Питър Строб
Гърло (12)

2

Самолетът излетя сред лепкав слой мъгла, който скоро се трансформира в тъмна вълна. После изскочихме от мекия лепкав мрак сред сияйна светлина. Самолетът направи широк кръг във внезапната светлина и аз погледнах към Милхейвън през малкото прозорче. Мръсно, набръчкано одеало лежеше върху града. След десет минути одеалото започна да пропуска снопове светлина. След още пет минути земята под нас се откри ясна и зелена.

Радиоточките над нас засъскаха и запукаха. Невъзмутимият глас на пилота разряза смущенията.

— Може би ще ви е интересно да знаете, драги пътници, че излетяхме от Милхейвън, точно преди управлението на полетите да реши да прекрати всички операции до второ нареждане. Това преобърнато гърне, което причини всички тия грижи, не ще да се вдигне, така че аз ви поздравявам, задето не сте избрали по-късен полет. Благодаря ви за търпението.

След един час кацнахме на аерогара, която имаше вид на ранчо с кула. Пресякох дълга чакалня с редица от пластмасови столове до обществените телефони и набрах номера, който Том Пасмор ми беше дал. След пет-шест иззвънявания отговори дълбок глас, треперещ от напрежение.

— Вие ли сте писателят, с когото разговарях? Бихте ли описал как сте облечен?

Казах му.

— Носите ли документите за освобождаване от армията?

— Не, господине — казах. — Това влизаше ли в уговорката ни?

— А как да позная дали не сте някой миролюбец?

— Имам истински белези — казах.

— В какъв лагер бяхте настанен и кой беше командващия офицер там?

Беше като да разговаряш с Гленрой Брейкстоун.

— Лагера Крандол. Командващият офицер беше полковник Харисън Пфлъг, — след секунда добавих — известен като Тенекиения човек.

— Елате да ви огледам.

Той ми даде множество сложни указания, които включваха един търговски център, малка червена къща, голяма скала, черен път и електрифицирана ограда.

На гишето за коли под наем подписах всички възможни видове застраховка и взех ключовете на един крайслер. Младата жена ми махна с ръка към стъклената врата, зад която се простираше нещо, което имаше вид на двукилометров паркинг.

— Редица Д, място 20. Не може да я сбъркате. Червена е.

Изнесох куфарчето си на слънцето и пресякох паркинга, докато стигнах до вишневочервена кола с размерите на малък параход. Липсваше й само опашка от миеща мечка на антената и двойка пухкави зарчета на предното стъкло. Отворих вратата и изчаках обикновената жега да се процеди в пещта на вътрешността. Когато влязох, колата миришеше като кутия от „Макдоналдс“.

След четиридесет минути най-сетне свърнах към една скала, малко по-малка от тази, която си бях харесал първоначално, намерих черния път, който се изгубваше сред нивите и подкарах гумите на Крайслера по коловоза, докато пътят се раздели на две. Единият отиваше към далечна фермерска къща, другият се гмурваше наляво в дъбова гора. Взрях се сред дърветата и видях проблясъци от жълто и метал. Поех наляво.

Огромни жълти ленти бяха завързани около дърветата на височината на човешки ръст, а върху високата решетеста метална ограда, която минаваше пред тях, беше поставен надпис в черно и бяло: ОПАСНО ЕЛЕКТРИФИЦИРАНА ОГРАДА ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Излязох от колата и приближих оградата. На двайсетина метра след нея черният път свършваше при бял гараж. До него стоеше квадратна триетажна бяла къща с издигната веранда и изрязани колони. Натиснах копче на кутията за домофона до портата.

Същият дълбок, тревожен глас прозвуча от кутията.

— Закъсняхте малко. Изчакайте, сега ще ви отворя.

Кутията забръмча и аз бутнах портата.

— Затворете портата зад себе си — нареди гласът.

Вкарах колата, излязох и затворих портата след себе си. Електронната ключалка вкара на мястото му лост с размера на юмрука ми.

Преди да бях спрял колата, на верандата се появи прегърбен старец в бяла риза с къси ръкави и с папионка на точки. Той закуцука по верандата, махайки ми с ръка да спра. Загасих мотора и зачаках. Старецът ми хвърли свиреп поглед и стигна до стълбите, които се спускаха до моравата. Подпирайки се на перилото, той успя да слезе по стълбите. Отворих вратата и се изправих.

— Добре — каза той. — Направих проверка. Полковник Пфлъг е бил командващ офицер на лагера Крандол до седемдесет и втора. Но трябва да ви кажа, че имате вкус към доста крещящи превозни средства.

Това не беше майтап — Хабъл нямаше вид на човек, който някога си е губил времето за хумор. Той застана на около метър от мене и погледна накриво колата. Малките му черни очи се присвиха от отвращение. Имаше широко, плоско лице с къс, закривен нос като човка на бухал. Пигментни петна покриваха темето му.

— Взех я под наем — казах и протегнах ръка.

Той насочи отвращението си към мене.

— Бих искал да видя нещо в тази ръка.

— Пари ли?

— Документ за самоличност.

Показах му шофьорската си книжка. Той се наведе толкова дълбоко, че носът му почти допря пластмасовата опаковка.

— Мислех, че сте от Милхейвън. Това е Илиной.

— Отседнал съм там за известно време — казах.

— Странно място за отсядане — той се изправи, докъдето можеше, и се облещи срещу ми. — От къде научихте името ми?

Казах му, че съм преглеждал вестниците на Танджънт от шестдесетте години.

— Да, имаше ни във вестника. Безотговорност, чиста и проста. Кара човек да се замисли за патриотизма на тези хора, нали?

— Може би не са разбирали какво правят — казах.

Той отново ми се облещи.

— Не се залъгвайте. Тези комунистически марионетки поставиха бомба точно под входната ни врата.

— Трябва да е било ужасно за вас.

Той не обърна внимание на съчувствието ми.

— Трябваше да видите омразните писма, които получавах — хората крещяха по мене на улицата. Мислеха си, че вършат някакво добро.

— Хората имат различни гледни точки — казах.

Той плю на земята.

— Чистите са винаги с нас.

Усмихнах му се.

— Е, добре, елате. Имам пълни архиви, както ви казах по телефона. Всичко е в пълен ред, за това не се притеснявайте.

Тръгнахме бавно към къщата. Хабъл каза, че се е изнесъл от града и си построил електрическата ограда през 1960-та.

— Принудиха ме да живея насред полето — каза той. Ще ви кажа нещо, в този офис никой не прониква, ако не почита американското знаме.

Той се затътрузи по стълбите, поставяйки и двата си крака на всяко стъпала, преди да се заеме със следващото.

— Някога държах пушка до предната си врата — каза той. — И бих я използвал. В защита на родината си.

Стигнахме до верандата и запълзяхме към вратата.

— Казахте, че имате белези?

Кимнах.

— Какви?

— От парчета от мина — казах.

— Покажете.

Свалих якето си, разкопчах ризата си и я дръпнах от раменете си, за да му покажа гърдите си. След това се обърнах да види гърба ми. Той се дотътри напред и аз усетих дъха му по гърба си.

— Добра работа — каза той. — Сигурно още имате неизвадени парчета.

Гневът ми се стопи, когато се обърнах и видях, че очите му са навлажнени.

— Да, отвреме-навреме задействам детекторите на метал — казах.

— Влизайте сега — Хабъл отвори вратата. — И ми кажете с какво мога да ви помогна.

3

В претъпканата предна стая на старата фермерска къща доминираше дълго дървено бюро, пред и зад което имаше фотьойли с високи облегалки. Американското знаме стоеше между бюрото и стената. Писмо с герба на Белия дом беше сложено в рамка зад бюрото. Останалата част от стаята беше запълнена от канапе, разнебитен люлеещ се стол и ниска масичка. Люлеещият се стол беше обърнат към телевизор, поставен на най-ниската полица на шкаф, запълнен с книги и големи томове, които имаха вид на архивите от неговия тежкобоен бизнес.

— Каква е книгата, която искате да напишете? — Хабъл застана зад бюрото и изохка лекичко. — Интересувате се от някои момчета, с които сте служили заедно?

— Не е точно това — казах аз и наговорих разни неща за това как бойният опит се е отразил в няколко представителни случая.

Той ме изгледа с подозрение.

— Това няма да бъде, надявам се, куп лъжи, които да показват нашите ветерани като банда престъпници.

— Разбира се, че не.

— Защото те не са. Хората продължават да дрънкат за следвоенното травматично незнамкакво, но всичко това е измишльотина на журналистите. Мога да ви разкажа за момчетата от самия Танджънт, които се върнаха от войната така чисти, както при влизането им в армията.

— Интересува ме една много специална група — каза аз, без да уточнявам, че това е група от един човек.

— Разбира се, ще се интересувате. Нека ви кажа за едно момче, Мич Карвър, син на един тукашен пожарникар. Оказа се много добър войник от въздушно-десантните сили — и той ми разказа история, чиято поука изглежда беше, че Мич се връща от Виетнам, оженва се за учителка, става пожарникар, също като татко си и се сдобива с двама чудесни синове.

След като синовете бяха показани като значка за заслуги, аз казах:

— Доколкото разбирам, имате списъци на доброволците от вашия район.

— И защо не? Винаги се постаравах да се срещна лично с момчетата, които се записваха като доброволци. Добри, добри момчета. Гордеех се с тях. Искате ли да видите имената им?

Той направи жест към редицата от томове.

— Вижте, записал съм името на всяко от тези момчета. Наричам това моята Проверка на Честта. Донесете ми две от тези книги, ще ви покажа.

Изправих се и отидох до етажерката.

— Може ли да видим списъка от 1961 година?

— Ако искате да видите нещо, донесете ми тома от 1968 година — това е цяла хроника сама по себе си, има милиони добри истории в нея.

— Аз работя върху 1961 — казах.

Жлъчното му лице се изкриви в усмивка. Един крив стар пръст бодна въздуха по посока мене.

— Бас държа, че това е годината, през която вие сте влезли в армията.

Бях получил повиквателна през 1967.

— Отгатнахте — казах.

— Мене не можете да ме излъжете. Шестдесет и първа е втория по ред том.

Издърпах тежката книга от лавицата и я донесох на бюрото му. Хабъл отвори корицата с церемониален замах. На първата страница с широки движения бе изписано в черно: ПРОВЕРКА НА ЧЕСТТА. Той заразлиства страниците, изпълнени с имена, докато стигна до 1961 година, след което започна да движи пръста си по реда на набора със същите широки движения на писалката на Хабъл.

— Бенджъмин Грейди — каза Хабъл. — Ето човек за вашата книга. Едро, хубаво момче. Взехме го веднага след средното училище. Писах му на два-три пъти, но писмата никога не стигаха. Пишех до много от моите момчета.

— Знаехте ли къде е изпратен?

Той ми хвърли поглед.

— Специално се интересувах. Грейди се завърна през шестдесет и втора, но не остана за дълго. Отиде в колеж в Ню Джърси и там се ожени за еврейско момиче, така ми каза баща му. Виждате ли? — той прокара пръста си по реда до мястото, където беше записал Н. ДЖ.

Пръстът му отново се плъзна по колоната.

— Ето ви още едно момче. Тод Лемън. Работеше в сервиза на Бъд тук в града, най-сладкото момченце, което можете да си представите. С дух. Още си го спомням на лекарския преглед — когато докторът го попита за наркотици, той каза „Моето тяло е моят храм, сър“ и всички други момчета в редицата се разсмяха — от възхищение.

— Вие присъствахте на лекарските прегледи, така ли?

— Тъкмо там се срещах с момчетата, които постъпваха — каза той, като че ли това трябваше да се разбира от само себе си. — Винаги, когато имаше преглед, оставях работата си на чиновниците и отивах там. Не мога да ви опиша колко вълнуващо беше да се видят всички тези чудесни момчета, надарени… Господи, гордеех се с всички тях.

— Имате ли отделен списък на доброволците?

Въпросът ми го възмути.

— Що за летописец бих бил, ако нямах? Това, в края на краищата, е отделна категория.

Помолих го да видя този списък.

— Е, ще изпуснете някои чудесни, доблестни момчета, но… — той обърна още една страница. Под заглавие ДОБРОВОЛЦИ имаше колона от около двайсет и пет имена.

— Ако ме оставите да ви покажа 1967 или 1968 ще имате много по-голям избор.

Погледът ми се плъзна по списъка и сърцето ми спря някъде на втората трета от колоната, когато стигнах до Франклин Бачълър.

— Мисля, че съм чувал за един от тези мъже — казах.

— Боби Артър? Знаете го, разбира се. Голям играч на голф — беше професионалист за около две години след войната.

— Имах предвид този — показах му името на Бачълър.

Той се наведе и се взря в името и лицето му светна.

— Това момче, о, да. Много, много специален случай. Отиде в Специалните части, имаше чудесна кариера. Един от нашите герои — той сияеше. — Какво момче само. Винаги съм си мислел, че с него е свързана някаква история.

Би ми я разказал и без да го питам.

— Не го познавах — разбира се, не познавах повечето от моите момчета, но не бях дори чувал за фамилия Бачълър, която да живее в Танджънт. Ей Богу, мисля дори че прегледах телефонния указател, когато се прибрах оная вечер. Имах чувството, че той е едно от ония момчета, които постъпват под друго име. Но нищо не казах — оставих момчето да мине. Знаех какво прави.

— А какво правеше той?

Хабъл понижи глас.

— Момчето се спасяваше — той ме погледна и кимна. Повече от всякога имаше вид на бухал.

— Спасяваше се? — чудех се дали Хабъл е смятал, че Фий се крие от арест. Той не би могъл дари да започне да си представя престъпленията, които Фий беше извършил: всичките негови „момчета“ бяха за него така безгрешни, както и собствената му представа за себе си.

— Това момче е било тормозено. Веднага ги видях — малките кръгли белези по гърдите. Едно от тия неща, от които ти призлява. Като си помислиш, че собствената майка или баща биха могли да направят такова нещо на малкото хубаво момченце.

— Наранили са го?

Гласът му почти премина в шепот.

— Горили са го. С цигари. Така че да останат белези. — Хабъл разтърси петнистата си глава, взирайки се в страницата. Ръцете му бяха разпрострени върху имената, сякаш искаше да ги скрие. Може би просто обичаше да ги докосва. — Докторът го попита за белезите и момчето каза, че паднало върху бодлива тел. Но аз знаех — виждах. Бодливата тел не оставя такива белези. Малки, като монети. Лъскави. Знаех какво се е случило с това момче.

— Имате великолепна памет.

— Аз често преглеждам тези летописи, докато си стоя тук сам. — Лицето му придоби сурово изражение. — Вече съм толкова слаб, че не винаги мога да свалям томовете сам, имам нужда от малко помощ.

Той премести ръцете си и се вгледа в страницата.

— Сигурно искате да запишете някои от имената на моите момчета.

Оставих го да прочете половин дузина имена от доброволците и наборниците и ги записах в бележника си. Те всички все още живеели в Танджънт, каза той, и аз не бих имал проблеми да ги открия в телефонния указател.

— Мислите ли, че ще можете да разпознаете Франклин Бачълър на снимка?

— Може би. Носите ли?

Отворих куфарчето и извадих плика. Том беше изрязал надписа. Поставих снимката върху списъка с имената и Хабъл се наведе така, че носът му едва не опря в нея. Той движеше главата си нагоре-надолу по фотографията, сякаш я душеше.

— Полицай — каза той. — Присъединил се е към силите на реда.

— Да — казах.

— Ще запиша това в книгата си.

Гледах как петносаната глава се мести насам-натам по фотографията. Оскъдни сиви косми растяха по нашареното му теме.

— Да, мисля, че сте прав — каза той. — Със сигурност това може да е момчето, което срещнах в центъра за новобранци — той примигна към мене. — Добре се е развил, нали?

— Кой е той?

— Няма да ме хванете — каза той и заби върна на десния си показалец точно върху лицето на Пол Фонтейн. — Ето го, това е момчето. Да. Франклин Бачълър. Или каквото там е истинското му име.

Прибрах снимката в куфарчето си и му благодарих за отзивчивостта.

— Бихте ли ми направили една услуга, преди да тръгнете?

— Разбира се — казах.

— Свалете ми, моля ви, томовете от 1967 и 1968 година. Бих искал да си припомня някои от моите момчета.

Извадих книгите от лавицата и ги поставих на бюрото му. Той разпростря ръцете си върху тях.

— Знаете ли какво, натиснете клаксона на тая лъскава кола, когато стигнете до портата. Аз ще натисна бутона.

Когато излязох на верандата, видях, че той вече е забил човката си в колоната от имена.

4

Все още имах два часа до полета за Милхейвън, а Танджънт беше само на три километра от летището. Карах, докато стигнах до улици с красиви къщи, разположени дълбоко навътре сред зелени морави. След известно време тихите улички ме отведоха в една част на града, застроена с четириетажни сгради за офиси и старомодни магазини.

Паркирах на едно площадче с фонтан и обиколих площадчето, докато намерих ресторант. Сервитьорката ми поднесе кафе и телефонния указател. Взех указателя в телефонната кабина близо до кухнята и се обадих на Джуди Ледъруд.

Същият треперлив глас, който бях чул у Том, каза „ало“.

Не можех да си спомня името на застрахователната компания, която Том беше измислил.

— Госпожо Ледъруд, спомняте ли си обаждането преди няколко дни от милхейвънския клон на нашата застрахователна компания?

— О, да, спомням си — каза тя. — Господин Бел? Помня, че разговарях с него. Става дума за застраховката на зет ми.

— Бих искал да дойда да разговарям с вас по въпроса — казах.

— Аз не знам какво да ви кажа. Открихте ли моя племенник?

— Той може би си е сменил името — казах.

В течение на десет секунди тя не отговори.

— Просто не се чувствам удобно от цялата тая работа. Откакто разговарях с господин Бел, не съм престанала да си мисля. — Още една пауза. — Казахте ли ми името си?

— Господин Андърхил.

— Мисля, че не трябваше да казвам тия неща на господин Бел. Не знам какво точно е правило момчето — не ми е удобно. Никак.

— Разбирам — казах. — Един разговор днес следобед би могъл да помогне и на двама ни.

— Синът ми каза, че никога не е чувал застрахователните компании да действат по такъв начин.

— Ние сме малка семейна фирма — казах. — Някои условия ги има само при нас.

— Какво беше името на вашата компания, господин Андърхил?

И тогава, слава Богу, името ми изникна.

— Застрахователна компания на Средните Щати.

— Ами просто не знам.

— Ще отнеме една-две минути — трябва да хвана полета за Милхейвън.

— Изминал сте целия този път само за да ме видите? Заповядайте тогава.

Казах, че идвам всеки момент, затворих и показах адреса на сервитьорката. Указанията й ме отведоха обратно по пътя, по който бях дошъл.

Когато стигнах до старческия дом, дадох си сметка, че предишния път съм го помислил за начално училище. Беше дълга ниска сграда от бледожълти тухли с големи прозорци от двете страни на входа. Паркирах пред надписа ЦЕНТЪР ЗА ВЪЗРАСТНИ ХОРА „ХУБАВ ДОМ“ и тръгнах към бетонната площадка под широко червено платнище. Електронната врата се отвори и от нея лъхна хлад.

Жената на бялото гише се усмихна, когато я попитах дали би могла да ми помогне. Казах й, че искам да видя госпожа Ледъруд.

— Хубаво ще е за Джуди да има посещение — каза тя. — Роднина ли сте?

— Не, приятел — казах. — Току-що разговарях с нея по телефона.

— Джуди е в Синьото крило, надолу по коридора след големите врати. Шеста стая отдясно. Мога да повикам някой да ви заведе.

Казах й, че ще се оправя сам, прекосих коридора след големите врати и отворих ярко синята врата. Две сестри в униформи стояха в сестринската стая. Едната от тях ме приближи.

— Търсите някого от живеещите тук ли?

— Джуди Ледъруд — казах.

Тя се усмихна и ме поведе покрай сестринската стая към една отворена врата и към една стая с болнично легло, над което имаше табло, претъпкано със снимки на млада двойка и две руси момченца. Една старица в щампована рокля седеше на дървен стол пред бюрото до блесналия прозорец в дъното на стаята. Светлината зад нея затъмняваше лицето й. Алуминиева подпора за ходене бе изправена до краката й.

— Джуди, имаш гост — каза сестрата.

Бялата й коса сияеше на светлината от прозореца.

— Господин Андърхил?

— Радвам се да се запозная с вас — казах аз и пристъпих към нея. Тя вдигна лице, показвайки ми млечното було на двете си очи.

— Не ми харесва тая работа — каза тя. — Не искам да бъда възнаградена за нещастието на племенника си. Ако момчето е в беда, няма ли самият той да има нужда от пари?

— Може да се окаже, че не съществува такъв проблем — казах. — Може ли да седна за секунда?

Лицето й продължаваше да е извърнато към вратата. Ръцете й се извиваха в скута й.

Преди да седна, тя попита:

— Знаете ли къде е племенникът ми? Бих искала да разбера това.

— Искам да ви попитам нещо.

Тя се обърна за кратко към мене, после отново към вратата.

— Не знам какво да ви кажа.

— Докато племенникът ви живееше при вас, забелязахте ли някакви белези по тялото му. Малки кръгли белези?

Тя притисна устата си с ръка.

— Важно ли е това?

— Да — казах. — Разбирам, че въпросът ми е тежък.

Тя свали ръката си и поклати глава.

— Фий имаше белези по гърдите. Никога не ми каза как ги е получил.

— Но вие се досещахте.

— Господин Андърхил, ако има някаква истина в цялата тая дандания, кажете ми къде е.

— Вашият племенник е бил майор от Зелените барети и герой — казах. — Загинал е като водач на група със специална мисия през 1972 година.

— О, господи! — тя повтори и потрети. След това започна да плаче тихичко, без да се помръдва. Извадих хартиена кърпичка от кутията на тоалетката, подадох й я и тя започна да бърше очите си. — Така че няма да има никакъв проблем с парите — казах.

Аз печеля неприлично много пари от писането — е, не колкото Сидни Шелдън или Том Кланси, но доста все пак, проблем, който обсъждам само с менажера и счетоводителя си. Нямам семейство и нямам за кого да харча, освен за себе си. Направих това, което бях решил да направя още в самолета, в случай че със сигурност науча, че Фий Бандолайър беше станал Франклин Бачълър — извадих чековата си книжка от куфара и написах чек за пет хиляди.

— В момента мога да ви дам личен чек — казах. — Не е съвсем редно, но няма защо да ви карам да чакате нашето счетоводство да обработи всички документи, аз ще получа парите си от господин Бел.

— О, чудесно — каза тя. — Не съм и сънувала — знаете ли, това, което ме прави толкова щастлива е, че Фий…

— И аз съм щастлив заради вас. — Сложих чека в ръката й. Тя го стисна заедно с кърпичката и отново изтри очите си.

— Джуди! — в стаята нахлу мъж в тесен лъскав костюм. — Извинявай, че не успях да дойда веднага, но ме задържаха на телефона. Добре ли си?

Преди тя да отговори, той се извърна бурно към мене.

— Бил Бакстър. Отговарям за счетоводството. Кой сте вие и какво правите тук?

Изправих се и му казах името си.

— Ако госпожа Ледъруд ви е казала за нашия предишен разговор…

— И още как, така че омитайте се от тук незабавно. Идвате с мене в офиса ми и аз ще повикам полиция.

— Господин Бакстър, този човек…

— Този човек е мошеник — каза Бакстър. Той ме сграбчи за рамото.

— Дойдох да дам на госпожа Ледъруд един чек — казах. — Това са парите от една малка застраховка живот.

— Той ми даде чек, наистина ми даде — каза Джуди Ледъруд. Тя го отдели от кърпичката си и го размаха към Бакстър.

Той грабна чека, погледна в мене, после отново в чека, после отново в мене.

— Това е личен чек.

— Не виждам защо госпожа Ледъруд трябва да чака два-три месеца, докато счетоводството ни изплати сумата — казах и повторих твърдението си, че парите ще ми бъдат върнати.

Бакстър отпусна ръце. Над главата му плуваше почти осезаема питанка.

— Това е безсмислица. Чекът ви е от Ню Йоркска банка.

— Аз се занимавам с трудните случаи в моята копания. Бях в Милхейвън, когато изникна проблемът с госпожа Ледъруд.

— Той ми каза за моя племенник — Фий е бил майор във Виетнам.

— От Специалните части — казах. — Той има забележителна кариера.

Бакстър отново се взря в чека.

— Мисля, че ще използвам телефона ти да се обадим в компанията на господин Андърхил.

— Защо не се обидите в банката да проверите дали чекът има покритие? — попитах. — Не е ли това най-важното?

— Вие лично ли й давате тези пари?

— Ако искате, така го кажете.

Бакстър сумтя известно време, после вдигна телефона и поиска справка в Ню Йорк. Той прокара връзката през телефонната централа на дома и поиска да го свържат с управителя на моя клон. Той говори дълго, без да стигне до никъде, и най-сетне каза:

— В ръката ми е чек за пет хиляди, който този човек е дал на една от нашите обитателки. Искам да съм сигурен, че чекът има покритие.

Настъпи дълга пауза. Лицето на Бакстър почервеня.

— Знаех си, че трябва да повикам Джими — каза Джуди Ледъруд.

— Добре — каза Бастър. — Благодаря. Аз лично ще депозирам чека днес следобед.

Той затвори и се вгледа в мене, преди да върне чека на Джуди. Питанката все още висеше над челото му.

— Джуди, ти току-що получи пет хиляди долара, но все още не знам защо. Когато говори най-напред с тази застрахователна компания, казаха ли ти каква сума би трябвало да получиш?

— Пет хиляди — каза тя с едно допълнително притрепване в гласа си.

— Ще изпратя господин Андълхил до вратата — той излезе в коридора и ме изчака да го последвам.

Казах довиждане на Джуди Ледъруд и излязох след Бакстър. Той се разбърза към сините врати и към изхода, като ми отправяше остри въпросителни погледи. Жената на гишето ми махна за довиждане. Щом се озовахме навън, Бакстър извади ръцете от джобовете на лъскавия си костюм.

— Бихте ли могъл да обясните какво направихте току-що?

— Дадох й чек за пет хиляди долара.

— Но вие не работите в застрахователна компания.

— Историята е малко по-сложна.

— Наистина ли племенникът й е бил майор от Зелените барети?

Кимнах.

— От него ли идват парите?

— Би могло да се каже, че той е задължен на много хора.

Той се замисли.

— Мисля, че отговорността ми се простира до тук. Сбогом, господин Андърхил.

Той не ми протегна ръка. Отидох до колата си, а той остана на бетонната площадка под палещото слънце, докато колата ми отмина входа.

5

Върнах ключовете от Крайслера и платих за бензина, който бях изхарчил. Все още имаше половин час за запълване до качването на самолета, така че отидох на телефона да се обадя на Гленрой Брейкстоун.

— Танджънт ли? — попита ме той. — Танджънт, Охайо? Човече, това място е мъртво. През петдесетте свирехме в едно място, което се казваше „Френч куотър“, и собственикът ни плащаше с еднодоларови банкноти.

Попитах го дали ще мога да се отбия при него, след като се върна в Милхейвън.

— Кога точно?

Казах му, че ще бъда там след около два часа.

— Стига да е преди осем — каза той. — След това имам да свърша една малка работа.

След това набрах номера на Том Пасмор със слаба надежда, че е станал вече. Когато машината отговори, започнах да описвам това, което бях научил от Едуард Хабъл и Джуди Ледъруд. Той вдигна преди да успея да кажа две изречения.

— Тоя случай ми обърка дневния режим — каза той. — Легнах си около час, след като ти си тръгна, и станах по обяд да си поиграя с машините още малко. Та, открил си, значи?

— Открих, да — и аз му разказах всичко с подробности.

— Ами значи това е — каза той, — но все пак искам да поизследвам още малко, просто да видя дали няма да изскочи още нещо интересно.

След това му казах, че съм дал чек на Джуди Ледъруд.

— Не думай! Не, не, не! — той се смееше. — Слушай, ще ти платя веднага щом се върнеш.

— Том, не те критикувам, но просто не можех да я зарежа по такъв начин.

— За какъв ме мислиш? Аз й изпратих вчера чек за пет хиляди — той отново започна да се смее. — Тя ще обикне от сърце застрахователната компания на Средните Щати!

— По дяволите! — казах.

Той още веднъж ми предложи да ми плати парите.

— Една добронамерена лъжа не бива да ти струва десет хиляди — казах.

— Но това беше моя добронамерена лъжа — той още се смееше.

Говорихме още няколко минути. В Милхейвън все още имаше гъста мъгла и на „Месмър авеню“ бяха започнали дребни безредици. Засега все още никой не беше пострадал.

Попитах един жизнерадостен блондин на информационното гише дали ще има отлагане на полета. Той отговори, че нямало проблеми.

Двайсет минути след излитането пилотът обяви, че атмосферни затруднения в Милхейвън ще отклонят нашия полет до Милуоки, където бихме могли или да изчакаме времето да се оправи, или да потърсим други свързващи полети.

В около седем без петнайсет кацнахме на „Мичъл фийлд“ в Милуоки, където друг жизнерадостен блондин ни каза, че ако останем в залата за заминаващите, ще можем да продължим към първоначалната си цел след не по-малко от час. Бях загубил вярата си в жизнерадостните блондини, прекосих залата за заминаващите, повлякох се през серия от коридори, взех ескалатор надолу и наех отново кола. Тази беше метално сив Форд Галакси и миришеше само на нова кожена тапицерия. Използват спрейове с такава миризма като освежител на въздуха в колите.

6

На юг от Милуоки градът се сплесква в километри от предградия, след което се отваря в откритите нивя на изконния Среден Запад. След като пресякох границата с Илиной, слънцето продължаваше да огрява обширните жълто-зелени поля и покрай пътя се рекламираха високодобивни торове и супер-ефективни препарати за пръскане. Стада от крави стояха неподвижно сред огромни пасища. След двайсет и пет километра въздухът помрачня и скоро след това между колите пред мене започнаха да се носят парцали от мъгла. След това нивята изчезнаха в смътната сивота. Запалих светлините си за мъгла, когато един джип Чероки на стотина метра пред мене се превърна в две мънички червени очички. Оттук насетне започнахме да пълзим с петдесет километра в час. Първият изход към Милхейвън изскочи пред мене от нищото, така че едвам успях да свърна. След това десеминутният път до летището ми отне половин час и беше вече седем и половина, когато успях да намеря паркинга за коли под наем. Влязох в аерогарата, върнах ключовете и прекосих шосето и един дълъг павиран участък към гаража за дългосрочно паркиране.

На втория етаж имаше двайсет-трийсет коли, паркирани на големи промеждутъци по сивия цимент. Над главата ми крушки в метални решетки осветяваха циментените колони и яркожълтите маркировъчни линии. Знаците за изхода пламтяха в червено през празното пространство. Запалих светлините на Понтиака и тръгнах към завоя преди рампата. Още една двойка фарове блесна в здрача. Когато спрях да платя на гишето, два снопа жълта светлина изпълзяха по рампата зад мене.

Изчаках на стопа достатъчно дълго, за да съм сигурен, че нищо не идва, натиснах газта и клаксона едновременно и се врязах в средната лента. Огромен светещ знак ВНИМАНИЕ МЪГЛА 40 КМ/Ч се появи отстрани на пътя. Щом достигнах осемдесет километра в час, задните светлини на едно комби изскочиха пред погледа ми и аз свърнах по най-лявото платно, преди да съм се надънил в озадачената физиономия на един ирландски дребен търговец, който ме зяпаше през задното стъкло. Профучах покрай комбито. Мислех си, че ако карам в стила на Пол Фонтейн още два-три километра, ще мога да уталожа опасенията си, че заместникът на Били Риц ме застига отзад в мъглата. След това си помислих, че навярно никой не ме следи, в края на краищата от гаражите денонощно излизат коли. Намалих на четиридесет в час. В най-лявата лента пред мене изникнаха задни светлини и, бавен като лодка с гребла, аз се върнах в средното платно. Тогава започнах да си въобразявам, че към мене от лепкавата тиня в огледалцето ми пропълзява удушвач, и отново натиснах газта, докато се понесох с шестдесет и пет. Видя ми се опасно бавно. Заобиколих малка синя кола с три врати, която изникна пред мене ярка и внезапна като насън, продължих да ора през къделите от вата, от вълна, от бял тюл и сив тюл и префучах покрай още един проблясващ червен сигнал ВНИМАНИЕ МЪГЛА. Една болка, която не се бе появявала от цели пет години, заяви за себе си в окръжност с около двайсет и пет сантиметров диаметър в горната дясна част на гърба ми.

Добре помнех тази болка, съчетание от парене и пробождане, макар че не е нито едно от двете. Най-общо казано, тя е наследство от металните фрагменти, загнездени в гърба ми, и по-специално — от някакъв облечен в плът тирбушон, от някакъв ръждясал болт, който си пробива път към въздуха като нескопосан труп. Сега го усещах точно на мястото, където дишането на Едуард Хабъл, който така и не беше разбрал защо редиците от полуголи момчета толкова са го омагьосвали, ме беше докоснало, докато той разглеждаше белезите ми. Дъхът на Едуард Хабъл се беше прецедил през кожата ми и беше събудил спящия болт. Сега той се въртеше, пълзеше към повърхността като Лазар, където най-напред един остър ръб, после една тъпа извивка, щяха да се появят някой ден. В продължение на една седмица щях да отпечатвам кървави петна по ризите и чаршафите си.

Намалих, докато се закачих зад един камион. Повлякох се зад него, разтривайки гърба си. Камионът набра скорост. Усещах точния размер на брадвичката, заровена в дъното на плешката ми. Притискането й до облегалката като че ли я успокояваше. Болезненият кръг на гърба ми се сви с половин инч. Погледнах в огледалото, не видях нищо и тръгнах да надминавам камиона.

Изрева клаксон; изсвистяха спирачки. Понтиакът се заклати напред и огромните гуми на камиона изпълниха страничния ми прозорец. Клаксонът отново ревна. Понтиакът се накани най-сетне и полетя напред. Задницата на друга кола изникна пред мене и аз издърпах понтиака в най-лявата лента с прескачащо сърце и със съзнание, изстреляно в чистото пространство на паниката. Дори не я отбелязах. Когато видях пред себе си червени светлини пред мене, забавих и изчаках сърцето ми да се успокои. Тирбушонът в гърба ми отново напомни за себе си. Още няколко възелчета и подутинки започнаха да пулсират. Хабъл ги беше разбудил. В огледалото ми се появиха фарове и аз ускорих с десетина километра. Фаровете нараснаха и станаха по-ярки. Върнах се в средната лента.

Колата зад мене се изравни с моята и се залепи. Помислих си, че би могъл да е някой, ядосан или изплашен от карането ми по метода на Фонтейн. Другата кола се отклони към моето платно и аз дръпнах толкова надясно, че гумите ми застъпваха маркировъчната линия. Другата кола се отклони заедно с мене. Беше тъмносиня, олющена на кафяви петна и със сбръчкана броня зад фара. Ускорявах; ускоряваше и той. Забавях; забавяше и той. Сега той беше на сантиметри от колата ми и сърцето ми отново се запрепъва. Погледнах встрани и видях глава с тъмни къдрици, едри големи рамене и златен отблясък. Другият шофьор гледаше предницата на понтиака. Той завъртя кормилото и колата му застърга моята точно над лявата предна гума.

Отпуснах газта и понтиакът изхвърча в най-дясната лента. Чу се стържене на метал, докато той прокопаваше дълга ивица в бронята ми. Понтиакът рипна напред. Другият също засили, за да ме удари отново, и аз рязко извих встрани. Предупредителните светлини на друг камион полетяха към мене. Когато видях калниците му, излязох от пътя и се затресох по чакъла. Вървях успоредно с камиона около километър, казвайки си, че другият шофьор е помислил, че съм изхвърчал от пътя. Шофьорът на камиона натисна клаксона си. Добре беше, че не се налагаше да чувам какво казва. Рано или късно щях да налетя на изход или на спряла кола, така че излязох напред, докато можех да виждам покрай предницата на камиона и отново се качих на пътя. Шофьорът на камиона отново бясно натисна клаксона си.

Тъмносинята кола отново изплува редом с мене. Този път той ме удари достатъчно силно, та да избие кормилото от ръцете ми. Фаровете на камиона изпълниха огледалото ми. Синята кола се отдръпна встрани, после отново налетя и се вряза в понтиака. Ако ме накараше да забавя или колата ми поднесеше, камионът щеше да ме помете. Едно спокойно гласче насред паниката ми каза, че Фонтейн е научил, че имам билет за Танджънт и е пратил някой да наблюдава понтиака, докато се върна. Същият този глас ми каза, че двамина свидетели ще дадат показания за безразсъдното ми шофиране. Главорезът в синята кола просто щеше да изчезне.

Огромният радиатор на камиона изпълни огледалото ми. Имаше хищен вид. Синята кола се люшна към мене отново, а аз се вкопчих в кормилото и се джаснах в нея, ей-така, заради удоволствието. Помежду ни захвърчаха искри. Усетих вкуса на адреналина. Големият зелен правоъгълник на знака за изход се очерта в мъглата пред мене. Свалих крака си от газта, завъртях кормилото надясно и завих по чакъла. След няколко секунди подскачах по неравния терен. Стоманените прътове на знака отлетяха покрай понтиака, а синята кола отплува в мъглата само на няколко метра от кабината на камиона. Аз се раздрусах по тревата. Дъното на понтиака застърга по камъните. След това през един перваз се озовах отново на шосето и подкарах без да виждам или мисля в продължение на трийсетина секунди. При стопа спрях колата и започнах да се треса.

7

Избърсах лицето си с кърпичка и излязох да видя пораженията. Мъжът в синята кола щеше да бъде принуден да продължи до следващия изход, поне на километър и половина. Беше оставил три дълги сребърни прореза отстрани на колата, беше изкорубил метала между колелото и вратата и беше нанесъл множество назъбвания по продължение на цялата кола. Облегнах се на нея и дишах усилено известно време, наблюдавайки призрачното движение на колите през обгърнатата в мъгла магистрала. След известно време си дадох сметка, че съм на изхода от южната страна на Милхейвън, на двайсет минути път от „Ливърмор авеню“. Въпреки цялото напрежение бях излязъл точно през изхода, към който поначало бях тръгнал. Мисля, че бях забравил накъде съм тръгнал.

Влязох в колата и я насочих към Пигтаун. Хрумна ми обезпокоителната мисъл, че мъжът в синята кола вече е тръгнал към мене.

8

Не погледнах часовника си, докато не видях смътната форма на „Сейнт Олуин“, възвисяващ се над „Ливърмор авеню“. Бях изненадан, че е осем без десет. Времето като че ли едновременно се беше ускорило и забавило. Малките кукички и зъбци в гърба ми пулсираха и горяха и аз продължавах да чувам клаксони и да виждам как синята кола се блъска в мене. Щом видях място за паркиране, обърнах се и спрях. Предната дясна гума се отърка о назъбената броня и цялото тяло на понтиака се тресеше и стенеше.

Пуснах в автомата монети за един час престой. Може би срещата на Гленрой беше отложена; може би посетителят му е бил задържан от мъглата. Имах чувството обаче, че знам за каква среща става дума. Подобни срещи не траят дълго. Заключих колата, потрепервайки в мъглата.

Хотелът беше през две преки. Обгърнах се с ръце да се предпазя от студа, вървейки през тънките слоеве от тюл. Уличните лампи хвърляха слаби жълти ореоли, подобно на японски фенери. Всички магазини бяха затворени, на улицата нямаше жива душа. „Сейнт Олуин“ се отдалечаваше, докато вървях към него, така както планината се отдръпва при приближаването й. Зад мене някакво далечно, мигновено изпукване се закачи за подсъзнанието ми, после замря. Направих още две крачки и отново го чух. Този път разпознах звука от изстрел. Обърнах се и до мене достигна още едно изгърмяване откъм другата страна на долината, малко нещо на юг. Небето имаше бледооранжев оттенък. Ако бях по-близо до „Месмър авеню“, щях да чуя как пожари поглъщат къщи и магазини.

Горещият кръг до дясното ми рамо започна да пее още по-силно, но това беше фантом като болката в отрязан крак. Беше просто спомен, върнат от звука на стрелбата. Пресякох следващата улица в мъглата и тогава стана непоносимо. Точно отстрани, въздигнала два етажа от масивни потъмнели тухли, беше старата пристройка на „Сейнт Олуин“, която сега беше аптека. Отидох до стената, присвих колене и притиснах гърба си о студената стена. След една-две секунди нажежаването и натискът започнаха да намаляват. Истинско облекчение от фантомна болка. Ако можех за един час да остана с гръб, притиснат до студената стена, всички болтове и рибарски кукички щяха да се върнат към ръждивия си сън.

Стоях полуклекнал до стената, когато един къдрокос младок с черна тениска без ръкави и размъкнати черни панталони се появи забързан от малката алея. Той ми отправи бърз, автоматичен поглед, обърна се, после пак ме огледа. Спря се с някаква ленива забавеност. Оттласнах се от стената. Навярно щеше да каже нещо за стрелбата в гетото, която достигаше до нас в този момент.

Той се ухили. Това беше обезпокояващо. Той каза:

— Шибан глупак.

Още по-обезпокояващо. След това направи една крачка към мене и аз го познах. Някъде от другата страна на алеята, зад някой контейнер за боклук или зад някой магазин за алкохол, имаше синя кола с много назъбвания и драскотини по лявата й страна. Той се изсмя, виждайки, че съм го познал.

— Красиво — каза той. — Не мога да го повярвам, но е красиво.

Той погледна нагоре и разпери ръце, сякаш благодареше на бога на лумпените.

— Сигурно сте новият Били Риц — казах. — Старият имаше повече стил.

— Никой няма да ти помогне, лайно такова. Няма къде да отидеш.

Той протегна дясната си ръка зад гърба си, при което мускулите по раменете му изскочиха, и ръката му се появи отново, изпълнена със солидна черна палка с блестящи стоманени наконечници от двата й края. Дълго острие изскочи от кутията. Той отново се ухили. Щеше да е добър денят му, в края на краищата, и шефът му щеше да повярва, че е случил.

Лед изпълни стомаха, дробовете, гърдите ми. Беше страх, доста по-малък от оня, който бях изпитал на шосето, и полезен поради гнева, който го придружаваше. Бях в по-голяма безопасност тук на тротоара, отколкото когато пердашех по окованата в мъгла магистрала. Нищо нямаше да ме връхлети, без да го видя. Бях навярно с двайсет и пет години по-стар от това влечуго и нямах толкова мускули, но на неговата възраст бях прекарал цяло едно лято в една потилня в Джорджия, където трябваше да се справям с отвратителната храна и множество мъже, които ме връхлитаха с ножове и байонети.

Той замахна към мене просто за забава. Не се помръднах. Краката ми стояха заковани. И двамата знаехме, че е прекалено далече, за да може да ме докосне. Той искаше да побягна, за да ме застигне изотзад и да ме хване с лявата си ръка през врата.

Той тръгна дебнешком към мене и аз отпуснах двете си ръце, наблюдавайки ръцете и краката му.

— Божке, ти нямаш нищичко, нямаш въобще никакви ходове — каза той.

Десният му крак се стрелна напред и дясната му ръка се протегна към мене. Усетих прилив на адреналин и ярост и се извъртях наляво. Грабнах китката му с дясната си ръка точно над лакътя. В полусекундата, през която би могъл да направи нещо, за да си възвърне засилката, той извъртя глава и ме погледна в очите. Аз вдигнах дясното си коляно и дръпнах ръцете си надолу с всичка сила. Дори изохках, както ни бяха препоръчвали в Джорджия. Ръката му се разпадна в хватката ми — двете кости се откачиха от лакътя и по-дългата от тях, лъчевата кост, се вряза през кожата на мишницата му като острие. Ножът иззвънтя на тротоара. Той нададе слаб вик на изумление, а аз сграбчих с две ръце предната част на ръката му и я дръпнах, усуквайки я, доколкото можех. Надявах се да я откъсна, но не успях. Може би бях твърде близко до него. Той залитна пред мене и очите му изскочиха. Започна да пищи. Бутнах го на земята, но той вече се свличаше сам. Падна на една страна с присвити колене. Гърдите му бяха напръскани с кръв, кръв бликаше от нащърбената рана на ръката му.

Заобиколих го и взех ножа. Все още пищеше и очите му имаха оцъклен вид. Мислеше си, че умира. Не умираше, но никога нямаше да може да използва пълноценно дясната си ръка. Отидох до него и го ритнах там, където някога е бил лакътя му. Той загуби съзнание.

Огледах се. Не се виждаше жива душа. Коленичих до него и бръкнах в джоба на панталоните му. Намерих връзка ключове и някакви хлъзгави нещица. Хвърлих ключовете в отводнителната шахта, бръкнах отново в джоба му и извадих четири двойно увити малки пластмасови пликчета, пълни с бял прах. Сложих ги в джоба на сакото си. Преобърнах го и пребърках другия му джоб. Имаше тлъст малък портфейл със стотина долара и много имена и адреси, изписани на малки късчета хартия. Разгърнах едно от отделенията и погледнах шофьорската му книжка. Казваше се Никълъс Вънтюра, от улица „Маккини“, на около пет преки западно от „Ливърмор“. Хвърлих портфейла и се отдалечих с крака като от въздух. При следващата пряка се сетих, че още държа ножа му. Хвърлих го на улицата. Той подскочи, издрънча и падна като черно петно в мъглата.

Бях го виждал преди, да чака с трима други мъже около една кръгла маса в дъното на „Синдбадс Кавърн“. Беше част от младите таланти. Тръгнах по „Уидоу стрийт“ и изкачих стъпалата до входа на „Сейнт Олуин“ с въздушните си крака. Усещах гадене и умора, повече гадене, отколкото умора, но все пак достатъчно умора, та да пролежа една седмица. Вместо адреналин, изпълваше ме отврата.

Сухият нощен чиновник ме погледна и после извърна глава с подчертано движение. Отидох до обществения телефон и набрах 911.

— На тротоара отстрани на „Сейнт Олуин“ има ранен човек — казах. — Това е на „Ливърмор авеню“ между Шеста Южна и Седма южна. Нужна е линейка.

Телефонистът ме попита за името ми и аз затворих. С крайчеца на окото си чиновникът ме гледаше как отивам при асансьорите. Когато натиснах бутона, той каза:

— Не можете да се качите, без да минете през мене.

— Ще мина през вас, ако наистина искате това — казах.

Той се премести като привидение към по-отдалечената част на гишето и започна да си играе с купчина хартия.

9

Почуках два пъти на вратата на Гленрой. Нат Коул пееше, а Гленрой извика:

— Идвам.

Гласът му едвам се чуваше през музиката. Вратата се отвори и нетърпеливата усмивка на Гленрой изчезна веднага щом видя лицето ми. Той се надвеси навън и погледна покрай мене да види дали в коридора няма никой друг.

— Ей, човече, казах ти да дойдеш преди осем. Защо не слезеш долу, поръчай си едно питие на бара и после ми се обади от фоайето? Всичко ще ми е наред, но имам нужда от малко време, нали разбираш?

— Всичко е вече наред — казах. — Имам нещо за тебе.

— Имам една лична работа.

Поставих две от пакетчета на дланта си и му ги показах.

— На твоя човек му се случи случка.

Той се дръпна от вратата. Тръгнах към масичката с кутията и огледалцето. Гленрой не ме изпускаше от поглед, докато седнах. Тогава затвори вратата. Виждах предпазливост, загриженост и любопитство в очите му.

— Май ще трябва да изслушам историята — каза той и се приближи към масичката като котка, която пристъпва в непозната стая.

Гленрой седна насреща, постави дланите си върху масичката и се вторачи в мене сякаш съм съседско дете, което неочаквано е проявило подпалвачески склонности.

— Един пораснал малолетен престъпник с името Никълъс Вънтюра ли очакваше? — попитах.

Той затвори очи, щом заговорих, и ме погледна нещастно и съчувствено.

— Мисля, че ти казах да не си търсиш белята. И ти имаше вид като че ли ме разбираш.

— Трябваше да пътувам днес — казах. — Вънтюра ме чакаше. Опита се да ме бутне от магистралата и почти успя.

Гленрой отпусна едната си ръка върху масичката, а с другата притисна бузата си. Искаше отново да затвори очи — би затворил ушите си, ако можеше.

— След това дойдох тук. Паркирах на две преки от хотела. Злополуката стана от това, че той ме видя, когато е идвал насам да ти достави стоката. Лицето му светна.

— Нямам нищо общо с него, освен едно-единствено нещо — каза той. — Не мога да ти кажа нищо за него.

— Той извади нож и се опита да ме убие. Оправих се, както можах. Той няма да говори за това, Гленрой. Ще го е срам. Но и не мисля, че ще го видиш пак.

— Ти му взе стоката?

— Пребърках джобовете му. Така научих името му.

— Би могло да е по-лошо — каза Гленрой. — Но при тези обстоятелства драго ми е, че се качвам на самолета за Ница в други ден.

— За тебе няма опасност. Искам само да ми кажеш едно име.

— Ти си глупак.

— Аз вече знам името, Гленрой. Просто искам да съм сигурен, че всички ръбчета пасват. След това искам да направиш нещо за мене.

Той извъртя глава върху дланта си.

— Ако искаш да си ми приятел, дай ми стоката и не ме набърквай.

— Ще ти я дам — казах. — След като ми кажеш името.

— Бих предпочел да остана жив — каза той. — Не мога да ти кажа нищо. Дори нищо не знам.

Но той се изпъна и придърпа стола си към масата.

— С кой инспектор работеше Били Риц? Кой му е помагал да поставя фалшиви веществени доказателства, след като е убивал?

— Никой не знае това — Гленрой поклати глава. — Някои хора може да са отгатвали, че нещо подобно се случва, но тези хора са внимавали да останат там, където трябва. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Лъжеш — казах. — Ще изхвърля тези лайна в тоалетната — имам нужда от помощта ти, Гленрой.

Той ме гледаше няколко мига, опитвайки се да измисли как да получи това, което искаше, без да се изложи на опасност.

— Били имаше връзки — каза той. — Знаеш ли какво значи това? Той беше навсякъде.

— Какво искаш да кажеш? Че е бил информатор на повече от един инспектор?

— Това е думата — той изглеждаше дълбоко притеснен.

— Не е нужно да ми казваш никакви имена. Просто кимай, когато казвам името на някого, който е познавал Били.

Той предъвква положението известно време, после кимна.

— Бастиан.

Той не реагира.

— Мънроу.

Той кимна.

— Фонтейн.

Той кимна отново.

— Уийлър.

Никаква реакция.

— Хоуган.

Той кимна.

— Боже господи — казах. — А Рос Маккандлис?

Гленрой сви устни и пак кимна.

— А други?

— Хора като Били не разгласяват бизнеса си.

— Нищо не ми каза — отбелязах аз. Това беше далече по-вярно, отколкото ми се щеше да бъде. Гленрой кимна, наистина, когато споменах името на Фонтейн, но не ми даде потвърждението, на което се бях надявал.

— Какво искаш да направя? — попита той. — Да се хвърля пред автобуса ли?

— Искам да ми покажеш 218 стая.

— Пфу — каза той. — Това ли е всичко? Покажи ми какво имаш в джобовете си.

Извадих четирите пакетчета и ги поставих на масата пред него. Гленрой взе всяко от тях и ги провери на тежина, усмихнат.

— Май съм му бил първата спирка за тая вечер. Тук са осем двойни дози. Ник е щял да ги разпредели но по-малки пакетчета, навярно е щял да отдели по малко за себе си от всяка доза.

— Честито — казах.

— Ник още ли е на улицата?

— Обадих се на 911. Вече трябва да е в болница. Ще трябва да прекара там един-два дни.

— Може би и ние с тебе ще останем живи за още известно време, в края на краищата.

— Честно казано, Гленрой, можеше да свърши и иначе.

— Сега вече знам, че си опасен — той се оттласна от масата и се изправи. — Ти каза, че искаш да видиш някогашната стая на Джеймс?

Преди да излезем, той събра пакетчетата и ги постави в дървената кутия.

10

Гленрой натисна копчето за втория етаж и се подпря на дървената облегалка.

— Какво откри?

— Боб Бандолайър е имал син — казах. — След смъртта на жена си той го изпраща у роднини. Мисля, че е започнал да убива хора още като юноша. Става доброволец под фалшиво име и отива във Виетнам. Работил е в няколко полицейски участъка из страната, преди най-сетне да се върне тук отново.

— Много от тукашните инспектори са били във Виетнам.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Пред нас се простираше коридор, боядисан в тъмно, подтискащо зелено.

— Но само един от тях изглежда като да е по стъпките на Злия Боб.

Излязохме и Гленрой ме погледна замислено, отново разтревожен.

— Ти мислиш, че той е убил жената на приятеля ти?

Кимнах.

— Кой точно?

Гленрой ми направи знак да тръгна по коридора. Той не каза дума, докато завихме зад един ъгъл и стигнахме до вратата на 218 стая. Жълта полицейска лента беше опъната през вратата и бяла табела съобщаваше, че влизането е престъпление, наказуемо с глоба и затвор.

— Толкова бели, а те дори не си направиха труда да заключат вратата — каза Гленрой. — Не че тебе биха те спрели някакви ключалки.

Наведох се и погледнах ключалката върху топката на бравата. Не се виждаха никакви драскотини.

Гленрой дори не се огледа. Просто постави ръка на топката и отвори вратата.

— Няма смисъл да се моткаме — той се наведе под лентата и влезе в стаята.

Аз клекнах и го последвах. Гленрой затвори вратата след нас.

— Мислех си за Мънроу — каза Гленрой. — Той прилича на Боб Бандолайър. И е проклет кучи син. Спипвал е някои хора насаме и те не изглеждаха много добре, когато той най-сетне приключваше с тях.

Той гледаше в земята, докато говореше. Не можех да сваля очи от леглото и това, което ми казваше той, се блъскаше за място в ума ми с онова, което беше пред очите ми. Леглото ми напомни стола в мазето на „Грийн уоман“. Този, който беше довлякъл Ейприл Рансъм в тази стая, не си беше направил труда да дръпне дългия син юрган или да открие възглавниците. Тъмно петно минаваше като сянка напряко на леглото и струйки и пръски от същата тъмна безцветност се стичаше надолу по юргана. Кафяви мацаници и цапаници заобикаляха думите над леглото. СИНЯ РОЗА беше изписано със същите изшилени букви, които бях видял зад хотела.

— Такъв полицай се появява винаги отвреме-навреме — каза Гленрой. Той се беше отдалечил към прозореца, който гледаше към задната страна на хотела.

— По дяволите, противно ми е да стоя в тая стая. — Гленрой се отдалечи към шкафа, който стоеше до стената срещу леглото. Пепелникът върху шкафа беше пълен с фасове. — Защо ме доведе тук?

— Мислех си, че може да забележим нещо — казах.

— Забелязвам, че искам да се махам. — Гленрой най-после хвърли поглед към леглото. — Твойто приятелче има много писалки.

Попитах го какво има предвид.

— Думите. Сини са. Стават три цвята. Червен, черен и син.

Погледнах стената. Гленрой беше прав — надписът беше тъмносин.

— Ако не възразяваш, аз се качвам. — Гленрой се върна до вратата, открехна я, после хвърли поглед назад към мене. Лицето му се беше стегнало от нетърпение. Разглеждах наклонените думи толкова дълго, колкото смятах, че той ще може да понесе, трептейки от догадка, която не искаше да придобие ясни очертания.

Последвах Гленрой под лентата.

— Не идвай насам за известно време — каза той и тръгна към асансьора.

Повлякох се по коридора, докато стигнах до две широки метални врати, които навярно се отваряха към фоайето. След още няколко стъпала се стигаше до задния вход. Излязох на тясната алея зад хотела, полуочаквайки да ме приближат двама полицаи с извадени пистолети. От тухления тунел по алеята се носеше студена мъгла, облизвайки гърба на аптеката, която се беше настанила в старата пристройка. От лявата си страна видях смачкания нос на колата на Ник Вънтюра да се подава иззад хотела.

Тръгнах забързано през тунела. Откъм „Месмър авеню“ се чуха няколко изстрела, оранжевите отсенки по небето нараснаха. През тротоара лежеше дълго кърваво петно. Заобиколих го и се затътрих през мъглата, докато стигнах до понтиака. Продължавах мислено да виждам 218 стая, без да разбирам какво в нея не беше наред.

Когато приближих колата достатъчно, за да я виждам ясно, изпъшках на глас. Някое пакостливо дете навярно беше преминало с бейзболна бухалка и беше строшило задния прозорец. Понтиакът имаше вид, като че ли са го извадили от бунището. Едва ли Джон щеше да откликне особено радушно на вида на колата си. Учудващото беше, че това все още ме интересуваше.