Сандра Браун
Дългото очакване (9)

9.

Когато той излезе от всекидневната, тя го чакаше до входната врата. Дрехите й вече бяха в ред, но същото не можеше да се каже за чувствата й.

— Струва ми се, че е най-добре да си вървиш — хладно каза Марни.

Успя да овладее гнева си. Подобни сблъсъци не й бяха приятни, не умеете да се справя с лекота.

— Не е необходимо да ме обиждаш само защото не позволих да ме опипваш на пода във всекидневната.

— Кое те притеснява повече? Опипването или мъжът?

Ло пъхна палци в колана си и зае арогантна поза. Тя зяпна от удивление.

— За какво точно намекваш, Ло?

— Нищо, нищо — каза той и нехайно сви рамене. — Ще ти се обадя.

Понечи да тръгне, но Марни го сграбчи за ръката.

— Струва ми се, че се опитваш да намекнеш нещо. И въобще нямаш основание за това.

— Така ли? — Очите му, които само преди няколко минути я бяха гледали така нежно и страстно, сега бяха студени и изпълнени с презрение. — Защо замръзваш на място всеки път, когато те докосне мъж?

— Не е твоя работа.

— По дяволите, моя работа е. Ти си попечителка на сина ми, тъй че имам право да зная всичко за теб, дори най-съкровените ти тайни — Пристъпи по-близо и нарочно я накара да се дръпне назад. — Защо не си се омъжила?

— Никой не ми е предлагал такова нещо.

— Не се и съмнявам. Ти ще накараш всеки мъж да се вледени, щом само през ум му мине думата „секс“. Ако обичаше Дейвид толкова много, както твърдиш…

— Обичам го.

— Тогава защо не се омъжи заради него, за да има мъж в тази къща? Освен ако мисълта да спиш с мъж е толкова отвратителна за теб, че не можеш да превъзмогнеш това дори заради Дейвид. — Сините му очи се присвиха. — Не съм сигурен, че сте създали особено здравословен климат за моя син, мис Хибс.

— О, и може би в онзи замък на удоволствията, който наричаш свой дом, ти ще му предложиш много по здравословна атмосфера, особено като се има предвид че разни сладурчета като Сюзет влизат и излизат, когато си пожелаят. Колко здравословно ще се отрази на сина ти, когато разбере, че баща му има подръка бански костюми за жени с всякакви размери!

— Моят начин на живот поне е нормален.

— Отвратително нормален, полковник Кинкейд. Също така нормално беше да намекнеш, че не съм в ред само защото отказах да се търкаляме на пода във всекидневната, което за теб беше само едно вълнуващо преживяване за запълване на свободното време. — Марни млъкна и шумно си пое дъх. — Е, за твое сведение — заета съм. Тъй че напусни къщата ми заедно с мръсните си намеци за моя сексуален живот и с отегчението си, което несъмнено те е подтикнало да дойдеш тук.

Той го направи, но не и преди да подхвърли през рамо една много тънка заплаха:

— Това не е краят. В никакъв случай.

 

 

— Страхотен е, бабо. Благодаря ти.

Дейвид с благодарност прие ключодържателя, който мисис Хибс собственоръчно бе изработила през последните няколко седмици в часовете за трудова терапия. В санаториума пациентите се занимаваха по специален график. Марни беше доволна — майка й явно се чувстваше толкова добре, че можеше да участва в тези занимания, макар че някой от персонала сигурно й бе помогнал да направи ключодържателя.

— Знам, че наближава рожденият ти ден. — Говореше бавно, но съвършено ясно. — Може би тази вещ ще ти влезе в работа.

— Да. Страхотен е — заяви Дейвид. Върху пластмасовия диск с големи усилия бе изписано името му. Той го подхвърли в дланта си. — Още веднъж ти благодаря.

— Когато започнеш да караш кола, ще внимаваш, нали? — разтревожено попита мисис Хибс. — Все си мисля за Шарън.

Марни успокоително постави ръка на рамото на майка си.

— Дейвид е много съвестен, мамо.

— Ще внимавам, бабо. Мама щеше да умре от страх, ако не внимавах. Знам какви са последиците от шофирането в пияно състояние.

Мисис Хибс сякаш му повярва. Тя се отпусна на стола, поставен до леглото й — беше донесен от къщи. Той придаваше някаква нотка на домашен уют в тази иначе съвсем болнична обстановка.

— Изморена ли си, мамо? — попита Марни.

Мисис Хибс винаги с удоволствие се срещаше с Дейвид, но дори неговото присъствие в малката стая я изморяваше. Неговата младежка енергия като че ли изсмукваше кислорода наоколо.

— Малко. Но не си отивайте още.

— Дейвид, ще ме почакаш ли навън, докато помогна на баба ти да се приготви за лягане? След това можеш да дойдеш да й кажеш довиждане:

— Много добре — бързо отвърна Дейвид.

Никога не отказваше да посети баба си, но Марни знаеше, че не му е приятно да идва в санаториума. Не можеше да се примири със старостта и нейните недъзи, мрачната реалност го натъжаваше.

През следващите петнайсет минути Марни приготви майка си за лягане. Пристигна една сестра и донесе лекарствата й за вечерта. След малко приспивателното подейства и мисис Хибс се унесе в сън.

Марни отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото на майка си, за да прибере някои тоалетни принадлежности. Тогава видя кутията с хартия за писма, химикалката и пощенските марки. Огледа ги удивено, питайки се с кого ли си кореспондира майка й. Тя не бе помолила Марни да й донесе тази хартия за писма. Нито пък бе поискала от нея да й помага при написването им.

После ужасяващото разкритие изведнъж блесна пред очите й.

Мисис Хибс тихо похъркваше, гърдите й равномерно се повдигаха. Но дори в съня лицето й не изглеждаше спокойно. Между веждите й се бе образувала една недоволна бръчица, ъгълчетата на устните й бяха извити надолу. Тази умираща жена беше много нещастна.

Марни отиде направо в стаята на сестрите.

— Извинете — обърна се тя към дежурната сестра, — бихте ли ми казали дали майка ми е изпращала някому писма напоследък?

Сестрата се усмихна.

— Толкова се гордеем с нея. Много й е трудно да пише, нали разбирате? Понякога й трябват няколко дни, за да съчини едно писмо, но напоследък изпраща по едно писмо всяка седмица. — После забеляза тревогата, изписана по лицето на Марни, и попита: — Да не би нещо да не е наред?

— Сигурно не сте забелязали до кого са адресирани тези писма, нали?

— Не. Съжалявам. Но всъщност това не беше моя работа.

— Разбира се. Благодаря ви.

Марни се обърна и замислено тръгна по коридора.

— Ей, мамо, къде си ходила? — попита Дейвид, когато на първия ъгъл тя едва не се сблъска с него. — Отидох да кажа лека нощ на баба, но тя — Какво има?

Марни неопределено поклати глава.

— Нищо. Аз хъм, нищо. Хайде да вървим.

Щом се прибра вкъщи, тя се опита да поработи върху корицата за каталога на бижутерския магазин, но не успя да се съсредоточи. В главата й се въртяха други мисли. Не беше съвсем сигурна, но й се виждаше много вероятно майка й да е изпратила онези писма на Ло. Колкото и да се страхуваше отново да застане лице в лице с него, Марни знаеше, че той веднага трябва да бъде уведомен за това. И то в разговор на четири очи.

Захвърли четката, затвори тубичките с боите, а после се качи на горния етаж, изми се и отиде в спалнята на Дейвид. Той се беше облегнал на таблата на леглото, в скута му имаше учебник по история, а на главата му се виждаха слушалките на уокмена. Когато Марни се появи на вратата, Дейвид ги свали.

— Ъхъ?

— Трябва да свърша една работа.

Той погледна към часовника, поставен до леглото му.

— Наближава десет.

— Знам. Няма да се бавя.

— Къде отиваш? До магазина ли? Може ли аз да отида? Ще взема колата.

— Не, не отивам до магазина.

— Тогава къде отиваш? Какво се е случило, мамо? Да не е станало нещо с баба?

— Не, нищо подобно. Учиш ли?

— Да, но…

— Ако не се върна скоро, преди да си легнеш, заключи всички врати.

— Добре. — Той се нацупи. — По-добре да беше ми казала какво става.

— Нищо, за което да се притесняваш.

Тя му изпрати въздушна целувка и побърза да напусне стаята му, преди да й е задал още въпроси, на които щеше да се наложи да отговаря с лъжи.

Докато пътуваше към къщата на Ло, Марни мислено съчиняваше онова, което щеше да му каже. Искаше с няколко думи да му съобщи най-същественото. След случилото се през този ден щеше да й бъде неудобно да остане насаме с него.

Но май нямаше да й се удаде тази възможност. Щом зави по улицата, тя забеляза цяла редица коли, паркирани върху двата тротоара. Откъм къщата му долитаха гръмките звуци на музика. Ло явно имаше гости.

Първият й порив беше да се върне обратно. Новината можеше да почака. Понечи да даде заден ход, за да обърне колата, но изведнъж промени решението си.

Беше прекарала един ужасен следобед, опитвайки се да реши дали е доволна, че е прекъснала любовната игра, или съжалява за това. Не можа да работи. Бе неспокойна и раздразнителна. Денят и се бе видял доста неприятен. Дразнеше я това, че Ло явно беше преживял спокойно кавгата им и дори имаше настроение да посреща гости.

Затова Марни паркира колата си и тръгна покрай широките лехи с петунии по алеята, водеща към вратата на задния двор. Неколцина от гостите се плискаха в басейна. На подиума се тълпяха много хора.

Докато минаваше покрай тях, усети върху себе си ококорените погледи на двама каубои, всеки прегръщаше с едната си ръка по една близначка на Сюзет, а с другата надигаше кутия бира.

Групата бизнесмени, които пиеха уиски и се оплакваха от падащите цени на суровия петрол, въобще не й обърнаха внимание. Тя дочу края на някаква мръсна история за търговски пътник и една любителка на женската борба в калта.

Марни настъпи нещо мокро и хлъзгаво и погледна надолу, за да установи, че това е горнище на бански костюм. Не й се искаше да узнае откъде се е появило и къде се намира другата част на този бански.

— Госпожо?

Обърна се и видя един непознат мъж, който беше заел йогистка поза в лехата със зимзелен. Дългата му бяла и права коса бе вързана отзад с лъскава панделка, а очите му бяха като стъклени. Явно бе упоен от „тревата“, която пушеше.

— Пречите ми да гледам — тържествено й заяви той.

— О, извинете.

Марни продължи упорито да върви напред към къщата, защото Ло не се виждаше отвън.

В кухнята всички стояха прави. Група доста порядъчни на вид жени изучаваше съдържанието на купа с млечнорозов сос, всички се оплакваха от дългите часове, прекарани зад кормилото в името на това децата им навреме да бъдат откарани на различните места за спортуване и забавления. Марни ги разпозна — бяха съпруги на астронавти. Беше се запознала с повечето от тях на онази официална вечеря, на която я заведе Ло.

Една набита грубиянка с индианска прическа и обеци с формата на пречупени кръстове тормозеше рибите в аквариума с помощта на празна бирена кутия, като си тананикаше добре познатата злокобна мелодия от „Челюсти“.

А около масата група развеселени мъже говореха за полети. Марни разпозна сред тях съпрузите на онези жени, които бяха прехвърлили вниманието си от млечно-розовия сос към френския маникюр на една от себеподобните си. Тази вечер към хората от НАСА се бяха присъединили неколцина по-млади мъже с вид на военни. Всички слушаха много внимателно думите на един от космонавтите.

— … И се спусна толкова ниско — каза той и описа с ръка низходяща линия. — Искал да се приземи, но от кулата го отклонили.

— Нещо повече.

Гласът принадлежеше на Ло, който бе яхнал обратно един стол и бе скръстил ръце на облегалката му. Зад него по същия начин бе седнала някаква жена, която масажираше раменете му и току облизваше едното му ухо.

На Марни й се прииска да прекоси стаята и хубавичко да зашлеви и двамата — нещо, което направо я слиса, тъй като доскоро бе смятала, че няма никаква склонност към насилие. Само веднъж й се бе случило да напердаши Дейвид и след това плака повече от него.

— Онези проклети страхливци се опасяваха да не би да ги поопуша — с насмешка заяви Ло.

— Да ги поопушиш ли? Там имаше облаци черен дим — обади се първият космонавт. Ло сви рамене и отпи от кутията с бира, поставена на масата пред него. — Във всеки случай ей този смахнат тип се появи отново, пренебрегна всички правила и приземи самолета на косъм от останалите. На косъм. После разправяше, че слушалките му се били повредили. — Човекът възхитено заклати глава. — Никога не бях виждал подобно нещо. А какво направиха шефовете после? Мислите, че му четоха „конско“ ли? Нищо подобно! Не и на нашия Аполон. Дадоха му медал, дявол ги взел!

— Ти самият си правил и по-щури номера — обади се Ло сред избухналия смях.

— Несъмнено. — Съпругата на космонавта се появи иззад гърба му и дръпна надолу козирката на шапката му с надпис „НАСА“. — Но това беше, преди да му кажа, че ако не престане да щурее с тези Т–38, аз ще престана да щурея с него в леглото.

Тези думи накараха всички, които стояха наблизо, да се разсмеят, чуха се дюдюкания и цинични подмятания.

— Което ме навежда на мисълта, скъпи — добави тя, като се наведе и го целуна по бузата, — че трябва да си вървим вкъщи и да оставим нашите млади и неженени приятели да се забавляват истински. На мен ще ми дойде много да се забавлявам и тук, и у дома на моята възраст.

Силите около масата се прегрупираха основно, тъй като още няколко двойки се съгласиха с нея и се насочиха към вратата.

Една от съпругите на космонавтите забеляза Марни и й се усмихна приятелски.

— Здравейте! Снощи не успях да се запозная с вас. Името ми е Крие Камбъл. А това е съпругът ми Боб.

— Марни Хибс. — Някъде зад раменете на двойката Марни забеляза как реагира Ло, като чу името й. Той рязко обърна глава към тях. — Приятно ми е да се запознаем.

— Доколкото си спомням, някой каза, че сте художничка.

— Точно така.

— Много бих искал да поостана тук с вас, но ние тъкмо си тръгвахме. Може би някой друг път ще си поговорим.

— С удоволствие — каза Марни, откликвайки на любезността на мисис Камбъл.

— Снощи бях много доволна, че видях Ло с жена като вас. Веднъж и той да излезе с някоя, чийто коефициент на интелигентност е по-голям от гръдната й обиколка. Което в края на краищата ме наведе на мисълта, че и той има мозък в главата си, а не само…

— Хайде, скъпа! — добродушно се обади съпругът й и я побутна към вратата. — Ще се видим друг път, Марни.

След като те си отидоха, Ло я извика:

— Ела, Марни. Какво ще пиеш? Някой от вас, господа, няма ли да бъде така любезен да отстъпи мястото си на дамата?

— Не, благодаря.

Бузите й пламтяха от възмущение, но бе решена да издържи. Той нарочно се държеше така отвратително с нея, за да я накара да избухне. Марни нямаше никакво намерение да му достави удоволствието да я види ядосана или изплашена.

— Трябва да поговоря с теб, Ло.

Момичето, което бе седнало зад Ло на стола, се притисна още по-плътно към него и го прегърна здраво през раменете. Той с пресилено безразличие сви рамене, показвайки й колко е безпомощен.

— Както виждаш, в момента не мога да мръдна. Защо не се отпуснеш и не се позабавляваш тук? Присъедини се към гостите ми. Ти си сред приятели. Ей, чуйте всички, искам да ви представя Марни. Марни, това е — Ло се опита да си спомни нечии имена. — Това са неколцина мои приятели пилоти, с които летях днес.

— Кинкейд разправяше, че трябвало да се отърве от някакъв пушек или да умре — съобщи един от тях на Марни. Той седеше до масата и пиянски й се хилеше. — Кинкейд разправяше, че удоволствието да караш самолет е почти толкова голямо, колкото и да спиш с жена.

— Вие, момчета, не знаете кога да си затваряте устите, нали? — попита Ло с мрачна усмивка.

Но другият пилот не го слушаше. Преди Марни да успее да разбере какво става, той я прегърна през кръста със силната си ръка и я привлече на скута си.

— Кинкейд, ти ни обеща, че тук ще има много жени, но не си споменавал, че ще са от такава класа. — Пилотът сложи другата си ръка върху корема на Марни и силно я притисна към себе си, като зарови нос във врата й. — Харесвам такива дребнички мадами. Колкото са по-дребни, толкова по-добре. Когато отвън изглеждат такива малки, и отвътре са малки.

Ло рязко скочи от стола си и събори рижото момиче на пода. Втренчи смъртоносен поглед в пилота и каза с леден глас:

— Забавлението свърши.