Метаданни
Данни
- Серия
- Синя роза (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Troath, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Миглена Никулчина, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2009)
Издание:
Питър Строб. Гърло
Издателство „Коала“, 1994
Редактор: Сергей Райков
История
- — Добавяне
Книга втора
Част осма
Полковник Бофърт Рандъл
1
Влязох в къщата и извиках за поздрав. Ответната тишина показваше, че всички Рансъмови са полегнали. За миг се почувствах като Златокоска в мечата колиба.
В кухнята намерих жълта бележка върху централния плот до една бутилка сос „Урстършиайър“ и три чаши с петна от червена течност. „Тим, къде си? Отиваме на кино, ще се върнем към седем-осем. Монроу и Уийлър се отбиха, виж доказателствата горе. Джон“.
Хвърлих бележката в боклука и се качих горе. Марджъри беше наредила малки козметични бутилчици върху масичката в стаята за гости. Върху неоправеното легло имаше захвърлено отворено списание.
Нищо не беше разместено в стаята на Джон освен от самия него. Беше оставил своята водка за триста долара върху нощното си шкафче, несъмнено с цел да предотврати опитването й от страна на Ралф. На купчини и вълма по пода лежаха разни ризи и гащи. Двете големи платна на Брайън Дориан, които мощно напомняха за смъртта на Ейприл, бяха свалени и обърнати с лице към стената.
На третия етаж куфарчето на Дамрош лежеше недокоснато под канапето.
Пресякох хола и влязох в офиса на Ейприл. По рафтовете бяха скупчени служебни папки и стари факсове. Най-сетне забелязах, че повечето от рафтовете бяха празни.
Монроу и Уийлър бяха събрали и отнесли голяма част от папките и документите на Ейприл. До вечерта някой счетоводител на „Армъри Плейс“ щеше да прегледа архивите й, търсейки мотив за убийството. Монроу и Уийвър навярно бяха изпразнили и офиса й при „Барнет“ същата сутрин. Отворих едно чекмедже и намерих два кламера, туба крем „Нивеа“ и едно ластиче. Бях закъснял с два часа да разбера какво Ейприл е била научила за Уилям Дамрош.
Върнах се в офиса на Джон и взех книгата на полковник Рандъл. После се опънах на канапето да чета до завръщането на Рансъмови от киното.
2
В щастливо неведение относно факта, че пише ужасно и няма какво да каже, Бофърт Рандъл беше строил върху четиристотин страници трийсет години закостенели схващания, безсмислени анекдоти и прочувствени предразсъдъци. Полковникът се беше изкомандвал да седне на пишещата машина, бе изваял всяко свое изречение от жалък, неподатлив гранит и сигурно е бил вбесен, когато никой комерсиален издател не е приел шедьовъра му.
Чудех се как Том Пасмор бе успял да открие това съкровище.
Полковник Рандъл бе прекарал живота си в снабдяването и най-непосредствените му проблеми се отнасяха до крадене и фалшиви фактури. Неговият дълъг, невинаги щастлив опит от Германия, Оклахома, Уисконсин, Калифорния, Корея, Филипините и Виетнам неумолимо го бе довел до някои дълбоки убеждения.
3
Най-добрата бойна сила на планетата е отвъд съмнение Армията на Съединените Американски Щати. Това е факт. Храбра, готова да забие щикове във всеки момент, подготвена да се бори до последния човек, това е Армията, която познаваме и обичаме. Работеща в много бази по целия свят и нелишена от признание (макар и невъзпята), Армията ме е поставяла в много „горещи“ точки и на тези предизвикателства този скромен полковник тук е откликвал с всичките си сили. Наблюдавал съм нашите военни сили по цял свят, в мирни и в усилни моменти, и те винаги са заслужавали моето предано и всеотдайно служене.
Какво поставя нашата Армия на първо място в света? Няколко фактора, всеки от тях важен, трябва да се вземат предвид при отговора на този въпрос.
Дисциплината, калена в обучението.
Предаността, рождено право на американеца.
Силата, физическа и количествена.
Тук прескочих няколко страници.
Ще разкажа своя опит в установяването на разностранно, добре организирано снабдяване по разни точки на планетата, посредством обяснение. Уверявам читателя, че забавните „щрихи“ не са по никакъв начин измислици или украшателства от страна на автора. Точно така се случи всичко в двойната перспектива на дългия ми опит и на предната веранда на моя скромен, но удобен пенсионерски дом в расово единната част на Принс Джордж Каунти, Мериленд.
4
Стенейки, разлистих Рандъл в Кам Ран, Рандъл в Сайгон, Рандъл на бойното поле. После едно познато име закачи погледа ми на въдицата си. Рандъл беше прекарал известно време в лагера „Бяла звезда“, моята първа спирка във Виетнам. Видях още едно име, което познавах, и тоя път наистина се зачетох.
5
Именно по време на моите претоварени седмици в лагера „Бяла звезда“ се случи един от най-неприятните инциденти в кариерата ми. Неприятен и показателен беше той, защото ми показа по най-достоверен начин, че старата армия, която любех, бе попаднала в лапите на нездрави идеи и влияния. Скверни струи течаха в нейното кръвообращение.
Тук започнах да плъзгам поглед по листа и прескочих две страници.
Бях чувал, разбира се, за Зелените Барети, създадени от католическия демагог, поставен в служба чрез корумпираното разхищаване на мръсно придобитите милиони на баща си. Че кой не беше чувал? Това бе протръбено по цялата страна и много иначе блестящи и патриотични младежи попаднаха в капана. Но аз не бях влизал в личен контакт с това племе, докато един ден в склада ми в Бяла звезда влезе някакъв капитан, по-късно, за мое изумление, и майор — Франклин Бачълър. Цяла школа беше.
Той влезе наперено, без някаква определена униформа, но очевидно офицер с държанието на офицер. За хората на бойното поле се позволяваха известни волности. Трябва да обясня обичайната процедура, поне така, както аз ръководех своята дейност. Може да се каже с една проста максима: Нищо не влиза без документи, нищо не излиза без документи. Това е основата. Разбира се, всеки интендант знае какво значи импровизация и когато ме призоваваха да направя това, справях се великолепно, както в случая с шестте вола на Чо Кин. Читателят навярно си спомня епизода. Толкова по моя случай.
При нормални обстоятелства, документите се представят на гишето, изискваните провизии се събират, натоварват се в очакващото транспортно средство или средства и копия от фактурите се изпращат до съответната инстанция. Не е нужно да пояснявам, че кап. Бачълър не спази нито една от общоприетите формалности.
Той ме игнорира и нареди на подчинените си да вземат от лавиците артикули за обличане. Същите бяха, очевидно, не войници от Армията на Съединените Щати. Аборигени на ръст, грозни на лице и на телосложение, някои бяха дори ярко намазани с бои. Това бяха „ярдците“, племето, с което много Зелени барети бяха принудени да влязат в сношение. Моята команда да се върнат по лавиците откраднатите стоки бе напълно игнорирана. Ударих с юмрук по бюрото си и попитах с ироничен, както се надявах, тон, къде са документите за получаване на офицера. Мъжът и неговата шайка продължиха да ме игнорират. Гмеж от дребни скотски твари, окаляни и покрити с пера, бе превзела моя склад.
Излязох иззад гишето с револвера в ръка. Това, казах, е нередно и се налага веднага да се прекрати. Приближих офицера и докато го правех, чух зад себе си звука на МД16, който се подготвя за стрелба. Офицерът ме посъветва да запазя спокойствие. Бавно, много бавно наистина, аз се обърнах и видях една от най-изумителните гледки, които азиатският конфликт ми бе предлагал до тоя момент. Жена със забележителна красота, в обикновено работно облекло, беше насочила оръжието си в главата ми. Тя също беше „ярдка“, но по-висока в еволюционно отношение, отколкото щъкащите й съплеменници. Две неща ми станаха ясни на секундата: тая хубавица би ме застреляла на място с добре известното азиатско безразличие към живота. Второ, тя беше женската на Зелената барета. Нарочно не използвам по-възвишена дума. Беше женската му, така както тварите в обора имат женски. Това беше за мене знак, че офицерът е умопобъркан. Отказах се от всяка съпротива спрямо двамата и племето им. Хората ми се бяха разбягали и аз стоях безмълвен.
Тутакси отидох в щаба на командира на частта, чието име няма да спомена. Ние двамата бяхме имали своите разногласия във връзка с моята реорганизация на някои неща. Въпреки нашите различия аз очаквах пълна и незабавна подкрепа. Възстановяване на откраднатите провизии. Пълен отчет и документация. Дисциплинарни действия в съответствие с нарушението. За мое изумление командирът на „Бяла звезда“ отказа да си мръдне пръста.
Просто ме бил посетил капитан Франклин Бачълър, това ми казаха. Капитан Бачълър се отбивал веднъж на всеки една-две години да облече войниците си. Капитанът не се занимавал с документи, интендантът пресмятал какво бил взел и сам попълвал фактурите. Или ги приписвал на задигане. Проблемът при мене бил, че съм се опитал да го спра — не можело да се спре капитан Бачълър. Запитах защо не и получих потресаващия отговор, че капитанът бил легенда.
Тъкмо тоя тъпак командир ми каза, че Франклин Бачълър бил известен като „Последният Нередовен“. Че беше нередовен, аз съм съгласен sotto vose.
Както читателят навярно разбира, оттук насетне аз следях с голям интерес шеметната кариера на младия капитан Франклин Бачълър.
Обявих се за новооглашен на такива като Бачълър, поборник на „Нередовните“. Разпитвах за истории и чух разкази подобни на тия, с които Мавъра е прелъстявал Дездемона.
Картинката, която се очертаваше от историите за Бачълър, беше тревожна. Ако за мене беше така, какво остава за Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, които го бяха насърчавали? Не може дори да се изкаже какво. Именно поради тази тревога, която се усети и по най-високите места в страната, злочестият Джак (струва ми се) Рансъм, капитан от Специалните части, се заплита първоначално в предателските мрежи на Бачълър, което довежда до финалния заговор — върховния заговор — на мълчанието. От което мълчание се процежда безсмъртен срам. Смятам да го разкрия на тези страници.
6
Задачата на хора като Бачълър беше да се възползват от съществуващите вражди между обикновените виетнамци и различните племена, които организират отделните села на племената в истински командоси, ударни сили, способни на същата потайност като нашите врагове — партизани. Друга цел беше да се спечели подкрепа за нашето правителство чрез активно подпомагане живота на селяните. Да се строят язовири, да се копаят кладенци, да се развиват по-здрави селскостопански култури. Налагаше се тези хора да говорят езика на племената, да живеят като тях, да ядат същата храна. Целта беше да се обучат войници за партизанска война.
Бачълър скоро разкрива истинската си същност, като превръща своите селяни в пътуваща глутница вълци. След няколко месеца глутницата установява постоянен лагер дълбоко в една долина на виетнамските планини.
По това време репутацията на Бачълър беше най-висока. Обикновеният войник идеализираше неговите постижения. Началниците му го ценяха, тъй като той систематично доставяше сведения за движението на врага. Поддържаше връзката с глутницата.
Тук стигаме до същността на нещата.
По мое убеждение Бачълър е започнал да нагазва в тези най-опасни води, в ролята на посредник — на двоен агент, може да се каже.
Действайки от тайната си база в планините и след това от един дори още по-укрепен редут дълбоко на север, майор Бачълър става трафикант на информация, източник на сведения относно движението на войските и военните стратегии, които не биха могли да се добият по друг начин.
Дори аз, затрупан от собствените си задължения, чувах за случаи, когато нашите сили тръгваха да атакуват изненадващо батальон от северновиетнамци, за които бе донесено (но от кого?), че напредват на юг по обиколни пътища, но намираха само няколко нищо и никакви взвода. Побеждавахме ли? Несъмнено. В степента, в която бяхме очаквали, подведени от нашето разузнаване? Отговорът е отрицателен. Навярно някакви подобни разсъждения са накарали Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме, да изпратят млад капитан от Специалните сили, Джак Рансъм, в планините, за да установи контакт с майор Бачълър и да го върне в китните долини на предградията във Вирджиния за разпит и отчет.
7
Краката ме боляха и гърбът не ми дава нито минутка покой. Писането, както сам можах да се убедя, е дейност изсмукваща, съсипителна и безпределно прекъсваема. Щом някое добро изречение се надигне към челото на ума, пред вратата на моята скромна, но удобна пенсионерска вила в един разумен сектор от Принс Джордж Каунти се появява някой нещастник. Или ще донесе натежала пратка, или ще проси храна, или ще търси някакво несъществуващо лице, представено от нечетливо име, надраскано на мръсно парче хартия. Връщам се на бюрото, опитвайки се да си припомня изгубените думи, и ето че телефонът зазвънява като взривена мина. Щом вдигна дяволското устройство, някакъв глас ме запитва дали бих желал наистина да ми доставят двайсет и четири пици с гъби и аншоа.
И по всяко време е възможно един младеж от съседната къща, някога представителна къща, която сега е печално овехтяла, да мята топка за тенис по стената пред моето бюро, да я улавя и мята пак по моята стена, така че едно постоянно равномерно барабанене ТУП ТУП ТУП застава между мене и мислите ми. Родителите на това дете нямат никакво чувство за приличие, дълг, дисциплина или добросъседство. В случая, когато посетих тяхната въшлива дупка, те посрещнаха моите оплаквания със злорадо подхилване. Убеден съм, че именно тези жалки люде са източникът на разните поръчки за пица и т.н., и т.н. ето защо изписвам името им, та то да отекне срамотно: Дъмки. За това ли се борихме, та плоскодупият израстък на Дъмки с неговите окадени очички и лице като суроватка да може да хвърля топка по скромното ми жилище? Когато един човек се опитва да пише вътре, човек, който трябва да се сражава с болките в гърба и краката, който се поти над думите да ги направи незабравими?
И ето я пак, топката за тенис. ТУП ТУП ТУП.
8
Читателят ще ми прости този изблик. Всъщност, проклетата ми тема възбужда моя гняв и кръвното ми, а не мръсните ми съседи.
Чух от мнозина от моите довереници, че Рансъм и един друг офицер били изпратени в планините да намерят Бачълър и да го приберат, както се казва „на топло“. Онези, Които Не Трябва Да Назоваваме искали да го разпитат, но обрекли собствения си замисъл, позволявайки слухът за мисията на Рансъм да достигне Бачълър, преди самия капитан. Това може да се случи по хиляди начини — шушукане не където трябва, съгледана телеграма, неуместен разговор в офицерския клуб. Резултатите бяха предвидими, но не по-малко трагични от това.
След трудно и опасно пътешествие Рансъм успява да открие тайния лагер на офицера-дегенерат. Чул съм разни версии относно това, на което попада, някои от които отхвърлих по причина на пълната ми неправдоподобност. Вярвам, че Рансъм и неговият спътник влизат в лагера и намират сцена на масово клане. Тела на мъже и жени са осеяли лагера — и плячката е избягала.
Следва още едно странно разрастване на легендата за Франклин Бачълър. Капитан Рансъм влиза в заслон без покрив и намира един бял американец от мъжки пол, които е гушнал оголения и почистен череп на азиатка от женски пол. Този мъж, полуобезумял от изтощение и мъка, заявил, че е Франклин Бачълър. Черепът бил на жена му. Той и неговият подчинен, казал той, някой си капитан Бенингтън, не били в лагера, когато той бил нападнат от виетконгци, които го търсели от години — врагът избил повече от половина от хората му, изгорил лагера до основи, след което сварил телата, изял месото и оставил от хората на Бачълър само скелети. Бенингтън се хвърлил да ги преследва и бил убит.
Когато капитан Рансъм предал своя човек на Великите, оказало се, че пленникът всъщност бил капитан Бенингтън, който уж бил убит от виетконгците. Станало било така, че Франклин Бачълър убедил своя подчинен да се подложи на разпит и възможно арестуване вместо него, а самият Бачълър избягал в джунглата с остатъка от своята глутница. Бенингтън се оказал неспасяемо луд и бил поверен на военна болница, където, убеден съм, и до днес крее от мъка по своя изгубен командир.
Официалният разказ свършва тук. Все пак трябва да се зададе един неудобен въпрос. Каква е вероятността виетконгците да нападнат лагера на Бачълър, непосредствено преди пристигането на капитан Рансъм? И дали в подобна ситуация Бачълър би се държал по гореспоменатия начин?
Ето какво се разбра. Бачълър е знаел, че капитан Рансъм е на път да го прибере в Съединените щати за дознание. В този момент той избива собствените си последователи. Хладнокръвно, той се отървава от тези, които не могат да издържат на скоростното отстъпление през труден терен. Жените. Децата. Старите и слабите, всички са екзекутирани или смъртно ранени, заедно с всички здрави мъже, които не приемат неговите планове. После Бачълър и останалите му хора сваряват месото на някои от телата и правят последен пир със своите мъртви. Вярвам дори, че е възможно хората на Бачълър доброволно да са приели смъртта, да са сътрудничили в собственото си унищожение. Той ги държи като омагьосани. Вярват, че притежава свръхестествени способности. Ако Бачълър яде от тях, те ще продължат да живеят в него.
9
Бачълър запазва ядрото от своята група — не се съмнявам, че сред тях са били не един от повратливите, щъкащи, окаляни и покрити с пера диваци, които оплячкосаха моите подредени лавици в лагера „Бяла звезда“. Трудно би било да убиеш и направо невъзможно би било да уплашиш тези приятелчета, варвари в най-дълбоката си същност. Към това ядро от фанатични диваци той добавя виетконгци и други бандити извън закона. Те се въоръжават и оборудват толкова потайно и с такава смъртоносна сила, че Армията, която им я е доставила, дори не подозира за съществуването й. Това, което търсят, е друг таен лагер, достатъчно далече на север в неравния, мъглив район на Първи корпус, за да са в безопасност от това да бъдат случайно открити от конвенционалните американски войски и за да са в добра стратегическа позиция от гледна точка на разузнавателните цели. Бачълър е в навечерието на най-опасната си игра.
Легендата му отново е във възход, когато от новонамерения си редут той започва да предава безпогрешно точна информация, относно движението на северновиетнамските войски. Погледнато от която и да е било гледна точка, „Последният Нередовен“ наистина е възкръснал от мъртвите. Сведенията му се отнасят до движението на северновиетнамските дивизии към Ке Сан и околността му.
Тук следва разказът за Ке Сан само в най-общи линии — за онези, които не са запознати с тоя неблагополучен епизод. През 1964 година при Ке Сан Специалните сили основават лагер близо до една френска база. Когато през 1965 година летището им придобива решаващо значение, военноморските сили са изпратени в Ке Сан, като за известно време делят лагера със Специалните сили и техните племена. Военноморските постепенно изтикват Зелените барети, които не са приучени да се справят с такава ефикасност, дисциплина и съвършена организация. „Бру“ и техните господари се настаняват в Ланг Вей, където построяват друг лагер, въпреки че само на двайсет километра от тях при Ланг Во съществува друг лагер на „бру“ под командването на капитан Джак Рансъм.
Ако Рансъм беше успял осем месеца преди това да върне Бачълър в страната, той би получил повишение и по-значителен пост. Тъй като се е провалил, Великите са запратили Рансъм на второстепенен пост в Първи корпус, където ролята му е да инструктира своите „бру“ по въпросите на личната хигиена и елементарното земеделие.
Влиза Франклин Бачълър.
Известно време след като Зелените барети и техните диваци укрепяват Ланг Вей, лагерът е бомбардиран и обстрелван от американски бомбардировач. Лагерът е разрушен, много жени и деца са избити. Обяснението е, че бомбардировачът се заблудил в мъглявите планини. Историята е обичайно невярна, макар че й вярват до ден днешен. Истинската история е много по-ужасна от тази измислица за заблудения пилот. Този път Бачълър е направил фатална грешка. Бандитът майор отдавна таи безумна омраза към капитана, който го принуждава да напусне своя собствен най-добър лагер. Той дава фалшива информация, която да доведе до унищожаването на лагера на Специалните сили. Но бил бомбардиран друг фалшив лагер — Бачълър предизвиква разрушително нападение не на Ланг Во, а на Ланг Вей, който е на двайсет километра от него. Рансъм остава жив и когато Бачълър разбира грешката си, яростта му го подтиква към още по-ужасно предателство.
През 1968 година както Ке Сан, така и Ланг Вей са в състояние на перманентна обсада. След това идва нападението, което целият свят знае — северновиетнамците нахлуват в мъничкия Ланг Вей с танкове, ескадрони, минохвъргачки.
Това, което не е известно обаче, защото информацията е засекретена, е фактът, че Ланг Во, едно иначе незначително селце под командата на една-единствена Зелена барета, е също атакувано по същото време от северновиетнамски войски и танкове. Защо се случва това? Има един-единствен отговор. Франклин Бачълър подвежда своите северновиетнамски връзки да вярват, че след разрушението на Ке Сан, Ланг Во ще бъде следващият трън в очите им. И той продава собствената си страна по една единствена причина: унищожението на Джак Рансъм.
Ланг Во е сравнено със земята и Рансъм заедно с най-злочестите „бру“ е пленен в подземен команден пост. Там те били разкрити, застреляни с картечница и телата им — зазидани.
10
През 1982 година, пет години след моето оттегляне в това затънтено идилично кътче, което винаги е било най-свидната ми мечта, на вратата ми беше оставено едно дълго странствало писмо. Можех да извърша непростимата грешка да го изхвърля незабавно в кошчето, ако не бях забелязал странния набор от печати, наредени по гърба му. Като проследих странстванията на това героично послание, така както се разкриваха те от печатите на различните пощи, аз установих, че то е минало през военните бази в Орегон, Тексас, Ню Джърси и Илиной, преди най-сетне да достигне до къщата на моята сестра Елизабет Бел в Балтимор, моят пръв подслон след напускането на сигурността на Армията на Съединените Щати, където живях, докато се преместих в ПГ Каунти, както ние жителите тук казваме. Всяка цел то бе достигнало непосредствено след моето отпътуване — прибързано, злочесто, окаяно отпътуване в последния случай.
Този, който ми пишеше, някой си Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, по време на трикратната си служба бе чувал много и за неуловимия Франклин Бачълър, и за тоя чудак полковник Рансъм от Интендантския корпус, който неуморно бил търсел истории за първия. След като съм бил толкова пламенно заинтригуван от приключенията и деянията на „Последният Нередовен“, той желаел аз да бъда уведомен за една история, която му се случило да научи. Господин Йокин можел да се закълне за честността на човека, който му я разказал, първокласен барман от Райдънауа, ветеран от бойното поле, подобно на самия него, но не можел да гарантира за човека, който разказал това на неговия собствен източник на информация.
Този последният твърдял, че бил на посещение в Ланг Во в деня преди нападението му от северновиетнамците: някой си Франсис Пинкъл от служителите на любимия на всички ястреб на Сената Клей Бърман, който бил на годишнината си обиколка по своите най-свидни проекти във Виетнам. Поради многобройността на последните, той изпратил Пинкъл, своя адютант, в един лагер на Зелените барети, за който се вярвало, че не е в опасност. Пинкъл дошъл, бързо преценил, че нищо тук няма да заинтригува сенатора и изписал обичайния комплект лъжи, възхваляващи Специалните сили. Пинкъл бил дошъл да възхвалява Цезаря, не да го погребва. Хеликоптерът дошъл, за да върне Пинкъл при шефа му в лагера Крандол, и излетял преди изгрев.
Щом се вдигнали във въздуха, Пинкъл видял — въобразил си, че видял, както му било разяснено по-късно — нещо, което не разбирал. Под хеликоптера, на по-малко от километър от Ланг Во, имало още едно племе „ярдци“ под командването на мъж от бялата раса. Какво правели те там? Кои били? Нямало втори офицер със задача в Ланг Во и хората от племето в този малък лагер не биха могли да са толкова многобройни. Племето и водачът им се разпилели по хребета, на който хеликоптерът ги бил заварил, търсейки прикритие.
Пинкъл направил добавка към напудрения си доклад.
На следващия ден северновиетнамците нанесли удар. Пинкъл споменал странната гледка, която видял, но не му обърнали внимание. Сенаторът я споменал, но бил посрещнат с шумни твърдения за невежество и невъзможност.
Флетчър Йокин от Райдънауа, Флорида, се чудеше дали белият мъж, видян от Франсис Пинкъл — видян да дебне в покрайнините на лагера, командван от капитан Рансъм — не е бил самият Франклин Бачълър. Франсис Пинкъл и сенаторът Клей Бърман изказали това предположение при завръщането си във Вашингтон. Предположението им било, че Бачълър е слязъл от планинския си редут, за да помогне на своя другар от Зелените барети в бедата. Но как би могъл Бачълър да знае това, което никой друг от командването не е знаел? Или ако е знаел, защо не е предупредил, както е постъпвал в други случаи?
Резултатът, казал Пинкъл на бармана, бил, че Великите Сенки стигнали до неприятни заключения и изтрили катастрофата в Ланг Во от всички военни хроники. Всички от това място загинали, онези, които оживели, твърдели, че са загинали при вражеското нападение на Ланг Вей. Пинкъл и Бърман получили заповед да запазят мълчание в името на националната сигурност.
Писмото завършваше с пожеланието тази информация да ми бъде интересна. Може и да е било само „история, разказана в бара“, но ако човекът, видян от Пинкъл, не бил Бачълър — кой е бил тогава?
Смятам, че „интересна“ е твърде меко казано. И още как! Това е последното парче информация, която поставя всичко на мястото му. За да прикрие предателството на един от любимците си, армията покрива всичко и то си остава покрито до ден днешен.
Отговорих на автора на писмото в Райдънауа, но скоро моето благодарствено послание се върна с печат, който ме информираше, че град с такова име не съществува в щат Флорида. Впоследствие забелязах, че Йокин е никой, изписано наопаки. Това по никакъв начин не намалява вярата ми в достоверността на дълго странствалото писмо. Господин „Йокин“ е някой, който взема разумни предпазни мерки, за което го поздравявам!
11
Франклин Бачълър изчезва още веднъж, твърди се — в Северен Виетнам. Този слух е неверен.
През 1971 един военноморски патрул намира стар лагер, отдавна унищожен, застлан с отломките на мъртви местни хора. След тези останки лежал разложеният труп на мъж от бялата раса с неопределена възраст. Франклин Бачълър бил срещнал, твърде късно наистина, подобаващия му край. Вътрешностите му били изкълвани от птиците, дивите лисици били разнесли месата му. След безплодни опити да бъдат открити близките му, Бачълър бил погребан от армията в анонимен гроб — изскочил от небитието, той се завръща на това същото място.
Защото от всички странности, които отбелязахме в случая с майор Франклин Бачълър, това е сигурно най-странната, а именно, че този човек никога не е съществувал. Беше един от ония случаи, в които момъкът се записва да служи под фалшиво име, скривайки произхода и самоличността си, така че се появява от света на сънищата, света на сенките, света на нощта. Макар че е отговорен за неизличими трагедии, този призрак е толериран и дори приет в обятията на армията-закрилница, и тъй насърчаван за една неразумна независимост, която го довежда до позорна смърт. Наречете ме глупав, наречете ме тесногръд, както желаете, но в това движение от тъмния свят на сънищата към успеха, оттам към покварата, след което към мрака и нищото, виждам дълбока поука. Франклин Бачълър — „Франклин Бачълър“, един незнаен войн, е призракът, който ни преследва, когато пренебрегнем принципите си.
Тук затворих книгата, за да продължа собствената си работа.