Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синя роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Troath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)

Издание:

Питър Строб. Гърло

Издателство „Коала“, 1994

Редактор: Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

На

Ан Лотърбак

и

Сюзън Строб

Едно същество може да бъде докоснато само там, където се поддава. За жената това място е под полата; за бога — върху гърлото на жертвеното животно.

Жорж Батай, „Виновен“

Отново виждам класната си стая във Вира, сините рози на тапетите, отворения прозорец… Всичко е както трябва да бъде, нищо никога няма да се промени, никой никога няма да умре.

Владимир Набоков, „Говори, памет“

Книга първа

Част първа
Тим Андърхил

1

Уилям Дамрош, алкохолизиран следовател от отдела за убийства в родния ми град Милхейвън, щата Илиной, умря, може да се каже, за да предотврати написването на тази книга. Но човек пише това, което постоянно се завръща в паметта му, след което то отново се завръща.

Преди време под заглавието „Раздвоеният“ написах роман за убийствата на Синята роза, като Дамрош го нарекох Хал Истърхаз. Там никъде не намеквам за собствената си свързаност с убийствата на Синята роза, макар че точно поради тази си свързаност написах книгата. (Имаше и още една причина.) Исках да си обясня нещата — да видя дали мога да направя разрез до самото сърце на истината с това старо, старо оръжие, с този похабен от употреба меч, разказвачеството.

Написах „Раздвоеният“ след като бях изхвърлен от армията и се бях установил в една малка стая близо до Банг Лък, централният пазар за цветя в Бангкок. Във Виетнам бях убил няколко души отдалеч и един човек отблизо, толкова отблизо, че лицето му беше точно пред очите ми. В Бангкок това лице постоянно ми се явяваше, докато пишех. А заедно с него идваше, подобно на огромно ракообразно, закрепено към дъното на мъничка лодка, другият Виетнам, Виетнамът преди Виетнам, оня на детството. Когато детството започна да ми се явява, за кратко дерайлирах. Станах, както милостиво би могло да се каже „особен“. След около една позорна година си спомних, че съм на трийсетина години, че имам нещо като призвание и така започнах да се оправям. Или детството е много по-болезнено, когато се случва за втори път, или просто по-трудно го издържаме. Никой от нас не е толкова силен или смел колкото детето, което някога е бил.

Около година след като се стегнах, аз се върнах в Америка и всичко свърши с това, че написах две книги в съавторство с един писател на име Питър Строб. Те се казваха „Коко“ и „Мистерия“ — може и да сте ги чели. И да не сте, няма значение. Питър е симпатяга и живее в една голяма сива викторианска къща в Кънектикът, съвсем близо до Лонг Айлънд Саунд. Има жена и две деца и не излиза често. Кабинетът на третия етаж на къщата му е с размерите на цялата ми мансарда на улица Гранд, а климатикът и аудио системата му винаги работят.

Питър харесваше моите описания на Милхейвън. Очарован беше от мястото. Много добре разбираше чувствата ми към него. „В Милхейвън пада сняг посред лято“, казвах аз. „Понякога в Милхейвън прелитащи ангели покриват цялото небе“ — и той засияваше насреща ми за около минута и половина. Ето някои от другите неща, които му казах за Милхейвън: веднъж, откъм вътрешната южна страна на града група деца убиха един странник, нарязаха го на части и заровиха парчетата под една хвойна, а по-късно нарязаните и заровени части на тялото започнаха да се зоват една друга; веднъж един богаташ изнасили дъщеря си и я затвори в една стая, където тя беснееше и пиеше, беснееше и пиеше, без въобще да си спомня какво й се е случило; веднъж парчетата от убития и заровен под хвойната нададоха зов и накараха децата да ги съберат; веднъж един мъртвец бе обвинен в ужасни престъпления. А веднъж, когато парчетата от нарязания бяха събрани в подножието на дървото, целият човек се надигна и проговори, отново жив, възстановен.

Защото ние пишехме за една грешка, допусната от полицията в Милхейвън и подкрепена от всички жители на градчето. Колкото повече научавах, толкова по-лошо ставаше: както всички останали, аз бях приел, че Уилям Дамрош се е убил най-сетне, за да престане да убива други, или че се е самоубил поради чувство на ужас и вина за убийствата, които вече е извършил. Дамрош беше оставил бележка с думите СИНЯ РОЗА на бюрото пред себе си.

Но това беше грешка на интерпретацията — на въображението. Това, което повечето от нас наричат интелигентност, е всъщност въображение — съчувствено въображение. Полицията на Милхейвън беше сбъркала, аз също бях сбъркал. Полицията искаше да забрави случая по понятни причини; аз исках да го забравя по свои собствени.

 

Вече от шест години живея в Ню Йорк. На всеки два месеца вземам Ню Хевънската линия от Централна гара, слизам на спирка Грийн Фармс и стоя до късно вечерта, пиейки и разговаряйки с Питър. Той пие двайсет и пет годишно малцово уиски, защото е от тоя вид хора, а аз пия сода. Жена му и децата му спят и в къщата е тихо. През таванския прозорец на кабинета му се виждат звездите и аз усещам черното гърне на нощта върху главите ни, огромния мрак, който покрива половината планета. Отвреме-навреме кола изсвистява по улицата на път за Бърнинг Хил Бийч и Саутпорт.

„Коко“ описва някои неща, които се случиха с хора от моя стар взвод по време на и след войната, а „Мистерия“ е за дълго отлаганите последици от едно старо убийство в един курорт в Уисконсин. Хареса ни да преместим действието на един карибски остров, но главният герой, Том Пасмор — който ще се появи по-късно на тези страници — е стар мой познат от Милхейвън. Той е тясно свързан с убийствата на Синята роза, приписвани на Уилям Дамрош, и голяма част от „Мистерия“ се отнася до неговото откриване на тази връзка.

След „Мистерия“ мислех, че съм приключил с Дамрош, с Милхейвън и с убийствата на Синята роза. После ми се обади Джон Рансъм, друг стар познайник от Милхейвън и тъй като неговият живот се беше променил, моят също се промени. Джон Рансъм все още живееше в Милхейвън. Жена му беше нападната и пребита до състояние на кома, а нападателят беше надраскал думите СИНЯ РОЗА на стената до тялото й.

2

Аз не бях близък с Джон Рансъм. Той живееше в голяма къща в източния край на града и ходеше в училището „Брукс-Лоуд“. Аз живеех в Пигтаун[1], в покрайнините на Долината, на юг от центъра на Милхейвън и на една пресечка от хотела „Сейнт Олуин“. Моето училище беше „Хоули Сепълкър“. Въпреки това се познавахме, защото и двамата играехме американски футбол и отборите ни се срещаха два пъти годишно. Не бяха добри отбори. „Хоули Сепълкър“ не беше голямо училище, а „Брукс-Лоуд“ беше направо мъничко. При нас имаше около сто ученика във випуск, а „Брукс-Лоуд“ имаше по трийсет.

Джон Рансъм каза „Здрасти“, когато за пръв път се озовахме лице в лице на един мач. „Тия подгответа са мухльовци“, помислих си аз. Когато играта започна, той ме перна като булдозер и ме отблъсна поне на трийсет сантиметра. Предният защитник на „Брукс-Лоуд“, арогантен блондин на име Теди Хепънстол, потанцува баш покрай мене. Когато се наредихме за следващата игра, аз казах „Здрасти и на тебе“. След това се заблъскахме с рамене и лакти, съвсем неподвижни, докато Теди Хепънстол нервничеше на другия край на игрището. Стоях натъртен цяла седмица след играта.

Всеки ноември „Хоули Сепълкър“ даваше угощение на християнските-атлети, което ние наричахме „футболната вечеря“. Угощението се даваше с благотворителна цел в сутерена на черквата. Училищната управа канеше атлети от всички училища в Милхейвън да похарчат десет долара за хамбургери, пържени картофки, печен боб, макаронена салата, хавайски пунш и реч за Исус Предния защитник, произнасяна от г-н Скунхейвън, нашия треньор. Г-н Скунхейвън вярваше в онова, което се нарича мускулесто християнство. Той знаеше, че на Исус му бяха връчили футболна топка, Той би прегазил всеки, който се осмели да застане между Него и победната цел. Този Исус не приличаше особено на Теди Хепънстол и съвсем никак на прочувствената, макар нещо болнава особа, която сключваше ръце под собственото Си пламтящо сърце на ярко оцветения портрет, окачен непосредствено зад тежките предни порти на църквата.

Малцина атлети от други училища посещаваха футболните вечери, като се изключи групата едри късо подстригани поляци от „Сейнт Игнейшъс“, които неизменно се присъединяваха към нас. Момчетата от „Сейнт Игнейшъс“ ядяха, сгънати над чиниите си, като че ли знаеха, че ще трябва до следващия футболен сезон да сдържат колективната си необходимост да пребият някого. Харесваше им да излъчват заплаха и изглеждаха съвършено в тон с бойкия Исус на г-н Скунхейвън.

В края на сезона, през който Джон Рансъм ме беше поздравил и след това изблъскал от пътя на Теди Хепънстол, едно високо, добре сложено момче дойде в сутерена на църквата към края на първата, неофициална част от футболната вечеря. След две секунди вече щеше да се наложи да заемем местата си и да си придадем изпълнен с почитание вид. Новодошлият носеше спортно сако от туид, панталони в цвят каки, бяла риза с копчета на яката и раирана връзка. Той грабна един хамбургер, отказа боба и макаронената салата, взе си една картонена чаша сок и се отпусна на стола до мене преди да съм го разпознал.

Г-н Скунхейвън застана пред микрофона и се изкашля в шепи. Между стените на сутерена това прозвуча като изстрел. Дори побойниците от „Сейнт Игнейшъс“ изправиха гърбове.

— Що е Евангелие? — прогърмя г-н Скунхейвън, започвайки, както обикновено, без предисловия. — Евангелие е нещо, на което може да се вярва. — Той се облещи срещу ни и изрева: — А що е футбол? Той също е нещо, на което може да се вярва.

— Говори като истински треньор — каза ми непознатият и аз най-сетне го разпознах. Беше Джон Рансъм.

Отец Витейл, учителят ни по тригонометрия, се намръщи от другия край на масата. Той просто ни препрати смръщването, предназначено всъщност за г-н Скунхейвън, който беше протестант и не можеше да не звучи като протестант при подобни събития.

— За какво ни говорят Евангелията? За спасението. И футболът се отнася до спасението — каза треньорът. — Исус никога не е изпускал топката. Той спечелва големия мач. Всеки от нас е призван да направи същото по своя собствен начин. Какво правим, когато пред нас е вратата?

Извадих писалката си от джоба на ризата и написах на една смачкана салфетка: Какво правиш тук? Рансъм прочете въпроса ми, обърна салфетката и написа: Мислех си, че ще бъде интересно. Аз повдигнах вежди.

Да, интересно е — написа Рансъм на салфетката.

Бодна ме ярост при мисълта, че проявява снизхождение. За всеки от нас, дори за хулиганите от „Сейнт Игнейшъс“, сутеренът на църквата беше толкова познат, колкото и училищният стол. Всъщност столът ни беше почти идентичен с църковния сутерен. Бях чул, че в „Брукс-Лоуд“ сервитьори и сервитьорки обслужвали учениците на маси с ленени покривки и сребърни прибори. Истински сервитьори. Истински сребърни прибори, направени от сребро. Тогава ми хрумна още нещо. Написах: Католик ли си? И го побутнах с лакът. Той хвърли поглед, засмя се и поклати глава.

Разбира се. Беше протестант.

Е, и? — написах аз.

Чакам да разбера — написа той.

Вторачих се в него, но той се обърна към г-н Скунхейвън, който казваше на събраните, че Христовият атлет е длъжен да тръгне и да убива в името на Христа. Бум! Прас! Това иска Той от тебе. Никакви пленници!

Джон Рансъм се наведе към мене и прошепна:

— Тоя чешит ми харесва.

Отново усетих тръпка на възмущение. Джон Рансъм си въобразяваше, че ни превъзхожда.

Разбира се, и аз си мислех, че превъзхождам г-н Скунхейвън. Мислех си, че превъзхождам църковния сутерен, да не говорим за „Хоули Сепълкър“ и, по силата на съседството, за осемте пресичащи се улици, които съставляваха нашата махала. Повечето от съучениците ми щяха да свършат като работници в кожарските цехове, в консервните фабрики, пивоварните и работилниците за вулканизация, които оформяха границата между нас и центъра на Милхейвън. Знаех, че ако получа стипендия, ще отида в колеж; плановете ми бяха да напусна това място, колкото е възможно по-скоро. Харесвах мястото, където се бях родил, но това, което най-вече му харесвах, беше фактът, че в него съм се родил аз.

Дразнеше ме, че Джон Рансъм е пристъпил по моите места и слуша тъпотиите на г-н Скунхейвън. Тъкмо се канех да му кажа нещо остро, когато забелязах отец Витейл. Той като че ли възнамеряваше да скочи от стола си и да ме плесне по тила. Отец Витейл знаеше, че човек е грешен още в майчината си утроба и че „природата, опорочена от първия човек, е окаяна“, както казва свети Августин. Обърнах се напред и сключих ръце пред чинията си. Джон Рансъм също беше забелязал, че начумереният стар свещенослужител се кани да нанесе удар, и сключи ръце върху масата. Отец Витейл се отпусна отново на стола си.

Трябва да е имало малко завист в раздразнението ми. Джон Рансъм беше доста хубав, според една от представите за хубост по времето, когато Джон Уейн е бил смятан за хубавец, и носеше скъпи дрехи с лекота и естественост. Един поглед към Джон Рансъм ми беше достатъчен да разбера, че има цели гардероби, пълни с елегантни сака и скъпи костюми, че чекмеджетата му са натъпкани с ризи от оксфордски плат и че си има собствена закачалка за вратовръзки.

Г-н Скунхейвън седна, енорийският свещеник се изправи да каже молитвата и вечерята свърши. Всички играчи по футбол и бейзбол от „Сейнт Игнейшъс“ и „Хоули Сепълкър“ тръгнаха към стълбите.

Джон Рансъм попита дали не трябва да занесем чиниите си в кухнята.

— Не, те ще го направят — казах аз, кимвайки към изнурените жени, доброволки в църквата, които бяха застанали пред масите за сервиране. Те бяха сготвили за нас и много от тях бяха донесли боба и макароните в покрити съдове от собствените си кухни. — Как научи за това въобще?

— Видях съобщение на нашето табло.

— Едва ли тук е като в „Брукс-Лоуд“ — казах аз.

Той се усмихна.

— Хубаво беше. Хареса ми. Много ми хареса.

Тръгнахме към стълбите след другите момчета, някои от които поглеждаха с подозрение през рамо.

— Знаеш ли, Тим, Приятно ми беше да играя срещу тебе — каза Джон Рансъм. Той ми се усмихваше с протегната ръка.

Аз гледах глупаво ръката му няколко мига преди да я поема. В „Хоули Сепълкър“ никога не се ръкуваха. Никой от моите познати не се ръкуваше по тоя начин, от вежливост, освен ако не сключваха сделка за стара кола.

— Нали е чудесно да играеш в редицата? — попита той.

Аз се изсмях и вдигнах поглед от зрелището на съединените ни ръце, за да видя изражението по лицата на отец Витейл и на няколко от доброволките. Те ме наблюдаваха с интерес и уважение, съчетание толкова необичайно за мене, че беше направо забавно. Разбирах, че нито отец Витейл, нито някоя от доброволките са били някога в контакт с някой подобен на Джон Рансъм; в техните очи изглеждаше като че ли той е дошъл от източния край, за да ми стисне ръката.

Не, исках да протестирам аз, не съм аз причината. Защото сега най-сетне разбирах; всяка година „Хоули Сепълкър“ разпраща съобщения за нашето Угощение на сдружението на християните-атлети до всички средни училища в града, но Джон Рансъм беше не само първият ученик от „Брукс-Лоуд“, който някога бе идвал, той беше въобще първият ученик от целия източен край, достатъчно любознателен, за да посети футболната вечеря. Точно това беше: той беше любознателен.

Докато аз и Джон Рансъм стигнем до стълбите, другите момчета бяха вече в преддверието на църквата. Чувах как се смеят на г-н Скунхейвън. После чух гласа на Бил Бърн, който тежеше почти сто и двайсет кила и беше централното крило. Той каза нещо за някакъв „кекав турист“, а после, по още по-ужасен начин, за някакъв „педи от източния край, дето е дошъл да го духа на Андърхил“. Всички избухнаха в мръснишки смях. Беше просто безцелна, абстрактна враждебност, но аз почти буквално се молех Джон Рансъм да не я е чул. Мислех си, че едва ли на едно добре облечено, ръкуващо се момче като Джон Рансъм ще му хареса да го наричат перверзен тип — маргаритка, дупедавец, минетчия!

Но доколкото аз бях чул, той също беше чул и, ако се съди по съскащото дишане зад мене, чул беше и отец Витейл. Джон Рансъм изненадващо се изсмя.

— Бърн! — извика отец Витейл. — Ей, Бърн! — Той сложи едната си ръка на дясното ми рамо, а другата — на рамото на Джон Рансъм и ни блъсна на две страни, за да може да се промъкне между нас. Съучениците ми отвориха скърцащата странична врата към улица „Вестри“, докато отец Витейл се намъкне в пространството между Джон Рансъм и мене. Мисля, че беше престанал да ни забелязва; голямото му мургаво лице премина покрай моето, без да ме погледне. Виждаха се огромните отворени черни пори на носа му, като че ли дори кожата му се беше задъхала и засмукваше въздух като пещ. Докато се качи по стълбите, остана съвсем без дъх. Вонята на цигарите го следваше като корабна диря.

— Много пуши свещеникът — каза Джон Рансъм.

Достигнахме върха на стълбите в момента, когато вратата се затръшна отново, и докато пресичахме преддверието, чувахме тичащи стъпки по „Вестри“ и крясъците на свещеника:

— Момчета! Ей, момчета!

— Може би трябва да му дадем малко време — каза Джон Рансъм. Той сложи ръце в джобовете си и тръгна с шляеща се походка към сводестия вход за вътрешността на църквата.

— Да му дадем време ли? — попитах.

— Да си върне дъха. Със сигурност няма да върне тях.

3

Десет месеца след дипломирането ми от университета ме призоваха в армията — просто се оставих на това, без да страдам от чувството, че дължа на страната си една година военна служба. След дипломирането си работех в една книжарница на „Телеграф авеню“, а нощем пишех разкази. Те неизменно се завръщаха при мене в моите собствени кафяви пликове, които бях поставял сгънати в пликовете, адресирани до „Ню Йоркър“, „Атлантик мънтли“, „Харпърс“ — да не говорим за „Прери скунър“, „Кениън ривю“, „Антейъс“, „Масачузетс ривю“ и „Плаушеърс“. Да, „Плаушеърс“ се казваше май. Не ми се учителстваше, а и не вярвах, че ще продължат да отлагат призовката заради учителстване (прав бях). Колкото повече се завръщаха при мене мъртвородените ми разкази, толкова по-угнетително ставаше да прекарвам четиридесет часа седмично, заобиколен от чужди книги. Когато класификацията ми бе променена и получих призовка, почувствах се като че ли са ми предложили изход от задънена улица.

До Виетнам летях с гражданска линия. Около три четвърти от пътниците в икономичната класа бяха зайци като мене и стюардесите се притесняваха да ни гледат в очите. Единствените наистина спокойни пътници в нашата част на самолета бяха обръгналите доживотни наемници в дъното на самолета, сержанти, непринудени и общителни като играчи на голф, летящи до Мъртъл Бийч за уикенда.

В първата класа в предната част на самолета седяха мъже в тъмни костюми, функционери на Външно министерство и бизнесмени, които се стараеха да извлекат колкото можеха от цимента и строителните материали във Виетнам. Когато ни поглеждаха, те се усмихваха — бяхме техните войници, в края на краищата защитавахме техните идеали и техните пари.

Но между патриотите отпред и спокойните, свободни от илюзии наемници отзад, на два реда точно след първата класа седеше друга група, за която не знаех въобще какво да мисля. Като цяло те бяха слаби, мускулести, късо подстригани като редници, но носеха хавайски ризи и панталони в цвят каки или сини ризи с копчета на яката със стегнати сини джинси. Изглеждаха като училищен отбор по футбол на сбирка след десет години. Тези мъже въобще не ни забелязваха. Езикът им, доколкото го чувах, беше бляскав, твърд военен жаргон.

Когато един от наемните мина покрай мястото ми, разтъпквайки се преди да заспи, аз го докоснах по китката и го попитах за мъжете пред нас.

Той се надвеси ниско и просъска една единствена дума.

Зелените?

Кацнахме на летището в Тан Сон Нхут сред слънчева светлина, която беше почти видимо плътна. Когато стюардесата отвори вратата и невероятната горещина се изтърколи вътре, почувствах, че със стария ми живот е завинаги свършено. Стори ми се, че подушвам как копчетата ми се стапят. В тоя момент реших да не се плаша от нищо, докато нямам истинска причина за това — почувствах, че е възможно да се отдалеча от детството си. Това беше първата от странните екзалтации — внезапното усещане за нова свобода — които понякога ме навестяваха във Виетнам и които не съм усещал никъде другаде.

Заповедта ми ме изпращаше в лагера „Бяла звезда“, база на Втори корпус, разположена край Нха Транг. Там трябваше да се срещна с други новобранци от моя полк, за да ни откарат на север до лагера Крандол в Първи корпус. Случи се обаче една от необяснимите засечки, които не са нищо необичайно за живота в армията — хората, към които трябваше да се присъединя, бяха заминали. Оставиха ме да чакам осем дни за ново нареждане.

Всеки ден рапортувах пред един циничен капитан на име Маккю, Хамилтън Маккю, който потъркваше бебешко-розовите си бузи с квадратните си пръсти и ми възлагаше каквато задача му хрумнеше в момента. Местех варели изпод клозета и наливах газ в тях, та старите виетнамки да могат да изгорят лайната ни; изкормвах повредени джипове заради делкото, генератора или все още работещата бензинова помпа; почиствах камъните от петнайсетте квадратни метра прах пред офицерския клуб. Накрая Маккю реши, че прекалено много се забавлявам и ме изпрати в трупното отделение. Трупното отделение разтоварваше трупове от пристигащи хеликоптери, прехвърляше ги в „моргата“, докато се оформят документите, след което ги натоварваше в трюмовете на самолетите за Тан Сон Нхут, откъдето те бяха връщани в Щатите.

Останалите седмина от трупното отделение караха последните дни от службата си във Виетнам. Всички те първоначално бяха служили в редовни части и повечето от тях се бяха презаписали, за да служат още една година на бойното поле. Те не бяха обикновени хора — от полка ги бяха запокитили в трупното отделение, за да се отърват от тях.

Имената им бяха Скут, Холидей, ди Маестро, Пиклок, Ратман, Атика и Пайрът. Имаха родова прилика, доколкото всички бяха небръснати и космати — дори Ратман, който беше преждевременно олисял, беше космат — мръсни и щърбави. Скут, Пайрът и ди Маестро бяха татуирани (респективно РОДЕН ДА УМРЕ, ТЪРГОВЦИ НА СМЪРТ и една мъртвешка глава, висяща над кафява пирамида). Никой от тях никога не носеше цялата униформа. През целия ми пръв ден те не ми продумаха и пренасяха тежките торби с труповете от хеликоптера до камиона и от камиона до „моргата“ в ледено, оскърбено мълчание.

На следващия ден, когато капитан Маккю ми каза, че нарежданията все още не са пристигнали и че ще трябва да се върна в трупното отделение, той ме попита как се оправям с другарите си по работа. Точно така ги нарече „другари по работата“.

— Пълни са с истории — казах аз.

— Май не са пълни само с това, както чувам — каза той, оголвайки два реда от квадратни кафяви зъби, от което големите му бузи добиха вид като че ли образът му ерозираше отвътре навън. Навярно бе прозрял, че току-що бях решил, че предпочитам компанията на Ратман, Атика и останалите пред неговата, защото ми каза, че ще работя с трупното отделение до идването на заповедта ми.

На втория ден интензивността на презрението на новите ми другари бе отслабнала и те подхванаха отново безкрайния диалог, който бях прекъснал.

Историите им винаги бяха за смърт.

— Пердашим из джунглите — каза Ратман, изсипвайки още един увит мъртвец в каросерията на камиона ни. — Двайсе дни. Слушаш ли, Капуте?

Имах си ново име.

— Двайсе дни. Знаеш ли кво значи това, Капуте?

Пайрът изплю гъст жълт съсирек на земята.

— Като четиресе дни в ада. В ада си вече умрял, но в джунглите всеки иска да те довърши. Това значи, че никога не спиш като хората. Значи, че ти се виждат разни работи.

Пайрът изсумтя и хвърли още един труп в камиона.

— Така е, да го еба.

— Виждаш, че старото ти гадже се ебе с някакъв тъпак, виждаш как шибаните ти пр’ятели ги убиват, виждаш как шибаните дървета се движат, виждаш неща, дето никога не са ставали и никога няма да станат.

— Освен тука.

— Двайсе дни — каза Ратман. Каросерията беше вече пълна с тела в чували и Ратман вдигна и закрепи задната преграда. Облегна се на нея с вцепенени ръце, поклащайки приведената си глава. Върховете на пръстите му бяха като луковици с размерите на топки за голф и всеки от тях беше заострен на мястото, където се събира центърът на отпечатъците. По-късно научих, че беше спечелил името си[2] като изял два живи плъха в един тунел, където взводът му попаднал на две хиляди килограма ориз. „Прекалено тлъсти, за да бегат“ — бил казал тогава.

— Всичките ти сетива, дет ги имаш, са там, пр’ятел, чуваш как минава мишка…

— Как минават плъхове — каза ди Маестро и удари по каросерията, като че ли смяташе да събуди телата в зелените чували.

— … чуваш как росата скача от дърветата, как насекомите се движат по кората. Чуваш как ти растат ноктите. Чуваш онова нещо под земята, пр’ятел.

— Нещо под земята? — попита Пайрът.

— Лайна — каза Ратман. — Не знаеше ли? Нали знаеш как като легнеш на пътеката, чуваш кви ли не лайна, всичките проклети бръмбари, маймуни, птиците, хората, дето вървят пред тебе…

— Добре е да си сигурен, че не идват към тебе — каза ди Маестро от предната част на камиона. — Записваш ли си, Капуте?

— … всякакви лайна, нали така? Но после чуваш и другото. Чуваш нещо като тананикане под всичките други шумове. Като някакъв голям генератор, който работи под тебе.

— А, онова нещо в земята.

— Това е земята — каза Ратман. Той се отдръпна от камиона и погледна Пайрът със свирепи, подивели очи. — Шибаната земя прави тоя шибан шум сама. Чуваш ли? И тоя мотор винаги работи. Не спира никога.

— Хубаво, хайде да тръгваме — каза ди Маестро. Той седна зад кормилото. Холидей, Скут и Атика се наблъскаха на седалката до него. Ратман се покатери зад кабината и Пиклок, Пайрът и аз го последвахме. Камионът се задруса надолу по поляната към централната част на лагера и пилотът на хеликоптера и някои от персонала се обърнаха да ни изгледат. Като боклукчии сме, помислих си. Беше като да работиш на боклукчийски камион.

— За капак — каза Ратман, — разни хора сериозно се опитват да ти се бъркат в живота.

Пиклок се изсмя, но тутакси възвърна сериозния си вид. Досега нито той, нито Пайрът ме бяха погледнали.

— Което е достатъчно да ти вземе здравето, поне докато му свикнеш — каза Ратман. — Двайсетдневна задача. Бил съм и на по-дълги, но не съм бил на по-лоши. Лейтенантът сдаде багажа. Радистът, и той сдаде багажа. Най-добрите ми приятели по онова време, и те го сдадоха.

— Къде беше това? — попита Пайрът.

— Провинция Деларк — каза Ратман. — Не е много далеч от тука.

— Съвсем до нас.

— На двайстия ден — каза Пайрът. — Там сме. Трябва да хванем някаква проклета бойна група. Почти никаква храна, а камионетката е след четиресе и осем часа. Целта продължава да се движи, местят се от село в село, като Робин Худ са — Ратман поклати глава. Камионът попадна на дупка при влизане в базата и един от чувалите се хързулна по купа и се приземи в краката на Ратман. Той го подритна почти нежно.

— Това момче, тоя пр’ятел, Боби Сует са казваше, той беше точно пред мене, на метър и половина пред мене. Чуваме някакъв дивашки крясък и една голяма червена и жълта птица прелита покрай нас, голяма като пуйка, пр’ятел, с крила като пропелер, пр’ятел, и аз си викам, всичко е ясно, ама какво събуди това шибано пиле, а? А Боби Сует се обръща да ме погледне, ухилен. Ухилената му физиономия е последното нещо, което съм видял за около десет минути. Като се съвземам, спомням си, че съм видял Боби да се разлита на парчета за една секунда, като че ли нещо е експлодирало вътре в него, само че — нали разбираш? — спомням си нещо, дето всъщност не съм го видял. Мисля си, че съм умрял. Знам, мама му стара, че съм умрял. Целият съм в кръв и едно мургаво момиченце се е надвесило над мене. Черна коса и черни очи. Та вече знам, куре. Има ангели и ангелите имат черна коса и черни очи.

Ниска дървена ограда скриваше дългата ниска барака, която наричахме морга. Когато минавахме покрай надписа РЕГИСТРАЦИЯ ГРОБОВЕ, Ратман се приведе от задната страна на камиона и отвори складовото отделение. Имахме четири часа, а телата днес бяха много.

Ди Маестро вкара камиона заднишком в отделението и ние започнахме да влачим дългите чували във вътрешността.

— С дълъг нос ли беше? — попита Пйарът.

— С дълъг.

— От племената.

— Да де, ама къде съм аз? „Умрях“ — казвам на това момиче. Още си мисля, че е ангел, а тя ми гука нещо в отговор. Струва ми се, че съм видял внезапен блясък — това е нещо, дето наистина съм го видял.

— Боби Сует е стъпил на мина — каза Пайрът.

Започвах да харесвам Пайрът. Пайрът знаеше, че аз съм истинският обект на тоя разказ и беше достатъчно самоотвержен да се намесва с малки възклицания и обяснения. Пайрът малко по-малко ме презираше от останалите в трупното отделение. Харесваше ми също как изглежда, грубиянин, но не като плъха Ратман. Подобно на мене, Пайрът беше по-скоро тромав. Рядко носеше риза през деня и винаги привързваше цветна носна кърпа около главата или врата си. След като прекарах известно време на бойното поле, открих, че имитирам тия маниери, освен когато комарите хапеха прекалено жестоко.

— Мислиш, че не знам това ли? Друго ти казвам — Ратман тласна още един мъртъв войник в затворен с цип чувал към тъмното дъно на бараката. — Казвам ти, че аз също бях умрял. За минута, а може и за по-дълго.

— От какво?

— От удара — каза Ратман простичко. — Затова не съм видял Боби Сует като се е разлетял. Не си ли чувал това? Аз съм чувал. На много от момчетата им се беше случвало или знаеха някой, дето му се е случвало. Умираш, после се връщаш.

— Ама наистина ли? — попитах аз.

За миг Ратман изглеждаше разярен. Бях се усъмнил във вярата му, аз, дето нищо не бях видял от тоя свят.

Пайрът ме спаси.

— А как така си спомни, че си видял как той се е разхвърчал, след като въобще не си го видял?

— Бил съм извън тялото си.

— Дявол да го вземе, Капуте — каза Пиклок и грабна дръжката на тежкия чувал, който почти бях изпуснал. — Какво ти става, мама му стара?

Без моя помощ той метна чувала в бараката зад нас.

— Никога не изпускай шибаните чували, Капуте — каза ми ди Маестро и нарочно изпусна един чувал на цимента. Онова нещо вътре изломоти.

Продължавахме да разтоварваме телата в бараката около минута-две.

После Ратман каза:

— Както и да е, след малко разбрах, че още съм жив.

— Кво те кара да мислиш, че още си жив? — попита Атика.

— За капак на всичко един тип навира лицето си в мойто и той вече със сигурност не е ангел. Виждам проклетите листа над него. Птиците пак почват да цвъркат. Първото нещо, което знам, е, че Боби Сует е заминал — аз съм облечен в каквото е останало от него. А оня тип ми вика: „Изправи се, редник.“ Едвам разбирам какво ми говори през пищенето в ушите ми, но ми е ясно, че това дупе е свикнало на подчинение. Изпъшквам, като се опитвам да мръдна, защото, пр’ятел, всеки сантиметър по мене го усещам като хамбургер.

— Аха — казват Пиклок и Атика, почти едновременно. После Атика добавя: — Имаш късмет, кучи сине.

— Боби Сует не се сдоби даже с един от тия чували — каза Ратман. — Нещастникът стана на пара — той безмълвно грабна дръжките на друг чувал, разгледа го за секунда, каза — Няма име, — и го метна върху другите в бараката.

— Чудно — каза Атика. Атика имаше гладка кафява глава и бицепсите му подскачаха в кожата му, когато вдигаше чувалите. Той извади маркер от джоба си и направи знак на края на чувала. Когато се обърна пак към камиона, той ми се ухили, разтягайки устни, без да си отваря устата, и аз се зачудих какво ли ще последва.

— Най-после ставам, като в мъгла съм — казва Ратман. — Все още почти нищо не чувам. Оня тип стои пред мене и виждам, че е съвсем луд, но не луд по нашия начин. Тоя скапаняк е луд по съвсем нов начин. Още съм съвсем застрелян и не мога да разбера какво толкова му е различното, но очите му са от ония, дето не са човешки очи — той замълча, припомняйки си. — Всички останали от взвода стоят наоколо и зяпат. Там е малкото ярдско[3] сладурче в големите работни дрехи, а също и оня едър тип на пътеката със слънцето зад главата му. Той командва парада, с една дума. Той е шоуто. Даже лейтенантът, тоя шибан шомпъл, просто си стои там. Майната му, мисля си, той току-що видя оня тип да ме вдига от мъртвите, какво още смята да прави? Големият тип още ме проверява — оглежда ме. Има очи като — като животно в яма, което току-що е избило всички останали животни, дето са паднали с него.

— Изглеждал е като Атика — каза ди Маестро.

— Точно така е изглеждал — каза Атика. — Аз съм воин, не съм капут като вас, аз съм шибан бог на войната.

— И тогава разбирам какво е особеното на тоя — казва Ратман. — Облечен е в разкопчана риза в цвят каки и в жълтеникави панталони, а на земята до него има малко черно куфарче.

— Ъхъ — казва ди Маестро.

— Освен това по целия му гръден кош има белези — белези от колове пунджи. Това копеле е паднало върху колове от пунджи и е оживяло.

— Оня — каза ди Маестро.

— Да, оня. Бачълър.

— И всичко това след двайсе дена. Боби Сует стана на червена мъгла пред очите ми. Мене ме убиват или нещо такова, но никой не смее да се мръдне заради тоя с куфарчето. „Аз съм капитан Франклин Бачълър и съм слушал за вас“ — казва ми той. Като че ли не знам. Но той всъщност говори на всички ни, само ме проверява колко зле съм ударен.

И тогава поглеждам надолу към ръцете си и виждам, че са някакъв особен цвят — нещо като мораво. Дори под кръвта на Боби виждам, че кожата ми става морава. Навивам си ръкава и виждам, че цялата ми проклета ръка е морава. И се подува пред очите ми.

— Тоя глупак няма здраво място по себе си — казва капитан Бачълър. Той оглежда целия взвод с отвращение. Сега сме в неговата част на света и, ей богу, добре е да сме наясно с това. От две седмици му се мотаем в краката и той ни моли да се махаме. Моли ни учтиво, в края на краищата на една и съща страна сме, което е добре да не се забравя, но ако не му освободим неговата част от пейзажа, късметът ни може да се обърне и на към по-лошо. Той ни отправя нещо като усмивка, момичето-планинче до него е с М–16, а той има някакво супер оръжие, дето не съм го виждал никога нито преди, нито след това, но мисля, че е шведско, и тогава се замислям какво има в куфарчето и изведнъж разбрах.

— Разбра какво? — попитах аз и всички от трупното отделение отвърнаха поглед надолу или към купа от тела в бараката, след което разтовариха последните две тела. Влязохме в бараката, за да започнем следващата част от работата. Никой не продума, преди ди Маестро да погледне към етикета, залепен на най-близкия чувал, и да започне да проверява имената.

— Значи измъкнахте се.

— Лейтенантът използва радиото на Бачълър и спорът още не беше приключил, когато бяхме вече на път. Когато стигнахме базата, се изкъпахме, ядохме истинска храна, ругаха ни по всички възможни начини, но никога вече не съм се чувствал като преди. Тези белези. Това шибано куфарче. И онова ярдско маце. Знаеш ли какво? Той имаше празненство. Даваше бал.

— Те си имат своята собствена война — каза Скут. Той беше нисък и кльощав с дълбоко разположени очи, коса на опашка и голям нож, полюшващ се от колана му на изсъхнал, напукан ремък, който изглеждаше като телесна част. Можеше да вдигне два пъти собственото си тегло и като всеки тласкач обитаваше свое собствено непроницаемо пространство.

— На мене зелените барети ми харесват — каза Атика и тогава историята ми стана донякъде ясна.

— Някои от тях бяха в моя самолет — казах. — Те…

— Няма ли да свършиш някаква работа? — попита ди Маестро и за известно време ние сверявахме етикетите със списъците, които имахме.

После Пайрът попита:

— Каква беше развръзката?

Ратман погледна над един от чувалите и каза:

— Пет дни след като се върнахме в лагера, чухме, че две дузини ярдци са пленили около хиляда виетконгци. Преминали са през всичките тези селца посред нощ. Е, според това, което чух, някои от тези хиляда виетконгци са били бебета и прочие, но ДКР си свърши добре работа през тая нощ.

— ДКР[4]? — попитах аз.

— Чух, че петдесет-шестдесет човека от Първа въздушна са били ударени от дружеска стрелба — каза Скут. — Гадна работа.

— Дружеска стрелба? — попитах аз.

— Под всякакви форми и размери — каза Скут, усмихнат по начин, който ми стана ясен едва по-късно.

Ратман издаде звук, нещо средно между смях и ръмжене.

— Що се отнася до останалото, аз станах двоен от подуване. Бях като плондер. Дори клепачите ми се подуха. Най-после ме сложиха в лазарета и ме опаковаха в лед. Но не бях си счупил нито една кост. Нито една.

— Чудя се в каква форма е това момче — каза Атика и потупа тялото без етикет. Почти всички чували бяха получили име, преди да стигнат до нас, но наша задача беше да се уверим, че нито един не заминава без етикет. Трябваше да отваряме чувалите и да сравняваме името на етикета, прикрепен към чувала, с името на етикета, пъхнат в устата на мъртвия или залепен на тялото му. От Виетнам телата се връщаха в Америка, където армията ги поставяше в дървени ковчези и ги изпращаше вкъщи.

— Твой ред е, Капуте — каза Атика. — Още не си си изцапал ръцете, нали? Провери тая бойна единица.

— Ако се изповръщаш по него, ще те изкормя — каза ди Маестро и се изсмя. Стреснах се — не бях чувал ди Маестро да се смее. Беше скърцащо, невесело цвилене, което би могло да идва от някой от наредените пред нас чували.

— Да, не повръщай по бойната единица — каза Пайрът. — Голяма мръсотия се получава.

Атика си беше наумил да ме накара да отворя чувала и да намеря етикета на мъртвия войник от момента, в който беше забелязал липсващото име.

— Ти си новобранец — каза той. — Това е новобранска работа.

Приближих се до Атика и чувала със знака. За миг си представих как като отворя чувала, някакво ужасно чудовище ще скочи върху ми, цялото в кръв, подобно на Ратман, след като Боби Сует се бил разпаднал пред него. Защото точно затова той беше разказал историята. Искаха да ме накарат да пищя, искаха да побелея от ужас. След като повърна, щяха да се редуват да ме изкормват. Това беше тяхната разновидност на дружеския огън.

Май не бях напълно зарязал старото си аз на настилката в Тан Сон Нхут.

— Новобранска работа е — каза Атика и аз си помислих, че колкото и нелеп да изглеждаше тоя термин по отношение на него, преди мене той е бил новобранец.

Наведох се над дългия черен чувал. На двата му края имаше дръжки от плат и ципът минаваше от едната до другата.

Хванах ципа и си обещах, че няма да затварям очи. Мъжете зад мене си поеха колективно дъх. Дръпнах ципа.

И наистина едвам не повърнах, не поради гледката, а поради вонята на мъртвото момче, която изскочи като огромно черно куче от отвора на чувала. За миг затворих очи. Мръсна паяжина бе полепнала по лицето ми. Разрушеното и посивяло лице в чувала се беше вторачило нагоре с отворени очи. Стомахът ми се бунтуваше. Точно на това се надяваха те, знаех, задържах дъха си и дръпнах ципа още на трийсетина сантиметра.

Лицето на мъртвото момче, тинесто на цвят, бе отнесено от лявата буза надолу. Горните му зъби се затваряха върху празно пространство. Няколко зъба бяха изпаднали върху задната част на врата му. Другият етикет не беше в устата. Ризата на униформата беше втвърдена и черна от кръвта. Експлозията беше унищожила и гърлото му. Малките, деликатни кости на горните прешлени бяха покрити с кръв.

— Тоя няма етикет — казах, макар че единственото, което ми идваше да правя, беше да крещя.

Ди Маестро каза:

— Не си свършил още.

Вдигнах поглед към него. Голямо, отпуснато шкембе висеше над панталоните му, а под хищните му очи бе прораснала четири-пет дневна четина. Изглеждаше като тлъст козел.

— Кой ги чисти тия хора — попитах, преди да се досетя, че отговорът би могъл да бъде „новобранецът“.

— Придават им представителен вид на другия край — ухили се ди Маестро и кръстоса ръце на гърдите си. Татуировката на ухилен череп се носеше над кафява пирамида върху дясната му ръка. Милхейвън, моят Милхейвън ме заобикаляше сега, скупчените дървени къщи с лющещи се фасадни тухли, празните парцели и хотелът „Сейнт Олуин“. Видях лицето на сестра си.

— Ако не можеш да намериш етикета в ризата, понякога ги слагат в джобовете или обувките — ди Маестро се извърна. Другите вече бяха загубили интерес.

Преборих се с горното копче на втвърдената риза, като се опитвах да не докосвам парцаливите ивици плът около яката. Вонята ме заливаше. Очите ми смъдяха.

Копчето най-сетне се промуши през дупката, но яката отказа да се отвори. Дръпнах я, изсъхнала кръв се посипа като пшеничени люспи. Гърлото му беше разтворено като хирургическа диаграма. Още няколко зъба се бяха забили в омекващата плът. Знаех, че ще виждам това до края на живота си — въжетата от месо, отворената кухина, която би трябвало да е запълнена със слово. Изгубените зъби.

Етикетът не беше във врата му.

Разкопчах още две копчета и намерих само блед, окървавен гръден кош.

След това се обърнах да си поема дъх и видях, че останалите от трупното отделение деловито напредват между редиците с тела, поглеждат в отворените чували и сравняват имената. Обърнах се към моя анонимен труп и започнах да се боря с един от джобовете на ризата.

Копчето най-после мина и аз напъхах пръсти в отвора. Чу се пращене като от твърдо колосана риза. Тънък и твърд метален ръб се закачи за нокътя ми. Етикетът се отлепи от плата със серия от изпуквания.

— Готово — казах аз.

Ди Маестро каза:

— Атика изтръскваше до шушка тия бойни единици за пет секунди.

— Две секунди — каза Атика, без да вдигне поглед.

Отдръпнах се от зеещото тяло в чувала и протегнах нечетливия етикет.

— Капута е истински гмуркач за бисери — каза ди Маестро. — Измий го сега.

Мръсната, спечена мивка беше до омацаната тоалетна чиния. Подложих етикета на църцореща струя гореща вода. Вонята на трупа още беше клеясала по мене, лепкава като слой мас от свински джолан. Люспи кръв се ронеха от етикета и се разтваряха във водата. Оставих етикета и разтърках ръцете и лицето си с дезинфектант, докато лепкавото чувство изчезна. Трупното отделение ме хвалеше зад гърба ми. Разтрих лицето си с плесенясалия парцал, който висеше между мивката и тоалетната.

— Очакваш ли бойното поле с нетърпение? — попита Ратман.

— Името на войника — казах, изваждайки етикета от розовата вода в дъното на мивката, — е Андрю Т. Мейджърс.

— Точно така — каза ди Маестро. — А сега залепи го на чувала и ни помогни с останалите.

— Значи сте знаели името? — бях прекалено стреснат, за да се ядосам. После се сетих, че у него е списъкът и че Андрю Т. Мейджърс е било единственото име в него, което го нямаше върху чувалите.

— Ще свикнеш — каза ди Маестро, не съвсем безсърдечно.

 

Дори не бях разбрал това, което останалите веднага бяха схванали, а именно че Боби Сует е бил убит от американски експлозив и че капитан Франклин Бачълър, зелената барета с куфарчето и с любовницата ярдка, беше подбрал лейтенанта на Ратман да се прибира час по-скоро в лагера, защото той самият водеше „бойната група“, която лейтенантът две седмици беше преследвал.

 

Когато на следващия ден се появих при бараката, Атика ме поздрави. Докато се тръсках отзад на камиона с Атика и Пайрът, аз почувствах наивна гордост от себе си и от това, което правех.

Пет трупа с правилно поставени етикети ни чакаха на настилката. И петимата бяха загинали от контузии на бойното поле. (Преминаването през каквото и да е, което смътно напомня поле, все още ме изнервя.) Освен че ги беше убил, шрапнелът не беше предизвикал други повреди. Тримата от тях бяха осемнайсетгодишни и изглеждаха като восъчни кукли, четвъртият беше набит лейтенант с бебешко лице, а петият беше капитан по средата на трийсетте. Приключихме с тях за около пет минути.

— Дали да не се отбием в клуба да направим един голф? — попита Атика с изненадващо точен британски акцент.

— Или да отидем на чаша чай с танци — каза Скут. Провлеченият му говор прозвуча толкова странно, че никой не се засмя.

— Е, има едно нещо, което можем да направим — каза Пайрът.

Отново усетих всеобщо разбиране, от което бях изключен.

— Ами да — каза ди Маестро. Той се изправи. — Колко пари имаш, Капуте?

Изкушавах се да излъжа, но извадих каквото имах в джоба си и му го показах.

— Достатъчно е — каза той. — Бил ли си в селото?

Като видя празния ми поглед, той добави:

— Извън портала. От другата страна на лагера.

Поклатих глава. Когато стигнах до Бялата звезда, все още бях толкова объркан, че забелязах единствено прехода от азиатската врява към по-подреденото безредие на военната база. Имах само смътния спомен, че съм преминал през някакво селище.

— Никога ли? — зачуди се той. — Е, време е да се намокриш.

— Време за мокрене! — оповести Пайрът.

— Минаваш през портала. Щом не си с превозно средство, не те закачат. Задачата им е да държат разните лепки отвън, а не нас вътре. Те знаят къде отиваш. Завиваш по първата улица и продължаваш до втората пресечка…

— При балона — каза Атика.

— Ще видиш табела, на която пише БАЛОНА с големи букви. Точно там свиваш и влизаш под табелата. Минаваш покрай шест врати. Почукай на вратата, където пише Ли.

— Ли?

Той повтори:

— Лай Ли. Кажи, че искаш шест стотици. Ще струва около трийсет долара. Получаваш ги в найлонова торбичка, слагаш ги в ризата си и забравяш за тях. Не трябва да имаш шибания вид на някой, дето крие нещо, като се връщаш.

— А малка Джак? — попита Скут.

— Защо не? Срещу БАЛОНА има една барачка, вземи „Джак Даниълс“. За не повече от десет долара.

— Новобранецът черпи — каза Атика.

Без да призная, че не знам какви са тия стотици, кимнах и се изправих. Излязох от бараката в невероятната пладнешка жега. Докато заобикалях оградата, която ни изолираше, видях войници, строяващи се при далечната столова, прашните алеи и редиците от дървени сгради, двете огромни като бални зали палатки, знамената. Един джип се търкаляше към портала.

Докато стигнах до портала, бях се облял в пот. Нямаше нито караулно помещение, нито пропусквателен пункт, само един войник край черния път.

Пътят извън главната част на лагера вървеше по права линия през мравуняк от разнебитени постройки и зигзагообразни улички — военният път беше едничката права наоколо. На около двеста метра в ослепителната светлина видях истински пропусквателен пункт с флаг и караулка, и с раирана метална порта. Джипът тъкмо се доближаваше и един часови застана до вратата да го посрещне. Докато пресичах, усещах как ме наблюдават — беше като да излезеш от асансьора на етажа за мъжка конфекция.

До написаната на ръка табела ХАЙНЕКЕН СТУДЕНА БИРА РОК край един тесен вход се излежаваше виетнамско момче в бяла риза. По стръмното стълбище слизаше старица с кошница пране. От горните етажи се спускаха виетнамски гласове. Две почти голи деца, едното от тях различно от другото по начин, който нямах време да определя, се появиха в краката ми и започнаха да хленчат за долал, долал.

Докато стигна до табелата БАЛОНА, пет-шест деца се бяха лепнали за мене, като едните продължаваха да искат долал, а другите ми задаваха въпроси на неразбираема смесица от английски и виетнамски. Две момичета се надвесиха от прозорците на БАЛОНА и ме гледаха, докато минавах покрай табелата.

Тръгнах надясно и чух, че момичетата ми се присмиват. Усетих миризма на дим от дърва и нагорещено олио. Шокът от този неочакван свят, толкова близко до лагера, и равносилният шок на удоволствието почти ме накара да забравя, че имам задача.

Но аз си спомних за зелената врата и за името Ли, изписано с делови черни букви над чукчето. Децата скимтяха и ме дърпаха за дрехите. Почуках лекичко на вратата. Децата полудяха. Разрових джобовете си и хвърлих шепа монети на улицата. Децата се втурнаха и започнаха да се боричкат за монетите. Цялото ми тяло беше прогизнало от пот.

Една пролука се появи във вратата и белокоса старица с пухкаво смръщено лице ме погледна, без да се усмихне. Мигновено и безсловесно някаква информация бе обменена: много рано бях дошъл. Клиентите я държаха будна половината от нощта. Задължен й бях, задето въобще ми е отворила вратата. Тя ме погледна неумолимо в лицето, после ме изгледа отгоре до долу. Извадих банкнотите от джоба си и тя бързо отвори вратата и ми направи знак да вляза, предпазвайки ме от децата, които бяха видели банкнотите и тичаха към мене, пищейки като прилепи. Тя захлопна вратата зад мене. Децата не започнаха да блъскат, както очаквах, а сякаш се изпариха.

Старицата се дръпна на една крачка от мене и набръчка гнусливо носа си, сякаш съм скункс[5].

— Име.

— Капут.

— Не чула. Си отивай.

Тя продължаваше да души и да се мръщи, сякаш ме дефинираше по миризмата.

— Казаха ми да купя нещо.

— Не чула. Си отива — щракна Лай Ли с пръсти към вратата, сякаш се канеше да я отвори с магия. Тя все още ме разучаваше, мръщейки се, сякаш паметта й изневеряваше. После изведнъж намери това, което търсеше.

— Диместро — каза тя, почти усмихната.

— Ди Маестро.

— Умриеца.

Умрелия? Убиеца?

Тя посочи ниско с ръка към походна масичка и дървен стол с тръстикова седалка.

— Какво иска?

Казах й.

— Шеш?

Отново тънката полу-усмивка. Шест беше повече от обичайната поръчка на ди Маестро; тя знаеше, че са ме изиграли.

Тя се повлече в задната стаичка и започна да отваря и затваря чекмеджета. В затворената предна стая собствената ми миризма ме удари в носа. Умриеца, това бях и аз.

Лай Ли се върна от задната стаичка със загърнат в целофан пакет от ръчни цигари. Ох, помислих си аз, марихуана. Развлеченията в Бъркли. Дадох на Лай Ли двайсет и пет долара. Тя поклати глава. Дадох й още един долар. Тя отново поклати глава. Дадох и още два долара и тя кимна. Дръпна предницата на развлечената си дреха да ми покажа какво да правя с пакета и ме проследи с поглед, докато поставях увитите цигари в ризата си. После отвори вратата към слънцето, миризмите, жегата.

Децата пак се материализираха около мене. Отново разгледах най-малкото, мръсно дете — едно от двете, които бях видял най-напред. Очите му бяха кръгли и кожата му беше с един нюанс по-тъмна от останалите. Косата му беше събрана в миниатюрни равински къдрици. Децата го забелязваха само за да го цапардосат. Притичах през улицата до друг отворен магазин и купих „Джак Даниълс“ от един кланящ се скелет. Децата отново ме проследиха почти до портала, където дежурният ги разпръсна с един замах на своя М–16.

В бараката ди Маестро разопакова целофана и разучи всяка стегнато навита цигара по отделно.

— Лай Ли е влюбена в малкия ти образован задник — каза той.

Скут извади плик с лед от клуба и постави няколко кубчета в пластмасовите чаши. После отвори първата бутилка и наля на себе си. „Живот на фронта“ — каза той. Изпи цялата чаша на един дъх. „Превъзходно.“ И той си сипа нова чаша.

— Недей да бързаш — каза ми ди Маестро. — Не си свикнал с тая работа. Най-добре ще е да седнеш.

— Какво мислите съм правил в Бъркли? — попитах аз и неколцината от колегите ми ме нарекоха магарешко лайно.

— Това не е съвсем същото — каза ди Маестро. — Това не е просто трева.

— Дай му малко и да млъква, мама му — каза Атика.

— Какво е това? — попитах.

— Ще ти хареса — каза ди Маестро. Той сложи цигара в устата ми и я запали.

Поех известно количество остър, парфюмиран дим, докато Скут пееше: „Алилуя и ура, при тебе идва то сега, добре за нея и за мен добре, надявам се, че си задоволен.“

Задържайки дима, докато ди Маестро смукваше и подаваше дългата цигара на Ратман, аз си насипах кубчета лед в пластмасова чаша. Ди Маестро ми намигна и Ратман смукна дълбоко на два пъти, преди да подаде цигарата на Скут. Сипах уиски върху леда и се отдалечих от масата.

Алилуя и ура — стържеше Скут, задържайки дима в дробовете си.

Чувствах коленете си странно изтръпнали, почти като гумени. Нещо в центъра на тялото ми се затопли, може би „Джак Даниълс“. Пиклок запали втората цигара, която стигна до мене, когато бях поел две глътки от питието.

Седнах, облегнат на стената.

Добре добре за моя, добре добре за боя, добре добре за всичките, добре добре за пичките…

— Трябва ни музика — каза Ратман.

— Имаме си Скут — каза ди Маестро.

После светът внезапно изчезна и аз останах сам в черна бездна. Смееща се бездна от двете ми страни, свят без време, пространство или смисъл.

За миг се върнах в бараката и чух Скут да казва: „Точно така.“

След което вече не бях в бараката с трупния батальон и петте чувала, а в един познат свят, изпълнен с шум и цветове. Видях лющещата се фасада на таверната „Айдъл ауа“. Неонова реклама на бира светеше в прозореца. Фасадата никога не е била бяла, но упадъкът на нещата е не по-малко прекрасен от рождението им. Листата от бряст, кафяви и червени, се бяха струпали в канавката и през тях към канала се стичаше хладна вода. Детайлите бяха свещени. Бях нов човек в свят току-що сътворен.

Почувствах се цялостен и защитен — детето в мене бе също цялостно и защитено. То беше изоставило гнева и злочестината си и се вглеждаше в света с освежени очи. За втори път през този ден знаех, че искам още от нещо: едно вкусване не беше достатъчно. Знаех какво ми трябваше.

Това беше началото на моята наркомания, която продължи на приливи и отливи повече от десетилетие. Казвах си, че искам още и още от това блаженство, но истината е, че исках да уловя отново онова първо преживяване и да си го върна изцяло, защото нищо вече в последвалото десетилетие-и-нещо не можа да го надмине.

През това десетилетие едно момче от Милхейвън, което е много по-свързано с тая история, отколкото аз, започна странния си раздвоен живот. То загуби майка си на петгодишна възраст; беше научено да мрази, обича и да се страхува от едно наказващо божество и един грешен свят. Името на момчето беше Фийлдинг Бандолайър, но го знаеха като Фий до осемнайстата му година; след това имаше много имена, поне по едно за всеки град, в който живееше. Под една от тези имена то вече се е появило в този разказ.

Аз бях в Сингапур и Бангкок и различните животи на Фий Бандолайър бяха свързани с моя само посредством заглавието на една грамофонна плоча, „Синя роза“, записана от тенор-саксофониста Гленрой Брейкстоун през 1955 година в памет на неговия пианист Джеймс Тредуел, който беше убит. Гленрой Брейкстоун беше единственият голям джазов музикант на Милхейвън, единственият, който би могъл да се спомене редом до Лестър Янг, Уордъл Грей и Бен Уебстър. Гленрой Брейкстоун можеше да накара човек да види как музикалните фрази се преобръщат във въздуха. Страстно излъчване осияваше тези фрази и в своето преобръщане те имаха трайността на архитектурни постройки.

От детството си бях запомнил „Синя роза“ нота по нота, както можах да се уверя, когато си намерих копие от плочата през 1981 година в Бангкок и след двайсет и една години я чух отново в стаята си над пазара за цветя. Томи Фланъгън свиреше на мястото на Джеймс Тредуел, убития пианист. Страна I: „Тези глупави неща“, „Но не за мен“, „Някой да се грижи за мен“, „Звезден прах“. Страна II: „Ти или никой друг“, „Лястовица“, „Моят идеал“, „Есен е“, „Моята романтична история“, „Скръб по Джеймс“.

4

Когато изплувах от транса, предизвикан от цигарите на Лай Ли, намерих се седнал на пода в бараката до бюрото, с лице към отвореното складово помещение. Ди Маестро стоеше насред стаята, вторачен съсредоточено в нищото, като котка. Десният му показалец беше повдигнат, сякаш слушаше сложно музикално парче. Пайрът седеше, облегнат на противоположната страна, с още една стотица в едната си ръка и тъмнокафяво питие в другата.

— Добро ли беше пътуването?

— Какво има в него освен трева? — устата ми беше пълна с лепило.

— Опиум.

— Аха — казах аз. — Остана ли нещо?

Той смукна и кимна по посока на бюрото. Протегнах врат и видях две дълги цигари между пишещата машина и бутилката. Взех ги от бюрото и ги сложих в джоба на ризата си.

Пайрът зацъка с език.

Примижах с очи към светлината оттатък складовото помещение и видях Пиклок, легнал на леглото в камиона, заспал или упоен. Изглеждаше като голямо куче. Ако го доближиш, ще настръхне и излае. Ди Маестро се вслушваше в своята властна музика. Скут се разхождаше напред-назад край чувалите с телата, тананикайки си, докато разглеждаше етикетите с имената. Атика си беше отишъл. Ратман, който на пръв поглед също липсваше, най-сетне се появи във вид на две обувки, стърчащи изпод камиона. Една от бутилките „Джак Даниълс“ беше изчезнала, навярно с Атика, а другата беше три-четвърти празна.

Открих, че чашата е в ръката ми. Всичкият лед се беше стопил. Отпих от топлата водниста течност и тя пресече част от лепилото в устата ми.

— Кой живее извън лагера? — попитах.

— Там, където беше ти? Това е вътре в лагера.

— Но кои са те?

— Ние сме спечелили сърцата и умовете им — каза Пайрът.

— А децата чии са?

— Бени е на небето — каза Пайрът загадъчно.

Ди Маестро свали показалеца си:

— Бих пийнал още.

За моя изненада Пайрът се изправи, пресече бараката и взе една чаша, оставена на бюрото. Сипа два пръста уиски в нея и я подаде на ди Маестро. После се върна на мястото си.

— Когато пристигнах за пръв път в тоя шибан рай — каза ди Маестро, все още внимателно загледан в своята точка в пространството, — тук нямаше повече от две-три деца. Сега са почти десет — той изпи около половината от чашата. — Мисля, че всичките мязат на Кучето-от-Водопоя.

Това беше името на нашия командир. Скут спря да си тананика.

— Ох, Куре — каза той. — Ох, Исусе Христе!

— Чуй тая песенчица — каза ди Маесро.

Скут беше толкова възбуден, че дърпаше опашката на тила си.

— Пипнали са го най-сетне. Тука е. Проклетият кучи син е мъртъв.

— Това е един приятел на Скут — каза Пайрът.

Скут беше коленичил край един от чувалите, прокарваше ръцете си по него и се смееше.

— Близък приятел — каза Пайрът.

— Насмалко да влезе и да излезе от тука, преди да му засвидетелствам почитта си — каза Скут.

Той отвори чувала с една бързо движение и погледна предизвикателно към ди Маестро. Миризмата, която ни беше разделила, идваше от чувала. Ди Маестро се наведе и надникна в чувала.

— Тоя е значи.

Скут се смееше като щастливо дете.

— Това ми е наградата за тоя шибан месец. Насмалко да го изпусна. Знаех, че ще му се случи някой ден и все проверявах имената, но днес бил денят.

— Има точно такова шибано носле — каза ди Маестро. — И точно такива шибани очички.

Пиклок се размърда в леглото на камиона, седна, разтърка очи и се ухили. Подобно на Скут, Пиклок се ободряваше от всяко ново напомняне, че е във Виетнам. Вратата на другия край на бараката се отвори и аз се обърнах да видя как се намъква Атика. Беше с тъмни очила и чиста риза и внесе острия и чист дъх на сапун.

— Рана в гръдния кош — каза ди Маестро.

— Поне е умрял бавно — каза Скут.

— Хейвънс ли е това? — мъкненето на Атика се оживи. Той наклони глава и повдигна въображаема шапка, когато мина край мене.

— Намерих Хейвънс — каза Скут. Гласът му беше изпълнен със страхопочитание. — Едва не го изпуснах.

— Кой е проверявал етикета му? — попита Атика и за миг се спря.

Ди Маестро бавно се обърна към мене.

— Стани, Капуте.

Надигнах се. Частица от оня покой, който бе променил живота ми, се беше завърнала.

— Ти ли провери етикета на капитан Хейвънс?

Беше се случило отдавна, но аз си спомнях смътно, че съм проверявал етикета на капитан.

Дълбокият и тъмен смях на Атика звучеше като музика — като Гленрой Брейкстоун, ако трябва да съм точен.

— Шибаният професор не знаеше нищо за Хейвънс.

— Ъхъ — Скут поглъщаше с поглед вътрешността на чувала по начин, който започна да ме притеснява.

Попитах кой е Хейвънс.

Скут отново подръпна опашката си.

— Защо мислиш нося това шибано нещо? Заради Хейвънс. Това е моят протест — думата го впечатли. — Аз протестирам, ди Маестро — той направи с пръсти знака за мир.

— Скъпи, — каза ди Маестро — бомбардирай Ханой.

— Майната му, бомбардирай Сайгон — той ме посочи с показалеца си. Очите му горяха дълбоко в орбитите си и бузите му бяха хлътнали. Скут винаги балансираше между концентрацията и насилието и наркотиците правеха това балансиране още по-явно. — Никога ли не съм ти казвал за Хейвънс? Не съм ли ти произнасял речта за Хейвънс?

— Още не беше стигнал до нея — каза ди Маестро.

— Майната й на речта за Хейвънс — каза Скут. Неговият хлътнал, напрегнат поглед беше ужасяващ тъкмо в степента, в която показваше, че той мисли. — Знаеш ли какво не е наред, Капуте? — той отново направи знака за мира и го погледна, сякаш виждаше тоя жест за пръв път. — Правят го тъкмо тия, които не трябва. Хора, които смятат, че зад правилата има правила. Това е грешно. Биеш се за живота си, докато смъртта ви раздели, и после получаваш това. Мирът е битка, човече. Ако не знаеш това, спукана ти е работата.

— Мирът е битката — каза аз.

— Защото няма правила зад правилата.

Това, че почти разбирах за какво говори, ме ужасяваше — не исках да знам онова, което Скут знаеше. Прекалено скъпо струваше.

Хейвънс навярно беше причината Скут да е в трупното отделение вместо на бойното поле, където му беше мястото. Чудех се какво ли би могъл да направи някой като Скут, за да го изхвърлят от редовната му част, и сега ми хрумна, че всеки момент ще науча.

Скут погледна втренчено ди Маестро:

— Знаеш какво ще се случи тук.

— Ще го изпратим у дома — каза ди Маестро.

— Дай ми да пийна — каза Скут. Сипах му остатъка от „Джак Даниълс“ в моята чаша и прекосих бараката, за да погледна капитан Хейвънс. Подадох чашата на Скут и видях в чувала американец с кестенява коса. Челюстта му беше квадратна, а също и челото. Имаше такова едно шибано носле и такива едни шибани очички. Прозрачен пласт от найлон бе залепен върху дупката в гърдите му. Скут ми хвърли празната чаша и откопча ножа си от странния му ремък, който повече от всякога приличаше на телесна част. И тогава видях какво е.

Скут забеляза отвратното ми потреперване и отново обърна обезумелия си поглед към мене:

— Ти си мислиш, че това е отмъщение. Бъркаш. Това е доказателство.

Доказателство, че той е прав, а капитан Хейвънс е грешал — грешал от самото начало. Но каквото и да казваше, аз все пак си мислех, че е отмъщение.

Атика пристъпи напред с интерес. Пиклок се надигна от задната част на камиона.

Скут се наведе над тялото на капитан Хейвънс и започна да реже лявото му ухо. Това отне повече усилия, отколкото бях очаквал, и жилите в ръцете му се изопнаха. Най-сетне белезникавото парче месо се откъсна, много по-малко, отколкото бе изглеждало върху главата на капитан Хейвънс.

— Ще го изсуша и ще бъде чудесно след седмица-две — каза Скут. Остави ухото на бетона до себе си и се наведе над капитан Хейвънс като хирург по средата на операция. Усмихваше се съсредоточено. Скут заби двуострия връх под косата точно до раната, която беше нанесъл, и започна да движи острието нагоре покрай косата.

Извърнах се и някой ми подаде последната от стотиците, които бяха обикаляли. Дръпнах пак, върнах фаса и тръгнах покрай Атика към вратата.

— Ще стане хубаво украшение на стената — каза Атика.

Щом излязох навън, светлината ме удари в очите и земята се надигна към мене. Залитнах. Дочух грохот от далечни взривове и загърбих централната част на лагера, обзет от ирационалния страх, че от небето ще се посипят парчета от трупове.

Тръгнах безцелно по черен път, който минаваше през група буренясали дървета — тънки стволове с разпилени клони и листа на върха, като закъсняло хрумване. Помислих си, че армията бе решила да остави тези жалки дървета. Обикновено сравняваха със земята всички дървета, които им попаднеха. Следователно, искаха да скрият това, което беше зад дърветата. Почувствах се като гений, задето проумях това.

От другата страна на дърветата беше построено празно селище. Покрай две пресичащи се улички се редяха едноетажни дървени постройки. Нямаше врати и часови. В центъра на квартала пред мене, върху парче зеленина на пресечката на двете улици непознат военен флаг висеше до американското знаме.

Беше като град от призраци.

Един мъж с тъмни очила и спретнат сив костюм излезе от една от дървените сгради и ме изгледа. Той пресече грубата трева пред следващите две постройки, поглеждайки ме отвреме-навреме. Когато стигна до третата сграда, скочи по стъпалата и изчезна в нея. Видът му беше толкова неуместен, колкото локомотивът на Магрит, излизащ от камината.

Щом вратата се затвори за Магрит, друга се отвори и от нея се появи висок войник в зелени работни дрехи. Беше като фарс: село на пружина, където щом се затваряше една врата, отваряше се друга. Високият войник ме погледна, поколеба се и тръгна към мене.

Мамицата ти, помислих си, имам право да съм тук, аз върша мръсната работа заради задници като вас.

Той вдигаше прах, като ходеше. Носеше внушителен пищов 45-ти калибър в черен кожен кобур, окачен на платнен колан, а от издутия му, отпуснат джоб се подаваха две писалки. На яката му имаше две кръстосани пушки, а на еполетите му имаше капитанска звезда. В едната си ръка носеше нещо меко, а от цепката в яката му висеше ръчен часовник със стоманена каишка.

Сетих се да козирувам твърде късно. Докато ръката ми беше още при челото ми, видях, че мъжът, идващ срещу мене, има лицето, което току-що бях видял в чувала. Беше капитан Хейвънс. Погледът ми се спусна към етикета с името, пришит към ризата му. Стоманеният часовник скриваше първите две-три букви — виждаше се единствено СЪМ.

Хубав номер, помислих си. Първо виждам как го скалпират, после го виждам да идва към мене.

Помислих си за мокри листа от бряст в една канавка.

Призракът на капитан Хейвънс се усмихна. Призракът ме нарече по име и попита:

— Как разбра, че съм тук?

Когато се приближи, видях, че призракът е Джон Рансъм.

5

— Само догадка — казах аз и когато усмивката му стана скептична, добавих: — Просто вървях по пътя да видя къде отива.

— И аз горе-долу така дойдох тук — каза Рансъм. Беше достатъчно близо да се ръкува и като се протегна, навярно е усетил вонята на бараката, а може би и миризмите на уискито и на стотиците. Веждите му се сключиха. — Какво става с тебе?

— В трупното отделение съм. Ей там — кимнах към пътя. — А ти какво правиш? Какво е това място?

Той беше сграбчил ръката ми, но вместо да я раздруса, завъртя ме и ме тласна да се отдалеча от празния на вид лагер към тънките дървета.

— По-добре не се мяркай, докато не се оправиш.

— Трябваше да видиш какво правят останалите — казах, но седнах в основата на едно от дърветата и се облегнах на мазната пореста кора. Мъжът в сивия костюм и с тъмните очила излезе от сградата, в която бе влязъл преди малко, и закрачи през тревата към сградата, която бе напуснал преди това. Той скочи по стълбите и пипна джоба на гърдите си преди да влезе.

— Джони грабна пистолетите — казах.

— Това е Франсис Пинкъл, секретар на сенатор Бърман. Мисли си, че е Джеймс Бонд. В кобура под мишницата си има пищов. Даваме на сенатора кратка информация и след това ще го разведем с хеликоптер да му покажем един от проектите си.

— Някаква частна армия ли сте?

Той ми показа мекото зелено кепе в ръката си.

— Ти си един от ония типове с Хари Труманови ризи, дето носят куфарчета, живеят в провинцията Даларк и се забъркват с ярдците — изсмях се аз.

— Понякога ни карат да летим цивилни — каза той. Постави баретата на главата си. Беше тъмнозелена, с кожена лента по шева на дъното и имаше емблема с две стрели, кръстосващи меч над думите De Opperesso Liber. Отиваше му. — Откъде въшлив пехотинец като тебе знае толкова много?

— Човек научава доста, като работи в трупния батальон. Какво е това място тук?

— Група за специални операции. Яздим Бялата звезда, когато не сме в провинция Даларк да се забъркваме с ярдците.

— Наистина ли?

Джон Рансъм обясни, че програмата на ДКР в провинция Даларк е в действие от началото на шестдесетте, но той бил изпратен да наблюдава границата сред планинските области близо до лаоската граница, в Кан Дък. Миналата година бяха спуснали булдозер с парашут и бяха направили площадка за кацане на един хребет в джунглата. Докато търсели племето Кату, с което той по принцип трябвало да работи, на практика войниците му били насилствено набрани тийнейджъри от Дананг и Хю. Тийнейджърите били малко труднички, каза Рансъм. Не били като планинците. Той звучеше доста обезсърчен, докато говореше за войниците си, и ядосан, задето ме е оставил да забележа обезсърчението му — тийнейджърите слушали транзистори по време на патрулиране, каза той.

— Но убиват всичко, което шавне. Дори маймуните.

— От кога си тук?

— От пет месеца, но от три години съм в службите. Изкарах подготовката на Специалните сили в Бранг, дойдох точно навреме, за да взема участие в изграждането на Кан Дък. Не е като редовните войски — странно, но той говореше, като че ли се защитава. — Ние наистина вършим нещо. Влизаме в части на страната, които армията никога не вижда, и нашите елитни отряди нанасят сериозни поражения на виетконгците.

— И аз се чудех кой ги нанася тия поражения.

— Днес хората не вярват в елита, дори армията има проблем с това, но точно това сме ние. Чувал ли си за Съли Фонтейн? За Франклин Бачълър?

Поклатих глава.

— И ние сме доста елитни в трупното отделение. Чувал ли си за ди Маестро? Пиклок? Скут?

Той почти потрепера.

— Аз ти говоря за герои. Имаме хора, които са се били с руснаците на страната на Германия — и хора, които са се били с руснаците в Чехословакия.

— Не бях чул, че вече воюваме с руските — казах.

— Воюваме с комунизма — каза той простичко. — За това е цялата работа. Спираме разпространението на комунизма.

Беше съхранил вярата си дори през петте месеца, в които бе пасъл невръстните хулигани из планинските пущинаци. Мислех си, че разбирам как го е постигнал. Взираше се напред, за да зърне нещо подобно на абсолютното преживяване.

Щеше ми се да се запознае със Скут и Ратман. Мислех си, че сенаторът Бърман би трябвало да се запознае с тях. Биха могли да обменят мнения.

— Как си попаднал в трупното отделение? — попита Рансъм.

Франсис Пинкъл изскочи от едната сграда и огледа дали из призрачното селище не бродят мародерстващи виетконгци. Едър, побелял мъж, който навярно беше сенаторът, излезе след него, последван от полковник от Специалните сили. Полковникът беше нисък и набит и ходеше, като че ли се опитваше да забие краката си в земята единствено със силата на своята личност.

— Капитан Маккю сметна, че работата ще ми хареса.

Видях, че Рансъм запомня името му. Попита ме къде трябва да се присъединя към частта си и аз му казах.

Той обърна нагоре часовника си, висящ от яката му.

— Време е за моето шоу. Защо не си вземеш един душ и не изпиеш повечко кафета или нещо такова?

— Ти не разбираш трупното отделение — казах. — Така работим по-добре.

— Ще се погрижа за тебе — каза той и затича от гората към сградата на сенатора. После се обърна и махна с ръка.

— Може би ще се засечем в лагера Крандол.

Ясно.

 

Срещнах Джон Рансъм два пъти в лагера Крандол. Всичко у него бе променено, когато за пръв път го видях отново, а на втория път беше още по-променен. Едвам се беше измъкнал при едно укрепено планинско село, което се казваше Ланг Вей. Повечето от племето Бру, които били на негова страна, загинали, както и повечето от зелените му барети. Седмица по-късно Рансъм беше избягал от подземен бункер, пълен с труповете на приятелите му. Когато най-сетне оцелелите Бру стигнали до Ке Сан, морските пехотинци им отнели пушките и им наредили да се върнат в джунглата. По това време един виден морски офицер публично бе осмял това, което бе определил като „антропологическите“ бойни действия на Зелените барети.

6

Вече на две места използвам израза „дъното на света“, а това ще рече два пъти не на място. Нито аз, нито Джон Рансъм, нито който и да било от завърналите се е видял дъното на света. Виделите никога няма да проговорят. Ели Уизъл използва израза „деца на нощта“, за да опише преживелите нацисткия геноцид евреи: някои деца излязоха от нощта, други не, но онези, които успяха, бяха променени завинаги. На фон от нощ и мрак стои дете. Детето, чиято ръка е протегната към теб, е дошло точно от този мрачен фон. Детето ще проговори или ще остане безмълвно, според случая.

7

Смъртта на сестра ми Ейприл — убийството й — стана така. Тя беше на девет, аз на седем години. Беше отишла след училище да играе с приятелката си Маргарет Расмъсъм. Татко беше, където беше винаги в шест вечерта, на края на Шеста южна улица, нашата улица, в кръчмата „Айдъл Ауа“. Мама бе легнала да подремне. Къщата на Маргарет Расмъсън беше на пет пресечки от нас, от другата страна на улица „Ливърмор“. Но тя беше само на две пресечки, ако човек пресечеше „Ливърмор“ и преминеше направо през извития, подобен на виадукт тунел, който свързваше хотел „Сейнт Олуин“ с неговата пристройка. Скитници и пияници, каквито не липсваха в нашата махала, се събираха понякога в тоя тунел. Сестра ми Ейприл знаеше, че трябва да заобиколи през трите пресечки около фасадата на хотела и после да се върне по улица „Пюласки“, но тя беше винаги нетърпелива да стигне по-скоро до къщата на Маргарет и аз знаех, че обикновено минава през тунела.

Това беше тайна. Това беше една от нашите тайни.

Слушах радио сам във всекидневната. Искам да си спомня, понякога си мисля, че наистина си спомням чувство на ужас, свързано с тунела на „Сейт Олуин“. Ако този спомен е точен, аз знаех, че Ейприл щеше да пресече „Ливърмор“ за не повече от минута, че щеше да пренебрегне безопасността на обиколния път и да навлезе в тунела и че там нещо ужасно я чакаше.

Слушах „Сянката“, единствената радиопрограма, която наистина ме плашеше. „Кой знае какво зло се крие в човешките сърца? Сянката знае.“ След което идваше зловещ, смразяващ смях. Неотдавна татко ми беше показал една статия в „Леджър“, където се твърдеше, че истинската Сянка, прототипът на тази серия, е един старец, който живее в Милхейвън. Казваше се Леймънт фон Хайлиц и преди дълго време се бе нарекъл „любител-криминалист“.

Загасих радиото, но после крадешком го пуснах пак в случай, че майка ми се събуди и се зачуди какво правя. Излязох от предната врата и се затичах по пътеката към тротоара, откъдето побягнах към улица „Ливърмор“. Ейприл не стоеше на пресечката да чака светофара, което значеше, че вече е пресякла „Ливърмор“ и е навярно в тунела. Исках незабелязано да мина покрай „Айдъл Ауа“ и да видя как тънката русичка фигурка на Ейприл се появява в слънчевата светлина от другата страна на тунела. След това щях да се обърна и да се прибера вкъщи.

Не вярвам в предчувствия, не в моите. Вярвам, че другите хора ги имат, не и аз.

Един загубил скорост камион ми пречеше да видя другата страна на „Ливърмор“. Камионът беше голям и лъскав с някакво голямо име изписано от едната му страна, Олъртън може би, или пък Олингам. По улиците на Милхейвън все още растяха брястове, чиито листа бяха гъсто натрупани в канавката, където чистата вода от пукнат пожарен кран бълбукаше над и през тях и отнасяше няколко, като салове с цвят на препечен хляб, към отводнителния канал. Един сгънат вестник лежеше наполовина извън, наполовина във водата; помня фотографията на някакъв боксьор, който удря друг сред фонтан от пот и слюнка.

Най-сетне камионът се отмести напред, и Олъртън или Олингам с него.

Камионът отмина покрай предната част на извитото мостче към пристройката на „Сейнт Олуин“ и аз се наведох напред, за да видя през движещите се коли. Те се плъзгаха пред мене и скриваха това, което исках да видя. Бледосинята рокля на Ейприл се движеше в безопасност през тунела. Беше наполовината път през него, имаше може би още метър и половина преди да излезе в чезнещата дневна светлина. Потокът коли отново я отряза от погледа ми, след това ми позволи още един проблясък на синьо.

Сянката на възрастен се отлепи от мрака на стената и тръгна към Ейприл. Колите отново я скриха от погледа ми.

Навярно беше някой, който се прибираше през тунела — някой на път към „Айдъл Ауа“. Но голямата сянка се движеше към Ейприл, не покрай нея. Въобразих си, че виждам нещо в ръката на сянката.

През шума от клаксони и двигатели, стори ми се, че чувам глас, който се превръща в писък, но ново изригване на клаксони го преряза. Или нещо друго го преряза. Клаксоните спряха да вият, когато колите тръгнаха отново — коли, прибиращи се вкъщи в шест и петнайсет на една есенна привечер, под сводовете на брястовете по „Ливърмор“ и Шеста южна улица. Надникнах през колите, почти подскачайки от тревога, и видях странно отпуснатия гръб на Ейприл. Косата й падна назад на раменете й, а цялата ивица от златисто и светлосиньо, която беше гърбът й, се издигна. Ръката на мъжа направи движение. Аз се сраснах с тротоара от ужас.

За миг като че ли всичко на улицата, дори може би всичко в Милхейвън беше спряло, аз също. Мисълта за това, което се случваше оттатък улицата ме тласна през листата, запълнили канавката, към шосето. Вече нямаше движение, само един отвор между колите, откъдето видях роклята на Ейприл да плува във въздуха. Навлязох в отвора и едва тогава осъзнах, че колите ми текат от двете ми страни и че повечето от тях натискат клаксоните си. За миг, почти моят последен миг, знаех, че в тунела е спряло всяко движение. Мъжът беше спрял да се движи. Той се обърна към шума от улицата и аз видях формата на главата му, извивката на раменете му.

В този момент баща ми излязъл от „Айдъл Ауа“. Още неколцина мъже излезли с него, но той пръв преминал вратата.

Една кола удари слуха ми с клаксона си и аз извърнах глава. Към мене с някаква потресаваща бавност се приближаваше решетката на автомобил. Не можех да мръдна. Знаех, че колата ще ме удари. Тази сигурност съществуваше съвършено независимо от ужаса ми. Беше като да знаеш отговора на най-важния въпрос в някакъв тест. Колата щеше да ме удари и аз щях да умра.

Когато в „Мистерия“ писах за това в трето лице, беше по-лесно.

Виждането ми свършва с идването на колата към мене с потресаваща неспираема бавност, кадър по кадър, като кола, заснета на серия от фотографии. Татко и приятелите му видели как колата ме удря; как се закрепям за решетката; как после се плъзгам надолу, закачам се за орнамент на бронята и се влача десет метра, преди колата да спре и ме отхвърли.

В този момент умрях — момчето Тимъти Андърхил, седемгодишно, умря от шока и нараняванията. Имаше фрактура на черепа, тазът и десният му крак бяха разбити и то умря. Такъв момент не може да се види от тротоара. Имам спомен за усещането, че ме откъсва от тялото ми гигантска, неустоима сила и ме изстрелва в съвършено друго измерение. За ослепителна светлина. Това, което се запазва, е чувството, че съм оставил зад себе си аза си, личността и характера си, всичко лично. Всичко това бе изчезнало и нещо друго бе останало. Искам да си мисля, че Ейприл беше далеч пред мене, носена като лист през огромна тъмна облачна врата. Имаше колосална, унищожителна светлина, блаженство, екстаз, който можеш да заслужиш само умирайки. Безпросветен ужас обгражда и поглъща тоя спомен, ако това е спомен. Сънувам го два-три пъти седмично, малко по-често отколкото човека, когото убих лице в лице. Преживяването беше съвършено отвъдсловесно и, по някакъв изосновен начин, дълбоко нечовешко. Едно от най-силните ми и отчетливи впечатления беше, че хората не бива да знаят.

Събудих се опакован в гипс, парцал, развалина, в болнична стая. Последва една година злочестина, инвалидна количка и безсмислен гняв — всичко това е в „Мистерия“. Там я няма обаче безкрайната и безсловесна скръб на родителите ми. Собствените ми проблеми бяха затъмнени, съвършено засенчени от смъртта на Ейприл. И понеже виждам благонамерения й призрак отвреме-навреме, особено в самолети, предполагам, че и аз самият никога вече не съм се съвзел напълно.

 

На петнайсети октомври, докато все още бях в болницата, стана първото от убийствата на Синята Роза и то почти на същото място, където загина Ейприл. Жертвата беше една проститутка, която се казваше Арел Монагън, с уличен прякор Фанси. Беше на двайсет и шест години. Над тялото й на тухлената стена на „Сейнт Олуин“ убиецът беше написал думите СИНЯ РОЗА.

Рано сутринта на двайсети октомври в леглото в 218 стая на „Сейнт Олуин“ беше намерен трупа на Джеймс Тредуел. Той също бе убит от някой, който бе написал СИНЬ РОЗА на стената над тялото.

На двайсет и пети октомври друг млад мъж, Монти Лелънд, беше убит късно през нощта на ъгъла на Шеста южна и „Ливърмор“. Ъгълът на „Айдъл Ауа“ е прикрил убийството от редките в тоя час коли. Обичайните думи, изписани до входната врата на кръчмата, бяха замазани с прясна боя от собственика Роман Маджестик, веднага щом полицията разреши.

На трети ноември един млад лекар на име Чарлс „Бъз“ Ланг успя да оживее въпреки раните, нанесени от незабелязан нападател, който го беше оставил, смятайки, че е мъртъв, в къщата му на източната страна на Милхейвън. Гърлото му беше прерязано изотзад и нападателят беше написал СИНЯ РОЗА на стената над спалнята му.

Последното убийство на Синята Роза — или поне това, което в продължение на четиридесет и една години изглеждаше да е последното — беше убийството на Хайнц Стенмиц, месар, който живееше на улица „Мъфин“ с жена си и поредица от деца за отглеждане[6], все момчета. Четири дни след нападението на лекаря, Стенмиц беше убит пред магазина си, в непосредствено съседство до къщата си. Не ми е трудно да си припомня господин Стенмиц. Беше обезпокояващ човек, и когато видях името му в подзаглавието на „Леджър“ (заглавието беше УБИЕЦЪТ НА СИНЯТА РОЗА ВЗЕМА ЧЕТВЪРТАТА СИ ЖЕРТВА), изпитах дребнаво задоволство, което би шокирало родителите ми.

Аз знаех, каквото родителите ми не знаеха — отказваха да знаят, въпреки един голям скандал през предишната година — че има двама господа Стенмицови. Единият беше тевтонец, без чувство за хумор, но работлив месар, който им продава пържоли и колбаси. Висок, рус, брадат, синеок, той се държеше с агресивно чувство за собствена правота, от което родителите ми дълбоко се възхищаваха. Поведението му беше на военен в смисъла, в който военен беше образът, отново и отново игран от С. Обри в холивудските филми на трийсетте и четиридесетте.

Другият Стенмиц беше оня, когото виждах, когато родителите ми пъхаха два долара в ръката ми и ме пращаха до месаря да си купя хамбургер. Родителите ми не вярваха в съществуването на този друг мъж у господин Стенмиц; ако бях настоявал върху съществуването му, неверието им щеше да се превърне в гняв.

Господин Стенмиц, когото виждах, когато бях сам, винаги излизаше иззад тезгяха. Навеждаше се и разтъркваше главата ми, ръцете ми, гърдите ми. Огромната му руса брадата глава идваше прекалено близко. Миризмите на сурово месо и кръв, винаги прекалено силни в магазина, се сгъстяваха, сякаш месарят се хранеше и поеше с тях. „Дошъл си да видиш своя приятел Хайнц?“ — потупване по бузата. „Не можеш да не видиш приятеля си Хайнц, нали така?“ Остро, почти болезнено потупване по задните части. Дебелите му червени пръсти намираха джобовете ми и започваха да се намъкват. Очите му бяха най-светло, най-бледо сините, които някога съм виждал, очите на финско куче за шейна. „Имаш два долара? За какво са ти тия два долара? За да ти покаже приятелят ти Хайнц една интересна изненада може би?“

— Хамбургер — казах аз.

Пръстите щипеха и ровеха в джобовете ми. „Има ли любовни писъмца тука? Има ли снимка на хубави момиченца?“

Понякога виждах бедното дете, което беше изпратено за отглеждане в къщата му, детето, заради което плащаха на господин и госпожа Хайнц, и гледката на тоя окаян Били или Джо ме караше да побягвам. Нещо се беше случило на тези деца: те бяха изстискани и премазани. Бяха винаги възмръсни и дрехите им бяха или твърде големи, или твърде малки, но най-страшното беше, че у тях нямаше човещина, нямаше светлина — те бяха източени от тях.

Когато видях името на господин Стенмиц под ужасното заглавие, бях изумен и омагьосан, но най-вече почувствах облекчение. Нямаше вече да се налага да ходя сам в магазина му вече; нямаше да се налага да изтърпявам напрежението, когато отивах с родителите си и там виждах това, което те виждаха, С. Обри Смит в престилка на месар, виждайки същевременно другия, зловещ Хайнц Стенмиц да намига и да шава под маската.

Доволен бях, че е мъртъв. Не би могъл да е толкова мъртъв, колкото аз бих искал.

8

После убийствата спряха. Последният път, когато някой написа СИНЯ РОЗА на стена, беше при „Висококачествено месо и домашни колбаси“ на Стенмиц. Оня, който изписваше тези мистериозни думи близо до телата на жертвите си, беше решил, че е квит. Планът му, какъвто и да е бил, се беше осъществил, или яростта му се беше изчерпала. Милхейвън чакаше нещо да се случи; Милхейвън искаше продължението.

След месец и при страхотна разгласа продължението дойде. Един от най-ясните ми спомени от началото на годината на оздравяването ми се отнася до разкритията на „Леджър“ за тайната история на убийствата. „Леджър“ намери скрита връзка между убийствата на Синята роза и беше във възхита — оная възхита, която се представя за потресените — от неочаквания край на историята. Аз четях страшно много през тази година, но нищо не четях така жадно, както „Леджър“. Беше ужасно, беше трагично, но беше такава страхотна история. Това стана моята история, историята, която най-вече ми разкри света.

При всяка поява на историята на Уилям Дамрош в приложението на „Леджър“, аз си я изрязвах и залепвах в една вече доста издута тетрадка. Когато беше намерена, тази тетрадка предизвика известни вълнения. Мама си мислеше, че едно седемгодишно дете, толкова заинтригувано от ужасното, би трябвало самото то да е ужасно; татко мислеше, че цялата тая работа е срамота. Не беше по ума му, не беше по силите му. От всичко се отказваше, включително и от нас. Той загуби работата си като оператор на асансьора в „Сейнт Олуин“ и се изнесе. Дори преди уволнението си от „Сейнт Олуин“ той показваше признаци, че се превръща в един от пияниците, които се навъртаха покрай Тунела на Мъртвеца, а след като го уволниха и той се премести на квартира на улица „Олдтаун“, той се присъедини към тях за известно време. Татко не пиеше в Тунела на Мъртвеца. Носеше бутилката си, увита в кафяв хартиен плик, на други места из Долината и из отсамната южна част на града, но дрехите му станаха мръсни и вмирисани, той рядко се бръснеше, започна да изглежда стар и неуверен.

Първите страници на „Леджър“, които залепих в тетрадката си, описваха как инспекторът по убийствата, натоварен с разследването на случая, бе намерен седнал на бюрото в неугледния си приземен апартамент с дупка от куршум в дясното слепоочие. Беше в деня преди Коледа. Какъвто си беше „Леджър“, кръвта и другите работи на стената край тялото не бяха оставени неотразени. Служебният пистолет на Дамрош, „Смит & Уесън“ калибър 38, от който един-единствен куршум бе изстрелян, висеше от дясната му ръка. На бюрото пред инспектора имаше бутилка бърбън „Три федърс“, почти празна, празна чаша, писалка и правоъгълен лист хартия, откъснат от тетрадка, която също беше на бюрото. Думите СИНЯ РОЗА бяха изписани с главни печатни букви на листа. Някъде между три и пет сутринта Дамрош бе допил уискито си, написал двете думи на лист хартия от тетрадка и чрез самоубийството си признал, че е извършил убийствата, които трябваше да разкрие.

Понякога животът е като роман.

 

Последвалите материали издириха необикновената история на Уилям Дамрош. Истинското му име беше Карлос Розарио, не Уилям Дамрош, и той е бил не толкова роден, колкото изхвърлен в света на смразяващия януарски вятър — анонимен гражданин бе видял полумъртвото дете на замръзналия бряг на река Милхейвън. Гражданинът се беше обадил в полицията от телефонната будка в пивницата „Грийн Уоман“. Когато полицията се смъкнала от моста да спаси детето, намерила майка му, Кармен Розарио, убита с нож под моста. Престъплението не било никога разкрито. Кармен Розарио била незаконна емигрантка от Санто Доминго, проститутка, така че полицията направила съвсем формални опити да открие убиеца й. Безименното дете, което било наречено Били от поелия го от полицията социален работник, преминало през серия от платени гледачи. Станало необуздан, сексуално несигурен тийнейджър, чиято интелигентност му служела предимно за да го вкара в беля. Поставен пред избора затвор или военна служба, той избрал армията; и животът му се променил. Сега вече бил Били Дамрош, бил взел името на последния си гледач, и умеел да използва интелигентността си, за да отървава кожата. Излязъл от армията с кутия медали, с много белези и с намерението да стане полицай в Милхейвън. Сега, с изпреварващото знание на ретроспекцията, мисля, че е искал да се върне в Милхейвън да намери убиеца на майка си.

Според полицията той не би могъл да е убиецът на Ейприл, тъй като убивал само хора, които познавал.

Монти Лелънд, който бе убит пред „Айдъл Ауа“ беше дребен престъпник, един от информаторите на Дамрош. В началото на кариерата си, преди да бъде прехвърлен от нравствената полиция, Дамрош многократно бе арестувал Арлет Монагън, проститутката, заклана зад „Сейн Олуин“, една доста рехава улика, тъй като много други офицери от нравствената полиция, бъдещи и настоящи, я бяха арестували не по-рядко. Прие се също, че Джеймс Тредуел, пианистът от оркестъра на Гленрой Брейкстоун, е бил убит, защото е видял Дамрош да убива Арлет.

Най-многозначителни бяха връзките на инспектор Дамрош с последните две от жертвите.

Пет години преди да започнат убийствата, Бъз Ланг беше живял заедно с Уилям Дамрош в продължение на една година. Тази информация идваше от една икономка, която д-р Ланг беше уволнил. Те бяха повече от приятели, заяви икономката, тъй като никога не ми се налагаше да сменям повече от един комплект чаршафи, и мога да ви кажа, че се караха като куче и котка. Или като куче и куче. Милхейвън е консервативно място и Бъз Ланг загуби половината от пациентите си. За щастие, той си имаше частни пари — същите пари, с които беше плащал за киселата икономка и за голямата къща край езерото — и след време повечето от пациентите му се върнаха. Пред следствието Ланг винаги бе настоявал, че не Уилям Дамрош се е опитал да го убие. Той беше атакуван отзад в мрака и беше загубил съзнание, преди да успее да се обърне, но беше сигурен, че нападателят е бил по-едър от него. Бъз Ланг беше към сто и деветдесет сантиметра, а Дамрош — десетина сантиметра по-нисък.

Връзката на инспектора с последната му жертва беше най-красноречива. Навярно вече сте се досетили, че Били Дамрош бе едно от нещастните деца, преминали през неласкавите ръце на Хайнц Стенмиц. По това време Стенмиц беше вече опозорен. Той бе изпратен в държавен затвор за малтретиране на деца, след като една недоверчива социална работничка на име Доръти Грийнсглас беше открила най-сетне какво е правил с децата, оставени на грижите му. По време на едногодишния му престой в затвора жена му продължи да работи в месарницата, давайки шумен израз на оплакванията си — мъжът й, богобоязливият трудолюбив християнин, бил завлечен от лъжци и мошеници. Някои от клиентите й вярваха. След като Стенмиц се върна у дома, той застана зад тезгяха, като че ли нищо не се е случило. Други хора си спомняха показанията на социалната работничка и на малкото пораснали момчета, които се бяха съгласили да говорят.

Беше нещо, което би могло да се очаква — едно от тези изтормозени момчета се бе върнало да търси справедливост. Бе искал да забрави какво е правил — мразеше вида човек, в който Стенмиц го беше превърнал. Беше трагично. Благопристойните хора щяха да хвърлят всичко това зад себе си и да се върнат към нормалния живот.

Но аз преобръщах тетрадката си с изрезките отново и отново, опитвайки се да намеря фраза, отсянка в погледа, извивка на устните, нещо да ми подскаже дали Уилям Дамрош е мъжът, когото бях видял в тунела със сестра ми.

Когато се опитвах да мисля за това, чувах големи крила да се блъскат в главата ми.

Мислех си за Ейприл — носеща се пред мене към света от унищожителна светлина, света, който никой жив човек не трябва да познава. Уилям Дамрош беше убил Хайн Стенмиц, но аз не знаех дали той е убил сестра ми. А това значеше, че Ейприл щеше до безкрайност да се носи в тоя свят, който бях зърнал.

Разбира се, виждах призрака й понякога. Когато бях осемгодишен, обърнах се назад в един автобус и видях Ейприл през четири реда от мене, извърнала бледото си лице към прозореца. Дъхът ми секна и аз пак се извърнах напред. Когато пак погледнах назад, вече я нямаше. На единайсетгодишна възраст я видях на долния етаж на ферибота, с който аз и майка ми пресичахме езерото Мичиган. Видях я да носи една франзела през паркинга на един магазин за хранителни стоки в Беркли. Появи се в лагера Крандол във Виетнам сред цял камион военни сестри — деветгодишно златокосо момиченце сред униформени сестри, загледано в мен без усмивка. Два пъти съм я виждал да преминава с такси покрай мене в Ню Йорк. Миналата година летях до Лондон с Бритиш Еъруейс, обърнах се, за да повикам стюардесата и видях Ейприл да седи на последната седалка на последния ред на първа класа, загледана през прозореца с брадичка върху юмрука си. Обърнах се наред и затаих дъх. Когато пак се извърнах, седалката беше празна.

9

Там аз спускам кофите си, там топя писалката си.

10

Първата ми книга „Звярът на показ“ беше за фалшива самоличност. Оказа се, че и „Раздвоеният“ е също за сбъркана самоличност. Бях обсебен от Уилям Дамрош, истинско дете на нощта, който ме интригуваше, защото беше едновременно почтен човек и убиец. Както и Милхейвън, аз смятах, че е виновен. „Коко“ беше по същество разказ за объркана самоличност, а „Мистерия“ беше най-голямата грешка, допусната някога от Леймънт фон Хайнлиц, прочутият частен детектив на Милхейвън. Той си мислеше, че е открил убиеца и че убиецът след това се е самоубил. Тези книги са за това как историята, която знаем, не е точната или истинската история. Виждах Ейприл, защото ми липсваше и исках да я виждам, но и защото тя искаше да знам, че истинската история е била оставена в миналото. Което ще рече, че с една своя част аз съм очаквал позвъняването на Джон Рансъм още от времето, когато прочетох в „Леджър“ описанието на тялото на Уилям Дамрош, седнало мъртво пред бюрото си. Празната бутилка и празната чаша, увисналия пистолет, думите, написани на лист от тетрадка. Печатните букви.

 

Човекът, когото убих лице в лице с него, изскочи пред мене на една пътека, наречена „Поразяващия тигър“. Беше с очила и имаше кръгло, приятно лице, което мигновено застина от изумление. Беше лош войник, по-лош и от мене. Носеше дълга дървена пушка, която имаше вид на антика. Стрелях в него и той веднага падна, като кукла, и изчезна в дългата трева. Сърцето ми биеше до пръсване. Пристъпих напред, за да погледна, и си представих как вдига нож или насочва старинната пушка от мястото, където се бе скрил в тревата. Но все пак бях го видял да пада така, както мъртвите птици падат от небето и знаех, че няма да вдигне пушката. Зад мене крещеше един войник, който се казваше Линклейтър.

— Видяхте ли това? Видяхте ли как Андърдаун закова тая лепка?

— Андърхил — казах машинално.

Конър Линклейтър страдаше от някакъв дребен психичен дефект, поради който объркваше думите и изразите си. Веднъж каза: „Истината е в пудинга.“ Ето го пудинга. Обзе ме странно, мощно чувство на триумф, на победа, като че ли бях облят в кръв гладиатор на арената. Пристъпих в тревата и видях един крак в черни панталони, после друг крак, отворен до него, после тесния гръден кош и прострените ръце, най-сетне главата му. Куршумът беше влязъл в гърлото и бе откъснал задната част на врата. Беше като огледален образ на Андрю Т. Мейджърс, над чийто труп бях станал гмуркачът за бисери на трупното отделение.

— Добре го нареди, момче — каза Конър Линклейтър. — Наистина добре го нареди.

Дивото чувство за победа беше изчезнало. Чувствах се празен. Под тънките глезени стъпалата му бяха костеливи като риби. От брадичката нагоре видът му беше като че ли се опитваше да реши една от ония алгебрични задачи за това къде ще се срещнат два влака, ако се движат с различна скорост. Ясно виждах, че този човек има майка, баща, сестра, приятелка. Идваше ми да напъхам дулото на моя М–16 в раната в гърлото му и да го застрелям още веднъж. Хора, чиито имена никога нямаше да науча, които никога нямаше да научат моето име, щяха да ме мразят. (Тази мисъл ми дойде по-късно.) „Хей, успокой се — каза Конър. — Успокой се, Тим.“ Лейтенантът му каза да си зашие устата и ние продължихме по „Поразяващия тигър“. Макар и да знаех, че е невъзможно, почти очаквах да чуя как човека, когото убих, се отдалечава пълзешком през тревата.

11

Сутринта на деня, в който Джон Рансъм ми се обади, аз се събудих с потръпване. Не можех да се освободя от някакъв ужасен сън. Скочих от леглото, за да се отърся от него, и щом станах на крака, разбрах, че само съм сънувал. Беше малко след шест. Светлината на ранното юнско утро пламтеше по ръбовете на пердето до леглото ми. Погледнах от издигнатата платформа, където спях, към моята мансарда и видях книгите, натрупани по масичката за кафе, канапетата с набръчкани покривки, бюрото с купчината хартия, която беше една трета от черновата на роман, празния монитор и клавишите на компютъра, лазерния принтер на поставката му. На бюрото имаше три празни бутилки от минерална вода „Перие“. Царството ми беше наред, но имах нужда от още „Перие“. И бях все още разтърсен от съня си.

Седях в чист, технологически оборудван ресторант, много различен от „Сайгон“, виетнамския ресторант два етажа под моята мансарда на улица „Гранд“. (Двама приятели, Маги Ла и Майкъл Пул, живеят между мене и ресторанта.) Голи бели стени вместо изрисувани палмови листа, изрядно изгладени розови покривки за маса. Сервитьорът ми подаде менюто, бяло, дълго и твърдо сгънато, с името на ресторанта, напечатано върху него, „L’Imprime“. Отворих менюто и видях „Човешка ръка“, изредена между Les Viands[7]. Човешка ръка, помислих си, това е интересно, и когато сервитьорът се върна, поръчах я. Дойдоха почти мигновено, две големи, червени, чисто отрязани ръце, покрити с нещо, което приличаше повече на обвивката на шунка, отколкото на кожа. Нищо друго нямаше върху белия диск на чинията. Отрязах парче от основата на левия палец и го сложих в устата си. Изглеждаше недосготвено. След това дойде погнусяващото съзнание, че ям парче от ръка, отворих уста и го изплюх върху розовата салфетка. Блъснах чинията по масата, като се надявах сервитьорът да забележи, че нямам стомах за подобно ястие. В тоя момент се събудих разтреперан и скочих от леглото.

От нарастващата светлина, която пламтеше около ръба на завесата, разбирах, че денят ще бъде горещ. Щеше да бъде едно от онези нетърпими нюйоркски лета, когато кучешките лайна по тротоарите димят като мекици. До август целия град ще потъне в гънките на хавлия от горещина и влага. Излегнах се в кревата и се опитвах да овладея треперенето си. Отвън, от слънчевото пространство между сградите, чух гукането на птица и си помислих, че е бял гълъб. Гълъбът издаваше утринни звуци и за миг мислите ми се препънаха о въпроса дали птицата е утринен или траурен гълъб[8]. Повикът й беше мек, въпросителен и когато звукът ме достигна отново, аз чух какъв е този повик. Ох — поемаше тя дъх, — кой? Ох (поемане на дъх), кой, кой? Ох, кой? Изглеждаше като въпрос, който съм чувал цял живот.

Станах и взех душ. Така както някои хора си пеят, аз казвах Ох, кой? След като се избърсах, сетих се за двете червени ръце върху бялата чиния и си записах, каквото помнех, в една тетрадка. Сънят беше вест и дори ако никога не успеех да го разчета, може би щях да успея да го използвам в някоя книга. След това записах какво беше казал гълъбът, като си мислех, че въпросът може да е свързан със съня.

Работата ми вървеше бавно, както бе вървяла четири-пет сутрини подред. Бях стигнал до задънена улица в книгата си — трябваше да реша един проблем, който разказът ми беше поставил. Написах няколко изречения, отлагащи решението, направих няколко бележки и реших да отида на дълга разходка. Ходенето предлага чист бял лист на ума. Станах, сложих писалка в джоба на ризата си и бележник в задния джоб на панталона и излязох от апартамента.

Когато ходя, изминавам големи разстояния — улицата ме развлича и успокоява. Според теорията, ведрата се спускат в кладенеца и изваждат вести за бележника ми, докато вниманието ми е насочено другаде. Не си преча сам; мисля си за други неща. Улиците отминават покрай мене и думите и изреченията започват да запълват белия лист, но листът остана празен през целия Сохо, и до средата на площад „Уошингтън“ все още не бях изваждал бележника си от джоба. Наблюдавах как едно момче криволичи със скейтборд покрай трафикантите на наркотици с техните раници и куфарчета; видях моторна лодка да се плъзга по синята вода. Един от персонажите ми я управляваше. Той примижваше срещу слънцето и отвреме-навреме вдигаше ръка и засенчваше очите си. Беше ранно утро, точно след изгрев, и той се носеше по едно езеро. Носеше сив костюм. Знаех къде отива, извадих бележника си и написах: Чарли — моторна лодка — костюм — изгрев — доковете при къщата на Лили — скрива лодката в тръстиките. Видях капчици върху реверите на хубавия сив костюм на Чарли.

Това значи беше решил да прави Чарли Карпинтър.

Тръгнах нагоре по Пето авеню, заглеждайки се в отиващите на работа хора, и видях Чарли да скрива лодката си зад високите тръстики в края на мястото на Лили Шиън. Той скочи на мократа земя, оставяйки лодката да се върне обратно в езерото. Тръгна между тръстиките и избърса лицето и ръцете си с носната си кърпа. След това опипа влажните места по костюма си. Спря за миг да среше косата си и да затегне вратовръзката си. Прозорците на Лили не светеха. Той тръгна забързано по дългата поляна към верандата й.

На Четиридесета улица спрях за чаша кафе. На Двайсет и четвърта улица Лили излезе от кухнята си и видя Чарли да стои на входната й врата. Реши да се отбиеш на път за работа, Чарли? Тя носеше дълга памучна роба, бяла на малки сини цветчета, и косата й беше в безпорядък. Видях, че Лили неотдавна е сложила морав лак на ноктите на краката си. Вечно поднасяш изненади.

Тук нещата спряха, поне докато се задвижат отново. На Петдесет и втора улица влязох в голямата книжарница „Б. Далтън“ да си потърся някои книги. В отдела за религия на долния етаж купих „Гностицизмът“ от Бенджамин Уокър. „Библиотеката на Наг Хамади“ и „Евангелие от Тома“. Изнесох книгите и реших да отида до Сентрал парк.

След зоопарка седнах на пейка, извадих тетрадката си и потърсих Чарли Карпинтър и Лили Шиън. Не се бяха помръднали. Лили все още казваше Вечно поднасяш изненади, а Чарли Карпинтър все още стоеше на входната врата с ръце в джобовете и й се усмихваше като малко момченце. И двамата изглеждаха добре, но аз не мислех за тях сега. Мислех си за трупното отделение и за капитан Хейвънс. Спомних си странните, побъркани мъже, с които бях прекарал това време и ги видях пред себе си, в бараката. Спомних си моя пръв труп и историята на Ратман за Боби Сует, който се бе превърнал на червена пара. Най-вече си спомнях Ратман, докато разправяше историята и размахваше пръст с бляскащи от гняв очи, цял вдаден в разказа за шума, който земята прави сама. Ратман ми се виждаше смайващо млад сега — кльощав по начин, по който са кльощави малките момчета.

И тогава, без да съм искал, си спомних част от онова, което се случи по-късно, така както си спомням, когато някой кошмар ме събуди. Трябваше да стана от пейката. Пъхнах бележника в джоба си и тръгнах безцелно из парка. От опит знаех, че ще минат часове преди да мога да работя или дори нормално да разговарям. Чувствах се, като че ли стъпвам по гробове — като че ли множество хора, подобни на Ратман или ди Маестро, които тогава бяха момчета под възрастта за гласуване или алкохол, лежат под тревата. Настръхнах, когато чух някой да идва след мене. Време беше да се прибирам. Обърнах се и тръгнах по посоката на, както се надявах, Пето авеню. Един гълъб плесна с криле и подскочи във въздуха, и тревата под него полегна като при излитането на хеликоптер.

Сякаш някаква стара част от тебе се събужда, ужасна, безполезна в сегашния ти живот, с навици и умения, които сега са разрушителни, но непокътнати, и онова, което е останало от настоящото ти аз, от личността, която си станал, се смалява и спаружва от тъга или отчаяние: лицето, което си станал, е само тънка черупка върху онова друго, по-напрегнато и по-застрашено аз. Най-силните, най-несмлените части от опита ти могат да се надигнат и да те поставят на мястото, където си бил, когато са се случили; всичко останало в тебе се отдръпва и плаче.

Видях лицето на мъжа, когото убих, у един китаец, който носеше дъщеря си на раменете си. Той изскочи на една почти невидима пътечка. Лицето му беше замръзнало — беше почти смешно, цялото това изумление. Гледах как китаеца носи дъщеря си към лавка за хот-дог. Кръглото лице на момиченцето се изпълни като чаша със сериозна, ликуваща съсредоточеност. Баща й държеше сгънат долар в ръка. Той носеше смехотворна стара пушка, която навярно беше страшно неточна. Пое сандвича, увит в бяла салфетка, и го подаде на дъщеря си. Без кетчуп, без горчица, без кисело зеле. Само основното за хот-дога. Аз вдигнах моя М–16 и го прострелях в гърлото, и той веднага падна. Беше като някакъв номер.

Чарли Карпинтър и Лили Шиън се бяха отвърнали от мене, скърцаха със зъби и виеха.

Седнах на една слънчева пейка. Потях се. Не бях сигурен дали съм вървял на изток към Пето авеню, или на запад, навътре в парка. Вдишвах и издишвах бавно, мъчейки се да овладея паниката си. Просто беше една от лошите. Нищо кой знае колко сериозно. Грабнах една от книгите, които бях купил, и я отворих наслуки. Беше „Евангелието на Тома“ и ето какво прочетох:

Царството небесно

е като жената на дълъг път, която

носи делва, пълна с ядене.

Когато дръжката се счупи,

яденето се разсипа след нея, така че

тя не забеляза, че нещо не е наред, докато

пристигна вкъщи, постави делвата на земята

и видя, че е празна.

 

Царството небесно

е като мъжа, който искаше да убие един

благородник.

Той извади меча си вкъщи, удари с него стената,

да провери дали ръката му е достатъчно силна.

После излезе и уби благородника.

Спомних си как баща ми пиеше зад хотела „Сейнт Олуин“. Суровата слънчева светлина на Милхейвън трептеше ослепителна по червените тухли о омасления бетон. Потопен в ослепителната светлина, баща ми надигна бутилката и отпи.

Изправих се и усетих, че краката ми още треперят. Седнах отново, преди някой да забележи. Две млади жени на съседната пейка се изсмяха за нещо и аз хвърлих поглед към тях. Едната каза: „Винаги си толкова тайнствена. Нека започнем отначало.“

 

Когато се върнах на улица „Гранд“, нанесох бележките си в компютъра и ги разпечатах. Видях, че съм набелязал работата си през следващите няколко дни. Можех да сляза долу за обяд, така че да мога да покажа на Маги Ла тези загадъчни, варварски стихове от гностическото евангелие, но си спомних, че е петък, един от дните, в които тя работеше над своята магистърска програма по философия към Университета на Ню Йорк. Отидох в собствената си кухня и отворих хладилника. На вратата му е прикрепена снимка, която изрязах от „Ню Йорк Таймс“ един ден, след като беше екзекутиран Тед Бънди. На нея е майка му с телефонна слушалка в едната ръка, докато запушва другото си ухо с показалец. Има къс бретон и големи очила и веждите й са се сключили от напрежение. Надписът е Луис Бънди от Такоума, щата Уошингтън, казва сбогом по телефона на сина си, Тиъдър Бънди, серийния убиец, който беше екзекутиран вчера сутринта във Флорида.

Винаги когато видя тази ужасна снимка си мисля, че трябва да я махна. Опитвам се да си спомня защо въобще съм я изрязал. След това отварям вратата на хладилника.

Телефонът иззвънява в момента, в който дръпнах дръжката. Затворих вратата и отидох в стаята да вдигна телефона.

Казах „ало“ и гласът от другата страна отговори със същото и замълча.

— С Тимъти Андърхил ли говоря? Тимъти Андърхил, писателя?

Когато признах, че съм тоя, когото търсят, телефониращият каза:

— Е, много време изтече, откакто се видяхме последно. Тим, Джон Рансъм се обажда.

И тогава почувствах: ами да, разбира се — сякаш съм знаел, че ще се обади, че отдавна предопределени събития ей-сега ще се случат и че точно това бях очаквал дни наред.

— Тъкмо си мислех за тебе — казах, защото в Сентръл Парк си бях спомнил последния път, когато го бях видял — той нямаше тогава нищо общо с приятелски настроения, оправдаващ се капитан, когото бях срещнал на края на лагера „Бяла звезда“, папагалски повтарящ лозунги за спирането на комунизма. Приличаше по-скоро на Скут. Около врата имаше огърлица от изсушени почернели нещица, които бях взел за уши, преди да установя, че са езици. Него бях виждал оттогава, но не бях забравил някои работи, които той каза през онзи ден.

— И аз мислех за теб — каза той. Сега звучеше много различно от мъжа, който бе носил огърлицата от езици. — Четях „Раздвоеният“.

— Благодаря — казах и се почудих дали това бе причината да се обади. Говореше мудно и изморено.

— Нямах предвид това. Помислих си, че би искал да научиш нещо. Помислих си, че би могъл да поискаш да дойдеш.

— Къде?

— В Милхейвън — каза той. После се изсмя и аз реших, че може би е пиян. — Сигурно не знаеш, че аз се върнах тук. Преподавател съм тук, в колежа „Аркхам“.

Това ме изненада. Колежът „Аркхам“, няколко тухлени постройки около изпотъпкана градинка, беше безрадостна институция западно от центъра на Милхейвън. Тухлите отдавна бяха станали мръсно-кафяви и прозорците винаги изглеждаха немити. Никога не се бе славил като особено добро училище и, доколкото знаех, нямаше никакви причини да се е подобрил.

— Преподавам религия — каза той. — Имаме малка катедра.

— Радвам се, че те чух отново — казах аз, започвайки да се освобождавам от разговора и от него.

— Чакай, слушай. Може би ще се заинтересуваш от нещо, което се случи. Искам, бих искал да поговоря с тебе за това.

— Какво е станало? — попитах.

— Някой е нападнал двама души и е написал СИНЯ РОЗА до телата им. Първата жертва е мъртва, но втората е в кома. Още е жива.

— О — не можех да кажа нищо повече. — Така ли?

— Втората беше Ейприл.

Кръвта ми спря.

— Жена ми, Ейприл. Още е в кома.

— О, боже — казах. — Съжалявам, Джон. Как е станало?

Той нахвърли набързо версията за нападението върху жена му.

— Исках само да те попитам нещо. Ако имаш отговор, ще бъде страхотно. А ако нямаш, нямаш.

Попитах го какъв е въпросът, но си помислих, че вече знам какво смята да попита.

— Все още ли мислиш, че този следовател, Дамрош, оня, когото си нарекъл Истърхаз в книгата си, е убил ония хора?

— Не — казах и почти въздъхнах, защото знаех какво би означавало да се отговори правдиво на тоя въпрос. — Научих някои неща, откакто написах книгата.

— За убиеца Синята Роза?

— Ни мислиш, че това е същият, нали?

— Ами напротив, така мисля — Джон Рансъм се поколеба. — В края на краищата, ако Дамрош не е бил убиецът, тогава той никога не е бил залавян. Отървал се е.

— Сигурно си много разстроен.

Той се колебаеше.

— Просто исках да поговоря с тебе за това. Аз… аз не съм много за пред хора, разбирам, но не искам да ти се натрапвам повече. Вече ми каза достатъчно. Дори не знам какво точно искам.

— Много добре знаеш.

— Чудех се дали не би дошъл тук да поговорим за това. Мислех си, че имам нужда от малко помощ.

Винаги си толкова тайнствена.

Нека започнем отначало.

Бележки

[1] Свинският град (англ.) — Б. пр.

[2] Ратман — човекът-плъх (англ.). — Б. пр.

[3] Ярдци — прозвище на едно от племената, населяващо планинските райони на Южен Виетнам. — Б. пр.

[4] Департамент за криминални разследвания. — Б. пр.

[5] Вонящо североамериканско животно. — Б. пр.

[6] В Америка сираците се дават за отглеждане у семейства, на които се заплаща от социални грижи. — Б. пр.

[7] Ястия с месо (фр.). — Б. пр.

[8] Игра на думи „Утро“ и „Траур“ звучат по един и същ начин на английски, макар че се пишат различно. — Б. пр.