Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рори Смайлоу седна на ръба на бюрото си. За разлика от останалите бюра в Отдела за криминални разследвания, неговото не бе затрупано с документи. Папките и книжата бяха старателно подредени. Сутринта се бе отбил при Смити, за да лъсне обувките му, и сега светлината на лампите се отразяваше в тях. Не бе свалил сакото си.

Алекс Лад седеше спокойно, с преплетени пръсти на ръцете и елегантно кръстосани крака. Смайлоу си помисли, че има забележителна фигура и поне на външен вид не прилича на човек, който има работа в офиса на детектив от отдел „Убийства“.

От половин час очакваха адвоката, който се бе съгласил да се срещнат тук. Дори и да изпитваше неудобство от продължителното мълчание и изпитателния поглед на Смайлоу, тя с нищо не го показа. Не даде никакъв признак на страх или безпокойство. Търпеливо понасяше смущаващата ситуация.

Франк Пъркинс се втурна в офиса със зачервено лице и се извини за закъснението. Бе с официални обувки, но по екип за голф.

— Съжалявам, Алекс. Бях стигнал до десетата дупка, когато позвъни на пейджъра ми. Не успях да дойда по-бързо. За какво става дума, Смайлоу?

Пъркинс имаше стабилна репутация и отлични постижения. Освен това бе почтен човек е неоспорими лични качества. Смайлоу бе любопитен да узнае при какви обстоятелства адвокатът се е запознал с Алекс Лад, затова го попита.

— Това е недискретен въпрос — отвърна Пъркинс. — Но не бих имал нищо против да отговоря, стига Алекс да е съгласна.

— Ако обичаш — каза тя.

— Поддържаме приятелски отношения. Запознахме се преди две години, когато Алекс и съпругата ми — Маги, членуваха заедно в комитета за „Сполето“ — обясни той, имайки предвид известния фестивал на изкуствата, който се провеждаше в Чарлстън през май.

— Това означава ли, че доколкото ти е известно, досега не са били повдигани криминални обвинения срещу доктор Лад?

— Говори по същество, Смайлоу — каза Пъркинс с характерния тон, който караше прокурорите в съда да го смятат за непоклатим противник.

— Искам да разпитам доктор Лад във връзка с убийството на Лут Петиджон.

Пъркинс зяпна от изненада. На лицето му се изписа изумление.

— Сигурно се шегуваш.

— За съжаление, не — увери го Алекс. — Благодаря ти, че дойде, Франк. Ужасно съжалявам, че прекъснах играта ти на голф. Печелеше ли?

— Хм, да, да — вяло отвърна той, все още не успял да осмисли думите на Смайлоу.

— Тогава съжалявам двойно повече. — Тя отмести поглед към Смайлоу и каза: — Всичко това е нелепо. Пълна загуба на време. Искам по-скоро да изясним въпроса и да си тръгна оттук.

Кимна в знак, че му дава разрешение да продължи. Смайлоу се наведе над бюрото си, включи касетофона и произнесе имената им, часа и датата.

— Доктор Лад, пазачът от паркинга на Ийст Бей Стрийт ви идентифицира по полицейски портрет. Паркингът не е снабден със система за автоматично таксуване, затова той записва номера на всяка кола и часа, в който е пристигнала.

За съжаление на Смайлоу, пазачът не отбелязваше часа на напускане. Заплащаше се при паркиране. За престой до два часа таксата бе пет долара. За минутите над сто и двадесет се изчисляваше надценка. Сумата бе вписана, но не и точният час, в който бе потеглила.

— Открихме ви по регистрационния номер. В събота следобед сте оставили колата си на паркинга за близо два часа.

Пъркинс, който слушаше съсредоточено, се засмя:

— Това ли е сензационното ти откритие? Големият пробив по този случай?

— Само началото.

— Адски бавно начало. И как тази история с паркинга свързва доктор Лад с убийството?

— Дадох бакшиш…

Пъркинс предупредително вдигна ръка, но тя го успокои:

— Всичко е наред, Франк. Дадох на младежа от паркинга десет долара, защото нямах по-дребни. Половината бяха за него. Сигурна съм, че затова ме е запомнил достатъчно добре, за да ме опише пред художник.

— Не той ни даде описанието — осведоми ги Смайлоу. — Получихме го от мистър Даниелс от Мейкън, Джорджия. Неговата стая в „Чарлз Таун Плаца“ е била в другия край на етажа, където се намира апартаментът, в който е отседнал Петиджон в събота следобед. Познавахте ли го?

— Не си длъжна да отговаряш, Алекс — посъветва я адвокатът. — Всъщност препоръчвам ти да не казваш нищо друго, преди да поговорим насаме.

— Всичко е наред — повтори тя, този път с лека насмешка. Отново погледна Смайлоу и каза: — Не познавам никакъв мистър Даниелс от Мейкън, Джорджия.

„Не само е хладнокръвна, но и умна“, помисли си Смайлоу.

— Става дума за мистър Петиджон. Познавахте ли го?

— В Чарлстън няма човек, който да не е чувал за Лут Петиджон — отвърна Алекс. — Името му се споменава във всички емисии.

— Значи сте разбрали, че е убит.

— Естествено.

— От телевизията ли?

— Прекарах част от уикенда извън града. Но когато се върнах, чух новините.

— Не познавахте ли лично Петиджон?

— Не.

— Тогава защо сте стояли пред вратата на апартамента му в приблизителния час на убийството?

— Не съм стояла там.

— Алекс, моля те, не казвай нищо повече. — Пъркинс я хвана под ръка и посочи вратата. — Тръгваме си.

— Ще направите лошо впечатление.

— Детектив Смайлоу, вие сте този, който прави лошо впечатление. Дължите извинение на доктор Лад.

— Готова съм да отговарям на въпросите, Франк, ако това означава, че тази глупава история ще приключи тук и сега — каза тя.

Пъркинс дълго не откъсна поглед от нея. Очевидно не бе съгласен, но се обърна към Смайлоу:

— Настоявам клиентката ми да се консултира с мен, преди да продължи.

— Добре. Ще ви оставя за малко насаме.

— Не забравяй да изключиш микрофона, преди да излезеш.

— Повярвай ми, Франк, държа да спазим протокола. Не желая един убиец да бъде пуснат на свобода заради някаква техническа подробност.

Прониза с поглед Алекс, спря касетофона и я остави насаме с адвоката й.

— Нали не е за вярване? — Стефи Мъндел стоеше в тесния коридор и надничаше през огледалното стъкло в личния офис на Смайлоу. — Художничката наистина си я бива. Как ти се струва тя?

— Нямаш ли други дела, Стефи? Мислех, че всички заместници на областния прокурор са претоварени с работа и нископлатени. Поне ти създаваш такова впечатление.

— С благословията на Мейсън се освободих от всички други следствия, за да се съсредоточа върху този случай. Настоява да помагам на Хамънд с каквото мога.

— Къде е момчето-чудо?

Той видя как Алекс Лад решително поклати глава в отговор на един от въпросите на Франк Пъркинс.

— Барикадирал се е в офиса си. Не съм го виждала, откакто излязохме от болницата тази сутрин. Оставих му съобщение да дойде тук и да огледа нашата заподозряна. Впрочем поздравявам те, че успя да я хванеш толкова бързо.

— Лесна работа. Хамънд ще дойде ли?

— Имаш ли нещо против?

Смайлоу сви рамене:

— Любопитен съм да проследя реакцията му.

— Когато зърне доктор Лад?

— Ще бъде интересно да видим дали свети Хамънд е способен да поиска смъртна присъда за една красива жена.

Стефи рязко извърна глава към него.

— Значи смяташ, че е красива?

Преди Смайлоу да отговори, Франк Пъркинс отвори вратата, сухо поздрави Стефи и им махна да влязат.

 

 

Боби Тримбъл въздъхна дълбоко, за да се успокои. Сърцето му биеше учестено, откакто бе видял Алекс да разговаря с полицаи пред входа на дома си.

Лошо. Много лошо. Дали полицията знаеше за заговора срещу Петиджон? Дали Алекс им се бе обадила, за да го предаде и да спаси себе си?

Мина покрай къщата й с умерена скорост, престорено безразличен. Но това, което видя с периферното си зрение, наистина го обезпокои — двама униформени, един цивилен и една жена, жадна за отмъщение, която не скриваше презрението си към него. Неоспоримо доказателство за опасност.

Но имаше и един добър знак. Алекс не го бе посочила с пръст и извикала: „Хванете го!“ Все пак не бе сигурен какви са намеренията й. Възможно бе просто да не го е забелязала.

Докато обмисляше следващия си ход, безцелно се вля в потока на уличното движение в центъра на Чарлстън. Предишната вечер бе доволен. След много увещания и заплахи Алекс се бе съгласила да му даде парите, които искаше.

— Ако си въобразяваш, че можеш да откраднеш моята идея и да я използваш за собствена изгода, жестоко се лъжеш, госпожичке! — Когато бе развълнуван, акцентът му се връщаше. Раздразнен от неприятния си фалцет, замълча за миг, за да регулира тембъра. — Не си и помисляй да играеш двойна игра, Алекс — продължи той по-тихо, но със същия заплашителен тон. — Тези пари ми се полагат и ги искам.

Алекс също бе усвоила по-изтънчени маниери. Говореше по-правилно и се обличаше елегантно. Живееше добре. Но все още бе надменна вироглавка, както някога. Не се бе променила повече от него. Познаваше характера й толкова добре, колкото тя неговия. Нима го смяташе за глупак? Той разбираше какво става. Надяваше се да го надхитри, за да присвои и неговата половина. Когато я бе обвинил в това, Алекс бе отвърнала:

— За последен път ти казвам, Боби. Не ти дължа никакви пари. Остави ме на мира!

— Просто няма да стане, Алекс. Няма да изчезна от живота ти, докато не получа това, за което съм дошъл. Ако искаш да се махна, трябва да платиш.

Въздишката на отегчение, която тя издаде, бе като развян бял флаг.

— Ела у дома утре по пладне.

Бе дошъл. И какво да види? Нея — в компанията на полицаи. Възможно бе вече да го издирват.

„А може би не“, внуши си той, за да се успокои. Ако бяха му заложили капан, защо патрулната кола бе паркирана на видно място? И как би могла да го натопи, без да навреди и на себе си?

Във всеки случай, докато не узнаеше със сигурност какво става, най-разумно бе Боби Тримбъл да се скрие. Въпреки че беше му омръзнало.

Когато спря на червен светофар, скръсти ръце и се замисли за близкото си бъдеще. С крайчеца на окото си забеляза друга открита кола, която го настигна. Обърна се натам.

Гледаха го две лица, полускрити зад слънчеви очила с яркожълти стъкла. Бяха млади студентки с едри съблазнителни гърди. Разглезени богаташки щерки, които си търсеха белята в горещия летен следобед.

С други думи — бяха тръгнали на лов.

Светна зелено, гумите им изсвириха и колата им профуча напред. Свиха надясно зад следващия ъгъл. Боби също зави. Момичетата, които от време на време поглеждаха назад над голите си рамене, знаеха, че ги следва. Видя, че се смеят.

Откритото БМВ спря на паркинга пред един луксозен ресторант. Боби също. Проследи ги с поглед, докато вървяха към входа. Бяха с изрязани шорти, под които се виждаха удивително дългите им крака с приятен загар. Оскъдните горнища почти не скриваха гърдите им. Хилеха се, закачаха се и напомниха на Боби за това, което умееше най-добре.

Прекоси препълнения ресторант и ги забеляза на терасата под един чадър. Тъкмо даваха поръчката си. Когато сервитьорката се отдалечи, Боби се настани на свободния стол до масата им.

Между начервените им устни се виждаха съвършено бели и равни зъби. На ушите им блестяха обеци с диаманти. Ухаеха на скъп парфюм.

— Аз съм от нравствената полиция — каза той със съблазнителен провлачен говор. — Пълнолетни ли сте?

Те се засмяха:

— Не се безпокойте, господин полицай.

— Отдавна не се налага да искаме разрешение.

— Разрешение за какво? — попита Боби.

— Тук сме на почивка и сме готови да опитаме от всичко.

— Наистина всичко.

Той им се усмихна дяволито.

— Така ли? А аз си помислих, че сте мисионерки.

Шегата му им хареса. Сервитьорката донесе две питиета. Боби се наведе напред.

— Какво пием, дами? — Беше му провървяло.

 

 

Администраторката най-сетне се осмели да прекрачи невидимата бариера пред офиса на Хамънд.

— Жената от портрета е идентифицирана. Доктор Алекс Лад. В момента е в участъка при Смайлоу за разпит.

По дланите му изби студена пот.

— Арестувал ли я е?

— Мис Мъндел каза, че е отишла доброволно. Но там е и адвокатът й. Веднага ли тръгвате?

— Може би по-късно.

Администраторката се оттегли.

Новината се разпространяваше бързо като ехо. Хамънд бе връхлетян от нея. Тактиката на Смайлоу при разпит би изкопчила признание и от Майка Тереза. Нямаше начин да разбере как се държи Алекс Лад. Дали е враждебно настроена, или е готова да сътрудничи? Дали има какво да признае? Как ще реагира, когато го види отново? А той?

За по-сигурно бе решил да отлага неизбежната среща очи в очи колкото е възможно по-дълго. Докато не узнаеше повече за доктор Алекс Лад и каква е била връзката между нея и Петиджон, за него бе най-добре да стои настрана.

Обикновено това бе възможно. Освен в много редки случаи, прокуратурата не се включваше в разследването, преди детективите да решат, че са събрали достатъчно доказателства за повдигане на обвинение, и Хамънд да ги предостави на съда. За разлика от Стефи, която не познаваше понятието „финес“, той оставяше полицията да свърши работата си докрай и тогава се заемаше със своята част.

Но това бе едно от редките изключения. Участието му бе неизбежно — ако не поради друга причина, то по политическа. Лица от местната и държавната власт, някои от които бяха заклети врагове на Петиджон, а други — негови съдружници, използваха убийството му като политическа платформа. Настояваха чрез медиите за незабавен арест и съдебен процес срещу убиеца.

За да увеличи тиража си, един от сутрешните вестници бе публикувал статия, посветена на жестоката истина, че никой, дори привидно неуязвим човек като Лут Петиджон, не е застрахован срещу насилието.

В обедните новини бе излъчена анкета с произволно подбрани хора, които отговаряха на въпроса дали смятат, че убиецът на Петиджон ще бъде заловен и справедливо наказан.

Случаят добиваше популярността, за която баща му мечтаеше.

А Хамънд се стремеше да избегне шумотевицата за колкото е възможно повече време. Затова прекара в офиса си още половин час, давайки си вид, че е зает.

Веднага след обедната почивка Монро Мейсън се втурна при него.

— Разбрах, че Смайлоу вече имал заподозряна. Гръмкият му глас отекна в стените като топовен изстрел.

— Новините се разчуват бързо.

— Значи е вярно?

— Преди малко получих съобщение.

— Обясни ми накратко за какво става дума.

Той му разказа за срещата с Даниелс и портрета.

— Из целия район около „Чарлз Таун Плаца“ са били разлепени копия от скицата и писмено описание. Пазачът от паркинга е разпознал доктор Лад.

— Говори се, че е известна психоложка.

— Такива слухове се носят.

— Беше ли чувал за нея?

— Не.

— Аз също. Може би жена ми е чувала. Тя познава всички. Мислиш ли, че Петиджон е бил неин пациент?

— На този етап, Монро, зная не повече от теб.

— Да видим какво ще откриеш.

— Ще те държа в течение за развитието на случая.

— Не, имам предвид сега, този следобед.

— Сега? Смайлоу не обича да му се бъркат — възрази Хамънд. — Особено аз. Стефи вече е там. Ако отида и аз, ще се ядоса. Ще помисли, че го проверяваме.

— Ако се разфучи, Стефи ще оправи нещата. Трябва да има какво да кажа на репортерите, когато започнат да идват в офиса ми.

— Нямаш право да съобщаваш името на доктор Лад като заподозряна, Монро. Все още не сме сигурни. Просто е извикана за разпит, за бога!

— Но е била достатъчно разтревожена, за да се обади на Франк Пъркинс.

— Франк е неин адвокат? — Хамънд добре го познаваше и уважаваше. Винаги бе предизвикателство да спори с него в съда. Не би могла да намери по-добър защитник. — Всеки разумен човек би се обадил на адвоката си, когато бъде призован за разпит.

Мейсън не се разколеба.

— Искам да разбера що за човек е тя.

След гръмогласно „довиждане“ излезе и не остави на Хамънд никакъв избор.

Когато стигна до полицейския участък, той се качи на втория етаж и натисна звънеца до заключената двойна врата към Отдела за криминални разследвания. Отвори му жена в униформа, която знаеше причината за посещението му, и каза:

— Офисът на Смайлоу е ето там.

— Защо не в стаята за разпити?

— Мисля, че беше заета. Освен това прокурор Мъндел искаше да наблюдава през стъклото.

Хамънд почти се зарадва, че не разпитват Алекс в онази килия без прозорци, изпълнена с мириса на застояло кафе и потта на виновни престъпници. Не можеше да си я представи в същата стая, в която бе виждал педофили, изнасилвачи, крадци, сутеньори и убийци, подложени на натиск да признаят всички свои прегрешения.

Сви към по-късия коридор, в който бяха офисите на детективите. Надяваше се всичко да е свършило и когато пристигне, Алекс вече да си е отишла. Но нямаше такъв късмет. Стефи и Смайлоу надничаха през огледалното стъкло като лешояди, очакващи жертвата им да издъхне.

Чу Стефи да казва:

— Тя лъже.

— Разбира се, че лъже — съгласи се Смайлоу. — Само не знам коя част е лъжа.

Не забелязаха Хамънд, докато не попита:

— Какво става?

Стефи се обърна и го изгледа озадачено.

— Е, крайно време беше. Не получи ли съобщението ми?

— Не можах да се измъкна по-рано. Какво ви кара да смятате, че лъже?

— Обикновено ако човек е невинен, изглежда разтревожен и напрегнат — каза Смайлоу.

— Нашата докторка говори, без да й мигне окото — добави Стефи. — Нито се колебае, нито заеква, нито увърта. Отговаря директно на всеки въпрос.

Хамънд каза:

— Изненадан съм, че Франк й е позволил.

— Посъветва я да мълчи. Тя настоя. Има собствено мнение.

Хамънд проследи замисления поглед на Смайлоу и най-сетне извърна глава. Видя само част от профила й, но отново имаше същото въздействие върху него. Изпита импулсивно желание да отмести кичура, който се бе спуснал пред лицето й, след това да я сграбчи и разтърси гневно и да поиска обяснение какво, за бога, е намислила и защо въвлича и него.

— Какво знаем за нея? — попита той.

Дори Смайлоу, който прелистваше дълъг списък от сведения, изглеждаше впечатлен.

— Освен че има две публикации в „Психологията днес“, често е била канена да изнася лекции, особено свързани с паническите реакции. Призната е за експерт по темата. Преди няколко месеца е успяла да разубеди един мъж, който се готвел да скочи през прозореца.

— Спомням си случая — каза Хамънд.

— Имаше гръмко заглавие във вестника. Съпругата на нещастника благославя доктор Лад за това, че е спасила живота му. — Смайлоу надникна в бележника си и добави: — Личният й живот е тайна. Знаем единствено, че е неомъжена, без деца. Франк е бесен. Твърди, че тя не е човекът, когото търсим.

— Какво ли още ще твърди? — мрачно отбеляза Стефи.

Хамънд се опита да си придаде спокоен вид и каза:

— Изглежда, доста добре се владее.

— Прав си, проявява страхотно хладнокръвие. Когато поговориш с нея, ще разбереш каква е. Сякаш е от лед.

„Колко малко знаеш, Стефи!“

— Готови ли сте за следващата серия въпроси?

Тя и Смайлоу се отправиха към вратата. Хамънд не ги последва.

— Държите ли и аз да вляза?

Двамата изненадано се обърнаха.

— Мислех, че нямаш търпение да притиснеш убийцата — каза Стефи.

— Все още не се знае дали е тя — отвърна той с раздразнение. — Но не това е проблемът, а че щом и ти си тук, имаме числено превъзходство над Смайлоу. Не искам да си помисли, че го надзираваме.

— Можеше да се обърнеш направо към мен — намеси се Смайлоу.

— Добре — каза Хамънд и погледна детектива. — Нека бъдем наясно. Идеята и аз да дойда не беше моя, а на Мейсън.

— Крейн ми изнесе същата лекция по мирно съвместно съществуване. Ще те търпя, ако и ти ме търпиш.

— Дадено.

Стефи въздъхна дълбоко:

— Край на поредната битка! Може ли вече да се заловим за работа?

Смайлоу им отвори вратата. Хамънд стори път на Стефи. Детективът влезе след тях и затвори. Тясното помещение стана твърде пренаселено и Смайлоу едва успя да се добере до бюрото си.

— Сигурна ли сте, че не искате нищо за пиене, доктор Лад?

— Не, благодаря, детектив Смайлоу.

Щом чу гласа й, Хамънд се развълнува, сякаш го бе докоснала. Почти почувства отново как дъхът й затопля ухото му. Сърцето му биеше учестено и бе задъхан. По дяволите, едва издържаше да не я докосне!

Смайлоу официално ги представи:

— Доктор Лад, това е вторият заместник на областния прокурор Хамънд Крос. Мистър Крос, доктор Лад.

Тя извърна глава. Хамънд затаи дъх.