Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ПЕТА ГЛАВА

— Дай тук сто зелени.

Мъжът удари по омазнената покривка и се захили. Противната му самодоволна усмивка накара Боби Тримбъл да потръпне от отвращение.

Боби извади портфейла си от задния джоб на панталона и подаде на слабоумния негодник две банкноти по петдесет долара.

— Добра игра — лаконично отбеляза той. Съперникът му прибра парите и енергично потърка длани.

— Готов ли си за още една?

— Не точно сега.

— Ядосан ли си? Хайде, не се сърди — снизходително каза мъжът.

— Не съм сърдит — отвърна Боби, но тонът му издаде гняв. — Може би по-късно.

— Двойно или нищо?

— Друг път.

Той намигна и насочи въображаем пистолет към огромния корем на съперника си, след което взе питието си и се отдалечи.

Всъщност с удоволствие би опитал да си възвърне загубеното, но тъжната истина бе, че няма достатъчно пари. Бе загубил последната серия игри и обеднял с няколкостотин долара. Докато не разрешеше финансовите си проблеми, не можеше да си позволи да играе комар.

Бе принуден да се лиши и от доста по-приятни удоволствия. Загубата на тази последна стотачка истински го вбеси. Не искаше твърде много. Само малко стока. Или едно-две хапчета. По дяволите!

За щастие все още разполагаше с подправената кредитна карта. Щеше да покрие с нея издръжката си, но се нуждаеше от пари за допълнителните разходи. Щеше да има известни трудности. Все пак не бе невъзможно да ги преодолее. Налагаше се само да се потруди малко повече.

Ала развлеченията му бяха по-присърце, отколкото работата.

— Този път няма да трае дълго — каза си той и се усмихна, докато замислено се взираше във високата си чаша. Когато инвестицията му донесеше печалба, години наред щеше да води безгрижен и охолен живот.

Но усмивката му внезапно изчезна. Вълна на несигурност помрачи фантазиите му за безметежно бъдеще. За съжаление успехът на сделката зависеше от съдружничката му, а той започваше да се съмнява, че може да й има доверие. Всъщност съмненията го изгаряха отвътре, както евтиното уиски, с което се наливаше цяла вечер. Истината бе, че никак не й вярва.

Седна на една табуретка в ъгъла до бара и поръча ново питие. Изкуствената виолетова кожа на седалката бе протрита от дългогодишна употреба. Ако не се налагаше да се крие, не би влязъл в евтина кръчма като тази. Бе изминало дълго време, откакто бе престанал да посещава подобни заведения. Беше успял доста да се издигне. Той бе Боби Тримбъл, винаги устремен нагоре.

Боби си бе изградил нов имидж, от който нямаше намерение да се отказва. Човек не можеше да промени произхода си, но ако не харесваше средата, в която бе отраснал, и инстинктивно чувстваше, че му е писано да постигне нещо повече, би се отърсил от този образ и би си създал нов. Както направи той.

Благодарение на изтънчените маниери, които бе усвоил, успя да получи доходна работа в Маями. Собственикът на нощния клуб имаше нужда от човек с качествата на Боби, който да посреща и предразполага клиентите.

Необикновеният му чар привличаше вниманието на дамите. Той с радост прие работата и скоро успя да превърне „Кок енд бул“ в едно от най-предпочитаните заведения в Маями — град, известен с нощните си клубове.

Всяка нощ пристигаха дами, които знаеха как да се забавляват. Боби бе издигнал репутацията на клуба и сега той можеше да съперничи на всеки от изисканите барове, посещавани от дами.

„Кок енд бул“ предлагаше дръзка еротична програма, която се харесваше на жените, и някои от тях се осмеляваха да участват. Почти всяка вечер танцьорите правеха пълен стриптийз. Без да съблича костюма си, Боби успяваше да доведе дамите до сексуален екстаз с възбуждащите си реплики. Предизвикателните му думи имаха по-силно въздействие дори от чувствените движения на стриптийзьорите. Клиентките обожаваха неприличните му шеги.

Веднъж особено ентусиазирана гостенка се качи на сцената до единия от танцьорите, застана на колене пред него и предложи на останалите посетители влудяващо зрелище. Номерът им хареса.

Но не и на работещите под прикритие полицаи.

Тайно повикаха подкрепление и преди някой да осъзнае какво става, силите на реда нахлуха в заведението. Боби успя да се измъкне през задния вход… и да отнесе със себе си съдържанието на касата в офиса.

Поради страстта си към хазарта и лошия си късмет напоследък бе затънал в дългове към един лихвар, който не прие уверенията му, че е вложил приходите си от клуба в начинание, което скоро ще донесе печалба. Думата „скоро“ не бе в речника на лихваря.

И така Боби избяга от „слънчевия щат“, следван по петите от собственика на клуба, полицията и измамения лихвар, с почти десет хиляди долара в джобовете на смокинга. Пребоядиса мерцедеса си и смени номерата му. Доскоро спокойно бе пътувал по крайбрежието, харчейки откраднатите пари.

Но това не можеше да продължи вечно. Беше се наложило да се издържа с единствения занаят, който владееше. Посещаваше луксозни хотели, прекарваше по няколко часа край басейните и разкриваше чара си пред самотни туристки. Смяташе, че парите, които краде от тях, са заслужено възнаграждение за дарената плътска наслада.

Но веднъж, докато пиеше шампанско и се опитваше да предума една разведена дама да му даде ключа от стаята си, забеляза в другия край на ресторанта свой познат от Маями. Боби се измъкна с извинението, че отива до тоалетната, и се прибра в своя хотел, бързо натовари багажа си в мерцедеса и напусна града.

Няколко седмици се укриваше и дори не заговаряше жени. Средствата му бързо се стопиха. Въпреки елегантния си вид и добрите обноски, когато се погледнеше в огледалото, Боби се виждаше такъв, какъвто бе преди години — недодялан дребен мошеник. Когато бе напълно разорен, изпадна в отчаяние и стана нервен. Веднъж, обзет от чувство за безнадеждност и страх, се напи в един бар и се сби с друг клиент.

Това се оказа най-хубавото, което можеше да му се случи. Беше забелязан точно от човека, на когото разчиташе да промени съдбата си. Успехът бе близо. Ако плановете му се осъществяха, би спечелил цяло състояние. Тогава отново щеше да заживее според стандарта, който подобаваше на Боби Тримбъл. Никога вече нямаше да изпадне в окаяното положение, в което бе сега.

Но имаше едно голямо „но“. Беше зависим от партньорката си. А както бе установил по-рано, жените си оставаха жени и на тях не можеше да се разчита.

Пресуши чашата си и махна на бармана.

— Още едно.

Ала барманът се бе загледал в телевизора. Картината не бе ясна, но макар и отдалеч, Боби успя да различи лицето на човека, към когото бяха насочени микрофоните. Не му се стори познат. Със сигурност бе безкомпромисен тип като агентите от социалните служби, които идваха в дома на Боби, когато бе дете, задаваха недискретни въпроси за него и се ровеха в личния живот на семейството му.

Човекът от екрана имаше хладнокръвно изражение, въпреки че бе заобиколен от десетина журналисти, които се надпреварваха да му задават въпроси. Той каза:

— Трупът бе открит тази вечер, малко след осемнадесет часа. Веднага беше идентифициран.

— Разполагате ли със…

— А оръжието?

— Има ли заподозрени?

— Мистър Смайлоу, бихте ли могли да кажете… Боби бързо загуби интерес и каза по-силно:

— Още едно питие.

— Чух — вяло отвърна барманът.

— Трябва да подобрите качеството на обслуж…

Боби застина и не доизрече забележката си, защото на екрана се появи друго лице, което той добре познаваше. На Лут Петиджон. Напрегна слуха си, за да чуе всяка дума.

— Няма следи от насилствено влизане в апартамента на мистър Петиджон. Целта не е била грабеж. До този момент нямаме заподозрени.

Репортажът на живо завърши и отново включиха студиото на новините в двадесет и три часа.

Незабелязан от никого, Боби се усмихна широко и повдигна току-що напълнената чаша за тост към партньорката си, която бе отишла на уговорената среща.

 

 

— На този етап не мога да ви дам повече информация. — Смайлоу извърна глава от микрофоните, но видя зад себе си още журналисти. — Извинете — каза той и се промъкна между тях.

Не отговори на въпросите им и продължи да си проправя път, докато репортерите най-сетне разбраха, че няма да изкопчат нищо повече и започнаха да се разпръсват.

Смайлоу си даваше вид, че мрази вниманието на журналистите, но истината бе, че му бе приятно да дава пресконференции на живо, както сега. Не от суетност, въпреки да знаеше, че изглежда добре на екрана. Не и защото така печелеше популярност. Беше си изградил професионална репутация и не бе необходимо да се утвърждава чрез обществено признание.

Интересът на медиите го изпълваше с чувство за власт и именно това му доставяше удоволствие.

Но когато се приближи към детективите, събрани пред рецепцията на хотела, промърмори:

— Радвам се, че мина. Е, какво ново?

— Нищо.

Останалите мълчаливо потвърдиха признанието на Майк Колинс.

Смайлоу бе успял да се върне от дома на Лут Петиджон в „Чарлз Таун Плаца“ тъкмо когато започваха късните новини.

Както бе предвидил, всички местни станции и дори някои от по-далечните — Савана и Шарлът — бяха изпратили екипи във фоайето на хотела, където той накратко ги запозна с фактите. Без да се впуска в подробности. Главно защото всичко, което знаеше, бяха голи факти. Отказът му да даде повече информация не бе проява на неучтивост.

Той бе също толкова нетърпелив да узнае нещо повече, колкото и репортерите. Затова троснатият отговор на детектива, че не са постигнали никакъв напредък, го ядоса.

— Как така нищо?

— Така. — Майк Колинс бе ветеран и не се страхуваше от Смайлоу колкото останалите. Затова по неписано споразумение той бе говорителят на групата. — Все още не знаем нищо повече. Ние…

— Това е невъзможно, детектив Колинс.

Около хлътналите очи на Колинс се забелязваха тъмни сенки, които бяха доказателство, че наистина е имал напрегната вечер. Обърна се към Стефи Мъндел, която го бе прекъснала, и я изгледа така, сякаш бе готов да я удуши. Безмълвно извърна глава и продължи да докладва на Смайлоу:

— Както ви казах, разпитахме хората. — Гостите и персоналът все още бяха задържани в главния салон на хотела. — Отначало им беше забавно. Като на филм. Но след няколко часа започнаха да се отегчават. Наложи се по безброй пъти да дават еднакви отговори на едни и същи въпроси и вече стават нервни. Няма да чуем от тях нищо друго, освен мърморене, заради това, че не ги пускаме.

— Трудно ми е да повярвам…

— Кой те повика, за бога? — изкрещя Колинс на Стефи, когато отново го прекъсна.

— От толкова много хора — заговори тя в един глас с него — никой не е видял нищо.

Смайлоу вдигна ръка, за да предотврати ожесточена кавга между своя разочарован детектив и дръзката прокурорка.

— Ей, вие двамата. Всички сме уморени. Стефи, не виждам причина да се мотаеш тук. Ако научим нещо, ще ти се обадим.

— Не се и надявай! — Тя скръсти ръце и предизвикателно изгледа Колинс. — Няма да си тръгна.

Смайлоу с неохота нареди гостите на хотела да бъдат освободени. След това събра подчинените си в една от заседателните зали в сутерена и поръча да доставят пици. Докато вечеряха, той прегледа оскъдните сведения, получени в резултат на подробния разпит, продължил часове.

— Петиджон е бил на масаж? — попита той, докато четеше бележките.

— Да. — Единият от полицаите преглътна голямото парче пица. — Веднага след като е пристигнал.

— Разпитахте ли масажиста?

Детективът кимна:

— Каза, че Петиджон поръчал дълга процедура, цели деветдесет минути. След това взел душ в кабината на салона, затова банята и апартаментът му бяха напълно сухи.

— Този тип подозрителен ли е?

— Мисля, че не — промърмори полицаят, докато дъвчеше нова хапка. — По-рано е работил в Калифорния. Отскоро е в Чарлстън. Днес се е срещнал с Петиджон за първи път.

Смайлоу прочете нахвърляните отговори на регистрираните гости. Всички изглеждаха извън подозрение. Всички твърдяха, че не са познавали Лут Петиджон, въпреки че някои го бяха видели по телевизията преди няколко месеца в репортажа за откриването на „Чарлз Таун Плаца“.

Повечето бяха обикновени хора, дошли на почивка със семействата си. Имаше три двойки на меден месец. Няколко други се представяха за такива, а всъщност бяха тайни любовници, решили да избягат за уикенда в един романтичен град. Те ставаха неспокойни, когато дойдеше редът им да бъдат разпитани, но не защото имаха нещо общо с убийството, а от чувство за вина заради интимното си прегрешение.

Във всички стаи на четвъртия етаж, освен три, бяха настанени група учителки от Флорида. Два апартамента бяха заети от момчешкия баскетболен отбор на една гимназия, чиито играчи бяха завършили училище през пролетта и прекарваха последните си дни заедно, преди всеки да поеме по своя път. Единственото им престъпление бе, че бяха пили алкохол, преди да са навършили пълнолетие. За изненада на полицейските служители, доброволно предадоха на детектива, който ги разпитваше, пакет цигари с марихуана.

По всичко личеше, че ако не бе убийството на Лут Петиджон, това би бил един спокоен летен ден.

— Дълъг, горещ и напрегнат — отбеляза един от полицаите и шумно се прозина.

— За деня ли говориш или за моя палавник? — пошегува се друг.

— Иска ти се.

— А видеозаписът? — попита Смайлоу и всички застинаха, въпреки че едва сдържаха смеха си. — Какво стана с него?

— Искате ли да го видите? — попита Колинс.

— Има ли нещо интересно?

След няколко секунди приглушено хихикане Колинс предложи на Смайлоу да погледне записа и дори покани Стефи:

— И ти има какво да научиш.

Смайлоу и Стефи последваха полицаите през просторния сутерен до една от по-малките конферентни зали, където бе инсталиран видеокасетофон и голям цветен екран.

Колинс тържествено обяви:

— Отначало човекът, който е бил дежурен следобед, ми каза, че касетата от камерата на този етаж е била извадена.

Смайлоу от опит знаеше, че обикновено камерите за наблюдение се включват на запис и изключват през интервал от пет до десет секунди. Затова филмът прескача. Обикновено записваха с дни, преди автоматично да се пренавият.

— Защо не е била в камерата? Нали касетите се вадят само ако е необходимо да бъдат прегледани?

— Това ме наведе на мисълта, че лъже — каза Колинс. — Не го оставих на мира. Най-сетне донесе тази касета. Готов ли сте?

Смайлоу кимна й детективът включи видеото. Дори ако нямаше картина, по стоновете и въздишките, които представляваха звуковия фон, без съмнение би се разбрало, че записът е порнографски филм. На екрана се появи двойка, извършваща сексуален акт.

— Тази сцена трае около петнадесет минути — осведоми го Колинс. — Следващите кадри показват две лесбийки във вана. Обърнете внимание на…

— Ясно — прекъсна го Смайлоу. — Изключи го. — Престори се, че не чува дюдюканията на останалите в стаята. — Съжалявам, Стефи.

— Не се безпокой. Шегичката на Колинс за моя сметка просто потвърждава теорията ми, че фразата „възрастен мъжкар“ е съчетание на противоречиви термини.

Другите мъже се засмяха, а Колинс изсумтя, ядосан, че не можа да отговори на тази реплика.

— Това е положението — каза им той. — Хвалбите на Петиджон за непробиваемите охранителни системи на хотела са били вятър и мъгла. Камерите на горните етажи са фалшиви. Играчки.

— Какво? — смаяно попита Стефи.

— Единствената работеща камера е тази в счетоводството. Петиджон е искал да бъде сигурен, че никой няма да присвои пари от него, но явно не го е интересувало, че гостите му могат да бъдат нападнати или ограбени. Ирония на съдбата, а?

Смайлоу попита:

— Защо онзи приятел лъжеше?

— Така му е наредено. Лично от големия зъл Петиджон. А той не се церемонеше, затова човекът не изплю камъчето дори когато го уверихме, че Петиджон е мъртъв и единственото, от което би трябвало да се страхува, е, че ние ще разберем, ако лъже. Най-сетне го предумахме. Проверихме. Камерите наистина са фалшиви.

— Колко хора знаят за това?

— Не много, предполагам.

— Провери. Започни от управителите.

— Разбрано.

Смайлоу се обърна към целия екип:

— Рано сутринта ще се заемем с враговете на Петиджон. Ще съставим списък.

— Най-добре е да си спестим усилията и просто да разгърнем телефонния указател — намеси се един полицай. — Всички, които познавам, ще се радват, че е мъртъв.

Смайлоу го изгледа строго.

— О, съжалявам — промърмори той и усмивката му изчезна. — Забравих, че е ваш роднина.

— Не ми е роднина. Беше женен за сестра ми. За известно време. Това е. Може би аз го мразех най-силно.

Стефи се наведе напред.

— Не си го затрил ти, нали, Смайлоу?

Всички се засмяха, но суховатият отрицателен отговор на Смайлоу, изречен така, сякаш е приел въпроса й на сериозно, ги накара внезапно да замълчат.

— Извинете, мистър Смайлоу?

На прага на отворената врата стоеше Смити. Смайлоу погледна часовника си. Минаваше полунощ.

— Мислех, че отдавна си се прибрал у дома — каза той на ваксаджията.

— Току-що ме пуснаха, мистър Смайлоу.

— О, да.

Беше забравил за дългия разпит на всички от хотела, въпреки че бяха задържани по негова заповед.

— Съжалявам.

— Няма нищо, мистър Смайлоу. Просто се чудех дали са ви казали за онези хора, които бяха откарани в болницата.

— В болницата?