Сандра Браун
Дългото очакване (17)

17.

Марни тежко се изкачи по стълбите. Не запали лампите, макар че се смрачаваше и виолетови сенки изпълваха всеки ъгъл на къщата й.

Влезе в спалнята, свали черните си пантофки и остави дамската си чанта върху бюрото. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, и няколко минути остана така, взирайки се в пространството. Отчаянието я обезсилваше.

Точно когато се канеше да се обърне, забеляза футболната топка на Дейвид, която лежеше забравена под азалията. Изглеждаше някак самотна, захвърлена, забравена, като истинско олицетворение на мъката в живота й.

С тежка въздишка тя посегна да разкопчее ципа на черната си рокля.

— Нека да ти помогна.

Подскочи от изненада и рязко се обърна. Ло стоеше на прага, все още облечен с тъмния си костюм и бялата си риза. Когато сърцето й започна да бие по-спокойно, Марни го укори:

— Изплаши ме до смърт. Откъде изникна?

— Ние те последвахме.

— Ние ли? Къде е Дейвид?

— Изпратих го у дома. Не искаше да отиде, но му казах, че нашият разговор ще е само за възрастни и че той не е поканен.

— Какъв разговор?

— Онзи, който ще започнем ей сега. Първо искам да знам как се чувстваш.

— Имаш предвид след погребението на майка ми ли? — Той кимна утвърдително. — Спокойна съм, защото знам, че тя почива в мир. Най-накрая.

— Добре. Но преди да започнем, нека да свалим тази рокля. — Ло влезе в стаята. — Обърни се.

— Нямам намерение да събличам роклята си, Ло. Ако ще разговаряме, предпочитам да остана с нея. Той явно нямаше желание да спори.

— Както искаш, но аз ще се посъблека.

Ло свали сакото и вратовръзката си и ги хвърли в долния край на леглото. Разкопча яката на ризата си и нави ръкавите й.

— Ето. Така е много по-добре.

— Всъщност радвам се, че си тук — каза Марни. — И аз искам да поговоря с теб.

— Давай.

— Ти си пръв.

— Добре. — Той подпря ръце на хълбоците си, пое си дълбоко въздух и няколко секунди се взираше в пода между краката си, преди да вдигне очи и да я погледне. — Ние с Дейвид вече обсъдихме този въпрос.

— Какво сте обсъдили?

— Искаме да отидем в съда и по законен път да променим фамилното му име на Кинкейд.

Думите му я пронизаха болезнено. Едва не извика от мъка. Тази промяна на името означаваше много. Тя определяше окончателно самоличността на Дейвид. Той вече щеше да бъде син на Ло. А не неин.

— Разбирам — хрипливо изрече Марни.

— Искам публично да го призная за мой син.

— Не е необходимо, Ло. Майка ми те заплашваше с публично изобличение, но това никога няма да стане.

— Знам, но то вече ми изглежда съвсем незначително. Всъщност бих искал всички да знаят кой е Дейвид и колко много означава за мен. Тази сутрин се обадих на моите родители и им казах за него.

— А те как реагираха?

Той огорчено поклати глава.

— Имаш предвид, след като се съвзеха от шока ли? Следващата седмица ще пристигнат да се запознаят с внука си. Той говори и с двамата и навъртя една дяволски голяма сметка. Мисля, че се обичат вече.

Марни усети, че се задушава, обърна му гръб и се приближи до прозореца.

— Това е чудесно. Толкова се радвам за Дейвид. — Помълча малко. — Като се има предвид тази новина, наистина е хубаво, че и аз стигнах до някои заключения.

Пое си дълбоко дъх и тесните й рамене се повдигнаха.

— Нямам намерение да се боря с теб в съда, Ло. Първо, аз не мога да се меря с теб. Ти си му родният баща. Това само по себе си е достатъчно. Аз му бях отлична майка, но засега ти май също се справяш отлично, което, да си призная, ме изненадва. Второ, никога няма да позволя Дейвид да бъде поставен в такова положение, че да му се наложи да избира между нас двамата. Той те обича. Вярвам, че ние и двамата го обичаме и искаме най-доброто за него. Той е щастлив, че живее при теб. Иска да носи името ти. Смятам, че е най-добре Дейвид да остане за постоянно при теб. Смятам да му кажа точно това.

Гърлото й беше така стегнато от напрежение, че я болеше. Думите с мъка се изтръгваха от устните й.

— Така или иначе след две години той ще отиде в колеж. — Тя наведе глава. — Нали виждаш, че не съм чак такава егоистка. От деня, в който Шарън ми каза, че е бременна, аз исках бебето, защото имах нужда да обичам някого и той да ме обича. Щом се грижиш за едно дете, то те обича инстинктивно. Шарън монополизираше цялото внимание на родителите ми, макар и в отрицателен смисъл. Тя ги изтощаваше. Не им оставаха сили да се грижат за мен. Тъй че аз имах нужда от Дейвид, както и той имаше нужда от мен. — Марни погледна през рамо към Ло. — Но той вече няма нужда от моите грижи. И не мога да го натоваря с отговорността да се грижи за моето щастие и да ми осигурява онова, което ми е необходимо. Няма да го направя.

— Чувствам се задължен да те прекъсна — обади се Ло. — Не смяташ ли, че си прекалено строга към себе си?

— Не искам да изглеждам като мъченица. Не си мисли, че се виждам като такава. Цял ден се подготвях, за да произнеса тази реч. Всяка дума идва направо от сърцето ми. Моля те, остави ме да се доизкажа. Има и още нещо.

Ло кимна с глава, давайки й знак да продължи.

— Онова, което се случи тази сутрин.

— Да?

— Имаше няколко причини да се случи.

— На първо място — добра предварителна подготовка.

— Ло, моля те.

— Извинявай.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Толкова ужасно се чувствах, след като умря мама. Бях отчаяна, нали разбираш. Питах се струва ли си да се живее, след като животът има такъв тъжен и жалък край и все неща от този род.

— Разбирам те. Имаше нужда от близостта на друго човешко същество и от някакво доказателство, че може би си струва да се живее.

— Да — каза тя, някак смътно учудена, че той я разбира така добре и може да опише чувствата й. — Точно така. И…

— Още ли има?

— Това беше много критичен момент.

— Ти търсеше отдушник за чувствата си. И го намери в секса — този върховен емоционален и физически катарзис.

— Точно така — тихо каза тя.

— Това ли е всичко? — попита Ло, като се приближи до нея.

— Да.

— Лъжкиня.

Марни рязко вдигна глава.

— Какво?

— Лъжеш. Има и друга причина за това, че поиска да правиш любов с мен. — Повдигна брадичката й с пръст. — Ти ме обичаш. Нали така, Марни? — Тя преглътна, облиза устните си и примигна. — Нали така? — повтори Ло.

Тя затвори очи и поклати утвърдително глава.

— Аз съм онзи проклет кучи син, който разби сърцето ти.

— Ти не го направи нарочно — рече тя и отвори пълните си със сълзи очи. — Просто направи така, че за мен беше невъзможно да обичам когото и да било друг. Дори аз не съм знаела, че една момичешка любов може да продължи толкова дълго.

Усети как бремето на последните седемнайсет години падна от сърцето й. Струваше си да пожертва малко от гордостта си, за да може свободно да говори за любовта си към него.

— Винаги съм те обичала. И когато се търкаляше със сестра ми върху онова одеяло на плажа. И когато излетя в космоса. И когато пристигна разярен вкъщи, за да кажеш за анонимните писма. Винаги съм те обичала, Ло Кинкейд.

Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Марни, скъпа моя, толкова много време трябваше да измине, но сега и аз те обичам, и то страшно много. — Ло привлече главата й и целуна челото й под къдриците. Но когато се отдръпна, лицето му беше намръщено.

— Биваше си я твоята реч, но съдържаше доста глупости. Дейвид няма никакво намерение да те напусне и да остане за постоянно при мен. Много пъти ми го е казвал съвсем категорично. Всъщност никак няма да се учудя, ако в момента си прибира багажа и се готви да се върне при теб. Другото е, че никога не съм те смятал за мъченица. Ти със сигурност не си егоистка. Всъщност по-всеотдайна личност от теб никога не съм срещал. Имаш голямо сърце и можеш много силно да обичаш, на което аз се каня да разчитам в бъдеще. — Той леко я целуна по устните. — И ако ти ме бе оставила да завърша моята реч, преди да започнеш твоята, щеше да разбереш, че Дейвид не е единственият Хибс, чието име бих искал да променя на Кинкейд.

— Какво?

— Според мен един съдия ще може да се справи и със сватбата, и с промяната на името. Така ще убием с един куршум два заека. Така ще направим само едно посещение в съда и тъй като в центъра на града много трудно се намира място за паркиране…

— Ло!

— Какво?

— Ти искаш да се ожениш? За мен?

— Разбира се, че за теб. Ти ще си майката на всички бъдещи малки кинкейдчета. — Той притисна с длан корема й. — Тъй като наруших моето собствено златно правило и не взех предпазни мерки, някое от тях може вече да се е настанило тук.

Той я целуна нежно и устните му все още докосваха нейните, когато добави:

— Последния път, когато не използвах презерватив, имах голям успех, тъй че искам да те закарам пред олтара колкото може по-бързо. Ще ми се другите ми деца да имат всички преимущества, от които е бил лишен досега Дейвид — например да бъдат законно родени.

Ло обхвана гърдите й с длани, а пръстите му потърсиха зърната им и ги накараха да се втвърдят от желание.

— Искам да гледам как кърмиш нашите деца.

— Ло! — Марни удивено прошепна името му и обхвана лицето му с длани.

Той се наведе и страстно я целуна. Тя здраво го прегърна през врата, а езикът й неудържимо потърси неговия, разкривайки по този начин вродената й чувственост, която бе запазена само за него.

— В тази къща има правила — дрезгаво каза той и прекъсна целувката, докато все още можеше да мисли. — Ти ще си останеш все така прекрасна и независима. Аз ще се превърна в един верен и ужасно страстен съпруг.

— Сюзет и нейните двойнички ще трябва да изчезнат.

— Съгласен. Пък и никоя не може да стъпи и на малкото ти пръстче, когато се излегнеш по гръб между два чаршафа. — Усмивката му бавно се стопи и очите му станаха сериозни. — Единственото нещо, от което не мога да се откажа, Марни, е моята работа. Ако не мога да летя, аз няма да бъда Ло. А ако не съм Ло, ти няма да ме обичаш. Нали така?

— Точно така.

— Ще стана страхлив — продължи той с все същия сериозен тон. — Семействата преживяват истински ад след излитането на поредната космическа совалка. Виждал съм това да предизвиква нервни кризи. Да съсипва бракове.

— Чуждите бракове нямат нищо общо с мен — каза тя и уверена тръсна глава. — Аз съм силна. И безкрайно търпелива. Виж колко дълго те чаках.

Очите му потъмняха от страст.

— Познавам това чувство.

Ло се притисна плътно към нея, не оставяйки никакво съмнение за намеренията си, и посегна към ципа на роклята й.

— А сега може ли най-после да свалим тази рокля?