Сандра Браун
Алибито (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Временният щаб на Съдебната палата се намираше в Северен Чарлстън. Представляваше неугледна двуетажна сграда, разположена в индустриалната зона. Най-близките други постройки бяха обществена тоалетна и павилион за закуски. Съдът се намираше на това затънтено място, докато траеше основната реконструкция на внушителната стара сграда в центъра на града. Тя се нуждаеше от ремонт дори преди ураганът „Хюго“ да я направи опасно нестабилна и да се наложи преместването.

С автомобил се стигаше за десет минути от центъра. Тази сутрин за Хамънд те изминаха неусетно. Паркира колата си и влезе. Спря на входа при пазача с детектора за метал, след което тръгна наляво към кантората на областния прокурор и мина покрай администраторката, без да се бави. В движение я помоли да не го свързва с никого.

— Вече имате…

— Ще се погрижа за всичко по-късно.

Енергично затвори вратата на личния си кабинет. Метна сакото и куфарчето си върху купчината книжа на бюрото, които чакаха да бъдат прегледани, отпусна се на креслото с кожена тапицерия и притисна с длани слепоочията си.

Беше просто невъзможно. Навярно бе сън. Скоро щеше да се събуди уплашен, задъхан и плувнал в пот. Когато се ориентираше в познатата обстановка, с облекчение щеше да осъзнае, че е бил дълбоко заспал и този кошмар не е действителност.

Но беше. Той не сънуваше, а изживяваше всичко това. Въпреки че му се струваше невъзможно, полицейската художничка бе нарисувала доктор Алекс Лад, която бе споделила леглото на Хамънд часове след като е била забелязана на място, където бе извършено убийство.

Съвпадение? Твърде невероятно.

Очевидно съществуваше някаква връзка между нея и Лут Петиджон. Хамънд не бе сигурен дали иска да узнае каква. Всъщност бе напълно убеден, че не желае.

Плъзна длани по лицето си, подпря се с лакти на бюрото и загледан в пространството, се опита да въведе известен ред в обърканите си мисли.

Първо, без съмнение полицай Ендикът бе скицирала образа на жената, с която бе прекарал нощта в събота. Дори ако не я бе видял отново предишната вечер, би познал лицето й. Беше го привлякло от пръв поглед. Дълго го бе изучавал с възхищение, милвал и целувал в късната съботна вечер и ранните часове на неделната утрин.

— Откъде е това?

Докосна петънцето под дясното й око.

— Бенката ми ли?

— Красива е.

— Благодаря.

— Моля.

— Когато бях по-млада, я мразех. Сега трябва да призная, че започна да ми харесва.

— Разбирам защо. Обожавам я.

Целуна бенката, след това още веднъж и леко я докосна с върха на езика си.

— Хм. Жалко.

— Кое?

— Че нямам други петънца.

Бе опознал лицето й отблизо. Скицата на художничката бе двуизмерна и черно-бяла. При тези ограничения не бе възможно да се пресъздаде излъчването на жената, която се криеше зад този образ, но портретът бе така сполучлив, че нямаше съмнение, че доктор Лад е била видяна до стаята на жертвата, преди пътят й да се кръстоса с този на човек от Областната прокуратура, и то именно Хамънд Крос, който малко по-рано същия следобед сам се бе срещнал с Петиджон.

— Господи!

Прокара пръсти през косата си, закри лице и почти се предаде на недоверието и отчаянието, които го обземаха. Какво, за бога, щеше да прави?

Не можеше изведнъж да се пръсне, което му се струваше, че ще се случи всеки момент. Какво щастие би било да се измъкне от този офис, да напусне Чарлстън и щата, да избяга и да се скрие от надигащия се ураган и скандала, който неизбежно щеше да последва.

Но бе твърде силен, за да постъпи така. Имаше вродено чувство за отговорност и родителите му го бяха възпитавали в това качество през всеки ден от живота му. По-скоро би повярвал, че ще полети, отколкото да приеме мисълта за бягство.

Положи усилие да се изправи и срещу втората жестока истина. Тя бе скрила името си от него не за да направи изживяването по-вълнуващо, както бе успяла да го заблуди. Бяха прекарали заедно един час на панаира, преди дори да му хрумне да я попита как се казва. Бяха се засмели, че едва тогава се сещат за това, с което обикновено започва общуването между двама души, които се срещат за първи път.

— Всъщност имената не са важни, нали? Не и когато на хората им е толкова приятно заедно.

Той се съгласи.

— Да. „Какво е името?“ — продължи да цитира по памет пасажа от „Ромео и Жулиета“.

— Звучи чудесно! Хрумвало ли ти е да напишеш този стих?

— Да, но никой не би го купил.

От този момент всеки път, когато я попиташе за името й, тя избягваше отговора със същата шега. Като глупак Хамънд си бе помислил, че е фантастично да останат анонимни, докато се любят. Това правеше приключението още по-вълнуващо и той не виждаше в него нищо лошо или опасно.

Смущаващо, но възможно бе Алекс Лад през цялото време да е знаела кой е и срещата им да не е била случайна. Да не е съвпадение, че тя бе влязла в шатрата малко след него. Може би всичко бе планирано. През останалата част от вечерта съзнателно се бе опитвала напълно да го обърка и да го накара да допусне компромис със съвестта си.

Очакваше да разбере до каква степен. Но дори най-малката проява на пристрастност би могла да се окаже фатална за процъфтяващата му кариера. И най-незначителното обвинение можеше да се превърне в непреодолима пречка. А скандал от такава величина със сигурност би го накарал да забрави всяка надежда, че ще наследи Монро Мейсън на поста му като юрист номер едно на областта Чарлстън.

Отново се наведе над бюрото си и закри лице. „Твърде хубаво, за да бъде истина.“ Банална, но неоспорима фраза. По време на следването си бе посещавал с приятели един бар, наречен „ТеНеЕСП“, съкратено от „Тук не е страната на приказките“. Невероятната нощ с най-неустоимата жена, която бе срещал, щеше да му струва скъпо. Можеше да загуби всичко.

Защо се бе държал като пълен глупак и бе попаднал във внимателно поставения капан? Не обвиняваше човека или хората — ако бе свързана по някакъв начин с Петиджон, — които го бяха заложили, а по-скоро себе си заради безразсъдната си постъпка.

Макар и с отворени очи, не бе забелязал известната от памтивека клопка за един мъж. Сексът бе надежден метод мъжът да бъде подтикнат към компромис със съвестта си. Безброй събития от историята на човечеството го доказваха. Никога не бе предполагал, че самият той може да бъде толкова наивен, но очевидно беше.

Глупостта можеше да бъде простена. Но не и възпрепятстването на правосъдието.

Защо веднага не бе признал пред Смайлоу и Стефи, че е разпознал жената от скицата?

Защото бе възможно да е напълно невинна. Онзи Даниелс можеше да е сбъркал. Ако наистина бе видял Алекс Лад в хотела, съдбоносно значение щеше да има часът. Хамънд помнеше с точност до минути кога се бе появила в шатрата за танци. Като се имаше предвид какво разстояние е трябвало да измине с колата си и задръстването, не би могла да стигне, ако бе излязла от хотела във… Бързо пресметна. След пет и половина. Ако медицинската експертиза докажеше, че смъртта е настъпила след този час, тя не можеше да е убиецът.

„Добър аргумент, Хамънд. Измисли го със закъснение. Страхотно решение.“

Но бе факт, че дори не му бе хрумнало да идентифицира Алекс Лад.

От мига, в който бе затаил дъх при вида на портрета й и с абсолютна сигурност я бе познал, бе също толкова сигурен, че няма да разкрие името й.

Когато видя нарисуваното лице и си спомни как бе изглеждало на възглавницата до него, не се замисли какъв избор има и не прецени какво би спечелил или загубил, ако премълчи истината. Тайната му бе запазена. Поне засега бе успял да я защити. От този момент бе загърбил всички правила на етиката, които проповядваше. Мълчанието му бе съзнателно нарушение на закона, на който се бе заклел да служи, и предумишлен опит да възпрепятства разследването на едно убийство. Дори не осъзнаваше колко сериозни последствия би имало това за него.

Все пак нямаше да я предаде на Смайлоу и Стефи.

Чу се отчетливо почукване на вратата и след миг тя се отвори. Бе готов да се скара на секретарката, че е пуснала някого след ясната му молба да не го безпокоят, но грубите думи останаха неизречени.

— Добро утро, Хамънд.

„По дяволите! Само това ми липсваше.“

Както винаги в присъствието на баща си, Хамънд мислено се подложи на нещо подобно на проверка преди полет. Как изглеждаше? Дали всички уреди и системи бяха в изправност? Дали нямаше малки повреди, които трябва незабавно да бъдат отстранени? Дали беше на ниво? Надяваше се баща му да не любопитства твърде много тази сутрин.

— Здравей, татко.

Той стана и хладно стисна ръката му над бюрото. Ако някога баща му го бе прегръщал, Хамънд явно е бил твърде малък, за да си спомня.

Вдигна сакото си и го сложи на една закачалка, свали куфарчето на пода и покани баща си да седне на единствения свободен стол в разхвърляното помещение.

Престън Крос бе доста по-нисък и набит от сина си. Но ръстът му не намаляваше въздействието, което имаше върху хората, и когато заставаше срещу мнозина, и когато разговаряше с някого насаме. Руменото му лице винаги бе загоряло от слънце в резултат на разнообразните му занимания на открито, между които тенис, голф и плуване. Сякаш с магия косите му бяха станали снежнобели още на петдесетгодишна възраст. Той ги приемаше като признак, който внушава на околните уважение.

Не бе боледувал нито ден и смяташе лошото здраве за белег на мекушавост. Бе отказал цигарите преди много години, но пушеше пури. Пиеше по три двойни бърбъна на ден. За него бе кощунство на масата за вечеря да няма бутилка вино. Винаги си наливаше чаша бренди, преди да си легне. Въпреки тези пороци, се държеше.

Отдавна бе преминал шестдесетте, но бе в по-добра форма, отколкото повечето мъже на половината на неговите години. Но властната му осанка се дължеше не само на внушителната фигура. По-впечатляващ бе динамичният му характер. Смяташе добрия външен вид за свой дълг. Мъже, които обикновено бяха доста самоуверени, се отнасяха към него със страхопочитание. Жените го обожаваха.

И в професионалния, и в личния му живот рядко се случваше някой да се съмнява в думите му или да му противоречи. Преди три десетилетия бе обединил няколко малки здравноосигурителни фирми. Под неговото ръководство новата компания се бе разраснала и сега притежаваше двадесет и един клона в целия щат. Официално бе полупенсиониран. Въпреки това, все още се водеше главен изпълнителен директор, и то не само формално. Наблюдаваше всичко — до цената на рекламните химикалки. Нищо не му убягваше.

Членуваше в множество управителни съвети и комитети. С мисис Крос получаваха покана за всеки официален прием. Познаваше всички влиятелни личности от югоизточните щати. Престън Крос имаше завидни връзки.

Въпреки че искаше да обича и уважава баща си и да му се възхищава, Хамънд знаеше, че Престън Крос безскрупулно е използвал качествата, които Бог му е дал, за греховни дела.

Престън започна неочакваното си посещение с думите:

— Дойдох веднага щом чух.

Обикновено след подобно изказване следваше поднасяне на съболезнования. Хамънд потръпна от ужас. Нима бе възможно баща му толкова скоро да е разбрал за неговото прегрешение с Алекс Лад?

— Какво си чул?

— Че ти ще водиш делото срещу убиеца на Петиджон.

Хамънд се опита да прикрие облекчението си.

— Вярно е.

— Щеше да ми бъде приятно да науча добрата новина лично от теб, Хамънд.

— Нямах възможност да ти се обадя, татко. Говорих с Мейсън едва снощи.

Баща му продължи, сякаш не бе чул обяснението:

— Вместо това, разбрах го от един приятел, който срещнал Мейсън на някаква благотворителна закуска. Когато между другото спомена за това по-късно в клуба, естествено предполагаше, че вече знам. Бях смутен, че все още не съм научил.

— В събота ходих на вилата. Съобщиха ми за Петиджон едва снощи, когато се прибрах. Оттогава нещата се развиват така бързо, че дори самият аз все още не съм успял да ги осмисля.

Само Хамънд знаеше колко бързо. Престън отстрани невидима прашинка от съвършения ръб на панталоните си.

— Сигурен съм, че това е невероятна възможност за теб.

— Да, сър.

— Ще бъде много нашумял процес.

— Зная…

— От което би могъл да се възползваш, Хамънд. — Престън енергично вдигна ръка като вдъхновен евангелистки проповедник и я сви в юмрук, сякаш улавяйки сноп радиовълни. — Използвай медиите. Нека името ти да влезе във всички ежедневници и гласоподавателите да разберат кой си. Самоутвърждаване. Това е ключът.

— Ключът е спечелването на това дело — възрази Хамънд. — Надявам се представянето ми в съда да говори само за себе си, без да разчитам на хвалби в медиите.

Престън Крос махна с ръка с явна досада.

— Хората не се интересуват какъв ще бъде изходът на делото, Хамънд. Кого го е грижа дали убиецът ще бъде осъден на доживотен затвор, дали ще се отърве с по-лека присъда, или ще остане на свобода?

— Мен — разпалено отвърна той. — А би трябвало и гражданите.

— Може би някога хората са обръщали повече внимание на поведението на обществените личности. Сега единственото, което е от значение за тях, е представянето ти по телевизията — засмя се Престън. — Ако се направи допитване, съмнявам се дали повечето хора дори ще имат представа какви са задълженията на един областен прокурор.

— Но същите тези хора протестираха срещу ръста на престъпността.

— Прав си. Използвай настроенията им! — възкликна Престън. — Говори за добро и зло и ще спечелиш симпатиите на обществеността. — Отпусна се в креслото. — Коткай репортерите, Хамънд, за да ги привлечеш на своя страна. Винаги прави изявления, когато те помолят. Дори ако говориш празни приказки, ще бъдеш смаян от резултата. Ще започнат безплатно да ти отпускат ефирно време. — Баща му намигна. — Първо спечели изборите, а после ще се правиш на рицар колкото щеш.

— А ако не бъда избран?

— Какво може да ти попречи?

— Остров Спекъл.

Хамънд бе хвърлил бомбата, но Престън дори не трепна.

— За какво говориш?

Той дори не направи усилие да скрие раздразнението си.

— Добър си, татко, много си добър. Щом искаш, отричай всичко, но аз знам, че лъжеш.

— Мери си думите, Хамънд.

— Да си меря думите? — Хамънд гневно скочи от стола и пъхна ръце в джобовете си. — Не съм дете, татко. Аз съм втори заместник на областния прокурор. А ти си мошеник.

Лицето на Престън стана червено като рак.

— Добре, много си умен. Какво мислиш, че знаеш?

— Знам, че ако детектив Смайлоу или някой друг открие, че името ти е свързано с проекта за Спекъл, истински ще загазиш, възможно е дори да стигнеш до затвора, което ще означава край на кариерата ми. Освен ако заведа дело срещу собствения си баща. Във всеки случай връзката ти с Петиджон ме изправя пред дилема.

— Успокой се, Хамънд. Няма за какво да се безпокоиш. Аз съм вън от проекта.

Хамънд се двоумеше дали да му повярва. Изражението на баща му бе спокойно и не издаваше никакви признаци на неискреност. Но той умееше да се преструва.

— Откога? — попита Хамънд.

— От няколко седмици.

— Петиджон не го знаеше.

— Разбира се, че знаеше. Опита се да ме предума да не се отказвам. Но аз се оттеглих и дори възвърнах парите си. Ужасно го ядосах.

Хамънд почувства, че страните му пламват от смущение. В събота Петиджон му бе казал, че баща му до гуша е затънал в проекта за остров Спекъл. Беше му показал документи, върху които ясно се четеше подписът на Престън. Дали Петиджон се бе опитал да го изиграе?

— Един от двама ви лъже.

— Кога си разговарял с Лут на четири очи? — полюбопитства Престън.

Хамънд не отговори.

— Когато се оттегли, продаде ли дела си на някого?

— Би било неразумно да не го направя. Появи се кандидат, който искаше да го откупи и бе готов да приеме цената ми.

Стомахът на Хамънд се разбунтува.

— Няма значение дали сега си вън или не. Щом си бил свързан с проекта, репутацията ти вече е опетнена. А поради роднинската ни връзка — и моята.

— Не бива да правиш трагедия от това, Хамънд.

— Ако някога се разчуе…

— Няма.

— Би могло.

Престън сви рамене:

— Тогава ще кажа истината.

— Която е?

— Че не знаех какви машинации върти Петиджон. Когато разбрах, се оттеглих.

— Обмислил си всички вероятности.

— Естествено, както винаги.

Хамънд прикова гневен поглед в баща си. Престън истински го предизвикваше да разнищи случая. Но той знаеше, че би било безсмислено. Вероятно дори Лут Петиджон бе разбрал, че Престън си е оплел кошницата. Бе използвал факта, че Престън временно е бил свързан с проекта за Спекъл, за да манипулира Хамънд.

— Бих те посъветвал, Хамънд — каза Престън, — да си извлечеш поука от това. Човек може да се измъкне от всяка ситуация, ако предварително си е съставил сигурен план за бягство.

— Това ли е съветът ти към твоя единствен син? Да мисли само за собствената си кожа?

— Не аз съм измислил правилата — прекъсна го той. — Знам, че не ти харесват. — Наведе се напред и енергично размаха показалец. — Но трябва да ги спазваш, защото иначе хората, които нямат толкова висок морал, ще те оставят да дишаш прахта от подметките им.

Навлизаха в позната територия. Бяха спорили на тази тема хиляди пъти. Когато Хамънд порасна и започна да се съмнява в непогрешимостта на баща си и да не приема някои от принципите му, много скоро стана ясно колко са различни. Тогава се превърнаха във враждуващи сили. Никой не печелеше тези спорове, защото и двамата бяха непреклонни.

Сега, след като Хамънд бе видял писмено доказателство за връзката на баща си с един от незаконните проекти на Петиджон, осъзна колко различни са вижданията им. Дори за миг не повярва, че Престън не е бил наясно какво става на онзи остров. Беше се оттеглил не защото бе чул гласа на съвестта си. Просто бе изчакал възможност да извлече полза от своята инвестиция.

Хамънд разбра, че пропастта между тях е още по-дълбока. Не виждаше начин да сближат позициите си.

— След пет минути имам среща — излъга той и заобиколи бюрото. — Предай много поздрави на мама. Ще се опитам да й се обадя по-късно днес.

— Следобед с няколко нейни приятелки ще посетят Дейви.

— Сигурен съм, че Дейви ще им бъде признателна — каза Хамънд и си спомни пренебрежителното отношение на Дейви към цялата идея за посрещане на гости, които щяха да се тълпят в дома й по-скоро от любопитство, отколкото от уважение.

Когато стигна до вратата, Престън се обърна.

— Не скрих от никого чувствата си, когато ти напусна адвокатската кантора.

— Прав сте, сър. Ясно дадохте да се разбере, че според вас изборът ми е погрешен — равнодушно каза Хамънд. — Но аз не съжалявам за решението си. Харесва ми да работя тук, от тази страна на закона. Освен това съм добър в професията си.

— Под покровителството на Мейсън се справяш добре. Удивително добре.

— Благодаря.

Хамънд не бе поласкан от комплимента, защото отдавна не ценеше мнението на баща си. А и похвалите на Престън винаги бяха условни.

„Радвам се за всички тези шестици, Хамънд. Но това пет плюс по химия е непростимо.“

„Трите ти сполучливи удара донесоха победата. Жалко, че не можа да спечелиш турнира. Наистина би било забележително постижение!“

„Втори в курса? Това е чудесно, сине. Но, разбира се, не е като да бъдеш първи.“

Така бе тръгнало от детството му. Баща му не изневери на традицията и тази сутрин.

— Сега имаш шанс да докажеш, че си взел правилно решение, Хамънд. Отказа се от пълноправно партньорство в престижна адвокатска кантора и постъпи на държавна служба. Само ако станеш шеф, би оправдал избора си.

Ръката му се стовари като торба цимент върху рамото на Хамънд във фалшив жест на привързаност. Вече бе забравил за скорошния им спор или бе решил да не мисли за него.

— Това е делото, което може да ти даде тласък, сине. Процесът срещу убиеца на Петиджон е отворена врата към поста областен прокурор.

— А какво ще стане, ако твоите нечисти сделки провалят шансовете ми, татко?

Баща му отвърна с явно раздразнение:

— Това няма да се случи.

— Но ако все пак стане, като се имат предвид амбициите ти за мен, няма ли да бъде жестока ирония?

 

 

Доктор Алекс Лад не приемаше пациенти в понеделник.

Използваше този ден за оправяне на документацията си и за уреждане на лични въпроси. Днес бе по-особен понеделник. Днес тя щеше да плати на Боби Тримбъл и да се отърве от него — надяваше се — веднъж завинаги. Такава сделка бяха сключили предната вечер. Щеше да му даде каквото иска и той щеше да изчезне.

Но знаеше от опит, че обещанията на Боби нямат стойност.

Докато отключваше вратата на кабинета си, се запита колко ли пъти отсега нататък ще бъде принудена да отваря сейфа. През целия си живот? Това бе мрачна перспектива, но твърде вероятна. Сега, когато Боби я бе открил отново, беше почти сигурна, че няма да я остави на мира.

Приятният интериор на кабинета й напомни колко много можеше да загуби, ако Боби решеше да я изобличи. С мисълта единствено да предложи на пациентите си уютна обстановка бе подбрала преоценени, но скъпи мебели. Както останалите стаи в къщата, кабинетът бе обзаведен в традиционен стил, с няколко антики за акцент.

Персийският килим заглушаваше стъпките й. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците над верандата с изглед към оградената със стена градина, чиято красота тя поддържаше през всички сезони. Разцъфналите цветя и храсти, които издържаха на субтропичния климат на Чарлстън, бяха отрупани с цвят. Влажните лехи приличаха на ярки разноцветни пътеки.

За щастие бе купила къщата напълно възстановена и оборудвана със съвременни удобства. Достатъчно бе само да направи няколко малки промени, за да я почувства своя. Някога това помещение в ъгъла на фасадната част бе представлявало приемна. Стаята до него, предназначена за трапезария, сега бе нейният хол. Когато имаше гости, водеше ги на ресторант, а когато бе сама, се хранеше в кухнята, която се намираше във вътрешната част на първия етаж. Горе бяха двете просторни спални. Всяка от стаите имаше врата към една от сенчестите веранди. Обраслата с жасмин стена около градината я скриваше от чужди погледи.

Алекс отмести картината, зад която се намираше сейфът й. Умело набра комбинацията и когато чу сигнала, натисна ръчката надолу и отвори тежката врата.

Вътре имаше няколко пачки, прихванати с ластик. Навярно защото преди години бе живяла в лишения и бе гладувала, сега се стараеше да не остава без пари на ръка. Това бе детински навик, но тя не се упрекваше, защото знаеше причината за него. Не бе икономически изгодно да държи спестяванията си в сейф, където не й носеха лихва. Но изпитваше чувство за сигурност, като знаеше, че са там и може да посегне към тях в случай на спешна нужда. Както сега.

Преброи уговорената сума и сложи парите в чанта с цип. Струваше й се невероятно тежка заради това, което символизираше.

Омразата й към Боби Тримбъл бе така силна, че я плашеше. Без колебание щеше да му даде парите. С радост би платила дори повече, ако това означаваше, че никога вече няма да го види. Негодуванието й не бе заради сумата, а защото бе проникнал в нейния свят, който сама бе изградила.

Беше се появил изневиделица преди две седмици. Без да знае какво я очаква, пъргаво бе изтичала да отвори вратата и го бе видяла пред прага на дома си.

В първия миг не го позна. Промените бяха впечатляващи. Евтините му ярки дрехи бяха заменени със скъп, отново ярък моден костюм. Косите му бяха леко прошарени над слепоочията, което би придало на всеки друг мъж вид, внушаващ уважение. Но Боби Тримбъл изглеждаше още по-зловещо, сякаш младежката му подлост се бе превърнала в напълно осъзнато зло.

Ехидната му усмивка й бе добре позната. Беше същата тържествуваща, самодоволна и похотлива усмивка, която тя с години се бе опитвала да заличи от паметта си. След многобройните терапевтични сеанси, които не бяха помогнали, и морето от сълзи, които бе изплакала, бе започнала да се моли на Бог да я избави от този спомен. Сега само от време на време изплуваше в кошмарните й сънища и тя се будеше, обляна в пот и обзета от ужас. Защото тази усмивка бе символ на властта, която бе имал над нея.

— Боби.

Гласът й прозвуча като предсмъртно стенание. Непредизвестената му поява в живота й можеше да й донесе само нещастия, особено след като леките промени в него бяха направили заплахата, която въплъщаваше, още по-очевидна.

— Като че ли не се радваш да ме видиш.

— Как ме откри?

— Е, не беше лесно. — И тембърът му бе променен. Беше по-плътен, мелодичен и без някогашното носово звучене. — За малко щях да си помисля, че през всичките тези години си се крила от мен. Озовах се пред прага ти по една щастлива случайност.

Не знаеше дали да му вярва. Съдбата не би си направила толкова жестока шега с нея. От друга страна, Боби имаше доста източници. Възможно бе да я е преследвал безмилостно от години. Каквато и да бе истината, нямаше значение. Той бе тук, за да изрови най-лошите й спомени и най-мрачните страхове от дълбините на съзнанието й, където ги бе погребала.

— Не желая да имам нищо общо с теб.

Боби артистично сложи ръка на гърдите си, преструвайки се на наранен от думите й.

— След всичко, което означавахме един за друг?

— Именно заради това.

Явно разбра, че е далеч по-твърда и решителна, отколкото в ранната си младост, и лицето му помрачня от гняв.

— Наистина ли искаш да сравняваме патилата си от миналото? Да си припомняме кой какво е преживял? Не забравяй, че аз бях този, който…

— Какво искаш? Освен пари. Зная, че искаш пари.

— Не прибързвайте със заключенията, доктор Лад. Не сте единствената преуспяла. Откакто се видяхме за последен път, и аз доста се издигнах.

Похвали се за кариерата си на конферансие в нощен клуб. След като чу повече, отколкото можеше да понесе, за славните му дни в „Кок енд бул“, Алекс го прекъсна:

— След петнадесет минути имам пациент.

Надяваше се новата им среща да бъде кратка. Но Боби явно възнамеряваше да я превърне в печеливш коз. Сякаш размахвайки асо, гордо й разкри плана, който го бе довел в Чарлстън.

Безспорно бе луд за връзване и тя му го каза.

— Внимавай, Алекс — предупреди я той с ужасяващ тих глас. — Не съм така благосклонен, както някога. И съм много по-умен.

Тя надви страха си и успя да промълви:

— Тогава нямаш нужда от мен.

Но замисълът му изискваше нейното участие.

— Всъщност ти си ключът към успеха.

Когато й каза какво иска от нея, Алекс отвърна:

— Ти си безнадежден случай, Боби. Ако си въобразяваш, че ще си губя времето с теб, жестоко се лъжеш. Върви си и не се връщай повече.

Но той се бе върнал. На следващия ден. Както и на последващия. Преследваше я цяла седмица, появяваше се по всяко време, прекъсваше сеансите й и оставяше страховити съобщения на телефонния й секретар. Вкопчи се в живота й като паразит, какъвто бе всъщност. Най-сетне се съгласи да се срещне с него. Самодоволството му се превърна в гняв, когато тя не оправда очакванията му да се предаде.

— Имал си възможност да станеш по-изтънчен. От по-висока класа. Но не си се променил. Същият си, както когато мамеше хората по улиците за дребни пари. Зад лъскавата ти маска все още се крие онова нищожество.

Вбесен от истината, той свали от стената една от дипломите й, хвърли я на пода и рамката се пропука, а стъклото се разби на парчета.

— Слушай! — каза Боби с глас, по-близък до онзи, който тя помнеше. — По-добре помисли, преди да ми откажеш тази малка услуга. В противен случай ще вгорча живота ти. Не се шегувам.

Алекс разбра, че вече не е обикновен уличен мошеник. Бе способен не само да й навреди, а да я съсипе.

Затова се съгласи да изпълни малката роля в нелепия му план… само защото вече бе измислила начин да го изиграе.

Но както всички планове на Боби, и този се бе провалил.

Ужасно.

Алекс не бе успяла да осъществи своя замисъл.

Сега първата й грижа бе да се освободи от Боби. Ако за това бе необходимо да му плати сумата, която искаше, щеше да направи тази малка жертва, защото тя бе нищо в сравнение с огромната загуба, която би понесла, ако връзката между тях се разкриеше.

Убедена, че е взела правилно решение, затвори сейфа, върна картината на мястото й, излезе от кабинета и заключи вратата след себе си. Точно в този миг чу звънеца. Боби идваше тъкмо навреме. Алекс пъхна чантата зад една ваза на масичката в преддверието, прекоси верандата и отвори входната врата.

Но не беше Боби. На прага стояха двама униформени полицаи, а между тях — мъж със светли очи и сурови тънки устни. Сърцето й подскочи, защото знаеше какво ги води при нея. Животът й отново бе на ръба на хаоса.

За да прикрие смущението си, тя учтиво се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Доктор Лад?

— Да.

— Аз съм сержант Рори Смайлоу, детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънската полиция. Бих искал да разговарям с вас относно убийството на Лут Петиджон.

— Лут Петиджон? Боя се, че не знам…

— Видели са ви пред вратата на апартамента му следобеда, когато бе убит, доктор Лад. Затова, ако обичате, не ми губете времето, като се преструвате, че нямате представа за какво говоря.

Двамата приковаха погледи един в друг, преценявайки намеренията си. Най-сетне Алекс отстъпи.

— Заповядайте.

— Всъщност се надявах да дойдете с нас.

Тя преглътна, въпреки че гърлото й бе пресъхнало.

— Бих искала първо да се обадя на адвоката си.

— Не е необходимо. Не сте арестувана.

Алекс изгледа изпитателно двамата полицаи, които го придружаваха.

Смайлоу се усмихна снизходително.

— Ако доброволно се съгласите да дадете показания без присъствието на адвокат, шансът ви да ме убедите, че сте напълно невинна, е по-голям.

— Не ви вярвам дори за миг, детектив Смайлоу. — Спечели една точка. Прямотата й явно го изненада. — С удоволствие ще ви придружа, след като уведомя адвоката си.