Сандра Браун
Дългото очакване (2)

2.

В настъпилата тягостна тишина Марни чуваше лудешкото биене на собственото си сърце. Заради момчето се постара да се овладее, но това се оказа много трудно. След няколко секунди се осмели да погледне към Ло Кинкейд. Той се беше вторачил в Дейвид. Върху красивото му лице бе изписано неприкрито удивление. Най-накрая Дейвид се обади:

— По дяволите, вие сте Ло Кинкейд! По дяволите!

— Дейвид, помолих те да не се изразяваш така.

— Извинявай, мамо, но това е Ло Кинкейд. Ло Кинкейд у дома.

Вместо удивеното изражение, върху лицето на космонавта се появи прочутата му усмивка, явно се беше овладял.

— Дейвид? Приятно ми е да се запознаем.

Той пристъпи напред и подаде ръка на юношата.

В другия край на стаята Марни с всички сили стискаше ръба на писалището, търсейки опора в него. Дейвид беше почти толкова висок, колкото Ло. Имаше същата руса коса, същите сини очи. Но все още бе по детски слаб. Раменете, лактите и глезените му изглеждаха мършави и ъгловати. Щеше да навакса. Беше истинско копие на баща си. За да разбере как ще изглежда след двайсет и две години, Дейвид трябваше просто да огледа мъжа, чиято ръка стискаше в момента.

За щастие той беше толкова удивен от присъствието на космонавта под собствения му покрив, че въобще не забеляза приликата. Само силно разтърси ръката на Ло.

— В моята стая имам плакати с „Виктори“. Даваха ги, ако си купиш шест от големите хамбургери. Аз си купих седем за всеки случай. Ще ми дадете ли автограф? Не мога да повярвам. Какво правите тук? Остават още няколко седмици до рождения ми ден.

Той погледна Марни и се засмя.

— Това ли е специалният подарък, за който намекваше? О, почакай, знам. Убеди ли го да ти позира? Затова е тук, нали?

Ло се обърна с гръб към момчето и впери очи в нея. Очите му мятаха сини мълнии. Марни се сви, но продължаваше да го гледа предизвикателно. Ло я гледаше едновременно подозрително и объркано.

— Да позирам ли?

— Аз, аз…

— Охо, да не би да съм издал тайната, преди да си успяла да го помолиш? Съжалявам, мамо. — А на Ло Дейвид каза: — Тя смяташе да нарисува корицата на телефонния указател. Онази вечер ми спомена, че ще трябва да ви накара да позирате като представител на НАСА.

— Хъм. Каза ли защо е избрала мен?

— Сигурно смята, че сте най-красив от всички — с усмивка отвърна Дейвид. — Знаете, че сте най-прочутият.

— Разбирам — тихо каза Ло. — Поласкан съм.

— Ще й позирате ли?

Ло милостиво отклони втренчения си поглед от Марни и го насочи към Дейвид.

— Разбира се. Защо не?

— Всъщност не е необходимо — намеси се Марни. — Аз вече съм приготвила една предварителна скица.

Тя посочи с нехаен жест купчината скици зад гърба си.

— Нека да ги видим.

— Не са готови за гледане.

— Не смятахте ли да ги покажете на човека от рекламната агенция?

— Да, но той е професионалист. Знае каква е разликата между грубата скица и завършения продукт.

— Аз също. Бих искал да ги видя.

Това беше предизвикателство. Марни виждаше любопитния поглед на Дейвид, знаеше колко е досетлив и не можеше да откаже.

— Да, разбира се.

В сравнение с любезния й тон усмивката й изглеждаше някак крехка и чуплива, когато подаде няколко скици на Ло.

— Ето вижте, това сте вие! — възкликна Дейвид, като посочи мъжкото лице в панорамното изображение на Хюстън. — Прилича на вас, нали?

— Несъмнено — рече Ло и отново хвърли на Марни един от своите пронизващи, изпитателни погледи. — Все едно че ме е познавала отблизо.

— Тя е добра. Най-добрата — похвали се Дейвид. — Дори скафандърът ви е нарисуван както трябва.

Марни измъкна скиците от ръцете на Ло.

— След като моите рисунки спечелиха вашето одобрение, полковник Кинкейд, нямам причини да ви задържам повече. Много ви благодаря, че наминахте…

Звънецът на входната врата прекъсна думите й.

— Аз ще отворя — извика Дейвид и забърза към вратата. Но преди да направи и две крачки, се закова на място и рязко се обърна. — Няма да си тръгнете, преди да се върна, нали?

— Не, няма — отвърна Ло. — Смятам да поостана.

— Чудесно!

Момчето се затича към предната част на къщата, откъдето се разнесе повторно звънене.

Ло се приближи плътно до Марни и я хвана за лактите. Тихо, но гневно изсъска:

— Вие май ми казахте, че нямате деца.

— Така е.

— А него как наричате?

— Аз не съм негова майка.

— Той ви вика „мамо“.

— Да, но

— И прилича на мен.

— Той…

— Но, по дяволите, не си спомням да съм спал с вас.

— Точно така! Не ме познавате, нали?

— Права сте. Но има някои неща, които не забравям.

Ло рязко я дръпна към себе си. Преди тя да успее да реагира, устните му разтвориха нейните. Езикът му проникна дълбоко между тях. Той сложи длан на задника й и бедрата й плътно се притиснаха към неговите.

Цялото тяло на Марни пламна от желание.

Ло явно бе обзет от същите слисващи усещания. Той вдигна лице и я погледна с неприкрито удивление, преди да я отблъсне от себе си.

Всичко това стана ясно за няколко секунди, което беше добре, защото Дейвид вече водеше най-важния й потенциален клиент по коридора към ателието. Когато двамата влязоха, Ло нехайно се облягаше на ръба на писалището и изглеждаше невинен като църковна хористка. Тя стоеше в средата на стаята и изглеждаше така самотна, сякаш се намираше посред Тихия океан без спасителна лодка.

— Мистър Хауард — задъхано каза Марни и докосна с пръсти треперещите си устни, — моля да ме извините за външния ми вид. Работех в градината, когато — Тя посочи към Ло. — Когато полковник Кинкейд ме изненада с посещението си.

Не беше необходимо да се притеснява заради небрежния си външен вид. Той дори не го забеляза.

— Е, това наистина е много неочаквана и приятна изненада — рече любезно шефът на рекламната агенция и пристъпи напред, за да стисне ръката на космонавта. — За мен е чест, сър.

— Благодаря. — Едва тогава той забеляза Марни.

— Мис Хибс, вие не ми казахте, че познавате нашия национален герой. — Ло сбърчи вежди. Като прочисти смутено гърлото си, човекът добави: — Не беше необходимо, разбира се.

— Полковник Кинкейд — моделът на корицата на телефонния указател.

— Ако ми възложат тази работа, Дейвид — каза тя и сконфузено облиза устни. Усети вкуса на неговата целувка и изпита странното, но не и неоснователно опасение, че другите може да са забелязали това. — Искате ли да видите скиците, които съм приготвила, мистър Хауард?

— Докато вие се занимавате с това — обади се Ло, — аз ще изведа Дейвид на разходка с колата.

— С поршето ли? — възторжено попита момчето. Нададе индиански боен вик, подскочи високо, удари тавана с ръка и изхвърча навън. — Вече имам шофьорското удостоверение за начинаещи — извика от коридора. — След няколко седмици ще получа и шофьорска книжка.

— Дейвид, да не си посмял да докоснеш колата на полковник Кинкейд! — разтревожено възкликна Марни.

— Всичко ще бъде наред.

— Но къде ще ходите?

— Ще пообиколим наоколо — нехайно отвърна Ло като сви рамене.

— Колко време ще се бавите?

— Съвсем малко.

Искаше й се да му изкрещи заради тези уклончиви отговори. Искаше й се да тропне с крак и да каже: „Не, Дейвид в никакъв случай няма да дойде с вас.“ Искаше й се да изтича след Дейвид, и да го сграбчи за ръката.

Но в присъствието на мистър Хауард не й оставаше нищо друго, освен да се държи учтиво. Знаеше, че Ло ще се възползва както трябва от положението. Наблюдаваше го как наперено прекоси коридора и излезе през входната врата, за да отиде при Дейвид, който вече седеше на предната седалка на колата.

— А вие, хъм, отдавна ли познавате полковник Кинкейд? — предпазливо попита мистър Хауард.

Марни се обърна и видя, че този човек направо ще се пръсне от любопитство. Той нямаше смелост да я попита направо за това какви са роднинските връзки между космонавта и юношата, който я наричаше „мамо“.

— Познавам го от известно време — хладно отвърна Марни.

Мистър Хауард си тръгна двайсет минути по-късно. Тя беше сигурна, че е харесал скиците й. Но докато ги слагаше в голяма кожена папка, я предупреди, че имал предвид и други двама художници и че крайното решение зависело от комисията, съставена от шефове на рекламни агенции и телефонни компании.

— Вашата работа ми се вижда по-авангардна от другите две.

— Това лошо ли е?

— Не — отвърна с усмивка той. — Може би е време да скъсаме с традицията. — И можа само да добави: — След около седмица ще научите какво решение сме взели.

Тя го изпрати до входната врата. Наблюдаваше го как се отдалечава и в същото време търсеше да зърне поршето. Не се виждаше наблизо. Марни разтревожено закърши ръце. Къде ли бяха отишли двамата? За какво ли си говореха? Дали Ло не обсипваше Дейвид с въпроси, на които той не можеше да отговори?

Вместо да се притеснява до побъркване, тя реши, че е крайно време да вземе така необходимия й душ. След малко излезе от спалнята си на втория етаж гримирана и по-самоуверена, отколкото беше, докато носеше гуменките и старата трикотажна блузка.

С облекчение дочу гласове откъм стаята на Дейвид. Застана до отворената врата и видя как Дейвид слуша като омагьосан разказа на Ло за първата му разходка в открития космос.

— Не се ли изплашихте? — попита Дейвид.

— Не. Преди това толкова пъти бяхме репетирали всичко, че знаех точно какво да очаквам.

— Но можеше да се окаже, че нещо не е наред.

— Разбира се. Но аз знаех, че един екипаж на кораба и един на земята се стараят всичко да бъде наред.

— А какво изпитвахте, когато за първи път излязохте в космоса?

Ло стисна очи.

— Вълнуващо е. С нищо не може да се сравни. Това е кулминацията след продължителната тежка работа, след ученията, упражненията, отлаганията, вземането на решения. Но си струва. Нещо повече.

Дейвид се приближи още повече до него.

— А за какво си мислехте тогава?

— Честно ли?

— Честно.

— Молех се да не се препълни торбичката за урина.

Дейвид се засмя.

— Не. Ама наистина ли?

— Е, освен това си мислех: „Това е. Точно това съм искал винаги да правя. За това съм роден. Това е. То става в момента.“

— Брей!

Благоговението, изписано върху лицето на Дейвид, разтревожи Марни.

— Не бих искала да ви прекъсвам — каза тя от прага, — но трябва да отида в санаториума да видя мама. А ти, Дейвид, ако не тръгнеш скоро, ще закъснееш за футболната тренировка.

Дейвид скочи на крака.

— Мамо, направо няма да повярваш! Той ми позволи да карам! Тази кола е по-особена, все едно че се намираш в пилотската кабина на самолет, нали така, полковник Кинкейд?

— Почти същото е. Затова я купих. Когато не мога да летя, ми се иска да си представям, че летя.

— Беше страхотно, мамо. Трябваше да дойдеш с нас. — После изведнъж я погледна виновно, толкова се беше увлякъл. Попита: — А как мина срещата ти с мистър Хауард?

— Той хареса скиците ми, но нищо не обеща. — Погледна без нужда часовника си. — Най-добре е да тръгваш, Дейвид.

— Футбол ли играеш?

Ло седеше на ръба на леглото. Сега се изправи.

— Аз съм полузащитник на „Торнадо“, това е училищният ни отбор. Ще станем шампиони на градското първенство.

— Харесва ми този самоуверен тон — с широка усмивка каза Ло.

— За да сме сигурни, че ще победим, треньорът ни задържа на игрището два пъти по-дълго от обикновено.

— Тогава е по-добре да не закъсняваш.

Двамата се приближиха до вратата, където стоеше Марни.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна?

— Не, той няма да е тук. — Когато тя отговори рязко на въпроса, който явно беше зададен на Ло; два чифта абсолютно еднакви очи се вторачиха в нея. Марни пресилено се усмихна. — Сигурна съм, че полковник Кинкейд си има и друга работа, Дейвид. Хайде побързай. И внимавай как караш този велосипед. Взе ли си ключа?

— Да, мамо. Е, довиждане, полковник Кинкейд. Направо не е за вярване, че се срещнахме. Благодаря за автографа.

— За мен беше удоволствие, Дейвид.

Двамата си стиснаха ръцете.

Доколкото Марни си спомняше, Дейвид за първи път нямаше желание да ходи на тренировка. Той затопурка надолу по стълбите, като току се обръщаше назад да погледне Ло. Щом излезе, Марни вдигна очи към своя гост.

— Наистина трябва да тръгвам. Майка ми не е много добре и ако не отида навреме, тя…

Той й препречи пътя и я накара да млъкне. Заедно с момчето бе изчезнало и очарователното му държане.

— Искам да чуя истината. И то веднага. — Бързо си пое дъх. — Дейвид мой син ли е?

Сивите очи на Марни се напълниха със сълзи. Тя облиза устни, които сега лъщяха от червилото с цвят на праскова. Наведе тъмнокосата си глава така, че короната от меки къдрици почти докосна гърдите му.

— Той е мой син — прошепна Марни. — Мой.

— Но има и баща. — Ло повдигна с пръст брадичката й. — Мой син ли е?

Марни го погледна право в очите и отговори:

— Да.