Джули Гарууд
Разбивач на сърца (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Измина още един ден и напрежението все повече нарастваше.

На Лорен й призляваше при мисълта, че се налага да присъства на още едно такова голямо събиране. Но нямаше намерение да разочарова Мишел в една от най-важните вечери в живота й, когато щеше да се състои репетицията за сватбата й, последвана от тържествена вечеря.

След като сервираха първото блюдо, Мишел забеляза, че Лорен не е докоснала чинията си. Тя се наведе през масата и й прошепна загрижено:

— Не изглеждаш особено добре, мила.

— Добре съм — отвърна Лорен и си наложи да се усмихне.

Мишел беше на друго мнение и се обърна за помощ към Ник:

— Защо не заведеш Лорен у дома и не я сложиш да си легне — предложи тя.

Приятелката й понечи да възрази, но Мишел я прекъсна:

— Не искам да се разболееш. Утре няма да отида до олтара без теб.

Лорен и Ник се сбогуваха рано-рано с всички и поеха към дома.

Когато пристигнаха, на предната веранда ги очакваше букет от дузина рози. Ник взе вазата и влезе в къщата.

— Донесоха ги веднага щом излязохте — каза Джо.

Ник прочете картичката на глас:

— „Моля те, прости ми и ела у дома. С любов, Джоъл“.

Лорен взе вазата и я сложи на масата в трапезарията. Ник и Джо я последваха. Двамата мъже застанаха един до друг и загледаха намръщено розите.

— Ще е истинска загуба да ги изхвърля — каза тя. — Но обикновено точно това правя. Не искам да си спомням за Джоъл Патерсън всеки път, когато минавам през тази стая.

— Колко често ти изпраща цветя тоя смахнат? — попита я Ник, като се стараеше да не му проличи колко е раздразнен.

— Горе-долу веднъж седмично — каза тя. — Не иска да се откаже и това си е.

— Така значи? Ще видим тази работа. — Агентът взе вазата, отиде в кухнята и изпразни водата в умивалника, а след това пусна вазата и розите в кофата за боклук. — Той е истинска лепка, нали?

— Значи Патерсън е онзи тип от Чикаго, дето се свалял със секретарката си, докато преследвал теб, а? — попита Джо.

Тази откровена оценка на случилото се ни най-малко не я развълнува.

— Да, точно той е.

— Бих казал, че му е трудно да се раздели с теб — отбеляза Джо. — Но не се притеснявай, Ник ще се погрижи за него.

— Не — възрази тя малко по-остро. — Джоъл Патерсън е мой проблем и аз сама ще се оправя с него.

— Добре — съгласи си Джо, удивен от този изблик на гняв. — Каквото и да решиш, аз съм съгласен.

— Просто не му обръщам внимание.

— На мен ми се вижда, че това не върши работа — отбеляза той.

— Нека да си харчи парите за цветя. Не ме интересува. А сега може ли да сменим темата, моля?

— Да, разбира се.

Тя се хвана за челото.

— Виж какво, съжалявам, че така ти се сопнах. Просто… след онова, което се случи на пикника… Джо, той беше там. И искаше да знам, че ме наблюдава. „Имам очи само за теб“. Така се казваше песента по желание.

— Чух за тази работа — отвърна Джо и я последва в кухнята.

Той вече бе отгатнал какво смята да направи тя. Да си свари чай. Джо знаеше, че напрежението й се отразява. На светлината на мъждивата лампа в кухнята тя изглеждаше бледа, сякаш в продължение на седмици не беше се наспивала.

— Налага се да бъдеш силна — увери я Джо.

Тя се обърна към него, предизвикателно подпряла ръка на кръста.

— Няма защо да се притесняваш за мен.

— Защо не идеш във всекидневната да погледаш малко телевизия? — предложи й Джо.

— Ще си направя чаша горещ чай. Ти искаш ли?

— Разбира се — отвърна той.

Джо имаше чувството, че температурата в кухнята е най-малко четиридесет градуса, но щом тя желаеше да му направи горещ чай, щеше да го изпие.

Седна и започна да я наблюдава. Ник беше в задния коридор и говореше по телефона, свел глава, но гласът му бе прекалено тих, за да се разбере нещо. Джо предположи, че той говори или с Моргенщерн, или с Уесън.

Лорен занесе чайника до мивката и го сложи под кранчето. Тя се взираше в перуниката, изрисувана върху белите плочки над умивалника и си мислеше за пикника.

Ник приключи телефонния разговор и се върна в кухнята точно когато тя казваше:

— Лони беше дошъл на пикника. Вярно, че си тръгна рано, но може да е сложил листчето в шапката, преди Томи да го прогони.

Ник си взе една диетична пепси кола от хладилника, отвори я, отпи голяма глътка и се намеси:

— Да, Лони е могъл да направи това, но не е възможно да е бил на две места едновременно. Знаем, че не е напускал Холи Оукс през последния месец. Бил е в града, когато натрапникът е говорил с Томи в изповедалнята.

— Кога откри това? — попита Лорен.

— Сутринта получих тази малка информация от Файнбърг.

Тя отново се обърна към умивалника и попита:

— Е, тогава кой не е бил в града?

Чайникът беше препълнен и водата започна да прелива. Ник го взе от ръцете й, изля половината и след това го сложи върху печката.

— Шерифът е бил извън града — отговори й Джо. — Същото се отнася и за Стив Бренър. Казал е на приятелите си, че заминава на риболов.

Лорен извади чая и чашите от бюфета и ги сложи на масата. Като че ли не забелязваше, че Ник пие пепси кола. Въпреки това се канеше да му налее чай. Той се усмихваше, докато я наблюдаваше какво прави. Този неин чудат навик беше странен, но някак мил.

Тя седна и зачака водата да заври. Не можеше да стои спокойно, затова взе тестето карти, което Джо бе оставил на масата и започна да ги разбърква.

— Ами какво стана със сцената на местопрестъплението, която така беше развълнувала Уесън? Не трябваше ли досега да сме научили нещо по въпроса?

— Лабораторията обработва събраните веществени доказателства — отвърна Джо. — Но знам със сигурност, че следите са били съсипани.

— От кого?

— От крави.

Думите на Джо я накараха мигновено да си представи тази ужасяваща картина и тя неволно възкликна:

— О, божичко!

— Раздай картите — предложи й той, надявайки се да отвлече вниманието й. — Ще играем руми^[1].

— Добре — прошепна Лорен, но продължаваше да седи и да разбърква картите.

Най-накрая Джо ги взе от ръцете й и ги раздаде вместо нея.

— Знам, че според теб е минало много време, но… — започна Ник.

Тя не го остави да довърши.

— Няма да намерят пръстови отпечатъци. Няма да открият никакви веществени доказателства, които да ги отведат до него.

Ник седна на стола с лице към облегалката и подпря ръце на нея.

— Не го изкарвай супермен. И той е простосмъртен като всички нас. Ще обърка нещо и тогава ще го пипнем.

Тя взе картите си и ги огледа.

— Колкото по-рано, толкова по-добре, нали така?

— Разбира се.

— Добре, защо тогава не направим нещо, че това да се случи по-скоро? Мисля, че Уесън е прав. Може би утре сутринта трябва да отида да бягам сама, а после през целия ден да си върша работата из града. Той търси възможност и според мен ние трябва да му я дадем. А ти ще можеш да осигуриш моята безопасност.

Ник категорично отхвърли идеята й.

— Не смяташ ли, че трябва да обсъдим това, преди ти…

— Не! — прекъсна я той.

Тя успя да се овладее.

— Аз наистина смятам…

Ник не й даде да довърши:

— Обещах на брат ти, че няма да те изпускам от погледа си, и така ще бъде.

— Ей, Ник, я по-спокойно — намеси се Джо.

— Добре, прав си — съгласи се той.

Напрежението се отразяваше и на двамата. Лорен знаеше защо се чувства толкова отчаяна. Един психопат контролираше всеки миг от живота й. Да, именно това ставаше и, мили Боже, как го ненавиждаше само. Но защо Ник губеше самообладание? Би трябвало да е свикнал да работи под такова напрежение? До тази вечер се бе държал много безгрижно и изглеждаше твърд като скала. За бога, как бе успявал да бъде такъв ден след ден? Специалното подразделение, в което работеше, издирваше отвлечени деца. Тя не можеше да си представи нищо по-ужасяващо от едно дете в опасност. Сигурно напрежението бе огромно.

— Ти си експертът. Ще оставя на теб да решиш какво трябва да се направи. Ако не желаеш да ме оставиш да излизам сама, ще те послушам — рече тя.

Ник не можеше да проумее защо изведнъж отново бе станала толкова разумна.

— Как така? — попита той с подозрение в гласа.

— Не искам да правя работата ти по-трудна, отколкото вече е — отговори Лорен.

— Сега, след като и двамата се успокоихте, на мен някак не ми се ще да повдигам тоя въпрос — обади се Джо. Той изчисти една карта и си взе нова. — Щото знам, че Ник пак ще се разстрои, обаче…

— Какво имаш да ми казваш? — припряно попита агентът.

— Ако нашият човек не подаде глава от дупката си в рамките на следващите два дни, ще ме прехвърлят на друга работа.

Лицето на Ник потръпна.

— Откъде знаеш, че ще те преместят? — попита Лорен.

— Уесън решава тези неща. Прав съм, нали? — досети се Ник.

Джо кимна утвърдително.

— Според него извратенякът може би знае, че съм тук и ако аз вдигна голям шум около заминаването си, тогава е много вероятно да…

— Я почакай малко! — прекъсна го Ник. — По тази логика Уесън може да отзове и другите агенти, тъй че психопатът да се чувства по-комфортно. Имам една идея. Защо всички да не си съберем багажа сега и да заминем? Лорен може да остави входната врата отворена, тъй че за него няма да има никакви пречки да влезе вътре. Ето такава е горе-долу политическата стратегия на Уесън, нали Джо? Но самият той ще остане в Холи Оукс и още как, мамка му.

Джо посочи микрофончето, за да напомни, че Уесън може да ги слуша в момента, но на Ник въобще не му пукаше за това. Искаше Уесън да знае какво мисли той за неговите методи.

Ник свали иглата и вдигна микрофончето пред себе си:

— Ти искаш да си големият шеф, дето ще хване престъпника, нали, Джулс? На всяка цена. Такъв е планът ти, нали? Това постижение ще изглежда страхотно в досието ти. Твоите амбиции са далеч по-важни от сигурността на Лорен.

Отговори му гласът на Файнбърг:

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Ник, но аз контролирам линията, а не Уесън. А що се отнася до мен, ти, драги, приказваш дивотии.

Агентът явно правеше всичко възможно, за да предпази колегата си, ала усилията му не бяха оценени. Уесън не можеше да навреди на Ник в професионално отношение, а дори и да можеше, на него не му пукаше за това. Как ли би се почувствал, ако го изгонеха? Може би щеше да изпита облекчение, поне така си мислеше. „В лоша позиция си“, каза си той, но и това не можеше да го накара да се загрижи за себе си.

Моргенщерн беше прав. Ник имаше нужда от почивка. И от секс. Много секс, но не с коя да е жена. Той желаеше Лорен.

— Джин-руми.

Лорен се усмихна на Джо и му показа картите си. Той изпъшка.

Чайникът започна да свири. Тя стана, наля вода и в трите чаши, постави чайника обратно на печката и се обърна да излезе от кухнята.

— Ей, ами чая? — обади се Джо.

— Сега отивам на горния етаж. Иска ми се да си взема една гореща вана с много пяна.

Ник стисна зъби: защо, по дяволите, тя смяташе, че трябва да знаят за това? В главата му всичко се омеси и той можеше да мисли единствено за нейното сочно тяло, покрито с прозрачна пяна. Искаше му се да я последва и да се гмурне във ваната заедно с нея. Вместо това се отправи към гостната и взе студен душ.

Джо гледаше някакъв филм на долния етаж, ето защо Ник се облече с дънките си и любимата си стара фланелка и отиде в стаята на Лорен, за да гледа „Преглед на спорта“.

Тео се обади, за да провери какво става. В Бостън бе късно, но брат му никога не спеше. Беше в настроение да говори за последния странен случай, по който водеше дело. Ник се постара да го слуша внимателно, но не можеше да откъсне погледа си от вратата на банята.

— Всичко наред ли е при теб? — усъмни се Тео.

Мътните го взели, не! — помисли си Ник, но ведро отвърна:

— Разбира се, знаеш как са нещата. Само чакането направо ме побърква.

— Как така не казваш нищо за Лорен? Не съм я виждал от години. Хващам се на бас, че много се е променила. Как изглежда?

— Тя е сестра на Томи. Ето как изглежда.

Голяма грешка, осъзна Ник веднага щом думите излязоха от устата му. В гласа му бяха прозвучали отбранителни нотки, а Тео имаше репутацията на първокласен прокурор. Той веднага го атакува по най-уязвимото място.

— Значи така стоят нещата, а?

— Не разбирам за какво говориш. Нищо не е станало.

— Томи знае ли?

— Какво да знае? — опита се да шикалкави Ник.

— Че си хлътнал здравата по сестра му.

Преди Ник да успее да му отговори, Тео се засмя.

— Ще ти се наложи да му кажеш.

Ник си представи как ръката му преминава по телефонната линия и сграбчва брат му за гърлото.

— Тео, ако си знаеш интереса, ще престанеш да си правиш шегички. Няма нищо за казване. Лорен е много добре. Това е. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Но ми кажи едно нещо.

— Какво?

— Все още ли има такива дълги крака?

— Тео?

— Да?

— Върви по дяволите.