скърцащи колела, влачейки след себе си дървената си дръжка. Когато тя се отмести, видях друга кутия, скрита между нея и пещта.

— Ето тук — казах си и се наведох да я взема. Дрипи от стари паяжини висяха от кутията. Неотдавна е била премествана. Напрегнах мускули и оттласнах кутията от земята. Тя беше почти безтегловна. Каквото и да съдържаше, то не беше стотици изписани страници. Занесох кашона покрай пещта до основата на стълбището и чух Джон да минава по пода на кухнята.

Оставих кашона на земята и отворих четирите крила на капака. Вътре имаше друга кутия.

— По дяволите — казах и скочих да отида до вратичката на пещта.

— Намери ли нещо? — Джон стоеше на върха на стълбите.

— Не знам — казах. Дръпнах ръчката и отворих вратичката.

— Горе няма нищо. Голи стаи — всяко второ стъпало простенваше под тежестта му. — Ти какво правиш?

— Преглеждам пещта — казах. — Току-що намерих два празни кашона.

Вътрешността на пещта беше колкото бебешка количка. Фина бяла пепел покриваше дъното на пещта, черни сажди бяха полепнали по решетката. Джон застана до мене.

— Мисля, че сме ги загубили.

— Чакай — каза Джон. — Той не е изгарял нищо тук. Виждаш ли това? — той посочи един почти невидим участък на стената на пещта, един участък леко по-светъл на цвят от останалата част от вътрешността, който аз бях взел за някакво петно. Джон се протегна в пещта и го извади с пръсти — древна паяжина тръгна към него, после се скъса и събра в една-единствена сива връв.

Кашоните лежаха там, където ги бях оставил, капака на външния отворен към една от стените на вътрешния. Когато ги разтърсих, нещо издрънча.

— Да ги разделим — казах.

Джон дойде и обхвана с ръце външния кашон. Пъхнах си пръстите в него и дръпнах. Вътрешната кутия се измъкна с лекота. Кафявата лепенка върху капака й беше разрязана. Разгърнах капаците. Откри се още една по-малка кутия. Извадих третата кутия. С размер горе-долу на тоустер, тя също беше разрязана, преди да бъде мушната в гнездото си. Когато я разклатих, от вътрешността й се чу хартиен, хлъзгащ се звук.

— Май намери великденското яйце — каза Джон.

Наместих кутията на пода и я отворих. На дъното й лежеше квадратен бял плик. Взех го. Беше по-дебел и тежък, отколкото очаквах. Занесох го към светлината от върха на стълбите. Джон ме гледаше, докато го отварях.

— Снимки — каза той.

Старите квадратни, обрамчени с бяло фотографии изглеждаха миниатюрни в сравнение със съвременните стандарти. Извадих ги от плика и се взрях в първата. Някое дете Дъмки беше драскало по нея. Под шантавите драскулки все още си личеше тунелът зад „Сейнт Олуин“. Преместих снимката под другите и се вгледах във втората. Отначало ми се видя като копие на първата. По нея имаше по-малко драсканици. После видях, че фотографът се беше преместил няколко крачки по-близо до отвора на тунела, така че ветрилото от отвесни тухли на върха на арката се виждаше по-ясно под покритието от кривулици.

Следващата показваше добре оправено легло под картина, невидима под експлозията на светкавицата. До леглото имаше врата, която изпълваше половината снимка. Някое невръстно Дъмки беше нанесло ХХХХХХХХХХХХХ по вратата и стената. Беше изгубило търпение, преди да стигне до леглото, и Х-тата се разпадаха на ченгели и заврънкулки.

— Какво е това? — попита Джон.

Следващата снимка показваше същото легло и вратата, снимани под ъгъл, който включваше ъгъл от тоалетката. Подробностите от стаята бяха погребани под още количества издраскано мастило.

— Снимка от 218 стая в „Сейн Олуин“ — казах и вдигнах поглед към Рансъм. Боб Бандолайър е снимал местата, преди да извърши убийствата.

Открих следващата фотография, почти недокосната от малките Дъмки. Тук, заснета в меки кафяви тонове, беше оная страна на „Айдъл ауа“, която беше откъм „Ливърмор авеню“ — там, където беше убит Монти Лиланд. Следващата беше заснета от позиция по-близка до ъгъла на Шеста южна и показваше повече от страничната стена на кръчмата. Мастилен зиг-заг минаваше по дървената облицовка подобно на светкавица.

— Човекът е би маниак на маниаците. Било е планирано като кампания.

Преместих снимката под купчината и под нея се разкри друга, почти неразпознаваема под мастилените кривулици и драскотини. Вдигнах я по-близо до лицето си. Би трябвало да е снимка на месарницата на Хайнц Стенмиц, но нещо в размерите или във формата на сградата, погребана под мастилото, ме смущаваше.

Следващата също беше в почти толкова лошо състояние. Ръбът на сградата, която с еднакъв успех би могла да бъде Тадж Махал, Белият дом или зданието, в което живеех на „Гранд стрийт“, се гмурваше в плета от драсканици.

— Добре са поработили по тая — каза Джон.

Взирах се в снимката, опитвайки се да разбера какво в нея ме смущава. Спомнях си фасадата на месарницата на Стенмиц съвсем смътно. От едната страна на табелата, която стърчеше над витрината, пишеше ДОМАШНА НАДЕНИЦА; от другата страна пишеше ЕКСТРА КАЧЕСТВО МЕСО. Нещо такова като че ли се виждаше под кривулиците, но сградата като че ли имаше различни пропорции.

— Това трябва да е месарницата, а?

— Предполагам.

— Как са се озовали в тия кутии?

— Сигурно Фий ги е намерил в някое чекмедже — където ги е държал баща му. Свалил ги е тук, за да ги съхрани — сигурно си е мислил, че никой никога няма да ги намери.

— Какво ще правим с тях?

Вече имах идея.

Сортирах фотографиите и избрах най-ясните от всяка двойка. Джон взе плика и аз му подадох останалите. Той ги пъхна вътре и затвори плика. После преобърна плика и го приближи до лицето си така, както аз бях направил с последната снимка.

— Гледай, гледай!

— Какво?

— Погледни! — той ми посочи бледи като паяжина следи от молив в левия ъгъл на плика.

С едва доловими, почти по дамски фини сиви букви, върху пожълтялата хартия беше написано СИНЯ РОЗА.

— Нека тия да ги оставим тук — казах и поставих плика в най-малката кутия, който пък сложих в най-голямата кутия, кръстосах крилата на капака й и я бутнах обратно зад пещта.

— Защо? — попита Джон.

— Защото ние знаем, че те са тук.

Той се намръщи и сключи вежди, опитвайки се да разбере.

— Някой ден може да поискаме да докажем, че Боб Бандолайър е бил Синята Роза. Така че ще оставим плика тук.

— Хубаво, но къде са записките?

Повдигнах рамене.

— Трябва да са някъде.

— Страхотно — Джон отиде до края на мазето, сякаш се опитваше да накара кашоните със записките да се материализират от сенките и бетона. След като се изгуби от погледа ми зад пещта, чух го да идва от другата страна на мазето.

— Може би ги е скрил под решетката на пещта.

Върнахме се при пещта. Джон отвори вратичката и напъха главата си вътре.

— Уф.

Той се протегна и се опита да вдигне решетката.

— Заклещих се.

Той издърпа ръката си, която беше омацана в сиво и черно и съвършено бе почерняла откъм дланта. Ръкавът на синьото копринено сако имаше вертикална черна ивица точно под лакътя. Джон се намуси при вида на омацаната си ръка.

— Не ми се вярва да са тук.

— Да — казах. — Сигурно са все още в кашоните. Той не знае, че ние знаем за съществуването им.

Направих още един безпредметен оглед на мазето. Джон каза:

— Хайде стига, да си отиваме.

Качихме се горе и излязохме в мъглата. Джон заключи вратата след нас.

Аз се загубих някъде на север от долината и почти връхлетях върху една кола, която излизаше на заден на улицата. Отне ми почти два часа, докато се върна на „Илай плейс“ и когато спряхме пред къщата му, Джон каза:

— Някакви други идеи имаш ли?

Не му напомних, че идеята беше негова.

8

— А сега какво ще правим? — попита Джон. Бяхме в кухнята и ядяхме една ужасна салата, която бях направил от една спаружена маруля, половин глава лук, малко старо сирене и нарязани парченца от останките на разни филета.

— Ще трябва да понапазарим — казах.

— Знаеш какво имам пред вид.

Предъвквах известно време, замислен.

— Трябва да измислим начин той да ни заведе до тия записки. Освен това аз съм започнал проучвания. Искам да ги продължа.

— Какви проучвания?

— Ще ти кажа, когато имам някакви резултати.

Не исках да му кажа за Том Пасмор.

— Значи ли това, че пак ще искаш да използваш колата?

— Малко по-късно, ако нямаш нищо против.

— Добре. Аз наистина трябва да отида до колежа да се погрижа за програмата и някои други неща. Ще можеш ли да ме откараш до там и да ме вземеш по-късно?

— И за курсовете на Алън ли ще направиш разписание?

— Нямам избор. Парите на Ейприл са все още блокирани, докато се реши проблемът за наследството.

Не исках да го питам за това колко са парите на Ейприл.

— Два милиона — каза той. Два и нещо, според адвокатите. И още половин милион от застраховката й за живот. Много нещо ще отиде за данъци.

— Но и доста ще остане.

— Не достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да съм уреден, наистина уреден удобно за до края на живота си — каза той. — Може би ще реша да попътувам известно време. Знаеш ли какво? — той се облегна назад и ме погледна прямо. — Изял съм много лайна през живота си, не мога повече. Просто искам да знам, че парите са ми на разположение.

— Докато пътуваш — казах.

— Да. Може би ще напиша книга. Знаеш какво значи това, нали? Бях затворник в Милхейвън и „Аркхам“ за много дълго, трябва да си намеря нов път.

Той ме погледна твърдо и аз кимнах. Това звучеше почти като някогашния Джон Рансъм, оня, заради когото бях дошъл в Милхейвън.

— В края на краищата бил съм неразделно с Алън Брукнър през последните десетина години. Бих могъл да популяризирам идеите му. Хората са винаги жадни за истински прозрения, но в достъпни опаковки. Помисли си за Джоузеф Кампбел. Помисли си за Бил Мойърс. Готов съм да премина на следващото ниво.

— Нека видим дали те разбирам правилно — казах. — Първо искаш да попътешестваш по света, после ще популяризираш идеите на Алън, след което ще станеш телевизионна звезда.

— Не се занасяй с мене, сериозно ти говоря — каза той. — Трябва ми време да преосмисля собствения си опит и да видя дали мога да напиша книга, която да е полезна. От тук насетне ще видя.

— Обичам хора с големи мечти — казах.

— Това е наистина голяма мечта — Джон ме изгледа за няколко мига, опитвайки се да разбере дали му се присмивам, готов да се обиди.

— Когато напишеш книгата, ще ти помогна да намериш подходящ издател.

Той кимна.

— Страхотно, Тим, благодаря ти. Между другото.

Погледнах го внимателно, чудейки се какво ще последва.

— Ако мъглата се вдигне до утре, ще взема колата от Пърдъм и ще я закарам в Чикаго. Както ти казах. Искаш ли да дойдеш?

Той искаше да го закарам до Пърдъм — може би искаше да закарам мерцедеса до Чикаго.

— Имам много неща за утре — казах, без да знам колко вярно ще се окаже това. — Ще видим.

Джон беше склонен да остане долу при телевизора. Джимбо казваше, че полицията е регистрирала половин дузина случаи на вандализъм и грабежи на магазини по „Месмър авеню“, основната търговска улица в черното гето на Милхейвън. Мърлин Уотърфорд беше отказал да признае съществуването на Комитет за справедлив Милхейвън, заявявайки, че „залавянето на един психопат не оправдава дилетантските набези върху нашата превъзходна система на местно управление“.

Аз взех „365 дни“, книга от Роналд Гласър, доктор, лекувал ранени във Виетнам военни, и я качих със себе си горе.

9

Оставих четирите снимки на леглото и се проснах до тях. В меки кафяво-сиви тонове, видими в различна степен под драсканиците, в мен се взираха тухленият проход зад „Сейнт Олуин“, 218 стая, страничната стена на „Айдъл ауа“ и това, което трябваше да е месарницата на Хайн Стенмиц. Мощно чувство за изминало време — за различие — се излъчваше от тях. Арката на тунела и фасадата на „Айдъл ауа“ не се бяха променили за четиридесет години, но всичко около тях беше преживяло войни, рецесии и дългото прощаване с илюзиите, което бе последвало наркотичните години на Рейгъновото управление.

Разгледах снимката от хотелската стая, където беше умрял Джеймс Тредуел, оставих я настрани и поставих четвъртата фотография под нощната лампа. Трябваше да е месарницата, но нещо все още ме смущаваше — после си спомних вонята на кръв и навеждането на голямата руса зверска глава на Хайнц Стенмиц към мене. Пуснах снимката на леглото и взех „365 дни“.

Около три и половина Джон започна да крещи отдолу, че за да стигнем в „Аркхам“ до четири часа, най-добре ще е да тръгнем веднага. Сложих си яке и пъхнах четирите снимки в джоба му.

Джон седеше пред стълбището с черно куфарче в ръка. Другата му ръка беше свита на юмрук в джоба на коприненото сако.

— А ти къде отиваш? — попита той.

— На компютрите в университетската библиотека — казах.

— Аха — каза той, сякаш най-сетне всичко му стана ясно.

— Може да има информация за „Елви“.

Той се наведе и погледна в очите ми.

— Добре ли си? Очите ти са червени.

— Свършиха ми се капките. Ако попадна на интересна следа в библиотеката, ще имаш ли нещо против да се прибереш с такси?

— Гледай да свършиш преди седем — каза той намусено. — След това всичко затварят. Отрязване на бюджета.

След двайсет минути оставих Джон пред долнопробното площадче на „Аркхам“ и го изчаках да изчезне в гъстите сиви облаци. Няколко смътни светлини горяха в прозорците на тъмните форми на сградите на колежа. В мъглата „Аркхам“ имаше вид на лудница сред английски пущинаци. После тръгнах бавно надолу по улицата. Когато един телефон изплува от мътилката, паркирах и набрах телефона на Том.

След края на съобщението на телефонния му секретар аз казах, че трябва да го видя колкото е възможно по-скоро, че трябва да ми се обади веднага щом се събуди, че трябва да се върна у Джон…

Чу се пращене.

— Идвай — каза Том.

— Буден ли си вече?

— Все още съм буден.

10

— Знаеш ли колко Алънтауни има в Америка? — попита ме Том. — Двайсет и един. Някои дори ги няма на стандартните атласи. Не се занимавах въобще с Алънтаун, Джорджия, Алънтаун, Флорида, Алънтаун, Юта или Алънтаун, Делауер, защото те всичките имат население под три хиляди жители — това е произволна дисквалификация, но дори Фий Бандолайър не би могъл да остане незабелязан със серия от убийства в селище с подобни размери.

Началните менюта се виждаха по мониторите на компютрите. Том изглеждаше блед и косата му беше разчорлена, но единственият друг знак за това, че не си е лягал цяла нощ, беше разхлабената му вратовръзка под разкопчаното горно копче. Носеше същата дълга копринена роба, с която беше предишния ден.

— Така че проверих всичките други шестнайсет Алънтауни, търсейки Джейн Райт, убита през май 1977 година. Нищо. Няма Джейн Райт. Повечето градчета бяха толкова малки, че въобще нямаше убийства през този месец. Единственото, което ми оставаше, беше да се върна пак в Алънтаун, Пенсилвания, и пак да огледам.

— И?

— Намерих нещо.

— Ще ми го кажеш ли?

— Когато му дойде времето — Том ми се усмихна. — Но и ти, като се обади, прозвуча, сякаш си намерил нещо.

Нямаше смисъл да се опитвам да изкопча нещо от него, преди да се е подготвил. Отпих от кафето си и казах:

— Колата на Ейприл Рансъм е в гараж в Пърдъм. Джон Рансъм изпаднал в паника като я намерил пред вратата си цялата в кръв, закарал я в гаража на Алън, изчистил я и я изнесъл от града.

— Така ли излезе? — Том килна глава назад, наблюдавайки ме с присвити очи. — Сигурен бях, че знае къде е колата.

Той отново се усмихваше с бавната, почти сияйна усмивка, която бях забелязал в деня, когато го посетихме с Джон.

— По нещо разбирам, че не го смятаме за виновен. Кажи ми останалото.

— След като си тръгнах от тук оня ден, Пол Фонтейн ме наблъска в кола без означения и ме закара до „Пайн Нол“.

Разказах му всичко, което се беше случило — второто име на Боб Бандолайър и Анди Белин, Били Риц, кавгата ми с Джон и разказът на Джон за нощта, когато Ейприл е била пребита. Описах му посещението ни в къщата на Шеста южна, извадих снимките от джоба на якето си и ги поставих на масата пред нас. Том почти не помръдна по време на дългия ми разказ — очите му се полуотвориха, когато стигнах до Анди Белин, кимна, когато му казах за обаждането си в компанията за таксита и отново се усмихна, когато му описах сбиването с Джон, но това беше всичко. Най-сетне той каза:

— Не беше ли ти хрумвало вече, че Фий Бандолайър е милхейвънски полицай?

— Не — казах. — Разбира се, че не.

— Но някой е извадил показанията на Боб Бандолайър от досието на Синята Роза — само полицай би могъл да направи това и само синът му би искал да го направи.

Той изчака реакцията ми на тези наблюдения.

— Не ми се сърди. Не ти го споменах, защото нямаше да ми повярваш. Или греша?

— Не, не грешиш.

— Тогава нека помислим с какво още разполагаме — той затвори очи и замълча за поне една цяла минута. После каза: — Съхранение — той оглади предницата на копринената си роба и кимна сам на себе си.

— Може би ще ми обясниш малко това.

— Нали Джон казва, че къщата на Фий има вид на музей от 1945?

Кимнах.

— Това е източникът на енергията му — батерията му. Той държи къщата, за да се връща в детството си и да го предвкусва. То е нещо като светилище. Нещо като призрачното село във Виетнам, за което ми каза.

Най-сетне той се наведе и погледна снимките.

— Та така — каза. — Ето ги местата на първоначалните убийства на Синята Роза. С лек слой смущения, причинени от досадни наематели.

Той дръпна четвъртата снимка към себе си.

— Хм.

— Би трябвало да е магазинът на Стинмиц, нали?

Той ме изгледа остро.

— Имаш ли съмнения?

Казах, че се колебая.

— Почти неразпознаваемо е — каза той. — Не би ли било интересно, ако се окаже снимка на нещо друго?

— Ами твоите компютри? Нямаш ли начин да отстраниш мастилото и да откриеш това отдолу?

Том се замисли за две секунди, мръщейки се към съсипаната фотография с брадичка, опряна на ръката си.

— Компютърът може да направи екстраполация от парченцата и фрагментите, които се виждат — да предложи реконструкция. Но разрушенията тук са толкова значителни, че навярно ще предложи няколко версии.

— Колко време ще отнеме това?

— Поне два дни. Ще трябва да премине през много вариации, някои от които няма да имат никаква стойност. Честно казано, почти всичките няма да имат стойност.

— Искаш ли да се занимаваш с това?

— Майтапиш ли се? — той ми се ухили. — Ще започна веднага щом като си тръгнеш. Нещо в снимката те смущава, нали?

— Не знам какво точно — казах.

— Може би Бандолайър първоначално е възнамерявал да убие Стенмиц на друго място — каза Том повече на себе си, отколкото на мене. Взираше се в някаква невидима точка в пространството, като котка.

После отново се взря в мене.

— Защо Фий ще убива Ейприл Рансъм?

— Може би за да завърши започнатото от баща му.

— Прочете ли книгата, която ти дадох?

За миг се вгледахме един в друг. Най-после казах:

— Смяташ ли, че Франклин Бачълър би могъл да е Фий Бандолайър?

— Сигурен съм — каза Том. — Обзалагам се, че Фий два пъти се е обаждал на баща си — през 70-та и 71-ва, затова Боб си е променял телефонния номер. Когато Боб умира, Фий наследява къщата и я продава на „Елви“.

— Можеш ли да влезеш в списъка на наборниците от Танджънт? Знаем, че Фий е влязъл армията под друго име веднага щом се дипломира от средното училище през 1961.

— Тази информация не е компютъризирана. Но ако направиш едно малко пътуване, имаме добри шансове да разберем.

— Искаш да отида в Танджънт?

— Прегледах почти всички броеве от края на шестдесетте на танджънтския вестник „Хералд“. Най-сетне успях да намеря името на шефа на местната наборна комисия, Едуард Хабъл. Господин Хабъл се е оттеглил от армейския бизнес преди десет години, но все още живее в къщата си и е голям чешит.

— Не би ли могъл да ти даде информация по телефона?

— Господин Хабъл е малко смахнат. Изглежда борците за мир са му създали доста проблеми в края на шестдесетте. Някой се е опитал да взриви наборния офис през 1969 година и той още е бесен. Дори след като му обясних, че искам да напиша книга за ветераните от различните области, той отказа да отговаря, освен ако не отида лично. Но каза, че пази свои собствени архиви за всяко момче от Танджънт, което е постъпило в армията, докато той е бил шеф, и ако някой си направи труда да се срещне с него лично, той ще направи усилие да прегледа архивите си.

— Значи искаш да отида в Танджънт — казах.

— Запазих ти билет за полет утре в единайсет сутринта. Ако мъглата благоволи да се вдигне, ще се върнеш за вечеря.

— Под какво име се обади?

— Твоето — каза той. — Хабъл разговаря само с ветерани.

— Добре. Отивам в Танджънт. А сега ще ми кажеш ли какво намери в полицейските архиви от Алънтаун, Пенсилвания?

— Разбира се — каза той. — Нищо.

Зяпнах в него. Том едва не се прегръщаше сам от самодоволство.

— Това ли е информацията, която си намерил? Би ли ми обяснил защо това е толкова чудесно?

— Не намерих нищо в полицейските архиви, защото нямам достъп до тях. Не можеш да влезеш в тях от тук. Трябваше да работя по трудния начин, чрез вестниците.

— Значи прегледа вестниците и намери Джейн Райт.

Той поклати глава, но все още бълбукаше от спотаен възторг.

— Не разбирам — казах.

— Не можех да намеря Джейн Райт никъде, нали си спомняш? Така че реших да се върна към Алънтаун, Пенсилвания, за да търся следа от нещо, което макар и далечно напомня името и датата на парчето хартия, което си намерил в „Грийн уоман“.

Том ми се ухили отново, изправи се и заобиколи коженото канапе. Взе една папка, поставена отстрани на клавишите на компютъра върху бюрото му и я пъхна под мишницата си.

— Нашият човек иска да има разказ за всяко убийство, което е извършил — нещо като писмена памет. В същото време някой интелигентен като Фий би могъл да измисли начин да замъгли тези записки, да ги направи безобидни за в случай, че някой друг ги намери. Ако превърне записките си в нещо като шифър, би постигнал и двете неща.

— Шифър? Искаш да кажеш, като промени имената и датите?

— Точно така. Преорах на микрофилм вестника на Алънтаун от средата на седемдесетте. И в броевете от май 1978 попаднах на много сходно убийство.

— През същия месец след една година.

— Името на жертвата е Джуди Ролин. Достатъчно сходно с Джейн Райт, за да го напомня, но толкова различно, че е равносилно на добра маскировка — той извади папката изпод лакътя си, отвори я и извади листа хартия най-отдолу. После се приближи към мене и ми подаде папката. — Погледни.

Отворих папката, в която имаше копия от три вестникарски страници. Том беше оградил една история на всяка страница. Страниците бяха в намален мащаб и шрифтът едвам се четеше без лупа. На първа страница историята беше за трима юноши, които намират трупа на млада жена, убита с нож и захвърлена зад една изоставена фабрика за стомана. Втората история даваше името на жената — Джуди Райт, двайсет и шест годишна фризьорка от салона „Хай тоун хеър“, която за последен път била видяна заедно с двама приятели, които си бяха отишли, оставяйки я сама. Третата статия, озаглавена ОБРЕЧЕНА ОТ ЖИВОТА НА СКОРОСТНАТА ОТСЕЧКА, беше пикантно описание както на Джуди, така и на „Кукис“. Убитата бе злоупотребявала както с наркотици, така и с алкохол, а за бара се казваше, че бил добре известна явка за наркотрафиканти и техните клиенти.

Последната статия беше АРЕСТУВАНИЯТ УБИЕЦ НА МОМИЧЕТО НА СЛАДКИЯ ЖИВОТ СЕ САМОУБИВА В ЗАТВОРА. Реймънд Бледсоу, барман от „Кукис“, се беше обесил в килията си, след като беше признал за убийството на госпожа Ролин. Информатор на полицията беше доставил информацията, че Бледсоу редовно е снабдявал жертвата с кокаин, а дамската чанта на госпожа Ролин беше открита в багажника на колата му. Инспекторът, натоварен с разследването, беше казал: „За жалост, невъзможно ни е да осигурим денонощно наблюдение на всеки, който изрази желание да прекара останалата част от живота си в затвора“. Името на инспектора беше Пол Фонтейн.

Върнах листа на Том, който го пъхна в папката си.

— Пол Фонтейн — казах. Усетих странно чувство на разочарование.

— Така изглежда. Ще направя още някои проверки, но… — Том сви рамене и разпери ръце.

— Толкова е бил сигурен, че няма никога да го хванат, че дори не си е сменил името, идвайки в Милхейвън — изведнъж си спомних последния път, когато бях видял Фонтейн. — Господи, аз го попитах дали е чувал за „Елви холдингс“.

— Той все още не знае колко ние знаем. Фонтейн иска просто да се махнеш от града. Ако нашият приятел в Танджънт разпознае Франклин Бачълър в него, тогава ще имаме истинско оръжие в ръцете си. А може би ще успееш да вместиш и едно посещение на Джуди Ледъруд.

— Предполага че имаш снимка — казах.

Том кимна, отиде пак до бюрото си и извади плик за писма.

— Изрязах я от „Леджър“.

Отворих плика и извадих снимката на Пол Фонтейн, застанал пред къщата на Уолтър Драгонет сред много други полицаи. После пак погледнах към Том и казах, че Джуди Ледъруд едва ли ще повярва, че й показвам снимката, за да уредя застрахователен въпрос.

— Оставям това на тебе — каза Том. — Имаш добре развито въображение, нали?

Последното нещо, което ми каза, преди да затвори вратата, беше:

— Внимавай.

Не вярвам да имаше предвид шофирането в мъглата.