Сандра Браун
Алибито (34)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Дейви лениво вдигна телефона.

— Дейви, знаеш кой се обажда. Това не бе въпрос.

Поради липса на по-интересно занимание се бе изтегнала на дивана в спалнята си, пиеше водка с лед и гледаше черно-бял филм с Джоан Крауфорд по канала за филмова класика. Тревогата в гласа, който чу, я накара рязко да се изправи и за миг й се зави свят. Намали звука на телевизора.

— Какво…

— Не казвай нищо. Може ли да се срещнем?

Тя погледна часовника на старинната масичка до дивана.

— Сега ли?

В годините на бурната й младост едно телефонно обаждане късно вечерта би събудило жаждата й за приключения. С радост се измъкваше от къщи, за да се позабавлява с някое момче или група приятелки, да направят забранена нощна екскурзия или да поплуват, да пият бира или да пушат марихуана. Тези бягства винаги хвърляха родителите й в паника. Част от забавлението бе да наруши наказанието, което получаваше, когато я хванеха.

Дори след женитбата си с Лут често имаше късни телефонни разговори, след които заминаваше на среднощни пътешествия. Но това никога не бе причинявало скандал в дома й. На Лут или му бе все едно къде ходи, или мислеше за своите приключения. Те едва ли можеха да се сравнят с нейните.

Въпреки че това обаждане не предвещаваше нищо забавно, събуди любопитството й.

— Какво има?

— Не мога да говоря по телефона, но е важно. Знаеш ли къде се намира „Макдоналдс“ на Ривърс Авеню?

— Ще го намеря.

— До кръстовището на Дорчестър. Ела възможно най-бързо.

— Но…

Дейви се загледа в слушалката в ръката си. След малко я остави на дивана и стана. Леко залитна и се подпря на масичката, за да запази равновесие. Постепенно съзнанието й се избистри.

Това бе лудост. Беше пила. Не биваше да шофира. Всъщност за кого се мислеше той, та бе дръзнал да я безпокои посред нощ? Никакво обяснение. Нито пък „моля“ или „благодаря“. Явно не го интересуваше дали е в състояние да възприеме думите му. Щом бе толкова важно, защо не бе дошъл при нея? За каквото и да ставаше дума, сигурно бе свързано с убийството на Лут. Нима не бе заявила достатъчно ясно, че не желае да се замесва в разследването повече, отколкото е необходимо?

Все пак влезе в банята, наплиска лицето си със студена вода и изплакна уста. След това свали нощницата и без да губи време да търси бельо, облече чифт бели панталони и прозрачна тениска от изкуствена материя — така му се падаше. Тръгна боса и е разрошени къдрици. Ако някой ги видеше заедно, само неугледният й вид би го накарал да повдигне вежди. Естествено на нея й бе все едно, но подобно безразсъдство съвсем не бе в неговия стил.

Сара Бърч гледаше телевизия в своята стая до кухнята.

— Излизам — осведоми я Дейви.

— По това време?

— Отивам да хапна сладолед.

— Във фризера има предостатъчно.

— Но не и от любимия ми.

Вярната прислужница винаги усещаше, когато я лъже, но не й противоречеше. Това бе една от причините Дейви толкова да държи на нея.

— Ще внимавам. Връщам се след малко.

— Ако някой ме попита…

— Легнала съм си още в девет.

Убедена, че може да има доверие на Сара, тя влезе в гаража и се качи в своето БМВ. Улиците на жилищния квартал бяха тъмни и пусти. Дори по търговските булеварди почти нямаше движение. Въпреки че не подхождаше на характера й, както и на марката на автомобила, не превиши ограничението на скоростта. Два пъти се бе отървавала безнаказано след пътни нарушения благодарение на един съдия, който дължеше услуга на Лут. Ако си позволеше нова волност, едва ли щеше да има такъв късмет.

Закусвалнята „Макдоналдс“ бе осветена като казино в Лас Вегас. Дори в този късен час на паркинга имаше десетина коли — явно на тийнейджърите, насядали по масите вътре.

Дейви спря в отдалечения край, отвори прозореца и угаси двигателя. Пред нея имаше няколко неподрязани храста, които отделяха паркинга на „Макдоналдс“ от този на друго заведение за бързо хранене, което бе фалирало. Сградата бе запечатана. Алеята зад колата й бе пуста. От двете й страни нямаше нищо освен пълен мрак.

Той все още не бе пристигнал и това я озадачи. Беше й се сторил толкова разтревожен и настойчив, че бе излетяла от къщи, забравяйки за всичко, дори за чашата с чудесно питие. Погледна отражението си в огледалото.

Най-сетне той отвори вратата и седна до нея.

— Добре изглеждаш, Дейви. Както винаги.

Рори Смайлоу побърза да затвори и светлината угасна. Спусна сенника пред себе си и ги обгърна пълен мрак.

Комплиментът му стопли Дейви като глътка скъп ликьор, въпреки че се опита да прикрие опияняващото му въздействие и попита ядно:

— Как върви детективската работа, Рори? Да не би да си останал без доказателства?

— Напротив. Разполагам с твърде много, но никак не се връзват.

Репликата й бе шеговита, но както обикновено, той я взе на сериозно. За нейно разочарование, явно имаше намерение направо да говори по същество, както вечерта, когато бе дошъл да й съобщи, че съпругът й е мъртъв. Тогава се бе държал точно както изисква етикетът. Професионално. Учтиво. Сдържано.

 

 

Стефи Мъндел дори не би предположила, че са били любовници, които бяха счупили стъклото на душ-кабината му, докато се любеха. Че веднъж го бяха направили в парка посред бял ден. Че бяха прекарали цял уикенд на фъстъчено масло и секс — от петък следобед след лекции до понеделник сутринта.

Държането му по време на погребението не бе издало и частица от романтичната лудост, която ги бе завладяла тогава. Способността му да запазва такова хладнокръвие, докато тя го изпиваше с поглед, изпълваше Дейви с болка. Самообладанието му бе възхитително. Или достойно за съжаление. Може би бе доволен от скучния си самотен живот.

Опитвайки се да потисне чувствата си, тя каза:

— Сигурно ще откриеш някаква връзка. Но ето ме. Какво искаш от мен?

— Да ти задам няколко въпроса за убийството на Лут.

— Мислех, че разследването е приключило. Гледах новините…

— Така е. Във вторник Хамънд ще изложи случая пред съдебните заседатели.

— Тогава какъв е проблемът?

— Преди да видиш репортажа днес, беше ли чувала за доктор Алекс Лад?

— Не, но Лут имаше много любовници. Познавах повечето от тях, но не всички, сигурна съм.

— Не мисля, че е била поредната му любовница.

— Наистина ли?

Дейви се обърна към него, сви крак и опря брадичка на коляното си. Позата бе съблазнителна и неприлична и би накара да сведе поглед за няколко мига, след което отново вдигна очи към лицето й.

— Щом се обръщаш към мен, Рори, значи наистина си отчаян.

— Ти си последната ми надежда.

— Жалко, защото вече ти казах всичко, което зная.

— Искрено се съмнявам, Дейви.

— Не те излъгах за онази жена — Лад. Никога…

— Не е това — каза той и нетърпеливо поклати глава. — Има нещо… нещо друго.

— Да не би да мислиш, че си сгрешил?

Той не отговори, но изражението му стана напрегнато.

— А, така значи? А за теб тази несигурност е по-лоша съдба и от смъртта, нали? Непоколебимият хладнокръвен полицай. — Дейви се усмихна. — Е, съжалявам, че ще те разочаровам, скъпи, но тази среща на четири очи е загуба на време и за двама ни. Не знам кой е убил Лут. Кълна се!

— Разговаря ли с него в онзи ден?

— Сутринта, когато излезе, ми каза, че ще играе голф. Дори не се сетих за него, докато ти и онази кучка Мъндел дойдохте да ме осведомите, че е мъртъв. Очевидно последните думи, които ми каза, са били лъжа. Това донякъде дава представа за нашия брак. Лут бе ужасен съпруг, горе-долу ставаше за любовник, а като човек беше пълно нищожество. Честна дума, все едно ми е кой го е извършил.

— Разбрахме, че домашната ти помощница е излъгала.

— За да ме защити.

— Ако си невинна, защо имаш нужда от защита?

— Прав си. Но дори ако бях казала, че съм яздила гола по Броуд Стрийт, Сара би го потвърдила. Знаеш това.

— Не си прекарала затворена в стаята си целия ден с главоболие, нали?

Тя се засмя и прокара пръсти през заплетените си къдрици.

— Напротив. Бях в леглото с масажиста си, който не само ми причини главоболие, а и ме отегчи до смърт. Сара не искаше да навреди на репутацията ми, като каже истината.

Саркастичната нотка в гласа й не му убягна.. Извърна глава и се загледа през стъклото в храсталака срещу тях. Чертите му се изостриха от напрежение. Дейви не знаеше дали това е добър или лош знак.

— Отново ли съм заподозряна, Рори?

— Не. Ти не би убила Лут.

— Защо мислиш така?

Очите му отново срещнаха нейните.

— Защото знаеш колко ме нарани, когато се омъжи за него, и ти доставяше удоволствие да ме измъчваш.

Значи знаеше защо се е омъжила за Лут. Бе забелязал и дори бе изпитал болка. Въпреки привидното си равнодушие към всичко, Рори не беше безчувствен. У него се бе прокраднала дори ревност.

Сърцето й се разтуптя от вълнение, но се постара да не го издаде.

— И?

— И не би го крила. Знаеш, че би се отървала безнаказано, тогава защо да си правиш труда да се прикриваш?

— С други думи — каза тя, — твърде богата съм, за да бъда осъдена.

— Именно.

— А и едно бракоразводно дело би донесло по-малко неприятности от съдебен процес за убийство.

— В твоя случай може би е тъкмо обратното.

Развеселена, Дейви каза:

— Освен това, както споделих и с Хамънд, затворническата униформа…

— Кога си разговаряла с Хамънд? — прекъсна я той.

— Често се виждаме. С него сме стари приятели.

— Отлично знам това. Имаше ли представа, че се е срещнал с Лут в деня на убийството? Малко преди приблизителния час на смъртта му?

Дейви внезапно настръхна и се запита колко сурово ще бъде отмъщението на Рори за страданието, което му бе причинила. Дали щеше да я обвини във възпрепятстване на правосъдието чрез укриване на доказателства? Бе дала на Хамънд ръкописната бележка на Лут за уговорката, която бяха имали. Може би тази информация бе незначителна. А може би бе ключът към разбулването на мистерията.

Както и да е, бе работа на детектива, а не на вдовицата да открие какво значение има това за случая. Дори ако срещата на Хамънд с Лут нямаше връзка със самото убийство, можеше да повлияе на действията му като прокурор. Втората среща не се бе осъществила, ако наистина другият белязан час бе за друга уговорка. До него не бе написа име, а и смъртта на Лут бе настъпила по-рано.

Дейви бе раздвоена между страха си да не бъде уличен в нарушение на закона и предаността към своя стар приятел.

— Хамънд ли ти го каза?

— Видели са го в хотела.

Тя се засмя, но не особено убедително.

— Това ли било? Значи предполагаш, че е бил при Лу само защото са го забелязали в същата сграда? Може би имаш нужда от почивка, Рори. Загубил си реален усет.

— Обиждаш ли ме, Дейви?

— Изводът, до който си стигнал, е глупав и ти го знаеш. Двама мъже са били в една и съща обществена сграда, приблизително по едно и също време. Какво те кара да смяташ, че има връзка?

— Толкова пъти обсъждахме какво се е случило в хотел онзи следобед, а Хамънд нито веднъж не спомена, че е там.

— Защо да споменава? Излишно е да вдига шум заради някакво си съвпадение.

— Ако наистина беше съвпадение, нищо не би му коствало да каже.

— Може би е имал тайна интимна среща в хотела. Или обича пастет от омари, който се приготвя там. Възможно е да е минал през фоайето само за да се разхлади. Може би има стотици причини да се отбие.

Рори се наведе към нея така, както не се бе приближавал от години.

— Ако Хамънд се е срещнал с Лут, трябва да знам.

— Нямам представа — троснато отвърна Дейви. Това бе истина. Бе дала на Хамънд бележката, без да задава въпроси, и той не й бе казал дали е спазил уговорката или не.

— Какво би представлявала подобна среща?

— Откъде да знам?

— Лут заварвал ли ви е заедно с Хамънд?

— Какво? — извика тя и се засмя. — За бога, Рори, тази вечер наистина проявяваш развинтено въображение! Как ти хрумна?

Прониза я с поглед и искрицата радост, която се бе пробудила у нея, изчезна.

— О! — възкликна тя и лицето й помръкна. — Прав си естествено. Вярно е, че прелюбодеянието не ми е чуждо. Но нима наистина мислиш, че Хамънд Крос би спал с омъжена жена?

След няколко секунди напрегнато мълчание той попита:

— Каква друга причина може да има да се срещнат?

— Не знаем дали са се срещнали.

— Хамънд спомена ли ти да се е видял с някого в хотела?

— Ако е бил там, сигурно е попаднал сред стотиците потни туристи, които непрекъснато влизат и излизат всеки ден.

— Имал ли е уговорка?

— Стига, Рори! — гневно извика тя. — Вече ти казах, не е споменавал.

— Нещо става с него.

— С Хамънд ли? Какво?

— Не знам, но ме безпокои. Напоследък сякаш ентусиазмът му се е изпарил.

— Влюбен е.

Рори внезапно повдигна брадичка.

— Влюбен? В Стефи?

— Пази боже! — отвърна тя и леко потръпна. — Боях се да попитам доколко са сериозни отношенията им, но когато го сторих, той каза, че всичко е приключило, и вярвам, че е така. Неговата възлюбена не е лишената от чар мис Мъндел.

— Тогава коя?

— Не пожела да ми каже. Но не изглеждаше особено щастлив. Сподели, че положението било не просто сложно, а невъзможно. Въпреки че дамата не е омъжена. И за това го попитах.

Рори леко сведе глава. Сякаш бе приковал поглед в пръстите на босите й крака, докато размишляваше върху последните й думи. Успя да го погледа няколко мига — гладкото му чело, строгите черти и хладнокръвно стиснатите устни, чиято нежност някога бе познала. Спомняше си допира им до своите, до кожата си, жадните им ласки.

— Тя ни кара да вършим толкова неща — тихо каза Дейви.

Той вдигна глава.

— Какво?

— Любовта. — Погледите им се срещнаха за няколко сякаш безкрайни мига. — Подтиква човек към постъпки, на които дори не би му хрумнало, че е способен. Например да се омъжи за някого, когото ненавижда.

— Или да го убие.

Блузата затрептя на гърдите й от учестеното й диша

— Иска ми се ти да ме обичаше достатъчно, за да го убиеш. — Сложи длани на лицето му и плъзна пръсти по устните. — Кажи ми, Рори — настойчиво прошепна Дейви. — Обичаш ли ме толкова силно? Моля те, кажи „да“!

Сякаш протягайки се над бездната на годините, прекарани в болка и копнеж, тя се наведе към него и го целуна. Щом докосна устните му, помежду им пламна огън. Реакцията му бе мигновена. Устните му се впиха в нейните с почти необуздана страст.

Но внезапно всичко свърши. Той енергично отмести ръцете й от лицето си и я отблъсна.

— Рори? — жално извика тя, когато отвори вратата на колата й.

— Довиждане, Дейви.

— Рори!

Но той се втурна между храстите и изчезна в мрака. „Макдоналдс“ вече бе затворен. Всички си бяха отишли. Светлините бяха угаснали. Беше тъмно и Дейви бе сама. Никой не чу горчивите й ридания.