Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ПЪРВА ГЛАВА

Той я забеляза в мига, когато влезе в шатрата.

Открояваше се дори сред множеството други жени с оскъдно лятно облекло. За негова изненада, бе сама.

Щом спря, за да се ориентира в обстановката, погледът й обходи музикантите на подиума, а след това се плъзна към дансинга и струпаните около него маси и столове. Забеляза една свободна, приближи се до нея и седна.

Шатрата бе с диаметър около десет метра. Покривът представляваше конструкция с формата на конус, украсена с ярки празнични светлини. Шумът отекваше във високия таван и се получаваше непоносима какофония.

Групата не бе особено добра и компенсираше това със силата на звука, като явно се надяваше високите децибели да прикрият фалшивите или пропуснати ноти. Все пак музикантите свиреха с впечатляващ ентусиазъм и артистичност. Пианистът и китаристът сякаш изтръгваха тоновете от инструментите си. Сплетената на плитки брада на мъжа с хармониката подскачаше при всяко рязко движение на главата му. Докато плъзгаше лъка по струните, цигуларят енергично танцуваше жига и по този начин привличаше вниманието върху жълтеникавите си каубойски ботуши. Барабанистът като че ли владееше само една ритмична фигура, но я изпълняваше с удивителен замах.

Нестройното звучене, изглежда, не смущаваше посетителите. Всъщност дори и Хамънд Крос. Странно защо, панаирната глъчка му се струваше успокояваща. Звуците се запечатваха в съзнанието му: писъците, които долитаха от централната алея, закачливите подвиквания на момчетата от виенското колело, плачът на уморени деца, звънците, детските свирки и неизменният за един карнавал смях.

Днес съвсем не бе имал намерение да ходи на селски панаир. Въпреки че навярно местните вестници и телевизии бяха съобщили за събитието, той не бе обърнал внимание.

Беше попаднал на панаира случайно, половин час след като бе излязъл от Чарлстън. Не можеше да си обясни какво го бе накарало да спре. Не беше любител на карнавалите. Родителите му никога не го бяха водили на подобни места. Стараеха се да избягват масовите атракции. Те не бяха за хора от тяхната среда.

Обикновено Хамънд също ги избягваше. Не от снобизъм, а защото работеше дълги часове и свободното му време бе особено ценно, затова избираше как да го прекарва. Би предпочел игра на голф, няколко часа риболов, хубав филм или спокойна вечеря в уютен ресторант. Но селски панаир? Това определено не бе в списъка му на приятните занимания.

Все пак този следобед го бяха привлекли тълпата и радостната глъчка. Ако останеше сам, би потънал в размисли за своите грижи. Би изпаднал в отчаяние, а кой се нуждаеше от това в един от малкото почивни дни, които оставаха до края на лятото?

Затова когато стигна до множеството коли, които едва се придвижваха към временния паркинг — всъщност пасбище, превърнато в паркинг от някой предприемчив фермер, — и бе принуден да забави, просто се сля с потока от автомобили, каравани и фургони.

Плати два долара на дъвчещия тютюн младеж, който събираше таксата за паркиране, и за щастие успя да намери свободно място под едно кичесто дърво. Преди да слезе, свали сакото и вратовръзката и нави ръкавите на ризата си. Внимателно се провря между сергиите с лакомства. Съжаляваше, че не е с джинси и ботуши — вместо официалните панталони и обувки, но вече се чувстваше развеселен. Тук никой не го познаваше. Не бе длъжен да разговаря с никого, ако не желаеше. Не се налагаше да изпълнява досадни задължения, да участва в заседания, да отговаря на телефонни обаждания. Тук не бе професионалист или колега. Нито пък нечий син. Напрежението, гневът и тежестта на отговорностите започнаха да се стопяват. Чувството за свобода бе опияняващо.

Панаирният площад бе ограден с полиетиленови ленти, на които висяха безброй пъстри дрънкулки, които дори не трепваха в горещия следобед. Задушният въздух бе изпълнен с примамливи ухания на топли евтини сандвичи. Отдалеч музиката съвсем не звучеше така зле. Хамънд бе доволен, че се отби. Имаше нужда от подобно… усамотение.

Защото, въпреки че бе заобиколен от толкова хора, той наистина се чувстваше сам. Изведнъж реши, че е по-добре да се слее с шумната тълпа, отколкото да прекара една самотна вечер в малката си вила, каквото бе първоначалното му намерение, когато тръгна от Чарлстън.

Групата бе изсвирила две песни, откакто брюнетката бе седнала в другия край на шатрата. Хамънд не откъсваше поглед от нея и не преставаше да размишлява. Сигурно тя очакваше някого — може би съпруг и няколко хлапета. Изглеждаше доста по-млада от него, вероятно малко над тридесет години. Повечето жени на тази възраст се занимаваха главно с възпитанието на децата си. Подготвяха ги за скаутски лагери, участваха в начинанията на родителския съвет или просто си стояха у дома и следяха телевизионните реклами на пасти за зъби и перилни препарати. Бе получил представата си за този тип жени от телевизията и му се струваше, че тя се вмества в обобщения образ.

Все пак изглеждаше твърде… твърде… напрегната.

Не приличаше на грижовна майка, която се е усамотила за няколко минути, докато таткото е завел децата да се по-возят на въртележката. Не притежаваше хладнокръвната увереност на съпругите на неговите познати, които членуваха в „Джуниър Лийг“ или други клубове, организираха дневни събирания, тържества по случай рождените дни на децата си и приеми, на които канеха бизнеспартньорите на съпрузите си, един-два пъти седмично играеха голф или тенис, поддържаха форма с аеробика и посещаваха курсове по изучаване на Библията.

Тялото й не бе отпуснато и пълно като на жена, която е преживяла няколко раждания. Имаше елегантна, атлетична фигура. Краката й бяха стройни… всъщност прекрасни — силни, гладки и със загар. Късата пола и ниските сандали подчертаваха красотата им. Блузата без ръкави бе вързана на тила и гърба като горнище на бански. Бе свалила тънката жилетка в същия цвят, с която бе наметната. Отличаваше се е елегантното си облекло сред множеството местни жители с къси панталони и маратонки.

Дамската чанта, оставена на масата, би побрала ключодържател, няколко салфетки и може би червило, но съвсем не бе достатъчно голяма за млада майка, която би носила шишета с вода, носни кърпи, пакети „Снакс“ и достатъчно дрехи за почивка в планината, взети за всеки случай.

Хамънд имаше аналитичен ум. Логическите разсъждения бяха неговата стихия. Стигна до извода, че тази жена определено не е майка.

Но това не означаваше, че не е омъжена или сериозно обвързана, в очакване да узакони отношенията си с някого. Възможно бе да гради кариера. Умела и решителна бизнес-дама. Преуспяла търговка. Хитра предприемачка. Брокер. Или собственичка на агенция за заеми.

Докато отпиваше от бирата, която вече бе започнала да се затопля, Хамънд продължи любопитно да се взира в жената. В един миг осъзна, че тя също го наблюдава.

Когато срещна погледа й, сърцето му подскочи, може би защото бе смутен от това, че интересът му е забелязан. Но не извърна глава. Въпреки че между тях преминаваха танцьори, за няколко секунди двамата останаха загледани един в друг.

След това тя внезапно се обърна, сякаш също бе изпитала неудобство. Упреквайки се заради детинската си реакция на нещо толкова обикновено като размяната на погледи, Хамънд отстъпи място на две двойки, които се оглеждаха наоколо в очакване някоя от масите да се освободи. Промъкна се между хората, струпани пред импровизирания бар, за да утолят жаждата си.

Шатрата бе пренаселена. Имаше дори служещи от въоръжените сили, които — макар и в цивилно облекло — се познаваха по късо подстриганите коси. Пиеха, оглеждаха момичетата, преценявайки шансовете си, и се обзалагаха помежду си кой ще има най-голям късмет.

Барманите наливаха бира с максималната бързина, на която бяха способни, но все пак не успяваха да обслужат прииждащите клиенти. Хамънд няколко пъти се опита да привлече вниманието на един от тях, но накрая се отказа и реши да почака, докато опашката намалее, преди да поръча друго питие.

Сега се чувстваше малко по-уверен и се осмели отново да погледне към нея. Настроението му помръкна. На останалите столове около масата й бяха седнали трима мъже. Широките рамене на единия почти я скриваха от погледа му. Никой от тях не бе с униформа, но съдейки по прическите и самонадеяното им държане, той реши, че са от флота.

Всъщност не бе изненадан. Може би само малко разочарован.

Привлекателна жена като нея не можеше да остане сама в събота вечер. Навярно просто й бе доскучало, докато чакаше приятеля си.

Дори ако бе дошла сама на панаира, бързо щеше да си намери компания. Особено на толкова оживено място. Военнослужещите, пуснати в отпуск за уикенда, приличаха на стадо акули, надушили плячка. Единствената им цел бе да си осигурят партньорка за вечерта. Тази жена би привлякла вниманието им без никакво усилие.

Хамънд съвсем не бе имал намерение да я заговаря. Беше твърде възрастен за нещо подобно. Би било неразумно, освен това съвсем не му подхождаше да се държи така, въпреки че самият той нямаше сериозна връзка. Но не би могъл да каже и че не е обвързан.

Тя внезапно стана, взе жилетката си, преметна малката чанта през рамо и понечи да си тръгне. След миг и тримата мъже скочиха и препречиха пътя й. Единият, който изглеждаше най-набит, обгърна раменете й и доближи лицето си до нейното. Хамънд проследи движенията на устните му. Това, което й каза, накара приятелите му да избухнат в смях.

Тя явно не хареса шегата. Рязко извърна глава и изражението й наведе Хамънд на мисълта, че е изпаднала в неловко положение, от което се опитва да се измъкне, без да предизвика скандал. Жената отмести ръката на военнослужещия от раменете си, усмихна се насила и му каза нещо, преди да продължи към изхода.

Засегнатият мъж я последва, придружен от двамата си спътници. Когато отново сграбчи ръката й и я притегли към себе си, Хамънд не можа да остане безучастен.

По-късно дори не си спомняше как бе прекосил дансинга, въпреки че сигурно си бе проправил път с лакти между двойките, танцуващи блус, защото след броени секунди се озова между двамата мускулести войници, избута натрапника и каза:

— Извинявай, скъпа. Случайно срещнах Норм Бланчърд, а нали знаеш колко е словоохотлив този стар разбойник. За мой късмет, засвириха нашата песен.

Обгърна талията й и я поведе към дансинга.

 

 

— Запомнихте ли инструкциите ми?

— Да, сър. Никой да не влиза или излиза. Запечатали сме входовете.

— Това се отнася за всички. Без изключение.

— Разбрано, сър.

След като повтори указанията си, детектив Рори Смайлоу кимна на униформения служител и влезе в „Чарлз Таун Плаца“ през главния вход на хотела. Много списания бяха писали, че стълбището представлява истински архитектурен шедьовър. Вече се бе превърнало в запазена марка на новия комплекс. Двете дъги от извити стъпала, които се издигаха срещу входа, символизираха южняшкото гостоприемство. Сякаш обгръщаха изящния кристален полилей, преди да се слеят десетина метра над фоайето, където образуваха широк балкон.

И на двете нива полицаите се разминаваха с персонала и гостите на хотела, които вече бяха научили за предполагаемото убийство на петия етаж.

„Нищо не би могло да предизвика такова оживление, както насилствената смърт“, помисли си Смайлоу, докато преценяваше обстановката.

Потни туристи със слънчев загар щракаха с фотоапарати, разпитваха служителите и споделяха слухове за самоличността на жертвата и мотива за престъплението.

Елегантният костюм на Смайлоу и ризата с френски маншети изглеждаха необичайно облекло за толкова горещ ден. Въпреки непоносимата жега, дрехите му бяха съвсем сухи. Веднъж един от неговите подчинени тихо бе попитал дали Смайлоу някога се поти.

— Не, за бога! — бе отвърнал колегата му. — Всички знаят, че извънземните нямат потни жлези.

Смайлоу решително се отправи към редицата асансьори. Явно мъжът, с когото бе разговарял на входа, бе съобщил за пристигането му, защото друг служител държеше вратата на единия асансьор отворена и го чакаше. Смайлоу влезе, без да даде знак, че оценява тази проява на учтивост.

— Доволен ли сте от услугата, мистър Смайлоу?

Детективът се обърна.

— О, да, Смити. Благодаря.

Човекът, когото всички познаваха само по първото му име, лъскаше обувки в една ниша във фоайето на хотела. Десетилетия наред бе работил в друг централен хотел. Наскоро се бе преместил в „Чарлз Таун Плаца“, но бе запазил клиентелата си. Дори гостите от други градове даваха на Смити щедър бакшиш, защото можеше да ги упъти по-добре от портиера къде да отидат, как да прекарат времето си и къде могат да открият това, което търсят в Чарлстън.

Рори Смайлоу бе един от редовните му клиенти. Обикновено спираше, за да побъбри с него, но сега бързаше и не желаеше да отвличат вниманието му. Троснато добави:

— До скоро, Смити.

Вратите на асансьора се затвориха. С униформения полицай не размениха и дума, докато стигнат до горния етаж. Смайлоу не поддържаше приятелски отношения с колегите си — дори с онези, които имаха същия ранг — и избягваше да общува с подчинените си. Никога не започваше разговор за нещо, което нямаше връзка с разследвания случай. Служителите от отдела, които се осмеляваха да го заговорят, скоро разбираха, че опитите им са напразни. Студеното му държане обезсърчаваше всички. Дори елегантният му външен вид внушаваше страхопочитание и караше околните да странят от него.

Щом вратите на асансьора се отвориха на петия етаж, Смайлоу почувства позната тръпка. Бе посещавал много места на убийства. В някои от тях нямаше нищо впечатляващо, но имаше и такива, които представляваха смразяваща гледка. Едни бяха типични и еднообразни, а други щеше да запомни завинаги заради удивителната изобретателност на убиеца, странната обстановка, в която бе открито тялото, необичайните средства за изтезание, уникалното оръжие на престъплението или възрастта и състоянието на жертвата.

Винаги усещаше прилив на адреналин при спомена за първото местопрестъпление, на което се бе озовал, но потискаше срама си от това. Бе роден за полицай. Обожаваше работата си.

Когато слезе от асансьора, цивилните в коридора изведнъж замълчаха. В израз на уважение или от страх, те се отдръпнаха, за да му сторят път към вратата на апартамента, в който днес бе отнет човешки живот.

Запомни номера на стаята, след това надникна вътре. Изпита облекчение, когато видя, че седмината полицаи от екипа вече са пристигнали и изпълняват задълженията си.

Доволен от старателната им работа, той отново се обърна към тримата детективи, изпратени от Отдела за криминални разследвания. Единият от тях припряно угаси цигарата си в пепелника. Смайлоу го изгледа сурово.

— Дано в този пепелник да не е имало някое важно доказателство, Колинс.

Детективът нервно пъхна ръце в джобовете си като малчуган, когото са смъмрили, защото е забравил да пусне водата в тоалетната.

— Слушайте — каза Смайлоу на цялата група. Никога не повишаваше тон. Не бе необходимо. — Няма да простя нито една грешка. Ако докоснете нещо тук, при най-малкото нарушение на процедурата или потулване на най-незначителното доказателство поради нечия небрежност, виновният ще бъде жестоко наказан. Лично от мен. — Погледна всеки от тях право в очите. След това добави: — Добре, да вървим.

Докато влизаха в стаята, сложиха латексови ръкавици. Всеки полицай имаше специална задача и внимателно се зае с изпълнението й, без да докосва нищо, което не трябваше да бъде пипано.

Смайлоу се приближи към двамата, които бяха пристигнали първи. Без предисловия попита:

— Докосвали ли сте го?

— Не, сър.

— А нещо друго тук?

— Не, сър.

— И дръжката на вратата ли?

— Беше отворена, когато пристигнахме. Камериерката, която е открила тялото, не беше я затворила. Може би служителят от охраната я е докоснал. Когато го попитахме, отрече, но…

Полицаят сви рамене.

— А телефонът? — попита Смайлоу.

— Не, сър, използвах радиостанцията си. Но е възможно охранителят да се е обадил по него, преди да пристигнем.

— С кого разговаряхте досега?

— Само с него. Той ни повика.

— И какво каза?

— Че камериерката е открила трупа. — Посочи мъртвеца. — Така, както е сега. По очи, с две рани от куршуми на гърба под лявата плешка.

— Разпитахте ли камериерката?

— Опитахме, но е толкова разстроена, че не успя да ни каже почти нищо. Освен това тя е чужденка. Не знаем откъде точно — добави полицаят, когато срещна въпросителния поглед на Смайлоу. — Не можахме да познаем по акцента. Само повтаря: „Мъртвец“ — и хленчи. Обезумяла е от ужас.

— Проверихте ли за пулс?

Двамата партньори се спогледаха и другият най-сетне се включи в разговора:

— Аз го направих. Само за да се уверя, че е мъртъв.

— Значи все пак си го докоснал.

— Да, но само за това.

— Явно не си усетил нищо.

— Пулс? — Полицаят поклати глава: — Не, със сигурност беше мъртъв.

Досега Смайлоу не бе погледнал трупа. Най-сетне сведе глава.

— Обадихте ли се на съдебния лекар?

— Вече е на път.

Смайлоу възприе отговора, но в момента бе съсредоточен върху друго. Едва когато видя тялото със собствените си очи, се увери, че жертвата на престъплението е не друг, а самият Лут Петиджон. Освен местна знаменитост и уважаван гражданин, Петиджон бе и главен изпълнителен директор на компанията, която бе превърнала тази сграда от запустял хамбар в новия хотелски комплекс „Чарлз Таун Плаца“.

Беше и бивш зет на Рори Смайлоу.