Карл Май
Една загадка (2)

2. При бахтиярите

Като казвам: „Твърдо бях решил да не стъпя повече в нея“, това може би звучи самонадеяно или дори смехотворно. Но аз можех да разчитам на себе си и на моя деятелен дребен Халеф, а за един прериен скитник тези ихлаути бяха само едни калпави чираци.

За да можем да вървим, ни бяха освободили краката.

Сега значи бях сигурен, че ще мога да използвам крайниците си веднага щом се наложи. Тъй като вчера при пристигането ни беше тъмно, хората не бяха съумели добре да ни огледат. Ето защо сега обитателите на бивака стояха вън на гъсти тълпи да ни гледат. И отново ми направиха впечатление жените и момичетата, които и тук бяха незабулени. Странно бе, че дори майки, чиито израсли синове стояха редом с тях, имаха толкова момински свеж вид, сякаш бяха все още неомъжени. Не откривах, докато ни водеха през образувания шпалир, в тези женски лица ни най-малкия кожен недостатък, макар да имах остри очи. Вярно, аз можех да насочвам вниманието си не само към това фрапиращо обстоятелство. Едно много по-голямо внимание трябваше да посвещавам на конете на ихлаутите, защото се нуждаехме от два, за да препуснем възможно най-бързо към Керманшах.

Не можехме да желаем по-благоприятно устройство на бивака. Гората образуваше, както вече споменах, една бухта, протегляща се от север на юг. Вчера ние бяхме дошли на север. Конете пасяха при тамошния край на бухтата — неоседлани, но всичките с юзди. Водеха ни в тази посока, и то към една колиба, разположена толкова близо до окрайнините на гората, че задната й част се облягаше на два дървесни ствола, отдалечени приблизително на четири метра един от друг. Подлесът на това място бе образуван от картоп^[1].

Трябва да спомена, че бяхме оглеждани само с любопитство и в никое лице не се виждаше отсянка на омраза или някакво подобно чувство. За тези хора ние бяхме именно само средство да изкопчат откуп, нищо повече.

Спряхме пред споменатата колиба. Предводителят излезе първо сам и след късо време ни даде знак да го последваме. Бях очаквал да ни отведат пред едно събрание на изтъкнати воини, които са взели решение относно нас, и, следователно, си бях представял бягството много по-трудно, отколкото сега ми се стори, когато видях ходиах да седи сама в колибата.

Тя беше също изградена от пръти и чимове, и то без отвори за прозорци. Получаваше светлина само от многобройните процепи в стените и през един отвор в покрива, който служеше същевременно като отход за дима. В единия от задните ъгли беше изграден от камъни прост оджак, в другия видях постелята от висок пласт шума, застлан с кожи. Тя сега служеше за диван на седналата върху нея собственичка. Няколко сандъка със сложени отгоре им покривки представляваха цялата мебелировка. Оръжия нямаше, освен нашите, които лежаха на една малка черга, просната до постелята, и то не само те, а в компанията на всички предмети, дето се бяха намирали по джобовете ни. За мен беше истинско блаженство да зърна всичко така мило оставено на едно място.

Намирахме се само с жената и предводителя. Той стоеше зад нас с ръка на ножа. Тя метна къс, враждебен поглед към Халеф, после огледа мен по-малко неприязнено и започна да обяснява студено:

— Вие вероятно вече знаете какво се случи с конете ви. Те са изгубени за нас и вие следователно ще трябва да ни обезщетите. Джемма на моите воини реши за вас всичко и аз го одобрих. Оръжията ви не са ни необходими, защото ние самите си имаме достатъчно, а и не знаем как да боравим с някои от тях. Другите вещи също бихме могли да задържим, наистина, но те много вероятно имат по-голяма стойност за вас отколкото за нас, така че ние на драго сърце сме готови да ви ги продадем. Ако не ви липсва нищичко от това, което ви е принадлежало, толкова по-драговолно и по-добре ще платите. Така мислим ние…

— Машаллах! — извика тук хаджията. — Ние трябва да купим собствените си вещи и да ви обезщетим за конете, които са ни задигнали. Такава откаченост…

— Мълчи! — прекъсна го ходиах. — Тук ти нямаш думата. Аз не говоря с теб, а само с Кара бен Немзи ефенди!

И обръщайки се към мен, продължи:

— Аз още веднъж размислих върху всичко, което вчера си говорихме. Твоите думи докоснаха сърцето ми като ключ, който отваря вратата на някое светло, красиво жилище на блаженството. Бих желала да ти отправя много въпроси, на които да ми отговориш. Та нали ще разполагаме с много време, тъй като ще трае дълго, докато пратениците отидат и донесат парите ви.

Това прозвуча така чистосърдечно, толкова самоуверено, че аз развеселено попитах:

— И откъде ще идат да ги вземат?

— Където ти посочиш, защото само ти можеш да знаеш откъде ще ги получиш. Ако притежавахме още конете ви, щяхме да искаме по-малко от вас. Искам да ти кажа, че повелителят на Керманшах е враг на нашето племе, защото ме мрази. Неговият харем веднъж ме оскърби тежко и поради това вече не получава от мен „Пътя към красотата“. По тази причина той ми се закле в отмъщение и залови с хитрост и взе за войници моя син Келат и внука ми Шерга. Двамата са свободни ихлаути и са се възпротивили да вършат робската служба, на която са ги осъдили. Тази съпротива възбудила неговия гняв. Той доказал чрез свидетели срещу бакшиш, че те са бабити и са се домогвали до живота му. Сега бил заминал за Техеран, за да отпразнува там Ной Рус^[2], а те щели да бъдат заведени след него, понеже празникът трябвало да бъде възславен със зрелището на тяхната екзекуция. Това ми го каза предводителят на отряда, който дойде днес по негова заповед да конфискува най-добрите ни коне. Моите деца са изгубени, а аз не мога да ги спася. Тяхната смърт ще бъде ужасна, защото бабите често биват умъртвявани като в тялото им се изрязват дупки, в които втикват горящи свещи. О, ефенди, да знаеше само как се чувства една майка при това положение.

Тя скри ръце в шепи и заплака високо и горчиво. После отпусна внезапно ръце, хвърли ми един полублуждаещ поглед през сълзите и запита сурово:

— Какво ще кажеш като християнин за това? И вашият бог ли е така свиреп като бога, за когото ислямът учи?

— Има само един Бог, Богът на вечната любов и милосърдие, ала ислямът не познава тази любов. Него обвинявай, не Бога! — отвърнах.

— Но пък Бог е съгласен синът ми и внукът ми да бъдат невинни измъчвани. Това ли е неговата любов и милосърдие? Това ли е справедливостта?

— Не се гневи на Всемогъщия и Всезнаещия! Той знае защо ти е сторил това бреме и ако е в неговата воля и ти го помолиш за това, децата ти ще бъдат спасени.

— Да се моля? С молитва?

— Да, моли се! Тръгни но стъпалата на молитвата към небето и тогава Бог ще тръгне насреща ти по стъпалата на изслушването. Моли се значи, моли се! Не Го набеждавай в несправедливост, след като ти самата си несправедлива спрямо други хора!

— Несправедлива? Срещу кого? Аз не зная нищо за това.

— Наистина ли? Не си ли такава спрямо нас? Какво сме ти сторили, че стоим тук като пленници? С какво сме го заслужили? Да не би да си справедлива спрямо нас?

Една своеобразна усмивка премина по лицето й. Тя стана, извървя няколко крачки към мен и газа, гледайки ме с напрежение в лицето:

— Сега трябва да се покажеш като християнин и да защитиш вярата си. Та кажи защо се съгласи твоят Бог на любовта да извършим несправедливост спрямо вас?

— Може би заради теб. Трябвало е да Го опознаеш чрез нас и да повярваш в Него. Ако е по волята Му и аз Го помоля, то ние ще бъдем свободни, когато ни е угодно.

— Ти наистина ли вярваш в това, убеден ли си?

— Да, напълно убеден.

— Тогава докажи, че можете да бъдете свободни, когато ви е угодно! Дай ми това доказателство, ох, дай ми го, та да мога да повярвам в твоя Бог на любовта, на милосърдието! Ако той те освободи от ръцете ни, ще може да спаси и моите синове.

— И тогава ще повярваш и ще му се молиш?

— Да.

— В такъв случай те моля за едно обещание!

— Нека го чуя!

— Обещай ми, че ако се освободим против волята ви от нашето пленничество, ще се молиш от все сърце за спасението на твоите деца.

— Обещавам.

— Ще сдържиш ли думата си?

— Като свята клетва! Само че няма да ми се наложи да я сдържам, защото никой бог не може да ви спаси, ако се възпротивите да платите откупа.

— Мисли сега каквото си щеш! Аз обаче се улавям за думата ти! Ти веднага ще узнаеш как Аллах ще те принуди към молитвата.

Изхлузих едната си ръка от клупа, обърнах се към предводителя, който все още стоеше зад нас, и му нанесох удар с юмрука си по слепоочието. Оня рухна на земята и остана да лежи там в безсъзнание. В следващия миг ръцете ми бяха върху устата на жената, за да не може да извика. Повече нямаше какво да й посягам, защото тя затвори очи и се свлече в несвяст до мен. Неочакваността на постъпката ми я беше уплашила повече, отколкото можеше да понесе, и аз вече държах моя лежащ върху черджето нож, с който прерязах вървите на хаджията. След това първата ни работа беше да вържем предводителя и да му тикнем един парцал между зъбите. Всъщност сега трябваше да сторим същото и с ходиах, ала нещо у мен се възпротиви да се отнеса по този начин с нея. Прибрахме си възможно най-бързо собствеността, избихме с прикладите на пушките един отвор в задната стена на колибата и изпълзяхме предпазливо навън, за да узнаем преди всичко как стоят нещата от другата страна. Зяпачите се бяха разкарали оттам, бяха останали само още неколцина, които обаче не гледаха в нашата посока. Ние залегнахме и запълзяхме навътре в гората между картопа, докато вече не можехме да бъдем видени от колибата.

Сега-засега се намирахме в безопасност и можехме да се захванем с търсенето на конете. Продължихме бързешком по периферията на гората — за щастие, без да срещнем някого — докато достигнахме северния край на биваха и видяхме конете пред нас.

Понеже и двамата бяхме познавачи, не ни трябваше много време да подберем двата най-добри. Никакъв човек не се мяркаше наблизо. Работата беше наистина такава, сякаш някой беше подготвил бягството ни и грижливо отстранил всяко препятствие. Скочихме към конете, яхнахме ги и препуснахме, без да се озъртаме, най-напред на север, за да заблудим евентуалните преследвачи.

Не бяхме се отдалечили кой знае колко, когато насреща ни се зададе на кон един млад ихлаут. Той обузда животното си и се втренчи в нас удивено. Аз също спрях моето и му казах:

— Като стигнеш сега в бивака, отиди незабавно при ходиах и й предай един прощален поздрав от нас! Напомни й от мен за Бога на любовта, комуто трябва от сърце да се моли. Тогава желанието й сигурно ще бъде изслушано. Съобщи й това, а сега продължавай да яздиш и побързай!

Младежът беше толкова слисан, че моментално се подчини, без дума да каже. Ние продължихме да галопираме още на известно разстояние в сегашната посока. Когато достигнахме твърда земя, по която нямаше да оставим никаква следа, завихме надясно, където един много стръмен, обрасъл с дървета планински склон водеше към билото. Когато го достигнахме, вече бяхме в безопасност, защото дърветата ни даваха желаното прикритие. До момента не бяхме разменили и думица. Но сега, когато забавихме в изкачването хода на конете, от устата на Халеф прозвуча бодър смях.

— Това си беше забавно, сихди. Ние сме свободни и си имаме пак всичко. Твоят юмрук употребява все същия здрав език както досега. Какви очи само ще ококори Умм ед Джамал, когато се пробуди, а и мъжът, когото ти повали с трясък! Как ли ще му бръмчи главата! Почти ми се иска да се върна и да му кажа, че трябва да накара неговата ходиах да го натърка с прочутото Мазило на красотата. Ама как ще се доберем до конете си? Как ще стигнем в Керманшах? Ние никога не сме били там и не знаем пътя.

— За тая работа няма защо да мислиш. Знаеш, че притежавам чувство за ориентация, което много рядко ме лъже, а тук, за щастие, няма вековна гора, в която да объркаш посоката, понеже не можеш да видиш небето от непроницаемия от листата свод. Ако нещо не се заблуждавам, тук ще излезем на едно плато, а от другата му страна ще се спуснем до един приток на Кара Су. После ще трябва да минем напряко през една верига от хълмове, зад която ще се натъкнем на самата Кара Су. Необходимо е само да я последваме, защото Керманшах е разположен недалеч от нейния бряг.

— Кога ще стигнем града?

— Не преди утре заран. Ще трябва да бивакуваме на открито.

— Това ми е безразлично, стига само да намерим нещо за ядене. Изпитвам силен глад, а и гърлото ми е пресъхнало.

Жаждата ни беше скоро утолена, защото тук навсякъде имаше течаща вода, а по-късно ни провървя да ударим една дива коза, от чието месо можехме да преживеем няколко дена. Предсказанието ми също се оказа правилно: ние достигнахме Кара Су. Когато започна да се смрачава, спряхме в нейна близост и запалихме огън, на който бяха опечени най-хубавите късове от козата.

Най-напред говорихме за конете ни, за които сега и Халеф вече не се тревожеше. После той стигна до разговора ми с ходиах.

— Сихди, твоите думи ми бяха непонятни — каза. — Те звучаха, сякаш ти знаеше, че нейният син и внук ще бъдат спасени. Откъде обаче можеше да го знаеш?

— Не го знаех и сега също не знам нищичко, но понякога аз съм странен човек, скъпи Халеф. Става така, че думите, които в действителност не съм искал да кажа, сякаш са ми слагани в устата, сякаш в мен живее второ същество, което предвижда предстоящите неща и според тях ме напътва как да се държа. Аз нямам и най-малка отправна точка за това. Но ако сега трябва да кажа дали децата на ходиах ще бъдат спасени или екзекутирани, то бих заявил, че ще бъдат свободни, и то скоро.

— Ти си любимец на Аллах. Може би той ти е придал някой Джин ел Химайет (Дух на закрилата), който ти казва всичко и напътства твоите думи и дела. Бих искал и аз да имам един или двама такива!

— Това твое желание е вече изпълнено, защото всеки добър човек, който не иска насила да се отдалечи от Бога, стои в ръката на Господаря на небесното войнство, който провожда своите пратеници да разпрострат крила над него. Нека му се помолим, преди да отидем, да спим!

Халеф кимна одобрително и ме попита после:

— Ще се редуваме ли да спим?

— Не. Аз чувствам над себе си закрилата на Небето. Това е едно също така необяснимо виждане, чуване и знаене на сърцето, което е може би още по-непогрешимо от виждането и чуването на сетивата на тялото. Лека нощ, драги Халеф!

— Лека нощ, скъпи сихди! Знаеш ли, има време, когато всяка твоя дума е като проповед. И ако всички хора имаха твоята твърда, непоклатима вяра, тогава те щяха да бъдат също толкова щастливи, както аз станах чрез теб.

Ние заспахме и въпреки нощния хлад спахме крепко и несмущавано, докато утрото ни събуди. Тогава похапнахме пак и започнахме да яздим надолу покрай реката към Керманшах, който след по-малко от час видяхме разположен по неговите хълмове. Градът създаваше не само във вътрешността, но и още пред стените си, където военните провеждаха упражнения, едно войнствено впечатление. Ние скоро узнахме и причината: шахът бе отново ненадейно споходен от идеята да си иска обратно Багдад от султана и скрепяше тона искане без изгледи за успех с военни приготовления, които в действителност имаха съдбата да си останат именно само приготовления. Аз се осведомих от един векилбаши (фелдфебел) кой е в момента насир-и-шехр^[3]. Той ми назова един сертип (полковник), висок, ала нищо незначещ чин, и си предложи срещу бакшиш услугите да ме заведе и му доложи за мен. Тук веднага опознах персийските военни порядки; да се надяваме, че те сега са по-добри.

Наброих му парите за почерпка предварително. Векилбашията тръгна напред, ние го последвахме на коне. Халеф подметна забележка за мъчнотиите, които ще трябва да преодолеем, за да си върнем животните. Аз обаче го успокоих:

— Не си го слагай за кахър, Халеф! Аз нося в джоба си един ферман на шахин-ин-шаха, който е подпечатан в личното присъствие на владетеля. Срещу него не може се възправи никой сертип.

— Откъде имаш тоя ферман? Шахът познава ли те?

— Не. И аз също не го познавам. В това отношение двамата значи стоим на равна нога. Ти нали си чел моите турски книжа. По-добри от тези, които съм имал и още имам, не може да съществуват и въпреки туй бях непознат на султана. Но аз имах един влиятелен приятел в Стамбул, покойният Мустафа Мохаррем ага, капъджията (вратар) на Високата порта. Той ми набави документите. Никой княз не може да получи по-резултатни. Такива влиятелни личности има и другаде, човек трябва само да знае потайните ходове. Персийски фермани се получават не само в Персия.

Бяхме отведени в построената от Мухамед Али мирза в центъра на града Пах и Тетх (резиденция) и останахме да чакаме там в един двор фелдфебела, който отиде да доложи за нас. Той скоро се върна и ни поведе към вътрешността, където ни посочи една завеса да влезем. Помещението, което сега ни прие, някога е било скъпо обзаведено, ала сега имаше занемарен вид. На един диван седеше, пушейки, офицер в напреднала възраст, в чиито черти напразно потърсих следи от духовна дейност. Нашите имена вече му бяха назовани. Той ни нахока високомерно за причиненото му безпокойство и попита после какво всъщност искаме от него. Тогава аз извадих фермана си от джоба и го сложих върху стоящата пред него, най-много метър висока, маса, по която се намираха прибори за писане и документи. Оня посегна кисело към него, разгъна го и… скочи чевръсто. Долепи благоговейно документа до челото си и се поклони три пъти почти до земята.

— Аллах да благослови най-могъщия от владетелите със сто хиляди дара. Нека унищожи всички негови врагове и въздигне всички, Които стоят под неговата закрила! Аз съм ваш слуга, вие сте мои приятели!

Такова въздействие беше предизвикал печатът, който можеше да бъде натиснат собственоръчно от мухрдара^[4] само в присъствието на шаха. Аз отговорих със съзнание за собственото си достойнство:

— Трябва да помоля за изпълнението на една услуга. Вчера ние бяхме гости на идис от тира на бахтиярите. По време на отсъствието ни дошъл оттук един десте и севарех и взел от тях двайсет и два коня, сред които и нашите! Ще съжалявам, ако при пристигането си във високия Йехан пенах^[5] бъда принуден да кажа, че не съм си ги получил веднага обратно.

Изявлението беше повече от дръзко, то беше направо нагло. Но очакваният ефект се прояви мигновено: сертипът се поклони отново дълбоко и ми съобщи, че конете, сред които два врани жребеца, били предназначени за Хамадан и преди четвърт час заминали за там с една група за принудително препращане. Сред затворниците имало двама идиси, които като нечестиви бабити щели да бъдат екзекутирани в Техеран. В случай че съм побързал, можел съм до един час да застигна отряда и да си поискам обратно конете. Той веднага щял да ми изготви необходимата за това заповед.

Аз се съгласих. Докато офицерът пишеше, ме споходи една толкова необикновена или по-скоро откачена приумица, че реших тъкмо заради тази й откаченост да я осъществя. Сертипът не беше хитрец, а аз бях направил впечатление с грубостта си — достатъчно основание да приема, че ще влезе в капана. Нямаше никакво съмнение, че двамата идиси, за които спомена, са синът и внукът на ходиах.

Когато заповедта беше написана и подпечатана, аз я прочетох. Отговаряше на желанията ми. Въпреки това направих недоволна физиономия и казах:

— А Келат и Шерга? Да се надяваме, няма да ги вземат за войници, защото аз се нуждая от тях.

— Келат и Шерга? — попита онзи. — Кои са те? Хазертин (Негово височество) преди малко не назова тези имена.

— Не? Толкова тихо ли съм говорил? Имам предвид двамата слуги, които надзираваха конете ми. Те са били взети с тях за новобранци, а аз не мога да се лиша от тези хора.

— Хелих хуб! (Много добре!) Значи и тях са взели? Аз не можех да се погрижа за тая работа и трябваше да наредя да я свършат подчинени. Как бих могъл да оправя нещата?

— Само с няколко думи. Ето заповедта да ни се предадат двата коня. Напълно достатъчно е да се добави: „и двамата идиси Келат и Шерга“.

— Йем’ баджед (Бъдете спокоен), това на мига ще бъде направено.

Той не прибави реда, а написа нова заповед, което ми беше още по-приятно, защото допълнението лесно можеше да предизвика съмнение. После ми даде документа, допря отново фермана до челото си, поклони се три пъти, благослови шаха, мен и Халеф, върна ми грамотата, помоли ме да го помена с добро при Кибле-и-алема^[6] и ни придружи сред повторни метани до изхода на стаята. Фелдфебелът още чакаше в двора. Аз му дадох от радост, дето се бях измъкнал толкова лесно от леговището на лъва, втори бакшиш, после се постарахме да оставим час по-скоро зад себе си Керманшах и неговите кирпичени дувари. Когато се озовахме навън и минахме по високия свод на застлания с калдъръм мост, Халеф си пое дълбоко дъх и извика:

— Сихди, какво само дръзна! Знаеш, че никога не се боя. Ама когато изиска двамата идиси, направо ми изкара ангелите.

— И аз самият не се чувствах много по-добре от теб. Но печатът на шах-ин-шаха заслепи сертипа. Да не му се вярва на човек, че е възможно да съществува такова лековерие. Но какво трябва да мислиш за един персийски офицер, можеш да заключиш от факта, че в страната има две военни школи, едната от които произвежда учениците още със завършването им в майори или полковници, докато другата не е доставила на войската още нито един офицер. Който е богат и може да наброи пари, се изкачва толкова високо, колкото стига сумата, която е дал, пък дори да е тъп, колкото си ще.

— Тогава тоя сертип сигурно също ще е някой богаташ, тъп, колкото си ще?

— Така изглежда. А сега трябва да побързаме, Халеф. Ние все още не сме спечелили играта. Много зависи що за мъж ще е офицерът, който командва отряда.

— Да се надяваме, някой много богат! Но, сихди, ако той се опъне да ни предаде конете или идисите, тогава ще си помогнем с оръжията, нали?

— Да. Каквото сме подхванали, при всички случаи ще проведем. Хайде!

Препуснахме към Бисотун, по широката равнина, в чийто северозападен край лежи Керманшах. Дълбокият прах по пътя полетя на облаци зад нас. Сладник и камилски тръни обрамчваха шосето. Вляво лежаха руините Так и Бостан, вдясно отсреща — едно селце, край което прелетяхме. След може би три четвърти час видяхме пред себе си една върволица от ездачи, някъде към осемдесет свободни коня и няколко вързани пешеходци — най-вероятно отрядът, който искахме да настигнем. Можеше да се приеме, че двайсетте животни на идисите бяха също тук. Ние го достигнахме, профучахме край него и спряхме после посред пътя.

Начело яздеше един наиб (лейтенант), красиво облечен и навесен с всички възможни оръжия, на възраст най-много осемнайсет години. Той беше командващият. Сигурно на някой богат татко златното синче.

— Стой! — викнах му, когато се канеше да отмине. Ние, които не изглеждахме така гиздаво като него и дори и седла нямахме, види се, не му направихме впечатление, защото той се обърна гневно към нас с един още наполовина детски глас, който правеше подскоци ту нагоре, ту надолу между високия сопран и втория бас:

— Махнете се настрана! Аз съм офицер на поставения и осветлен от Аллах силлуллах^[7]!

Тогава аз измъкнах фермана от джоба и го разгърнах пред нослето на велелепния юнак. Като съгледа печата с двата познати му надписа, оня насмалко не падна от коня в благоговеен страх, ала знаеше какво точно трябва да прави. Поднесе фермана до челото си, поклони се три пъти до главата на коня и се осведоми после за заповедите ми, при което ме наричаше „емир“ и „хазрет вала“ (кралско величество).

Аз му издърпах фермана, прибрах си го и му подадох заповедта на сертипа. Без да дочакам какво ще каже, се насочих към отряда и попитах високо кои са Келат и Шерга, двамата идиси. На моя вик отговориха двама от вързаните пешеходци. Яздих до тях и ги освободих от железните пръти, към които бяха вързани с ремъци ръцете им.

Междувременно Халеф се беше отделил от мен. Той вече седеше на своя арап и сега аз също се метнах на моя. Те бяха водени, защото не бяха изтърпели никого на седлото. Те запръхтяха и зацвилиха от радост, дето ни виждат. Наредих на двамата идиси да се качат на конете, които бяхме яздили досега.

Всичко това се бе разиграло за една-две минути. Сега лейтенантът дойде и се осведоми дали има по-нататъшни заповеди от моя страна. Тогава Халеф ме сръчка. Ние бяхме постигнали повече, отколкото само преди два часа ни се бе струвало възможно, а сега даже бях питан за по-нататъшни желания. Осведомих се от Келта и Шерга и узнах, че отмъкнатите животни били тук. Можеха да се разпознаят по клеймото на идисите; бяха иззети от отряда и вързани после по двойки. Сега бях готов с лейтенанта. Похвалих снизходително неговото усърдие за благото на персийската държава и му втълпих после по приятелски начин убеждението, че в мохамеданската Книга на живота му е даден добрият съвет сега да продължи по-нататък пътя си. Той събра плътно колоната си, поклони ми се няколко пъти и подкара после несмущавано коня си към своя далечен късмет. А ние сметнахме, че имаме причина да не се появяваме пак в Керманшах и поехме при първия подходящ терен странично в планините.

Аз предполагах, че двадесетте коня ще ангажират много вниманието ни в труднопроходимите планини, ала скоро се убедих в противното. Животните бяха възприемчиви, послушни и свикнали на такива пътища. Но ние не напредвахме толкова бързо все пак както Халеф и аз при ездата към Керманшах. За да стигнем до бивака на идисите, се нуждаехме от още три часа, когато стана вечер. Значи трябваше да отложим изненадата за предиобеда на другия ден.

От само себе си се разбира, че Келат и Шерга бяха научили всичко. На мен не ми се наложи и дума да изрека. Моят дребен Халеф се погрижи за тях да не остане нищо скрито-покрито. При днешното потегляне те били убедени, че ги водят на сигурна смърт. И макар в мълчаливия си маниер да не изказаха много думи, то все пак всеки поглед ни говореше колко голяма и искрена благодарност към нас носеха в сърцата си. Ние можехме да бъдем сигурни, че ще спечелим чрез тях приятелството на цялото племе.

На другото утро заваля. Заради начина, по който исках да се развие нашето завръщане, на мен това никак не ми беше неприятно. Дъждът щеше да държи ихлаутите в колибите им и да облекчи незабелязаното ни приближаване до бивака. При края на платото, където започваше планинският склон, двамата идиси трябваше да спрат е всички коне, за да ни последват едва след един час. Ние слязохме от животните, спуснахме се пеша по ската, минахме възможно най-бързо през долината до гората отсреща и се насочихме под нейна закрила на юг. Халеф се радваше като дете на изненадата. Милият дребосък отдавна вече не беше сърдит на ходиах. Когато достигнахме бивака отзад, се промъкнахме до една група дървета срещу колибата на Умм ед Джамал. Избитата от нас дупка в задната стена беше поправена. Имаше известен живот в бивака, но не тук, където се намирахме. Ние притичахме бързо и безшумно изпод дърветата и около предния ъгъл на колибата до вратата, която не беше здраво заключена. Надзъртайки през процепите, можехме да обгърнем с поглед вътрешността. Ходиах беше сама — коленичеше до постелята си със сключени ръце и отправено нагоре лице. Устните й се мърдаха. Аз бутнах вратата и влязох. Хаджията ме последва. Тя чу шума, погледна настрани, видя ни и подскочи с крясък.

— Ти се молиш? — попитах. — На моя Бог на любовта или на вашия Аллах, който търпи само мюсюлманина?

— На твоя Бог — отвърна тя, все още неподвижна от изумление.

— Значи ти удържа думата си, благодаря ти! Вярваш ли, че молитвата ти ще бъде чута?

— Повярвах го, защото той ви освободи от нашите ръце. Следователно би могъл да спаси и моите деца. Ама ето че вие пак се връщате! Защо?

— Искаме само да ти докажем, че помощта често е най-близко тогава, когато човек вече не я очаква. Не се отдалечихме не за да избягаме, а заради откупа, който искахте.

— Аз… аз… аз не те разбирам! — изрече със запъване тя.

После обаче мина бързешком край нас до вратата, пристъпи навън и нададе пронизителен крясък, който раздвижи целия бивак. Ихлаутите се стекоха насам. Старо и младо, мало и голямо се събра пред вратата на колибата и чу с изумление, че сме се върнали по собствено желание. Неколцина се осмелиха да влязат, сред които предводителят, когото бях повалил с удар. Едва ме видя и скочи да ме сграбчи. Аз го улових здраво за ръцете и казах:

— Не си прави труда! Ние направихме доброволно онова, което ти искаше да получиш насила. Тук лежат нашите вещи, дето ни ги бяхте отнели. Вържете ни, ние искаме да бъдем пак ваши пленници, докато пристигне откупът.

Аз проснах старото чердже, на което сложихме пушките и всичко останало. После бяхме вързани. Това стана по начин, сякаш идисите не знаеха дали са будни, или сънуват. Такова нещо никога не беше им се случвало. Голямо, макар и тайно удоволствие ми доставяше физиономията на Халеф. С каква охота би изтърсил всичко, ако не се боеше от порицанието ми. Имаше вид, сякаш се канеше да експлодира. Ходиах беше седнала на постелята си. Сега седеше с преплетени ръце, гледаше какво става пред очите й и едва го вярваше. Когато бяхме вързани отново, попита, без все още да вярва напълно на очите си:

— Ефенди, всеки ли християнин щеше да се държи като теб?

— Не, не всеки — отговорих, — защото не всеки има щастието да бъде учител на ученичка като теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще узнаеш, като му дойде времето. Сега накарай да ни отведат пак там, където бяхме пазени!

Желанието беше изпълнено веднага. Въпреки дъжда хората стояха вън гъсто скупчени. Пътят ни до познатата колиба беше разглеждан като един вид триумфално шествие. Стигнали при целта, бяхме вързани отново, както се бе случило през първата вечер. Един пазач пак седна при нас. Сега лежахме безмълвно заслушани, докато се чуха няколко вика, последвани от други и от още други, които накрая се превърнаха в едно всеобщо радостно ликуване. После стана пак спокойно, след което чухме бързо приближаващи крачки. Вратата се отвори рязко и ходиах влезе припряно, следвана от син и внук, които мигновено снеха вървите ни. Жената застана пред нас със зачервено от радостна възбуда лице и дишайки ускорено, извика с просветнали очи:

— Ефенди, сега ти доказа, че си християнин, истински християнин! Аз ти вярвам. Сега вярвам и във вашия Бог на любовта и милосърдието, който избави чрез теб децата ми от смъртта! И сега познавам пътя, който води към Извечната любов: обичайте Бога, обичайте всички хора, да, обичайте дори враговете си! Отсега нататък аз ще вървя по него и никога няма да се отклоня. Ти беше мой учител в молитвата, ти ще бъдеш мой учител и в обичта. Бъди гост на твоята ученичка, докогато желаеш, защото на теб принадлежи всичко, всичко, което имам!

— В такъв случай значи си доволна от откупа, който отидох да доставя от Керманшах? — попитах усмихнато.

— Не говори така, ефенди, не говори така! Ти ми донесе не злато и сребро, а нещо повече, нещо много повече: живота на моите деца, вярата и любовта. Ти ми даде Бога и мен даде на него! И такива мъже ние завлякохме в плен и искахме пари за свободата им! Аз ще се обвинявам и осъждам за това, додето има живот в мен. Позволи да те отведа в моята колиба, където ще живееш, докато съградим на теб и хаджи Халеф един по-достоен домашен кът!

— Не го прави! Вие трябва да се махнете оттук! Не бива да търсите отново близостта на Керманшах, преди пясъкът на времето да е навял следите на вчерашния и днешния ден.

— Ти си прав. Ние ще вдигнем утре рано бивака и ще потеглим на север до околностите на Демирлу Даг, където никаква присъда от Керманшах не може да ни достигне. Но вие трябва да ни придружите като гости на нашето племе.

— Две седмици ще останем, повече не можем. Предстои ни голямо пътешествие.

Постигнахме споразумение в това отношение. Пътят до колибата на ходиах беше много къс, ала мина много време, докато стигнем там. Въпреки дъжда всички ихлаути стояха на открито, за да ни кажат някоя приятелска дума. Бяхме избутвани от една група към друга, защото тези почтени хорица, окачествявани от книжния географ като „полудиваци“, притежаваха онова, което човек толкова често напразно дири при образования западняк: сърце, изпълнено с истинска, неподправена благодарност.

Когато по-късно дъждът престана и слънцето дари нашия празник с топлите си лъчи, вече никой не остана под покрива на шатрата или колибата си. Това беше истинско блаженство за моя хаджи! Той, изглежда, беше станал вездесъщ, защото можеше да го видиш и чуеш навсякъде. Та нали трябваше да възвести моята слава — като заден план на своята собствена — във всички посоки и я разтръби с тръбата на своята сладкодумна уста. Когато вечерта настъпи, идисите знаеха всичките геройски дела, които бяхме извършили и още много други, породили се в главата му изцяло според неговите потребности. Тук нямаше спиране, нямаше препятствие. Трябваше да го оставя несмущавано да си говори, защото го познавах.

Той имаше една кажи-речи безпримерна, преливаща фантазия. Че Ханнех, „най-великолепното цвете сред всички цветове на Ориента“, играеше в повечето му разкази една изтъкната роля, се разбира от само себе си. Когато тъкмо възславяше пак с пламенно въодушевление несравнимостта на нейните достойнства, очите му се спряха на приближаващата ходиах. Това придаде на мислите му нов поврат. Той се прекъсна и й подхвърли внезапния и съвсем неочакван въпрос:

— Та колко значи струва кутийката от твоето Мазило на разкрасяването?

— За теб не струва нищо — отговори тя.

— Ами две кутийки?

— Нищо.

— А десет кутийки?

— Също нищо.

— Ами петдесет кутийки?

— Ти да не се каниш да разкрасиш всички харимат на хаддедихните?

— Само моя. Ама работата зависи от това колко красив искам да го имам: колкото по-красив, толкоз повече помада! Би ли ми казала, о, Умм ед Джамал, на чие разкритие дължиш приготовлението на тая благословия?

— Зная единствено, че един прочут хеким (лекар), мой праотец, спасил някога от смъртоносна болест Шехерезада, любимката на Харун ал Рашид, която в знак на благодарност му известила тайната на своята непреходна младост и красота. Той я завещал на своите потомци, всички те достигнали дълбока старост и все пак до сетните си дни оставали млади. Аз също съм стара и при все това изглеждам млада. Моята майка беше още по-стара, а нейната майка броеше над сто лета.

— И вие винаги сте съхранявали тайната?

— Винаги! Тя е предавана от дъщерята всякога едва малко преди смъртта. Аз съм последната. Дори тук, в племето, освен на мен тя не е известна на никоя друга душа… На теб, ефенди, ще я съобщя на драго сърце, ако пожелаеш да я узнаеш.

Тези думи тя отправи към мен и после продължи разпалено:

— Онова, което получих от теб, тежи повече, много повече, отколкото мога да ти предложа. Та чуй! Вземаш две части айесва към пет части сетарач и декка, слагаш го в един…

— Стой! — прекъснах я ухилено. — Ти само на мен ли искаш да го съобщиш, или на всички, които се намират тук?

— Само на теб!

— Но ако го кажеш в тяхно присъствие, нали те също ще го узнаят.

— Не. Аз споменах само тези три имена, които са им известни, тъй като от време на време ми събират тези растения. Останалото щях да ти кажа после тайно. Бива ли?

— Човек трябва да учи всичко, което може да научи. Да, аз те моля да ми го съобщиш.

Това беше много непредпазлива приказка от моя страна, защото от този ден Халеф без умора ме щурмуваше с молбата да му издам сега и аз на свой ред тайната, понеже възнамерявал да научи на нея своята Ханнех, та да можела да вари „Мазилото на красотата“ за хаддедихните и цялото племе шаммар.

На следния ден племето раздига своя бивак и потегли на изток, към околностите на Демирлу Даг, както беше казала ходиах.