Сандра Браун
Алибито (31)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Истина ли е, че отвън има журналисти? — попита Франк Пъркинс с недоверие и гняв.

— Така ми казаха — равнодушно отвърна Смайлоу. — Реших, че трябва да те предупредя.

— Кой се е разприказвал?

— Не знам.

Адвокатът нервно въздъхна:

— Естествено.

Обърна се, хвана Алекс под ръка и я придружи до асансьора. Стефи се приближи към Смайлоу и многозначително отбеляза:

— С нетърпение очаквам следващия вторник.

— Няма да бъде лесно.

Тя погледна детектива, изненадана от скептичното му изказване.

— Да не би песимизмът на Хамънд да е прихванал и теб? Мислех, че имаш повод да почерпиш полицаите си.

— Хамънд е прав — замислено каза той. — Първо трябва да убеди съдиите, че Алекс Лад може да бъде подведена под отговорност. Ако приемат доводите му, трябва да ги убеди във вината й. Доказателствата ни могат да бъдат оспорени, Стефи. Показанията на Тримбъл са изопачени от самия него. Това, което сме събрали, не е достатъчно за един прокурор.

— Докато започне процесът, ще изникнат нови доказателства.

— Ако съществуват такива.

— Невъзможно е да няма.

— А ако не го е извършила тя?

Стефи го прониза с поглед, но той си даде вид, че не забелязва.

— Чака ме куп работа.

Озадачена от репликите му, тя изчака в коридора, докато Хамънд излезе от умивалнята. Качиха се заедно в асансьора.

— Отвън има журналисти.

— Чух.

— В състояние ли си? — попита Стефи и загрижено потупа рамото на ранената му ръка.

Когато слязоха на долния етаж, видяха през стъклата тълпа репортери, които дебнеха на стъпалата пред входа.

— Състоянието ми няма значение. Трябва да го направя.

Все пак Стефи бе длъжна да признае, че се справя добре.

Въпреки да се преструваше, че нараняванията му не са сериозни, те му придаваха вид на воин, който — макар и ранен — се готви да участва в предстоящата битка.

По пътя към сградата на съда в Северен Чарлстън почти не разговаряха. Веднага щом стигнаха, Хамънд се затвори в офиса си. Потънала в дълбок размисъл, Стефи буквално се блъсна в Монро Мейсън, който забързано сви покрай един ъгъл. Носеше смокинг, преметнат върху ръката си.

— Днес шефът се измъква по-рано — закачливо отбеляза тя.

Мейсън се намръщи.

— Жена ми държи да участваме в поредния скучен благотворителен прием тази вечер. Коктейл, на който всеки присъстващ получава награда. Пък и на кого съм притрябвал тук? Справяте се блестящо и без мен. Полубратът на доктор Лад е дал на Хамънд липсващата връзка, а? Сега знае, че е имала мотив. Струва ми се солидно основание.

— Показанията на Тримбъл се оказаха съдбоносни.

— Залагам на нашия екип.

— Благодаря.

— Стига празни приказки — каза той и приятелски й се усмихна. — Какво ти подсказва интуицията, Стефи? Пред какъв случай сме изправени?

Тя си спомни за съмненията на Смайлоу и отвърна:

— Бихме искали да се сдобием с повече веществени доказателства.

— Кой прокурор не би искал? Рядко се случва обвиняемият да бъде хванат с още топъл револвер в ръка. Понякога, при това доста често, се налага да се задоволим с малко или нищо. Хамънд ще убеди съдиите, че заподозряната може да бъде подведена под отговорност, а когато се стигне до процес, ще докаже вината й. Не се съмнявам в способностите му.

Стефи направи усилие да се усмихне.

— Както и аз. Стига да не е хлътнал.

Мейсън погледна часовника си и каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се отбия във фитнесклуба за консултация с личния ми треньор и кратък масаж, преди да облека този маймунски костюм. Коктейлът започва в пет. Мисис Мейсън ме накара да се закълна, че няма да закъснея.

— Приятно прекарване.

Той се намръщи.

— Подиграваш ми се, нали?

— Да, естествено.

Стефи се засмя и му пожела приятна вечер. Почти бе стигнал до края на коридора, когато спря и се обърна назад.

— Стефи?

Тя бе с гръб към него и Мейсън не видя тържествуващата й усмивка. Преди да се обърне, изражението й стана сериозно.

— Да?

— За какво намекна преди малко?

— Моля?

— Каза: „Стига Хамънд да не е хлътнал.“

— А! — засмя се Стефи. — Беше просто шега. Нищо.

Мейсън се върна при нея.

— За втори път споменаваш, че Хамънд изпитва влечение към доктор Лад. Не мисля, че е нищо. Определено не бива да се шегуваш с това.

Стефи всмука бузи.

— Ако не го познавах толкова добре… — колебливо каза тя. След това решително поклати глава. — Но всички знаем, че Хамънд не би проявил пристрастие.

— За нищо на света.

— Естествено.

— Тогава… до утре.

Областният прокурор отново пое по коридора. Когато изчезна от погледа й, Стефи се втурна в офиса си. Съмненията се бяха прокраднали у нея по-рано през седмицата. Днес станаха още по-натрапчиви.

— Да видим колко го бива — каза си тя, седна зад бюрото и претършува купчината писма. За съжаление онова, което търсеше, не бе сред тях. С раздразнение набра познатия номер.

— Лабораторията. Андерсън е на телефона.

— Обажда се Стефи Мъндел.

— Да?

Джим Андерсън работеше в болницата и носеше на раменете си къс гранит вместо глава. Стефи го знаеше, защото и по-рано си бе имала вземане-даване с него. Искаше точност и бързина, а той, изглежда, бе неспособен да й предложи което и да е от двете.

— Направи ли теста?

— Казах ти, че ще ти се обадя веднага щом получа резултатите.

— Значи все още не си ги получил?

— Обаждал ли съм се?

Дори нямаше доблестта да се извини или да й предложи обяснение. Тя каза:

— Тези резултати са ми необходими за едно много важно дело. Въпрос на живот и смърт. Може би сутринта не съм се изразила достатъчно ясно.

— Напротив. Аз също ясно ти обясних, че работя за болницата, а не за полицейския участък или прокуратурата. Затрупан съм с работа, не по-малко важна от твоята.

— Нищо не е по-спешно от това.

— Слезте на земята, мис Мъндел. Така стоят нещата.

— Слушай, не искам нито ДНК тест, нито изследване за СПИН. Нищо особено засега. Само проверка на кръвната група.

— Разбирам.

— Трябва да знам дали кръвта по кърпата е като онази от чаршафа, който Смайлоу ти донесе преди ден-два.

— Разбрах го още първия път, когато ми каза.

— Е, какво сложно има? — ядосано попита тя. — Не е ли достатъчно да погледнеш през микроскопа или нещо подобно?

— Ще ти изпратя резултатите, когато ги получа.

Андерсън затвори.

— Копеле! — просъска Стефи и гневно тръшна слушалката. Нищо не я нервираше повече от явната некадърност, освен когато бе придружена от неоправдана наглост.

По дяволите! Нуждаеше се от този кръвен тест! Имаше силно предчувствие, а нейните предчувствия почти винаги се оказваха верни. Още от сутринта, когато й бе хрумнала идеята за изследването, съзнанието й бе обсебено от нея.

Колкото и невъзможно да й се струваше, усещаше, че между Алекс Лад и Хамънд има нещо. Може би интимна връзка. Или поне романтично привличане.

Не се бе осмелила да сподели подозренията си със Смайлоу. Навярно би ги приел за абсурдни и би я нарекъл в най-добрия случай глупачка, а в най-лошия — ревнива бивша любовница.

Щеше да разкаже на целия си екип и да я направи за посмешище. Детектив Майк Колинс и останалите, които не подкрепяха правото на жените да участват във властта, никога вече не биха я приели на сериозно. С всяка своя дума или действие можеше да спечели подигравки. Нямаше да го понесе. Репутацията й на непоколебим, безмилостен прокурор бе извоювана твърде трудно, за да я изложи на риск, подтикната от нелепи женски фантазии.

Положението би станало почти толкова лошо и ако Смайлоу решеше, че опасенията й са основателни. Той щеше незабавно да действа. За разлика от нея, разполагаше с хора и влияние, благодарение на което би могъл да направи задълбочено изследване. Щеше да сплаши некадърниците като Джим Андерсън и да ги накара да побързат. Смайлоу щеше да получи резултата от проверката на кръвната група за нула време. Ако съвпаднеше, щеше да се гордее, че е открил връзката между Хамънд и заподозряната.

Но ако бе права, Стефи не искаше да дели заслугата от разкритието с никого другиго. Искаше сама да получи лаврите. Ако Хамънд бъдеше дискредитиран — за което не смееше дори да мечтае — поради възпрепятстване на разследването на едно убийство, Стефи искаше тя да бъде тази, която ще го изобличи. Сама. Никога вече втора цигулка, никога вече участие в колективни проекти. Най-сетне признание за способностите й.

Би било невероятно забавно да наблюдава как пиедесталът на Хамънд рухва. Щеше да се чувства истински доволна, ако тя е тази, която успееше да го разруши.

Поведението му, докато слушаха записа от разпита на Тримбъл, бе засилило подозренията й. Беше реагирал като, ревнив любовник. Очевидно бе, че за него Алекс Лад е жертва, експлоатирана от брат си. При всяка възможност се втурваше да я защитава. Непрестанно търсеше начини да оправдае постъпките й. Подобни предубеждения биха поставили в затруднение всеки прокурор.

А може би изпитваше само съжаление към бедното момиче, загубило невинността си. Или съчувствие към професионалистката, която щеше да бъде лишена от уважението и доверието, постигнати с много усилия. Каквато и да бе истината, имаше нещо. Определено бе така.

— Сигурна съм — гневно прошепна Стефи.

Бе надарена със забележителна проницателност. Умееше да долавя лъжи и скрити помисли, за които не би хрумнало на никого другиго от прокуратурата. Тази дарба й бе послужила добре и днес. Инстинктът й заработваше винаги когато Хамънд и Алекс Лад бяха близо един до друг.

Този път увереността й идваше не само от усета на прокурор. Помагаше й и женската интуиция. Погледите, които си разменяха, бяха очевидни знаци. Избягваха да се гледат право в очите, но когато неволно го стореха, посланието бе почти осезаемо. Алекс Лад изглеждаше съсипана, докато Тримбъл разказваше пикантните подробности от миналото й. Когато отричаше, репликите й бяха отправени към Хамънд. А той, въпреки удивителната си способност да се съсредоточава върху работата, сега не можеше да си намери място. Нервничеше. Кършеше ръце. Държеше се така, сякаш усещаше сърбеж, който не можеше да потисне.

Тези знаци бяха познати на Стефи. Беше се държал така и в началото на тайната им връзка. Изпитваше неудобство от това, че спи със своя колежка. Тревожеше се, че не е редно. Тогава тя се шегуваше с него. Казваше му, че ако не свикне да бъде спокоен, когато са заедно сред други хора, ще се издаде.

„Не, не изпитвам ревност — каза си Стефи сега. — Не го ревнувам от нея, нито пък съм му сърдита.“

На пръв поглед може би приличаше на огорчена бивша любовница. Но това, което я подтикваше да разнищи историята, не бе ревност, а нещо много по-силно. От него зависеше бъдещето й.

Нямаше да престане да рови, докато не откриеше отговор. Дори ако предчувствието й не се потвърдеше. Може би един ден, когато доктор Лад се мъчи в затвора, тя щеше да разкаже на Хамънд за налудничавите си мисли. Щяха добре да се посмеят.

Но съществуваше вероятност да разкрие скандална тайна, която безвъзвратно би унищожила репутацията на Хамънд и би провалила всички негови шансове да стане областен прокурор.

Ако това се случеше, бе очевидно кой ще заеме мястото.

 

 

Най-добрият детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънския полицейски участък бе готов да оповести, че Алекс Лад е убила Лут Петиджон. По-нататък Хамънд трябваше да докаже вината й в съда. Но делото щеше да бъде срещу жената, в която се бе влюбил. Освен това, той бе пряк свидетел. Имаше две основателни причини, поради които искаше твърденията на полицията да бъдат опровергани.

Но съществуваше една далеч по-важна и задължаваща причина. Животът на Алекс бе изложен на риск. Новината, че къщата й е била претърсена вчера, бе стигнала до медиите. Снощи някой се бе опитал да я убие. Не бе възможно да е съвпадение. Навярно негодникът, който я бе причакал в уличката, бе нает, за да я накара да замълчи. След този неуспешен опит със сигурност щеше да има нов.

Смайлоу и екипът му изцяло бяха съсредоточили вниманието си върху Алекс и бяха оставили на него да търси други версии и заподозрени.

Именно с тази цел се бе усамотил в офиса си с папката, която Смайлоу му бе дал. Опита да се разграничи от случая. Без да взема предвид своето участие, се насочи само към правните аспекти и започна да обмисля фактите изключително от тази гледна точка.

Кой би пожелал смъртта на Лут Петиджон?

Бизнесконкуренти? Логично. Но според сведенията на Смайлоу, всички разпитани имаха солидно алиби. Дори баща му. Хамънд лично бе проверил алибито на Престън.

Дейви? Доста вероятно. Но той смяташе, че ако бе решила да убие съпруга си, не би го сторила потайно, а така, че целият град да разбере. Това бе в стила й.

Уповавайки се на умението си да отсява най-същественото и да разсъждава логично, подреди и осмисли цялата информация, съдържаща се в папката. Добави към нея и фактите, които той знаеше, а Смайлоу нямаше представа за тях:

1. Самият Хамънд се бе срещнал с Лут Петиджон малко преди часа на убийството му.

2. Ръкописната бележка, която му бе дала Дейви, доказваше, че не е бил единственият, с когото Лут е имал уговорка за събота следобед.

3. Прокуратурата бе предприела задълбочено проучване на аферите на Петиджон.

Взети поотделно, тези неща не изглеждаха свързани с делото. Но заедно събуждаха любопитството му и го подтикваха да си зададе безброй въпроси… не само защото искаше; да докаже невинността на Алекс. Дори ако не бе емоционално свързан с нея, за нищо на света не би рискувал да прати невинен човек в затвора. Независимо кой бе главният заподозрян, тези въпроси изискваха по-нататъшно разследване.

Мислено приложи неразкритите факти и си припомни всеки разговор във връзка с този случай. Със Смайлоу, Стефи, с баща си, Монро Мейсън и Лорета. Не включи Алекс в списъка и се опита да си внуши, че все още няма заподозрян. Това му позволи да прецени по нов начин всеки въпрос, изявление или нехайна забележка.

Странно защо, на преден план изплува една изтъкната от самия него истина: „Пистолетът съвсем не е колекционерска рядкост. Само в този град има стотици 38-и калибър. Дори в собственото ти хранилище, Смайлоу.“

Внезапно почувства прилив на енергия и решимост да оправдае странното си поведение през последните няколко дни. Всичко — кариерата, животът му, собственото му спокойствие — зависеше от това дали ще успее да възвърне доброто име на Алекс и да докаже правотата си.

Погледна часовника на бюрото. Ако побързаше, можеше да започне своето разследване още този следобед. Бързо събра бележките, пъхна ги в куфарчето си и излезе от офиса. Миг след като мина през главния вход и излезе в горещата пещ навън, чу името си:

— Хамънд.

Един-единствен глас на този свят можеше да звучи така заповеднически. Хамънд едва не изръмжа, когато се обърна.

— Здравей, татко.

— Може ли да се върнем в офиса ти и да поговорим?

— Както виждаш, излизам и бързам да стигна до центъра, преди да свърши работното време. Делото за Петиджон ще бъде разгледано следващия вторник.

— Именно за това искам да разговарям с теб. — Престън Крос никога не приемаше отрицателен отговор.

Побутна Хамънд под сребристата козирка на входа.

— Какво е станало с ръката ти?

— Твърде дълго е за разказване — нетърпеливо отвърна той. — Какво толкова спешно има?

— Монро Мейсън ми се обади по клетъчния си телефон на път за фитнесклуба този следобед. Много е загрижен.

— Какъв е проблемът?

— Ужасявам се само като си помисля за последиците, ако предположенията на Монро се окажат верни.

— Предположения?

— Че проявяваш неуместна симпатия към онази доктор Лад.

„Онази“ доктор Лад. Когато говореше с пренебрежение за някого, баща му винаги поставяше това местоимение пред името му. По този начин изразяваше ниското си мнение за човека.

Хамънд внезапно спря и каза:

— Знаеш ли, започвам да се вбесявам, че всеки път, когато Мейсън се тревожи за нещо, се обажда на теб. Защо се обърне направо към мен?

— Защото сме стари приятели. Смята, че има опасност синът ми да проиграе шансовете си за бъдещето, и изпитва към мен достатъчно уважение, за да ме предупреди. Сигурен съм, че се надява да се намеся.

— Което ти с радост се каниш да сториш.

— Дяволски си прав!

Лицето на баща му бе почервеняло до корените на белите му коси. В крайчеца на устните му се забелязваха пръски слюнка. Той рядко избухваше и смяташе емоционалните изблици за проява на слабост, характерна за жените и децата. Извади от задния си джоб носна кърпа, попи потта от челото си с изящния къс бял ирландски плат и каза с по-спокоен тон:

— Откъде му е хрумнало?

— Първо, от нехайното ти отношение към делото.

— Не бих го нарекъл такова. Работя неуморно. Вярно че съм предпазлив…

— Прекалено.

— Според теб.

— И според Мейсън очевидно.

— Тогава нека той да ми чете конско, а не ти.

— От самото начало се разтакаваш. И началникът ти, аз бихме искали да знаем защо. Заподозряната ли ти ума? Да не би да си хлътнал по тази жена?

Хамънд не откъсна поглед от лицето на баща си, но упорито мълчеше.

Чертите на Престън се изкривиха от ярост.

— За бога, Хамънд! Не мога да повярвам. Полудял ли си?

— Не.

— Някаква жена? Готов си да пожертваш всичките си амбиции…

— Нямаш ли предвид своите амбиции?

— …заради една жена? След като стигна толкова дал как можеш да се държиш като…

— Като какъв? — Хамънд презрително се засмя. — Имаш наглостта да ми говориш за поведение. А какво да кажа за твоето, татко? Какъв пример за морал ми даваш? Може би съм решил да го последвам. Въпреки че съм категорично против изгарянето на кръстове.

Баща му бързо премигна и Хамънд разбра, че го е засегнал.

— От клана ли си?

— Не! Не, по дяволите!

— Но си знаел за всичко, нали? Отлично си знаел какво става на остров Спекъл. Дори си го подкрепял.

— Оттеглих се.

— Не съвсем. Лут го стори. Убиха го и е извън играта. Но ти все още си уязвим. Постъпваш безразсъдно, татко. Името ти фигурира в онези документи.

— Вече платих за всичко, което ставаше на Спекъл.

Известният му неочакван удар. Както обикновено, Хамънд не го бе предвидил.

— Вчера бях на остров Спекъл — спокойно му каза Престън. — Срещнах се е пострадалите от ужасяващия терор на Лут, обясних им, че бях изумен, когато узнах какво върши, и че веднага продадох дела си. Дадох на всяко семейство по хиляда долара, за да покрият щетите, искрено им се извиних и направих дарение за църквата им. Освен това основах фондация за стипендии за тяхното училище. — Замълча за миг и се усмихна на Хамънд със съжаление. — Е, след този благотворителен жест, мислиш ли, че някой би спечелил съдебно дело срещу мен? Опитай, сине, и ще видиш, че ще претърпиш истински провал.

Хамънд почувства гадене и световъртеж, но не от горещината или раните си.

— Подкупил си ги.

Отново същата снизходителна усмивка.

— С пари от собствения си джоб.

Хамънд не си спомняше да е изпитвал по-силно желание да удари някого. Едва се сдържа да не разбие устата на баща си, за да заличи самодоволната гримаса от лицето му. Потискайки този импулс, сниши глас и приближи лицето си към неговото.

— Не бъди нагъл, татко. Ще ти струва повече от някаква дребна сума. Все още не си се отървал. Ти си продажно копеле. Въплъщение на корупцията. Така че не ми чети лекции по добро поведение. Никога вече!

След тези думи се отправи към паркинга. Престън сграбчи лявата му ръка и грубо го принуди да се обърне.

— Знаеш ли, всъщност се надявам истината за теб и онова момиче да излезе наяве. Надявам се някой да ви снима в леглото. Да публикуват снимките във вестниците или да ги покажат по телевизията. Радвам се, че си изпаднал в това положение. Така ти се пада, проклет малък лицемер! Ти и твоето чувство за справедливост, скаутската ти чест, от която ми се повдига — каза той и ехидно се засмя. Докосна гърдите на Хамънд с възлестия си показалец. — Ти си грешен като всички останали. Досега просто не си бил подлаган на изпитание. И какво изкушение те накара да се отклониш от правия път? Пари? Не. Обещание за власт? Не. — Престън отново се засмя. — Някаква фуста. Според мен именно в това е най-големият срам. Можеше да направиш компромис заради нещо далеч по-ценно.

Двамата настръхнаха един срещу друг. Най-сетне тлеещият им гняв бе излязъл на повърхността след дълги години стаено негодувание. Хамънд знаеше, че каквото и да каже, желязната воля на баща му ще остане непоклатима. Отведнъж осъзна колко малко го интересува това. Защо да защитава себе си и Алекс пред един човек, когото дори не уважава? Добре познаваше Престън и не го харесваше. Беше му все едно какво мисли баща му за него, защото той не притежаваше чест и достойнство, които да придадат значимост на мнението му.

Хамънд се обърна и продължи.

Смайлоу трябваше да чака половин час във фоайето на „Чарлз Таун Плаца“, докато един от столовете за лъскане на обувки се освободи.

— Блясъкът им все още не е изчезнал, мистър Смайлоу.

— Само ги забърши, Смити.

Събеседникът му заговори за скорошния провал на „Атланта Брейвс“, но Смайлоу го прекъсна:

— Смити, видя ли тази жена в хотела следобеда, когато убиха мистър Петиджон? — Показа му снимката на Алекс Лад, която бе публикувана в следобедното издание на вестника. Беше я увеличил, за да направи чертите по-ясни.

— Да, видях я, мистър Смайлоу. Това е онази, за която всички смятате, че го е убила…

— Решението на съдебните заседатели следващия вторник ще зависи от силата на нашите доказателства. Беше ли с някого, когато я видя?

— Не, сър.

— Виждал ли си някога този човек? Показа му снимка на Боби Тримбъл.

— Само по телевизията. Същата снимка като тази.

— Никога ли не е идвал в хотела?

— Не, сър.

— Сигурен ли си?

— Знаете, че съм добър физиономист, мистър Смайлоу. Рядко забравям лица.

Детективът разсеяно кимна, докато прибираше снимките в джоба на сакото си.

— Доктор Лад стори ли ти се разстроена или ядосана, когато я видя?

— Не особено, но нямах много време да преценя. Забелязах я, когато влезе, защото, нали разбирате, тя е хубавица. Въпреки че съм стар, все още обичам да заглеждам красиви момичета.

— Тук често идват такива.

— Идват и доста грозни — засмя се той. — Както и да е, тази беше сама и не обръщаше внимание на никого. Тръгна право към асансьорите. След малко се върна. Влезе в бара ето там. Скоро отново я видях да отива към асансьорите.

— Почакай. — Смайлоу се доближи към него, докато почистваше обувките му. — Значи се е качвала нагоре два пъти?

— Така мисля.

— Колко се забави първия път?

— Пет минути може би.

— А втория?

— Не знам. Не я видях да се връща.

Смити тръкна обувката му за последен път. Смайлоу стъпи на земята и разпери ръце. Смити почисти сакото му с мека четка.

— Смити, споменавал ли си на някого, че в онзи ден се отбих при теб?

— Никой не ме е питал, мистър Смайлоу.

— Да си остане между нас, а?

Преди да си тръгне, даде на Смити щедър бакшиш.

— Разбира се, мистър Смайлоу. Съжалявам за другото.

— Кое друго?

— Онази дама. Съжалявам, че не я видях, когато е слязла.

— Сигурно си бил зает.

Ваксаджията се усмихна.

— Да, сър. В събота гъмжеше от хора като на Гранд Сентръл Стейшън. — Почеса се по главата. — Странно, нали? Оказва се, че в онзи ден всички сте се отбили тук.

— Кои всички?

— Видях и вас, и докторката, и прокурора. Умът на Смайлоу заработи трескаво.

— Кой прокурор?

— От Областната прокуратура. От телевизионния репортаж.