Карл Май
Една загадка (5)

5. Марах Дуримех

Пътят предлагаше място само за два коня един до друг. Аз уредих нещата така, че до мен да се намира Ингджа. Тя се беше забулила в мълчание. Въпреки това аз се опитах да поведа с нея разговор, но той, за съжаление, съвсем не бе така оживен, както желаех. Тя отговаряше много едносрично. Види се, предпочиташе да остане мълчалива и аз нямах нищо против, когато изостана заради едно тясно място и не се придвижи веднага напред. Халеф дойде на нейното място. Милият дребосък се пръскаше от желание да излее радостта на сърцето си от тази неочаквана среща. Той го стори по такъв начин, че пое почти сам „харча“ на разговора — едно удовлетворение, което му позволих.

Междувременно Ингджа ни беше приканила да слезем, защото щяла да ни води през един хълм, зад който сме щели отново да намерим добър път. Трябваше да водим конете. На места се вървеше толкова стръмно нагоре, че и ние, и животните се пързаляхме, но когато стигнахме превала, нещата се подобриха. Склонът от другата страна се спускаше полегато, а после се появи една безводна, широка лъжчина, където можехме да галопираме. Така стана, че сега застигнахме Мадана. И трябваше отново да яздим по-бавно, за да й предоставим необходимата преднина.

Тя още не беше се отдалечила кой знае колко, когато спря и замаха много оживено да останем на място, но беше вече твърде късно. От една страна, защото се намирахме твърде близо до нея и също до причината за нейното предупреждение, а, от друга, защото тук нямаше нищо, зад което бихме могли да се скрием. Веднага забелязахме и причината, поради която ни беше дала знак. Беше един самотен ездач, който, сякаш търсещо, приближаваше странично и като че се зарадва да срещне някого. Той насочи коня си към нея. Тъй като и така, и така вече ни бе съгледал и тя можеше да му даде отговор, който не отговаряше на намеренията ни, подкарахме животните си в тръс и пристигнахме при нея едновременно с него. Беше офицер с отличителни знаци на капитан. Сега се обърна не към нея, жената, а към нас, мъжете.

— От племето на давудийех кюрдите ли сте?

— Да — отговори винаги чевръстият Халеф, което в този случай обаче ми бе приятно, тъй като по този начин не беше необходимо аз да казвам неистината.

— Нали познавате вашия шейх?

— Естествено — кимна Халеф със самочувствие.

— Аз го потърсих на неговото бивачно място, но то беше пусто. Къде е отишъл човекът?

— Стои с нашите воини там отзад до реката, за да причака хамавандите, които искат да ни нападнат.

— Пак ли? Тези кучета никога не ни дават мира! Аз исках да го накарам да ме отведе до куллука, в който е затворена старата багиджа (вещица). Заради нея идвам от Керкук. Пашата ме изпраща, за да сменя мюлазима, който не е изтръгнал нищо от нея.

Този мъж беше непредпазливо откровен! До момента Халеф се беше държал съвсем правилно, но сега трябваше да поема нещата в свои ръце, ако не исках да направи някоя грешка. Ето защо попитах офицера:

— Беше ли всъщност при каймакамина в Сюлеймания, пред когото е отговорен мюлазимът?

Капитанът ме огледа с изпитателен поглед: явно се съмняваше дали съм мъжът, имащ право да му зададе такъв въпрос. Резултатът, изглежда, беше удовлетворителен, защото той отговори:

— Бях там, разбира се. Представих му пълномощното. И получих върху него подписа му, който трябва да покажа на мюлазима.

— Необходимо ли е? Мюлазимът не те ли познава?

— Не.

— Но от нашите воини все пак навярно неколцина те познават?

— Не ми се вярва, защото никога не съм бил при вас.

— Значи ти ще смениш, мюлазима?

— Да.

— Кога?

— Днес или утре, когато пожелая. Той няма какво повече да каже, няма начин да измъкне тайната от тази жена. Каймакаминът ми описа вашето бивачно място, но го намерих запуснато. После потърсих кулата, но, както изглежда, съм се заблудил. Вие сигурно знаете къде се намира?

— Да.

— Тогава ме водете натам!

Това прозвуча толкова повелително, че аз отвърнах:

— Ти май смяташ, че имаме време за тая работа?

— Време или не — водете ме натам, и то по най-прекия път! Аз съм офицер на падишаха. Разбрано?

— Тахт ел амр! (Тъй вярно!) Ще се подчиним. Моля те да яздиш тук до мене!

Дадох знак на Мадана. Тя закрачи с дългите си крака далеч напред и ние я последвахме. Капитанът, види се, бе горд, самомнителен мъж; не обелваше с мен нито дума. Това ми беше приятно, както едва ли е нужно тепърва да уверявам. Той би могъл да ме постави с въпросите си в голямо затруднение. Желателно беше само да не срещнем никого, защото у мен се беше породил план, който една среща с някой давудийех щеше да направи неосъществим, а това би било много жалко.

След като дълго време бяхме яздили мълчаливо един до друг, капитанът, изглежда, все пак сметна за уместно да каже някоя приказка. Той ме запита:

— Ти обикновен кюрд ли си?

— Не — отговорих.

— Личи ти, макар никой от вас да не може да измени на себе си. Разбойникът си остава разбойник!

Това беше отново много непредпазливо от негова страна. Той се чувстваше недосегаем в своя мундир. Как обаче щеше да му отговори един кюрд на мое място? Аз извлякох от неговите оскърбителни думи повод да го подредя така, както изискваше моят план и както той надали очакваше.

Ливадната лъжчина беше останала зад нас, гората отново започна. Аз видях Мадана да навлиза странично в нея; преди туй тя ми даде знак да разбера, че наближаваме скривалището на нейните хора. Преди да го достигнем, трябваше да съм се оправил и с капитана; така изискваше предпазливостта. От сцената, която ни очакваше, той щеше да разбере, че не сме давудийехи, затова трябваше да го обезвредим още сега. По тази причина отвърнах:

— Разбойник? Нас ли наричаш така?

— Да — ухили се оня непринудено.

— Знаеш ли как отговаря един кюрдски воин на това?

— Той мълчи, защото е вярно!

— Да, той действително няма да каже нищо, но пък ще стори нещо.

— Какво?

— Това!

При тези думи замахнах и му стоварих един саблен удар по врата, под който той сгъна тяло напред и измъкна стъпала от стремената. После го пипнах изотзад, издърпах го от седлото и го запратих на земята до коня му, където остана да лежи полузашеметен от страх.

— Ха така, сихди! — изликува Халеф, като скочи от седлото. — Ето го че се запозна с юмрука на един разбойник, на един давудийех кюрд! Какво ще правим сега с него?

— Вземи му оръжията, пъхни му един парцал в устата, стегни му после ръцете и ги вържи за стремето ми! При най-малката съпротива, която се осмели да окаже, ще го застрелям!

Измъкнах револвера и го насочих към офицера, който беше изправен от Халеф на крака, без да се брани. Като видя оръжието ми, той изрече със запъване:

— Един кюрд… и револвер… машаллах!

— Който е толкова нахален да изисква от един свободен кюрд услуги с тона на началник и вместо да му благодари за това, го нарича разбойник, много лесно ще узнае и други, къде по-големи чудеса! — отговорих аз. — Не можа ли пашата да изпрати някой по-предпазлив човек? Ние не сме разбойници и на теб няма да ти се случи нищо, но само при условие, че изпълняваш всичко, което поискам от теб. Сега напред!

Истински храбрият мъж е скромен, самохвалкото обаче си е страхлив. Това се доказа и тук. Този мъж се остави да му бъде запушена устата и да го вържат за стремето ми без опит за съпротива и сега подтичваше до мен. Коня му яздеше кюрдът, който беше отстъпил своя на Ингджа.

Ние завихме, следвайки Мадана, в един засенчен от гъсти иглолистни дървета скалист лабиринт, който изглеждаше съвсем непроходим, но скоро намерихме място, откъдето да навлезем. После поехме стръмно надолу и отново трябваше да водим животните, при което те от време на време се плъзгаха по задните крака. Достигнахме дъното на някогашно езеро, което бе пресъхнало вероятно защото притокът му бе намерил някакъв друг път. Тук Ингджа спря и посочи с ръка напред.

— Там, зад храсталака, са нашите хора. Чуваш ли ги? Мадана ми казва кого сме срещнали.

Чух радостни гласове, клони запращяха и първият, който се появи, беше дългият, исполински раис, бащата на Ингджа, дето навремето се бе отнасял толкова враждебно към мен, ала бе възприел благодарение на Рух ’и кулян друго убеждение. Лицето му сияеше, когато ми протегна двете си ръце.

— Ефенди, истина ли е? Ти идваш, ти? Да го вярвам ли наистина? И твоят хаджи Халеф е също тук? Елате, елате бързо, та всички да ви поздравят! Те иначе се съмняват, че това сте вие!

— Естествено сме ние и естествено съм и аз налице! — рече Халеф. — И къде ли пък някога някой е видял този ефенди без мен, без когото той не може нито да живее и нито да свърши нещо разумно! Да, хайде да отиваме, та и другите да се насладят на върховното щастие от съзерцанието на нашия лик!

Бих отишъл твърде далеч, ако опиша сцената на срещата и възпроизведа безбройните въпроси и отговори. Аз трябваше да предпазя тези почтени хора от невнимателни изявления, тъй като капитанът не биваше да узнае кои са те и кои бяхме Халеф и аз. Когато най-сетне се успокоиха и седяхме заедно, раисът ни разказа за изчезването на Марах Дуримех и напразните им старания да я освободят от кулата. Разказът не добави нищо повече от онова, което вече бяхме чули от Мадана. Офицерът беше вързан за едно дърво толкова далече от нас, че не можеше да разбира какво говореше раисът, След като свърши с изложението си, той продължи, обръщайки се към мен:

— И сега Мадана ни осведоми, че искаш да ни помогнеш. Вярно ли е това, ефенди?

— Да.

— Ние те бяхме взели за образец, искахме да действаме хитро по твоята метода, ама каква полза от разсъдливост, когато… когато…

— Когато я нямаш — вметна Халеф ухилено. Вместо да се разсърди, раисът се съгласи:

— Да, почти това исках да кажа и аз! Ние се крием вече толкова дълго тук, без да ни споходи някой план.

— И едва-що моят сихди се е появил тук и планът му е вече готов! Забелязвам го по лицето му. Винаги когато си смалява малко едното око, в главата му седи някой лукав талаб (лисица). Имам ли право, сихди?

Кимнах.

— Виждате ли? Той е присвил едното око, значи знае какво трябва да прави. И идеята, която има, сигурно е хитра-прехитра. Познавам си аз лицето му!

— Халеф наистина ли отгатна? — попита раисът.

— Да — отвърнах, — но че издавам мислите си чрез очните мускули, това самият още не знаех. За в бъдеще ще внимавам.

— Тогава позволи да се учудя, ефенди! Ние постоянно размишлявахме, за да измислим някой изпълним план, но без успех. А ти вече имаш решение, макар че си бил едва няколко минути при нас!

— Аз го имах още докато идвах. Но това не е признак за по-голяма разсъдливост, ами съдбата беше по-благосклонна към мен. Халеф, спомняш ли си въпросите, които зададох на капитана?

— Да, сихди.

— Тогава знаеш, че той не само е напълно чужд за давудийехите, ами и че мюлазимът от куллука не го познава. Той има при себе си книжа, на които мюлазимът е длъжен да се подчини. Тук не се ли разбира от само себе си, че аз ще тръгна на негово място към кулата?

— Ти… на негово място… като капитан…? Сихди, това действително е идея от такава безмерна извисеност, сякаш се е родила не в твоята, а в моята глава!

— Благодаря ти за признанието, драги ми Халеф! Не би могъл да изречеш по-голяма похвала. Аз съм безкрайно горд от нея!

— Вярвам ти, защото най-възвишеното чувство за теб е да притежаваш моето благоволение. Но не мислиш ли, че ще бъде по-добре аз да стана вместо теб турски капитан?

— Не.

— Защо не? Считаш ме твърде голям будала за целта?

— Будала? Знаеш, че винаги съм съзирал в теб въплъщението на цялата разумност, но погледни фигурата на капитана! Ще ти бъде ли по мярка униформата му!

— Иа Аллах! Тук наистина имаш право! Който иска да иде наместо него в куллука, трябва да се намърда във вътрешността на тоя мундир, а дължината и ширината, които той притежава, за мен биха били крайно неуютни!

— Та значи виждаш, че аз самият трябва да се нагърбя с тази роля. За целта се иска преди туй да видя куллука със собствените си очи. Колко е далеч той оттук?

— Само на четвърт час — отговори раисът. — Аз съм готов да ти го покажа. Това скривалище не може да бъде в по-благоприятна близост. Мадана го откри. Давудийехите, види се, си нямат никакво понятие за съществуването на това място.

— Да, води ме! Другите ще останат тук, ние отиваме сами.

Халеф поиска непременно да дойде с нас, ала аз му отказах, защото в случая не се нуждаех от него. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малка беше вероятността да му дойде наум да действа на своя глава. Трябваше да се погрижа да не развали нещо.

Изминахме може би двеста крачки по пресъхналия воден басейн, докато стигнахме до първия му отток. Той образуваше един тесен процеп; многократно извиващ се, прорязан в скалите от водата, така обрасъл с папрат и дървесен шубрак, че човек лесно можеше да мине отвън, без да заподозре какво скривалище има зад този привидно непроходим гъсталак. След като се провряхме през него, тръгнахме по едно късо дере надолу по долината, на чиято отсрещна стена съгледах после куллука. Той беше голям, изграден от здрави, снабдени с бойници, зидове, до който бе долепена висока кръгла кула с отчасти срутени зъбери. Това действително не можеше да се различи още от пръв поглед така ясно, понеже пречеше гъстата, изтегляща се нагоре гора. Ние продължихме да се промъкваме нататък почти до мястото, където започваше водещата нагоре пътека. За някакъв път в наш смисъл не можеше и дума да става; човек виждаше само, че тук се е ходило и яздило. Старата зидария се издигаше така смълчано там горе, че щях да я сметна за необитаема, ако не бях осведомен в противното. Наоколо не се виждаше никакво живо същество, а по-нагоре не биваше да отиваме, ако не искахме да се изложим на опасност да бъдем открити. Та се върнахме значи така предпазливо, както бяхме дошли, в нашето скривалище, където Халеф много настоятелно се осведоми какво съм наблюдавал и решил. Когато още веднъж заговорих за плана да отида към куллука като турски капитан, той ми предложи:

— Сихди, тъй като терзията не е изготвил униформата на капитана за нежните съизмерения на моята деликатна особа, а му е придал едно толкова нескромно удължение, че трябва да се откажа да вляза в съприкосновение с него, то можеш значи самият да се напъхаш в чуждите потури и непринадлежащите ти ръкави. Но аз ще се заема поне с нужните за тая цел приготовления.

— Какви приготовления?

— Ще отида към него и ще му съобщя, че трябва да напусне вътрешността на своята униформа. Сетне ще ти я донеса тук, та да можеш да я облечеш.

— И защо да не отида аз при него?

— Защото ти е отказана дарбата на словото, която се иска да му направиш понятна неимоверно голямата необходимост от това разпореждане.

— Стой мирен! Ти искаш да си играеш на господар и повелител, друга причина няма. Та нали аз доброволно признавам превъзходните ти качества и сега ще ти го докажа, като ти поверя една извънредно важна служба.

— Извънредно важна? — попита оня, като неговата започнала вече да се свъсва физиономия тутакси отново просветля. — Да, повери ми я и можеш да бъдеш убеден, че няма начин да бъде в по-добри ръце!

— Зная го и затова ти я предавам. Аз те считам способен да бъдеш един отличен майстор дюлгер, драги Халеф.

— Майстор дюлгер? — попита той и физиономията му изрази изненада, която ми достави тайно удоволствие.

— Да, майстор дюлгер — кимнах му важно.

— Да не би да трябва да строя нещо тук?

— Да. Един затвор.

— Затвор? За кого?

— За капитана, за мюлазима и неговите петима войници и за давудийехите, които се намират в куллука.

— Ама всички те заедно ще са някъде към петдесет човека!

— Действително. Виждаш какво количество от камъни има тук, големи и малки. Ще бъде достатъчно да се полагат стабилно и пасващо един върху друг, от вар ще трябва да се откажем. Затворът трябва да побира петдесет души и до утрешния предиобед, а по възможност и още тази вечер, да е готов. Плана за затвора трябва да нахвърляш сам, аз, за съжаление, нямам време за това.

— А и да имаше време, сихди, аз нямаше да изтърпя да ми се месиш в занаята. Казвам ти, че правилно си оценил моето дарование за строителното изкуство на един хапус. Аз ще ти издигна постройка, над чието великолепие ще има да се дивиш. Трябва ли тя да бъде и отоплявана?

— Да.

— Това повишава, наистина, мъчнотията, ала ти ще бъдеш доволен от мен. Аз ще съградя един оджак и ще издигна комин над него. Но от какво ли да бъде покривът на тоя голям затворнически палат?

— Това предоставям на теб да определиш, защото ти си майсторът строител, комуто не бива да давам никакви указания.

— Тук си прав, много прав, сихди. Аз няма да позволя никой да ми се бърка в тая толкова, важна работа, а само ще поставя в движение предимствата на собствения си дух. Имаш ли иначе още някакво желание?

— Само едно: всичко да става възможно най-тихо. Обитателите на куллука, който се намира съвсем наблизо, не бива да чуят и най-малкия шум!

— Та това се разбира от само себе си. Ние ще работим толкоз тихо, че сами няма да се чуваме. Разчитай изцяло на мен! Ти навярно междувременно ще отсъстваш?

— Да, защото ще яздя към кулата, но не си мисли, че не си ми необходим. Нали съзнаваш, драги Халеф, какво голямо доверие ти оказвам!

— И с основание, да, да, така е, с основание! Ти хабер си нямаш какви грандиозния извисени мисли вече породи в главата ми тази задача! Аз трябва да се занимая с тях, да ги приведа в порядък. Позволи значи да подиря самотата, защото само в уединение от простолюдието на земята могат да възникнат изтъкнатите произведения на изкуството и майсторлъка!

Той тръгна и закрачи после безпомощно напред-назад сред далечните дървета, без ни най-малко да подозира, че го бях превърнал в майстор строител единствено за да го направя безвреден. Той изобщо не биваше да се сеща за кулата. Тъй като сега се бях освободил от него, отидох да видя капитана.

— Освободете ме незабавно! — навика ме той. — Ще се разкайвате, задето сте ми посегнали!

— Стой спокойно! — предупредих го. — Със заплахи при нас няма да имаш никакъв успех! Нима си мислиш, че не сме разбрали що за човек си. Ти въобще не си този, за когото се представяш. Един офицер, пратен от пашата при давудийехите няма да е такъв глупак да ги нарича в лицето разбойници.

— Аз не съм офицер? Какво ти скимна! Бръкни в левия ми вътрешен джоб и ще намериш писмената заповед на каймакамина с моето име и чина ми!

Сторих, естествено, каквото поиска, защото тъкмо това бях възнамерявал. Заповедта беше отворена, така че можех да я прочета, без да се налага да я разпечатвам. Тя не би могла да бъде по-подходяща за намерението ми. Сега вече не желаех повече да си имам работа с този мъж. Казах на раиса какво искам. Офицерът беше отведен настрана, където бе принуден да се съблече, след което трябваше да се задоволи с шинела си. Той вдигна адска врява, но това никак не ме интересуваше. Името му показваше, че е арнаутин, затова не беше нужно да се отнасям прекалено внимателно с него и да се съобразявам с честта му на офицер. Арнаутите, особено преместените в Ирак, са все груби, брутални хора, а че той принадлежеше към този сорт, беше доказал.

Когато се бях пъхнал после в мундира му, раисът заяви, че никой човек, комуто бях непознат, няма да разбере, че дрехите не са мои. Халеф ми викна отдалеч:

— Сихди, всеки ще те сметне за този, за когото трябва да те сметне. Повече не мога да ти кажа, защото нямам време. Имай значи добрината да ме извиниш! В главата ми се върти каушът с неговите дувари, покрива и също високия комин!

Тъй като трябваше да нося оръжията на арнаута, предадох своите на раиса за съхранение; само единия револвер пъхнах в джоба. На въпроса как смятам да се държа, обясних, че нямам някакви специални намерения. Никой не биваше да напуска до връщането ми скривалището и трябваше да се избягва всеки висок, отекващ надалеч шум. Повече желания засега нямах.

Трябваше да изкача стръмния баир, по който се бяхме спуснали. После насочих арнаутската кранта надясно в дерето, през което се бях промъкнал с раиса към долината на куллука. Искам откровено да призная, че ми стана доста неприятно, когато видях кулата да стърчи пред мен. До горе щях да стигна, но щях ли да се върна? Може би изобщо нямаше да успея! Намерението ми беше много по-опасно, отколкото бях допуснал да си призная!

Бдителността на давудийехите май не беше прекалено голяма, защото почти стигнах съвсем горе, без да срещна някой от тях. Накрая минах под няколко огромни дъба и когато ги оставих зад себе си, се озовах почти до портата. Отстрани клечеха петима кюрди, които скочиха при появата ми. Те ме огледаха бързо, после четиримата извървяха няколко крачки насреща ми, а петият изчезна във вътрешността. В този миг всяка тревога беше изчезнала. Та нали страхът от опасността най-често е по-голям от самата опасност.

— Вие сте кюрди от племето давудийех? — попитах сухо, като скочих от коня и хвърлих на един от тях юздите.

— Да, ага — отговори той.

— Имате ли отделен предводител?

— Да, това е Ребат.

— Той къде е?

— Вътре в караулното.

— А мюлазимът?

— Гледа си кефа. Бива ли да го обезпокоим?

— Аз самият ще го сторя. Водете ме при него!

В този момент се измъкна един върлинест, мършав тип, навесен с всевъзможни оръжия, застана непосредствено пред мен и каза с тон на почтителност:

— Привет, о, юзбаши (капитан)! Аз съм Ребат, комуто тези воини тук са длъжни да се подчиняват.

— Това вече го знам. Известно ли ти е къде се намира сега Исмаел Бег, вашият шейх?

— Да. Той чака… чака…

Поколеба се да продължи по-нататък. Вероятно не му беше ясно дали трябва да ми даде необходимите сведения, или не. Ето защо довърших приказката му:

— Той чака тристата хамаванди, имаш предвид. Тук той наистина е сбъркал хесапа си, вашите съгледвачи е трябвало по-добре да внимават. Аз ви нося важна новина, много е спешна, но не мога да я изрека, преди да съм се убедил, че тук всичко е наред. Води ме при мюлазима!

— Веднага, о, юзбаши. Позволи да тръгна напред!

Минахме през портата във вътрешността на кубовидната зидария. Тя образуваше четвъртит двор, снабден околовръст с високи малко над човешки бой повредени навеси. Вдясно и вляво стояха конете. От двете страни на портата и също отсреща при страната на входа за кулата във всевъзможни пози стояха кюрдите и петимата войници. Те станаха, когато се появих. Уважението, засвидетелствано на моя мундир, ми подейства успокоително. Смеех да се надявам, че хората ще ми се подчинят.

Ребат изкачи няколко стъпала до вратата, водеща в кулата. Аз го последвах. Вдясно имаше най-напред едно стълбище с доста разрушени стъпала, по-назад — един вход, затулен със стара черга. Предната половина на лявата страна образуваше глинен под, под който се търкаляха няколко ликови въжета — за каква цел служеха, узнах по-късно. После зееше една голяма четириъгълна дупка, над която витаеше една отвратителна мараня от плесен и гнилоч. Кюрдът посочи завесата.

— Мюлазимът е там. Да дойда ли с теб при него?

— Не. Чакай вън в двора, докато излезем. Аз съм пратен да го сменя, той ще ви го каже после. Пашите на Керкук и Сюлеймания са гневни, дето не умеете да отворите устата на старата вещица. Нещата сега ще се променят! Нима толкова не можете да се оправите с една стара жена?

Дългият бабаит се сви смутено под тези думи и измънка със заекване:

— Помисли, о, юзбаши, че тя е магьоснца! Тя умее да си отмъщава ужасно за всяко оскърбление.

— Глупости!

— Да, да, умее! Ние го знаем. Повярвай ми! Та нали се вижда по хората, които идват да й изрекат молбите си. Всичко, което казва старата, се изпълнява. Вярно, за тая работа пашата нищо не бива да чуе…

Той спря уплашено по средата и сведе още по-ниско глава отпреди. Не беше трудно да отгатна защо беше прекъснал по средата на приказките си. Аз веднага се възползвах от случая да му кажа с най-строг тон:

— Какво чувам тук! Идват хора, които биват допускани до жената?

— Да, господине. Ние помолихме мюлазима и той го разреши. Надяваме се, че и ти няма да откажеш това разрешение, защото на теб също ще се полага пай от даровете, които получаваме.

В този момент отгоре прозвуча гълчащ глас:

— Кой говори толкова високо там долу? Не знаете ли, че сега ми е времето за почивка?

— Това е мюлазимът — обясни ми тихо кюрдът. — Той значи не се намира в стаята си, а горе на стълбището, където имал по-добър въздух, както казва.

— Чакай ме вън! Аз отивам горе при него.

Той се отдалечи, а аз заизкачвах бавно стъпалата. Мюлазимът, изглежда, само бе чул, че се говори. Вероятно не беше разбрал нищо, защото иначе държането му щеше да е съвсем друго. Нищо не беше по-добре за плана ми от това, което бях узнал от дългия кюрд. Чудодейната способност на Марах Дуримех съществуваше само във въображението на кюрдите, които разправяха въпросните приказки, за да приберат дарове. Моята самоувереност беше нараснала значително.

Едва изкачил няколко стъпала, чух от горе гневно да се вика:

— Кой смее да се качва там? Нали знаете, че сега искам да си имам рахатлъка!

Въпреки това аз продължих да вървя. Когато оставих сетне извивката на виещата се стълба зад себе си, видях мюлазима да лежи проснат надълго върху мръсния под с ръце под главата. Той се надигна, за да започне гневно да гърми, пролича му, ала като съгледа мен вместо някой давудийех, скочи шокиран и замря, без дума да каже. Такива очи, такова лице и такъв мустак можеше да има само един арнаут. Не беше вече млад, следователно се бе издигал от низшите чинове и сега биваше използван за цели, подобни на настоящата, които нямаха нищо общо със службата в действащата армия и с чувството за чест.

— Ще се наложи да ти наруша спокойствието — казах аз. — Нарушаването ще бъде по-дълго, отколкото си мислиш!

Сега спрях пред него и го огледах внимателно. Ако преценката ми беше вярна, работата с него нямаше да ме затрудни.

— Прощавай! — избъбра. — Аз… аз мислех, че… че е някой кюрд!

— Заблудил си се. Ето, виж кой съм!

Измъкнах документа от джоба и му го дадох. Той се нуждаеше от много време, докато свърши с четенето. После отпусна ръка и попита:

— Трябва да си замина оттук? Ти идваш на мое място? Това ми е много удобно! По-скоро бих пожелал да съм сред духове отколкото в близост с тази жена, от която те побива страх като пред скелетите на смъртта.

— Твоят кураж, види се, е безкраен — забелязах аз.

— Така говориш сега, ама след няколко дена ще бъде друго! Аз изпълних своя дълг и ловко я подпитвах, ама тя има вид на труп и е няма като гроб. Ти също няма да узнаеш нищо от нея!

Много ми се искаше да знам за какво се е отнасяло това подпитване, но една забележка или въпрос от моя страна лесно можеше да издаде пълното ми неведение. Ето защо предпочетох да си поиграя на съдия-следовател.

— Ти си допускал външни хора да говорят с нея?

Той премълча.

— И си вземал дарове за тая работа?

И сега не каза нищо.

— Говори! Чуваш, че те питам!

— Да, вършех го — призна. — Ти също ще го вършиш, макар и не още от първите дни. Ужасяващата скука ще те пипне, както на мен ми разтягаше душичката и тогава ще бъдеш радостен, когато някой път дойде промяна. Аз съм безкрайно щастлив, дето ще се отърва от тази самота и компанията на тоя ходещ труп! Ще ме доложиш ли?

— Не, аз не допускам да бъдат наказвани другари.

— Благодаря ти! Кога ще мога да си тръгна?

— Когато искаш.

— Е, в такъв случай веднага, ако е възможно!

— Преди туй обаче трябва да ми предадеш поста така, както си го приел.

— Ще го сторя начаса и с най-голямо удоволствие. Приел съм само жената. Хамаванди кюрдите, които шейхът изпрати, всъщност не ни интересуват, но аз ще ти покажа и тях.

— Как се държат те?

— Гордо и безмълвно. На тях и на ум не им идва да изпълнят искането на шейха и да му заплатят — само защото без негово знание са стъпили на територията му — свободата си с двеста пушки. С това те биха се разоръжили частично и следователно биха отслабнали спрямо давудийехите. Те са убедени, че техните хора ще дойдат да ги измъкнат. Съжалявам ги заради дупката, в която трябва да останат напъхани толкова дълго сред изпражнения и нечистотии.

— Знаеш ли също кои са?

— Толкова добре като теб. Шейхът не можеше все пак да го държи в тайна от мен. Че Ямир дойде насам под фалшиво име, беше непростима непредпазливост от негова страна. Един толкова прочут предводител винаги трябва да очаква, че ще бъде разпознат.

— Ти го кориш и все пак той лежи и на твоята съвест!

— Защо?

— Ако не бяхте разпространявали мълвата, че старата върши чудеса, то нямаше да идват толкова много хора, а също той.

— Това го правеха давудийехите за своя изгода, аз не съм ги съветвал такова нещо.

— Но си го търпял?

— Защото делът от даровете, които получавах, беше тук единственият ми приход. Ти нали самият знаеш как стои работата с нашата заплата. Ние я получаваме толкова рядко. И тъй като човек трябва да живее, той се принуждава по някакъв начин да си докарва приходи.

— Но жената, както предполагам, изобщо не знае, че е считана за лечителка и чудодейка?

— Не. За това тя не знае нищо.

— Как може да общува с хората, без да го узнава?

— Ние я оставяме с вярата, че тези хора желаят да се моли за тях. Тя има право да отива до портата при тях, но не и да говори с тях. Там слага ръцете си върху им и се моли. Това е всичко, което става. Удобно ли ще ти бъде сега да ти я покажа?

— Да. Известно ли ти е нейното истинско име?

— Не. Беше ми забранено да питам. А на теб?

— Да, аз го знам.

— Значи ти си по-дълбоко посветен от мен, ама не си пратен от каимакамина, а от пашата. Може ли да узная името от теб?

— Не. След като не го знаеш, нямам право да ти го казвам.

— Тогава ела! Тя е тук горе.

Сега се молех Марах Дуримех да не ме познае или да не ме издаде с нещо, ако това се случи. Той ме отведе едно стълбище по-високо. Тук имаше една яка, скована от талпи врата, подлостена от две напречни греди. Той ги отстрани и отвори. Откри се едно голямо, много мръсно помещение, което получаваше въздух и светлина от два тесни отвора. Тук седеше тя на една стара, скъсана черга до стената. Беше сключила ръце и явно се молеше.

Да, това беше Марах Дуримех! Беше загърната както по-рано в широка тъмна наметка, от която мършавото й лице поглеждаше като мъртвешка глава. И днес нейните дебели, белоснежни плитки висяха почти до земята, когато се изправи бавно при нашата поява.

При шума от влизането ни тя навярно беше очаквала само мюлазима. Сега освен него видя да пристъпва и втори, поради което отправи изпитателни очи към мен. Нито мигла, нито бръчка от лицето й не трепна. Погледът й идваше към мен сякаш от далечни, далечни далнини, за които познание няма, а устните й не се раздвижиха нито за сричка. Имаше вид, като че не дишаше. Впечатлението, което правеше, не беше за мъртвец, както беше казал мюлазимът, а за едно неземно, едно… няма дума за това. Аз почувствах едно дълбоко благоговение вместо ужас.

— Този юзбаши е дошъл да ме смени и да те пази вместо мен — каза мюлазимът. — Надявам се, че ще му създаваш толкова малко грижи колкото на мен!

Гласът му беше несигурен, той се страхуваше от нея.

— Неговото идване е благословено! — изговори тя бавно и с дълбок, убедителен тон, от което добре можех да заключа, че ме е познала.

— Имаш ли някакво желание? — попитах.

Тя наклони леко глава настрани и се заслуша към мен. По лицето й плъзна щастлива усмивка като на човек, до чието ухо е достигнал дълго очакваният звук. После отговори:

— Моето единствено желание е Бог. Който живее в него и неговата любов, не се нуждае от други желания.

— Ти каза истината! Той знае подходящия миг за всичко, което служи за наше благоденствие.

След тези думи аз се обърнах и излязох. Мюлазимът ме последва и подлости отново вратата. После ме поведе надолу към подземния кауш. Там каза:

— Тук долу са пъхнати камавандите. Ти не ги чуваш и виждаш, защото е дълбоко и тъмно, а те са достатъчно горди да не изговорят гласно нито дума. Само понякога се чува за миг изплакването на момчето.

— С помощта на тези въжета ли бяха спуснати? — осведомих се аз.

— Да.

— Как стоят нещата с яденето и пиенето?

— Спускаме им веднъж на ден вода в една кратуна и също хляб, който един кюрд пече от брашно и вода на открит огън. Мога ли да ти дам още някакви сведения?

— Не, тези са достатъчни. Сега знам всичко.

— Значи си готов да поемеш поста?

— Да.

— И мога да потегля?

— Веднага щом поискаш.

— В такъв случай ще те помоля да ми удостовериш всичко писмено!

— Ще ти впиша удостоверението в документа на каимакамина.

— Да, стори го! Моля те да влезеш с мен вътре!

Той бутна настрани споменатата преди малко черга, служеща за врата, и ние влязохме в малко помещение, в което нямаше нищо друго освен един стар дюшек, ползващ се очевидно денем за сядане, а нощем за спане. Шинелът беше единствената завивка. Караулно помещение на един офицер в Кюрдистан!

— Виждаш, че няма да живееш в някой палат — ухили се мюлазимът. — Аз съм радостен, дето мога да си вървя, и веднага щом напишеш необходимото, няма да чакам нито миг!

— Имаш ли мастило?

— Не. Такива скъпи неща тук няма.

Бях мушнал в джоба бележника си не защото съм очаквал да ми дотрябва, а защото не исках да го оставя във външния джоб на горната дреха. Към него имаше един молив, с който написах няколко радушно съставени реда за мюлазима. Той ги прочете, прибра хартията и ми подаде ръка.

— Това са много другарски слова, благодаря ти! Сега вече нищо не ме задържа тук!

Излязохме на двора, където той накара войниците да се строят и даде заповед да оседлаят коня му. Докато това ставаше, махна на Ребат да приближи и му обясни с висок глас, така че всички да чуят:

— Този храбър юзбаши е пратен от пашата да застъпи на мое място. Той притежава доверието и симпатиите на вашия шейх и ще бъде за вас един снизходителен повелител. Аз обаче се сбогувам с желание с това място. Аллах да ви закриля!

Тази препоръка беше последица от моите любезни редове. След няколко минути той ми подаде ръка и се отдалечи яздешком. Аз тръгнах напред-назад из двора да огледам конете и много добре видях следящите ме погледи на кюрдите. Те искаха по външността и държането ми да отгатнат какво могат да очакват от мен.

Ребат вървеше близо до мене, за да отговаря на моите подхвърлени между другото въпроси. Нещо явно го притесняваше, но не се решаваше да го разкрие, докато бе принуден от моята преднамерена любезност да каже:

— Не спомена ли за някаква вест за нас, която била много спешна, о, юзбаши?

— Да — отговорих. — Вашият шейх го изпрати по мен, но аз размислих иначе, защото вие сте необходими тук и ми е невъзможно да се лиша от вас.

— Ние трябва да тръгнем оттук?

— Да, но аз не мога да ви пусна.

— Защо трябва да тръгнем? — попита той настоятелно.

— Защото той е узнал, че вашите съгледвачи са се заблудили. Идват не само триста хамаванди кюрди. Жената на Ямир, която навярно познавате, е начело на една много по-голяма дружина. Шейхът ги очаква днес следобед.

— Я Аллах! Тогава той има твърде малко хора при себе си!

— Така мисли и той — кимнах.

— Не е ли разпратил вестители?

— Сторил го е, наистина, но дали помощта ще пристигне навреме при него, това е много любопитно.

— Той види се, е говорил и за нас?

Ребат беше огън и пламък; другите давудийехи също се скупчиха възбудени.

— Естествено, говори и за вас — отвърнах аз бавно. — Искаше да ви прати един бърз куриер, но тъй като аз и така, и така щях да яздя към вас, а при това надмощие на врага той не желаеше от нито един човек да се лишава, използва случая да натовари мен с тази мисия.

— Какво заповяда? Какво трябва да сторим? Говори бързо, говори бързо!

— Трябвало веднага да идете при него, защото не можел да остави бездеен в куллука един толкова силен отряд като вас, докато другите щели да се бият с двойно по-многочислен враг.

Тогава оня ми кресна гневно:

— Това… това е трябвало да ни предадеш, а ти ни го казваш едва сега, когато можехме да сме заминали отпреди час!

— Заминали? Какво ви хрумна! Аз не мога да пусна дори един от вас! Пашата…

— Мълчи за пашата! Какво ни влиза на нас в работата пашата, когато нашите воини ще бъдат нападнати от един превъзхождащ ги враг? Ние трябва да тръгваме!… Жената на Ямир! Тази дяволица! Не можем нито миг по-дълго да останем. Ставайте, хора, оседлавайте бързо!

Аз се възпротивих привидно, но в замяна чух само грубости и когато накрая се осмелих да измъкна сабята и да изрека една строга заповед, Ребат ми кресна отново:

— Мълчи! Мислиш, че се плашим от острието ти? Ние сме свободни, независими давудийехи, на които никой юзбаши не може нещо да заповядва! Пленниците са затворени тук на сигурно, не могат да излязат, а докато се върнем, нали си имаш твоите войници. Те са ти повече от достатъчно. С тях можеш да браниш куллука месеци наред. Значи мълчи, защото всяка дума е напразна!

Та нали тъкмо това исках! Аз продължих да се правя и по-нататък на упорит, наистина, ала никой вече не ми обръщаше внимание каквото и да си говорех. Скоро те яздеха надолу по хълма и аз си останах само с моите петима верни войници.

Какъв успех! Мюлазимът си замина с удостоверението за предаване на поста и давудийехите също бяха запрашили през девет баира. Сега оставаха само още войниците, на които личеше, че най ще им бъде добре да се скрият някъде. Те стояха при портата и гледаха с копнеж след кюрдите. Нямаше ни един сред тях, чиито духовни дарби да затруднят намерението ми. Те изглеждаха също така некадърни като дръгливите си кранти, които стояха сега сами с моята в двора. Нямаше да бъде трудно да ги обезвредя.

Най-напред отидох отново в кулата и се качих при Марах Дуримех. Отстраних зарезващите греди, отворих вратата и влязох при нея. Тя стоеше все още изправена по средата на помещението и сега протегна ръце към мен.

— Знаех, че ще дойдеш пак. Бъди благословен, ефенди! Бог те праща при мен в подходящото време, защото зная, че скоро трябваше да бъда отведена надалеч, където щях да намеря само омраза и несправедливост, а не любов и справедливост. Някога си взех с теб сбогом за цял живот, а ето че очите ми отново могат да те зърнат! Какво блаженство! Ти си мой син, мое дете, не от плътта, но от стремежа на моята и твоята душа, в духовния начин на живот, който ни води към една и съща цел нагоре. Затова нашите земни пътеки се срещат отново и затова си пратен да ме отведеш обратно при тези, в чиято любов живея още тук на земята. Аз няма да те питам откъде и как си дошъл, няма да те питам също как и накъде ще ме отведеш; ти си тук и аз ще те следвам. Ето, хвани ме за ръка!

Аз притиснах ръцете й до устните си и я изведох мълчаливо навън и после долу в двора, където заповядах на войниците да сгънат шинелите си — те отдавна вече не бяха такива — като възглавница, на която тя седна. После петимата бедни дяволи трябваше да ме последват нагоре, където бе затворена Марах Дуримех. Те имаха при себе си само щиковете. Когато сега влязоха и ме погледнаха в очакване, аз извадих револвера, насочих дулото към тях, изнесох се вън пред вратата и им обясних:

— Сега затварям вратата и си тръгвам с пленниците. Дръжте се до довечера спокойно, после можете да започнете разединяването на отделните талпи, което е лесно възможно с помощта на остриетата ви. След като успеете, можете да правите каквото искате!

Никой от тях не се помръдна. Моето поведение им беше непонятно. Аз бутнах вратата, без да ми бъде попречено, сложих напреко гредите и слязох отново по двете стълбища. Долу лежаха въжетата. За да е по-лесно изкатерването бяха снабдени с възли, а на края си имаха здрави клупове.

— Ямир! — викнах надолу. — Отговори! Чуваш ли ме?

Долу остана тихо. Тогава продължих:

— Твоята жена дойде с нас. От нея знам, че си чувал, за мен. Казвам се Кара бен Немзи и побързах да дойда да ви освободя. Разкарах мюлазима и давудийехите с хитрост и сега ви спускам въжето. Вържете най-напред за него здраво момчето, че да го изтегля!

— Не — извика тогава един глас. — Преди да ти го поверя, трябва първо аз да те видя. Аз самият идвам. Дръж здраво!

Спуснах въжето и увих горния край около един издаден камък от рамката на вратата. След няколко мига пред мен стоеше един кюрд, в който веднага си личеше изтъкнатият воин. Той ме погледна изпитателно.

— Ти си се нарекъл Шевин, но си самият Ямир? — попитах, издържайки погледа му.

— Да — отговори той. — А ти претендираш да си Кара бен Немзи? Докажи го!

— Как мога да го докажа? Огледай се! Ще установиш, че всички пазачи са се махнали.

— Знам, че Кара бен Немзи има на шията си белег от дълбока рана с нож. Покажи ми го!

Извъртях се така, че да го види.

— Ти си наистина! Хамдулиллах! И казваш, че моята жена била също тук?

— Да.

— Знаех си аз, че ще дойде! Къде е тя?

— Засега в едно скривалище тук наблизо.

— Как и къде я срещна, защо си сам тук и…

— Моля те сега да не питаш — прекъснах го аз. — Това, което искаш да узнаеш, трябва да разкажа и на другите и не ми се ще да го правя два пъти. По-добре нека побързаме да изчезнем оттук. Ето, вземи въжето, да помогнем и на останалите!

Няколко изговорени надолу думи бяха достатъчни да уведомят хората му, че той се е убедил в истинността на моите думи. Пратиха първо Худир, а после се изкачиха и те. Външният им вид беше лош. Бяха страдали повече от нечистотията и зловонията отколкото от глад и жажда.

Сега бяха изречени куп въпроси, на които трябваше да отговоря. Аз ги помолих да потърпят с това и сега преди всичко друго да напуснат с мен куллука. Те не знаеха нищо за Марах Дуримех и когато излязоха на двора, бяха изненадани при вида на старицата.

— Коя е тази жена? — попита ме Ямир.

— Също пленница — отвърнах. — Нейната родина е областта при Горни Заб.

— Да не би Лизан, Раола, Шурд и другите намиращи се в онази посока там селища?

— Да.

Тогава той пристъпи към нея, коленичи и помоли:

— Ти не си никоя друга, освен Марах Дуримех, любимката на Небето и ангелът на всички хора. Благослови ме!

Тя като че се пробуди от дълбок унес. Една прекрасна, неземна усмивка премина по лицето й, после сложи ръце на главата му.

— Който желае Божията благословия, той вече е благословен чрез това желание. Господ да бъде с теб нине и вовеки, нека крилете на неговите пратеници те пазят отвред и пътеката ти никога да не приближава провалата на тези, които се противят на Бога. Това ти пожелава Марах Дуримех!

Колениченето на гордия мъж беше станало така естествено и от само себе си и думите на старицата прозвучаха така тържествено и грабващо, че сцената ми оказа дълбоко въздействие. Имах чувството, че тази благословия се бе спуснала от един друг свят.

В близост до вратата бяха облегнати пушките на войниците. Кюрдите си ги присвоиха. Но да посегнат и на старите, преуморени кранти, нямаха желание. Те си останаха следователно неоспорвано притежание на падишаха. Ние вдигнахме Марах Дуримех на моя кон, който бе поведен грижливо от двама хамаванди, и се заспускахме по хълма. На идване аз се бях надявал, че делото ми ще успее, но че ще може да стане толкова бързо и толкова лесно, наистина не си го бях мислил.

Долу свихме в гората и после в късото дере. Тъй като исках да спестя на Марах Дуримех трудното изкачване по баира, спрях на мястото, където се намираше гъсто обраслият някогашен отток на езерото. Там я свалихме от коня. Аз исках да се насладя на гледката на една голяма, радостна изненада и ето защо помолих моите придружители да чакат на това място, докато дойда да ги взема. После се запровирах между скалите и през папратите към нашето скривалище.

Когато видях пред себе си откритото пространство, ме напуши сърдечен смях. Каква шетня и движение имаше само тук! Всички, като изключим капитана, който бе вързан за едно дърво, мъкнеха с пот по лицата камъни, за да ги нареждат един до и върху друг по плана на хаджията. Беше очертан един такъв огромен четириъгълник, сякаш в него трябваше да бъде напъхано цяло кюрдско племе. Характеристиката „с пот на лицата“ трябва да се приеме съвсем буквално. Най-развеселяващо въздействаше дълбоката тишина и мълчание, при които се трепеха хората. Дори Халеф не изричаше нито дума; той се разпореждаше с жестове, които бяха, наистина, повече от изразителни. Скачаше от едно място на друго и влагаше толкова въодушевление в работата, сякаш от това зависеше спасението на душата му. Ето, че чу смеха ми, и се обърна. Като ме съгледа, пусна големия камък, който тъкмо се канеше да замъкне на мястото на неговото предназначение, и ми викна:

— Ти си отново тук, сихди? Смееш се, и то така високо? Не ни ли заповяда да се държим тихо?

— Вече можете да говорите високо, да, дори да викате — отвърнах. — Аз съм убеден, че давудийехите няма да ви чуят.

— Да кажем тогава хвала и слава на Аллах! При толкоз тежка работа да не бива да обелиш дума е прекалено много да се иска все пак от човек, който не е ням. Виж творението ми! Не се ли прехласваш? Не е ли всеки отделен камък свидетел на моите духовни дарования, на моя разсъдък в цялата негова широта? Може ли дълготата на твоя нявга да изобрети такъв ми ти един строеж? Моля те, отговори ми на въпроса!

— Мда-а, аз едвам сега те опознавам в цялото ти величие, драги Халеф. Ти непременно е трябвало да станеш майстор дюлгерин!

— Благодаря ти! Като шейх на хаддедихните се чувствам по-добре. Мъкненето на тежки камъни нарушава ритъма на сърцето и безпокои убеждението за добро здравословно състояние. Достатъчно е, че признаваш всичките ми различни дарби. Ами как стоят нещата при теб? Ти се канеше да вървиш към куллука. Беше ли горе?

— Да.

— И вече си долу? Ония не са искали, види се, да те приемат като капитан. Ти искаш всичко сам да правиш. Ако ме беше взел със себе си, моите думи и камшикът ми щяха да ти създадат почитание. Ама така ти ни развали възможността за успех!

— Не съвсем!

— Тъй ли? Не съвсем? Значи тя все още е налице?

— Да.

— Може ли и аз да се включа?

— Естествено.

— Хубаво! Какво трябва да свърша?

— Най-напред да идеш с няколко мъже до мястото, от което сега влязох, и с помощта на ножовете да отстраните гъсталака, та да се освободи входът. Но веднага! Спешно е!

— Добре. Елате, храбри мъже на хамавандите! Оставете засега камъните да си лежат, трябва да се направи път, по който да вкараме пленените давудийехи в кауша!

Той подкара усърдно хамавандите пред себе си. Те му се подчиниха и само Адзи остана, за да ме попита угрижено:

— Ефенди, можа ли нещо да узнаеш за брат ми Шевин и неговото момче Худир?

— Мъж на име Шевин хората там горе не познават — отговорих.

— Значи людете, които търсим, не се намират в кулата! Ние трябва да продължим издирването.

— Как може човек да има успех при издирването на хора, за които не е научил истината?

— Не е научил истината? Какво искаш да речеш с тези думи?

— Брат ти наистина ли се казва Шевин?

— Не.

— Той наистина ли ти е брат?

— Не.

— И твоето име е Адзи?

— Да.

— В такъв случай съжалявам, не мога да ти помогна. Пленници имаше в куллука, вярно, но това не са хората, които търсиш. Това беше един прочут кюрдски герой със своя малък син и неколцина воини.

— Аллах! Известно ли ти е името му? — попита тя бързо и с голямо напрежение.

— То е Ямир.

— Ямир… Ямир! Той е бил в куллука? Значи сега вече не е? Къде е сега? Кажи ми бързо!

— Потърси го сама! Щом имаш толкова малко доверие в Кара бен Немзи, че да искаш неговата помощ, наистина, но да криеш от него истинското си положение и име, то не бива да се учудваш, ако той отдръпне ръка от теб. За толкова слаби ли считаш очите ми, че да не мога да отлича жената? Ще те помоля отсега нататък да правиш каквото ти харесва, но аз повече нямам никаква работа с Шевин!

Аз я оставих в нейната обърканост и отидох при Ингджа, която стоеше с Мада на при усърдно работещите мъже и ги наблюдаваше.

— Имам една молба — казах й. — Мога ли да се надявам, че ще я изпълниш?

— С удоволствие, ефенди, стига да съм в състояние! — отговори тя.

— В състояние си. Промуши се покрай тези мъже и помежду скалите. Отвън те очаква една радостна изненада.

Сега закрачих към намиращото се зад камъни и храсти място, където бях оставил дрехите си, и отново се преоблякох. Още не бях съвсем готов и чух високо радостно ликуване — мигът на срещата беше настъпил. Не побързах, защото на сърцето принадлежи първото, висше право. Но само след късо време Халеф довтаса с такъв гръм и трясък в храстите, че едва не ме събори, и закрещя, силно зачервен от възбуда:

— Мискин, ей това си ти, сихди! Такъв шамар не съм очаквал от теб!

— Какъв шамар?

— Без думица да кажеш, ми измъкна цялата слава изпод носа!

— Нима я имаше вече под носа?

— Да! Или куллукът не се намираше под носа ми също както под твоя? Налагаше ли се да освобождаваш тези хора, без да ме вземеш със себе си?

— Униформата добре ли ти беше?

— Не. Но това все пак не е причина да извършиш делото в мое отсъствие. Ти трябваше непременно да дойдеш да ме вземеш!

— И да не използвам възможността? Тогава клетите хора можеха до смъртта си да останат в кулата. Халеф, ама що за… мискин си!

— Аз?

— Да. Ти нарече така мен, но самият си такъв. Който заради осъдително самохвалство иска да остави в несрета ближните си, които могат да бъдат спасени веднага, но на него му изнася да им помогне по-късно, той е един себичен човек, един… мискин! Тъй, сега знаеш кой заслужава тази характеристика, ти или аз!

Оставих го да стърчи на мястото си и се отдалечих. Та нали знаех, че много скоро ще бъде пак радушно разположен към мен.

Когато излязох от „гардеробната“ си, Ингджа се завтече със сияещи очи към мен и ми стисна ръката:

— Това беше една голяма, една безкрайна радост, ефенди! Чрез твоята доброта аз първа имах възможността да поздравя Марах Дуримех и другите спасени. Благодаря ти!

Мадана, прелестната Магданозка, беше също тук. Нейното запленение беше толкова голямо, че не бе в състояние да го овладее. Тя поиска разрешение да ме прегърне и понеже магданозът е една много полезна подправка, аз й позволих.

После към мен се втурна устремно Адзи, която няма да окачествявам вече с мъжкото „той“ и ми направи признание:

— Ефенди, аз постъпих много несправедливо спрямо теб! Съзнавам, че държането ми трябва да те е оскърбило. Ти ми желаеше доброто и рискува всичко, за да спасиш моя мъж и детето ми. Благодаря ти от все сърце, като те моля за прошка!

Казах й, че не съм се почувствал оскърбен и че урокът, който преди малко отправих към нея, трябва да бъде приет в съвсем друг смисъл. Всички се заблъскаха към мен. Аз тръгнах, така да се каже, от ръка на ръка. Хората искаха да знаят как съм подхванал нещата, та за толкова кратко време съм постигнал успех. Разказах им с пестеливи думи. Отделните детайли от събитията се бяха съчетали толкова благоприятно, че бе необходимо само едно протягане на ръка, за да се оберат плодовете. С това те обаче не искаха да се съгласят. Ямир призна грешката, която аз бях поправил, и ме увери в своето непреходно приятелство и благодарност. Най-речовит беше Халеф. Той беше дошъл след мен, чул доклада ми и сега се възползва от първата пауза да викне с надалеч отекващ глас:

— Чуйте, вие непобедими мъже и вие прелестни жени, какво имам да ви известя! Лъвът на враждата излезе с гладен рев и завлече голяма плячка в своето леговище. Голям плач се надигна по планините и силни жалби в долините на Кюрдистан, защото хората диреха изчезналите, без да могат да ги открият. Потеглиха да ги намерят, ала неколцина не тръгнаха по правия път, пък други лежаха в близост до бърлогата на лъва, без да могат да добият достъп. Тогаз дойдоха двамина мъже, които не се побояват пред никой лъв, пред никоя пантера, изобщо пред никое животно и също пред никой човек, а именно несравнимите Кара бен Немзи ефенди и несломимият хаджи Халеф Омар, който е върховен шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар. Тези двама герои чуха прегрешенията, които този Лъв на враждата беше извършил, и се приготвиха да го накажат и му изтръгнат плячката. Кара бен Немзи тръгна, съпроводен от напътствията на своя хаджи Халеф, към бърлогата на лъва, обърна го с хитрост в бяг и измъкна жертвите от вътрешността на леговището. А хаджи Халеф Омар, на чиито вдъхновения се дължеше този голям успех, строеше един мощен каменен затвор, който още не е напълно готов и стои празен, наистина, но въпреки това представлява един великолепен паметник на велики дела! Хвала на двамата мъже, които извършиха всичко това! Тяхната слава ще прелети през всички страни и още внуците на вашите праправнуци ще се прехласват с благоговейно удивление, когато пребивават тук, на дуварите, свидетелстващи за моята необозрима изобретателска дарба и прилежната работа на вашите ръце! Аз казах и сега давудийех кюрдите са уредени!

След като бе дал по този начин воля на сърцето си, той се обърна и закрачи към гората с гордата стойка на испански гранд.

Сега трябваше да бъдат удовлетворени потребностите на мига. Не беше добре да оставаме дълго още тук, толкова повече че Ямир трябваше да опита да стигне час по-скоро до „Мястото на гущерите“, където го чакаха неговите триста хамаванди. Раисът на Шурд вече не бе задържан от нищо и ме помоли да придружа него и Марах Дуримех до родния им край. С какво удоволствие щях да го сторя, но засега трябваше да откажа. Дадох обаче дума в края на нашето персийско пътешествие, което по всяка вероятност щеше да ни доведе пак в Кюрдистан, да го навестим. Сега възнамерявахме да изминем част от обратния път заедно с хамавандите и вечерта да потърсим някое сигурно място за бивакуване, за да отложим раздялата до заранта.

Капитанът беше развързан и можеше отново да облече мундира си. При това не каза нито дума — може би отчасти от гняв и отчасти от срам. Когато му върнах после оръжията, аз го посъветвах:

— Сега ти опозна „разбойника“. Само че не го разказвай на никого, защото ще бъдеш осмян. Мисля, че ще яздиш към куллука. Изкачи там в кулата две стълбища, отвори вратата и пусни заключените войници, та да се запознаят с истинския собственик на твоя мундир! Това ще бъде единственото геройство, за което после ще можеш да докладваш. А ако дръзнеш днес да се върнеш тук, ще получиш куршум. Сега свърших с теб. Дано Аллах даде на главата ти това, което досега май напълно й е липсвало!

Въпреки оскърблението той не изрече дума. Когато потегли, аз го наблюдавах и видях, че действително насочи коня си към куллука. Сетне потеглихме и ние. Раисът беше довел за Марах Дуримех едно муле с плавен ход. Не всички хамаванди можеха да яздят, понеже нямаха достатъчно коне. Те възнамеряваха по-късно да си присвоят животните на дванайсетимата давудийехски съгледвачи, които бяха минали край нас и вероятно бяха заловени. Когато попитах сега какво ще става между двете племена, Амир рече, че тъй като не била пролята кръв, в крайна сметка двете страни ще си поемат мирно към дома. Вярно, той съжаляваше, че напразно е предприел тази езда за изцелението на момчето си.

И тогава майката се сети за лечебното средство, за което й бях говорил. Аз съобщих на двамата по какъв начин да смесят и приложат билките сукатан, дабахх и курат и предписанието даде желания резултат. Който отиде по онези краища и поразпита, ще узнае в какъв як момък се е превърнало момчето Худир.

За Ямир, неговия баща, трябва със съжаление да отбележа, че благословията на Марах Дуримех се оказа напразна. Неговата съдба е всеизвестна и ето защо искам само накратко да спомена, че посред изпълненото си със слава поприще — думата слава се има предвид в кюрдския смисъл — той беше вероломно убит в шатрата на персийския принц Силл и Султан, а после неговата жена застана начело на хамаванди кюрдите и отмъсти за него. Но на тези неща тук не им е мястото.

Ние яздихме донякъде по същия път, но който бяхме дошли, взехме си сбогом после с Ямир и хората му и се насочихме на север. Малко преди свечеряване се установихме на бивак на една разположена нависоко горска поляна.

Вечерта и почти цялата нощ бяха посветени на разговора с Марах Дуримех. Тя ми позволи да надникна в нейното сърце и живота й по-дълбоко отколкото по-рано. Издигна ме със себе си високо нагоре до зъберите на своята вяра; насочи очите ми още по-високо нагоре до целта на своя душевен стремеж. Това бяха важни, да, това бяха свещени часове, които никога през живота си няма да забравя. Само едно нещо премълча, а аз бих дал мило и драго да науча. Защо я бяха арестували и отвели в куллука? Защо трябваше сега да бъде откарана още по-нататък, „в една далечина, където има смърт и не живот“? Аз не исках да й се натрапвам и затова не питах направо, но колкото пъти намекнех желанието си, макар и отдалеч, тя ме прекъсваше по начин, който ясно ми казваше, че за това не иска да говори. Но накрая, когато бе станало толкова късно, че звездите започнаха да избледняват, тя посочи нагоре.

— Така както изчезват те там горе, ще изчезне и нашият живот, ала само за да възлезе в Отвъдното. Аз скоро ще се спомина, но не още сега, защото преди да се разделя с битието, трябва да съм постигнала целта на моето съществуване. Ти ще я опознаеш, когато дойдеш отново при мен. Днес не си вземам с теб сбогом за цял живот както навремето, защото ти трябва и ще се върнеш при мен, защото ти си мой син, мой ученик, който ме разбира и после ще ме видиш да умирам. Аз много добре знам какво жадуваш да научиш, но трябва да се помириш, че няма да чуеш нищо по този въпрос, защото не е в твой интерес да го узнаеш още сега. Но после, когато си отново при мен, ще ти стане ясно онова, което днес остава скрито за теб… А сега още едно! Аз вече ти подарих веднъж един талисман. Той съдържаше чисто земно благо. Днес бих желала да ти дам пак един такъв закрилящ спомен, но от друго естество и още по-полезен от първия. Ти тръгваш към Персия, отиваш към опасност. Дай ми бележника си. Искам да ти запиша в него няколко реда. Когато изпаднеш в беда, покажи ги на твоите гнетители! Словата ще ти помогнат, защото съдържат тайната на моя живот и дело… А сега ти казвам „лека нощ“! Умората настъпи и аз трябва да й се подчинявам, додето още странствам в този свят, ала отвъдният не познава нито умора, нито сън!…

Сбогуването ни беше кратко.

Слънцето вече стоеше високо, когато се сбогувахме. Сетне те потеглиха на север. Нашата посока беше противоположната — опасна и трудна, защото трябваше да избираме усамотени местности, за да не налетим на давудийехите. Въпреки всичко стигнахме благополучно целта си.