Артър Хейли
Свръхнатоварване (5)

5

Входната врата беше отворена и отвътре се чуваха гласове. Ним почука. След като никой не излезе и нямаше отговор, той направо влезе.

Всички се бяха събрали в гостната. Ним дори можеше да различи ясно гласа на Ардит. Той беше накъсан и истеричен, различаваха се само отделни думи: „… тези убийци, Боже мой!… беше толкова мил и добър, никого и с пръст не би докоснал… да го наричат с тези груби думи…“ Намесиха се и други гласове, които безуспешно се опитваха да я успокоят.

Ним се заколеба. Все още никой не бе забелязал присъствието му и той се изкушаваше да си излезе незабелязано. Внезапно обаче вратата на хола се отвори и един мъж излезе навън и като затвори вратата зад себе си, се подпря на стената със затворени очи, сякаш така би могъл по-лесно да намери спокойствие.

— Уоли, Уоли! — каза Ним.

Младият мъж отвори очи.

— Ти ли си, Ним? Благодаря ти, че дойде.

Ним познаваше Уолтър Талбот младши, техния единствен син, откакто беше приятел на главния инженер. Талбот младши също работеше за GSP & L като инженер от екипа за поддръжка. Той беше женен, имаше деца и живееше на другия край на града.

— Опасявам се, че каквото и да кажа, ще бъде сухо и недостатъчно Много съжалявам — промълви Ним.

— Разбирам. Благодаря ти.

Уолтър посочи към стаята, от която току-що бе излязъл:

— Просто трябваше да изляза оттам за малко. Някакъв глупак беше пуснал новините по телевизията и чухме онова проклето изявление на ония копелета. Таман бяхме успели да поуспокоим мама, а това отново я изкара извън релси. Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, разбира се. Кои са вътре?

— Мери, разбира се. Уредихме една жена да гледа децата и веднага дойдохме. Има и много съседи, непрекъснато прииждат. Сигурен съм, че идват с най-добри намерения, но в случая нищо не може да помогне. Ако татко беше тука, щеше…

Уоли спря да говори и на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Трудно е да свикна с мисълта, че вече го няма.

— Аз изпитвам същото, Уоли.

На Ним му беше ясно, че Уоли не е в състояние да помогне в създалата се ситуация.

— Слушай — каза Ним. — Не може така да продължава. Нека влезем вътре. Аз ще поговоря с майка ти и ще се опитам да направя каквото мога. Ти и Мери се опитайте да изпроводите съседите.

— Прав си, Ним. Благодаря ти.

Явно беше, че Уоли се нуждаеше от напътствия.

В мига, в който влязоха, Ним забеляза, че в стаята имаше повече от десет човека. Самата стая беше светла и просторна, но в момента изглеждаше дори претъпкана. Беше задушно независимо от включената климатична инсталация. Телевизорът работеше, отляво и отдясно се водеха различни беседи. Ардит Талбот беше седнала на канапето, заобиколена от няколко жени, между които и жената на Уоли, Мери Другите бяха сигурно съседите, за които беше споменал Уоли.

Ардит, макар вече на шестдесет години, беше изключително привлекателна жена, с прекрасна фигура и лице, което почти не издаваше възрастта й. Сивите кичури, които се показваха сред прекрасната й кестенява коса, дори правеха прическата й по-елегантна. Този ден обаче лицето й, обляно в сълзи, изглеждаше отпуснато и изтощено.

Ардит говореше несвързано, преглъщайки сълзите си, но когато видя Ним, спря да говори, протегна ръце към него, докато той седна на канапето и я прегърна.

— О, Ним, чу ли какво ужасно нещо се е случило на Уолтър?

— Знам, скъпа, знам — промълви Ним.

В същия момент Уоли изключи телевизора и се доближи до жена си. Те размениха няколко думи. Мери кимна с глава и само след малко и двамата вече бяха заети със задачата да изпроводят съседите.

Не минаха и няколко минути и гостната се опразни. Ним чу, как врата се затвори зад последния посетител Мери и Уоли се върнаха от антрето в гостната.

— Мисля, че бих пил едно уиски — каза Уоли. — Има ли други желаещи?

Ардит и Ним кимнаха в знак на съгласие.

— Аз ще ги донеса — каза Мери.

Мери се зае да приготви питиетата, после прибра пепелниците и разтреби гостната, като премахна всички следи от съседското нашествие. Мери беше слабичка и по-скоро приличаше на момче. Преди да се омъжи за Уоли, тя работеше в една рекламна агенция, в която и сега работеше от време на време на хонорар, докато гледа децата си.

Ардит изглеждаше значително по-спокойна.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза внезапно тя.

— Всеки един би изглеждал така на твое място — успокояваше я Ним.

Но Ардит вече беше отишла към огледалото.

— Боже мили! Пийте си питиетата, аз се връщам само след миг.

Тя взе чашата си с уиски и се качи на горния етаж. Ним я гледаше с почуда и възхищение малцина мъже могат да бъдат твърди и силни като жените в подобни ситуации.

Въпреки тези мисли Ним реши, че трябва веднага да предупреди Уоли, че не е желателно семейството да вижда тялото на покойния. Мисълта за думите на Ерик Хъмфри по телефона го накара да потръпне „… почти никаква кожа не е останала, телата са почти неузнаваеми“. В този момент Мери беше в кухнята и Ним се опита по най-деликатния начин да обясни ситуацията, без да навлиза в подробности.

Реакцията на Уолтър беше светкавична той изгълта наведнъж остатъците от уиски в чашата си и със сълзи на очи простена.

— Боже мой! Как мога да кажа на мама подобно нещо! Моля те, направи го ти!

След петнадесет минути се появи Ардит. Тя бе поправила грима си, беше се сресала и бе сменила роклята, с която беше цял ден, с една елегантна блуза и пола. Ако не беше непоносимата болка в очите й, можеше да се каже, че изглежда както обикновено бяха свикнали да я виждат приятели и близки.

Мери също се беше завърнала в стаята. Този път Уоли отново напълни чашите на четиримата и всички седнаха. Ардит първа наруши мълчанието:

— Искам да видя Уолтър! — Ардит се обърна към Уоли и продължи. — Знаеш ли къде се намира тялото на баща ти и какво следва да се направи?

— Мамо… всъщност — Уоли целуна майка си, стана, за да не среща питащия й поглед, и продължи. — Има един проблем. Ним ще ти обясни, нали, Ним?

В този миг Ним изпита желанието да бъде където и да е другаде, но не и в тази стая.

— Мамо, скъпа моя — каза Уоли. — Ние с Мери ще трябва да отидем да видим децата, а после ще се върнем и един от нас ще остане да спи при теб.

— Кажете ми! Какви проблеми… Защо не мога да видя Уолтър?

В този момент Уоли излезе, следван от Мери.

— Моля ви… Защо не мога…?

Ним взе ръцете на Ардит в своите.

— Ардит, изслушай ме… Уолтър почина на място, за не повече от няколко секунди. Той дори не е успял да почувства никаква болка. Ним горещо се надяваше да бъде така. — Но във връзка с последвалите събития тялото му е обезобразено.

Ардит изстена.

— Уолтър беше мой приятел продължи Ним. — Сигурен съм, че той не би искал да го видиш в подобно състояние. Той би искал да го запомниш… Ним спря да говори, задавен от собствените си чувства. Отново настъпи тишина.

— Ним, вечерял ли си? — попита Ардит с приглушен тон.

Ним поклати глава.

— Нямах време, но не съм гладен.

За Ним беше цяло изпитание да се приспособи към смяната на настроенията на Ардит.

— Ще ти приготвя нещо за вечеря — каза Ардит и се насочи към кухнята.

Ним я последва. Малката, но уютна кухничка беше отличен пример за прагматичността на Уолтър Талбот. Той беше проектирал всичко сам до най-малкия детайл така, че всяко нещо да бъде разположено на най-удобното място, без да има нужда от излишни движения. Ним се настани на малката масичка и мълчаливо наблюдаваше Ардит. Да, действително за нея беше най-добре да заеме мислите си с някаква дейност. Тя стопли супа и я сервира в малки глинени панички. Междувременно стана готов и омлетът, който тя раздели помежду им.

Внезапно Ним откри, че въпреки всичко е гладен, и започна да яде с видимо удоволствие. Ардит също се опита да хапне нещо, но в крайна сметка чинията и остана почти недокосната. След вечеря те се пренесоха да пият кафе в хола.

Ардит започна беседата спокойно и разумно:

— Може би все пак ще настоя да видя Уолтър.

— Ако действително настояваш, никой няма правото да те спре. Но аз се надявам, че няма да го сториш.

— Тези хора, които поставиха бомбата и убиха Уолтър и останалите… Мислиш ли, че ще ги хванат?

— Вероятно. Никой нищо не би могъл да каже в случая, когато си имаш работа с луди. Именно понеже не разсъждават разумно, е много по-трудно да бъдат хванати. Но ако се опитат да избършат нещо подобно. Вероятността да бъдат хванати е много голяма.

— Предполага се, че трябва да ме интересува дали ще бъдат наказани или не. Обаче мен не ме интересува. Това нередно ли е, как мислиш?

— Съвсем не. Така или иначе други ще се занимават с това.

— Каквото и да стане… то няма да върне Уолтър и останалите. — Ардит се замисли. — Знаеш ли, че сме женени от тридесет и шест години? Би трябвало да съм благодарна, че имах всичките тези години… толкова бяха хубави…

Ардит заплака.

— Прегърни ме, Ним…

Той я прегърна нежно и сложи главата й на рамото си. Тя продължаваше да плаче, но това вече бяха сълзи на примирение, сълзи, изпълнени със спомени и любов, сълзи, които пречистват човешката душа и я възраждат отново за живот.

Докато люлееше Ардит в прегръдките си, Ним усети нежния аромат на нейния парфюм. По-рано не бе забелязал тази миризма. Явно тя си бе сложила парфюма, когато се бе качила горе да се оправи.

Вече беше доста късно. Навън беше съвсем тъмно и само фаровете на преминаващите коли прорязваха тъмнината. В цялата къща се беше възцарила тишина.

Ардит се раздвижи. Тя беше спряла да плаче и се притисна до Ним. Още веднъж той усети аромата на парфюма й и с изненада откри, че Ардит го вълнува и като жена. Той се опита да отклони мислите си, да се престори, че нищо не се беше случило, но без особен успех.

— Целуни ме, Ним — прошепна Ардит.

Тя се бе доближила още по-близо и устните им почти се докосваха. Устните на Ардит бяха меки, топли и съблазняващи. Като усети вълната на желанието да ги залива, Ним се запита: „Възможно ли е това?“.

— Ним — каза нежно тя. — Загаси лампите.

Той се подчини, но една част от него му нашепваше: „Недей! Тръгни си! Незабавно!“. Но дори и да съзнаваше, че по-късно ще се презира за това, Ним знаеше, че няма да си тръгне.

Докато той гасеше лампите, Ардит вече беше свалила дрехите си и му помогна да свали неговите. Те се сляха в прегръдка Пръстите на Ардит докосваха нежно тялото му, милваха го, стремяха се да му доставят удоволствие. Ним откри, че Ардит беше доста опитна в изкуството на любовта. След малко тя изстена:

— О, Ним! Не мога повече… моля те!

Само за миг Ним усети угризения на съвестта и мисълта, че Уоли и Мери можеха да се върнат, прекоси съзнанието му Но всичко това загуби значението си, когато пред него се разтвори бездната на удоволствието.

 

 

— Притеснен си, нали?

— И още как — призна Ним.

Беше един час по-късно. Вече се бяха облекли. Само преди няколко минути се беше обадил Уоли да каже, че тръгват и че и двамата ще останат за през нощта.

— Недей да се притесняваш. — Ардит докосна нежно ръката му и срамежливо се усмихна. — Ти ми помогна повече, отколкото можеш да предположиш.

Ним усещаше, че Ардит не се доизказа. Те така добре си допадаха в леглото, както рядко можеха двама души. И именно затова вероятността, че преживяването ще се повтори, беше много голяма. Ако наистина станеше така, Ним не само щеше да се притеснява, че се е държал непристойно в деня на смъртта на един от най-добрите си приятели, но и собственият му живот ще се усложни, нещо, което беше съвсем не на място.

— Бих искала да ти обясня някои неща — каза Ардит. — Аз много обичах Уолтър. Той беше много мил и внимателен човек. Винаги ни е било добре един с друг. Животът без него… просто не мога да мисля за това. Но с него не сме правили любов повече от седем години. Той просто вече не можеше, разбираш ме, нали?

— Не бих искал…

— Независимо дали искаш или не, аз ще ти го кажа. Защото не искам да си тръгнеш оттук тази вечер, изпълнен с угризения и разкаяние. Ще ти кажа и нещо друго, Ним. Не ти ме накара да правя любов с теб. Аз те накарах. И аз знаех какво ще се случи, какво исках да се случи, много преди теб.

Ним внезапно се сети: парфюмът. Тя си бе сложила парфюм, когато бе отишла да се оправи горе. Възможно ли беше още тогава да го беше замислила?

Ардит продължи:

— Когато една жена е лишена от секс, тя или се примирява, или го търси другаде. Е, аз се примирих. Примирих се, защото имах добър мъж, когото още обичах. Но това не притъпи желанията ми.

— Ардит, моля те…

— Почти свърших. Днес… тази вечер, когато осъзнах какво съм загубила, имах нужда от секс повече от всякога. Изведнъж всичките тези седем години се стовариха върху ми. И ти беше тук, Ним. Знаеш ли, аз винаги съм те харесвала, дори повече от „харесвала“. И ти беше тук в момента, в който имах най-много нужда от теб. Ако беше дошъл да ми помогнеш, успя. Недей да усложняваш нещата, като се чувстваш виновен. Просто няма за какво.

— Щом казваш, няма да се притеснявам.

Колко беше лесно да успокоиш съвестта си. Може би твърде лесно.

— Точно така. А сега ме целуни още веднъж и се прибирай при Рут вкъщи.

Ним така и направи и с облекчение си тръгна, преди Уоли и Мери да пристигнат.

 

 

По пътя за вкъщи Ним размишляваше над личния си живот. По сравнение с него главоблъсканиците на Голдън Стейт изглеждаха за предпочитане. В началото на неговия списък с проблеми беше жена му Рут, техният постепенно разпадащ се брак, и ето сега и Ардит. Също така и другите жени, с които беше имал връзки. Някои от тези връзки все още съществуваха. Ним обикновено никога не търсеше подобни авантюри. Те му се случваха от само себе си. Или може би се самозалъгваше? Може би самият той търсеше тези връзки, а после се опитваше да си внуши, че всичко се е случило от само себе си? И в двата случая обаче едно беше ясно никога на него не му бяха липсвали възможности за авантюри.

След като се ожени за Рут преди петнадесет години, той четири години не беше и помислил за друга жена. След това му изпадна възможност за една извънбрачна връзка и той не се колеба много Оттам нататък следваха низ възможности — някои от тях бяха за една нощ, други продължаваха повече, но после угасваха, както угасват ярките звезди, преди да изчезнат от небосклона. Отначало Ним смяташе, че може да запази в тайна от Рут своите сексуални връзки, тъй като неговата работа изискваше често пъти да се работи извънредно. И вероятно за известен период от време беше успял да я заблуждава, докато в един момент здравият му разум му напомни, че Рут е не само много чувствителна, но и доста прозорлива. Най-странното беше, че тя никога не повдигна този въпрос, едва ли не се бе примирила и това положение доста изнервяше Ним. Според него тя просто би трябвало да каже нещо, да се възмущава, да плаче. Вярно беше и това, че нищо не би могло да промени нещата, но Ним си задаваше въпроса: неговите изневери не заслужаваха ли поне малко внимание?

Често пъти Ним размишляваше и над един друг въпрос: явно слуховете за неговите женски истории се бяха разпространили независимо от неговите усилия. Последният пример беше забележката, която направи Тереза Ван Бърен този следобед за креватната акробатика. Явно знаеше нещо, инак не би си позволила да му го каже толкова безцеремонно, а щом знаеше тя, значи знаеха и други в GSP & L.

Дали застрашаваше по този начин кариерата си? И ако беше така, дали изобщо си заслужава? Всъщност дали самият той възприемаше нещата сериозно или просто играеше някаква игра?

„Да ме убие Господ, ако знам!“ — тези думи, произнесени в колата, се отнасяха не само за това, което си мислеше допреди малко, но и за хиляди други неща.

Когато Ним доближи до къщата си, разположена в покрайнините на града, тя беше потънала в мрак. Светеше единствено една нощна лампа, която осветяваше антрето. Ним се качи на горния етаж и влезе на пръсти в стаята на децата. И двамата обаче вече сладко спяха.

Рут се раздвижи, когато той влезе в спалнята им, и попита:

— Колко е часът?

— Малко след полунощ — отговори Ним.

— Как е Ардит?

— Ще ти разкажа сутринта.

Отговорът явно беше задоволителен, понеже Рут се обърна и отново заспа.

Ним взе един душ, като се стараеше да заличи всички следи от парфюма на Ардит, и след това си легна в неговото лично двойно легло. Само след броени мигове, изтощен от напрегнатия ден, той вече беше заспал.