Сандра Браун
Дългото очакване (4)

4.

Две същества чакаха Ло, когато се прибра вкъщи. И двете бяха от женски пол. И двете бяха блондинки. И двете имаха сини очи. Едната имаше два крака, а другата — четири. Едната беше ядосана. Другата подскачаше от радост.

Четириногата ловджийска хрътка, наречена Венера, се втурна към него през моравата, поддържана безупречно от специална бригада, която Ло никога не виждаше. Хората идваха, когато го нямаше, свършваха работата си и му оставяха сметката в пощенската кутия. Една домашна прислужница поддържаше по същия начин къщата му. Неговото жилище съвсем не приличаше на обичайната ергенска „дупка“.

Венера едва не го събори, като се изправи на задните си крака и започна да го ближе по ключицата, защото дотам успяваше да стигне.

— Ей, момичето ми! — каза той и нежно я отблъсна.

После се наведе да вземе вечерния вестник и същевременно почеса кучето зад ушите. Хвърли навития на руло вестник в двора. Венера покорно се втурна след него, изплезила език.

Ло се съмняваше, че ще успее да омилостиви другата блондинка, като я почеше зад ушите и й хвърли навит на руло вестник, за да го донесе. Не за първи път му се прииска всички женски същества в живота му да са така невзискателни и скромни в желанията си като Венера.

— Здрасти! — каза той и на лицето му засия очарователна усмивка.

— Закъснял си само с един час — троснато му съобщи тя. — Това куче едва не ме разкъса на парчета, когато се опитах да вляза в къщата.

— Тя ме ревнува от другите жени.

Ло извади пощата си от кутията и я прегледа. Само едно писмо привлече вниманието му. Адресът му бе изписан с добре познатия почерк върху обикновен бял плик. Пъхна го във вътрешния си джоб и като влезе вътре, тръсна останалите писма върху полираната масичка в коридора.

— Това ли е всичко, което можеш, да ми кажеш? — В този миг Венера влетя вътре, като носеше вестника. Другата блондинка я посочи и каза с укор: — Едва не ми скъса чорапите, когато се нахвърли върху мен.

— Тя е пазила къщата ми от натрапници.

— Натрапници ли? Ти ми даде ключа от входната си врата, каза ми кода на алармената система и ме помоли да вляза вътре и да те почакам.

— Така ли? Кога стана това?

— Когато ми определи среща за тази вечер.

— Значи имаме среща?

Беше с петнайсетина години по-млада от него, имаше хубавичко лице, бедра, които започваха от сливиците, и загоряло от слънцето деколте, при вида на което би трябвало да му потекат слюнките. За нея щеше да му завиди всеки приятел.

Но Ло бе прекарал отвратителен ден. За да омилостиви тази русокоса кукличка, щеше да му трябва повече енергия, отколкото имаше желание да изразходва в момента.

— Значи ти не си спомняш, че си ми определил среща? — жално изхлипа тя.

— Не.

— Срещнахме се миналата седмица на едно парти. Имаше и други космонавти.

Той не си спомняше нищо. Партитата бяха толкова много, че се сливаха в едно, както и безбройните „куклички“. Всъщност Ло почти не си спомняше какво се е случило преди онзи миг, когато Марни бе вдигнала към него онзи свой сериозен, влажен поглед и бе заявила, че да, онова момче, което притежаваше телосложението на Ло Кинкейд и очите на Ло Кинкейд, е синът на Ло Кинкейд.

— Виж какво ъм-м…

— Сюзет.

— Съжалявам, Сюзет — рече той, като прокара пръсти през косата си. — Аз, хъм нещо се случи днес в службата и не можах да си тръгна навреме. Трябваше да довършим онзи експеримент с антигравитацията, нали разбираш, и сега съм капнал от умора. Нека да отложим всичко за някоя друга вечер, а?

Тя не се трогна нито от подкупващата му усмивка, нито от неубедителното му извинение.

— Виж какво, да не би да ме гониш?

Той погледна нацупените й червени устни и сърдитото й лице и каза:

— Виж какво, така си е. Къде е ключът ми?

Момичето така заби назъбения край на ключа в дланта му, че едва не я разрани.

Венера последва Сюзет до вратата, като ръмжеше и на всяка крачка се опитваше да захапе тракащите й високи токчета. След като тя я затръшна след себе си, кучето погледна към него с доволно изражение.

— Ревнива кучка. Искаш ли солети?

Венера го последва, той тръгна към кухнята, като прекоси цялата къща, собственост на двойка хомосексуалисти, които бяха живели тук и преди да се разделят, му бяха продали този плод на своята връзка.

Той харесваше чистите модерни линии и просторните, непретрупани с мебели стаи. Ло разсеяно нахрани пъстрите тропически рибки в аквариума, който бе вграден в стената, разделяща кухнята от трапезарията. После извади последното писмо от джоба си и го прочете. Заплахите, че ще бъде изобличен, звучаха още по-язвително. Ло прочете този абзац още няколко пъти и така бе погълнат от загадката, свързана с автора на писмото, че Венера трябваше да близне ръката му, за да напомни за обещаното лакомство.

Той й даде една кучешка бисквита, на себе си наля бира и отвори плъзгащата се врата, която водеше към подиума от червено мамонтово дърво. Там смъкна дрехите си и влезе в горещата вана, монтирана в единия край на плувния басейн, който бе настлан с италиански керамични плочки — обект на завист дори от страна на най-любвеобилните му приятели.

Живееше от заплатата си на военен, която изглеждаше скромна в сравнение със заплатите на повечето млади администратори. Но нямаше за кого да харчи парите си освен за себе си. Живееше добре и обичаше да пръска пари за екстравагантни удобства.

Вече бе забравил за блондинката. На улицата не би я забелязал. Мислите му се съсредоточиха върху момичето, което бе видял днес следобед.

— Страхотно момиче — каза той на Венера, която бе толкова доволна, че я включва в интимните си размишления, та пъхна муцуна в горещата вода и близна рамото му.

Всеки мъж би бил горд да има син като Дейвид Хибс. Беше добре възпитан. Към майка си се отнасяше с уважение. Макар че направо бе изпаднал във възторг, когато му позволи да покара поршето, след това се сети да му благодари. Сам закопча предпазния колан, без да се наложи да му казва. Караше внимателно и много добре.

Ло смяташе, че Марни правилно беше отгледала и възпитала неговия син. Неговия син?

Беше ли готов да го признае за свой син?

До днес онова лято бе представлявало само един приятен, но смътен спомен. Какво точно му беше известно за Марни Хибс и нейното семейство? Тя можеше да се окаже просто една дяволски хитра измамница, която се държи като дръзко момиченце, когато й изнася. Можеше просто да е дяволски добра актриса, която убедително разиграва ролята на обидена невинност, когато я обвиняват, че е изпратила заплашителни писма на някого.

Тя несъмнено щеше да спечели много, ако той признаеше Дейвид за свой син. Отглеждането на едно дете струва доста скъпо в днешно време. Като единствен ерген сред колегите си космонавти Ло всеки ден слушаше безбройните им оплаквания за огромните разходи около порасналите им деца.

Работата като илюстратор на хонорар сигурно понякога се оказваше доходна, но едва ли от нея човек може да печели постоянно големи суми. Навярно тази мадама Марни Хибс бе закъсала финансово заради лечението на майка си и бе измъдрила този престъпен план, за да се докопа набързо до повечко пари.

Но тя дяволски добре го бе поставила на мястото му, когато Ло хитро намекна, че целта й е да измъкне пари от него. Когато се ядосаше, тази дребна женичка ставаше като фурия. И беше дяволски съблазнителна.

Като изруга, Ло излезе от горещата вана и зашляпа към кухнята, за да си налее още бира. Докато си пийваше от нея, а Венера клечеше благоговейно до мокрите му крака, той си мислеше колко много щеше да се промени животът му с появяването на този пораснал син. Броят на русите куклички трябваше значително да бъде намален. А когато му възложеха да пътува със следващата космическа совалка, кой щеше да…

— Това са щуротии! — възкликна той в празната къща. — Момчето сигурно дори не е мой син.

Но когато се отправи към банята, за да вземе душ, се усмихна, спомняйки си колко шумен, непокорен и прекрасен беше Дейвид и се намръщи, като си спомни как бе целунал жената, която Дейвид наричаше „мамо“ — намръщи се, защото тази целувка беше кратка, но разтърсваща. Направо му се зави свят тогава. Целувката бе една от причините, поради които тази вечер русата кукличка въобще не му се бе видяла привлекателна.

 

 

— Лека нощ, мамо.

Дейвид стоеше в рамката на вратата. Само една-единствена лампа светеше върху работната маса на Марни, която все още се помайваше около нея, опитвайки се да нахвърли идеята си за реклама на един бижутерски магазин.

— Толкова рано ли ще си лягаш тази вечер?

— Днес следобед направо ни съдраха от тренировки. Уморен съм.

Не му се скара, задето си служеше с такъв език. Тази вечер реши да се направи, че не го чува, защото знаеше, че той просто иска да види как ще реагира. Понякога липсата на реакция бе по-добра от всякаква реакция.

— Наспи се добре. И не забравяй, че утре трябва да окосиш моравата.

— Пет долара?

— Седем, ако събереш окосената трева.

— Дадено. — Той не си тръгна. Започна да чопли нещо в рамката на вратата — сигурен знак, че се готви да засегне някаква болезнена тема. — Всъщност Ло Кинкейд какво правеше днес тук?

Тя изпусна молива си и той падна на пода.

— Какво е правил тук ли? — попита със слаб глас. — Ти знаеш защо Ло дойде тук.

— Как така не ми каза, че си го поканила до дойде? Искам да кажа, че би трябвало да споменеш за това.

— Е, аз всъщност не го поканих. Аз хъм се обадих в НАСА и попитах дали ще ми разрешат да използвам неговото лице за онези скици. Предполагам, че те първо са искали да проверят как стоят нещата и затова са го пратили лично. Когато той се появи тук, аз бях не по-малко изненадана от теб.

Никога не бе лъгала Дейвид ако не смятаме стотиците случаи, когато той я бе питал кой е баща му. Тогава му отговаряше уклончиво, това бяха полезни лъжи, защото искаше да го предпази, а не абсолютни измислици като сегашната опашата лъжа.

— О, значи така е, беше направо невероятно, че се запознах с него. Нали е страхотен? — разпалено попита той.

— И още как.

— Смятах, че ще се държи надуто, но той изглежда като съвсем нормален човек.

— Той е нормален човек.

— Да, ама нали разбираш какво искам да кажа.

— Да, естествено.

— Мислиш ли, че ще си спомни за мен, че някога ще дойде пак у нас?

Марни се приближи до него и протегна ръка да приглади назад падналия на челото му перчем. Трябваше да се повдигне на пръсти. Не й беше приятно да си спомня колко бързо е пораснало момчето. Времето летеше толкова бързо. Толкова бързо.

— Съмнявам се, че някога ще го видим отново, Дейвид — нежно каза тя.

Мислите й неволно се насочиха към онова пътуване с колата му от кафенето до дома й, по време на което двамата мълчаха и се поглеждаха враждебно. Тогава тя набързо се бе сбогувала с Ло на тротоара. Той бе побързал да си тръгне веднага, разгневен от това, че си бе позволила да го нахока. Марни не съжаляваше за нито една своя дума. Той си го бе заслужил, защото намекна, че е лъжкиня и изнудвачка.

— На твое място не бих разчитала да го видя отново. Той е ужасно зает и се среща с толкова много хора.

— Знам — каза Дейвид, — но ми се стори, че му харесах. Нямаше ли да бъде страхотно, ако можехме да станем приятели с него?

Гърлото й се сви, но тя си наложи да се усмихне и силно го притисна към себе си.

— Най-добре е да вървиш да си лягаш. Имаш нужда от почивка. Големият мач ще се състои само след няколко дни.

— Ня-я-яма проблеми.

Както обикновено, той подскочи високо, удари тавана с длан и изхвръкна от стаята.

Марни се заслуша в топуркането му по дървените стъпала на старата къща, които той явно вземаше по две наведнъж. И вместо да се усмихне, както правеше друг път в такива случаи, избърса сълзите си.

Писма. Анонимни писма. От деня, в който Шарън й беше казала, че носи в утробата си детето на Ло Кинкейд, Марни все си фантазираше как това дете би могло да върне Ло Кинкейд в живота й. В нейните мечти това винаги ставаше поради някакви фатални обстоятелства — например Дейвид имаше нужда от присаждане на бъбрек или от преливане на кръв, — но не и заради едно нищо и никакво си писмо.

Но ето че Ло отново се бе появил в живота й. Беше съвсем реален и още по-невероятно красив. Лазурната синева на очите му не бе помръкнала и ако се бяха променили, то те изглеждаха още по-живи и ярки. Доверчивата му усмивка, тази отпусната и нахакана походка на летец-изпитател, начинът, по който слънцето блестеше в косата му — всичко това й беше до болка познато, защото от седемнайсет години бе заключено в сърцето й.

Образът му не бе избледнял въпреки страданията, които тя беше преживяла: смъртта на сестра си и баща си, тежкото състояние на майка си. Този образ я подкрепяше в житейската й битка — едновременно да завърши колеж, да работи и да се грижи за Дейвид. Той предварително осъждаше на гибел всяка нейна възможна сериозна любовна връзка.

Единственият мъж, когото някога бе обичала, отново имаше власт над живота й. За втори път бъдещето й беше в неговите ръце. Но сега той го съзнаваше.

Донякъде тя сама си бе виновна за изживяната тревога. Можеше просто да се изсмее на намеците му за тези писма, да отрече категорично, че ги е писала и да каже на Ло, че сигурно някой си прави груби шеги с него, някой изнудвач, който е забелязал приликата между него и Дейвид.

Но Марни смяташе, че няма моралното право да се измъкне така лесно. Съвестта й не й позволяваше да направи друго, освен да каже истината на Ло.

За нещастие от това как Ло щеше да реагира на тази истина зависеше страшно много. Ако Дейвид изведнъж разбереше, че Ло е неговият баща, за когото я бе питал толкова пъти, а Ло го отблъснеше? Тогава как ли Дейвид щеше да понесе това?

Или ако Ло решеше да признае сина си, щеше ли тя да може да живее без Дейвид? Той бе единственото хубаво, положително нещо в живота й. Ло й го беше дал. Сега Ло можеше да си го вземе.

Марни погледна ръката си, която бе изгорила с врялото кафе. Червенината вече избледняваше, но кожата й на това място все още малко лъщеше от маслото. Затвори очи и си представи как пръстите на Ло нежно галят ръката й. Неволно простена.

Обичаше Ло Кинкейд и тази несподелена любов й причиняваше ужасна болка. И сина му обичаше също толкова силно. Но Ло никога не е бил неин. А ето че сега тя рискуваше да загуби и Дейвид.