Артър Хейли
Свръхнатоварване (6)

6

— Значи стигнахме до всеобщо съгласие — каза Ерик Хъмфри.

Той изгледа въпросително деветимата мъже и двете жени, които се намираха в заседателната зала, и продължи:

— Стигнахме до всеобщо съгласие, че приемаме като цяло доклада на Ним по планирането и предлагаме спешно за одобрение трите проекта — централата Турнипа, която ще работи с каменни въглища, помпената станция в Девилс Гейт, както и въвеждането в действие на геотермалното поле близо до Финкасъл.

Всички кимнаха в знак на съгласие и Ним Голдман се отпусна успокоен в креслото си. Това представяне на перспективите на планирането на компанията, плод на напрегнатата работа на него и колегите му, не се бе оказало твърде лека задача.

Управителният съвет, членовете на който се намираха в момента в заседателната зала, беше всъщност инстанцията, която вземаше решения по основните направления в политиката на компанията. Беше понеделник след обяд и повечето присъстващи проявяваха явни признаци на умора след продължилото толкова дълго заседание.

Бяха изминали пет дни от разрушителния взрив в Голямата Лил През цялото това време се водеше интензивно разследване за причините на експлозията, уточняваха се размерите на щетите, правеха се прогнози за по-нататъшното развитие на компанията. Работеше се до късно вечер, а също и в събота и неделя. Най-накрая времето се разхлади и не се налагаха други прекъсвания на електроенергията, но на всички беше ясно, че ако компанията не започне да строи нови електроцентрали, в един следващ момент положението можеше да стане критично.

Това изискваше спешни мерки. „Спешни мерки“ обаче значеше най-малко една година и беше напълно възможно да възникнат предварително проблеми в енергоподаването. За строеж на най-обикновена централа, захранвана с каменни въглища, бяха необходими пет години, за строеж на атомна централа бяха нужни шест, без да се броят четирите години чакане за получаване на нужното разрешение.

— Освен пристъпването към обсъжданите три проекта смятам за целесъобразно да поискаме разрешение за строеж на атомна електроцентрала — каза Оскар О’Браян, главният юрисконсулт на компанията. О’Браян беше по-рано адвокат от правителствения екип във Вашингтон.

Седнал от срещуположната страна на заседателната маса. Рей Паулсен каза:

— Няма какво да го коментираме изобщо!

Ним Голдман бе потънал в размисъл и отнесено си драскаше нещо в тефтера. Той си мислеше, че независимо от взаимната им антипатия и от многобройните им спорове Рей Паулсен и Ним твърдо поддържаха идеята за разкриване на нови мощности.

— Естествено, че ще продължим програмата на компанията за строеж на атомни електроцентрали — намеси се Ерик Хъмфри, — но като отчитаме психологията на потребителите, за предпочитане е да не обвързваме атомните централи с другите ни направления. Пътят към атомните централи е изпълнен с рискове от най-различен характер. И тъй като предвидих какви решения ще се вземат тук днес, вече уговорих среща с губернатора вдругиден в Сакраменто. Смятам да го помоля да ни съдейства пред съответните комисии, както и да му предложа и трите проекта да бъдат представени едновременно.

— Ерик, та това винаги е било като правило — каза Стюарт Ино, вицепрезидент по ценовата политика. — Винаги всички проекти са се разглеждали поотделно и ако се опитаме да ги съберем, със сигурност ще си навлечем неприятности.

Стюарт Ино беше от старата генерация служители в GSP & L и като експерт по разрешителните обичаше стриктно да се спазва процедурата.

— Нека да оставим това на ония бюрократи — вметна Рей Паулсен. — Аз изцяло поддържам идеята на Ерик, нека малко им размърдаме задниците.

— Доста ще ги накараме да си поразмърдат задниците — подметна някой в залата.

— Още по-добре — каза Рей Паулсен доволно.

Стюарт Ино придоби обиден вид.

Без да обърне внимание на последните няколко реплики, Ерик Хъмфри заключи:

— Нека не забравяме, че имаме достатъчно силни аргументи, за да искаме да ни се направи изключение. Освен това именно сега е моментът да ги притиснем. Спирането на тока миналата седмица е ярък пример за това, което може да се случи отново, ако продължаваме да се бавим. Екстрените ситуации изискват екстрени мерки. Дори и в Сакраменто ще трябва да се съгласят с това.

— В Сакраменто, както и във Вашингтон, придават на всичко политически смисъл — каза Оскар О’Браян. — И нека погледнем истината в очите: нашите противници ще използват именно политиката като аргумент и нашият проект Турнипа ще оглави класацията на най-критикуваните проекти.

В залата се надигнаха гласове на одобрение. Централата в Турнипа, както знаеха всички, беше най-противоречивият проект от трите. В същото време именно той беше от жизнено важно значение.

Турнипа беше един пуст район близо до границата между Калифорния и Невада. Той почти не беше населен — най-близкото селище се намираше на четиридесет мили разстояние, не представляваше и някакъв интерес за туристи и природолюбители. В този район почти нямаше пътища и именно положението му на почти пълна изолираност накара компанията да го избере за своя проект.

Намеренията на компанията Голдън Стейт бяха да построи в този район електроцентрала, която да произвежда повече от пет милиона киловатчаса електроенергия, достатъчна, за да снабдява пет града от мащабите на Сан Франциско. За захранването й ще се използват въглища, които ще се доставят от Юта, където въглищата бяха в изобилие и бяха относително евтини. Доставката на въглищата щеше да става с железопътни вагони, като заедно със строежа на електроцентралата щеше да се строи и жп линия, клон от Западната тихоокеанска жп линия.

Въглищата в Съединените щати можеха да заместят арабския нефт: запасите от въглища бяха една трета от световните запаси и можеха да осигурят нуждите на страната от електроенергия за повече от три столетия. Залежите в Аляска можеха да предоставят електрозахранване за още двеста години.

Но и използването на въглища за енергийни нужди водеше до множество проблеми: от една страна, това беше добивът, от друга — замърсяването на околната среда, независимо от факта, че и двата процеса бяха подсигурени с модерни технологии. Разбира се, Турнипа щеше да бъде обезопасена с най-модерните средства, пък и се намираше в достатъчно отдалечен район.

Другото предимство, което можеше да осигури откриването на подобна електроцентрала, беше възможността за пълното компенсиране и закриване на другите по-стари централи, работещи с нефт. Това не само щеше да намали зависимостта на компанията от вносните суровини, но и щеше значително да намали разходите.

Логиката говореше в полза на проекта „Турнипа“. Но както вече всички бяха научили от личен опит, логиката нямаше значение, нито идеята за общественото благо. Достатъчно беше някъде по инстанциите да се събере група гласовити хора, които да се противопоставят на вземането на подобно решение. При положение, че проектът трябва да минава по каналния ред, забавянето, което беше неизбежно, щеше да бъде равно на поражение. За противниците на новите енергийни източници любимо изречение беше третият закон на Паркинсон — „Забавянето е най-смъртоносната форма на отричането“

— Някой иска ли думата? — попита Ерик Хъмфри, тъй като повечето бяха започнали да прибират записките и бележниците си.

— Да — това беше гласът на Тереза Ван Бърен. Аз бих искала да споделя някои неща.

Всички обърнаха глави към вицепрезидента, отговарящ за връзките с обществеността. Нейната коса, за разлика от друг път, беше прилежно сресана, но облеклото й се състоеше от неизменния ленен костюм.

— Да поизвием ръцете на губернатора и да пофлиртуваме с другите представители на властта в щата — това е добра идея. Но за да постигнем крайната си цел, това е крайно недостатъчно.

Тереза Ван Бърен направи една малка пауза, докато разгъваше два вестника на масата за заседания.

— Това е следобедният „Калифорния Икзаминър“, а другият вестник е сутрешният „Кроникъл Уест“. Аз внимателно прегледах и двата вестника, но никъде не открих нищо за експлозията миналата седмица. Събитието беше на първа страница само един ден, на следващия ден беше на втора страница, а след това съвсем изчезна. Същото е положението и в другите средства за масова информация.

— Е, и какво от това? Всеки ден има новини, а пък и хората постепенно губят интерес към събитията — каза Рей Паулсен.

— Те губят интерес, защото никой не се стреми да ги заинтересува. Всички: и пресата, и другите медии, и читателите, и зрителите смятат това спиране на електроенергията за инцидентно, за нещо, което няма да се повтори. Никой не мисли за деня, в който ще настъпи енергийна криза. И нищо не може да промени този факт, ако самите ние не приложим всички усилия това положение да се промени!

Шарлот Ъндърхил, вицепрезидент по финансовите въпроси и единствената друга жена на заседанието, попита:

— Как бихме могли да накараме някого да мисли нещо?

— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Ним Голдман. — Единият начин е да кажем истината — как всъщност стоят нещата — да кажем цялата истина и да не спираме да я повтаряме!

Рей Паулсен каза иронично:

— Иска ти се да говориш по телевизията четири пъти седмично вместо досегашните два, така ли?

Ним не придаде значение на казаното и продължи:

— Ние сме длъжни като представители на тази компания да съобщим това, което е известно на всички присъстващи: че миналата седмица натоварването беше двадесет и два милиона киловата, а натоварването се увеличава с близо милион всяка изминала година. Ние трябва да кажем открито, че след три години само ще имаме значителни затруднения, а след четири години положението ще бъде неудържимо. Въпросът е: как ще се справим? Няма да можем да се справим! За всекиго е ясно: след три години ще спираме тока всеки път, когато е горещо, а след четири — всеки втори горещ ден. Ние трябва да построим нови мощности и ние сме длъжни да обясним на обществеността последствията, ако не го направим!

Настъпи тишина, която бе прекъсната от Тереза Ван Бърен.

— Всеки от присъстващите знае, че казаното от Ним е вярно, тогава защо да не кажем всичко това на всеослушание? Ето, следващата седмица дори ни се предоставя възможност — Ним ще участва в предаването „Добър вечер“, което е много популярно.

— Колко жалко, че именно тази вечер няма да мога да гледам предаването… — измърмори Паулсен.

— Не съм убедена, че трябва да бъдем толкова прями — каза Шарлот Ъндърхил. — Не е нужно да напомням, че сме внесли молба за увеличаването на таксите за електроенергия. Също така не е нужно да напомням, че увеличението е жизненоважно за компанията, а едно подобно изявление би изложило всичко на опасност.

— Едно открито изказване по-скоро ще увеличи нашите шансове, отколкото да ги намали — каза Тереза Ван Бърен.

Шарлот Ъндърхил само поклати глава.

— Съвсем не съм убедена. Освен това според мен подобни изявления би трябвало да се правят от председателя на управителния съвет на компанията.

— За сведение на всички присъстващи — намеси се Ерик Хъмфри — аз бях поканен да взема участие в това предаване, но предпочетох да участва Ним, който се справя удивително добре.

— Той ще се справи още по-добре — намеси се Тереза Ван Бърен, ако му дадем картбланш да каже няколко прями и заплашителни думи за положението, отколкото да се придържа към „умерената линия“, както обикновено.

— Все още държа на „умерената линия“ — този път това беше Фрейзър Фентън, който носеше титлата президент, но всъщност се занимаваше с газовите операции на компанията. Фентън също беше ветеран и това му личеше — той беше слаб, аскетичен, с оредяваща коса.

— Не всички от нас споделят твоя песимизъм, Тес. Аз работя в тази компания вече тридесет и четири години и съм се сблъсквал с много проблеми. Все ми се струва, че ще се справим и с този…

Ним се намеси.

— Много ми е интересно по какъв начин?

— Позволете ми да завърша — каза Фентън. — Бих искал също така да кажа няколко думи за противопоставянето, което срещаме. Истина е, че в момента срещаме пречки във всички свои начинания, било в строителството на нови централи, било в увеличаването стойността на електроенергията. Но аз съм убеден, че това състояние на нещата не може да продължава дълго — нашите противници скоро ще се уморят и всичко ще тръгне по старому. Именно затова настоявам да се следва „умерената линия“ и да не си навличаме излишни неприятности, като тревожим хората без повод.

— Съгласен съм — каза одобрително Стюарт Ино.

Рей Паулсен добави:

— Аз също.

Ним потърси погледа на Тереза Ван Бърен и веднага разбра, че в този миг те мислеха едно и също. Ръководителите от типа на Фрейзър Фентън, Паулсен и Ино, се бяха издигнали в по-лесни времена и отказваха да признаят, че тези времена са отминали завинаги. Тези хора поддържаха своя авторитет само благодарение на длъжностите си и никога не бяха се сблъсквали с жестоката конкуренция, която отдавна беше станала норма за напредък в другите отрасли. Стремежът към лична сигурност и безопасност ги бе обгърнал като пашкул, а настоящото им статукво се бе превърнало в символ за преклонение. Те винаги се противопоставяха на всичко, което можеше да разклати лодката.

За това имаше причини, които Ним и други по-млади служители упорито оспорваха. Самата същност на компанията, част от компаниите, осигуряващи комунални услуги, я поставяше под закрила от ежедневната конкуренция на пазара. Компанията продаваше толкова енергия, колкото бе в състояние да произведе, и до голяма степен напомняше държавно бюрократично учреждение.

В последните години обаче източниците на електроенергия намаляваха и ставаха по-скъпи, което налагаше компанията да прибягва до по-твърди и непопулярни мерки. В миналото също така нямаше и групировки на консуматорите, общество на защитниците на природата и други подобни, които в момента им създаваха значителни проблеми.

Именно тези промени в обстановката не се отчитаха от по-старите ръководни кадри, с изключение на Уолтър Талбот — тъжно си помисли Ним. От тяхна страна „старите“ разглеждаха Ним и подобните нему като ентусиазирани начинаещи, които само създават проблеми. И тъй като групата на „старите“ беше мнозинство, обикновено техните възгледи надделяваха.

— Длъжен съм да призная, че имам двойствено отношение към този въпрос — намеси се Ерик Хъмфри. — Лично аз съм против изпадането в паника, и то на всеослушание, но понякога и другата страна е убедителна. Ним, вие едва се сдържате. Искате ли да добавите нещо?

Ним се поколеба за миг и после каза:

— Искам да кажа само едно: когато след години спирането на електроенергията стане все по-често явление, именно ние, енергийните компании, ще бъдем обвинявани независимо от обстоятелствата. Пресата ще ни разпъне на кръст, а и политиците ще си измият ръцете с нас, както обикновено. След това ще бъдем обвинявани и от обществеността, че не сме ги предупредили, докато е имало време! Съгласен съм с Тереза — именно сега е моментът да го направим!

— Ще гласуваме! — каза Ерик Хъмфри. — Който поддържа това предложение, нека вдигне ръка.

Вдигнаха се три ръце — на Тереза Ван Бърен, на Ним и на юрисконсулта Браян.

— Против? — каза председателят на управителния съвет.

Този път ръцете бяха осем.

— Аз също се присъединявам към болшинството — каза Ерик Хъмфри — което значи, че продължаваме с „умерената линия“.

— И се постарай да се държиш кротко на тези телевизионни предавания — предупреди Ним Рей Паулсен.

Ним изгледа Паулсен, но сдържа гнева си.

Събранието постепенно се раздели на групички от двама-трима души, които започнаха да обсъждат по-частни проблеми.

— Всеки от нас има нужда и от поражения — каза Ерик Хъмфри на Ним на излизане от залата. — Известна доза примирение от време на време е полезна.

Ним премълча. Преди днешното заседание той се чудеше дали събитията от миналата седмица не биха могли да променят позицията на представителите на старата генерация. Сега вече имаше отговор. Ним също така искаше председателят да го беше подкрепил, защото в такъв случай тяхното виждане щеше да надделее независимо от гласуването.

— Влез! — каза Ерик Хъмфри, когато доближиха вратата на неговия офис, съседен с този на Ним. — Бих искал да ти възложа една работа.

Кабинетът на председателя на управителния съвет, макар и малко по-просторен от другите офиси на ръководния персонал, беше обзаведен в типичния за GSP & L спартански стил. Целта на тази стратегия бе да се убедят собствениците на акции, че техните средства се използват само за наложителни неща, а не за нечии прищевки. Ним се запъти към масата, заобиколена от няколко кресла, която бе предвидена за посетители. Ерик Хъмфри прехвърли няколкото документа на бюрото си и се присъедини към Ним.

Денят беше ясен и слънчев, но независимо от този факт щорите бяха пуснати. Ерик Хъмфри никога не бе споделял защо предпочита да работи по този начин, но според слуховете, дори и след тридесет години, прекарани в Калифорния той не можеше да смени изгледа на Бостън с никой друг.

— Предполагам, че сте запознати с последния доклад.

Хъмфри му посочи една папка със заглавие „Отдел за защита на собствеността“ („Кражба на електроенергия“).

— Да, чел съм го.

— Положението явно се влошава. Разбира се, в сравнение с всичко останало това е като убождане с карфица. Но ужасно ме дразни.

— Доста солидно убождане бих казал за дванадесет милиона долара годишно — заключи Ним.

Докладът, за който говореха, беше съставен от Хари Лондон, началник-отдел по опазване на собствеността. В него той посочваше, че кражбите на електроенергия и газ са се превърнали в епидемия. Обикновено показанията на електромерите се изменяха по всевъзможни начини, основни действащи лица бяха частните домове, но имаше и сведения за някои обслужващи фирми.

Ерик Хъмфри се замисли:

— Дванадесет милиона е една приблизителна цифра. Могат да бъдат по-малко, а могат да бъдат и много повече.

— Мисля, че цифрите са точни — увери го Ним. — Нали си спомняте, че Уолтър Талбот също беше изказал мнение, че се получава разминаване от два процента между произведената енергия и постъпилите приходи.

Именно главният инженер беше повдигнал преди известно време въпроса за кражбата на електроенергия и беше подготвил първия доклад на тази тема. Той настояваше за създаването на отдел, който да се занимава с проблемите на кражбата на електроенергия. Това е още една област, в която ще му липсват съветите на Уолтър, помисли си Ним.

— Да, спомням си. Това е огромно количество безотчетна електроенергия. И днес процентът е четири пъти по-висок, отколкото преди две години.

— Все пак нас последни ни засегна. Този проблем съществуваше в източните щати много преди да дойде тук. „Кон Едисън“ от Ню Йорк е загубила за миналата година седемнадесет милиона долара. Същото е положението и в Нови Орлеан, Флорида и Ню Джърси…

Хъмфри го прекъсна нетърпеливо:

— Всичко това ми е известно. Трябва да се активизираме. Ако е необходимо, ще увеличим бюджета за разследване на случаите. Смятайте това за ваша задача оттук нататък. Ще ми докладвате лично. Съобщете и на Хари Лондон. Кажете му, че аз лично съм се заел със случая и в най-скоро време очаквам резултати.