Сандра Браун
Дългото очакване (13)

13.

Половин час по-късно Ло вече стоеше пред входната врата.

През това време Марни бе успяла да хвърли наполовина сготвената вечеря в кофата за смет. Дейвид отиде на горния етаж, за да вземе душ и да се преоблече. Въпреки това дълго преди да се появи лъскавият ландроувър на Ло, той вече стоеше до вратата и нетърпеливо се вслушваше за шум от приближаваща се кола.

— Ето го! — извика Дейвид през рамо и с всички сили се втурна навън.

От прозореца на всекидневната Марни наблюдаваше как Ло заобиколи предницата на колата си. Двамата забързаха един към друг, спряха, поколебаха се, тържествено си стиснаха ръцете и след секунда здраво се прегърнаха.

Сълзи напираха в очите на Марни, но тя успя да се овладее. Беше щастлива, защото Ло беше приел сина си като дар Божи, а не като наказание. Но като гледаше как двамата се приближават прегърнати, направо й призля от вълнение.

Все пак Марни изглеждаше като олицетворение на спокойствието, когато Дейвид и Ло се присъединиха към нея във всекидневната.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда без покана — учтиво каза Ло.

— Дейвид едва ли щеше да ми разреши да направя друго.

— Радвам се, че не си имал някакви други планове — рече момчето.

За миг настъпи неловко мълчание. После Дейвид и Ло се спогледаха и избухнаха в смях — толкова бяха щастливи. Ло потърка ръце и каза:

— Е, сега готови ли сме за вечеря?

— И още как, умирам от глад — заяви Дейвид и тръгна към входната врата.

— Марни?

Краткият въпросителен тон подсказваше, че той знае какво изпитва тя в момента. Този човек явно не беше негодник и Марни едновременно го обичаше и мразеше заради това. Щеше да й е по-лесно да се разправя с един негодник, отколкото с любимия, който се опитваше да й отнеме най-скъпото.

— Тази вечер аз съм пас.

— Какво? Защо? Дейвид не ти ли каза, че поканата за вечеря се отнася и за двама ви? Мислех, че съм се изразил ясно.

— Така е. Беше много благородно от твоя страна да включиш и мен, но ми се струва, че трябва да прекарате насаме тази вечер.

— Според мен тримата трябва да я прекараме насаме — тихо възрази Ло.

— Ей, какво става тук? — попита Дейвид, който се появи на вратата. — Защо да не можеш да дойдеш с нас?

— Няма да дойда.

— Защо, мамо? Защо не искаш да дойдеш? — Струваше му се съвсем невероятно, че някой въобще би отказал да вечеря с Ло.

— Много съм уморена.

— Да не би да е заради онази работа с телефонния указател? — попита Дейвид и влезе в стаята.

— Каква работа? — поиска да разбере Ло.

— Няма нищо.

— Тя не успя да получи поръчката.

Двамата отговориха едновременно, но Ло чу само Дейвид. Той бързо погледна Марни, после сведе очи към пода, след това отново я погледна.

— Съжалявам. Знам, че ти много разчиташе на нея.

— Не разчитах на нея — каза Марни. — Но поръчката си я биваше. Известност, престиж и тъй нататък. Но c’еst lа viе — добави тя с пресилена усмивка.

— Е, другите бяха отхвърлени и накрая останахте само трима — рече Дейвид, опитвайки се да я окуражи. — Това наистина е голямо постижение.

Но не и най-доброто. Пък и само първото място имаше значение. Все пак заради Дейвид тя се усмихна.

— Ще си повторя това хиляди пъти, докато вие вечеряте. Пожелавам ви приятно прекарване.

— Наистина ли няма да дойдеш, мамо?

— Наистина. Хайде побързайте. Ако Ло е направил резервация, не бива да закъснявате.

— Ето, Дейвид, запали мотора — каза Ло и му подхвърли ключовете на колата.

— Веднага!

Дейвид улови ключовете във въздуха и се втурна към входната врата.

Ло не откъсваше очи от Марни. Тя се почувства съвсем неудобно под този напрегнат син поглед, докато Ло се приближаваше към нея.

— Разстроена ли си?

— Заради това, че не можах да получа онази поръчка ли? Не.

— Не говори глупости, Марни. Разстроена си. Не потискай гнева си. Дай воля на чувствата си. Викай и хвърляй! Припадни! Ядосай се! Не се дръж толкова възпитано, когато си загубила такава добра поръчка.

— И каква ще е ползата от това?

— Никаква, но ще се почувстваш по-добре.

— Нищо подобно. Ще се почувствам смешна.

— Е, поне ние, останалите нищожества, ще разберем, че си човешко същество, че имаш чувства. — Пристъпи към нея и погали с пръст бузата й. — Но аз знам, че имаш чувства. Чета ги в очите ти. И точно сега изглеждаш така, както бих изглеждал аз, ако по време на космически полет ме бе погълнала някоя черна дупка. Никога не съм виждал такъв мрачен поглед. Да не би да си недоволна от това, че Дейвид откри истината за мен?

Марни кимна, като си мислеше колко много й се иска да се поддаде на изкушението и да опре буза на дланта му. Трябваше само лекичко да обърне глава. Но не го направи. Не можеше да си позволи дори тази малка интимност. Вместо това извърна глава, за да му попречи да я докосва.

— Това беше неизбежно — каза тя. — От самото начало го знаех. Той е прекалено умен, прекалено чувствителен. — Пое си измъчено дъх. — Е, така или иначе той откри истината и повече няма защо да се страхувам от това.

— Но за теб то е трагедия, нали? А за Дейвид не е така.

— Той е във възторг — рече тя и горчиво се засмя. — Кое момче няма да се развълнува, когато разбере, че баща му е национален герой?

— О, разбирам. Той не е щастлив заради мен. Всяка друга известна личност можеше със същия успех да бъде на мое място.

— Недей, Ло — простена Марни. — Не започвай тази битка. Прекалено изтощена съм, за да се боря с теб тази вечер.

— А той как разбра за мен?

— Досети се. Забеляза, че си си забравил очилата и ме попита защо си идвал у дома по обяд. — Марни извърна очи. — После предположи, че двамата с теб имаме любовна връзка.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че не е вярно!

— Имам предвид за родителите му.

— Казах му всичко. Той също така предположи, че аз съм рождената му майка.

Ло отново я докосна, този път пръстите му се плъзнаха около шията й и я обхванаха.

— Ти си неговата майка. Няма да забравя това. И Дейвид със сигурност няма да го забрави. Сега е много развълнуван. Но това не намалява любовта му към теб.

Ло се приближи още по-плътно към нея и тя усети дъха му върху лицето си.

— Това е нещо като семеен празник. Хайде да празнуваме заедно. Ела с нас на вечеря.

Марни за миг сякаш бе омагьосана от погледа му и от убедителния му тон. После поклати отрицателно глава.

— Не, Ло. Мисля, че след тези шестнайсет години вие с Дейвид имате право да бъдете само двамата.

— Някой казвал ли ти е някога, че си инат?

— Почти всичките ми познати.

Като се усмихна иронично, Ло отпусна ръката си надолу.

— Добре, но няма да се бавим.

— Не бързайте.

Тя го изпрати до вратата. Дейвид й махна от шофьорската седалка на ландроувъра.

— Побързай, татко, умирам от глад — извика той така, сякаш цял живот бе прекарал с баща си.

Марни затвори входната врата и се облегна на нея. Гърлото й беше така свито заради непролетите сълзи, че изпитваше почти непоносима болка. Беше истинско облекчение да се отпусне. Риданията разтърсиха дребното й тяло. Сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Тя пипнешком намери пътя до всекидневната и безсилно се стовари в едно кресло — онова същото, в което двамата с Ло почти се бяха любили.

Загуби представа за времето, седеше, свита на кълбо в креслото, и плачеше. Силните ридания постепенно заглъхнаха. Марни отиде на горния етаж и изми лицето си със студена вода. Тръбите скърцаха и това й напомни за съвета, който й беше дал водопроводчикът при последното си посещение. Беше й препоръчал да смени цялата водопроводна инсталация.

Къщата беше стара и се рушеше. Доколкото й позволяваха средствата, тя се стараеше да я направи уютна, но едва ли можеше да се сравнява с луксозния дом на Ло. Тук нямаше нито басейн, нито вграден в стената аквариум, нито предано куче, което да очаква завръщането на своя стопанин.

Марни излезе от банята, прекоси коридора и тръгна към стаята на Дейвид. Дълго стоя пред вратата. Най-накрая влезе вътре и веднага забеляза мръсните дрехи, които момчето бе захвърлило, преди да влезе под душа. Лежаха на купчина на пода. Вдигна ги и продължи да прибира разни други предмети и дрехи и да ги подрежда на леглото му. Надяваше се да успее да свърши, преди Дейвид и Ло да са се върнали.

 

 

— Според теб тя защо го направи? — попита Дейвид баща си няколко часа по-късно, когато колата се отдели от бордюра.

Ло шофираше, но не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане, където се отразяваше дребната фигурка на Марни. Застанала пред отворената врата, тя изглеждаше така, като че ли къщата всеки миг щеше да я погълне.

— Сигурно поради причината, която сама спомена — отговори Ло. — Смята, че ние двамата имаме нужда да бъдем заедно. — Той бързо погледна Дейвид. — Харесва ли ти идеята да поживееш при мен за известно време?

— Да, разбира се — отговори Дейвид със сияещи очи. — Сигурно ще бъде страхотно. — Постепенно усмивката му се стопи. — Все си мисля, че мама е сама. Разбира се, това няма да трае дълго. Не бих искал да си мислиш, че вечно ще ти досаждам — побърза да добави Дейвид.

— Можеш да останеш колкото си искаш, Дейвид. Сериозно ти говоря.

Но като видя усмивката на Дейвид, сърцето го заболя. Момчетата от космическия център щяха да го освиркат, ако знаеха, че през тази вечер самонадеяният Ло Кинкейд на няколко пъти трябваше да сдържа сълзите си, за да не се разплаче на публично място.

Двамата с Дейвид прекараха няколко приятни часа. Колкото повече опознаваше сина си, толкова повече го харесваше и толкова повече се гордееше, че е баща на такова забележително момче. Искаше му се да обяви пред всички: „Ей, това е моят син“.

Дейвид беше приятелски настроен, имаше добри маниери и знаеше как да се държи. Марни заслужаваше награда за това. Тя се бе справила изключително добре с отглеждането на детето. И за двама родители би било трудно да се справят така успешно, както си помисли Ло. Знаеше го, защото се бе наслушал на разни ужасяващи истории за хлапетата на колегите си.

— Само да не изглеждаше толкова тъжна, когато тръгвахме — каза Дейвид и отново привлече вниманието му към себе си. — Но идеята да поживея при теб беше нейна. Когато се върнахме, тя вече ми беше приготвила багажа.

Когато се върнаха след вечерята, двамата едва не се спънаха в куфарите, поставени от Марни в коридора.

— Кой заминава и закъде? — шеговито попита Дейвид.

Марни съвсем сериозно им бе обяснила, че според нея ще е много добре Дейвид да поживее при Ло за известно време. Отначало и двамата онемяха от удивление. Но след като поразмислиха, идеята им хареса много и се примириха.

— Мислиш ли, че тя говореше сериозно, когато каза, че нямала нищо против, че искала да поживея при теб? — колебливо попита Дейвид.

— Можем само да вярваме на думите й, Дейвид. Повтори това няколко пъти — прекалено уверено заяви Ло.

Когато прегърна Дейвид за довиждане, Марни изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия, но се държеше храбро.

— Тя знае, че това е само временно, нали така?

— Точно така — отговори Ло.

— Знае, че ще си бъда у дома за рождения си ден. Аз й обещах.

— И двамата ще се постараем това обещание да бъде изпълнено.

— Тогава сигурно всичко е наред.

— Сигурно.

Но докато се разделяха, видът на Марни говореше съвсем друго. Тя самата бе настояла Дейвид да тръгне веднага. Още тази вечер. Сякаш не искаше да й остане време да размисли.

Ло си призна, че е доволен от случилото се. Явно и Дейвид беше доволен. Тогава защо и двамата имаха чувството, че са изоставили Марни?

Венера изпадна във възторг, щом видя отново Дейвид. Започна лудешки да гони собствената си опашка, докато накрая остана без дъх и се поуспокои.

— Може ли да поплувам? — попита Дейвид почти веднага след като остави куфарите си в една от празните стаи за гости.

— Бъди мой гост. Но този дом си има правила: никакви мокри кърпи или дрехи на подиума. Закачи ги в пералнята.

— Точно както е и у дома.

— И гледай непременно да заключиш входната врата и да угасиш осветлението, след като свършиш с къпането.

— Слушам, сър.

Около един час по-късно Дейвид влезе в малкия домашен кабинет на Ло. Стените бяха покрити с негови снимки като пилот на реактивен самолет, направени в различни военновъздушни бази по целия свят. Други отразяваха кариерата му като космонавт. На една от тях се виждаше излитането на космическата совалка „Виктория“ и Дейвид каза:

— Тогава мама ме събуди много рано, за да наблюдавам старта на совалката. След онова, което се случи с „Чалънджър“ почти ме беше страх да гледам. Когато всичко мина добре, викахме „ура“.

— И аз — рече Ло със самодоволна усмивка. — Утре ще ти приготвя една такава снимка и ще помоля всички членове на екипажа да я подпишат.

— Благодаря. Това е страхотно.

— Венера влезе ли с теб в басейна?

— Ъхъ.

— Не съм я виждал. По това време обикновено се опитва да се настани в скута ми.

— Тя е хъм в леглото ми.

Ло безпомощно разпери ръце:

— Тези жени!

Дейвид се разсмя, но смехът му прозвуча малко пресилено.

— Сигурно си бил с толкова много жени.

— Какво, жените ли? — Дейвид прочисти гърлото си.

— Ъхъ.

Ло се опита да улови погледа му, но той извърна глава.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Дейвид? — Момчето рязко сви кокалестите си рамене.

— С мама сме говорили затова. За секса, искам да кажа.

— И?

— Е, аз вече не съм дете. Знам всичко за тези работи.

— Хъм-м-м.

— Все още не съм стигнал до края, но от години правя френска любов с разни момичета.

Ло се стараеше да изглежда сериозен. Облегна се назад в кремавото си кожено кресло и сключи ръце върху плоския си корем.

— Разбира се.

— Пък и някои момичета ми позволяват, нали разбираш, да ги докосвам на някои места.

— Хъм-м-м.

— Мама не е глупава. Тя знае, че вече ще искам да, нали знаеш, да спя с момичета.

— Да.

— Тя каза, че няма да е естествено, ако не искам. О, божичко! — простена той. — Държа се като ненормален.

— Повечето от нас изглеждат така, когато говорят на тази тема, Дейвид. Не обръщай внимание. Просто ми кажи какво си мислиш.

— Е, според мама не би трябвало да мисля само за тялото на една жена, ами трябва да се възхищавам от ума й също и тям подобни, нали знаеш, от онези неща, които я правят личност. Освен това тя казва, че е необходимо да уважавам жените и никога да не ги из… да не ги…

— Да не ги използваш ли?

— Аха, точно така. Знам какво означава тази дума, но просто не можах да я произнеса.

— Майка ти е права, Дейвид.

Момчето впери изпитателен поглед в него — поглед, който толкова много приличаше на неговия собствен.

— Ти не си го направил. Не и с майка ми.

Ло пръв извърна очи. Мразеше да му казват какво да прави и в друг случай щеше да се ядоса. Той сам си беше съдник и рядко приемаше чужда критика. Още по-рядко изпитваше угризения на съвестта. Но сега под втренчения поглед на сина си се почувства смутен и ужасно виновен.

— Не, не съм го направил, Дейвид. Надявам се, че ти ще се отнасяш с повече отговорност към любовните си връзки, а не както аз постъпих с Шарън.

— Не ми се сърдиш, че ти казах това, нали?

— Не, разбира се. Тъкмо обратното. Уважавам те за това, че ме постави на мястото ми. Майка ти не се отнесе честно към мен, но аз трябвате да съм сигурен, че няма да забременее.

— Въобще не я помня и сигурно затова не ти се сърдя. Ако ти беше наранил мама, Марни искам да кажа, това щеше да е друга работа. — Усмихна се леко. — Пък и ако ти беше използвал презерватив, мен нямаше да ме има сега.

— По тази причина, само по тази причина съм доволен, че не го направих.

Дейвид наведе глава и промълви смутено:

— Е, още веднъж лека нощ.

— Утре трябва да тръгнем рано, за да не закъснееш за училище.

— Ще стана навреме. Мама е сложила будилника в куфара ми.

Той се застоя до вратата, като прокара пръст по жилките на дървото.

— Има ли и нещо друго, Дейвид? — попита Ло, когато забеляза, че не му се иска да си тръгне. — Друго правило на тази къща гласи: Ако имаш нещо наум, кажи го!

— Просто се чудех защо напоследък се навърташ около мама. Заради мен ли?

— О, ние надълго и нашироко сме разговаряли за теб — уклончиво отвърна Ло.

— Аха — каза Дейвид, който изглеждаше разочарован. — А пък аз си помислих, че го правиш, защото я харесваш.

— Харесвам я.

— Така ли? — попита момчето и лицето му светна.

— Много е хубава.

— Е, ами това е добре, наистина е добре. Трябва да си лягам. Лека нощ. Страхотно е, че съм тук, татко.

— Страхотно е, че си с мен.

Няколко минути след като Дейвид излезе от стаята Ло продължаваше да се усмихва. Припомняше си части от разговора им и отново се усмихваше. Сам беше учуден, че му се е видял толкова приятен този откровен разговор с Дейвид.

Угаси лампата в кабинета си, влезе в своята спалня, съблече се и легна в леглото. Скръсти ръце под главата си и като впери поглед в бавно въртящия се вентилатор на тавана, си помисли колко незадоволителни бяха напоследък някои други страни от живота му, например сексуалните му връзки.

Всъщност като си помислеше, той бе престанал да води сексуален живот, откакто бе срещнал Марни Хибс.

Колко време бе изминало оттогава? Седмица, две? Ло Кинкейд да изкара две седмици без жена? Немислимо! Нечувано! Ако се разчуеше сред колегите му, щеше да има да му се присмиват.

Но колкото и да е странно, Ло сякаш нямаше желание да променя нищо. Предпочиташе да изчака. Да изчака нея. Желанието беше толкова силно, че понякога го измъчваше, но друг път беше толкова сладко, изпитваше удоволствие само да я пожелае.

Перките на вентилатора хвърляха въртящи се сенки върху стените. Тези сенки бяха сиви като очите на Марни. От очите й мислите му се насочиха към устните й, които бяха толкова сладки и съблазнителни и така неволно и дори неохотно, но страстно отвръщаха на целувките му.

Той си помисли и за гърдите й — малки, но свръхчувствителни за неговото докосване. И за вкуса на кожата й. И колко прекрасен беше пъпът й. И за тихия сластен звук, който тя издаде, когато устните му…

Ло се унесе в сън и фантазиите му преминаха в сънищата.