Намирах се в особено настроение, когато Устад ме поведе нагоре към предназначеното за мен жилище. Не беше напрегнатост, още по-малко — любопитство. Имах чувството, че сега ще се осъществи един отдавна живеещ в мен, но не напълно осъзнат копнеж, сякаш ми предстои някакво щастие, за което отдавна, но без мое знание, съм бил подготвян. И защо бях толкова сериозен, като че на всяко от изкачваните стъпала бе застанала по една фигура от отминали дни с предупредително вдигната ръка?

Когато стигнахме пред жилището на Устад, видях второ стълбище. При извивката бе поставена запалена свещ. Той посочи нагоре и каза:

— Ти ще живееш там, над мен. И все пак толкова ниско, толкова ниско, както аз днес вече не бих желал да живея!

Погледнах го въпросително. Тогава той сложи ръка на рамото ми и продължи:

— Ефенди, страхуваш ли се от привидения?

— Не — отговорих.

— Или от гробове?

— Не.

— Качи се тогава и се огледай! За кратко време ще те оставя сам, но после ще дойда горе и аз. Може би е по-добре да кажа „долу“, защото, скъпи ми приятелю, ти ще живееш при трупове. Ти си първият и определено последният, значи единственият, който ще пристъпи в онази гробница, построена от мен за покойника от изминалите дни на моя живот. Говоря с мрачни думи, ала тъкмо този мрак ще се превърне за теб в светлина! Това е моето сърдечно желание!

Той отвори жилището си, кимна ми с меланхолична усмивка и изчезна зад вратата. Аз продължих.

Докато го вършех, прехвърлих през ума си всичко, което бях чул от неговата уста. Колко дълбока, с каква значимост бе изпълнена всяка негова дума! От каква висота поглеждаше всяка мисъл на този мъж надолу към повърхността на обикновените хора! „Приятел“ ме бе нарекъл. Както всичко бе толкова необичайно, така и тази дума не биваше да приемам в общоприетата форма на общуване. Той без съмнение я бе имал предвид не в празното, а в смисловото й значение. Аз можех да бъда убеден, че трябва да търся и намеря нейното съдържание също в себе си.

Второто стълбище се изкачваше във вътрешността на скалата, на която се облягаше най-горният етаж на Високата къща. Видях само една врата. Тя стоеше отворена. Навън струеше мека светлина. Влязох. Каква изненада предлагаше тази „гробница“!

Та това си бе направо кабинет на европейски учен! Създаваше се впечатление, че той току-що бе напуснал помещението, но всеки момент ще се върне.

Географ ли беше? Етнолог? Подът бе покрит с кожи на диви животни ведно с препарираните глави, лапи и копита. По стените висяха бойните оръжия на различни народи и също всякакви мирни, но интересни предмети от бита. До много удобен персийски диван стоеше индийска седефена маса, а по нея лежаха разгърнати книги, които сякаш някой само преди малко бе чел. Пристъпих да погледна. Един отворен Нов завет!

С мастило бе подчертан стихът: „Бог е Дух и които се молят на Него, трябва да се молят с дух и истина!“ До него ръкопис, но не на отделни листи, а подвързан. На мястото на автора бе изписано изречението: „Моите мисли не са вашите мисли и моите пътища не са вашите пътища. Така говори Господ!“

Върху писалището гореше лампа, чиято светлина бе омекотена от зелен абажур. Той беше от коприна, извезана от женска ръка. Арабски писмена, но добре познати думи: „Любовта никога не стихва“. Когато повдигнах абажура, за да прочета тази правдива сентенция, видях, че това бе една от така наречените астрални лампи. Астрален! Думата по особен начин събуди у мен спомен от момчешките години. Бях чел в някаква стара книга, че има астрални духове, които живеят в непознати за нас звезди. Моята детска фантазия доста се постара да придаде фигура и цвят на тези духове, при което естествено се стигна до най-причудливи резултати. Тогава чух, че ректорът получил за кабинета си една астрална лампа като подарък за рождения си ден. Отидох на мига при него и го помолих да ми позволи една екскурзия из тази територия на духовете. Не е трудно да си представи човек колко бях разочарован, когато при много подробно предприетата окултна инспекция не се изпълни ни едно-едничко от моите изключително напрегнати очаквания! Хер ректорът видя моята печал и попита за причината. Аз я споделих искрено с него. Тогава той се засмя и каза: „Скъпо мое момче, истинската астрална светлина се носи сияйно от звезда на звезда по цялото небесно пространство, за да освети целия свят с Божия дух. А името на тази малка земна лампа е откраднато от небето, та да може тенекеджията да превърне Божието великолепие в един добър, доходоносен гешефт за себе си и своите себеподобни.“ После се сети, че моята схватливост не е на неговото ниво, и продължи: „Ако и за в бъдеще държиш очите си все така отворени, ще проумееш това, което ти казах. Този тенекеджия не е единственият човек, когото Господ Бог спокойно понася. Има и други пансионери, гощаващи се от добре отрупаната небесна трапеза, макар чисто и просто да са си узурпирали това право.

В Божествената астрална светлина се явяват само извисени духове. А на светлината на тази лампа се греят най-вече нищожни духчета, които си въобразяват при маслото на дивата и култивирана рапица, че от своята маса могат да се доберат до същината на целия всемир. А пък седне ли някога край тази маса някой по-значителен мъж, хиляди дребосъци стоят нащрек, за да му угасят дори нея!“

Аз и последното разбрах колкото предишното, ала впоследствие животът ме научи как трябва да схващам думите на стария, сведущ ректор. И както стоях сега тук, във Високата къща, пред лампата на Устад, струваше ми се, че долавям край себе си една голяма шетня на все дребни духчета и стотици гласове да ми нашепват злорадо в ушите: „Ето я на, дето му я изгасихме. Ние търпим привидения, но не дух!“

Аз я взех от масата, за да разгледам двете съседни помещения отляво и дясно на тази стая. Едното беше предназначено за спане. Леглото бе застлано с бял ленен чаршаф. На пипане създаваше впечатление за европейски. По стените нямаше никаква украса освен една картина в примитивна рамка и много скромна големина. Висеше точно срещу прозореца.

Вдигнах лампата да я разгледам и видях, че бе изпълнена с много любов скица с перо, изобразяваща малка селска църквичка, кацнала върху планински хълм. Тук явно се касаеше не за творение на фантазията. Малкият Божи дом без всяко съмнение бе възпроизведен от действителността. Под картината бяха изписани няколко реда. Прочетох:

„Църквичке моя, църквичке малка,

благочест като теб да съм нека!

Висотата твоя дано стигна

и смиреността ти да постигна.

Църквичке моя, църквичке малка,

като теб да бъда ми се иска!“

Кой го беше написал? И за кого бе написано? Ако съчинителят беше поет, то е бил далеч от мисълта да се хвали със своя дух. Къде може да има човек, който да не се чувства дребен пред един посветен на Бога дом! Дори най-великият от поетите знае, че трябва да се откаже от парадиращата рама, ако иска да встъпи в духа на църквата. Истински великият тук трябва да бъде най-скромен.

Помещението, в което сега влязох, беше библиотеката. Нейното наличие не можеше да ме изненада, Пекала ми беше говорила за книгите на Устад, макар да не допусках, че има право тук горе да шета и се разпорежда. По четирите стени имаше високи стелажи, запълнени с книги, карти и добре вързани пакети. Последните бяха подредени по години и месеци, а надписите им подсказаха, че съдържат писма. По пода имаше няколко отворени сандъка, пълни до ръба с писма или вестници. По средата на стаята стоеше необичайно голяма маса. Беше покрита с книги, карти и документи и предлагаше голямо удобство за един умствено работещ мъж, който обича да има много място.

Прозорците на цялото жилище бяха високи и широки, за да пропускат възможно повече светлина. От средното помещение, в което първо бях влязъл, една врата водеше вън на открито. Отворих я да се огледам. Как радостно се изненадах, когато видях, че се намирам на плосък покрив, под който много вероятно бе разположено жилището на Устад. Тук горе нямаше нищо друго, освен описаните три стаи. Бяха изградени далеч назад от предния фронт на къщата, отваряйки по този начин тази красива площадка, която ми предлагаше свободен изглед на север, изток и юг, докато от западната страна минаваше пътят нагоре за звънарницата.

Една от моите особености е да работя по възможност на открито, дори вечер и през нощта. Мога да кажа, че най-щастливото, духовно преживяно и плодотворно време съм прекарал по равните покриви на Ориента. Който е съзерцавал нощем под искрящото звездно небе от покривите на Сиут възвишенията на Стабл Антар, от Йерусалим — Мар Елиас, от Тиберия — Генисарет, от прекрасната Брумана на Ливан — светлините и пристанището на Бейрут, тези часове ще му останат в паметта за цял живот. И сега и тук, от Високата къща, неописуемо красивата гледка на ориенталската нощ, която не крачи както западната само от вечерта до утрото, а странства от рай към рай! Чух някакъв шум. Обърнах се и видях влезлия Устад. Той забеляза, че съм на площадката, и излезе. Бях се облегнал на перилата. Той не каза нищо. С опрени на камъка ръце се загледа безмълвно надолу към езерото. Чувах лекото му дишане. След малко се полуизвърна към мен и посочвайки надолу, заговори:

В молитвената вдълбоченост размишлява езерото сега

какво ли със слънцето да говори и чуе за Господа.

А пък то поглежда на неговото сърце чак в дълбината.

Как ли тоз поглед пристигна грейнал така от далнината?

И видя тогава по своята гладка и бистра вода

на цялото, цяло велелепно небе да почива лика.

Също на мен изпрати слънчевия поглед и светлина в сърцето

като поема хвалебствена и благодарствена.

Колко странно! Току-що се бяха появили и у мен подобни мисли! Но аз не казах нищо. Не можех да намеря дума, достойна да бъде изговорена сега. Това стихотворение беше възникнало в него в настоящия миг. А че той го беше формулирал веднага гласно, за мен бе напълно разбираемо. Всеки поет обикновено го прави. Той отново се извърна и след кратка пауза каза, изхождайки от последните си думи:

— Та нали днес бе ден на възхвала и благодарност. За мен той още не е отминал; отгласът му все още продължава в мен. Ти беше близо до физическата смърт, но възкръсна преди нея. Ето защо се отправихме към дома Господен.

— Позволи ми тогава да благодаря, че и ти сега си отново жив — казах.

— Аз? — попита той бързо.

— Да. Аз бях близо до смъртта, но ти си умирал.

— Кой ти го каза? Кой ти го каза?

— Пекала. Не биваше ли?

— Тя знае, че пред теб не искам да имам тайни. Но те е осведомила погрешно.

— Не си ли й казал, че си имал своя смъртен ден? Не говори ли преди малко и на мен за своята гробница?

— Действително. Но съм разбран погрешно от вас двамата. Моята гробница не е моят гроб. Само онова, което е отмряло в мен, лежи тук погребано. Моят смъртен ден беше, когато то умря.

— Тогава от все сърце желая да имаш право! Ако е вече толкова тъжно да почувстваш как в теб умира нещо мило, то трябва да е направо ужасно телесно да си жив, но като духовно завършена личност да се знаеш вече умрял и погребан!

Той дълго ме гледа в лицето. После прекара ръка по челото, сякаш искаше да отстрани нещо оттам, и заговори:

— Наистина не мога да си представя нещо по-страшно от това, което току-що каза. Но въпреки всичко умряло в мен, аз и до днес съм напълно жив по отношение на онова, което ти нарече моя духовна личност.

— Да дава Бог!

Тонът, който неволно придадох на тези три думи, накара Устад отново да обърне лице към мен. Изразът му бе леко учуден. Сетне попита:

— Смяташ ли изобщо възможна смъртта на една завършена, може би значителна или дори велика личност?

— Да.

— От какво би умряла?

— От внезапно, привидно добре обосновано решение. Или също от самообвиняващо, бавно залиняване. В двата случая е налице самоубийство, при положение че духът преди туй е бил здрав.

— Ефенди, знаеш ли колко твърдо говориш?

— Ние говорим за духа. Ето защо нека духът не говори на духа. А духът е твърд, може би по-твърд от всичко, което ние обикновено наричаме твърдо. Ти искаше да чуеш мнението ми за смъртта. Това не са сърдечни работи. Попиташ ли сърцето ми, то ще говори, и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Той сключи ръце, вдигна очи нагоре и каза:

— Самоубиец ли да съм бил?! Ходех, моля те, опази ме от това!

— Ходех е всемогъщ, но дори на неговото всемогъщество не е възможно да предпази нещо, което вече се е случило.

— В такъв случай искам да се изпитам. Искам да знам какво съм извършил и дали пък е било възможно и е трябвало по друг начин да постъпя.

— Смяташ ли се за безпристрастен съдия над самия себе си?

— Не. Но ти ще ме съдиш.

— Аз? Това е невъзможно, защото те обичам.

— Тогава нека обединим сили. Ще се контролираме един друг, та присъдата да бъде справедлива. Аз искам в началото да бъда трети, свидетелят, който ще разкаже на теб и мен съобразно пълната истина как стана така, че ръката на смъртта посегна към моя вътрешен мир. Заявявам искрено, че те доведох тук горе, за да ти удостоверя една любов. Но може би ти си този, който ще я прояви. Мислех, че трябва да те спасявам не само от една, а и от друга смърт. Сега се питам дали задачата не е възложена обратно. Ти на мен да покажеш, че един мъртвец не може да предварди един жив от смъртта.

В този миг разговорът ни бе прекъснат. Чухме от площадката долу да се разнасят гласове и през портата да преминават камили с бавни влачещи стъпки. Двама мъже разговаряха. Единият беше Тифл, другият — непознат. После се включи и Педехр. Той явно зададе няколко въпроса, които не разбрахме. Сетне чухме ясно да казва:

— Слезте и бъдете добре дошли! Аз ще доложа желанието ви на нашия Устад.

Тогава този се наведе над перилата и викна надолу:

— С кого говориш, Педехр?

— С ага Сибил и неговия внук от Исфахан — отвърна запитаният. — Той е срещнал кръвния отмъстител и носи важна вест.

— Нека бъде наш гост. Веднага слизам.

След това ми се извини с няколко думи, че трябва за малко да се отдалечи, и поиска да тръгне.

— Позволи само миг — казах аз. — Кой е пристигналият?

— Един търговец от Исфахан, който върти оттам значителна търговия към вътрешността на страната. Той снабдява много от свободните племена с всичко, което им е необходимо, и е главният изкупчик също на нашите произведения. Хората му са почти винаги на път със стока. Но при разплащане на сметките той има навика лично да отива.

След тази информация ме напусна. Беше приел, че се осведомявам само защото бе казано, че има вест за Мултасим. Но аз имах и втора причина. Моят домакин в Багдад — според израза на Халеф „раншният бинбаши и сегашен миралай“ Дозорца — ми беше назовал, както си спомняте^[1], имената на някогашното си семейство. Същевременно бе казал, че неговият тъст се нарича мирза Сибил или ага Сибил и бил персийски търговец. Сега бе пристигнал един такъв от Исфахан. Аз естествено веднага помислих за „мъртъвците“, които моят клет домакин толкова дълго бе жалил. Бях далеч от мисълта веднага да приема нещо определено, но този ага Сибил имаше внук със себе си, не син, а внук, и това обстоятелство породи у мен мисълта, че в тази странна Висока къща може да се случи и трети вид възкресение, а именно завръщане от Страната на мнимите мъртъвци. Ето защо ми се искаше възможно по-скоро да поговоря лично с този търговец.

Но сега времето ми бе предопределено за Устад, за чието минало очаквах разказ, който щеше да се окаже за мен толкова важен, че в този миг изобщо не можех да си имам понятие. Ние, късогледите, незнаещи хора, дето се движим по изцяло погрешни, антропософски пътища, сме напълно слепи и глухи за голямата истина, че единият трябва да се разпознава в другия. Човечеството до такава степен се изявява в отделния индивид, че не само физическите и духовни черти, но също начинът на живот на личности, които при повърхностен оглед ни се струват много различни, по абсолютна потребност притежават голяма вътрешна прилика, та дори еднаквост, чрез която човешкото познания щеше безусловно да се превърне в себепознание, ако не притежавахме фаталната особеност да се оглеждаме повече за зли отколкото за добри хора и да поставяме взаимовръзката с човечеството само в служба на собствената ни изгода. Както кръвообращението се извършва по един и същ начин в милиони тела, така и духът пулсира в тези милиони по същите артерии. И ако тези артерии бяха разположени видимо за нашите очи, то много добре щяхме да забележим, че сред хилядите лежащи на сециращата маса духове няма ни един, който както анатомично, така и по отношение своя витализъм, и това, което преди малко нарекох „начин на живот“, да се отличава по такъв начин от другите, че на професора вече да не е възможно да демонстрира само по него с цялата му обстоятелственост защо всички останали имат сега еднаква съдба с него.

Кой сега има още желание да следва дръзката и може би силно заболяла езикова практика и прави разлика между духове? Докато един човек чрез мъчително и скучно събиране дори при осем-десетгодишен живот не съумява да получи сумата, друг още на двайсет години я намира с едно бързо умножение. Но всяко отделно от вярно и добросъвестно отредените събираеми на първия тежи пред очите на най-висшия и най-справедлив от всички духове повече отколкото цялото, получено по по-удобен метод и без голямо усилие произведение на последния. Най-малкият дух може да бъде голям въпреки своята незначителност, а най-големият — малък въпреки своята големина. Сред духчетата и разните там витаещи нищожества, които ми бяха досаждали преди малко при лампата на Устад, вероятно се намираха някои отдавна потънали в миналото, дето навремето, когато са почнали да му я гасят, са се причислявали към великите духове. Сега тези изчезнали от живота „велики“ поддържаха печална страница в „гробницата“ на Високата къща, хем някой да не вземе да запали пак лампата!

В гореизложеното и през ум не ми е минавало да намеквам, че не вярвам във велики духове. Те са си съществували, съществуват и винаги ще ги има. Но те са били и са винаги само за хората, а не за онзи, който изпитва до най-големите подробности. Той изпраща столетията, в чийто ход трябва да се прояви тяхното величие, а когато отминат, те са като вчерашния ден. За непресекващата вечност всяко, дори най-прочутото човешко, име живее само един такъв ден. Но благополучието, което един човек носи на друг, се откъсва от името и ако е съдено, се извисява от неговата земна слава, за да се превърне в този смисъл в безименно!

Откъде тези мисли? Нима тук, на откритата площадка пред „гробницата“, ме обветряше онази духовна атмосфера, съставена от такива безименни елементи? Нима тук се събираха освободените от праха мисли на добри, благородни, възвишени покойници, за да се обединят там горе при Алабастровия шатър за пътуването си към небето? Не можех да се занимавам по-дълго с тях, защото Устад се върна и ме помоли да отида с него в библиотеката. Той посегна да вземе лампата. Като видя, че погледът ми се е спрял върху надписа на абажура, каза:

— Любовта никога не стихва! Да, Божията! Но тази тук за мен престана. Или изобщо никога не е съществувала? Ако тези великолепни думи са били извезани не със сърцето, а само с ръката? С малката, нежна, красива ръка, която за мен се превърна в ноктеста лапа, макар толкова често да съм я притискал към моите истински верни устни?

След това пристъпи до седефената масичка, показа Завета и продължи:

— Бог е Дух! Аз търсех този Дух. Вярвах, че той, който е поселил всичкия живот, одушевява също тялото на човека. Затова го дирех там. Наблюдавах човечеството, когато будуваше, когато спеше и когато се молеше. В будуването то беше своя собствен бог. В спането сънуваше само себе си. А в моленето коленичеше пред самото себе си! Ето че Духът на Господа се появи в Изтока и тръгна като пастир, който търси стадото си от страна в страна, от народ към народ, от сърце към сърце. Навсякъде, където отиваше, му викаха „осанна“, а после го отхвърляха и разпваха. Навсякъде, по всяка Голгота се виждаше тялото на Господа да виси на кръста. Но къде оставаше Духът, който трябваше да ни води в истината? Къде в тази истина се кланяха на този Дух? Питах тук и там по земята. Намерих, наистина, някой и друг обор и ясли, където ангели бяха пели хвалебствени песни, царе и мъдреци се бяха кланяли. Намерих също още уханието от тамяна и мирото, принесени от хората в дар на Духа на любовта. Но той самият, той беше побягнал — от омразата и нейните оръжия. Накъде? Някои казват — към Египет.

Той докосна сега ръкописа с ръка, но бързо я отдръпна, сякаш бе докоснал нещо грозно или враждебно, и заговори:

— Тук лежи тялото на духа, с когото тръгнах да търся Духа. То умря и беше погребано. То престана да живее, когато от последно изписаните слова долових, че мислите на човека не са мислите на Бога. Защо трябваше с мислите на моя дух да продължавам и по-нататък да диря онази истина, която никога нямаше да мога да намеря с тях, защото те бяха съвсем различни от Божиите!

Той ме погледна, сякаш очакваше от мен някакво съгласие. Но аз поклатих леко глава и казах:

— Не е трябвало да свършиш с тези слова, а с тях да започнеш. Те щяха да ти кажат, че трябва да се търси не с проницателността на духа, а с погледа на вярата. Ако беше ходил с отворени очи „тук и там по земята“, както казваш, сигурно щеше да намериш не празни ясли, от които Господ е избягал от Ирод, а някоя радушна Витиния и някоя свидна Емаус, където е пребивавал преди и след разпването при своите, за да им разчупи хляба. Смяташ ли, че понеже ти не си намерил Духа на Господа, други също не са могли да го намерят?

— Аз въпреки всичко го намерих! Отвори този труп и прочети първите думи!

Когато отгърнах първата страница на ръкописа, видях едро изписания надслов: „Вярата е тази, която побеждава!“

— Е? — попита. — Не съм ли постъпил, както ти каза? Не съм ли тръгнал с вяра да търся? Не е ли била тя алфата на тази книга? Защо не по този, а по друг път съм стигнал до омегата?

— Твоят алфа-път е бил пътят на осанната. Ти си изхождал от вярата, за да намериш Господ. Но тогава те е срещнал онзи дух, който навремето е изкушавал Месията. Той е победил; ти си претърпял поражение. Не Божия Дух, а славата на твоя собствен си тръгнал да дириш оттук насетне. Него си намерил, фарисейския, фалшивия. Хората са ти викали „осанна“, макар това, което си яздел през кряскащата тълпа, да е било само едно магаре. То е стъпквало с копитата си палмовите клонки на твоята слава. Те наистина са били ценни! А зад теб някои гласове вече са започнали да викат „Разпване!“…

— Ефенди! — прекъсна ме той удивено. — Ти знаеш какво се е случило? И как би могъл да го знаеш?!

— Само аз? Та това го знае всеки! Който се стреми към истината и изкачва Голгота под ликуването на така наречените приятели, бива изоставен от тях, а от враговете — принуден да се откаже от своя дух.

— Откаже… от своя… дух! — повтори той. — Колко е вярно, колко е вярно това! Кажи ми, трябва ли човек да го стори? Длъжен ли е да го стори?

— Защо питаш мен, смъртния? Питай Този, който и днес още ни спасява с това, че е умрял за нас! „Татко, в Твоите ръце предоставям духа си!“, извикал той, издъхвайки от страданията. Кажи, о, Устад, ти последва ли неговия пример? Предаде ли ти на него духа си, заради който те измъчваха, както той е предал своя на Господ? Тук лежи трупът, казваш. Но къде е отишъл духът? Принуди ли се ти да се откажеш от него? Ако го беше положил в ръцете на неговия Господар, то щеше да може да възкръсне в любовта, както някога Иса бен Мериам е възкръснал в съвсем същата любов!

Стопанинът на Високата къща остави бавно, бавно лампата на масата.

— Почакай, ефенди! — каза.

После излезе на открито, крачка по крачка, сякаш внезапно му бе сложен тежък товар. Когато беше вече вън, се обърна още веднъж.

— Вярваш ли във възкресението на такива мъртъвци? — попита.

— Да! — отговорих.

— Наистина ли?

— Не само вярвам, но дори го знам!

— Ти?

— Да, аз!

— В такъв случай ми се иска аз да бях ти!

— Ти можеш и трябва. Необходимо е само да поискаш!

— Ефенди, ефенди! За кого беше запалена пак тази лампа! За теб? За мен? За двама ни? „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища. Така говори Господ!“ Почакай! Дай ми време!

Когато изчезна сега вън, аз взех все още отворения пред мен ръкопис, за да го затворя. Тогава в очите ми се наби заглавие. „Дух и Истина“ гласеше то. Седнах, държейки книгата в ръка. Из един път се почувствах уморен, много уморен. Истинска, физическа слабост ли ме овладя, или трябваше да седна под интелектуалната тежест на тези две думи? Кой е човекът, че да се осмели въпреки липсващите му за целта качества, да пристъпи към една такава задача?! Тази книга определено е била започната в онова време на младостта, когато страната на възможното е почти без граници. Когато после старостта трябва да унищожи като негодно всичко, което с най-голямо напрягане на силите не може да извърши, то почти никога не го прави, а го струпва по всички кьошета, за да послужи като доказателство на някой непогрешим песимист, че всичко, всичко на тази земя е суета.

Искаше ми се да мога да прочета ръкописа, ала едва ли щях да пристъпя с охота към тази работа, тъй като не ми бе възможно да се съглася с постановката. Така седях дълго, вглъбен в нерадостни мисли, докато Устад влезе и отново ме помоли да отида с него в библиотеката.

Станах и неволно плъзнах изпитателен поглед по неговата фигура. Друг ли беше станал? Нито по снагата, нито по видимия му образ се бе променило нещо. И все пак ми се струваше, че това вече не е онзи, който ми се бе явявал долу при постелята. У мен понечи да се промъкне нещо като срам за тази моя неблагодарност, ала срещу това чувство се възправи друго, по-могъщо, и, както вече знам, по-вярно и справедливо, което ме подкани: „Не се ласкай сам, давайки вид, че го щадиш. Сондата, която вкара в него, трябва и теб да заболи така както него!“ Той видя спрения ми върху него поглед и попита:

— Ти ме гледаш. В ръката си държиш моя труд. Може би си прочел нещо в него?

— Само заглавието.

— И затова този поглед?

— Да.

— Разбирам те. „Дух и Истина“! Може би щеше да е по-добре да се каже: „Дух или Истина“!

— Също това не.

— Значи нито „и“, нито „или“!

— Смяташ, че можеш да се доближиш до Духа, до Истината с граматически съюзи или случайни конюнктури? Когато си написал това заглавие, ти си написал произведението. Изобщо не е било нужно да почваш. То е трябвало да остане незавършено. Но духът, който е дръзнал да се заеме с тази задача, не е бивало да бъде изоставян от теб въпреки Кафиа и Пилат. Убеден съм, че той щеше да постигне по-добри, по-благородни и по-възвисени неща от всичко, всичко, което може да се прочете по тези изписани листа. Бих желал да не е умрял, а само заспал, за да може отново да се пробуди!

— Дали е мъртъв, или само заспал, това ми се иска да узная сега заедно с теб. Ще ти разкажа как възникна и как си тръгна от мен. Няма да е забавна история.

— История? В никой случай! Ако е мъртъв, ти ще държиш надгробното му слово. Но ако е като онзи „умрял“, за когото Христос е казал „нашият приятел спи“, то това няма да е разказ, а възкресяване. Тук стоим пред вратата на помещението, в което искаш да разказваш. Струва ми се, сякаш в мен прозвучава гласът на най-извисеният, който някога е живял и комуто е била дадена властта над смъртта: „Лазаре, излез!“

Той сложи лявата ръка на рамото ми и ме притисна към себе си. Аз го обгърнах топло с дясната и така пристъпихме вътре в задушевна прегръдка, сякаш представлявахме една личност.

Той постави лампата на голямата маса, отведе ме до един стол, на който се настаних, втикна ръце в шнура около кръста и тръгна мълчаливо напред-назад. След известно време се облегна с гръб към масата, така че светлината да не пада в лицето му, и каза:

— Чуй встъплението ми, ефенди!

Аз кимнах и той продължи:

— Историята на всяка култова форма разкрива период на мъченичество, на преследване заради вярата. Имам предвид преследване със смъртоносно оръжие. Ако религиозната омраза бъде лишена от това оръжие, тя се оттегля, жадна за отмъщение, под закрилата на своите тезиси, които счита за непристъпни зидове, и продължава оттам да вреди при всяка възможност на иноверните. По твърдата Божия земя сигурно има само няколко градуса географска ширина, където човекът търпи и други почитания на Бога освен своето, макар да е работа само на Бога да определя как да се обръща човекът към него. Но тоя е достатъчно дързък да предписва на Господа какво да търпи, и какво — не, а ако някой друг се усъмни в правото на това предписание, той веднага довтасва с твърдението, че, видите ли, това е откровението на самия Бог. В притежание на това откровение се държи така, като че е взел под аренда небето с всичките му блаженства и може по собствена преценка да постави при входа табела със заплашителните думи: „Достъпът позволен само за привилегировани личности, снабдени със собственоръчно подписано разрешително от Негова арендаторска милост. Който се осмели да проникне без такова удостоверение, ще бъде мигновено наказан с физическа, духовна и вечна смърт!“… Имаш ли нещо да възразиш против това изложение, ефенди?

— Трябва ли да бъда искрен? — попитах.

— Настоявам!

— Тогава знай! Ти стоиш пред мен като олицетворение на своя живот, който искаш да ми разкажеш. Това е индивидуален живот. Твоите възгледи са негов резултат. Аз трябва следователно да ги разглеждам като лично мнение, а не като меродавно послание свише. Аз съм, както се надявам, разумен човек. Като такъв трябва да уважавам не само сериозното старание, с което си се стремил към познание, но и плодовете на това старание, които ти ще бъдеш така искрен да сложиш пред мен. Знам, че няма да искаш да им се наслаждаваш, и следователно нямам ни най-малка причина за похвала или укор. Така че продължавай спокойно!

Той вероятно бе очаквал друг отговор, но не каза нищо, а веднага продължи:

— Ти може би си опознал някое такова „взето под аренда“ от Бога небе? Аз не няколко, а много. Колко странно, че всички те имат такава поразителна прилика! И знаеш ли каква аренда плаща един такъв всемогъщ представител на Бога? Каквото му е останало от прикадения за него тамянов дим, това праща нагоре за Господа. Повече нищо! И след като е приел всички поклони и метани, той бива толкова добър да направи от своя страна на Бога само една лека чупка в кръста. Повече нищо! Защото този Бог е една Извечна любов, милост, търпение и благодушие и узурпаторът на неговото небе хич не мисли за Деня на разплатата, когато сигурно ще бъде първия изхвърлен! Ще ме питаш как Всевечната справедливост търпи един такъв „небесен арендатор“ да се мъдри толкова дълго в Рая. Скъпи приятелю, та това, в което се е наместил, изобщо не е Небето, а онзи, някога великолепен, но сега превърнат в пустиня, мир на идеите, в който всяка следваща камила трябва да стъпва точно в отпечатъците на преднокрачещата, ако не иска водачът да я принуди да падне на предните крака, за да получи камшика.

Тук понечих да вмъкна една поправяща или поне смекчаваща забележка, ала той я отхвърли с бърз, енергичен жест, и продължи:

— Знам всичко, което искаш да кажеш, всичко! Ти каза, че стоя пред теб като олицетворение на моя живот, като индивид. Остави ме сега да бъда такъв! Аз имах намерение да говоря по друг начин. Исках да говоря с гласа на човечеството. Но ти ме накара да си послужа в качеството на отделно същество с онзи език, с който омразата и завистта ме прокудиха от улиците на живота към тази моя усамотеност тук. Благодаря ти, че ми предостави тази възможност! Няма да казвам неистини и нито ще преувеличавам, а ще назовавам всяко нещо с истинското му име. Но не изисквай да премълчавам или чак да представям в по-добра светлина там, където хората дори не са проявили снизхождение към мен. Измъчваният не може да издава други звуци, освен тези, които изтръгва от него болката. И когато се спускам сега в спомените от моите планини към онези местности, в които съм изтърпял най-големите страдания, то не се учудвай, ако не разказвам с тона на мъж, който е забравил враговете си!

— Въпреки това ще го сторя! — подметнах аз.

— Ти? Наистина ли?

— Да.

— Вярвам ти. Та нали Христос говори: „Любете враговете си!“ Но той е бил богочовек, а ти ме върна при моята индивидуалност, при моята специфика, така че тя ще бъде тази, която сега ще оставя да говори. Приканвам те да се разглеждаш като целокупността на моите врагове. На тях искам да приказвам, не на теб, комуто животът сигурно е давал само слънчева светлина и човечеството само радушно признание!

Тук останах безмълвен! Не казах нито дума, нито една-единствена! Но лицето ми явно е изразило мислите ми, защото той попита:

— Що за странна усмивка имаш, ефенди? За мен ли се отнася?

— Не. Продължавай, моля те! Каза, че си опознал много от онези взети под аренда небеса?

— Да. Като ти опиша едно, с него ще опознаеш и ти всичките. Та слушай! Спуснах се с моя кон Имтиханат^[2] от Джебел Дин^[3] в равната страна на хората. Отбих се там в една странноприемница и научих, че оттук минавал пътят за близкия рай. Поисках да ми го покажат и го последвах. Всички хора, които срещах, ми изглеждаха много благочестиви. Те държаха ръцете си сключени и вдигаха нагоре очи съвсем иначе от обичайному. Обитавани шатри и къщи вече изобщо нямаше, но затова пък постройки, посветени все на Аллах, макар и под други имена. Редом с джамии виждах сгради с високи прозорци и кули, индийски храмове и китайски пагоди, малайски езически светилища и американски шамански вигвами, хотентотски жречески колиби и австралийски култови дупки. Много, много хора се стичаха по пътя пред мен. Всички искаха да отидат в Небето. Но почти също толкова много се връщаха печални, понеже не бяха допуснати в него. Попитах ги защо и узнах, че не притежавали позволително. Продължих да яздя.

Навалицата ставаше все по-голяма, докато най-сетне видях пред себе си портите на Небето. Там тълпата спираше, защото напреко на пътя бе опънат Хабл ел Милал^[4]. Не бях дошъл, за да влизам и оставам още отсега в Небето, а само да го проуча. Ето защо това въже изобщо не ме интересуваше. Пришпорих коня и го прескочих.

Сега се намерих на открития мегдан пред портата на рая. До много, много високите стени растяха разкошни палми, дървета и великолепно нацъфтели храсти. Но понеже не долових никакво ухание, се взрях по-остро и тогава всъщност видях, че не бяха истински, а само нарисувани. Едно-единствено от всичките дървета бе истинско, ала извънредно странно. Беше много ниско, но неимоверно широко. Цветове и плодове нямаше, а хиляди необикновени листа с формата на човешки глави. Изглеждаха живи, защото постоянно движеха очи и бърбореха с незамлъкващи устни. Обърнах се и попитах един от стоящите наблизо що за чудато растение е това.

„Това е дървото Ел Джаранил — беше ми отговорено. — Не го ли знаеш? То е посадено тук, тъй като Дървото на познанието, растяло някога в Рая, изсъхнало. Оттогава човек трябва да пита листата на Ел Джаранил, ако иска да узнае дали притежава благоволението на Аллах, или не. Защото те са единствените по цялата земя, на които той поверява всички тайни на своите решения.“

Едва бях научил това и бях видян от няколко листа. Първо се вдигна неразбираем шепот. Той ставаше все по-висок, колкото повече очи се отправяха към мен, докато накрая всички устни се мърдаха и викаха моето име. Следствие този обединен крясък се разтвориха всички близки врати и към мен ливна такова множество фигури, че щях да бъда задушен, ако не седях високо на коня. Аз го смуших да направи няколко странични скока, за да си осигури пространство, и попитах какво искат. Отговорът прозвуча на всички езици, де що ги има по земята. А и заобикалящите ме бяха облечени с носиите на всички народи. Всеки от тях имаше нещо в ръката, което наричаше своя „свещена книга“, и всеки уверяваше, че той единствено е авторизиран да издава показваните тук пропуски. Но аз много-много не си губих времето с тях и поисках да видя подписа на този, от когото са взели под аренда това небе. Такова искане още никой не беше предявявал и те така се слисаха, че изчезнаха отново в своите врати. И тъй, сега можех да яздя безпрепятствено през портата на рая. Но когато минавах край Дървото на любопитството и бъбривостта Ел Джаранил, всички негови глави завикаха в един и същи тон:

„Той ще влезе, наистина, но никога няма да излезе. Който стъпи в това небесно царство, е изгубен. За това ще се погрижим ние, Божиите гласове!“

Тук Устад направи пауза. Каква картина представяше пред очите ми! Странна, но не съвсем невярна. Онова, което имах да кажа като справедливо мислещ наблюдател, запазих за по-късно, защото ходът на неговите мисли беше твърде интересен, за да го смутя. А и той много скоро продължи:

— Веднага щом оставих портата зад себе си, спрях да се огледам. Колко голямо беше удивлението ми, когато не можах да открия нищо, ама съвсем нищичко, което да нарека райско! Намирах се в една неописуемо гола, пуста, безжизнена неотрадност. Никой дори не си бе дал труда да изрисува и вътрешната страна на зида като външната. Живописта имаше за цел да заблуждава и примамва късогледите и наивни вярващи. Тъй като никой, зад когото бе останал Хабл ел Милал, не можеше да се върне обратно, не бяха сметнали за нужно да продължат това разкрасяване в рая. Не видях ни дърво, ни храст. Потоци не течаха. Не се различаваше никакъв път. Нищо, освен навети следи в сухия, безплоден пясък. Ето как лежеше пред очите ми така нареченият Едем, за който „просветените от Господа“ говореха с прехлас на стотици езици! При всяка стъпка те обземаше ужас, дръзнеше ли да продължиш тази безнадеждна пустош. И все пак явно се смяташе за съвсем естествено, че всеки новодошъл ще преодолее този неизбежно обхванал го страх. Бяха се погрижили никой от спрелите при входа да не може да издаде на следващите своето безпокойство. Те стояха скрити от зида от двете страни на портата. При всяко ново пристигане бързо приближаваха отлично дресирани хора на камили и магарета, та никой да не намери време нещо да се усъмни. Също и аз, когато се появих, мигновено раздвижиха крака. Но видяха коня ми. Това бе достатъчно за тях да стоят далеч от мен. Както при хората всяко неблагородно бива отблъсквано от благородното, така и при тези животни. Отделих време да ги разгледам. Всички магарета бяха с наситено тъмен цвят, дребни, но с толкова високи седла, та седналият на тях да изглежда много величествен. Вместо обичайната сбруя имаше само едно късо въже, което издърпваше толкова нависоко муцуната на магарето, че очите не виждаха нищо от земята, а можеха да гледат само нагоре към небето. Това бе толкова мъчително за животното, че поклатих глава над безразсъдството, което съумява да насили природата, да изисква винаги с „да“ да се отвръща, та дори една такава дресура да постигне! Но тази прекаленост при животното трябваше да бъде уравнена с друга крайност при ездача. За него нямаше юзди, с които да управлява магарето. Той просто бе предоставен на дресировката на животното.

По време на това описание Устад бе отправил с наведена глава взор в себе си. Сега ме погледна и попита:

— Разбираш ли ме, ефенди?

— Да — кимнах.

— Искаш ли нещо да отбележиш?

— Сега не, а по-късно, когато свършиш. Та нали не бих могъл да отговаря с пълнота, ако съм те оставил да се изкажеш само наполовина. Така че продължавай, моля, нататък!

— Да, нататък: камилите! Ти познаваш великолепните благородни бишарихн-хеджин, които за пари почти никога не можеш да имаш. Тяхното благородство се удостоверява с родословното дърво. Познаваш също несравнимо полезната бухараска и тюркистанска камила, без която в онези райони на земята не би могло да има нито живот, нито движение. Но сигурно познаваш и онзи западнал вид камили, които биват отглеждани при вас в нездравословни, лишени от светлина обори, за да носят по света в компанията на мечки, бодливи свинчета и алпийски мармоти маймуни на гърба си? Когато бях още момче, ги намирах за много забавни. Но откак опознах благородната раса, видът на такива животни ми причинява болка. Казват, че ги развъждат предимно в Италия. Поне водачите на такива забележителности — те почти винаги са виртуози на гайда, под чиито звуци танцуват техните мечки и маймуни — са най-вече с италианска кръв. Представи си сега една такава родена в най-дълбока мръсотия и с камшик възпитавана камила, хранена с бодили и магарешки тръни, поена с мръсна вода, непочиствана от паразити, от глад и мизерия превърната в уродлив скелет с опадала козина, охлузена кожа и изранени стъпала, и ще имаш една точна картина на камилите, които се намираха в небесното царство и бяха принудени да дръглевеят, търпят мъки и мълчаливо се жертват за своите тлъсти арендатори! Главите им бяха вързани с ниско двойно въже за двете колена, така че пред очите си имаха сома земята, но никога небето. За коленичене тези въжета стигаха, но не и да си вдигнат главата. И също така не допускаха широка, свободна крачка. Те можеха да се тътрят предпазливо напред и да правят само онова, което повеляваше дресурата. На муцуните си имаха намордници, за да не могат да се бранят против побоя и също да не ядат от отровните треви, от които умират дори камили, но за целите на такъв рай са особено ценни. Седлата бяха като високи тронове, покрити с многобагрени килими, и украсени с пискюли и пера, така че ездачът — в случай че съумееше да се закрепи здраво на гордата височина и притежаваше онази фантазия, която страстно обича да язди гърбици — лесно можеше да си въобрази, че е любимец на Аллах… Разбра ли и тази картина, сихди?

— Да — отговорих. — Та тя е по-ясна, отколкото аз бих могъл да я дам. Сега те моля да насочиш коня!

— Направих го. Препуснах с отворени очи навътре в това възславяно небесно царство. Може би ще ме питаш колко дълго трая, додето го опозная? В продължение на една цяла, цяла човешка мизерия! Да ти опиша ли какво видях, какво открих? Кой може да опише неописуемото! Още в първия ден не останах сам. Човешката несрета дойде при мен, изплаквайки дълбоките си очни кухини. Не ме напусна до последната крачка. Земното страдание се присъедини към мен. Пропълзя върху коня и сключи здраво ръце около хълбоците ми. Немотията се улови за стремето и се повлече до страната ми. Дотърча Злочестието и се вкопчи в мундщука, за да ме обърка в посоката. Когато здрачът се спусна, сенките на Престъплението затанцуваха пред мен, а в тихата нощ зад мен започнаха да вият Вината и Наказанието. Яздих седмици наред из развалини, в които злорадо ухилената Човешка химера ме поздравяваше като призрак на унищожението. Минах по едва ли не безкрайни гробища, от чиито ями се носеше безумното кискане на Верската нетърпимост. Видях руини на храмове, където Безразсъдството клечеше в най-дълбоко тъпоумие. Около разбитите колони на някогашни светилища Глупостта се кълчеше в противно щури подскоци. Край пресъхнали извори Безразличието дремеше в дрипи, които едва съумяваха да прикрият неговата голота. Лицемерието благоговееше пред срутени капели, за чието запазване не бе помръднало пръст. Сегиз-тогиз на хоризонта се мярваше един от онези ездачи, които притежават позволително. Но неговото животно се насочваше в бяг веднага, щом видеше, че не яздя камила или магаре. И ако някъде другаде виждах същество в това вкостеняло небесно царство, то това бе или някой лукав феннек^[5], който бързо изчезваше с отправен нагоре агнешки поглед, или лакома дибб^[6] прокрадваща се отдалеч край мен с подвита опашка и лицемерно сведена глава.

Тук Устад отново остави продължителна пауза. Бях го следил с голям интерес. Сега почувствах празнота в неговото изложение. Ето защо попитах:

— Но всички онези неизброими, които са получили достъп? Те все пак не може да са ти се явявали така поотделно и веднага пак да са изчезвали!

— Не — отговори той. — За съжаление не мога да ти ги спестя. Може би си мислиш, че този рай е обитаван от ангелски миролюбиво, взаимно обичащо и подкрепящо се население? Вярваш, че там можеш да намериш пастир и стадо? И аз познавам така добре като теб предвещаните слова: „Каквото никое око не е видяло и никое ухо не е чуло, и в никое човешко сърце не е влязло, това ще подготви Бог за тези, които обичате.“ Но какви неизразими блаженства видях и чух? Слушай и се диви! Сигурно си чувал, че сред дивите животни има такива, които се отдръпват пред себеподобните си и така люто ги мразят, че веднага разкъсват или по друг начин унищожават всяко, навлязло в тяхната територия?

— Да. Такъв е случаят особено при слоновете, носорозите, лъвовете, тигрите и други хищници. Хората обикновено наричат такива екземпляри „отшелници“.

— Е, тогава знай, че в това небе няма други обитатели, освен все такива „екземпляри“! Те не живеят заедно, а като отшелници, защото никой не вярва на другия. Всеки е слязъл от магарето или камилата си пред някой процеп или пещера. Заживял е там и брани мястото си до кръв срещу всеки, който по негово мнение не е за небето. Но тъй като има толкова много и различни мнения, колкото са индивидите, то между всички тях цари враждебност, пред която дори ние в земния живот бихме потреперили. Всяка цепнатина и всяка пещера представлява езически храм, в който обитателят въздига до фетиш самия себе си. Вярно, той твърди, че се моли на Бога, но натрапва на този бог собствените си мисли и следователно се поставя над него. Последицата от това самоизвисяване е, че никой от тези богове не смее да иде при друг, защото оня като нищо ще го изкърти. Ето какво, ефенди, ето какво е това небе! Над него сипе вечен зной палещото слънце на всичко изгарящата Самомнителност, която излиза на лов като онзи лукав феннек и онази коварна хиена, които дори тук в рая намират за ядене само дребни жаби или землисто оцветени насекоми. Колко радостен бях, когато завърших моето странстване! Чувствах се истински блажен, че можех да напусна тази фалшива блаженост. Когато стигнах отново при портата, стоящите там магарета и камили ни хвърлиха погледи на безкрайна завист, дето можем да си позволим да се махнем от тази ужасна мизерия. Арендаторите обаче се стекоха да ми възхваляват своя рай. Но аз им известих, че ще кажа на хората пълната истина. Те надигнаха яростен крясък, В дървото Ел Джаранил започна да се шуми. Всички негови очи се бяха отправили заплашително към мен. Главите се разтърсиха, а от устните прозвуча такъв вой, че въжето Ел Милал се скъса пред мен. Магаретата и камилите зад портата включиха своя рев. Но аз препуснах, без дума да кажа. Все ми беше едно дали ще ме сметнат за страхлив, или не. Който съумява да се измъкне от едно такова небе, сигурно трябва да притежава кураж!

При тези думи той плесна ръце, сякаш все още се радваше на този щастлив изход. След това премина няколко пъти с бавни крачки през стаята, спря пред мен и попита:

— Подозирал ли си някога, че има такъв рай, ефенди?

— Такива има много — отговорих, вдигайки очи към него. — Защо навремето не си потърсил друг?

— Какъв въпрос! Не те разбирам!

— Та нали ми разказа, че от Джебел ед Дин си се спуснал в равната страна на хората. Защо изобщо си напуснал твоята Планина на вярата? Трябвало ли е? И ако е трябвало или си искал, какво те накара да потърсиш духовната низина, равнината, пустинята, където никаква мисъл не се устремява към висота, а само по плоскост?

— Машаллах! — възкликна той удивено. — Така, значи така разглеждаш това, което ти разказах?

— Естествено! Че как другояче?

— Аз говорех за хората!

— Разбира се! Но човекът само от тяло ли се състои? Нека не говорим за душата, а да кажем, че човекът се състои от тяло и дух. Тялото ще умре, а духът — не. Доколкото ние вземаме под съображение както тялото, така и духа, живеем добре познатия земен живот, който ще квалифицирам като „първия“. Но който е бил дотолкова силен, че да превъзмогне и отхвърли зад себе си всяко съображение към тялото и неговата взаимовръзка с това на човечеството и се разглежда вече само като дух — тялото за него е умряло — той живее още тук, преди разложението на това тяло, един друг, нов, висш живот, който временно, само засега, ще нарека „втория“. Защото има хора, чийто дух не се формира до индивидуалност. Ако приема това стъпало също за живот, то трябва него да нарека „първия живот“, а споменатите преди малко две стъпала да охарактеризирам като „втория“ и „третия живот“. Сега ми кажи, о, Устад, на кое от тези стъпала се намираше, когато ми описа най-недостойното небе, което мога да си представя? Аз бих искал да ти опиша едно друго небе, може би моето!

— Видял ли си го?

— Да. Точно така, както ти описаното от теб! Пред моето небе няма нито въже Ел Милал, нито дърво Ел Джаранил, нито стенописи. И никакъв арендатор не си го е присвоил, нито пък край пътя, водещ към него, се издигат езически светилища. Също така няма зидове и порта. Към него водят толкова пътища, колкото хора има. То стои открито за всички, стига само да пожелаят да отидат. В този мой мисловен рай нищо не потъва, не бива унищожавано и забравяно. Там Божиите идеи на изминалите столетия се извисяват все така високо, както някога в утринната зора. А във вечерния зрак сияят новите, идни столетия, за да се превърнат в действителност, когато човечество утре или вдругиден каже: „Какво говориш ти за руини и гробищни полета? На духа те са непознати! Онова, което той някога е построил с ръката на тялото, е било за тялото, а не за него. Та то е било само копие на това, което е строил за себе си в духовното царство.“ А този високо разположен строеж е вечен. Копието може да рухне, но в оригинала не се впиват зъбите на земното време. Ако ти си видял с телесните си очи твоя рай да лежи в разруха и смърт, то в небесните висини над него се простира моят, и всичко, което при теб се е срутило в куп отломки, в мен остава съхранено в оригинала на майстора. И както всяко дело в моето небе е по-благородно отколкото в твоето, така и всички хора там са по-добри от твоите. Ти го съдиш. Аз няма за какво да съдя. Ти може би ми прощаваш. Но аз няма какво да прощавам. Защо? При мен хората не са извършили нищо! Пред моя рай замира всяка вражда. Тя не смее да влезе. И тъй като не може да ме сполети, то няма нищо, което да опрощавам, та даже и да го желаех.

— Излиза, че за теб дървото Ел Джаранил изобщо никога не е съществувало!

— Аз го познавам! Ти го постави при рая на самомнителността, което означава — на правилното място. И аз съм го виждал да стои там, това дърво на зрящи и говорещи листа, на вестниците, на обществения печат. Но аз гледах към него по-различно от теб. Царството на духа има голяма прилика с царството на земната природа. И тук, както там, няма развитие, което да не върви отдолу нагоре. Тяхната задача е отделянето от низшата материя и формирането на самостоятелен, свободно движещ се индивид. Не се усмихвай, като ти кажа, че всяка, ама наистина всяка духовна територия притежава своя минерален, растителен, животински и човешки свят!… Това веднага и навсякъде ще различиш, стига само да отвориш верните очи.

— Значи също и територията на обществения печат? — попита бързо той, като лицето му прие израз на напрегнато очакване.

— Да, също и тя! Земята, сиреч материята, е даденост. Не съществува скална формация или земно устройство, което да не е налице и в това духовно царство. Или не си чувал така нареченият обществен глас да прозвучава от върховете на високи планини, от дълбоки долини, от мрачни клисури, от пясъчна пустош, от слънчеви ливади, а и от грозни тресавища? Няма ли безброй листа, в които говори само материята и само материалът взема думата? Но скоро животът се раздвижва, първо низшият, който трябва да се изкачи през всички разреди, за да се освободи от материята. Виждаш да се появяват духовни лишеи и мъхове, после папрат; чиято форма създава предпоставки за сетнешни палми, приветливи треви и билки, ухано цъфтящи храсти и плодни дръвчета. Но всички те, колкото мили, колкото добри, колкото полезни да искат да бъдат, все пак не са в състояние да напуснат земята, върху, която е израсъл листът, вестникът. Те вклещват здраво корени в нея, а и трябва да го правят, защото намерението на издателя е тъкмо тази земя да култивира.

— Ами зоологията на пресата? — попита Устад.

— Тя не може и не бива да липсва, понеже само в нейните зидове освобождаването на материята се извършва по стремителен начин. И тук развитието започва с низшите организми. Виждам дребното златно бръмбарче да извлича своята духовна храна от цветни чашки и светещи огненокрилки да бръмчат около първобитни мисли. Дружелюбни пеперуди пърхат от читателка към читателка. Незнаещо почивка мравешко трудолюбие събира дума подир дума и изречение след изречение. А навсякъде жужат пчели, за да носят мед у дома. В изворите и потоците на дневните събития бързи преконоски се стрелкат насам-натам. А когато в утринния светлик или вечерен здрач през листата повее диханието на пролетта, хиляди сладки, радостни гласове разказват, че тъкмо най-любимите и добри певци принадлежат към често недооценявания „свят на перото“! Аз познавам някои благородни духове, които подобно албатроса никога не докосват праха на земята. Нали ти е известен конят за полска работа, който за малко овес, но много плява, протегля всеки ден своите бразди и в края на всеки ред поема пак назад, за да не би да го споходи чужда мисъл?

— Виждал съм го, колко често, колко често! — отговори той. — Но ти взе своите примери само от едната, от добрата страна. Полският кон ме отвежда до другата отсреща. Ти беше достатъчно искрен да говориш също за тресавища. Защо не спомена отровните растения, тръните, троскота и другите там бурени? Вредните насекоми? Хищните риби? Дневните жаби по листата на блатните растения, квакащи само за собствената си мъдрост? Отровните змии? Досадните врабчета? Совите и кукумявките, чийто боящ се от светлината неимоверен глад излиза само нощем за плячка? Лакомите за мърша лешояди? Живодерчетата, които мъчат жертвите си по бодли, преди да ги погълнат? Соколите и ястребите, които дори посред бял ден не се свенят да излязат за плюсканица? Мишките, плъховете, хамстерите и другите гризачи по духовната територия? Джафкащите и хапещи кучета, които скачат към прасеца на всеки, осмелил се макар и само да мине край някоя от техните мисли? Цялото неизброимо множество месояди, вкопчващи ноктести лапи във всеки, който не прилича изцяло на тях? Голямото стадо кряскащи четириръки, от свадливия и жаден за мъст лемур до опасната за хората горила? Защо не говори за тях? Трябва ли да приема, че искаш да представиш нещата в по-добра светлина?

— Далеч съм от тази мисъл. Ние говорим за твоя и моя мислен рай. Твоят е печален, моят — идеален. Настоящата истина лежи помежду двата, но според вечно валидните закони се приближават все повече не към твоята пустош, а към моя Едем. За жалост, ние правим сбора по съвсем различен начин. Твоят песимизъм събира сумата по стария навик, като пресмята надолу. Моят оптимизъм обаче намира, че е по-добре да се върви нагоре. Стигнал долу, ти свършваш с живота. Теглиш голямата черта и вписваш като получена сума твоята гола духовна пустиня. При мен обаче отгоре няма черта, защото моят рай непрекъснато ми праща нови събираеми. Те израстват във вечността. И ако тялото ми вече не може да следва този начин на пресмятане, то моят дух един ден със сигурност ще намери там сумата.

Той пристъпи до отворения прозорец и погледна навън.

— … един ден със сигурност ще намери там сумата! — повтори думите ми.

За известно време помежду ни настана тишина. Не го смущавах. После той се обърна и попита:

— Приключи ли с твоите духовни природни царства на пресата, ефенди?

— Не — казах.

— Ти и тук вървеше отдолу нагоре. Това при теб, изглежда, е случаят за всички неща! Сега човекът ли идва наред?

— Да. В животното освобождаването от духовната почва излиза вече на все по-преден план. Но това ще бъде постигнато само от човека.

— От всички хора?

— Не. Би трябвало, но за съжаление не се прави. Има толкова много, които от хиляди съображения от всякакво естество все още остават във връзка с почвата, или пък други им влияят до такава степен със същите и подобни съмнения, че те не достигат до интелектуална самостоятелност, до духовна свобода, до пълно самоопределение и независимо движение. Иди в редакциите и питай какви съображения имат там решаващите, но в действителност толкова ограничени духове! Ала аз съм намирал и завършени личности, сегиз-тогиз, там, където изобщо не съм очаквал. Колко беше голяма тогава моята радост! И с какво удоволствие и искреност съм им отдавал своето признание! Един такъв дух не познава материални връзки. Той е разкъсал всички окови и ги е захвърлил пред нозете на човешкото себелюбие и духовно късогледство. Той не знае нито партийни интереси, нито светското лицеприятничене. За него вече няма тела, а само духове. Затова никога не дава преценка, която да изхожда от низостни съображения, и с която да прави мили очи на отправения към него поглед на материалния свят. На него през ум не му минава да охули макар и само един човек, защото знае, че духовно разглеждан, този човек е съвсем различен от онзи, гледан през злостните очи на мълвата, която въди своите присъди единствено в земната мръсотия. Той е схванал взаимовръзката на отделното с общото и знае, че отделното не може да се откъсва от цялото, за да бъде отритнато и ликвидирано от духовната враждебност. Той познава теченията и насрещните течения на свръхсетивната атмосфера, свободни от еманациите на болните от него човешки тела, и издига всеки блажен, преди още да го е огледал, до тези прозрачно бистри, чисти, незнаещи зложелателство висини.

— Но какво ще стане, ако се случи самият да стане обект на нападки, враждебност, клевета и присъди? — попита Устад.

— Тогава той прави именно това, което сега казах. Издига нападателите от тяхната дълбочина горе при себе си, за да ги опознае. Тогава от тях се отделя мръсотията и всичко друго, което ги е правило важни. Те стават леки, дотолкова свръх, или по-точно под всяка маса леки, че полека-лека се превръщат пред очите му в нищо. Та нали са били направени само от мръсотия и без всяка следа от дух. Ето как се разбира изцяло от само себе си, че щом е паднала мръсотията им, за него от цялата им екзистенция не може да има налице вече нищо.

— Но той сигурно отговаря? Брани се?

— Що за въпрос! Та нали току-що ти казах, че за него те са се разтекли в Нищото. На кого да отговаря? На това Нищо? Би било пълен абсурд! Или на мръсотията? Тя изобщо не го засяга. Тя си е тяхна! На духа, дето изобщо го нямат? Не те проумявам! Ти да не би да им отговориш?

Той направи няколко бързи крачки към мен и извика:

— Ефенди, аз го сторих. Аз отговорих… за жалост, за жалост, за жалост!

— На мръсотията?

— Да.

— На Нищото?

— Не. Та нали съм стоял, както сега, едва сега, съзнавам, не толкова високо над моите врагове, че да се разтекат в мен в едно нищо. И сега разбирам, че аз също не съм могъл да бъда освободен от мръсотията. Защото ако не беше полепнала и по мен, държането ми щеше да бъде точно като на онзи възвисен, свободен дух, за когото ти говори. Имам чувството, че признавам грешки, които до настоящия час в никой случай не съм смятал за грешки. Днес при Бейт-и-Ходех ти се изповяда на Педехр. Аз бях покъртен от дълбините на сърцето от това. Твоята мъжествена откровеност ме впечатли. Сега ти си чист и свободен от всичко, което се е било захванало за теб. Не смятах, че аз също ще трябва да се очиствам. Но сега знам, че е така. Аз ще проявя същата смелост, която прояви ти. Аз също ще се изповядам на теб, както ти на Педехр. И ако чуя сетне от твоята уста, че може да ми бъде простено, ще приема, че това опрощение е било изговорено, че се е случило. Аз се бях измъкнал от това, което ти нарече „първия живот“. Намирах се във „втория живот“, защото чувствах, че в мен понечва да се формира моята духовна индивидуалност. Но не ми се удаде да достигна „третия“. Защо? Заедно ще потърсим причините, ти и аз. И предчувствам, че в тези причини ще открия мен, неизвестни ми досега грешки.

Беше стигнал дотук, когато чухме долу на площадката някой да изплясква три пъти с ръце.

— Това се отнася за мен — каза той. — Педехр знае къде съм и че никой не бива да дойде при нас. Уговорих с него този знак, в случай че имат нужда от мен.

Излезе пред средната стая на покрива. Чух го да говори надолу. После се върна при мен и каза:

— Трябва да сляза при Педехр и да те взема със себе си. Касае се, изглежда, за нещо важно.

— Не ти ли казаха за какво?

— Не. Питах, наистина, но Педехр отговори, че не бивало да се провиква. Ела!

Слязохме. Педехр се намираше в аркадата, в която бях лежал. При него бяха Тифл и един друг джамики. В последния разпознах пазача, който в днешния следобед бе яздил презглава, за да ни доложи за идването на персийците. Халеф спеше здраво. Ханнех също бе отишла да спи. При него седеше синът му. Заради болния шейх на джамикуните ни посрещна с полугласно изговорената, но много важна вест:

— Кръвният отмъстител е отново тук!

— Къде? — попита Устад с тон на изненада.

— Не знаем.

— Кой го е видял?

— Моят син — отговори пазачът.

— Да не би да се е заблудил?

— Не. Та нали го познава. В следобеда го преведе през целия дуар до нашия Божи дом и следователно е могъл да го разгледа добре.

— Къде е синът ти?

— Забрах го със себе си. Чака вън.

— Иди го доведи!

Аз естествено веднага заподозрях, че се планира някаква дяволщина, и бях крайно напрегнат дали ще ни се удаде да узнаем от какво естество е. Разбира се, не биваше да си позволя да изпреваря въпросите на двамата предводители на племето. Синът на пазача имаше интелигентно лице. Дори изглеждаше малко хитроват. Той застана с баща си пред Устад.

— Бил си видял кръвния отмъстител?

— Да.

— Сам ли беше?

— Не. Още двама имаше с него.

— Откъде дойдоха?

— Отвън.

— Накъде отидоха?

— Не знам.

— Но може би насам?

— Вероятно.

— С коне?

— Не. Слязоха от тях.

Устад погледна Педехр, а той мен. Шейхът каза:

— Една както неочаквана, така и мистериозна и опасна вест. Какво ще речеш за тая работа, ефенди?

— Ще позволите ли да задам няколко въпроса? — отвърнах му аз.

— Естествено!

— Чух, че пристигнал един търговец от Исфахан и предал известие от кръвния отмъстител. Къде е този мъж?

— Сега сигурно вече спи — отговори Педехр. — Да накарам ли да го събудят?

— Ще се наложи само ако не можете да ми кажете онова, което искам да знам за него. Откъде идва?

— От северните джамикун. Срещнал персийците на превала на прохода.

— Как са се държали те с него?

— Нито приятелски, нито враждебно. Те го познават. Попитали го откъде идва и накъде иска да отиде. Той отговорил, че възнамерява да отиде на юг при калхураните. Тогава те му казали, че трябва да язди насам, за да направи хубава далавера. Било планирано голямо състезание, за което щели да пристигнат много хора. Ако разпънел тук търговската си шатра, щял да намери много купувачи. Той им благодарил много за сведението и казал, че ще последва съвета им и ще язди насам. Тогава получил от Мултасим посланието, което ни предаде.

— То какво гласеше?

— Беше извънредно странно и неразбираемо за всички нас. А именно два реда от изпятата днес от нас песен. „Разцъфни, сърце, на розата подобно, в която всички ухания са събрани!“ И кръвният отмъстител добавил: „Кажи в дуара, че розата още днес ще разцъфне!“ Не е ли странно, ефенди?

— Действително, но само в смисъл, че изобщо всяка непредпазливост трябва да бъде наречена странна.

— Непредпазливост? — попита той учудено.

— Да.

— Нещо не схващам. Ние изтълкувахме тези думи като допълнителна подигравка и се успокоихме.

— Иска ми се да ми го бяхте съобщили по-рано! Вероятно се касае за покушение.

— Ходех! — подскочи Педехр, а и другите проявиха уплаха при това мое тълкуване. — Срещу кого?

— Срещу мен.

— Невъзможно!

— Аз казах „вероятно“. А обикновено знам какво говоря. Въпросната песен сравнява розата и сърцето. Но с това сърце се има предвид моето. Буквално моето сърце! То трябва да разцъфне! С остра, заточена стомана!

— Кое те навежда на тази идея?

— За това по-късно! Сега трябва да задавам въпроси и да действам. Кръвният отмъстител не ни счита за достатъчно умни да го прозрем. В него живее омразата, а тя, както е известно, е сестра на непредпазливостта и самонадценяването. Той иска по-късно да се хвали, че неговото кърваво деяние е успяло, макар преди туй да ни е предупредил.

След това се обърнах към младия джамики и го попитах:

— Къде беше, когато видя Мултасим?

— Пред дуара — отговори той. — Бях вкарал овцете в кошарата и се бях излегнал зад един камък, за да погледам нагоре към Алабастровия шатър. От пътя не можех да бъда видян. По едно време от изток се зададоха четирима ездачи. Спряха наблизо и слязоха от конете.

— Нали бяха трима!

— Тримата, които споменах, се запромъкваха към дуара. Четвъртият остана при конете.

— Разпознал си Мултасим?

— Съвсем ясно. Беше един от тримата.

— Какви оръжия имаха?

— Преди да се отдалечат дадоха дългите си пушки на четвъртия. Всичко друго си остана по тях.

— Допусна ли да те видят?

— Не.

— Какво направи?

— Прокраднах се подир тримата. Те напуснаха пътя. Бързо и безшумно свиха напреко, за да се озоват зад дуара. Аз не можех да ги следвам така бързо, защото ако се изправех, щяха да ме видят. Затова ги изгубих от очи.

— И не ги последва нататък?

— Не. Отидох при татко и му разправих работата. Сетне веднага дойдохме до Високата къща, за да докладваме.

— Колко време мина, откак ги видя да слизат от конете?

— До момента едва ли половин час.

Аз го потупах по рамото и казах:

— Добре си си свършил работата. Не мога да не те похваля!

И обръщайки се към другите, продължих:

— Имаме време. Мултасим ще чака зад дуара, докато тук горе при нас угасне всяка светлина. Аз съм твърдо убеден, че по-рано няма да посмее да приближи. Това, което е наумил, е дръзко, толкова безогледно дръзко, че го съжалявам. Нима този мъж е толкова опитен и ловък в живота сред пущинака, че очаква да влезе неоткрит във Високата къща и безнаказано да намери с камата си моето сърце?

— Твоето сърце! — каза Устад. — Аз все още смятам, че това е невероятно! Сигурно се заблуждаваш!

— Не. Аз исках да оставя нещата в тайна, но след като кръвният отмъстител не изчака докато не напусна, а иска да превърне къщата ти в арена на убийство, още днес, същия ден, то считам за свой дълг да ти съобщя какво се случи между него и мен и какво говорихме.

Разправих събитието накратко, представих им всяко „За“ и „Против“ по отношение моето гледище и ги убедих до такава степен, че когато свърших, Педехр извика възмутен:

— Имаш право, ефенди! Касае се за убийство, и то само твоето, само твоето! Аз веднага ще накарам да ударят камбаните за тревога и да се съберат всички жители на дуара…

— Стой! — прекъснах го. — Няма да го направиш!

— Не, ще го направя!

— Няма!

— Защо?

— Трябва ли кръвният отмъстител да отърве наказанието?

— Не! Това наистина не!

— Но ще го отърве. Веднага щом чуе данданията, ще приеме, че се отнася за него, и ще офейка. После ще ни се присмива отдалеко за нашето лекомислие, тъй като ние дори в намерение за убийство не можем да го уличим.

— Това е вярно, така е, ефенди! Но как другояче бихме могли да постъпим?

— Ще го заловим!

— Машаллах!

— С оръжието в ръка!

— Значи мислиш, че трябва да го оставим да дойде?

— Да.

— Това е твърде опасно!

— Не допусна ли и ти войниците да приближат и после ги плени? Те бяха толкова много, а тези са само трима!

— Това също е вярно!

— И той сигурно ще влезе сам. Другите двама ще бъдат неговите стражи.

— Влезе? Тук, имаш предвид?

— Да.

— Как стигна до тази мисъл?

— По най-лесния и същевременно най-сигурния начин. Той иска да ме убие. Кога? През нощта. Какво ще правя аз през нощта? Ще спя. Къде? Разбира се, горе, в новото си жилище. Но той не го знае. Днешната промяна му е неизвестна. Той мисли, че още спя тук, в откритата аркада, в която човек може нощем толкова лесно да се промъкне.

— Какво знае за досегашната ти постеля в аркадата?

— Сигурно достатъчно. В днешния следобед той говори с няколко джамикуни отсреща на хълма, но вероятно не за това, защото намерението му към мен може да се е породило едва след като си разменихме последните думи. Тифл придружи персийците. Мисля, че той може да ми съобщи нещо по този въпрос.

— Така е, мога, мога! — отговори Тифл.

— Е? — попитах.

— Аз яздех начело. Бях се зарекъл изобщо да не говоря с тези персийци. И удържах решението си. Моите хора яздеха отзад. Ахриман се приобщил към тях и подел приказка. Първо за дуара, сетне за Високата къща и накрая за сегашните гости. Когато по-късно узнах това, здравата се ядосах, защото са му дали сведения.

— Какво е научил?

— Къде лежи хаджи Халеф, къде спиш ти, кога си лягаш и кой още се намира през нощта в аркадата. Които са му го казали, не са знаели, че от тази вечер ти ще живееш при нашия Устад. По тая причина Ахриман знае, че спиш в десния ъгъл на аркадата.

— Какво още е питал?

— Когато спиш, дали има оръжия близо до теб.

— Аха! Така значи! И какво му е било отговорено?

— Че са окачени при постелята ти откъм краката.

— Те къде са сега? Не ги видях в новото си жилище.

— Позволи да ти съобщя по-късно! — намеси се тук Устад. Кимнах му и продължих, обръщайки се към Тифл:

— Имало ли е и други въпроси?

— Не — заяви той.

— Значи целият материал, необходим да ме убеди, че не съм се излъгал, е събран. Кой ще решава сега какво ще се прави?

— Ти — отговори Устад.

— Да, ти — пригласи Педехр.

— В такъв случай мнението ми е следното: кръвният отмъстител да бъде заловен, и то по възможно най-безопасен за нас начин. Пазени ли са пленените войници?

— Да — отвърна Педехр.

— От колко души?

— Двама, които стоят пред заключената врата. Това е напълно достатъчно.

— За днес не е достатъчно.

— Защо?

— Защото много вероятно Мултасим има намерение да освободи пленниците. С двамата си придружители той лесно може да изненада и надвие неочакващите подобно нещо стражи. Сега ние ще поставим повече хора, та изобщо да не се осмели да отиде на онази страна. Затова пък толкова по-сигурно ще се насочи към аркадата. На мястото, където спях, ще стъкмим постеля. Но на нея няма да ляга никой. Даже и някой да е дотолкова куражлив да се нагърби с тази роля, то една кама или нож си остава опасна вещ и за най-силния мъж.

Кара бен Халеф беше приближил до постелята на баща си да слуша. При тези думи каза:

— Ако не беше толкова съсипан от болестта, знам какво щеше да се случи, ефенди!

— Е, какво?

— Щеше спокойно да лежиш, за да сграбиш вдигнатата ръка на убиеца, когато поиска да те намушка, и напълно да го изобличиш.

— Хм-м! Може би щях да го сторя! Но сега за това не може и дума да става. Кръвният отмъстител не бива да заподозре, че се е издал. Трябва грижливо да избягваме всичко, което би събудило у него мисълта, че знаем и сме подготвени за неговото присъствие. Ето защо ще се доверим само на толкова хора, колкото са неизбежно необходими. Повече никой друг не бива да научи нещо. Колко пътища водят насам?

— Само онзи през портата — отговори Педехр.

— Някоя потайна пътека?

— Не. Никой не може да се прехвърли през исполинските зидове.

— Значи и никой не може да се измъкне от другаде, освен през портата?

— Никой. А пък тя ще бъде заключена.

— Днес ще я оставим отворена, та да не се налага на Мултасим да драпа по нея. Ние ще облекчим максимално идването на него и спътниците му, за да бъде толкова по-трудно после тръгването им без наша воля. Аз съм на мнение, че и тримата ще се промъкнат през портата. Двамата ще се скрият на подходящо място, та в случай на нужда да могат да се притекат на помощ на Мултасим. Той ще продължи пътя си сам. При портата трябва да се притаят хора със здрави ръце, които ще имат задача да пуснат персийците да влязат, но не и да излязат. Ала трябва да вършат всичко тихомълком, за да не ни провалят залавянето на Мултасим. При нас тук ще бъдат достатъчни пет-шест човека, които ще се оттеглят в тъмния заден план на аркадата, за да пипнат убиеца веднага щом се промъкне вътре и стигне до постелята. Заради хаджи Халеф трябва да избягваме всякакъв шум. Иска ми се Мултасим да бъде надвит в безмълвна тишина. Аз естествено също ще бъда тук, макар че няма да се намесвам активно. Ако и вие искате да присъствате, ще бъде добре, защото тогава хората ви ще се стараят двойно повече да свършат всичко както трябва. Зад вратата там в коридора ще поставим няколко души със запалени свещи, та в дадения миг веднага да осветят аркадата. Това е всичко, което имам да кажа. Някой има ли друго желание?

— Не — отговори Педехр. — Смяташ ли, че кръвният отмъстител ще ни накара дълго да го чакаме?

— Определено не. Днешните му придружители сигурно са в течение на всички негови замисли. Те ще чакат завръщането му с най-голямо любопитство. Също и мъжът с четирите коня не бива да остане дълго сам, защото всеки миг може да възникне ново обстоятелство и да го открият. Както вече казах, смятам, че когато тук угасне и последната светлина, Мултасим ще предположи, че спим, и незабавно ще пристъпи към дело.

— Е, добре, тогава нека побързаме. До десет минути всичко ще бъде готово за неговото посрещане. Ти ще идеш ли междувременно до твоето жилище, ефенди?

— Не. Ще остана тук.

— В такъв случай позволи да ви напусна, за да направя подготовката!

Той се отдалечи. Устад накара да донесат две възглавници, на които седнахме при задната стена, но така, че да държим под око трите арки и да можем да видим Мултасим при идването му. Кара беше отишъл при леглото на баща си. Пазачът и синът му клекнаха близо до нас, та в дадения миг да се включат в ловитбата. После дойде Педехр с още четирима здрави мъже, които се прикриха в задния ъгъл. От другата страна на вратата няколко души държаха запалени свещи. След това нашите бяха угасени. Тогава се сетих за моята лампа горе. Тя гореше и нейната светлина със сигурност се виждаше долу от дуара. Казах го на Устад, който стана и лично отиде да я изгаси. Когато се върна, всичко вече беше готово, защото Педехр се бе погрижил дори в кухнята да е тъмно. Създаваше се впечатление, че всеки във Високата къща си бе легнал. Кръвният отмъстител можеше да се появи!

Не беше ли странно, че сърдечно желаех да дойдеше? Човек все пак не бива да таи желанието някой да се впусне в престъпление! Но не само мисловната способност, а и чувството си има своите съображения, макар и да не сме в състояние да формулираме тяхната логическа последователност. И ако аз се улавях, че желая Мултасим да дойде, то това сигурно си имаше своите основателни причини. Кръвният отмъстител съществуваше. Неговите намерения бяха насочени срещу мен. Те можеха да бъдат опасни, само ако не бях готов за неговото нападение. Аз трябваше да се опасявам не от самия него, а от ненадейното посегателство. Днес, сега, бях подготвен за него. Ако не проведеше настоящия си план, щеше да избегне възможността да бъде заловен и цялата ми предпазливост щеше да увисне в неизвестността. Ето защо желаех да не настъпи нещо, което да го отклони от намерението.

В аркадата беше тихо и толкова тъмно, че никой не можеше да види другия, макар да бяхме така близо. Мъждивият зрак на нощта се простираше до стълбите. Не можеше да достигне до колоните, понеже козирката над тях го улавяше. Ето защо трите арки на входа се открояваха забележимо на звездната светлина, но подът оставаше в мрак. Казах си, че персиецът със сигурност щеше да се вмъкне незабелязано, ако не бяхме научили за замисляното покушение. Трябва, разбира се, да отбележа, че нямах причини да го считам способен на онази сръчност в промъкването, която и опитният бедуин действително притежава, но в която истински майстори са само индианците и ловците от Далечния запад на Северна Америка. Скоро щях да узная, че се лъжех. Омразата винаги е майстор по потайните пътеки. Тя може да се хвали по отношение своето лукавство и упоритост, че е ненадмината. Седящият до мен Устад посегна и взе ръката ми в своята.

— Колко те обичам, ефенди! — прошепна. — Изобщо не го знаех. Но когато чух, че се касае за посегателство срещу живота ти, у мен се породи чувство, сякаш телесно и духовно сме толкова плътно споени, че имаме еднакви мисли и възприятия, че образуваме неделимо единство.

— Чувство ли беше наистина? Или може би нещо друго? — попитах аз. — Когато сродни духове се целуват, пулсът на физическите им сърца се слива. Думата „духовна любов“ звучи призрачно, но е най-висшата и най-могъщата, която свързва този свят с отвъдния. Издигайки единия към другия, тя носи райско блаженство.

Може би щях да добавя още нещо, тъй като с тези мисли засягах любимата си тема, но се отказах, защото ми се стори, че току-що чух и видях нещо. Всъщност нищо определено, нищо осезаемо за очите и ушите, а само едно леко шумолене или полъх, произлязъл от ефирното одеяние на бързо преминало, безтелесно, несъществуващо в действителност същество.

— Видя ли нещо? Чу ли нещо? — попитах Устад.

— Не… Ти? — отговори той.

— Сякаш някаква полувидима мисъл прекоси бързо и безшумно аркадата.

— Накъде?

— Към ъгъла, към който трябва да отиде Мултасим.

— Ние го очакваме да дойде отвън. Той не е скрит тук в помещението. Сигурно е била, както каза, само някаква мисъл.

Това ми се стори правдоподобно и аз приех, че действително съм се заблудил. Онзи, когото очаквахме, все пак не можеше да дойде от ъгъла, в който спеше моят хаджи Халеф. Вниманието ни бе насочено само към входа, и то по такъв начин, че се очакваше веднага да видим кръвния отмъстител и при най-предпазливото му промъкване.

Но времето минаваше, четвърт час след четвърт час, без да забележим нещо. Но ето че — трябва да бе някъде след час — отнейде се донесе тихо драскане или стържене, а след това доста шумно, трескаво дишане, почти като хъхрене. Не можеше да се определи мястото, откъдето идваше. Сметнах, че някой от скритите джамикуни проявява непредпазливостта да диша така шумно, че можеше да ни издаде. В този миг прозвуча ясният глас на Кара бен Халеф:

— Сихди, нека влязат осветителите!

Аз естествено бях крайно изненадан, толкова повече че викът отекна не откъм леглото на неговия баща, където той се бе намирал.

— Къде си? — попитах го също така високо.

— Тук, при твоята мнима постеля.

— Каква непредпазливост!

— По-добре кажи — каква хитрост! Защото ако не бях по-предпазлив от всички вас, той щеше да се измъкне. Аз го пипнах!

— Машаллах! Вярно ли?

— Щях ли да го кажа, ако беше другояче? Донесете свещи!

Всички наскачахме. Вратата към коридора за къщата бе отворена и стоящите там хора дойдоха със запалени свещи и маслени лампи. Онова, което видяхме, беше действително удивително. Досами леглото, което трябваше да бъде сметнато за моето, лежеше по очи и напълно неподвижно един мъж. Беше само по шалвари, а горната част на тялото и ръцете бяха натрити с мазнина. Това се практикува от промъкващи се към враг бедуини. Маслото или маста придава на телата им плъзгавост, която, в случай че ги открият, прави напразна всяка здрава, честна хватка. При него коленичеше Кара и стискаше така силно гърлото му с ръце, че спипаният престъпник бе напълно лишен от възможност за отбрана.

— Бързо го вържете! — казах аз, отлагайки всички въпроси за по-късно. — Излезте с него и светлините, които ще издадат на неговите придружители, че начинанието му е протекло зле!

Но още преди хората да са изпълнили разпореждането, последиците от внезапното осветяване на аркадата настъпиха. По площадката се чуха шумни стъпки, няколко приглушени вика. След това отново настана тишина. Един от поставените там джамикуни изкачи стъпалата и доложи:

— Заловени са. Като видяха светлините, поискаха да офейкат. Тогава ги хванахме!

— Доведете ги! — казах. — Ще ни намерите в коридора зад вратата.

— След като вече ги имаме, не можем ли да останем тук? — попита Педехр.

— Не — отговорих. — Ненадейното осветяване на помещението, на което бяха хвърлили око, ще направи впечатление на персиеца при конете и ще го предупреди. Изпрати бързо хората си долу да го заловят! Нека младият джамики, който знае мястото, ги води!

Докато Педехр изпълняваше това указание, вързаният бе изнесен и вратата се затвори зад всички нас, така че в аркадата сега отново стана тъмно. Едва сега намерих време да разгледам лицето на пленника. Бяхме хванали точно когото трябваше — Гхулам ел Мултасим. Той лежеше със затворени очи. В безсъзнание ли беше, или само се преструваше? Има хора, които притежават смелост за злобно нападение, защото са твърде глупави да помислят за последиците, но когато те настъпят, затварят очи, сякаш това е достатъчно, за да избегнат добре заслуженото и неизбежно наказание. Онова, което външно е приличало на смелост, може после да се различи в неговата истинска форма на страхливост.

Сега доведоха двамата му другари. Те също бяха вързани. При тях кръвният отмъстител бе оставил свалените дрехи на пищовите си. Бил е въоръжен само с нож, който му изпаднал от ръката, когато Кара го пипнал за гърлото. Педехр го беше взел сега и ми го показа.

— Това е острието, с което трябваше да „разцъфне розата“ — каза той. — Какво ще правим с тези трима мъже, ефенди?

— Кой трябва да отреди?

— Ти, естествено. Нали нападението беше планирано срещу теб.

— Ще бъде ли изпълнено наистина това, което реша?

— Разбира се!

Когато хвърлих въпросителен поглед и към Устад, той заяви, изразявайки съгласие със своя шейх:

— В наша власт преминава всеки, който бъде срещнат тук с оръжие, без да притежава нашето позволение. Но ние нямаме навика да убиваме. Между нас и Мултасим бе уговорено, че въпросът за отмъщението, което го доведе тук, ще се реши на състезанието. Ако ти си сключил с него тайна спогодба, то това не ни засяга. Той ще си получи последиците от твоята ръка. Аз бих могъл да го накажа, наистина, за това, че въпреки споразумението ни се е промъкнал с нож в моята къща, но ти отстъпвам правото си, ефенди. Прави с него и помагачите му каквото ти е угодно. Даваме го изцяло в твоята ръка!

— Тогава отведи тези трима души засега така, както са, при другите пленници в сводестото помещение и нареди да ги пазят там! Утре, през деня, ще научат какво съм решил за тях. Те дойдоха през нощта, но аз ще дочакам деня, защото на тайното покушение искам да дам небоящи се от светлината отговори!

Разпореждането бе изпълнено незабавно. Когато персийците бяха изведени, дрехите на Мултасим още лежаха на земята. Педехр накара Тифл да провери какво има в джобовете. Те съдържаха, както се оказа, само обичайните необходими предмети. Едва накрая Детето откри на едно скрито място още едно малко джобче, от което измъкна кожена подвързия с няколко изписани листа. Той предаде книжката на Педехр, който я разгледа внимателно и поклащайки глава, я подаде на Устад с думите:

— Странно! Това, изглежда, са само отделни букви. Думи не са. Виж и ти какво е!

Устад я взе в ръка, прегледа я и каза:

— Това е азбуката на „Телик“ с разместено повторение. Бих помислил, че е така нареченото помагало за начинаещи в писането, но на първата страница е записано със същия окръглен, силно наклонен наляво почерк: „За Гхулам, Джеллада^[7]“. Значи тефтерчето е предназначено специално за Гхулам. Той е наречен „палач“. Защо? На шега ли е било? В такъв случай нямаше да го съхранява толкова грижливо. Дали сам го е писал? Какво ще кажеш, ефенди?

— Не мога да кажа нищо, преди да съм го видял — отговорих. — Само азбуката ли е написана?

— Тя и надсловът, който прочетох. Защото двойката букви, които стоят под него, едва ли може да означават нещо. Те са едно Са и едно Лам.

— Повече нищо? — попитах бързо.

— И помежду знакът за удвояване — отговори той. — Ето, виж сам!

Даде ми тефтерчето. Да, това беше толкова добре известният ми разпознавателен знак за силлан! Веднага схванах, че тази наглед съвсем маловажна двойна азбука определено е от голяма важност. Но по какъв начин важна, това беше въпросът! Тя съдържаше два пъти всичките персийски букви от „аелиф“ до „йей“ и дори „лам-елиф“. Но еднаквите букви не стояха една до друга, а вторият ред беше изместен, така че последните седем букви стояха не отзад, а в началото. Ако опитам да го поясня с немската азбука, ще придобие следния вид:

„Abcdefghijklmnopqrstuvwxyz

tuvwxyzabcdefghijklmnopqrs“.

Можеше със сигурност да се приеме, че тази систематика е важна за всички силлан, но особено за Мултасим. Много ми се искаше да добия яснота в това отношение. Но от кого? Това можеше да стане само чрез собствени разсъждения. Но сега нямах време за тази цел. Ето защо прибрах тефтерчето в джоба си и казах:

— Буквите вероятно са това, за което ги считаш, а именно помагало за мързеливи ученици. Мързеливият ученик без съмнение е самият Гхулам. Сега ме интересува единствено обстоятелството, че е наречен „палач“. Вие го познавате по-добре от мен. Чували ли сте това, или подобно прозвище относно неговата особа?

— Не, никога — отговори Педехр. — Но като представлява добрия владетел в качеството си на мултасим, със своята ненаситна алчност той сигурно на безчет хора действително е станал палач.

— Тук се сещам за една прилика — прибави Устад. — Данък-арендаторът на шах-ин-шаха и рай-арендаторът! Тук физическо, а там душевно и духовно палачество! Как може да има такива духовни и душевни палачи, които изпълняват своята служба, като на мястото на простата и честна азбука, дадена ни от Небесния властелин, поставят фалшива! Какво ще правим с дрехите на пленника?

— Нека останат тук, докато утре си ги получи. Това няма да стане, преди да съм сложил отново в джоба му тази азбука. Искам да си мисли, че е останала неоткрита. Когато вашите хора доведат четвъртия персиец с конете, тикнете го в отделен кауш. Мултасим засега още не трябва да знае, че сме заловили и него. И още едно. Имам нещо да ви кажа и покажа. То е пъхнато в кобура на седлото ми. Къде се намират вещите и оръжията ми?

— В моето жилище — отговори Устад.

— Значи при теб? Благодаря ти! Това показва колко ценно считаш имуществото на своя гост.

По неговото лице премина особена усмивка. Махна с ръка и каза:

— Причината е друга. Ако позволиш, ще ти я кажа горе. Да дойде ли и Педехр?

— Да.

Споменатият даде няколко указания на Тифл по отношение четвъртия персиец, след което се отправихме нагоре към жилището на Устад. То ни отведе не в стаята с балкона, а, след като бе запалил свещ, в една малка камера без прозорци, предназначена вероятно за прибиране на неупотребяеми предмети. Тук висяха всичките ми вещи. Освен тях можеше да се види само един стар сандък, произхождащ някъде от памтивека. Като го посочи, Устад каза следните думи, които за момента не разбрах, но после добре схванах:

— Да знае само човек колко много му вредят такива стари вещи, дето ги мъкне с фалшив пиетет в живота! За подобна „наследствена обремененост“ килерът за вехтории е прекалено добър! В такива вехти предмети се крие цяло гъмжило духовно наследени молци, дървояди и хоботници. Отвори ли човек сандъка, те веднага изпълзяват и излитат, за да превърнат всичко, което притежава стойност в живота, в проядени вехтории и прогризани дрипи. За такива духове-молци няма нищо свято, нищо неприкосновено. Те повреждат кралската пурпурна мантия със същата сигурност, с която превръщат хермелина на науката в оплешивяла кожа. Навестяват духовната одежда на Емир ел Муминин^[8] също така, както се загнездват в плъстената гугла на танцуващите и виещи дервиши. Наместват се в кафтана на неби^[9], в чалмата на сахиб-и-шериат^[10] и в чехлите на всички онези, които живеят в сянката на подобни предписания. Но изключителна сила на привличане има за тях хартията, особено произведената от отпадъци. Някои твърдят, наистина, че мирисът на печатарското мастило ги прогонва, но аз често съм разтварял и печатана хартия, от която веднага ме е обгръщал до затъмненост цял облак!

— Говориш със загадки — каза Педехр.

— Блазе ти, че за теб това са загадки, а не патила! Ти за щастие сигурно си си имал работа само с материални, но не с такива духовни вредители, които въпреки своята молешка нищета дръзват да се смятат за полезни, а всеки свободен, благороден дух причисляват към паразитите! И в това преиначаване на истинското състояние на нещата вярва целият, целият кожух, в който са се наместили молците!

Обръщайки се след това към мен, продължи:

— От този сандък бяха приборите, от които се храни горе в гората. Ти може би си го сметнал за особена почит, ала то беше нещо друго. Това е моят саван. Аз го поставих за собствената ти погребална гощавка. Така мислех! Но благодарение на теб той може би се превърна в мой възкресителен пир, на който съм те поканил без да подозирам. И погледни насам! Тук висят пушките и всичките ти вещи. Защо? Аз те смятах за еднакъв с мен, за мой духовен двойник. Вярвах, че си извървял същия път, който съм изминал и аз, и сега живееш във времето на своята „осанна“. Виждах да идва за теб времето, в което ще се повлечеш нагоре към Голгота, където ратниците ще си поделят дрехите и оръжията ти. Затова ги донесох в моя килер за вехтории, та да те помоля драговолно да се откажеш от тях. Пред такива врагове ясно оръжие вреди! Пристъпи напълно невъоръжен пред тях! Бронята на духа е невидима, наистина, но никой молец и хоботник не се осмелява да се наеме с нея! Тези паразити си търсят храна само по такива вехтории, които и без молешкото преяждане нямат голяма дълготрайност… Така мислех! Но когато дойдох при теб горе в моята „гробница“, за да можеш да се разпознаеш в мен, чух от устата ти да прозвучават слова от онзи свят, в който така ми се искаше да пристъпя заедно с теб. Ти може би си вече отвъд? И без мен си видял и опознал неописуемо трудния път? Нищо ли не си узнал за човешкия страх и боязлив свян, които някога ме принуждаваха да отстъпвам разтреперан? Ти говореше толкова твърдо, толкова сигурно, толкова уверено, сякаш отдавна си постигнал онова, което аз исках да постигна, но все изпусках. Кажи ми и сега една твърда, сигурна дума! Ти едва ли ще разбереш моя въпрос, ала неговият пестник ще се вкопчи толкова силно във вътрешността ти, че ще се заизвиваш от болки, ако действително си мой двойник.

Той стоеше високо изправен пред мен със свещ в ръка и ме гледаше в очите с много сериозен, изпитателен поглед. Така, приблизително така трябва да погледне Съдът в очите на човека, когато един ден му поиска сметка за по-раншния живот.

— Изречи си въпроса! — казах аз.

— Ще се изплашиш! — извика той.

— Опитай!

Стояхме мъж срещу мъж. Или може би душа срещу душа, дух срещу дух?

— Ти Олд Шетърхенд ли си? — попита. — Чух това име от моя приятел Джафар.

— Бях този — отговорих спокойно, но категорично. Като чу, че превърнах неговото сегашно време в минало, той направи движение на изненада. После продължи:

— Ти Кара бен Немзи ефенди ли си?

— Бях този — отвърнах отново.

— Вече не си? Никой от двамата?

При тези думи очите му буквално заблестяха от изпълнена с очакване възбуда.

— Никой от двамата! — кимнах аз.

— Откога? Кажи ми!

— Откак тези две имена постигнаха онова, което трябваше и бяха длъжни да постигнат! В тези две имена бях задал една загадка на желаещите да я разрешат. От нейните двери трябваше да пристъпи освободеното от своите психични основи „Аз“ като засиял в радостни зари младеж. Това толкова презирано и злостно нападение „Аз“ в моите книги трябваше да разказва на всички, които имат уши, за един нов, неподозиран свят, в който тяло, дух и душа не са набутани едни в други като в сандъци, а се държат ръка за ръка и заедно действат. Това толкова често охулвано и обсипвано с гаври „Аз“ в моите произведения не беше славолюбивото изобретение на един скодоумен его-разказвач, който пише „невероятни индиански и бедуински истории“, за да му кадят тамян малолетни и безразсъдни. А невероятна, извън всяка мяра невероятна беше само слепотата на онези, които смятаха за възможно едно такова скудоумие. Те се задълбаваха в много желаната от тях заблуда, че тези мои книги служат само за някакво мъгляво развлечение на подрастващата младеж, а не че са писани, напротив, за духовните очи на ясно и спокойно разсъждаващия читател. На това толкова силно и знаещо собствената си цена „Аз“ и през ум не е минавало да броди из сокаците на духовното безсилие и да хлопа, просейки, по вратите, защото точно в тази духовна нищета живеят онези „аз“, които се страхуват от решението на моята задача. Това мое „Аз“, тъкмо напротив, отбягваше всички улици и редици къщи на бъкащите от хора градове и излизаше по целия свят…

Тук Устад ме прекъсна, като улови ръката ми и с тон на най-голяма изненада възкликна:

— По целия свят, за да каже на целия свят, че целият свят е изгубил своето „Аз“? Ефенди, ефенди, какво чувам от устата ти! Аз също бях един „Аз“-разказвач. Аз също пращах моите мисли по целия свят, за да… но не, за това по-късно! Аз не те познавах. Само подозирах за теб. Сякаш трябваше да следвам някаква вътрешна заповед. И ето че ние си приличаме, толкова много, толкова поразително си приличаме! Наистина ли? Ако във всичко, то все пак в едно — не! Аз впрочем не съм свършил с питането! Приготви се сега да чуеш главния въпрос! Той е кажи-речи немислим! Да го изрека ли?

— Да!

— Тук виси имуществото на Кара бен Немзи. Искаш ли да ми го подариш? Да ми го подариш и аз да мога да го задържа? После вече няма да е твое. Никога в живота си няма да го получиш обратно в твоите ръце. То ще остане за вечни времена в този килер за вехтории и на никого няма да бъде някога показано!

Какъв беше погледът, който буквално задълба в лицето ми? Сетих се за сатанинския Ахриман мирза! Да не би този изкусител да ме поглеждаше сега от мятащите искри очи на Устад? С такова пъклено очакване! Да, стоях пред един голям, много важен въпрос. Разбирах Устад. Целият пъкъл, срещу който някога се бе борил, сега ме гледаше през неговия поглед. Но аз можех да бъда спокоен. На мен този пъкъл нямаше да попречи да тръгна по пътя, който отдавна си бях начертал. Не ми беше трудно да реша. Подадох десница на Устад, погледнах го спокойно усмихнат в лицето и казах:

— Дай ми ръката си!

— Е? — попита той бързо, докато ми я подаваше. — Какво реши?

— Изпълнявам желанието ти с най-голямо удоволствие! Вземи всичко! Нека бъде твоя собственост!

— Всичко… всичко? — извика с неописуемо удивление.

— Всичко!

— Но знаеш ли какво правиш? Преставаш да бъдеш това, което си бил, и което си! Никога няма да можеш да пишеш такива книги, каквито си писал! Ще умреш! Трябва да станеш съвършено друг! Държиш ли въпреки това на думата си?

— Държа!

— Невероятно! Ще ти припомня още веднъж последиците, ефенди!… Прочут ли си?

— Ами! Хората говорят за мен. Но щом не ме разбират, може да ми е безразлично какво говорят. Когато говорят погрешно за мен, значи говорят за погрешен човек, не за мен!

— Това звучи вярно, но и дръзко! Почти съм склонен да река „презрително“! Но помисли, ефенди! Ако не можеш да пишеш по познатия начин, хората изобщо няма да говорят вече за теб! Тогава ти ще си мъртъв, мъртъв, мъртъв!

— Клети, клети Устад! Що за погрешни понятия имаш за този начин на живот и този вид смърт! Аз се подарих на теб — така, както вися по тези пирони. Тези емблеми на моята досегашна дейност са… аз! Това „Аз“ бях аз! Сега мъртъв ли съм?

— Да!

— Лъжеш се! В този миг аз преминавам в един друг живот, а той е по-висш, по-красив, безкрайно по-ценен. Аз написах множество книги. В тях оставих да говори моето „Аз“. Не бях разбран. Дадох най-прекрасното, което може да има по земята, в глинени съсъди. Изпълних ги с една загадка и предложих на човечеството да пие. Стотици хиляди пиха, но за всички напитката не бе нищо друго освен вода. Съдът заблуждаваше всички! Бях го направил твърде удобен за хората. Те пиеха лекомислено и после ме осмиваха. Това е голямата грешка, за която се упреквам, за друго не! Смъртният предпочита да пие блатна вода от златни съдове, отколкото божествен нектар от глинени. У мен се надигна гореща вълна. Свещен, макар и стаен, гняв обхвана душата ми. Не че разбих тези съсъди, о, не! Реших да дам златни, но със същата напитка, която хората бяха сметнали за вода. Златото за тази цел взех от ездата, която ме доведе до духовния глава на джамикуните. Ти навярно не подозираш къде го търсих и намерих. От днес ще пиша във Високата къща… съвсем различно отколкото досега. И ако хората схванат колко глупави са били някога, ще посегнат после и към онези съдове, които са оставили настрана. Тогава старите ми произведения ще се съживят. Хората ще ги четат с други очи. Душата, която живее дълбоко в тях, ще излезе на преден план. И когато тепърва различат духа, който ми е дал перото, той ще ги отнесе във всичките къщи, в които още не са поглеждали… Кажи ми сега, о, Устад, дали трябва да ме считаш за умрял!

Той ми протегна двете си ръце. Видях, че очите му овлажняха, когато заговори:

— Сихди, не тук ще ти кажа какво осъзнах! Ще отидем горе при теб. Но кажи преди това какво писмо искаше да ни покажеш!

— То сега е твое — отговорих.

— Мое? — попита той учудено.

— Да. Та нали е пъхнато в седловия ти кобур.

— В… седловия… ми… кобур! — повтори усмихнато думите ми. — Значи ти наистина сериозно си ми направил този подарък?

— Да, сериозно. Аз нищо не ти подарих. Ти само ме освободи. Да потърся ли писмото?

— Стори го!… После ще отидем в моята стая.

Намерих писмото, което читателят навярно още си спомня. Дадох го на Устад и излязох, без дори да погледна досегашното си имущество. Двамата ме последваха, при което Устад каза:

— Ефенди, ти остави тук своята известност. Искаш да си тръгнеш, без макар и един-единствен поглед да й хвърлиш?

— Да — отвърнах. — Известност! Познаваш ли този вид известност? Ако тя ти е приятелка, трябва да се откажеш от себе си и да й предадеш своя дух и цялата си душа!

— Колко вярно, колко вярно говориш! — изрази съгласие той с мен. — Аз я познавам. Тя ми беше не само приятелка; тя беше за мен нещо повече, нещо много повече. И какво ли само не поиска от мен! Какви жертви й принесох! Трябваше да се хвърлям пред краката на всеки самохвален фанфарен и да се покланям пред всяка куха глава! С всеки глупец трябваше да бъда любезен, та да не ми навреди. Трябваше да понасям всяка надменност, за да не би пък да стане опасна за мен. Джобовете ми трябваше да бъдат отворени за всяка глупост и дори безразсъдството да ме съсипваше с хиляди идиотщини, заради тях трябваше да си трая. Завистта ден и нощ стоеше пред мен със своите аргусови очи. Недоброжелателството се промъкваше към мен по всички пътища и където и да поисках да седна за почивка, злобата вече беше там и ме погваше. Не можех да говоря, както исках, а онова, което пишех, биваше погрешно тълкувано от враждата. Много нещо изгубих, за което сега горчиво съжалявам, но че наред с всичко това изгубих и други работи, към които съм се стремил с ламтеж, равносилен почти на грях, е печалба, благодарение на която понасям с удоволствие загубата. Но стига по този въпрос! Влезте сега при мен!…

Бележки

[1] Виж Карл Май, Събрани съчинения, том 27, „Край развалините на Вавилон“ — б.нем.изд. ↑

[2] Имтиханат — Изпитанията — б.а. ↑

[3] Джебел Дин — Планина на вярата — б.а. ↑

[4] Хабл ел Милал — Въже на изповеданието — б.а. ↑

[5] Феннек — пустинна лисица — б.а. ↑

[6] Дибб — хиена — б.а. ↑

[7] Джеллад — палач — б.а. ↑

[8] Емир ел Муминин — върховен глава на вярващите — б.а. ↑

[9] Неби — пророк — б.а. ↑

[10] Сахиб-и-шериат — законодател — б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Вкаменената молитва (1)

Метаданни

Данни

Вкаменената молитва

Информация

История

Сваляне / Връзки

В гробницата

1. Гробовна близост

Карл Май
Вкаменената молитва (1)