Сандра Браун
Алибито (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Мечтата на всеки театрален режисьор бе да го наеме за ролята на „смешника“. Първо заради името му — Харви Нъкъл. Винаги бе подтиквало околните да измислят подигравателни прякори. Съучениците, а по-късно колегите му съчиняваха хиляди шеги за него и бяха безмилостни.

Освен името си, Харви Нъкъл имаше удивително подходяща външност за ролята. Всичко в него съответстваше на стереотипа: очилата с дебели стъкла, бледото лице, хилавото тяло и вечно сополивият нос. Всеки ден носеше папионка. Когато времето в Чарлстън захладнееше, обличаше пуловери с V-образно деколте под вълнените си сака. През лятото ги заменяше с тениски и кадифени костюми.

Единственото му достойнство — по ирония на съдбата също типично — беше това, че бе компютърен гений. Служителите от градската администрация, които го обсипваха с подигравки, започваха да любезничат, когато възникнеше проблем е компютрите. В такъв случай винаги изричаха една и съща фраза: „Повикайте Нъкъл. Доведете го веднага.“

Във вторник вечерта той влезе в бара „Шейди Рест“, тръсна мокрия си чадър и разногледите му очи примигнаха от гъстия цигарен дим.

Лорета Буут, която го очакваше, изпита съчувствие. Харви бе дребничък, невзрачен червей, но мястото му съвсем не бе в „Шейди Рест“. Като че ли леко се успокои, когато я видя да идва срещу него.

— Помислих, че съм записал грешен адрес. Какво ужасно място! Прилича на гробница.

— Благодаря ти, че дойде, Харви. Радвам се да те видя. — Преди да избяга, което сякаш се канеше да стори, Лорета го сграбчи за ръката и го повлече към едно сепаре. — Добре дошъл в моя офис.

Все още треперейки, той разтвори мокрия си чадър под масата, оправи реверите на сакото си и намести очилата над дългия си тесен нос. Когато свикна с полумрака и огледа останалите клиенти, потръпна.

— Не се ли боиш да идваш тук сама? Клиентелата, изглежда, е измета на обществото.

— Харви, аз също съм част от клиентелата.

Той се засрами и пелтечейки, започна да се извинява. Лорета се засмя:

— Не се чувствам обидена. Отпусни се. Имаш нужда от питие.

Даде знак на бармана.

Харви скръсти малките си ръце на масата.

— Много любезно от твоя страна. Благодаря. Нека бъде малко. Не мога да остана дълго тук. Алергичен съм към цигарения дим.

Поръча му уиски и бутилка сода за себе си. Когато забеляза изненадата му, обясни:

— На сух режим съм.

— Наистина ли? Чух… чух друго.

— Отскоро не пия.

— Е, радвам се за теб.

— А аз никак, Харви. Не ми харесва.

Откровеността й го накара да се засмее.

— Винаги си удряла право в целта, Лорета. Не си се променила. Мъчно ми е, че не те виждам често. Липсва ли ти полицейският участък?

— Понякога. Не толкова хората. По-скоро работата.

— Все още ли се занимаваш с частни разследвания?

— Да, на свободна практика съм. — Тя се поколеба. — Именно затова те повиках.

Той промърмори:

— Знаех си. Дори си казах: „Харви, ще съжаляваш, ако приемеш тази покана.“

— Но любопитството ти надделя, нали? — подкачи го Лорета. — И спомените за доброто старо време.

— Лорета, моля те, не искай услуга от мен.

— Харви, за бога, не бъди такъв лицемер!

Официално той бе на държавна служба, но компютърните умения му даваха възможност да прониква в архивите на града и щата. Достъпът му до толкова информация караше много хора, готови да платят щедро, да се обръщат към него, когато искаха да разберат какво възнаграждение получават колегите им или нещо подобно. Но Харви не желаеше да се замесва в неетични или незаконни дела. Упорито отказваше на всеки, който се опиташе да измоли услуга.

Затова прямотата на Лорета го изненада. Примигна няколко пъти зад дебелите лещи на очилата си.

— Знам, че не си доброто момченце, за което се представяш.

— Истинска наглост е да ми напомняш за единственото ми малко прегрешение.

— Единственото, за което знам — многозначително каза тя. — Все още мисля, че ти си скроил онзи жесток номер на идиота, който те направи за смях на коледното тържество. Хайде, Харви, признай си! Не си ли отмъсти, като обърка всичките му програми?

Той се нацупи.

— Все едно — засмя се Лорета. — Не ти се сърдя, че не желаеш да бъдеш искрен с мен. Ще запазя тайната ти. Всъщност се радвам, че и ти имаш слабо място. Специалистка съм по човешките недостатъци. — Размаха пръст срещу него. — Обичаш тръпката, която чувстваш, когато нарушаваш правилата. Така се забавляваш.

— Какъв ужасен израз! Освен това не е вярно. — Въпреки многобройните си клетви, че е въздържател, Харви изпи уискито на един дъх и не възрази, когато Лорета поръча още едно.

Като полицай, работещ извънредно в Областния архив, една вечер тя бе заварила Харви Нъкъл в офиса на началника да тършува из файловете с личните му финанси и да отпива от бутилката бренди, която бе скрил.

Дребничкият човечец бе застинал от ужас, защото го бяха хванали да върши нещо, което винаги се бе клел, че няма да стори по ничия молба. Едва сдържайки смеха си, Лорета го увери, че няма намерение да го издава и му пожела успех в търсенето на съкровища.

Следващия път, когато му поиска услуга, той без колебание се съгласи. След онази нощ, винаги когато имаше нужда от сведения, Лорета се обаждаше на Харви. Всеки път ги получаваше. Оттогава поддържаше приятелски отношения със своя ценен информатор.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Харви.

— Не давам никакви обещания — сухо каза той. — Вече не си полицай. Това значително променя нещата.

— Много е важно. — Лорета се наведе над масата и прошепна: — Работата ми е свързана с убийството на Петиджон.

Той втренчи поглед в нея, разсеяно благодари на бармана, който поднесе питието му, и бързо отпи глътка.

— Шегуваш ли се?

— Тихо! Нито дума никому за това.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие — шепнейки, отговори Харви. — За кого работиш?

— Нямам право да казвам.

— Все още не са заловили убиеца, нали? Ще арестуват ли някого скоро?

— Съжалявам, Харви, не мога да го обсъждам. Обещах на клиента си пълна дискретност.

— Разбирам.

Съвсем не изглеждаше разочарован. Тази загадъчност събуди интереса му към приключения. Щеше да бъде посветен, макар и не напълно, в една тайна, която би го приобщила към тесен кръг от избрани хора, а повечето му познати не желаеха да имат нищо общо с него. Лорета имаше известни угризения, че го манипулира по този начин, но бе решила да стори всичко възможно, за да изкупи вината си пред Хамънд.

— Трябва ми всичко, което можеш да откриеш, за доктор Алекс Лад. Второто й име започва с Е. Имам и номера на осигуровката й, на шофьорската й книжка и така нататък. Тя е психоложка, която практикува тук, в Чарлстън.

— Психо? Това ли е връзката й с Петиджон?

— Не мога да ти кажа.

— Лорета! — умолително изхленчи той.

— Защото и аз не знам, кълна се! Нещата, до които се добрах досега, са дреболии. Данъчни квитанции, бележки от банки, кредитни карти. В тях няма нищо нередно. Собственичка е на дома си, няма големи дългове. Не е извършвала никакви нарушения. Дори не е пътувала без билет. Дипломите й за висше образование и квалификация са впечатляващи. Била е отличничка и е получила предложения за работа от няколко престижни клиники. Но предпочела да започне частна практика.

— Как е започнала? Явно е разполагала с пари.

— Наследила е имуществото на осиновителите си — доктор Марион Лад, общ лекар от Нешвил, и съпругата му — Синтия, бивша учителка. Не са имали други деца. Загинали преди няколко години при катастрофа с малък самолет по време на ски екскурзия в Юта.

— Имало ли е подозрения за саботаж?

За да скрие усмивката си, Лорета отпи глътка сода. Харви наистина бе въодушевен.

— Не.

— Хм. Струва ми се, че вече си открила доста.

Лорета поклати глава:

— Не знам нищо за детството й. Била е осиновена чак на петнадесет години.

— Толкова късно?

— Странно защо, като че ли животът й започва оттогава. Обстоятелствата около осиновяването й и времето преди това са черна дупка. Не излиза никаква информация. Когато се опитах да проникна, нямах късмет.

— Ха! — възкликна Харви и отново бързо сръбна глътка уиски.

— Учила е в частна гимназия. Хората, с които се свързах там — от ръководството до най-нисшите служители, — бяха любезни, но предпазливи. Дори не се решиха да ми изпратят протокола на випуска й. Не желаят да смущават покоя на семейство Лад и избягват да говорят за тях. Според всички материали, които прочетох, са били високоуважавани и с безупречна репутация. Преди да се откаже от професията си, Синтия Лад спечелила наградата „Учител на годината“. Пациентите на доктор Лад скърбели за него, когато загинал. Бил е и пастор. Тя… Няма значение, сам разбираш. Нищо скандално.

— Какво мога да сторя?

— Да се добереш до сведения за детството й.

Харви артистично въздъхна:

— Страхувах се, че ще кажеш точно това.

— Навярно и там няма нищо. Искам само да надзърнеш.

— Това е достатъчно, за да ме уволнят. Знаеш как е в областната администрация — захленчи той. — Пазят онези архиви като свещени реликви. Никой не бива да се доближава до тях.

— Никой, освен един неуловим компютърен гений. Трябва ми информация и от Тенеси.

— Забрави!

— Знам, че можеш да се справиш — каза Лорета, протегна се над масата и потупа ръката му.

— Ако Организацията за защита на децата открие какво правя, може здравата да си изпатя.

— Имам доверие в теб, Харви.

Той нервно хапеше устната си, но Лорета се убеди, че е изкушен от предизвикателството.

— Съгласен съм да опитам, но нищо повече. Ще опитам. Но толкова деликатна работа изисква време.

— Разбирам. Бъди внимателен. Все пак побързай. — Тя остави чашата със сода и тихо се оригна. — Но, Харви, докато се занимаваш с това…

Харви направи недоволна гримаса.

— Ох!

— Ще те помоля за още една услуга.

 

 

— Обажда се Смайлоу.

— Говори по-силно — каза му Стефи. — На клетъчния телефон съм.

— И аз. Току-що се обади човек от Отдела за изследване на веществени доказателства.

— Добри новини?

— За всички, освен за доктор Лад.

— Какво? Какво?! Кажи ми.

— Спомняш ли си за неидентифицираната частица, която Джон Медисън взе от дрехите на Петиджон?

— Ти ми каза.

— Карамфил.

— Подправката?

— Кога за последен път си виждала карамфил?

— На Великден. Върху печеното на майка ми.

— А аз видях вчера, когато надникнах в коридора на Алекс Лад. На масичката имаше стъклена купа с пресни портокали. Бяха набодени с карамфилови пъпки.

— Пипнахме я!

— Все още не, но сме близо.

— А онзи косъм?

— Човешки е. Не е на Петиджон, но нямаме проба за сравнение.

— Все още.

Той се засмя:

— Бъди нащрек, Стефи.

— Почакай, ще съобщиш ли на Хамънд тази последна подробност?

— А ти?

След кратко мълчание Стефи каза:

— До утре.

 

 

Хамънд почти реши да не вдига слушалката. Промени намерението си малко преди телефонът да престане да звъни. В следващия миг съжали.

— Започнах да си мисля, че няма да вдигнеш.

Тонът, с който баща му изрече тази проста реплика, я превърна в упрек.

— Бях в банята — излъга Хамънд. — Какво има?

— В колата съм, на път за дома. Току-що оставих майка ти в бриджклуба. Не исках да кара в този дъжд.

Родителите му имаха старомоден брак. Ролите им бяха традиционни и ясно разграничени. Баща му сам вземаше повечето важни решения. На Амелия Крос дори не й бе хрумвало да оспори това негово право. Хамънд не разбираше сляпото й подчинение на една архаична система, която я лишаваше от индивидуалност, но тя изглеждаше напълно доволна. Никога не бе изтъквал неравнопоставеността в тяхната връзка, защото не желаеше да разгневи баща си или да нарани майка си. Освен това неговото мнение нямаше значение. Така бяха живели повече от четиридесет години.

— Как върви случаят „Петиджон“?

— Добре — отвърна Хамънд.

Престън се засмя:

— Би ли обяснил малко по-подробно?

— Защо?

— Любопитен съм. Днес следобед играх голф с шефа ти, преди да завали. Каза, че Смайлоу два пъти е разпитвал някаква заподозряна и ти си присъствал.

Баща му не бе просто любопитен. Интересуваше се дали синът му постъпва както подобава.

— Не мога да говоря за това по телефона.

— Не бъди глупав. Искам да знам какво става.

Хамънд се опита да му разкаже за разпитите на Алекс, без да издаде пристрастие.

— Адвокатът й…

— Франк Пъркинс. Добър човек.

Престън бе осведомен за подробностите. Хамънд знаеше, че не нарушава правилата за пазене на поверителна информация, защото вече са били нарушени. Приятелството между баща му и Монро Мейсън бе започнало още в ученическите им години. Щом днес бяха играли заедно голф, Монро със сигурност му бе разказал за последните събития и той почти нямаше какво да добави.

— Пъркинс смята, че нямаме доказателства против нея.

— А ти какво мислиш?

Хамънд внимателно подбираше думите си, защото не знаеше кога нещо, което е казал, ще се превърне в заплаха или дори капан за него. За разлика от Алекс, той не бе изкусен лъжец. Нямаше навик да лъже и мразеше дори най-малкото отклонение от истината. Но вече бе премълчал два важни факта. Откри, че сравнително лесно може да заблуди баща си.

— Установиха, че е изрекла две лъжи, но Франк Пъркинс е професионалист и може би няма да бъдат взети предвид.

— Защо?

— Защото все още не можем да намерим връзка между нея и убийството.

— Мейсън каза, че е излъгала къде е била онази нощ.

— Не е пропуснал нито една подробност, нали? — промърмори Хамънд под носа си.

— Какво?

— Нищо.

— Защо ще лъже, ако няма какво да крие?

Хамънд дръзко отвърна:

— Може би онази нощ е имала тайна среща и скри истината, за да защити мъжа, с когото е била.

— Може би. Но все пак е излъгала и Смайлоу го е доказал. Знам, че не го харесваш, но трябва да признаеш, че е отличен детектив.

— Безспорно.

— Впрочем той е завършил право. — Хамънд бе наясно с навика на баща си постепенно да променя посоката на разговора, за да подготви събеседника си за болезнен удар. — Надявам се никога да не се премести от полицията в прокуратурата. Възможно е да останеш без работа, сине.

Хамънд стисна зъби, за да не изрече ругатнята, която му хрумна.

— Казах на майка ти…

— Говорил си за този случай с мама?

— Защо не?

— Защото… не е честно.

— Към кого?

— Към всички засегнати. Полицията, прокуратурата и заподозряната. А ако тази жена е невинна, татко? Репутацията й ще бъде поставена на карта без причина.

— Защо си толкова разстроен, Хамънд?

— Надявам се, че мама няма да разкаже на партньорките си по бридж всички пикантни подробности.

— Прекаляваш.

Сигурно бе така, но колкото повече продължаваше този телефонен разговор, толкова повече го вбесяваше. Главно защото баща му следеше всяка негова стъпка във връзка със случая. Дело за убийство от такава величина обсебваше живота на всеки юрист. Посвещаваше на него часове, дни, седмици и дори месеци, през които не мислеше за нищо друго. Хамънд можеше да се справи. С удоволствие би посрещнал предизвикателството. Но не му бе приятно да понася критики в края на всеки ден. Това щеше да попречи на душевното му равновесие и да го накара постоянно да се съмнява дали стратегията му е правилна.

— Татко, знам какво върша.

— Никога не съм се съмнявал…

— Глупости! Ти поставяш под съмнение способностите ми всеки път, когато разговаряш с Мейсън и го молиш да те осведомява. Ако не беше доволен от работата ми, никога не би ми възложил това дело. Определено не би ме посочил за свой наследник.

— Всичко това е вярно — каза Престън с дразнещо спокойствие. — Още една причина да се тревожа, че ще се провалиш.

— Защо мислиш, че ще се проваля?

— Разбрах, че заподозряната е красавица.

Хамънд бе очаквал този удар. Ако бе дошъл изненадващо, дълго нямаше да се опомни. Баща му постигна целта си. Винаги знаеше кое би го накарало да се почувства дълбоко засегнат.

— Това е най-жестоката обида, която съм чувал от теб.

— Слушай, Хамънд, аз…

— Не, ти слушай! Ще свърша работата си. Ако деянието заслужава смъртна присъда, ще поискам именно такава.

— Нима?

— Абсолютно! Както не бих се поколебал да заведа дело срещу теб, ако разкрия злоупотребите ти.

След кратко мълчание Престън тихо каза:

— Не си играй с мен, Хамънд.

— Наричай го както искаш, татко. Ще видиш, че не си играя.

— Тогава го направи. Но преди това не забравяй да помислиш какво основание имаш.

— По-точно?

— Не прибързвай, преди да си събрал достатъчно доказателства, и не го прави от злоба. Би ни струвало много време, усилия и срам само защото ми се сърдиш, че съм строг с теб. Никога няма да бъда осъден. Опитвайки се да ми отмъстиш, ще навредиш само на себе си.

Кокалчетата на Хамънд бяха побелели и чувстваше болка в пръстите, с които силно стискаше слушалката.

— Затварям. Довиждане.

 

 

Въпреки дъжда, Алекс реши да потича. Пое с равномерни крачки през пороя. Стараеше се да не нарушава режима си за поддържане на форма, когато във всичко останало в живота й цареше хаос. Освен това се надяваше, че така ще се освободи от напрежението след сеансите, които бе принудена да отложи за вечерта, физическото усилие проясняваше съзнанието й и я освобождаваше от грижи.

Тревожеше се за пациентите си. Какво щеше да стане с тях, когато се разчуеше, че е заподозряна в убийство? Какво щяха да си помислят за нея? Дали мнението им щеше да се промени? Естествено. Безсмислено бе да се надява, че няма да обърнат внимание на факта, че е разпитвана от полицията.

Може би още утре трябваше да започне да ги насочва към свои колеги, за да не бъде прекъснато лечението им, ако тя отиде в затвора.

От друга страна, възможно бе да не се наложи да изпраща пациентите си при други психотерапевти. Когато научат, че тяхната психоложка е обвинена в убийство, може би сами щяха да престанат да посещават сеансите й.

Мина покрай кола, паркирана до бордюра на една пресечка от дома й, и забеляза, че стъклата са замъглени, което означаваше, че вътре има някой. Двигателят не бе изключен, въпреки че фаровете не светеха и чистачките не работеха.

Едва когато пробяга още двадесетина метра, погледна назад. Сега фаровете бяха запалени. Колата завиваше към друга улица.

„Може би няма нищо“, каза си тя. Просто бе станала параноичка. Но не успя да се отърси от тревожните мисли. Дали някой я следеше?

Например полицията. Може би Смайлоу бе наредил денонощно да я наблюдават. Нали такава бе обичайната практика? Или Боби я държеше под око, за да е сигурен, че няма да изчезне с „неговите“ пари. Не бе видяла познатата кола с гюрук, но той лесно можеше да се снабди с друга.

Съществуваше още една вероятност. Доста по-страшна. Дори не смееше да мисли за нея, но знаеше, че би било глупаво да я отхвърли. Боеше се, че убиецът на Лут Петиджон може да е по петите й. Ако показанията на човека, който я бе забелязал в хотела, бъдеха огласени, извършителят би предположил, че е станала свидетелка на убийството.

Тази мисъл я накара да потръпне не само защото се боеше от убиеца. Бе загубила контрол над живота си. А именно от това се страхуваше най-много. Да живее без избор и свободна воля за нея бе по-лошо от смъртта.

Преди двадесет години бе решила никога повече да не позволява друг човек да се разпорежда с живота й. Почти толкова време й бе нужно, за да повярва, че най-сетне е, свободна от оковите и може сама да решава съдбата си.

Но Боби се бе появил отново и всичко се бе променило. Сега й се струваше, че животът й зависи от волята на всички около нея, а тя е безсилна да стори каквото и да е.

След половин час тичане влезе в дома си през вратата откъм верандата. Свали мокрите дрехи в пералното помещение и продължи навътре, загърната с хавлиена кърпа.

Откакто бе пълнолетна, живееше сама и бе свикнала да не се бои от престъпници. Повече я плашеше чувството за самота. Не изпитваше нужда да се защитава от крадци, но й бе необходима твърдост, за да понася пустотата по време на празници, когато и компанията на най-добрите й приятели не можеше да компенсира липсата на семейство. Дори когато седеше пред камината в уютния си дом в студена вечер, я обземаше тъга. Понякога внезапно се будеше нощем, не от въображаем шум, а от напълно реалната тишина на своето уединение. Единственото, от което се страхуваше в самотата си, бе да не прекара така целия си живот.

Но тази вечер почувства странна тревога, когато угаси лампите на долния етаж и се качи по стълбите. Стъпалата изскърцаха под тежестта й. Бе свикнала със звука, който издаваше старото дърво. Обикновено й се струваше приятен, но тази вечер прозвуча някак зловещо. Спря се на площадката и погледна към мрачното стълбище. Коридорът и стаите долу бяха пусти точно както когато бе излязла, за да потича.

Докато вървеше към спалнята, опита да си внуши, че е неспокойна заради дъждовното време. Дъждът бе донесъл прохлада след няколко дни непоносима горещина, но бе пороен. Тежките капки барабаняха по стъклата на прозорците и покрива. По олуците се стичаха обилни струи.

Отвори вратата на горната веранда и излезе, за да придърпа саксия с гардении под сенника, фонтанът в средата на градината преливаше. Цветовете бяха обрулени и стърчаха само голите клони на храстите. Гледката навяваше меланхолия. Тя се прибра, залости вратата и спусна капаците на всички прозорци.

Пороят навън бе достатъчно изнервяш. Тази вечер алеята Батъри бе пуста. Без обичайните бегачи, колоездачи и хора, излезли да разходят кучетата си, Алекс се бе почувствала изоставена и уязвима. Клоните на огромните дървета в Уайт Пойнт Гардънс изглеждаха заплашително надвиснали, а обикновено ги бе смятала за закрилници.

Когато влезе в банята, метна кърпата върху металната закачалка и се наведе над ваната, за да развърти крановете. Докато чакаше да потече топла вода, изми зъбите си. Щом вдигна поглед от мивката, видя отражение в огледалото и рязко се обърна.

Беше халатът й, който висеше на закачалката.

Алекс почувства слабост в коленете, облегна се на ръба и мислено си заповяда да престане с тези глупави страхове. Съвсем не бе в стила й да се бои от сянката си. Какво ставаше с нея?

Единствената причина бе Боби. „По дяволите! Проклет да е!“

Въпреки че й се струваше глупаво, се бе предала на същите слабости, които помагаше да преодолеят пациентите й. Когато светът на един човек рухва, той има право на някои естествени реакции, включително и гняв, дори ярост и, разбира се, детински страх.

Спомняше си от какво се бе страхувала като дете. Но; таласъмите не можеха да съперничат на Боби Тримбъл. Той бе способен да съсипе живота на много хора. Някога почти бе съсипал нейния и заплашваше да го стори отново. Затова се боеше от него. Сега дори повече, отколкото преди.

Затова подскачаше, щом видеше халата си, лъжеше и безотговорно бе въвлякла един почтен човек като Хамънд Крос в нещо ужасно.

„Но само отначало, Хамънд. Само отначало.“

Влезе във ваната и придърпа завесата. Дълго време стоя под струята с наведена глава. Чувстваше как горещата вода докосва челото й, а надигащата се нара постепенно я обгръща.

Измислената история за една съботна вечер в Харбър Таун й се бе сторила толкова правдоподобна. Нормално бе да остане незабелязана в едно селище далеч от Чарлстън, сред многолюдна тълпа. Дяволски лош късмет!

Това, което бе разказала за пистолета си, бе самата истина, но сега вероятността да й повярват изглеждаше нищожна. След като бе уличена в една лъжа, всичко, което кажеше по-нататък, щеше да бъде прието за нова измислица.

Стефи Мъндел искаше да бъде доказано, че е виновна. Прокурорката мразеше другите представителки на своя пол. Алекс се бе убедила в това още при първата им среща. Бе изучавала характери като този на Стефи Мъндел. Тя бе амбициозна, хитра и готова на всичко, за да постигне целите си. Хора като Стефи рядко бяха щастливи, защото никога не се чувстваха доволни от другите и особено от себе си. Очакванията им никога не се оправдаваха, защото не преставаха да вдигат летвата все по-високо. Удовлетворението бе непостижимо за тях. Стефи Мъндел се стремеше да постигне и невъзможното, поемайки всякакви рискове.

По-трудно бе да разбере Рори Смайлоу. Той бе хладнокръвен и Алекс не се съмняваше, че е способен на жестокост. Но долови в него някаква вътрешна борба, сякаш се опитваше да потисне демонични страсти. Явно този човек не можеше да живее в мир със себе си. Стремеше се да преодолее собствените си комплекси, като измъчваше други хора и ги караше да страдат не по-малко от него. Тази непримиримост го правеше уязвим, но той се съпротивляваше с отмъстителност, която го превръщаше в заплаха за противниците му — например заподозрените.

Не бе лесно да реши от кого да се страхува повече.

Не знаеше и какво да очаква от Хамънд. Останалите я смятаха за убийца. А той може би имаше още по-лошо мнение. Ако се замислеше за него, скоро щеше да изпадне в отчаяние и угризения, а нямаше излишно време да съжалява за това, което можеше да се получи между тях, ако се бяха срещнали в друг момент и на друго място.

Ако някой мъж бе успял да стигне до сърцето и душата й, където се криеше истинската Алекс Лад, то това бе Хамънд. Можеше да бъде единственият, на когото би дала възможност да я избави от самоналоженото й уединение, да запълни празнотата и да сподели живота й.

Но романтиката бе лукс, който тя не можеше да си позволи. Сега най-важното бе да се спаси от положението, в което се намираше, да запази работата, репутацията и живота си непокътнати.

Капна обилно ароматен гел върху дунапреновата гъба и го разпространи по тялото си. Обръсна краката и изми с шампоан косите си. Дълго време ги плакна, надявайки се горещата вода да отпусне мускулите й, но и това не успя да разсее тревогата й.

Най-сетне завъртя крановете, изтри с ръка ръба на ваната и отметна завесата.

Въпреки че никога не бе пищяла, сега го стори.