Артър Хейли
Свръхнатоварване (55)

9

— Както се оказа, нашите преценки са били правилни — каза Ним, преглеждайки бележките си — Нека направим една проста сметка…

Ним спря за миг, за да отпие една глътка от уискито, което му бе сипал Оскар О’Браян малко преди да започнат.

Беше неделя и групата се бе събрала в зимната градина на дома на Оскар О’Браян. Всичките се отзоваха на поканата, особено когато чуха за поръчението на Ерик Хъмфри.

Къщата на О’Браян бе разположена на един хълм над плажната ивица и от нея се откриваше прекрасна гледка, особено в момента, когато в морето бяха излезли яхти, които се гонеха и разминаваха с издути от вятъра платна.

Както и при предишните им срещи, всичко се записваше на касетофон.

— На базата на тогавашната информация — продължи Ним — ние предположихме, че лицето „X“ е мозъкът и предводителят на „Приятели на свободата“, че той е мъжествен и славолюбив и че със сигурност до себе си има жена, на която да се доверява. Ние също така предположихме, че именно „X“ е убил охраната при подстанцията до Милфийлд и че жената е била с него. Още повече, ние сметнахме, че именно жената би се поддала на внушение и би дала някаква информация.

— Боже, аз бях забравила някои от тези неща! — намеси се Тереза Ван Бърен. — Та ние сме били съвсем близо до целта!

— Да, така е — каза Ним. — И ще ви призная, че беше моя грешката, че не продължихме. Мисля, че загубих вяра в това, но сгреших.

Той реши да не споменава думите на Пол Шърмън Йейл, който в крайна сметка бе изказал само едно мнение. Ним продължи:

— Сега вече знаем кой е „X“ и бихме могли да използваме същия подход, за да намерим следите му.

Той спря, като видя три чифта очи, които внимателно го гледаха, и добави:

— Може и да не успеем. Но председателят на управителния съвет счита, че поне можем да опитаме.

— Ами хайде да започваме — каза Оскар О’Браян. — Някакви предложения?

— Аз съм приготвил някои неща — каза Ним.

Той извади от куфарчето си няколко копия на информацията, публикувана след събитията в хотел „Христофор Колумб“ за „Приятели на свободата“ и Георгос Арчамболд. Повечето бяха материали на Нанси Молино.

Ним изчака всички да ги прочетат и после попита:

— Знае ли някой нещо, което можем да добавим към тази информация?

— Може би аз мога да добавя нещичко — каза Хари Лондон.

Шефът на отдела опазване на собствеността бе хладен към Ним, може би във връзка с резките му думи преди два дни, но иначе тонът му бе нормален.

— Както знаете, имам някои приятели в полицията, които ми казват някои неща от време на време. Във вестниците се споменава, че е открит дневникът на Арчамболд. Но никъде няма повече подробности, тъй като прокурорът смята да го използва като доказателство на процеса срещу Арчамболд…

Тереза Ван Бърен попита:

— Виждал ли си дневника?

— Не. Показаха ми само фотокопие.

Ним си помисли, че, както обикновено, Хари Лондон не бързаше с обясненията.

Оскар О’Браян попита нетърпеливо:

— Е, и какво имаше в проклетия дневник?

— Не си спомням.

Настъпи разочарование, което бе преодоляно при следващите му думи.

— Не си спомням всичко, но от това, което прочетох, могат да се направят два извода. Първото е, че той е може би по-славолюбив и по-самодоволен, отколкото ние предполагаме. Второто нещо е, че му доставя удоволствие да пише.

— Това не го отличава от мнозина други — каза Тереза Ван Бърен. — Това ли е всичко?

— Ами да.

Хари Лондон беше доста обезкуражен от реакцията на останалите, затова Ним добави:

— Тес, понякога и дребните детайли са от полза.

— Хари — каза Оскар О’Браян, — спомняш ли си нещо за почерка в дневника?

— Какво по-точно?

— Ами, дали беше специфичен?

— Бих казал, че да.

— Това, което имам предвид — каза главният юрисконсулт, — е, че ако можем да имаме образец от почерка и го сравним с друг образец на същия човек, може ли с лекота да се каже, че са на един и същи човек?

— Сега разбирам — каза Лондон. — Това лесно може да се установи.

— Хъм… — О’Браян се почесваше по брадичката и явно размишляваше върху нещо свое. — Продължавайте, аз моята идея още не съм я намислил съвсем.

— Добре — каза Ним. — Нека поговорим за района на Норт Кесъл, там, където бе намерен пикапът.

— Моторът е бил все още топъл — напомни му Тереза Ван Бърен. — И са го видели да се отдалечава пеша, тоест не е отивал надалеч.

— Може би е така, но полицията претърси няколко пъти целия район и не откри нищо — каза Хари Лондон. — Ако човек иска да се скрие, Норт Касъл е едно от най-добрите места.

— От това, което прочетох — добави Ним, — най-вероятно е той да е имал готово второ скривалище, в което сега се намира. Знаем, че е разполагал със средства и е могъл да уреди всичко предварително.

— Вероятно пак е използвал измислено име, както направи и с пикапа — добави Тереза Ван Бърен.

— Що се отнася до пикапа, всичко е проверено, но не води доникъде — каза Хари Лондон.

— Хари — полюбопитства О’Браян, — колко е голям този район, в който се предполага, че Арчамболд може да бъде?

— Мога само да предполагам. Когато Арчамболд е изоставил колата, той страхотно е бързал. Мисля си, че можем да вземем колата за център и да очертаем кръг с радиус около два километра.

Оскар О’Браян веднага се зае да изчисли площта с един малък калкулатор.

— Излизат около четиринадесет квадратни километра.

— Тоест говорим за около дванадесет хиляди къщи и административни сгради, в които живеят около тридесет хиляди души — заключи Ним.

— С търсене работата няма да стане — каза Оскар О’Браян. — Но аз имам една идея, върху която си заслужава да си помислим. Хари каза, че на Арчамболд му харесва да пише. От информацията, която имаме за него, личи, че той иска непрекъснато да се изтъква, дори и в неголеми размери. Мисълта ми е, че ако измислим някакъв въпросник, който да изпратим на всички жители на района, може би и той няма да се удържи и ще отговори.

Настъпи тишина, а после Тереза Ван Бърен попита:

— Какво ще представляват въпросите?

— Е, трябва да е нещо, свързано с електроенергията, нещо, което да го заинтересува и подразни, като: „Как намирате услугите на GSP & L? Съгласни ли сте, че цените за тези услуги трябва да се повишат?“ Такива неща. Естествено ще трябва да ги направим не толкова директни.

— Ако правилно те разбирам, Оскар — каза Ним, — ти смяташ, че ако той попълни подобен въпросник, по почерка би могъл да бъде открит?

— Точно така.

— Ами ако използва пишеща машина?

— Тогава нищо няма да можем да направим. Схемата не е стопроцентова, но такава няма да намерим. Винаги ще има риск.

— Не разбирам — каза Тереза Ван Бърен — какво ще постигнем, ако дори открием, че почерците са на един и същи човек, ако не знаем адреса…

— Знаете ли, хрумна ми нещо — каза Хари Лондон. — Можем да използваме невидимо мастило.

Ним каза:

— Обясни ни какво имаш предвид, Хари.

— Мисълта ми е следната: върху всеки въпросник ще има номер, който обаче няма да се вижда. Всички в този район са клиенти на GSP & L. От информацията в компютъра ще вземем адресите им и всеки един ще има свой собствен номер.

— Можем да подготвим въпросите с помощта на компютъра — каза О’Браян. — Дори ще направим така, че името и адресът отгоре да могат да се откъснат и въпросникът да бъде върнат обратно, без да се знае кой го е изпратил.

— Идеята е много добра — каза Ним. — Заслужава си да опитаме, но нека погледнем реално на нещата: Арчамболд може да се усети и да го хвърли, тъй че това съвсем не е сигурно.

О’Браян добави:

— Съгласен съм с тебе.

— От друга страна — продължи Ним. — Арчамболд може да не е наш клиент директно, а да държи стая под наем. Тогава той няма да получи въпросника.

— Съществува такава възможност — каза Тереза Ван Бърен, — но шансовете не са много големи. Помислете от гледна точка на въпросния Арчамболд — за да бъде сигурен в убежището си, то трябва да е самостоятелно и изолирано. Мисля, че той, както и преди, е наел цяла къща или апартамент, което значи, че ще получи въпросника.

О’Браян отново се съгласи:

— Логично изглежда.

Те продължиха да обсъждат техния план в детайли още един час с нарастващ ентусиазъм.