Сандра Браун
Дългото очакване (3)

3.

Той стисна ръката й над лакътя. — Ще те закарам.

— В никакъв случай.

— Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— По дяволите! — възкликна той и лицето му почти докосна нейното. — Ти току-що ми каза, че имам син. Трябва да ти задам милион въпроси. Докато не получа отговори, няма да те пусна. За последен път ти казвам, че аз ще те закарам — натъртено заключи Ло.

Марни щеше да се възпротиви, но той здраво стискаше ръката й над лакътя, докато слизаха по стълбите. Щеше да бъде глупаво да започне да се бори с него, след като знаеше, че е невъзможно да победи. Освен това си помисли, че той има право на някакво обяснение. В държането й се долавяше известна надменност, но тя кротко вървеше до него.

— Заключи вратата — каза й Ло. — Нямаш ли алармена инсталация?

— Не.

— Би трябвало да си сложиш. Къщата е голяма, един крадец би открил много възможности да проникне вътре.

Поведе я по тротоара към паркираното наблизо порше. Щом я настани на предната седалка, Ло заобиколи издължения капак на мотора и се вмъкна зад кормилото.

— Къде отиваме?

Тя му каза името на улицата и му обясни по коя магистрала трябва да мине. След няколко минути двамата се носеха с колата по средното й платно. Марни стискаше ръба на седалката. Той караше така, сякаш пътуваха с ракета. Гледаше повече към нея отколкото към пътя и това съвсем не я успокояваше.

След като издържа, доколкото бе възможно, на този втренчен поглед, тя натъртено попита:

— Какво зяпаш така?

— Теб. Толкова си дребничка. Не ми приличаш на жена, която е носила дете в утробата си. Пък и — поклати объркано глава — не проумявам как така не мога да си спомня, че съм спал с теб.

Очите му се насочиха надолу към устата й, после се спряха на тънката й шия, на гърдите и най-накрая на бедрата. Напрегнатият му поглед я караше да се чувства гола. Искаше й се да се прикрие с ръце.

— Трябва да съм бил много пиян — грубо рече Ло. — Иначе щях да си спомня, че съм спал с теб.

— Аз никога не съм, никога не съм спала с вас. — Тя държеше главата си изправена и не откъсваше очи от тъмното предно стъкло на колата, защото се страхуваше да погледне Ло и си казваше, че поне един от двамата би трябвало да следи пътя. — Дейвид не е мой син.

— Тогава?

— Той е син на сестра ми. Ти и тя — Марни смутено сви рамене, хвърли му светкавичен поглед и се усмихна едва-едва. — Трябва да преминете на другото платно. Завиваме вдясно.

Той го направи, като изпревари един товарен автомобил. Шофьорът яростно натисна клаксона и изруга. Знакът „стоп“ в най-ниската част на пътя почти не даде възможност на Ло да си поеме дъх, преди да завие на трета скорост.

— Значи сестра ти вероятно е забременяла от мен, така ли?

— Не вероятно. Забременя. Краткотрайна лятна авантюра.

— През кое лято?

— Вие току-що сте били завършили Военноморската академия и сте се готвели за военна служба.

Той изведнъж зае отбранителна позиция и я погледна враждебно.

— Откъде знаеш, че Дейвид е мой син? — Марни му хвърли унищожителен поглед. — Добре де, добре, прилича малко на мен. Признавам. Но то не доказва нищо.

— Няма какво да доказвам — рязко отвърна тя. — За мен няма никакво значение дали ми вярвате или не.

— Сега завийте вдясно.

Той нетърпеливо изчака светофарът да смени светлините си, а после се понесе напред като необязден жребец.

— Ето че пристигнахме — с благодарност каза Марни, когато бяха все още на една пряка от санаториума. Още оттук той трябваше да намали скоростта, за да може да завие по алеята. — Можете да ме оставите ето там, пред страничния вход. Имам ключ, тъй че по всяко време мога да влизам при нея.

Това беше малък санаториум, финансиран от църквата, имаше прекрасна градина и висококвалифициран персонал. След удара мисис Хибс не беше напълно парализирана, но имаше нужда от постоянни грижи. Марни с болка на сърцето бе решила да я доведе тук, особено след като знаеше, че майка й няма да напусне жива това място.

Още по-трудно й беше да признае какво огромно облекчение бе изпитала, след като майка й си отиде от къщи. През последните години тя ставаше взе по-заядлива и от нищо не беше доволна.

Когато Ло спря поршето пред страничния вход, Марни отвори вратата и стъпи с единия си крак на тротоара. Заговори му през рамо:

— Не знам кой ви е изпращал тези писма, но не съм аз. Нямах никакво намерение да ви казвам за Дейвид, нито на него за вас. Нямам намерение да искам нищо от вас, особено пък пари. Тъй че просто си гледайте вашата работа, оставете ме на мира и забравете за случилото се. Благодаря ви, че ме докарахте.

Тя слезе от колата. Докато се мъчеше да отвори входната врата — нещо, с което обикновено се справяше лесно, много й се искаше да се обърне и да му хвърли един последен поглед.

Преди седемнайсет години го бе видяла за последен път. Тогава им бе махнал за сбогом и бе закрачил бавно по плажа, подобно на някакъв млад, пращящ от сили бог на слънцето, прекрасен и устремен към бъдещата си слава.

Тогава разбитото й сърце тайно се бе сбогувало с него. Сега тя не го направи. Не си позволи лукса да се обърне, преди да влезе в бялата сграда.

Остана в стаята на майка си повече от час. През повечето време мисис Хибс спеше, само понякога се събуждаше за малко, за да произнесе няколко неясни думи.

Изпълнена с отчаяние, Марни си тръгна. Когато излезе от стаята, видя Ло да крачи напред-назад в коридора. Сестрите, които стояха на регистратурата в дъното, бъбреха припряно, но той виждаше само лъснатия и настлан с плочки под, докато сновеше напред-назад, подобно на лъв в клетка.

— Още ли сте тук? — попита Марни.

Все още бе разтърсена от посещението при майка си. Като видя Ло, още повече се разстрои.

— Как смяташ да се прибереш вкъщи?

— С такси.

Той поклати глава и я придружи до най-близкия изход.

— В този град не може да се разчита на такситата. Би трябвало да знаеш това.

След няколко минути двамата отново седяха в поршето, между тях бяха само онези седемнайсет години.

— Как е майка ти?

— Умира.

Той помълча почтително и после каза:

— Съжалявам.

— Поддържат я с лекарства, за да намалят вредата от малките ударчета, които продължава да получава. През повечето време е упоена. Когато дойде на себе си, обикновено говори за баща ми и за Шарън. И много плаче.

— Това беше в Галвестън, нали?

— Имате предвид, че там сме се срещнали за първи път?

— На плажа, нали?

— Да — отвърна тя, питайки се какво ли точно си спомня Ло. — Моите родители бяха наели едно бунгало, което се намираше близо до вашето.

Присвил очи, той се взираше в предното стъкло на колата.

— Вие бяхте две сестри — промълви Ло.

— Моята по-голяма сестра Шарън и аз — Марни.

— Шарън и Марни. Да, сега се сещам. Сестра ти беше хубавичка.

Марни леко наведе глава.

— Така е.

— Ти беше още дете.

— Бях на четиринадесет.

— А баща ти беше свещеник, нали? Спомням си, че трябваше тайно да се измъкваме, за да отидем да пием бира.

— Вие карахте Шерън да си пийва.

Той се засмя.

— Но ти отказваше. Тя те наричаше „малката светица“.

— Никога не съм била авантюристка като Шарън.

Ло помисли над тези думи, а после отбеляза:

— Ако Шарън е спала с мен, сигурно е спала и с други момчета.

— През онова лято тя беше само на шестнайсет години. Ти й беше първият.

— На шестнайсет ли? — възкликна той и лицето му пребледня. — Мислех, че е на повече от шестнайсет.

— Изглеждаше по-голяма — тихо отвърна Марни.

— Несъмнено. И се държеше като по-голяма. Беше надрасла шестнайсетте дълго преди да я срещна. Спомням си колко добре изпълваше горнището на банския си. Тялото й не беше на малко момиче.

— Нямам намерение да споря по този въпрос — рязко изрече Марни.

Колкото и да бе нелогично, почувства се засегната от това, че той си спомняше колко надарена е била Шарън. Думите му не я изненадаха, разбира се, но просто й се искаше той да престане да споменава за това.

— Но тя беше точно на шестнайсет. И такава бременност, когато току-що си постъпила в гимназията, може да има опасни последици, особено ако по някаква случайност баща ти е много известен свещеник в енорията.

Ло зави към паркинга на едно ярко осветено кафене.

— Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.

— Бих предпочела да ме откараш у дома.

— Виж какво — каза той, губейки търпение, — ти си разстроена. Няма ли да е по-добре да пийнеш кока-кола или малко кафе? За бога, не искам от теб да се напиеш или да прекараш нощта с мен. Или си все още „малката светица“ която не може да отиде да пие кафе с мъж?

Без да дочака отговора й, Ло слезе от колата и затръшна вратата след себе си. Заобиколи и я изчака да излезе. Докато собственичката на кафенето ги водеше към едно сепаре, клиентите наоколо го разпознаха и оглеждаха двамата с блеснали очи. Шушукане и тихи възклицания на удивление ги следваха по петите. Тя смутено се настани в сепарето.

— Винаги ли става така, когато излезете някъде?

— Какво? — Той я погледна объркано. — О, имаш предвид, че се отнасят към мен като към знаменитост. Не им обръщай внимание.

Марни се постара да го послуша, но това й се видя много трудно, тъй като оглеждаха и нея по същия начин. Сервитьорката пристигна с листата на менюто и помоли Ло за автограф, който той й даде, след като поръча две кафета.

— И какво направи тя тогава? — попита той веднага щом почти загубилата свяст сервитьорка се отдалечи.

— Кой?

— Сестра ти. Шарън. Какво направи, когато разбра, че е бременна?

— О, тя, ами — Марни сведе очи. — Искаше да абортира.

Веднага предусети реакцията на Ло. Тялото му се напрегна. Ръцете му се свиха в юмруци. Беше й приятно да разбере, че първоначалното желание на Шарън изглеждаше толкова неприемливо за него, колкото е било и за нея самата.

— А защо не го направи? — попита той.

На Марни й бе трудно да говори за това. Тогава семейството й бе преживяло един от най-ужасните си периоди. И бе започнало да се разпада. След тази история всички вече не бяха същите.

— Шарън довери плановете си на мен — с тих глас рече Марни. — Веднъж след вечеря ми каза, че трябва да говори с мен. Призна ми, че е бременна. Беше изплашена. И аз се изплаших, защото никога не я бях виждала толкова разстроена. Цяла нощ останахме така, плачехме, опитвахме се да измислим нещо. Нямахме никакво намерение да те търсим. Ти вече беше постъпил във флота, пък и сигурно щеше да ти е все едно, ако научеше. Просто не знаехме какво да правим. Но аз не можех да повярвам, че тя иска да се освободи от него, да го изхвърли като ненужна вещ. Искам да кажа, че това беше твоето бебе.

Помълча, погледна го и продължи:

— Не можех да понеса дори мисълта за това. И знаех, че мама и татко ще предпочитат по-скоро на съвестта им да тежи незаконородено дете, отколкото аборт.

— Значи ти си им казала за нейните намерения — обади се Ло.

— Да. Те й забраниха да го направи. Шарън беше сърдита на всички ни. Деветте месеца на нейната бременност не бяха никак приятни. Но после се роди Дейвид — добави Марни със замечтана усмивка — и ние всички го обичахме.

— Дори Шарън?

Усмивката й помръкна.

— Тя го обикна. Той беше толкова миличък и толкова умен за възрастта си, че нямаше как да не го обикне.

Ло я погледна втренчено, усещайки, че иска да му каже още нещо, но в този миг се появи сервитьорката и й попречи да продължи. След като тя им сервира кафето и се отдалечи, Ло попита:

— Защо Дейвид не живее с Шарън?

— Шарън почина. — Той се вторачи безмълвно в нея. — Дейвид беше само на четири години.

Ло отпи от кафето си.

— Как?

— При автомобилна катастрофа. Родителите ми бяха съсипани. Татко получи сърдечен удар и почина през същата година. Оттогава сме само тримата — мама, Дейвид и аз.

— Онова лято е променило изцяло живота ви.

— Да, би могло да се каже и така — тъжно отвърна тя.

— За мен то беше страхотно. Родителите ми искаха да се забавлявам колкото може повече.

— Спомням си ги. Личеше си, че се гордеят с теб. Беше първенецът на випуска. О, между другото, моите поздравления за това, че си успял да постигнеш целта си и да станеш космонавт.

— Откъде знаеш каква е била целта ми?

— Ти ми каза. Един следобед, когато Шарън се печеше на плажа, ние с теб се возехме на водно колело. Тогава ми каза, че искаш да постъпиш в авиационното училище и да станеш летец — изпитател, а после да се кандидатираш за участие в космическата програма. Бях толкова горда, когато прочетох във вестниците, че са те приели. Имах чувството е, чувствах се като човек, който те познава отблизо.

Той се усмихваше, но изведнъж усмивката му се стопи.

— От години не бях си спомнял за онова лято в Галвестън. Това беше страхотен начин да ми го напомниш — изръмжа Ло и направи знак на сервитьорката отново да напълни чашите им с кафе.

Марни внимателно отпи от своята, като все още усещаше върху себе си погледите на хората от съседните маси.

— Аз винаги употребявам презерватив.

Врялото кафе се разля върху ръката й и потече в чинийката. Тя изохка.

— Моля?

Той спокойно извади две хартиени салфетки от поставката на масата и попи с тях кафявата локвичка в чинийката й.

— Изгори ли се?

— Няма нищо — каза Марни, като се чудеше дали да се осмели да помоли сервитьорката да й донесе малко масло.

Но не се наложи да го направи. Ло й даде знак да дойде и сам я помоли за това.

— Не, не, всичко е наред, няма нужда — запротестира Марни, когато сервитьорката послушно се върна, носейки една чиния, в която имаше парче масло с големината на Роуд Айланд, предназначено за непохватната приятелка на Ло Кинкейд.

— Благодаря — каза той на сервитьорката и я отпрати с усмивка.

— Мога сама — рече Марни. — Ама наистина толкова суетене заради…

— Дай ми ръката си.

Тя протегна зачервената си и пареща от болка ръка. Ло взе с два пръста парченце масло и го размаза върху изгореното място.

— Когато спя с някоя жена, аз винаги употребявам презерватив — тихо заяви той. — Без изключение.

Той нежно размаза мекото масло върху онова много чувствително местенце между два от пръстите й. Марни едва не падна от пластмасовата скамейка в сепарето.

— Шефът на военната болница щеше да те похвали.

Гласът й изобщо не звучеше нормално. Може би поради болката от изгарянето бе станал груб и дрезгав. Или пък това се дължеше на неговото докосване. Докато пръстите му продължаваха да се плъзгат между нейните, Марни потръпна и прехапа устни, за да не простене лекичко от удоволствие. Докосването на Ло сякаш бе наелектризирало долната част на гръбначния й стълб и предизвикваше приятно гъделичкащо усещане в гърдите й, особено в средната им част.

— Когато бях с Шарън, все още никой не беше чувал за СПИН — каза той. — Винаги съм използвал презервативи, за да предпазя жената от забременяване. Не бих си позволил да спя с едно момиче, което съм срещнал на Галвестънския плаж, без да си сложа презерватив.

Докосването на тези масажиращи пръсти беше толкова приятно. Марни цяла се разтапяше, подобно на маслото, което попиваше в кожата й, сгрято от топлината на телата им. Неохотно отдръпна ръката си.

— Значи все още не си убеден, че Дейвид е твой син.

— Бъди справедлива — рече Ло и се наведе към нея през масата. — До днес дори не знаех, че той съществува. Нима очакваш ей така сляпо да приема твоите обяснения?

— Нищо не очаквам от вас, полковник Кинкейд — с леден глас заяви Марни. — Казах ви това, когато спряхме пред входа на санаториума.

— Е, аз не съм от онези мъже, които биха пренебрегнали с лека ръка дори потенциалната възможност да се окажат бащи. Съвсем естествено е да стана раздразнителен, та аз направо бях шокиран. Имай търпение. Позволи ми да ти задам няколко въпроса и ми кажи истината.

Тя отмести чашката и чинийката си и опря лакти на масата, за да осигури повече въздух за наранената си ръка.

— Питай тогава. Какво искаш да знаеш?

— Как така Дейвид е мой син, след като съм сигурен, че съм взел предпазни мерки?

— Не си го направил.

— Откъде знаеш, по дяволите? — натъртено попита той и се намръщи. — Или това е било някаква игричка? Намаханата Шарън решила да го направи и накарала малката си сестричка да наблюдава всичко, така ли?

Марни сграбчи чантичката си и бързо се примъкна до края на скамейката. Той я хвана за ръката.

— Извинявай. Без да искам. Моля те. — Тя издърпа ръката си, но погледът му я накара да остане на мястото си. — Моля те, Марни.

Навярно всичко се дължеше на това, че устните му произнесоха името й за първи път след седемнайсет години или може би тя просто изпитваше нужда най-после да изясни нещата. Но каквато и да бе причината, Марни се върна обратно на мястото си.

— Разбирам защо нямаш особено високо мнение за Шарън — рязко каза тя. — В края на краищата тя ти се е видяла толкова лесна. Но аз не заслужавам да ме обиждаш.

— Казах ти, че съжалявам, наистина съжалявам. Окей? — Тя отвърна с леко кимване. — Та откъде знаеш какво точно се е случило?

— Шарън ми каза, че ти не си имал, че си бил неподготвен една вечер. Според нея вие двамата доста сте се били хъм разгорещили.

Тя го погледна въпросително.

— Разбирам. Продължавай.

— Не искала да спреш и затова те излъгала. Казала, че взема хапчета против забременяване.

Ло се позамисли и после каза:

— Не си спомням

— През целия следобед си пил бира.

— Възможно е.

— Полковник Кинкейд, аз…

— Ще бъдеш ли така добра да ме наричаш Ло? — раздразнено рече той — Спомням си как ние двамата с теб се боричкахме на пясъка и как мажех гърба ти с лосион против изгаряне. Тъй че е по-добре да ме наричаш Ло, нали?

Той си спомняше. Поне мъничко. Тя изпита огромно удоволствие от това. Може би спомените му за нея бяха смътни, но ги имаше.

— Няма никакво значение дали Дейвид е твой син или не — тихо каза Марни. — Нищо в живота ни няма да се промени.

— Забравяш едно много важно нещо, Марни.

— Какво е то?

— Писмата.

Тя безпомощно вдигна ръце.

— Колко пъти ще ти казвам, че не съм ги написала аз!

— От това проблемът става още по-сериозен.

— Не разбирам

— Ако ти не си ги написала, някой друг го е направил.

Като размисли над това, тя загрижено сбърчи вежди.

— Започвам да те разбирам.

— Ти твърдиш, че не искаш нищо от мен.

— Така е.

— Но онзи, който ги е написал, иска нещо. При това положение Дейвид е толкова уязвим, колкото и аз.

— Нима мислиш, че някой би се опитал да го нарани?

— Не знам. Може би не. Но това е само предположение.

Тя прехапа долната си устна.

— Какво ще правим?

— Не бих искал да те притеснявам. Просто трябва да бъдеш нащрек, докато успеем да разберем кой стои зад всичко това. Някакви предположения?

— Не. Дейвид прилича на теб, но трябва да застанете един до друг, за да го забележи някой.

— Ами лекарят, който е акуширал при раждането? Не би ли могъл да ме шантажира по някакви причини?

— Не знам. Той се премести в друг квартал и от години не съм чувала нищо за него. Освен това той не знаеше кой е бащата на детето на Шарън.

— Възможно ли е тя да се е доверила на някоя своя близка приятелка?

— Не ми се вярва. Но всичко е възможно. Значи смяташ, че някой е знаел и след като си станал известен, е решил да се възползва от това?

— Предполагам. — Ло за миг впери поглед в кафето си, после прочисти гърлото си и някак нехайно каза: — Санаториумът, в който е настанена майка ти, изглежда направо луксозен.

— Финансира го църквата на татко. Съпругите на свещениците имат право на по-евтино обслужване тъй че нямаш основание да мислиш онова, което си мислиш.

Ло бързо вдигна глава. Марни го гледаше заплашително.

— Не винаги ни е било лесно — рече тя и в гласа й прозвучаха сърдити нотки, — но аз мога да издържам себе си и Дейвид. Ние в никакъв случай не сме богати Той никога не е получавал всичко, което иска, и по тази причина много повече цени материалните неща в сравнение с връстниците си. Но не живеем в мизерия. Винаги е имал храна, покрив над главата си, дрехи и най-важното — любов.

— Аз просто

— Млъкни и ме изслушай — нареди тя така яростно, че сама се изненада от себе си. — Аз обичам Дейвид. Той ме обича. А ти мислиш само как ще ти се отрази всичко това, ако се разчуе. Ако е възможно при твоето колосално его, помисли как ще се отрази на Дейвид. На тази възраст той е много чувствителен. Дейвид е чудесно момче. Не искам да се случи нещо, което да промени нормалното му отношение към живота. А това включва откритието, че баща му е знаменит космонавт, който спи с жена само когато е сигурен, че няма да загази, и който кара кола като луд. Ако кажеш или направиш нещо, което евентуално би могло по някакъв начин да му навреди, ще съжаляваш, че си се върнал от космоса, полковник Кинкейд. — Тя рязко си пое дъх. — А сега ще бъдеш ли така добър да ме закараш у дома?