Сандра Браун
Алибито (28)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Четвъртък

Стефи продължи да крещи, докато тичаше нагоре по стълбите. Когато стигна до спалнята на Хамънд, той седеше на леглото, изправил гръб и притиснал глава между дланите си. Изглеждаше така, сякаш сърцето му всеки миг щеше да се пръсне.

— Помислих, че си убит. Видях окървавените кърпи…

— По дяволите, Стефи! Едва не получих удар.

— Ти? А аз! Добре ли си?

Тревожно се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо.

— Колко е часът? Какво правиш тук? Как влезе?

— Все още имам ключ. Какво ти се е случило?

— Ами… — Той погледна превързаната си ръка, сякаш я виждаше за първи път. — Снощи ме нападнаха. — Посочи към шкафа. — Ще ми подадеш ли слипове?

— Нападнали са те? Къде?

Бельото му беше във второто чекмедже. Тя му подаде боксерки. Хамънд стъпи на пода от другата страна на леглото.

— И в крака ли си ранен?

— Да, но не толкова тежко, колкото в ръката.

Наведе се, нахлузи бельото и го плъзна нагоре към бедрата си. Преди да се изправи, хвърли й строг поглед.

— О, за бога, Хамънд! Виждала съм те гол.

Той отметна чаршафа, стана и придърпа боксерките си, а след това вдигна бутилката вода от нощното шкафче и я пресуши.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило или не?

— Казах ти, че бях…

— Нападнат. Разбрах това. Какво е станало с ръката ти?

— Раниха ме с нож. Както и в крака.

— Господи, можело е да те убият. Къде беше? — Когато й съобщи мястото, Стефи отбеляза: — Е, нищо чудно. Какво си търсил в онази част на града?

— Помниш ли Лорета Буут?

— Алкохоличката?

Хамънд се намръщи, но кимна:

— Престанала е да пие и има желание отново да се занимава с частни разследвания. Помоли ме да се срещнем в едно от нейните убежища. Този тип ме сгащи, докато вървях към колата си. Съпротивлявах се, но той имаше автоматичен нож. Едва спечелих време да се кача. Карах дотук и повиках лекар. Той заши ръката ми.

— Уведоми ли полицията?

— Не исках още повече да ме стреснат. Но ти го направи вместо тях.

— Защо не отиде в болницата?

— Поради същата причина. — Отправи се към банята, накуцвайки с десния крак. — Раните не бяха чак толкова тежки.

— Не били тежки! Хамънд, кошчето за смет е пълно догоре с окървавени кърпи.

— Изглежда много по-ужасно, отколкото беше в действителност.

Две обезболяващи таблетки бяха достатъчни.

— Имаш ли нещо против?

Беше го последвала в банята. Излезе, затвори вратата и извика отвън:

— Виждала съм те и да пикаеш.

Стефи се върна до леглото и седна там, откъдето Хамънд бе станал. Освен празната бутилка от минерална вода и една чаша, върху шкафчето имаше превръзки и опаковка болкоуспокояващи. Бяха с етикет на фармацевтична фирма. Името на лекаря не бе отбелязано.

Хамънд излезе от банята, докуцука до нея, избута я от леглото си и уви чаршафа около кръста си.

— Откога си толкова срамежлив? — попита тя.

— А ти откога си толкова любопитна?

— Не мислиш ли, че имам право да се интересувам? Хамънд, първото, което видях, когато влязох тук, бяха цяла торба кърпи, напоени с кръв. Може би ти се струва твърде сантиментално, но се запитах дали моят колега, да не кажа бивш любовник, към когото все още съм много привързана, не е станал жертва на психопат-убиец.

Той недоверчиво повдигна вежди.

— Кой убиец разчиства след себе си?

— Някои от тези типове държат на реда. Но явно не разбираш какво имам предвид.

— Напротив, Стефи. Проявила си загриженост. Ако ти беше пострадала, и аз бих реагирал по същия начин. Но както виждаш, все още дишам. Ранен съм и имам силни болки, но дишам. Ще се почувствам доста по-добре след един горещ душ и няколко чаши още по-горещо кафе.

— Това намек да си тръгна ли е?

— Правилно схващаш.

Тя погледна превръзката на дясната му ръка.

— Кой беше лекарят?

— Не го познаваш. Стар приятел от студентските години. Дължеше ми услуга.

— Как се казва?

— Какво значение има? Не го познаваш.

— Хм.

— Какво?

— Нищо.

— Питай.

— Защо не искаш да подадеш оплакване в полицията?

— Не си струва да вдигам шум. Негодникът не ми взе нищо.

— Но те е нападнал със смъртоносно оръжие.

С нескрито раздразнение той й заговори като на слабоумна:

— Няма да има полза. Не мога да го идентифицирам. Честна дума, дори не зная бял ли беше, чернокож или мексиканец, висок или нисък, слаб или дебел, с коса или плешив. Беше тъмно. Всичко стана за броени секунди и единственото, което успях да видя, беше как острието на ножа се приближава към мен. Само това ми направи впечатление, така че побързах да се разкарам оттам. Би било пълна загуба на време да се обаждам в полицията, защото щяха да съставят някакъв доклад и нищо повече. Имат по-важна работа, аз също. — Направи измъчена гримаса и отпусна дясната си ръка върху лявата. — А сега би ли излязла, за да взема душ и да се облека?

— Имаш ли нужда от помощ?

— Благодаря, но ще се справя сам.

— Защо не вземеш един ден отпуск? Мога да дойда отново по обяд, да ти приготвя нещо за ядене и да ти кажа какво сме научили от онзи приятел.

Хамънд отвори чекмеджето с тениските си. Често му се бе подигравала заради колекцията от износени фланелки, които често обличаше у дома. Взе най-горната. „Навярно е любимата му“, помисли си Стефи, защото той я приближи към лицето си и вдиша дълбоко.

— Какъв приятел?

— Не съм ли ти казала! — Плесна се по челото. — Когато те видях в това състояние, забравих за какво съм дошла. Докато отивах на работа, Смайлоу позвъни по клетъчния ми телефон. Има един чешит в градския затвор.

Стефи не можа да си обясни какво го кара толкова дълго да съзерцава тениската си. Хамънд отбеляза разсеяно:

— В градския затвор е пълно с чешити.

— Но само един от тях твърди, че е брат на Алекс Лад.

Хамънд внезапно се обърна. Лицето му още повече пребледня. Тя предположи, че е от остра болка. Беше се завъртял толкова бързо, че бе ударил лакътя на ранената си ръка в ръба на отвореното чекмедже. Протегна лявата и се подпря с нея.

— Мисля, че е лудост да ходиш в кантората днес, Хамънд. Погледни се. Едва се държиш на краката си и си блед като платно. Ръката ти…

— Забрави за проклетата ми ръка!

— Престани да крещиш.

— А ти престани да се правиш на майка.

— Ранен си.

— Добре съм. Какво казва онзи тип?

— Казва се Боби Търнбул. Не, не беше така. Нещо подобно.

— За какво е в затвора?

— Смайлоу не успя да ми каже, защото побързах да затворя и да дойда тук.

— Какво е…

— Хамънд, честна дума! Нямам представа. Всичко, което знам, е, че онзи Тримбъл… това беше името. Боби Тримбъл. Арестували са го снощи и се е обадил на Алекс Лад по мобифона си. Не била у дома. Един от полицаите слушал внимателно и когато чул, че се опитва да се свърже с нея, си спомнил, че е свързана с убийството на Петиджон. Веднага се обадил на Смайлоу.

Хамънд прибра тениската обратно в чекмеджето и шумно го затвори.

— Размислих. Не бързай да тръгваш. Ще ми бъде трудно да шофирам с една ръка, затова ще дойда с теб в твоята кола. Почакай ме пет минути.

Докато се приготвяше, Стефи слезе по стълбите и позвъни на Смайлоу, за да го предупреди, че ще закъснее.

— Нападнат?

— Така казва.

След кратка пауза Смайлоу попита:

— Не ти ли се струва съмнително?

— Не особено. Само… — Тя замислено прикова поглед във вратата на тоалетната, затисната с голямата торба, пълна с окървавени кърпи. — Не е в стила на нашия борец за справедливост да си трае, след като е бил нападнат с автоматичен нож. Опитва се да ме убеди, че раните не са сериозни, но изглежда така, сякаш се е борил с гризли.

— Може би просто се срамува, че е бил толкова непредпазлив.

— Може би. Както и да е, идваме след петнадесетина минути.

Не му каза за неправдоподобното обяснение на Хамънд защо не е отишъл в болницата. Историята за „стария приятел от студентските години“ очевидно бе измислена. Хамънд никак не умееше да лъже. Би трябвало да взема уроци от Алекс Лад. Явно се възхищаваше на дарбата на тази жена да…

В съзнанието на Стефи се прокрадна една мисъл.

Остана загледана в пространството и постепенно бе завладяна от невъобразими хрумвания, които се надпреварваха със скоростта на светлината. Да се опита да ги удържи бе все едно да гони комети.

Хамънд, залитайки, слезе по стълбите.

Тръгна след него към входната врата, но едва след като грабна една от напоените с кръв кърпи и я пъхна в чантата си.

 

 

Боби Тримбъл бе изплашен до смърт. Но за нищо на света не би показал страха си. Проклети ченгета!

Бе изпаднал в това положение заради някаква старомодна и дебела учителка, стара мома. Не можеше да се примири, че нещастница като нея му бе причинила това. Толкова лесно бе успял да я съблазни. Едва не задряма от отегчение, докато разговаряше с нея.

Кой би предположил, че такова невзрачно създание ще се окаже фатална жена в буквалния смисъл?

Миналата вечер му бе провървяло с богата вдовица от Денвър, която имаше обеци и пръстени с огромни диаманти. Щяха да му осигурят охолен живот за доста дълго време. Веднага бе доловил у нея слабост към циничния хумор и жажда за приключения и бе преценил коя е най-подходящата тактика. Тъкмо бе плъзнал ръка под полата й и бе започнал да й описва колко е възбуден, без да пести анатомични подробности, когато двама полицаи го сграбчиха за ръцете и го повлякоха навън.

Пред входа на нощния клуб го принудиха да опре ръце в покрива на полицейската кола, претърсиха го, сложиха ми белезници като на обикновен престъпник и му прочетоха правата. С крайчеца на окото си забеляза смешната учителка от Индиана, която стоеше наблизо и държеше в ръка чифт лачени обувки.

— Проклета кучка — промърмори той сега и в същия миг вратата се отвори.

— Какво има, Боби? Казахте ли нещо?

Лицето на човека, който влезе, му бе смътно познато, но Боби не можа да си спомни къде го е виждал. Не бе висок, но създаваше впечатление за внушителен ръст, докато крачеше из стаята. Беше облечен с костюм от три части, който Боби веднага прецени като качествена стока. Явно използваше и скъп одеколон.

Подаде ръка на служебния защитник, който се бе представил с името „Хайнц, като марката кетчуп“ и имаше вид на неудачник. Засега единственият му съвет към Боби бе да държи езика си зад зъбите, докато не разберат какво точно става. Бе седнал на ръба на ниската маса и учтиво прикриваше прозевките си с ръка. Но когато влезе мъжът с елегантния костюм, адвокатът внезапно изправи гръб я втренчи поглед в него.

Той седна отсреща и се представи като детектив Рори Смайлоу. Усмивката му никак не хареса на Боби. Детективът каза:

— Дошъл съм, за да направя живота ви доста по-лесен, Боби.

Обещанието също не го зарадва.

— Наистина ли? Щом е така, чуйте моята версия на историята. Онази кучка лъже.

— Не сте я изнасилили?

Боби прие спокойно изражение, но изпъкналите жиля на врата му издадоха, че е напрегнат.

— Дали съм я изнасилил?

— Мистър Смайлоу, клиентът ми и аз останахме с впечатлението, че сте обвинен в кражба. В оплакването си мис Роджърс не споменава за изнасилване — нервно изтъкна Хайнц.

— В момента разговаря с жена полицай — обясни Смайлоу. — Била е твърде смутена, за да обсъжда подробностите с мъжете, които ви арестуваха.

— Ако твърди, че е изнасилена, необходимо е отново да се консултирам с клиента си.

Боби, който се бе опомнил от шока, презрително погледна адвоката.

— Няма за какво да се консултираме. Не съм я изнасилил. Всичко стана по взаимно съгласие.

Смайлоу отвори една папка и погледна писмените показания.

— Запознали сте се в нощен клуб. Според мис Роджърс съзнателно сте я напили.

— Поръчахме по няколко питиета. Да, беше замаяна. Но не съм я принуждавал да пие алкохол.

— Придружили сте я до хотела и сте преспали с нея. — Погледна го право в лицето. — Вярно ли е?

Боби не устоя на предизвикателството, което се четеше в очите на детектива.

— Да, вярно е. И през всяка минута й беше приятно.

Хайнц смутено се покашля.

— Мистър Тримбъл, съветвам ви да не казвате нищо повече. Всяка ваша дума може да бъде използвана срещу вас. Не забравяйте това.

— Нима мислите, че ще позволя някаква уличница да ме обвинява в изнасилване, без да се защитя?

— Именно затова ще има процес.

— Процесът да върви по дяволите! И вие също! — Боби отново се обърна към Смайлоу: — Онази зъбата повлекана лъже.

— Не правихте ли секс с нея, докато беше под въздействието на алкохола?

— Правих естествено. С насърчаване от нейна страна.

Смайлоу издаде въздишка на раздразнение и потърка вежди.

— Вярвам ви, мистър Тримбъл. Наистина. Но от правна гледна точка, сериозно сте загазили. Законите стават все по-строги. Всички правила са максимално ясни и точни. Поради нарастващото обществено негодувание срещу унизителното отношение към жертви на изнасилване прокурорите и съдиите са безмилостни. Не желаят върху тях да бъде стоварена отговорността за пускането на един изнасилвач…

— Никога не ми се е налагало да насилвам жена — извика Боби. — Тъкмо обратното.

— Разбирам — спокойно отвърна Смайлоу. — Но ако мис Роджърс твърди, че поради голямото количество алкохол, което сте я принудили да погълне, не е била в състояние да се контролира, от техническа и правна гледна точка това е достатъчно основание за един добър областен прокурор да заведе дело за изнасилване.

Боби скръсти ръце, за да създаде впечатление за нехайство, докато всъщност почти бе обзет от паника. Когато бе осемнадесетгодишен, бяха го осъдили и изпратили в проклетия затвор. Никак не бе приятно. Беше се заклел никога вече да не попада там. Опасяваше се, че ако заговори, ще издаде страха си, затова не каза нищо.

Смайлоу продължи:

— Били сте под въздействието на наркотици, когато са ви арестували.

— Няколко цигари с марихуана. Не съм давал на онази… как й беше името?

Смайлоу го изгледа строго.

— Нима?

— Не бих хабил качествената стока за нея. Беше твърде лесна.

— Все пак положението ви е сериозно. На кого смятате, че ще повярват съдебните заседатели? На една скромна, миловидна дама като нея или на нахалник като вас?

Докато Боби се опитваше да измисли задоволителен отговор, вратата се отвори и влезе някаква жена. Беше дребничка, с късо подстригани тъмни коси и проницателни черни очи. Стройни крака. Малки стегнати гърди. Но безспорно бе истинска фурия.

Тя каза:

— Предполагам, че това животно не си е признало.

Смайлоу му я представи като Стефи Мъндел от Областната прокуратура. Хайнц изглеждаше неспокоен и често преглъщаше. Не бе добър знак, че адвокатът му трепери при вида на тази кучка и изглежда готов да се предаде.

Смайлоу й предложи стол, но тя предпочете да остане права.

— Няма да се бавя тук. Исках само да предупредя мистър Тримбъл, че делата за изнасилване са моята специалност и, че съм привърженик на идеята за кастрация още при първото подобно провинение. При това не по химически път. — Подпря се с длани на масата и носът й почти докосна неговия. — След всичко, което си причинил на Елън Роджърс, нямам търпение да видя топките ти под ножа.

— Не съм я изнасилил.

Искреното му изявление явно не впечатли мис Мъндел, която му се усмихна ехидно и каза:

— Ще се видим в съда, Боби.

Завъртя се на пети, излезе и тръшна вратата след себе си. Смайлоу потъркваше брадичка и тъжно поклащаше глава:

— Съчувствам ти, Боби. Боя се, че ако делото бъде възложено на Стефи Мъндел, ще си изпатиш.

— Може би мистър Тримбъл ще предпочете да се признае за виновен, за да получи по-малка присъда.

Боби гневно изгледа Хайнц, който предпазливо бе изрекъл предложението си.

— Кой те пита? Няма да се призная за виновен в нищо, разбра ли?

— Но кражбата…

— Господа — прекъсна ги Смайлоу, — току-що ми хрумна, че щом мис Мъндел ще се заеме със случая, можем да намерим разрешение на проблема.

С престорено спокойствие Боби попита:

— Какво сте намислили?

— Тя ще води делото срещу убиеца на Петиджон.

„Туш!“

Изведнъж си спомни къде е виждал лицето на Смайлоу преди. В телевизионния репортаж вечерта след убийството на Петиджон. Той беше детективът от отдел „Убийства“, който бе поел разследването. Боби се облегна на стола си и направи опит да скрие, че нервите му са обтегнати до крайност.

— Петиджон е убит?

Смайлоу дълго задържа смразяващия си поглед върху лицето му. След това въздъхна и затвори папката.

— Мислех, че можем взаимно да си помогнем, Боби. Но ако ще се правиш на идиот, не ми остава друг избор, освен да те предам в ръцете на мис Мъндел.

Краката на стола му изскърцаха по пода, когато стана и без да каже нито дума повече, излезе и затвори вратата.

Боби погледна „Хайнц, като марката кетчуп“ и сви рамене:

— Какво толкова сторих?

— Опита се да заблудиш Рори Смайлоу. Лоша идея.