Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Time Coming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 137 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Дългото очакване

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

10.

Смехът секна. Веселото настроение — също. Секна и гласът на Рей Чарлс, макар че Марни не успя да разбере как някой е намерил толкова бързо съответното копче.

Ло сякаш преряза с поглед ръцете, които прегръщаха Марни. Щом пилотът я пусна, тя се изправи на крака и се отдалечи.

Постепенно напрежението се пренесе от кухнята в двора и го заля като тъмен порой. Веселието секна. Гостите бавно се насочиха към входната врата и към колите си.

— Ло? — обади се червенокосата, която вече бе станала от пода и бе увиснала на дясната му ръка.

Той нетърпеливо я отблъсна.

— Забавлението свърши и за теб, скъпа. Тя се нацупи, врътна се и си тръгна. Но преди да мине през входната врата, вече се бе лепнала за онзи натряскал се пилот, който неволно бе обидил своя домакин.

— Откъде, по дяволите, можех да знам, че тя е толкова специална за него, а? — мърмореше той на своите по-трезви приятели, които бързаха да го избутат към вратата. Никой не изглеждаше склонен да предизвиква повече Ло.

Той хвърли сърдит поглед на Марни и излезе отвън на подиума. Тя огледа кухнята. По нищо не приличаше на безукорно чистата стая, която бе видяла миналия път. Всички свободни повърхности сега бяха отрупани с използвани картонени чинии и салфетки, с празни бутилки и кутии от бира. Една такава кутия дори лежеше на покритото с чакъл дъно на аквариума.

Марни дочу някакво дращене, приближи се до една врата и я отвори. Венера изскочи от килерчето. После се сви и се приготви за скок, като поглеждаше подозрително Марни, докато не проумя, че тя е нейната спасителка. Тогава изпълзя до нея и подуши ръката й.

— Ей, момичето ми! — възкликна Марни и я потупа по главата.

Само след няколко секунди двете станаха приятелки. И защо не, горчиво си помисли Марни. И двете ревнуваха Ло. На Марни й се искаше да изпищи всеки път, когато си помислеше за чувственото червенокосо момиче, което се бе притискало към Ло, и за неговата самодоволна усмивка.

Той се върна в кухнята и затвори плъзгащата се стъклена врата зад себе си.

— Всички си отидоха. Сега щастлива ли си?

— Нямах никакво намерение да прогонвам гостите ти. Ако беше успял да се откъснеш за малко от онази червенокоска, за да ти кажа, каквото имам да ти казвам, всички щяхте да си останете тук и да се веселите цяла нощ. Все ми е едно.

— Твърде късно. Прогони гостите ми и едва не предизвика кавга.

— Онзи пияница с мръсната уста е виновен, а не аз. Не трябваше да му обръщаш внимание.

Ло подпря ръце на хълбоците си и войнствено я изгледа.

— Извинявай. Смятах, че защитавам честта ти. Следващия път, когато някой негодник започне да прави мръсни забележки по твой адрес, ще си държа езика зад зъбите и ще те оставя да им се наслаждаваш.

Тя наведе глава и започна да масажира слепоочията си. И при други обстоятелства нямаше да й е лесно да се срещне с него. Ала сегашните бяха повече от ужасни или меко казано, неподходящи за воденето на спокоен разговор на такава опасна тема.

Ло сложи на пода купа с мексикански сос, за да може Венера да лочи от нея. Тя веднага се нахвърли върху яденето. Той се изправи и враждебно изгледа Марни.

— Е, да чуем. Кое налагаше така спешно да се появиш тук тази вечер?

Тя притеснено огледа кухнята.

— Искаш ли да ти помогна да почистиш тук?

— Затова ли изгони гостите ми?

— Не — рязко отвърна тя. — Престани с тези шеги.

— А ти престани да извърташ. Утре прислужницата ще оправи всичко. За това й се плаща добре. Та какво искаше да кажеш?

— За писмата.

Той бързо тръсна глава.

— Какво за писмата?

— Може ли да ги видя?

— Какво има? Не ми ли вярваш? Да не би да мислиш, че аз съм ги написал?

— Моля те, покажи ми ги — сухо каза тя.

— За какво ти са?

— Защото ми се струва, че знам кой ги е изпратил.

— По дяволите, какви бяха тези крясъци? Къде отидоха другите гости?

Марни мигновено се обърна. Една двойка стоеше на вратата на кухнята. Мъжът и момичето изглеждаха силно озадачени и почти голи.

Сюзет бе притиснала една хавлиена кърпа към гърдите си, а надолу се виждаха само бикините на банския й костюм. Мистерията на изгубеното горнище от бански костюм най-накрая бе разкрита. Мъжът бе завързал хавлиена кърпа около кръста си.

Марни им обърна гръб и коленичи до Венера. Махна купата с мексиканския сос и на нейно място сложи парче печено месо, което взе от един поднос.

— Какво става тук, Ло? — попита мъжът. — Ние просто отидохме в една от спалните за малко и…

— Всичко е наред. Гостите внезапно изчезнаха. Всички си отидоха.

— А къде е Мери-Джо?

— Тя си тръгна с един от пилотите.

— Какво? И ти я пусна?

— Виж какво, не съм брачен консултант, нали? — отвърна Ло, чието търпение все повече се изчерпваше. — Щом ти си се заврял в спалнята със Сузи, Мери-Джо сигурно има право да си тръгне с друг мъж. А сега изчезвайте. Имам си собствени проблеми.

Двамата затърсиха дрехите си по подиума, като междувременно мърмореха колко груби са някои хора. Ло им обърна гръб и прокара пръсти през косата си.

— Гладен съм. Искаш ли малко царевични пръчици?

Марни поклати отрицателно глава. Той пренебрегна остатъците от храната, приготвена за гостите, и си взе една купа с мюсли и прясно мляко. Тъй като на масата нямаше празно място, изправи се до нея, подпря бедра на плота и започна да яде.

— Кой ми е изпратил писмата? — попита той между две огромни хапки.

— Струва ми се, че е майка ми.

Ло мигновено престана да дъвчи, преглътна последната хапка и зяпна от удивление.

— Майка ти?!

Тя му разказа как бе намерила онази хартия за писма в нощното шкафче.

— Майка ми няма такива роднини, на които би могла да пише. Освен това, откакто получи удара, й е много трудно да пише. — Марни млъкна и разпери ръце. — Ако можех да видя писмата, щях да разбера дали тя ги е написала или не.

Той остави купата и отиде до едно вградено бюро. Писмата бяха в най-долното чекмедже — шест на брой, стегнати с черно ластиче. Ло подаде пакета на Марни. Тя махна ластичето и внимателно огледа написаното върху пликовете, после извади съдържанието на два от тях.

— Е? — попита Ло, който отново бе започнал да яде.

— Не прилича на обичайния й почерк, но след удара тя пише така и хартията за писма е същата като онази, която намерих. Сигурна съм, че тя ги е писала. Точно така се изразява обикновено.

Съвсем отмаляла, Марни бавно седна на един от столовете до масата. След като прочете всички писма, вдигна поглед към Ло. Той се наливаше с портокалов сок направо от гарафата, която бе извадил от хладилника.

— Не знам какво да кажа, Ло. — През целия си живот не бе се чувствала толкова неудобно. — Просто не вярвам, че майка ми е способна да извърши такова нещо.

Той се тръшна върху един стол срещу нея от другата страна на масата.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че тя не знаела кой е бащата не Дейвид.

— Не знаеше.

— Явно е знаела.

— Явно е знаела — отчаяно повтори тя. — Сигурно го е научила отдавна. Може би през цялото време е подозирала, че ти си бащата, а после, когато Дейвид порасна и започна толкова много да прилича на теб. Лицето ти се появява навсякъде след полета със совалката.

Положението беше толкова унизително, че Марни не смееше да го погледне в лицето. Но събра смелост и вдигна очи.

— Съжалявам, Ло — рече с дрезгав от вълнение глас. Той се облегна назад на стола си и почеса Венера зад ушите. Тя с окаян вид бе опряла муцуна на коляното му, сякаш усещаше, че темата на разговор е толкова неприятна. После погледна Марни с тъжните си кафяви очи.

— Ти не си виновна, Марни — каза Ло. — В никакъв случай не бих могъл да те смятам за виновна.

— Веднага ще говоря с нея за тази работа.

— Недей. Тя е болна. Как би могла да ми навреди? Не е някоя опитна изнудвачка. За мен е истинско облекчение да разбера, че не ме преследва някоя истинска изнудвачка.

— И аз изпитах облекчение, като разбрах, че няма никаква реална опасност за Дейвид.

Той унесено продължаваше да си играе с ушите на Венера.

— Знаеш ли, по някаква странна причина тя навярно е искала да бъде разкрита. Иначе нямаше да напише адреса ти на пликовете.

— Но защо изобщо го е направила? — риторично попита Марни. — След смъртта на Шарън и на татко тя стана много скептична. Настроението й съвсем не беше добро. Но никога не е била злобна.

— Сигурно смята, че е дошло време да си получа заслуженото.

— Да, нали по-рано говорихме за отговорността — замислено произнесе Марни.

— Точно така. — Двамата помълчаха известно време. Най-накрая Ло каза: — Това е отвратително нещо, Марни, но аз съм доволен, че стана така.

— Защо?

— Заради Дейвид.

Устните и пресъхнаха.

— Какво имаш предвид?

— Ужасно е да си помисля, че можех да преживея целия си живот, без да знам за него.

Той й хвърли един мрачен и изпитателен поглед и тя имаше ясното предчувствие, че онова, което се готви да й каже, няма да й бъде много приятно. И се оказа права.

— Мисля, че му го дължа, както и на себе си — ние с Дейвид трябва да се виждаме от време на време.

Марни облиза устните си.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че би трябвало да се срещаме редовно и то колкото е възможно по-често. Да се опознаем. Да си прекарваме смислено времето. Навярно той би могъл понякога да нощува и тук.

Най-ужасните й кошмари се превръщаха в реалност. И това ставаше в тази разхвърляна кухня, сред разни боклуци и остатъци от храна. От деня, когато Ло Кинкейд отново се появи в живота й, тя очакваше, че този момент все някога ще настъпи.

— Да си прекарвате смислено времето ли? — насмешливо го имитира Марни. — Някой ден сигурно си хванал част от шоуто на Фил Донахю и оттам си научил това изразче, защото съм сигурна, че нямаш представа какво значи баща и син да прекарват смислено времето си.

— Ей, почакай.

— И каква е вашата представа за смислено прекарване на времето, полковник Кинкейд? — попита тя и стана от стола си. — Някоя оргия? Шумни купони всяка вечер, на които Дейвид да кани приятелите си?

— Знам, че онова, което се случи тук тази вечер, ти изглежда ужасно, Марни, но…

— Дяволски си прав!

— Е, добре, имах гости — извика той. — И според твоите строги морални принципи нещата малко излязоха от контрол.

— Ето още една дума, чийто смисъл не проумяваш — морал. И бих казала, че изразът „нещата малко излязоха от контрол“ съвсем бледо представя пушенето на „трева“, пиянството, полуголите момичета и откритите съпружески изневери.

— „Трева“ ли? Кой е пушил „трева“?

— Някакво престаряло хипи с бяла коса.

— Не познавам никакво престаряло хипи с бяла коса.

— Тогава този човек е бил поканен от някой друг или просто случайно е влязъл. Аз само знам, че не беше плод на моето въображение.

— Не ми е известно нищо за никаква „трева“.

— Добре, зарежи тази работа. И останалото е достатъчно лошо. Не бих искала около Дейвид да се навъртат разни неандерталци, които подмятат отвратителни неща на жените, както твоят приятел.

— Онзи пилот не ми е приятел. За бога, едва днес следобед се запознах с него. Надпреварвали сме се.

— С неизпробвани самолети?

— Да, и какво от това?

— Акробатика във въздуха? Опасна работа, нали?

Той смутено се размърда.

— Аз съм пилот, летя.

— Ти рискуваш, Ло! — извика тя. — През онова лято, когато се запознахме, за теб голямото предизвикателство беше да се научиш да управляваш скейтборд. Толкова много рискуваше с това проклето нещо, че направо не можех да те гледам. И все още обичаш да рискуваш, правиш го всеки път, когато караш кола по някоя магистрала, всеки път, когато караш реактивен бомбардировач. Просто си една луда глава и нищо повече.

— Дявол да те вземе! — Той така бързо скочи от стола си, че Венера се дръпна до стената и уплашено се сви там. — Аз не съм само летец, аз съм и учен.

— Въпреки това се смяташ за безсмъртен. Поемаш всички рискове, които се изпречат на пътя ти и продължаваш да търсиш нови.

— Какво общо има това с желанието да прекарвам по малко време със сина си?

— Не искам Дейвид да те обикне, а после да разбиеш сърцето му, като решиш да се изфукаш пред приятелчетата си и да не се върнеш от някой полет с реактивен самолет. Не искам да те загуби като…

— Като какво?

Тя разтреперана си пое дъх и побърза да се поправи, защото едва не изтърси: „Като мен“.

— Дейвид е много чувствително момче с бъдеще. А за теб бащинството е поредното предизвикателство.

— Грешиш — решително заяви той.

— Може би ще ти бъде приятно с него в началото, докато се отегчиш, и много скоро ще започнеш да си търсиш нова играчка и ново другарче в игрите. А тогава какво ще стане с Дейвид?

Марни заканително размаха пръст пред гърдите му.

— И ако си мислиш, че след онова, което видях тук тази вечер, ще позволя на моя син да спи под този покрив, много се лъжеш, полковник Кинкейд. Ти дори не знаеш как трябва да нахраниш кучето си, да не говорим за едно момче. А онази гадина уби една от най-хубавите ти рибки!

Тя почти успя да стигне до стъклената врата, но Ло я изпревари. Хвана я за лактите и я дръпна към себе си.

— Какво си обичала и загубила, Марни?

— Какво? — задъхано попита тя.

— Кого си обичала и загубила?

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре разбираш. Някой е разбил сърцето ти. Някой мъж. Затова ли ти е толкова трудно да разкриеш чувствата си? Навярно някоя изгубена любов е причината да се страхуваш да се сближиш с хората?

Опасявайки се, че той може да прочете истината в очите й, Марни се изтръгна от ръцете му и отстъпи назад.

— Какво ли знаеш ти за човешката близост?

— Явно не е много — каза той. — Но смятам да науча повече. И то скоро. И то с помощта на някой, когото непрекъснато наричаш твой син, а той всъщност е мой.

С тези думи войната бе обявена. Те изпълниха с ужас сърцето на Марни, но тя се постара да скрие това. Тръгна си с високо вдигната глава, като го остави в разхвърляната му кухня.