Сандра Браун
Дългото очакване (11)

11.

Ло погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че нейната кола се приближава. Тогава се измъкна от поршето и я пресрещна на алеята. Зад слънчевите очила лицето й изглеждаше дребно и бледо. Прииска му се да я прегърне. Не го направи. Почти винаги, щом я видеше, изпитваше желание да я закриля. Той вече би трябвало да знае — особено след като снощи бе имала куража да прекъсне онази оргия, — че дързостта на тази дама е обратно пропорционална на размерите й.

— Какво искаш, Ло?

— Няма ли да кажеш първо едно „здрасти“? — Каменно мълчание. — От половин час те чакам да се прибереш. Нима не заслужавам да ми кажеш поне едно „здравей“?

— Какво искаш?

Значи този подход нямаше да свърши работа. Може би малко повече откровеност щеше да е на място.

— Да бъдем приятели. Къде е лулата на мира?

— Никак не е смешно.

Ло с досада прехапа ъгълчето на устните си, съзнавайки, че ако сега избухне, това ще провали намеренията му, поради които бе решил да направи това изненадващо посещение. Не биваше да влиза в спорове.

„Тя сигурно няма никакви жлези“ — злобно си помисли той. Това би обяснило защо неговият подход към жените — винаги така успешен — при нея не вървеше.

— Искаш ли да ти помогна да внесеш тези неща?

Задната седалка на колата й бе затрупана с пакети с хранителни продукти и материали за рисуване. Тя се позамисли, преди да се съгласи с неохота.

— Щом вече си тук, още един чифт ръце няма да е излишен. Явно в космическия център нямате нито един часовник — каза Марни, докато двамата вървяха по пътеката към задната врата.

— Все още поправят транжора. Обясних на шефовете, че трябва да уредя един личен проблем. Къде е ключът ти?

Ло подпря една кесия с хранителни продукти на коляното си, за да може да отключи вратата. Тя влезе първа.

— Сложи нещата на масата. После ще разопаковам всичко.

— Сега ще свършим тази работа. Иначе сладоледът ти ще се стопи — каза Ло, като свали слънчевите си очила и надникна в една от кесиите. — Швейцарските бадеми? Това е любимият ми сладолед.

— И на… — Марни усети, че се усмихва и се обърна с гръб. — И на Дейвид.

Тя изчезна в съседната стая, за да остави там материалите за рисуване. Когато се върна в кухнята, той вече бе изпразнил няколко кесии и бе подредил съдържанието им на плота до мивката.

— Ло, аз ще свърша тази работа по-късно.

Но той бе решил днес да не й позволява да влезе под кожата му. Спокойно вдигна пред очите й пластмасово шишенце с освежител за уста.

— Къде?

— На горната лавица — отвърна тя с примирена въздишка. — Сложи ей тук всичко, което е за горната лавица. — Марни потупа единия ъгъл на плота.

— Добре.

Двамата подреждаха покупките, потънали в мълчание. Нейното можеше да се нарече враждебно.

Той продължаваше да изпразва кесиите. Тя поставяше покупките в различните чекмеджета. Беше му приятно да наблюдава пестеливите й и плавни движения, характерни за една истинска жена. Тя се навеждаше и пресягаше, приклякваше и се обръщаше, отваряше вратички и чекмеджета и ги затваряше с едно движение на бедрото си — нещо като балет, който му се видя очарователен.

Подгъвът на дънковата пола стигаше до средата на коленете й. Когато се навеждаше или се повдигаше на пръсти, за да достигне някоя полица, Ло имаше удоволствието да зърне гладкото й оголено бедро. Марни носеше и доста широка риза, чиито долни краища бяха вързани отпред на кръста. И под нея май нямаше нищо друго. При мисълта за гърдите й под меката памучна материя той усети как настръхва.

Ло кимна към бутилките с газирана вода, които тя подреждаше в хладилника.

— Мога ли да получа една?

Усещаше, че прекалява. Марни не бе омекнала ни най-малко. Накипяло й е заради снощи, мислеше си Ло. Тя пусна няколко ледени кубчета в една чаша, отвори бутилката и му наля. Подаде му я с рязко движение и част от пяната се разплиска върху ръката му. Ло я облиза.

— Благодаря.

Марни скръсти ръце на гърдите си и се обърна към него.

— А сега, след като прибрахме покупките и след като си получи питието, ще ми кажеш ли по каква работа си дошъл, та да мога и аз да отида да си гледам моята?

Той отпи от чашата си. Като я гледаше изпитателно, каза:

— Тази сутрин се свързах с моя адвокат.

Марни не каза нищо, не помръдна, но реакцията й беше бурна и биеше на очи. Очите й, които изглеждаха тъжни и разширени, се разшириха още малко. Бледото й лице стана още по-бледо. Облиза устните си и захапа долната.

Искаше му се да я докосне, но не смееше. Страхуваше се, че тя или ще започне да дращи и хапе, или ще рухне. Можеше да стане и едното, и другото.

— Седни, Марни. Нека да поговорим разумно — тихо предложи той. — Моля те.

Тя кимна и разсеяно се отпусна на най-близкия стол до масата. Ло си помисли, че дори да беше покрит с пирони, тя едва ли щеше да забележи това. Остана прав и се приближи до вратата. Впери поглед навън през прозореца с изглед към задния двор и за първи път забеляза, че там има отделно построен гараж. Над входа му беше закачен баскетболен кош. Явно бе осигурила за Дейвид всичко, което беше във възможностите й. Както изглеждаше, съдбата винаги се усмихваше на едни, а на други винаги се цупеше. Марни беше от последните. Вече бе получила своя дял от човешката мъка, стигаше й толкова. Искаше му се да намери някакъв безболезнен начин да й съобщи това. Но въпреки прекараната безсънна нощ, не бе успял да го измисли.

— Попитах моя адвокат какво да направя, за да можем и двамата да бъдем попечители на Дейвид.

Чу се нещо като тихо скимтене, но когато Ло се обърна, тя бе притиснала устните си с ръка.

— Той ми каза, че ще е много трудно да го постигна, ако ти се противопоставиш, но все пак не е невъзможно. Надявам се, че няма да имаш нищо против.

Очите й вече не бяха тъжни, а мятаха мълнии.

— Винаги ли мислиш само за себе си, Ло?

Той наведе глава и впери поглед във върховете на обувките си.

— Сигурно смяташ, че това е позволен удар. Но ме улучи малко под кръста.

— Не мога да си позволя да съм добра. Ако не се боря с теб, и то с непозволени средства, ти ще съсипеш живота на Дейвид.

Ло с един скок прекоси кухнята и седна срещу нея.

— Как така ще съсипя живота му, след като смятам да стана част от него? Всяко момче има нужда от баща.

— Той досега не е имал нужда от баща.

— Откъде знаеш? Може би не го казва гласно, за да не нарани чувствата ти.

Ло разбра, че е спечелил точка, защото тя потъна в мълчание.

— Знам, че онова, което видя снощи, те кара да ме смяташ за много лош човек, но бих искал да ти обясня някои неща.

Марни продължаваше да мълчи, но вдигна поглед към него. Той се помъчи да не обръща внимание на мълчаливия укор в очите й.

— Бях ужасно вбесен заради онова, което се случи вчера тук. — Беше доволен, че думите му я накараха да се смути. Тя се размърда неспокойно на стола и притеснено стисна ръце в скута си. — Не исках да спра, Марни. Не исках ти да ме спираш. Исках да продължавам, докато…

— Ло, недей.

— Докато проникна в теб и стигнем върха.

Марни скочи от стола и тръгна към стаята си. Той я последва. Когато влезе след нея, тя се бе облегнала на статива, стискаше го здраво и бавно се полюляваше напред-назад.

Щом чу стъпките му, рязко се обърна и остана с лице към него.

— Значи излиза, че за всичко, което се случи, съм виновна аз, така ли? — попита, като притисна ръка към гърдите си.

— Така излиза — насмешливо отвърна той. — Ще ме изслушаш ли най-после? — попита натъртено, като усещаше, че губи търпение. — Бях ужасно отчаян. Искаше ми се да преобърна всичко с главата надолу. Искаше ми се да се напия и да, разбира се — да чукам някоя още преди да си отидат гостите. Но когато всички се събраха, започнах да се оглеждам и да си мисля колко са повърхностни някои от тях. Повечето бяха разни досадници и пилоти, които се правеха на герои. И тогава ми хрумна, че аз съм по-лош от всички. Веселото ми настроение се изпари дълго преди да се появиш ти. Исках да остана сам, за да мога да размисля, но както видя, вече нямах такава възможност. Реших да изтърпя гостите и да се забавлявам колкото мога. Тогава се появи ти, страшна като неизбежното възмездие. А когато ме попита какво знам за човешките отношения, сякаш ме прониза с куршум между очите. Проумях, че не знам много. Никога не ми е било необходимо. — Млъкна, за да подсили ефекта от думите си. — Бих искал да променя това.

— Искаш да се захванеш с Дейвид, да го използваш като опитно зайче, за да играеш новата си роля. — Тя подпря ръце на хълбоците си. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, та да се хвана на тези приказки за твоето нравствено прераждане? Ти си умираш да бъдеш полковник Кинкейд — героят на НАСА.

— Добре, права си. Да, така е. Много труд съм хвърлил, за да постигна това. И се гордея с постигнатото.

— И какво ще отговориш, когато хората те попитат кой е Дейвид? Като какъв ще им го представиш?

Тъкмо този въпрос Ло си бе задавал много пъти. Сега се постара да отговори откровено на Марни:

— Още не знам. Много ще зависи от самия Дейвид.

— Дейвид никога няма да има шанс да решава сам. Много хубаво говориш, полковник Кинкейд, но никога няма да се промениш. Ако бях се сетила, че ще ти хрумне да направиш Дейвид част от живота си, щях да те излъжа, когато ме попита дали е твой син.

— А сега кой е егоистът, Марни? Ти май се страхуваш, че ако той ме опознае, ще започне да ме харесва повече от теб.

— Не е вярно! Дейвид ме обича и знае колко много го обичам аз.

— И това няма да се промени, независимо как ще се развият нашите отношения, нали така?

Ло я бе притиснал в ъгъла, но това бе незначителна победа и не го радваше. Навярно защото крехките черти на лицето й като че ли се разкривиха. Но тя съвсем не бе победена и зае по-твърда позиция.

— Колкото и да ме заплашваш с разни адвокати, Дейвид е мой син и по закон, и от морална гледна точка — каза тя, като се удари по гърдите със смешното си малко юмруче. — Аз ще се боря до последен дъх, за да го задържа при себе си, Ло.

— Надявах се да проявиш малко разум. Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Прав си. Трябваше да се досетиш. Отсега нататък ме смятай за свой враг. Наистина ли очакваше да падна на пода и да се преструвам на умряла, докато ти заплашваш да отнемеш най-важното нещо в живота ми?

Ло прекоси стаята и притисна Марни в ъгъла до ръба на работната маса. Наведе се над нея, като лицето му почти докосваше нейното, и прошепна:

— Струва ми се, че точно там е проблемът. В живота ти няма равновесие. Дейвид не би трябвало да е най-важното нещо в него.

— Не съм казала, че той е единственото важно нещо в живота ми. Трябва да се грижа и за майка ми. Имам работа.

— А ти самата? Не заслужаваш ли нещо повече? Ами развлеченията? Ами секса?

— За теб те са на първо място.

— Не е необходимо да са на първо място. Но ми се струва, че напоследък съвсем си забравила за тях.

— Защо мислиш така? Защото не се умилквам около теб, не мъркам и не се завирам в теб като разгонена котка?

— Опитай. Може да ти хареса.

— Отвратителен си.

— Не съм отвратителен, Марни, а нормален. О, ти си имаш всичко необходимо — каза Ло, като огледа гърдите й. — Всичко ти е на мястото и оказва въздействие. Вече направих пробен полет, нали си спомняш?

Тя се опита да го отблъсне. Но Ло отново я притисна до масата.

— Не искаш да се отпуснеш и да оставиш тялото си с пълни сили да се радва на живота. Защо? Защото някой тип те е измамил и те е накарал да намразиш всички мъже ли?

— Престани!

— Какво направи той, Марни? Замени те с друго момиче? Изостави те пред олтара? Или не можа да преглътне преданата ти любов към Дейвид? Какво ти направи, та всеки път, когато те докосне някой мъж, ставаш студена като лед? — Забеляза, че Марни е онемяла от гняв и реши да използва докрай това преимущество. — Според мен всеки съд в Тексас ще реши, че за Дейвид е по-добре да живее с един баща, който се наслаждава малко повечко на живота, отколкото с леля си, която се държи като стара мома и се страхува от живота.

Ло я дръпна към себе си, гневно целуна устните й и изхвърча навън. Когато стигна до колата си, подпря се на нея и руга в продължение на цели шейсет секунди. Какво имаше в тази жена, та го караше да се показва откъм най-лошата си страна?