Сандра Браун
Дългото очакване (15)

15.

Смрачаваше се, когато тя зави по улицата на Ло. Паркира колата пред къщата му и за миг остана да седи зад волана, прекалено уморена и отчаяна, за да се помръдне.

Най-накрая събра достатъчно сили, за да излезе от колата и да отиде до входната врата на къщата. Звънецът пронизително иззвъня, Венера подозрително излая и едва тогава Ло отвори вратата. Беше само по мокри бански гащета. Изглеждаше направо шокиран, като я видя.

— Здравей, Ло. Тук ли е Дейвид?

— Не.

— О!

Беше мислила само за това как ще стигне дотук и ще види Дейвид, нищо повече.

— Влез.

Беше по-лесно да го послуша, отколкото да помисли за някаква друга възможност. Пристъпи вътре и Ло затвори вратата. Венера я погледна изпитателно, а после се приближи до нея, за да завре нос в коляното й. Марни машинално посегна и потупа животното по главата.

— Това е направо невероятно — обяви Ло, като прокара пръсти през мократа си коса. — Ловджийските хрътки обикновено са хрисими, но Венера има непоносимост към всички останали представителки на женския пол.

— Тя разбира, че аз не представлявам никаква заплаха — каза Марни, а после, без всякакво предупреждение, изтърси: — Майка ми почина днес следобед.

Усмивката на Ло мигновено се стопи. Той притисна с ръка гърдите си. С труд преглътна. Погледна настрани, после отново към нея.

— Моите съболезнования, Марни. Как се случи?

— Тази сутрин е получила още един удар. Най-тежкия. Пристигнах в болницата няколко минути след като я бяха докарали там. Цял ден бях при нея в отделението за спешна помощ.

— Цял ден? Сама? Защо не ни се обади?

— Нямаше причини да ви се обадя. Тя въобще не дойде в съзнание.

— Но ти си в съзнание и не трябваше да понасяш всичко това сама.

Марни поклати глава.

— В болницата Дейвид щеше да се чувства неудобно. Нямаше да може да каже „сбогом“ на баба си, тъй че стоенето му там щеше да е излишно и безсмислено. Така стана по-добре. Смъртта й беше безболезнена. Струва ми се, че това е най-многото, на което можем да се надяваме всички ние. Макар че — с труд добави Марни — тя умря като нещастна жена.

— Марни.

Ло протегна силните си ръце и обхвана тесните й рамене. Тя се възпротиви, но той упорстваше и не я пусна. Най-накрая Марни се предаде и го остави да я привлече в прегръдките си. Опря буза на голата му мокра гръд. Той зарови пръсти в косата й. С другата си ръка я галеше утешително по гърба.

— Съжалявам, Ло. Толкова много съжалявам.

— Съжаляваш ли? — Той я остави да си поплаче няколко минути, а после прошепна: — Разкажи ми всичко.

Марни шумно подсмръкна, цялата предница на блузата й беше мокра. Банските му гащета бяха оставили голямо тъмно петно отпред на полата й, но тя дори не го забеляза.

— През тази седмица ходих да я видя и я попитах защо ти е изпратила онези писма.

— Тя опита ли да отрече?

— Не. Както ти предположи, искала е да бъде разкрита. Затова е написала моя адрес на пликовете. Каза ми, че е била сигурна, че ще ни откриеш.

— Откъде е знаела, че аз съм бащата на Дейвид?

— Подозирала го е от самото начало и ми каза, че е трябвало да е пълна глупачка, за да не разбере. Изчислила е времето между връзката ти с Шарън и рождената дата на Дейвид. Освен това колкото повече растял Дейвид, толкова повече заприличвал на теб.

Марни вдигна глава и го погледна.

— Ло, тя не ти е изпратила онези писма заради Дейвид. Въобще не е мислила за него тогава. Направила го е от озлобление.

— Няма защо да ми се извиняваш от нейно име, Марни.

— Имам чувството, че трябва да го направя. Колкото повече говорехме, толкова по-озлобена ставаше. Попита ме защо ти трябва да си живееш като в приказките, когато цялото й семейство е било съсипано заради теб.

Марни се наклони леко и опря глава на гърдите му.

— Майка ми сякаш беше забравила за непокорството и лошите постъпки на Шарън. Нямаше смисъл да споря с нея. Пък и се страхувах да го направя. Лекарят ме беше предупредил, че кръвното й налягане е високо.

— Сигурен съм, че си се справила по най-добрия възможен начин. И всъщност моят живот повече прилича на приказка, откакто се появи Дейвид. — Брадичката му докосна темето й. — Каза ли й, че той временно живее при мен?

— Да, и тя злобно се изсмя. Искаше й се да вярва, че той ти пречи. — Марни вдигна поглед към него. — Съжалявам, че тези писма ти причиниха такива неприятности, Ло.

— Нямаше неприятности. Може би се разтревожих малко. И то за кратко време. Не се притеснявай повече за това, Марни. Всичко свърши. Всички можем да бъдем доволни.

Беше толкова приятно да стои в прегръдките му, да усеща ръцете му около кръста си. Тъкмо защото и беше толкова приятно, тя си наложи да се освободи от прегръдките му.

— Къде е Дейвид? Скоро ли ще се върне? Трябва да му кажа за баба му.

— Отиде на купон у един свой приятел. Не се притеснявай — добави Ло, като забеляза разтревоженото й лице, — преди да го пусна, говорих с родителите на момчето. Семейство Муър.

— О, Джак Муър. Двамата с Дейвид са приятели от толкова години. Добро семейство.

— И аз стигнах до същото заключение и го пуснах, при условие че ще остане там до сутринта. Не ми се искаше да обикаля с колата по улиците в събота през нощта.

— Добре. Значи ще го намеря у семейство Муър. Довиждане, Ло. Благодаря ти, че ми позволи да поплача на твоите — Вместо да произнесе думата „гърди“ тя се усмихна неловко и понечи да тръгне към вратата.

— Ехей, ехей! — Ло я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Може ли да ти предложа нещо? — Марни въпросително наклони глава на една страна. — Защо не оставиш Дейвид да се забавлява? Нищо не може да се направи тази вечер, нали така?

— Прав си. Пък и всичко вече е уредено.

— Утре сутринта момчето може да научи тъжната новина. Купонът е по случай завършването на гимназията. Пепси, пици и „Плейбой“ до пръсване, както ми каза той.

— Ами — Тя няколко пъти прокара пръсти през косата си. — Сигурно си прав. Звънни ми сутринта, когато той се прибере, и ще мина да го взема.

Тя посегна към бравата. Ло отново обхвана раменете й с ръце.

— Може ли да ти направя и едно друго предложение? — Марни пак го погледна въпросително. — Остани тук тази нощ.

Тя направо зяпна.

— Какво?

— В това състояние ще бъдеш истинска заплаха за другите шофьори на пътя. Освен това не знам дали ще имаш сили да се добереш до колата си. И независимо от физическите ти възможности, аз смятам, че не бива да оставаш сама тази нощ.

— Ще се справя.

— Но защо въобще трябва да се справяш с нещо? Имам няколко спални, в които още никой не е нощувал.

— Макар че леглата несъмнено вече са били използвани.

Той се намръщи.

— Никога ли не забравяш? Обещавам ти, че през тази нощ няма да се появи нито една полугола двойка наоколо. Всичките ми приятели вече знаят, че сега при мен живее едно момче и че подобни изпълнения тук са табу.

— А ти какво им каза?

— Че ще трябва да си намерят някое друго място.

— Имам предвид Дейвид. Какво им каза за него?

— Нищо не съм им обяснявал.

— Защото не искаш да стане скандал.

— Защото не дължа обяснение на никого за ерекцията, която съм получил преди седемнайсет години! — Но се овладя и продължи по-спокойно: — За да им обясня какъв ми е той, трябва да започна с това каква си ми ти — жената, която Дейвид нарича мама. А подобно обяснение ще бъде дяволски сложно. Затова съм оставил всички сами да си правят заключения.

— И?

Той красноречиво сви рамене.

— Не знам. Никой не е посмял да си каже мнението за неговото появяване. Но пък всички го харесаха. Вече няколко пъти го водих в космическия център. Удивен съм, че това момче знае толкова много за космическата програма.

— Цял живот е проявявал интерес към нея.

— Ти си създала у него този интерес, Благодаря ти. — Със силните си пръсти той стисна китката й и леко я дръпна. — А сега ще останеш ли тук мирно и кротко?

— Въобще нямам такова намерение.

Устните му потръпнаха и се изкривиха в язвителна усмивка.

— Никога ли?

Марни рязко се обърна и отново посегна към дръжката на вратата.

— Добре де, добре, съжалявам. Глупаво се пошегувах, и то съвсем не навреме. Нали разбираш, ние в космическия център обикновено дърдорим или за полетите, или за секс. Затова понякога, без да искам, подхвърлям подобни двусмислици. — Ло стисна още по-здраво китката й. — Най-близкият душ е в тази посока.

— Ло, не мога така — опита се да възрази тя, докато вървеше, залитайки, след него.

— Дейвид никога няма да ми прости, ако те оставя сама тази нощ. Той си мисли, че си прекрасна като луната.

— А ти си стъпвал на Луната.

Ло придоби скромен вид.

— Бъркаш ме с Нийл Армстронг. Никога не съм ходил на Луната. Ето, влез тук.

Той я избута в една разкошна спалня, която бе така безукорно чиста, та човек наистина можеше да си помисли, че никога не е била използвана.

— През онази врата се влиза в банята. Вземи душ. Ще ти приготвя нещо за ядене.

— Не съм гладна.

— Е, аз съм гладен. Хайде, Венера. Дамата иска да остане сама.

Той излезе, а Венера го следваше, почти докосвайки босите му крака. Марни бавно се обърна и се огледа. Въздъхна тежко, като съзнаваше, че е доволна, задето Ло бе взел това решение вместо нея. Бе изтощена и възможността да се пъхне под душа й се видя прекрасна.

Банята беше красива като всички останали стаи в къщата и бе замислена така, че да удовлетворява всички желания на собственика. Горещите струи на душа изскачаха от стратегически разположени розетки и масажираха умореното й тяло.

Марни се уви с една хавлия, подсуши косата си с пухкава кърпа, а след това набързо се облече. Зашляпа боса към кухнята, където Ло водеше разговор с Венера.

Зърна я с ъгълчето на окото си и се обърна към нея.

— Тъкмо питах Венера дали предпочиташ майонеза или горчица.

— Горчица.

— Добре.

— Да не е от горещата. — Веждите му подскочиха нагоре.

— Още по-добре.

Ло щедро намаза две филии от френското хлебче с ароматна горчица и сложи отгоре дебели резени сирене и шунка. Скоро се появиха два огромни сандвича с всички необходими подправки.

Той възседна един стол и посочи на Марни съседния. Беше сменил мокрите бански гащета с къс панталон и спортна фланелка. Затова Марни вече не се притесняваше толкова заради мократа си коса и босите си крака.

— Хайде да те няма, Венера! Ще получиш остатъците. — С увиснала опашка кучето се сви в един ъгъл. — Дейвид я е разглезил. Храни я направо от масата.

Марни се нахвърли върху храната, но не забелязваше, че яде лакомо, докато не видя усмивката на Ло.

— Кога си се хранила за последен път?

— Снощи. Вкусно е — каза тя, като кимна към чинията си. — Ти явно много добре се справяш в кухнята. Почистил си моята по-добре от мен.

— С помощта на Дейвид. Помислихме си, че това е най-малкото, което можем да направим, след като ти положи толкова усилия да приготвиш тържествената вечеря.

Марни отпи голяма глътка студен чай.

— А ти как му обясни моето изчезване?

— Казах му, че си се изморила толкова много и си била толкова изтощена психически, че си изпаднала в истерия и си помолила да те извиним и да те оставим сама.

— И той ти повярва?

— Намекнах за определена дата от месеца. В това неразположение винаги има нещо тайнствено и недоизказано, което неизменно кара мъжете да се въздържат и да не задават много въпроси.

— Голям познавач си.

— Но е вярно.

Тя се намръщи.

— На мен обикновено не ми прилошава дори на определена дата от месеца.

— Е, аз използвах родителския си авторитет и не му дадох възможност да прави други предположения. После разпределих задачите по почистването на кухнята — Преди да тръгнем, той искаше да се качи да види как си, да ти благодари за вечерята и за новите дрехи и тъй нататък, но аз му казах, че знам от опит, че когато една жена е в такова настроение, по-добре е да остане сама.

— За едно нещо си прав. Снощи наистина трябваше да остана сама.

Той се пресегна през масата и сложи длан върху нейната.

— Искам да ти кажа нещо за тази проклета кола, Марни.

— Няма значение, Ло.

— Аха. Не бих искал да остане някакво скрито лошо чувство, което да ни измъчва после. Ако знаех, никога нямаше така да проваля изненадата ти.

— Не смятах, че е необходимо да ти кажа какви са плановете ми.

— Не съм купил тази спортна кола, за да го примамя. Честна дума. Дори си мислех, че и ти ще се зарадваш — добави той с крива усмивка. — Просто исках да направя нещо много специално за него.

— И аз! — възкликна Марни разпалено, като сложи ръка на гърдите си.

— Разбирам те и много съжалявам. Направих грешка. Това е всичко, което мога да кажа засега, освен — Ло помълча малко, като я гледаше умолително. — Освен това, че той е бил с теб през целия си живот. Празнували сте заедно всички онези петнайсет рождени дни, които аз съм пропуснал. Може би наистина прекалих, като му купих тази кола. Но не ме обвинявай, преди да размислиш. Още нямам никакъв опит. Не може да не направя някоя и друга грешка. Ще бъдеш търпелива с мен, нали?

— Добре.

Тя се почувства много смутена заради снощното си държане и ужасно й се спеше. Всъщност почти не можеше да държи главата си изправена. Когато успя да съсредоточи сънения си поглед върху Ло, забеляза, че той се е вторачил в нея.

— Да не би да си сложил нещо в храната? — попита тя, осенена от внезапно прозрение.

— В чая.

— Сложил си някакъв наркотик в чая?

— Не беше наркотик. Просто една капсулка, която няма да ти навреди и ще ти осигури спокоен сън.

— Ло! — Марни вложи цялата си сила в това протестно възклицание, но въпреки това то прозвуча като мяукане на новородено котенце.

Той отиде до нея, повдигна я от стола и я притисна към себе си.

— Време е да спинкаш.

— Никога няма да ти простя това — изломоти тя, притиснала лице до гърдите му. — Никак не е чудно, че имаш такъв успех с жените. Първо ги упояваш.

— Само онези, които вдигат много шум. — Ло я остави пред вратата на банята. — Съблечи се.

— Не е необходимо.

— Направи го, ако не искаш аз да те съблека.

Не беше възможно да спори с него, когато очите й се затваряха. Тя се подчини и влезе в банята.

— Зад вратата ще намериш един халат. Аз ще ти оправя леглото.

С движения на сомнамбул Марни смъкна дрехите си и ги пусна на пода. Лекият памучен халат беше ушит за мъж с два пъти по-големи размери от нейните, но беше хладен и мек. Тя го набра отпред и върза хлабаво колана.

Когато се върна в спалнята, Ло вече бе оправил леглото и потупваше възглавниците.

— Добро момиче. Лягай.

Марни легна и той я покри със завивките. Тя зарови лице във възглавницата и затвори очи.

— Не искам да стана самотна, нещастна и озлобена жена като майка ми, Ло. Повече скърбя за това, че беше нещастна, отколкото за това, че е мъртва.

— Знам.

Той хвана няколко кичура от косата й и ги стисна с пръсти. Все още беше съвсем мокра и миришеше на шампоан.

— Вече нямам семейство.

— Имаш Дейвид.

— И него ще загубя.

— Няма да стане. — Една сълза се плъзна изпод затворените й клепачи. Той я избърса, а после близна палеца си. — Искаш ли да ти разкажа една приказка?

— Стига да има щастлив край.

— Ти ще прецениш.

— За какво се разказва в нея?

— За един принц, който бил страхотно красив и си мислел, че има всичко, което светът може да му предложи. Той летял нависоко и в буквален, и в преносен смисъл. Бил наистина много наперен тип. Но ето че един ден получил някакво писмо, което го отвело до онази скромна къща, заобиколена с цветни лехи. Дамата, която живеела в къщата, работела в градината като селянка. Коленете й били изцапани, а над горната й устна имало капчици пот. Но тя не била селянка, ами предрешена принцеса. Тя самата не знаела, че е принцеса, но всички наоколо знаели това, защото била мила, добра и красива, с лъскава черна коса и големи сиви очи и устни Господи, какви устни имала!

Той млъкна, за да погледа устните й, като нежно ги очерта с пръст.

— Както и да е, принцът надникнал веднъж в тези големи сиви очи, целунал тези сладки-сладки устни и си казал: „Охо, братко, ти си загубен“. В обичайния си стил той започнал да се държи като негодник, например отправял необосновани обвинения и завоалирани заплахи и уреждал шумни купони, на които дори не му се искало да присъства. А принцесата си отмъстила, като го прокълнала. И той вече бил сляп за всички други жени. Щял направо да умре от желание, но единствената жена, която виждал и желаел, била принцесата. Затова отишъл при една прорицателка и я попитал: „Какво да направя с тази принцеса, дявол да я вземе?“ А прорицателката му отговорила: „За един принц ти наистина си много глупав. Измисли някакъв начин да я вкараш в леглото си“.

Ло се наведе, за да види как Марни възприема неговата необикновена приказка. Но тя вече не възприемаше нищо. Спеше.