Артър Хейли
Свръхнатоварване (63)

17

— Търсят ви по телефона, мисис Ван Бърен — каза една от сервитьорките в служебния ресторант. — Помолиха да ви предам, че е спешно.

— Повечето си въобразяват, че тяхното обаждане е много важно — измърмори директорът по връзките с обществеността, — но почти винаги се лъжат.

Но все пак тя стана от масата, където обядваше с Ерик Хъмфри и Ним и се запъти към телефона.

Само след минута тя се върна, като очите и блестяха възбудено.

— Дошъл е един отговор на въпросника, чийто почерк съвпада с този на Арчамболд. Една от служителките го е сверявала и сега ще го занесе в компютърния център. Уговорихме се да се срещнем там.

— Обадете се на Шарлот — каза председателят на управителния съвет, докато ставаше от масата.

Самата Шарлот Ъндърхил обядваше през няколко маси от тях. Докато Тереза Ван Бърен я уведомяваше, Ним излезе, за да се обади по вътрешния телефон на Хари Лондон.

Последният член на тяхната „група“ Оскар О’Браян този ден не беше в града.

Ним се присъедини към останалите и те заедно се качиха в асансьора пред ресторанта.

 

 

След като преминаха през обичайните формалности, за да бъдат допуснати в компютърния център, четиримата и присъединилият се към тях Хари Лондон се упътиха към едно от бюрата, където Тереза сложи получените отговори и мострата от дневника на Арчамболд. Ерик Хъмфри беше този, който каза негласното мнение на всички:

— Няма абсолютно никакво съмнение, че това е същият почерк.

Дори и да имаше, текстът на отговорите представляваше още по-голяма улика.

„Терористите, които описвате като недостойни, съвсем не са такива. Те са едни герои…“

Хари Лондон възкликна:

— Защо, по дяволите, се забави толкова много!

В този момент Шарлот Ъндърхил каза:

— Дайте ми въпросника!

Ван Бърен и го подаде и тя се отправи да идентифицира номера на въпросника. След това тя седна на един от компютрите, заложи персоналния си код, извика програмата, изследваща въпросниците в района на Норт Кесъл. След няколко мига на екрана се появи:

Хари хвърли един бърз поглед на адреса и се втурна към телефона.

След около час Хари докладва в кабинета на Ерик Хъмфри, където той и Ним чакаха резултатите.

— Арчамболд ни изпревари — каза Лондон. — Ако онази жена беше отворила писмото сутринта, когато бе дошла на работа…

Ерик Хъмфри каза рязко:

— Обвиненията с нищо няма да помогнат. Какво намери полицията на този адрес?

— Следите му още бяха топли. Според един от съседите той само преди час е потеглил в неопределена посока с един фолксваген. Полицията обяви търсене за колата и къщата е под наблюдение, в случай че Арчамболд се върне. Изплъзнал се е буквално за минути.

— Вероятно е бил съвсем отчаян — каза Ним.

Ерик Хъмфри добави:

— И аз си мислех същото. В тази връзка бих искал да бъдат уведомени хората от охраната и директорите на всички наши станции. Дайте им и точното описание на Арчамболд и на колата. Много е вероятно отново нашата компания да е избрана за негова цел.

— Веднага ще го направя — каза Ним и си помисли: Няма ли да има край на всичко това, което се бе случило за един-единствен ден?

Георгос си тананикаше някаква песничка и си мислеше, че днес късметът го съпътствува.

Той пропътува без проблеми почти цялото разстояние и вече беше близо до Ла Миссион. Вече се виждаше и самата река, на която бе разположена станцията. Георгос остави фолксвагена на около тридесетина метра от реката, свали екипировката си и напомпа гумената лодка. След като всичко бе готово, той натовари лодката с акваланга си и останалите необходими инструменти и най-накрая сложи и осемте цилиндрични бомби. Впоследствие той щеше да ги закачи за колана на водолазния си екип.

След като и самият той беше облякъл водолазния си костюм, Георгос се качи в лодката и я отблъсна от брега.

Денят беше ясен и слънчев, но Георгос не обръщаше никакво внимание нито на времето, нито на обкръжаващата го природа. Той се озърташе, за да види дали има някакви хора наоколо. Засега обаче не бе видял никого.

След десетина минути пред него се показа централата Ла Миссион, а след още пет той реши, че вече е близо до целта си и се доближи до брега. Той завърза лодката за едно дърво, допълни водолазната си екипировка с маска, шнорхел и акваланг. Сложи си плавниците, закачи бомбите за колана си и се гмурна.

Скоро под водата той напипа една бетонна стена и реши, че е достигнал до помпената станция. Той заплува по протежение на стената, за да намери мрежата.

Зад самата мрежа бе разположен и един мрежест цилиндър, който периодически се завърташе, за да почисти мрежата от попадналите там частици.

Георгос се залови за работа. Той изряза един отвор в мрежата, после се залови да изреже отвор и в цилиндъра. Трябваше да се изреже един отвор, за да проникне в него, и един, за да достигне до целта си. След десетина минути той беше вече в помещението, където бяха помпите.

В момента, в който той размишляваше къде да закрепи първата бомба, той усети някакво раздвижване зад себе си. Георгос се обърна и видя, че цилиндърът, разположен на входа, започва да се върти бавно и равномерно.

 

 

Директорът на електроцентралата. Боб Острандър, беше млад и талантлив инженер. Острандър беше заместник на Даниели, когато той загина заедно с Уолтър Талбот през миналия юли. Оттогава той носеше в себе си страхотна ненавист към терористите и особено към „Приятели на свободата“.

След като се получи предупреждението, че Георгос Арчамболд е възможно да предприеме нова атака срещу обектите на GSP & L, той приведе целия персонал в бойна готовност.

Първоначално бе претърсена територията на станцията, бе проверена оградата и близките околности, но не бе открито нищо подозрително.

След като се чу с шерифа, Острандър го помоли да изпрати две патрулни коли да претърсят околностите за фолксвагена на Арчамболд.

След не повече от половин час шерифът се обади, че фолксваген, отговарящ на описанието, е намерен в близост до реката. Също там е намерен пакет, в който вероятно е имало гумена лодка.

Търсенето продължи с още по-голямо упорство. Един от заместниците на шерифа бе тръгнал по реката с моторница и след малко съобщи, че на брега е открита гумена лодка. Той каза по телефона:

— Сигурно нашият човек ще се опита да се промъкне през оградата. Но не се притеснявайте, всичките ми хора са тук и ще го хванем!

Когато затвори телефона. Боб Острандър вече не беше толкова оптимистично настроен. Тези „приятели на свободата“ винаги са били дяволски изобретателни… А да се опитват да преминат през оградата, и то при дневна светлина, беше просто безумие. Внезапно прозрението го осени:

— Водолазен екип! — каза той на глас. — Как не се сетих! Той ще се опита да мине под вода до помпената станция!

Той изскочи от кабинета си на бегом и се втурна към брега на реката. Когато стигна там, той видя един от патрулите и го попита, без дори да успее да си поеме дъх:

— Забелязахте ли нещо подозрително?

— Нищо, сър.

— Елате с мен вътре — каза му Острандър, като по пътя излагаше предположенията си как е влязъл Арчамболд.

Когато влязоха в станцията. Острандър веднага се насочи към решетката, която беше поставена над цилиндъра и даваше възможност да се наблюдава неговото функциониране. Той се обърна към един от техниците и му каза:

— Включете цилиндъра на бавни обороти.

Скоро цилиндърът започна да се върти, като горната му част стигаше до повърхността на водата. След миг Острандър забеляза първия отвор. Когато видя и втория, страховете му бяха вече окончателно потвърдени.

— Той е вътре! Не спирайте цилиндъра! — нареди Острандър.

Боб Острандър започна да мисли трескаво. Да, действително, пътят на Арчамболд щеше да бъде затворен, но той беше някъде там, отдолу, със смъртоносния си товар. Коя ли беше целта му? Ако бяха помпите, това значеше, че станцията щеше да излезе от строя за няколко месеца, но ако бяха кондензаторите… Просто не му се мислеше… За да се възстановят кондензаторите, беше нужна поне една година…

Трябваше да се направи нещо! Трябваше да се спре цялата станция, и то веднага!

Острандър се втурна към телефона, който висеше на стената на помпената станция. Той набра номера на главния диспечер.

— Главният диспечер слуша.

— Обажда се Острандър. Искам веднага да спреш мощностите и да прекратиш достъпа на вода до станцията.

Диспечерът се опита да протестира:

— Но това може да доведе до авария! Трябва да предупредим и главния диспечер на компанията…

— По дяволите! Не ми се обяснявайте. Знам какво върша. Спрете мощностите незабавно!

Георгос не знаеше за това, което ставаше горе. Ясно му бе само едно: със завъртането на цилиндъра пътят назад му бе отрязан. Не че таеше някакви надежди да се измъкне, дори напротив, в самия план на акцията шансовете за оцеляване бяха почти нищожни Но той не искаше да умира тук, вътре. Не по този начин. Не в клопка…

Георгос започна да изпада в паника. Може би все пак този проклет цилиндър щеше да спре да се върти и той би могъл да изреже още две дупки…

В момента, в който се обърна да погледне цилиндъра, ножовката, която висеше на кръста му, се откачи и падна…

Дръжката и беше жълта, за по-добра видимост, и Георгос я виждаше как пада надолу…

Инстинктивно Георгос протегна ръцете си напред и се гмурна надолу… Той почти я хвана…

В този миг той усети как водата започна да го влачи надолу и осъзна, че бе слязъл твърде надолу и помпите бяха започнали да го засмукват Той се опита да се върне, но твърде късно. Потокът неумолимо го теглеше надолу.

Той откачи акваланга си и се опита да извика, но водата веднага изпълни дробовете му След това помпата окончателно го засмука и остриетата и го нарязаха на малки парченца.

След няколко секунди само всичките помпи забавиха движението си и спряха.

В контролния пункт главният диспечер току-що бе изключил всички мощности Той беше доволен, че отговорността щеше да падне върху Острандър, защото обяснението за изключването на Ла Миссион и лишаването на компанията от три милиона киловата електроенергия би трябвало да е дяволски добро. Той таман започна да отразява събитието в дневника, когато звънна директният телефон на главния диспечер на GSP & L.

— Какво става, по дяволите? Вие спряхте подаването на електроенергия…

Боб Острандър изобщо не се съмняваше в правилността на решението си и беше сигурен, че ще може да го защити. Каквато и авария да произтече от внезапното спиране на централата, това ще бъде много по-малко зло в сравнение с повредата на кондензаторите и на помпите.

Острандър реши да се убеди, че с кондензаторите всичко е наред. Когато ги наближи, той видя някакви странни частици, които бяха излезли от помпата и се бяха събрали на кондензатора, той се наведе да види какво е това, протегна ръка да го хване, а после се отдръпна в погнуса. Частиците бяха част от човешка ръка с много странен цвят.

 

 

О, боже, колко бързо вървеше времето. Карен погледна часовника и с тревога осъзна, че минаваше вече два часа.

Струваше й се, че времето бе напреднало невероятно бързо, откакто бе обещала на Ним да отиде в болницата „Редууд“. Действително, пазарът бе отнел повече време, отколкото предполагаше, но за сметка на това тя си купи много красива рокля за смешна цена, чифт обувки, канцеларски принадлежности, които и бяха необходими, и една много красива огърлица за предстоящия рожден ден на Синтия. Джоузи също купи някои неща, които трябваха за домакинството.

Поне не трябваше да се купува храна, тъй като през тези няколко дни, когато се очакваше спиране на тока, Карен щеше да прекара в болницата.

И все пак друго си беше в къщи! Болницата щеше да и даде повече сигурност, но там обстановката беше доста спартанска, да не говорим за храната…

Те може би щяха още малко да се забавят, тъй като Джоузи предложи да обядват в къщи и след това да я закара до болницата. Затова, докато тя пишеше едно ново стихотворение, което смяташе да изпрати на Ним, Джоузи приготви обяда.

След като се нахраниха, Джоузи се зае да приготви багажа на Карен.

— Джоузи, колко си мила с мен! — възкликна Карен. — Ти правиш винаги толкова много неща за мен и никога не се оплакваш.

— Стига с тези похвали — каза Джоузи, като продължаваше да слага нещата в куфара. Карен много добре знаеше, че Джоузи не обичаше да изразява чувствата си, но все пак каза:

— Джоузи, спри за малко и ела да те целуна.

Когато Джоузи се приближи и я прегърна, Карен каза:

— Скъпа Джоузи, колко те обичам!

— Аз също те обичам — каза Джоузи и след това се върна към работата си.

Когато свърши, тя заяви:

— Готови сме. Аз ще сляза и ще докарам Хъмпърдинк. Нали можеш да останеш за малко сама?

— Да, разбира се. В това време аз ще се обадя по телефона.

Джоузи сложи на главата на Карен превръзката, на която бе закрепен микрофонът на телефона, и излезе.

Карен се опита да се обади първо на родителите си, а после на Синтия, но не намери никого в къщи.

Внезапно Карен почувства някакво безпокойство. Тя рядко оставаше сама в апартамента си, но и в тези случаи предпочиташе поне да държи връзка с някого по телефона.

Тя каза на Джоузи, че може да я остави, без особено да се замисля. Сега вече съжаляваше…

В този момент няколкото лампи изгаснаха, спря климатичната инсталация и Карен усети как с леко щракане нейният респиратор се превключи на батерии.

С внезапна уплаха Карен се сети, че батерията, която се беше изтощила по време на пазаруването им, вместо да бъде веднага заменена с резервната, бе включена да се зарежда. За да се зареди, й бяха необходими повече от шест часа, а досега бе минал само един. Да, действително, там до стената имаше една заредена батерия, но Карен не можеше сама нищо да направи.

Тя се надяваше, че токът ще дойде всеки момент. Поне да се върне Джоузи…

Тя реши да се обади на Ним, за да разбере какво става, но отговорът на телефонистката беше:

— Всички линии са заети. Опитайте по-късно.

При втория й опит резултатът беше същият.

Карен знаеше, защото и бе попаднало в някой от вестниците, че когато има прекъсване на електроенергията, телефонните връзки са затруднени. Вероятно и много хора се обаждат, за да разберат причината за спирането на тока…

Карен започна сериозно да се притеснява. Къде ли е Джоузи? Защо не идва и портиерът, който винаги минаваше да провери как е Карен, когато имаше нещо по-необичайно?

Карен обаче нямаше как да знае, че съдбата и бе предопределена от низ от случайности.

 

 

В момента, когато Карен и Джоузи излизаха на пазар, Лутър Слоун бе арестуван и му бяха предявени шестнадесет обвинения, свързани с кражбата на газ.

От този момент нататък Хенриета Слоун, без изобщо да има представа за тези неща, се опитваше да уреди пускането на съпруга си под гаранция. Когато осъзна, че не може да се справи с положението, тя се обади на дъщеря си Синтия. Синтия уреди да остави едно от децата си, което беше в къщи при съседите, и отиде на среща с майка си. Съпругът и щеше да се върне чак вечерта.

Докато Карен безуспешно въртеше по телефона ту на майка си, ту на сестра си, те и двете бяха в сградата на затвора. Когато спря токът, те не го забелязаха, тъй като затворът си имаше свой собствен генератор, който се включваше автоматично в подобни случаи.

В един момент те все пак искаха да се обадят на Карен, но после решиха да не я безпокоят.

Никой не разбра за спирането на тока, докато не бе уреден въпросът с гаранцията и те тримата не излязоха от сградата на затвора.

Малко преди мига, в който угаснаха светлините в апартамента на Карен, Боб Острандър беше дал нареждането цялата електроцентрала Ла Миссион да бъде спряна.

В този момент системата на GSP & L беше лишена без предупреждение от повече от три милиона киловата електроенергия, в момент, когато всичките резерви на компанията бяха пуснати в действие. При това бе топъл майски следобед и в повечето домове климатичните инсталации работеха непрекъснато.

В резултат на всичко това компютърът, контролиращ подаваната електроенергия, като отчете намаленото предаване на електроенергия, автоматично изключи тока на доста голям район, захранван от GSP & L.

Апартаментът на Карен също се намираше в засегнатия район.

Джоузи и портиерът Джимини бяха заседнали в асансьора и викаха с всичка сила и удряха по вратата.

След като Джоузи взе Хъмпърдинк от паркинга, където го оставяха за през нощта, тя го докара пред входа и тръгна към асансьора.

Тя срещна портиера, който я попита как е Карен. Обясни му, че трябва да я закара в болницата, тъй като се очакват спирания на тока. Портиерът се качи заедно с нея в асансьора, като предложи да им помогне с каквото може.

Когато се намираха между третия и четвъртия етаж, внезапно спря токът. Портиерът опита да натисне всичките копчета под ред, но без никакъв резултат.

Тогава те започнаха да викат. Резултат обаче нямаше.

Джоузи веднага се бе сетила за батерията на Карен, което направи виковете и още по-отчаяни. След малко от очите и потекоха сълзи…

Те и двамата не знаеха, че щяха да останат затворени в асансьора още цели три часа.

 

 

В следващите дни телефонната компания заяви, че нуждата от телефонни връзки, особено през първия час след спирането на тока, е надхвърлила възможностите им. Много от връзките са се оказали невъзможни, а и с телефонистките почти никой не е могъл да се свърже.

Ним Голдман, независимо от напрежението в компанията във връзка със спирането на тока, с облекчение се сети, че Карен поне ще бъде в безопасност. Той реши, че след като нещата се успокоят, ще и се обади в болницата.

 

 

Карен вече беше побеляла от страх.

Тя вече осъзна, че се е случило нещо много сериозно с Джоузи, за да не се върне толкова време.

Тя се опитваше отново и отново да се свърже по телефона, но безуспешно… Мислеше си да отиде с количката до вратата на отсрещния апартамент и да се опита да почука с нея на съседите, но после простата сметка и показа, че по този начин батериите щяха да се изтощят още по-бързо.

Батерията можеше да издържи не повече от четвърт час.

Макар и да не беше религиозна. Карен започна да се моли. Тя се молеше на Бога да и изпрати Джоузи или родителите и, или Синтия, или Ним, или когото и да било! „Те само трябва да ми включат другата батерия! Та всеки може да го направи! О, Боже, моля те…“

В един миг тя усети, че респираторът й отслабва и дишането и се забавя.

В отчаянието си тя отново се опита да се обади по телефона, но отговорът беше един и същ:

— В момента линиите са заети. Моля, опитайте по-късно…

Чу се предупредителен сигнал, че респираторът всеки момент ще спре. Карен го чу някъде в далечината, защото вече бе започнала да губи съзнание…

Тя започна да се задъхва и да се дави, като се опитваше да вдиша въздух, което не можеше да стане без помощта на респиратора. Силна болка стегна гърдите й тогава респираторът спря. С него угасна и животът на Карен.

В момента, в който главата й безсилно клюмна на една страна и неволно докосна бутона на микрофона, един глас отговори.

— Телефонна централа. С какво мога да ви помогна?