Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Сряда

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

Прокурор Монро Мейсън покани Стефи Мъндел да седне.

— Разполагам само с минута. Какво те води при мен?

— Случаят „Петиджон“.

— Така и предполагах. По-точно?

Колебанието на Стефи бе планирано и отрепетирано. Преструвайки се на смутена, тя каза:

— Неприятно ми е да ви безпокоя за нещо, което би ви се сторило незначителен служебен въпрос.

— Свързан с Хамънд и детектив Смайлоу? Нима са започнали да се държат като побойници, вместо като професионалисти?

— Имаше няколко словесни престрелки. Чух обиди и от двете страни, но мога да се справя с това. Безпокои ме нещо друго.

Той погледна часовника на бюрото си.

— Трябва да ме извиниш, Стефи. След десет минути имам среща.

— Става дума за цялостното отношение на Хамънд — заяви тя.

Мейсън се намръщи.

— Отношението му? Към какво?

— Струва ми се… не зная… — Стефи си даде вид, че се опитва да намери точната дума, и накрая я изрече: — Безразличен.

Мейсън се облегна назад и я изгледа недоверчиво.

— Трудно ми е да повярвам. Това дело е като дар божи за него.

— Аз също мислех така! — възкликна тя. — Обикновено не проиграва шанса си. Предполагах, че ще следва Смайлоу по петите, за да се добере до всяко доказателство, което може да представи в съда. Очаквах веднага да започне да се подготвя за процеса. Подобни дела винаги са го амбицирали. Затова съм истински объркана — продължи тя. — Сякаш му е все едно дали мистерията ще бъде разгадана. Аз го държа в течение за всичко, което науча от Смайлоу. Осведомявам го, когато полицията попадне на гореща следа или стигне до задънена улица. Хамънд не проявява никакъв интерес.

Мейсън замислено се почеса по бузата.

— Какъв извод правиш от това?

— Не знам какво да мисля — каза Стефи с тон, който създаваше впечатление за гняв и озадаченост. — Затова дойдох при вас. За съвет. Аз съм само помощник в този случай, не искам да превишавам правата си. Моля ви, кажете ми как да постъпя.

Монро Мейсън наближаваше седемдесетте. Беше се уморил да бъде обществена фигура и през последните две години прехвърляше голяма част от отговорностите си на своите по-млади и енергични заместници. Когато бе необходимо, им даваше съвети, но през повечето време ги оставяше да разчитат на собствените си способности и да действат както намерят за добре. С нетърпение очакваше пенсионирането, за да прекара старините си в спокойствие и риболов, далеч дори от политическите аспекти на работата.

Но не случайно бе останал на поста областен прокурор цели двадесет и четири години. Бе избран благодарение на мъдро преценени ходове и не бе загубил някогашната си проницателност. Инстинктите му бяха все така остри. Усещаше, когато някой не е напълно искрен с него.

Стефи не бе подценила интуицията на своя началник.

— Сигурна ли си, че не знаеш какво го безпокои? — басово изръмжа той.

С престорено смущение тя прехапа долната си устна.

— Нямам избор, нали?

— Не искаш да говориш лошо за колега?

— Нещо такова.

— Разбирам защо се чувстваш неловко. Възхищавам се на лоялността ти към Хамънд. Но този случай е твърде важен, за да проявяваме сантименталност. Ако пренебрегва задълженията си…

— О, не исках да кажа това — побърза да го увери Стефа — Не би изпуснал топката, но мисля, че играе без хъс.

— Имаш ли представа защо?

— Всеки път, когато повдигна този въпрос, реагира, сякаш съм го настъпила по мазола. Много е чувствителен и избухлив. — Стефи замълча и се престори на дълбоко замислена. — Но ако искате да изкажа предположение какво го мъчи…

— Попитах те.

Тя си даде вид, че обмисля как да се изрази и най-сетне каза:

— На този етап единственият ни заподозрян е жена. Алекс Лад е интелигентна преуспяла дама, образована и възпитана, и някои я намират за привлекателна.

Мейсън се засмя гласно:

— Мислиш, че Хамънд е хлътнал по нея?

Стефи се присъедини към смеха му.

— Не, естествено.

— Но твърдиш, че полът й оказва влияние върху подхода му към делото.

— Изтъкнах го само като вероятност. Странно, но мисля, че предположението ми е основателно. Вие познавате Хамънд по-добре от мен. Израснал е пред очите ви.

— В семейство, което държи на традиционните ценности.

— В което ролите са ясно разграничени — добави тя. — Той е южняк до мозъка на костите си. Склонен е към сантименталност и рицарски жестове.

Мейсън се замисли върху последните й думи.

— Боиш се, че би проявил мекушавост, ако се стигне до настояване за смъртна присъда за жена като доктор Алекс Лад.

— Това е само предположение.

Тя сведе очи и си придаде по-спокоен вид, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар.

Скришом наблюдаваше как началникът й замислено потърква долната си устна. Изминаха няколко секунди. Нейната теория и изразът на неохота, с който я бе изложила, бяха съвършени. Пропусна да му съобщи, че предишната вечер Хамънд е бил на местопрестъплението. Мейсън можеше да го приеме за добър признак. Стефи не бе сигурна какво да мисли. Обикновено Хамънд не се бъркаше в работата на детективите, затова постъпката му й се струваше странна. Трябваше да потърси обяснение, но по-късно.

Точно сега нямаше търпение да чуе мнението на Мейсън за опасенията, които бе споделила. Ако добавеше още нещо, би решил, че прекалява, затова остана мълчалива и му даде достатъчно време да размисли.

— Не съм съгласен.

— Какво?

Стефи рязко вдигна глава. Беше напълно уверена, че успешно е изиграла ролята си и неговото възражение истински я изненада.

— Всичко, което каза за възпитанието на Хамънд, е вярно. Семейство Крос непрекъснато учеше това момче на добри маниери. Сигурен съм, че е получил и някой урок как да се държи с жените, да бъде кавалер. Но родителите му, особено Престън, му внушаваха, че трябва да има непоклатимо чувство за отговорност. Вярвам, че второто ще надделее.

— А как си обяснявате неговата незаинтересованост?

Мейсън сви рамене.

— Трябва да работи и върху други дела. Графикът му е претоварен. Може би има зъбобол. Или нещо в личния му живот не е наред. Съществуват безброй възможни причини за тази разсеяност. Но от убийството са изминали едва няколко дни. Разследването все още е в предварителен етап. Смайлоу признава, че не разполага с достатъчно доказателства, за да издаде заповед за арест. — Той се усмихна и отново заговори гръмогласно: — Убеден съм, че когато Смайлоу повдигне обвинение срещу доктор Лад или когото и да било за това престъпление, Хамънд ще се съсредоточи върху играта и ще я спечели.

Въпреки че бе готова да изскърца със зъби, Стефи издаде въздишка на облекчение.

— Радвам се, че приемате нещата така. Неприятно ми бе да ви ги съобщя.

— Затова съм все още тук.

След недвусмисления намек, че вече му е отнела достатъчно време, той свали сакото си от закачалката.

Стефи го последва до вратата на офиса му и продължи, опитвайки се да бъде убедителна:

— Боях се, че ще се разочаровате от Хамънд и ще поверите делото на някой друг. Тогава и аз вече нямаше да работя върху него, а страшно бих съжалявала, защото случаят е изключително интересен. Нямам търпение полицията официално да ни посочи заподозрян. Искам час по-скоро да започнем да се готвим за процеса.

Впечатлен от нейния ентусиазъм, Мейсън каза с насмешка:

— Тогава ще се зарадваш, когато чуеш какво е намислил Смайлоу тази сутрин.

 

 

— Времето ми почти изтича…

В препълнената аудитория, където Алекс изнасяше лекция пред студенти по медицина, прозвуча недоволно мърморене.

— Благодаря — каза тя с усмивка. — Оценявам вниманието ви. Преди да се разделим, искам да изтъкна колко важно е пациент, страдащ от пристъпи на паника, да не бъде обявяван за хипохондрик. За съжаление това се случва твърде често. Членовете на семейството, разбираемо защо, не проявяват толерантност към постоянните му оплаквания. Понякога симптомите са толкова странни, че им се струват нелепи и често ги приемат за измислица. Затова — дори когато на пациента е предписано лечение и е получил указания как да преодолява честите състояния на напрегнатост — близките му също трябва да бъдат посъветвани как да се отнасят към тези пристъпи. А сега наистина трябва да завършвам, защото иначе редовните ви преподаватели ще ме линчуват. Благодаря за вниманието.

Студентите бурно я аплодираха, преди да се отправят към изхода. Няколко останаха да поговорят с нея, да стиснат ръката й и да споделят колко интересна и полезна е била лекцията й. Един от тях дори й подаде копие от нейна статия и я помоли за автограф.

Домакинът й се приближи едва когато и последният студент си тръгна. Доктор Дъглас Ман бе преподавател в Медицинския университет на Южна Каролина. С Алекс се бяха запознали като студенти и оттогава бяха приятели. Беше висок, слаб и плешив, отличен играч на баскетбол и заклет ерген поради причини, които никога не бе споделял с Алекс.

— Може би трябва да основа твой фенклуб — отбеляза той, когато стигна до нея.

— Радвам се, че успях да задържа вниманието им.

— Шегуваш ли се? Те поглъщаха жадно всяка твоя дума. Сега няколко дни ще бъда център на вниманието — каза доктор Ман с широка усмивка. — Доволен съм, че имам известни приятели.

Тя се засмя на неуместния според нея комплимент.

— Приятна публика. И ние ли бяхме толкова будни на тяхната възраст?

— Кой знае? Бяхме дрогирани.

— Ти беше дрогиран.

— А, да. — Сви костеливите си рамене. — Права си. Ти никога не се забавляваше. Само работа и никакви развлечения.

— Извинете, доктор Лад?

Алекс се обърна и се озова лице в лице с Боби Тримбъл. Сърцето й се сви.

Боби хвана ръката й и енергично я разтърси.

— Доктор Робърт Тримбъл. Монтгомъри, Алабама. Дойдох в Чарлстън на почивка, но тази сутрин видях съобщение за лекцията ви и реших да се запозная с вас.

Дъг, който нямаше представа за неудобството й, се представи и стисна ръката на Боби.

— Колегите винаги са добре дошли на нашите лекции.

— Благодаря. — Боби отново се обърна към Алекс: — Проявявам особен интерес към изследванията ви върху паническите реакции. Любопитен съм да узная какво ви насочи именно към този синдром. Може би нещо от личния ви живот? — Той й намигна. — Страх от възмездие за минали грехове?

— Съжалявам, доктор Тримбъл — студено каза тя. — Имам пациенти.

— Извинете за безпокойството. Беше удоволствие да се запозная е вас.

Алекс рязко се обърна и тръгна към изхода. Дъг тихо се сбогува с Боби и се втурна да я настигне.

— Твърде настойчив почитател, а? Добре ли си?

— Разбира се — закачливо отвърна тя. Но всъщност съвсем не се чувстваше добре. С неочакваната си поява Боби целеше да й докаже, че може да се промъква в живота й по всяко време. Лесно. За него нямаше недостъпни места.

— Алекс? — Дъг я покани на късна закуска. — Нека вместо благодарност те почерпя порция скариди.

— Звучи примамливо, Дъг, но не мога да приема. — Не бе в състояние да преглътне и хапка, дори ако от това зависеше животът й. Бе потресена и разстроена след срещата си с Боби тук, където бе смятала, че може да бъде спокойна. Нямаше съмнение, че именно това е била целта му. — След петнадесет минути имам сеанс. Едва ще успея да стигна навреме.

— Веднага тръгваме.

Дъг бе настоял да я откара до медицинския център на университета и обратно, защото бе почти невъзможно да се намери свободно място на паркинга до забележителния комплекс. По пътя към центъра отново й благодари.

— Няма за какво. Беше ми приятно. — „Преди Боби да развали всичко“, помисли си тя.

— Ако имаш нужда от услуга, помни, че ти дължа една — сериозно каза той.

— Няма да забравя.

Опитвайки се да прикрие тревогата си, тя започна шеговит разговор. Споделиха няколко клюки за общи приятели и колеги. Попита го за статиите на тема СПИН, върху които работеше. Дъг се поинтересува дали в живота й има нещо ново и вълнуващо.

Ако му кажеше, не би й повярвал. „Или може би ще разбере“, каза си Алекс, когато завиха към нейната улица.

— Какво е това, по дяволите? — извика Дъг. — Сигурно са обрали къщата ти.

С чувство на непоносим ужас тя веднага се досети, че полицейската кола, паркирана пред дома й, не е пристигнала след получен сигнал за обир. Двама униформени полицаи стояха до входната й врата като стражи. Един цивилен надничаше през предните прозорци. Смайлоу разговаряше с пациентката й, която явно бе подранила.

Дъг паркира и понечи да слезе от колата, но Алекс го спря:

— Не се замесвай в това, Дъг.

— В кое? Какво става, за бога?

— Друг път ще ти обясня.

— Но…

— Моля те! Ще ти се обадя.

Стисна ръката му, слезе и бързо се изкачи по стълбите срещу портата. Докато вървеше, забеляза, че сцената, която се разиграваше пред входната врата на дома й, бе привлякла вниманието на няколко минувачи. Един турист снимаше къщата, която не представляваше нищо необичайно. Макар и с подобна архитектура, останалите сгради на улицата носеха поне по един отличителен белег с историческо значение. Тази сутрин нейната къща бе станала по-интересна от другите заради полицейската кола отпред.

— Доктор Лад! — Пациентката се втурна към нея. — Какво става? Дойдох точно когато пристигнаха тези полицаи.

Алекс гневно изгледа Смайлоу над рамото на разстроената жена.

— Ужасно съжалявам, Ивлин, но трябва да отложим сеанса ти.

Обгърна раменете на жената и я придружи до колата й. Бяха й нужни няколко минути, за да я увери, че всичко е наред и ще я приеме в най-скоро време.

— Добре ли си? — приятелски попита Алекс.

— А вие, доктор Лад?

— Всичко ще бъде наред, обещавам. Ще ти се обадя по-късно днес. Не се безпокой.

Едва когато тя потегли, Алекс се върна обратно. Този път, докато пристъпваше по пътеката, погледът й бе прикован в Смайлоу.

— Какво правите тук, по дяволите? Имах пациентка, а…

— А аз имам заповед за обиск.

Извади документа от вътрешния джоб на сакото си. Алекс погледна останалите трима полицаи, които крачеха по площадката пред входа, а след това отново Смайлоу.

— Последният ми сеанс за днес свършва в три следобед. Не можете ли да почакате дотогава?

— Боя се, че не.

— Ще се обадя на Франк Пъркинс.

— Както желаете. Но нямаме нужда от неговото разрешение, за да влезем. Всъщност не ни е нужно дори вашето.

Без да губи време, той даде знак на подчинените си да започнат.

Най-унизително за Алекс бе това, че всички сложиха латексови ръкавици, преди да влязат в дома й, сякаш тя и вещите й носеха зараза, от която трябваше да се предпазят.

 

 

Отначало заплака.

Когато се събуди и откри, че изживява най-ужасния кошмар за една самотна жена — или поне за неомъжена учителка от предградията на Индианаполис, — Елън Роджърс изправи гръб, притисна чаршафа към гърдите си и зарида.

Замаяна. Гола. Унизена. Изоставена.

Когато си спомни преживяванията си от изминалата нощ, стори й се, че се е впуснала в поредната си фантазия, в която един привлекателен непознат бе избрал именно нея, въпреки че в нощния клуб имаше безброй по-млади, по-красиви и по-слаби момичета. Той я бе заговорил. Беше я почерпил и танцувал с нея. Привличането бе внезапно и взаимно, както винаги си бе представяла, че ще бъде, когато „то“ най-сетне й се случи.

Освен това не бе повърхностен и вятърничав. Имаше минало. Беше й разказал една история за любов и загуба, която дълбоко я бе развълнувала. Обичал съпругата си до полуда. Когато се разболяла, изцяло се посветил на грижи за нея — до самия край. Въпреки трудностите в работата си, поел домакинските задължения. Сам се грижел за личните нужди на жена си, макар и понякога да било неприятно. Дори я гримирал в редките случаи, когато била достатъчно добре, за да я изведе навън.

Каква саможертва! Ето това бе истинската любов. Заслужаваше си да познава този мъж. Той заслужаваше цялата любов, която Елън бе таила в себе си с години и отчаяно копнееше да сподели.

Беше и фантастичен любовник.

Въпреки че опитът й в любовната игра се ограничаваше с една страстна целувка, която бе получила против волята си от по-голям братовчед, два непохватни опита за интимен акт в колата на съученик, който през цялото време й бе говорил за любов, а след това я бе изоставил, и вълнуващ флирт с женен колега, когото бяха преместили в друго училище, тя разбра, че Еди — така се казваше — е изключително умел в леглото. Бе сторил с нея неща, за които само бе чела в романите, събрани в кашони с етикети в мазето й. Беше я накарал да се почувства изтощена от страст.

Но сега розовият романтичен блясък постепенно отстъпваше на мрачните страхове, които обикновено обземаха една жена след мимолетно приключение с напълно непознат. Бременност. (Можеше да се случи и на четиридесетгодишна.) Венерическа болест. СПИН.

Всяко от тези последствия бе достатъчно, за да разсее мечтата й един ден да се омъжи. Надеждата й за брак ставаше все по-слаба с всяка изминала година, а безразсъдството от предишната нощ я бе направило още по-непостижима. Кой би я пожелал сега? Нито един почтен мъж. Защото вече бе жена с минало.

Положението й не можеше да стане по-тежко.

Но стана.

Освен всичко останало, тя бе ограбена.

Разбра го, когато най-сетне се измъкна от леглото и тръгна към банята, за да измие следите от греха. Тогава забеляза, че чантата й я няма на стола, върху който я бе оставила през нощта. Отлично си спомняше. Не би забравила, защото за първи път й се случваше някой мъж да се приближи зад нея и чувствено да потърка тялото си в гърба й. Беше плъзнал ръце под роклята, за да погали гърдите й. Краката й се бяха подкосили и бе изпуснала чантата на този стол. Бе сигурна.

Въпреки това, отчаяно претърси стаята и гневно се упрекна, че не се бе вслушала в съвета от телевизионните реклами никога да не напуска дома си без пътни чекове.

Измъчвана от угризения на съвестта и спомени за убедителните лъжи на Еди, Елън Роджърс изведнъж прекрати безсмисленото търсене на дамската чанта и застана неподвижно в средата на хотелската стая. Все още гола, сложи ръце на ханша си и изневерявайки на доброто възпитание, изруга като каруцар.

Вече не изпитваше самосъжаление, а гняв.